Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- София Бранц, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
С нея ме запозна една Серафима Степановна, на шега наричана от познатите й Семирамида Стакановна заради асирийските цепки на дивите й, черни като въглен очи. Семирамида Стакановна подготвя за някакво незнайно издателство така наречените тематични сборници със странни заглавия от рода на: „Сиренето в класическата и в съвременната литература“ (откъси и фрагменти), „Цвеклото се смее“ (хумор и сатира за цвеклопроизводителите) и т.н., и т.н.
Сборници от подобен род и до днес се издават у нас, непродадени събират прах по книжарските лавици, после върху позорните маси с укоризнен надпис: „Преоценени книги“, след това се предават за вторични суровини, вторичните суровини се преработват на хартия и отново се публикуват тематични сборници!
Семирамида е рядко осведомено същество. Обаждате й се по телефона, питате я: „Какво се чува?“ и моментално научавате всичко. Научавате кой се е развел вече с жена си и кой възнамерява да се разведе, кой с кого има „страхотен флирт“, кой „явно ще изсърба попарата“ и кой „явно ще отърве кожата“, „ще видите, че никаква награда няма да получи“. Всичките й сведения са от „първа ръка“, „абсолютно точни“ като „аптекарска везна“.
Като правило, везната на Семирамидината аптека често подлъгва стопанката си, но Семирамида хич не се притеснява.
— Тогава нещата бяха точно такива, каквито ви ги казах. А после ситуацията се промени и това е. Всичко, друже мой, тече, всичко се променя, както е казал един умен древен персиец… как беше?… Херодонт?… Хлородонт?…
— По-точно грък, Серафима Степановна. И по-точно Херодот. Но иначе го е казал Хераклит.
— Да де, нали и аз това казвам: казал го е Херодот, но друг скот!
Семирамида е заклета стара бекярка. На колко е години? На колкото е и Агасфер! Тя е един многократно описван, вечен женски тип и причината така подробно да говоря за нея се състои в това, че Семирамида Стакановна изигра голяма роля в случката, която ви разказвам.
Всичко започна по най-банален начин в курортния парк на един от черноморските санаториуми.
Бях пристигнал там привечер, дадоха ми стая, подредих си багажа и преди вечерята излязох в парка да се поразходя.
Семирамида Стакановна се зададе насреща ми подръка с някаква жена, на която отначало не обърнах внимание — прекалено ослепително-многоцветна ми се стори отпочиналата и освежена Семирамида. Прошарените й късо подстригани къдрици бяха вързани с алена панделка, лудият блясък на дивите й очи беше станал съвсем непоносим, мършавият й дълъг и почти черен от слънцето врат, окичен с дрънчащ гердан, или цигански, или латиноамерикански, всяка топка колкото орех.
Цялото това великолепие беше увенчано от малинените нокти на босите й крака, обути с вървени сандали.
Поздравих. Семирамида, не знам защо, бурно ми се зарадва:
— Добър вечер, миличък! Кога пристигнахте?
— Преди около час.
— Сам? Или с жена си?
— Сам. Ние винаги почиваме отделно.
— И не смятате ли това за опасно?
Свих рамене. Семирамида подскочи:
— Запознайте се, ако обичате, с Наталия Сергеевна!
И тогава видях, че спътницата й е много мила жена, че има златистата кожа на тъмна блондинка, красива, стройна, леко пълна фигура и синьо-сиви добри очи с израз на учудване и замислена разсеяност. Ръката й — отпусната, мека, сякаш без кости.
Разменихме някакви незначителни фрази и тримата тръгнахме към столовата — вече бяха звънили за вечеря.
Наталия Сергеевна ни остави двамата със Семирамида — трябвало нещо да вземе от стаята си.
— Бива ли я? — закачливо ме попита Семирамида.
— Бива я!
— Мъжете са луди по нея! Тук беше на почивка… (Семирамида изрече едно доста известно литературно име), той се влюби в Натали до смърт, кълнеше й се, че ще зареже семейството си, всичко ще остави, само тя да се съгласи да му стане жена.
— И тя?
— Остана непристъпна и студена като лед.
— А той?
— Той от мъка наддаде три кила и си замина без време, цял в сълзи облян… После тук безумстваше един солиден южен другар… Такъв, нали ги знаете… черни вежди, корем и шапка. Каква страстна любов! Насмалко да се самоубие заради нея.
— Какво му попречи?
— Вечерта тръгнал към морето да се дави, минал само за миг през кръчмата да изпие последна чаша вино… там нещо станало — с една дума, намерил се в милицията. На сутринта Натали отива да се къпе, а той, горкият, вече остриган, мете плажа… Защо не я поухажвате малко…
Вяло се пошегувах, че такава фатална жена, която е в състояние един от ухажорите си да докара до напълняване, а друг до нула номер, не е моят идеал, и също се прибрах — да си взема цигарите.
… Смятам, че днешните скоротечни курортни флиртове са непоносимо пошли и мръсни. Времето на чеховските „дами с кученца“ е отминало, ако не за друго, заради това, че днешната Ана Сергеевна с бялото й кученце чисто и просто няма да я пуснат нито в санаториум, нито в почивен дом, нито в хотел, нито в частен дом. Освен това… аз обичам жена си, и толкова.
Кълна ви се, че през следващите десет дни се срещах и разговарях с Наталия Сергеевна точно три пъти.
Първия път в града, до павилиончето за чебуреци. Объркана, пламнала от притеснение, тя стоеше с нахапан чебурек в ръка, без да знае какво да прави, готова да заплаче. Оказа се, че когато започнала да яде третия чебурек, се сетила, че е забравила в санаториума портмонето с парите. Платих вместо нея и я изпратих. После имахме колективна разходка по море с катер — бях седнал на кърмата до Натали. И, последно, веднъж се разходихме след вечеря с нея из парка. Това е! Стори ми се мила, симпатична — нищо повече. Мъжът й бил естраден пианист, имала две деца. Нищо „фатално“ — на пръв поглед — нямаше в нея, уверявам ви!
От санаториума си заминаха двете заедно със Семирамида Стакановна. Излязох да ги изпратя. Дойде автобусът за гарата. Сбогувах се с двете жени и Наталия Сергеевна тръгна да се качва в рейса.
Семирамида ме дръпна настрана и с блеснали диви асирийски очи изрече със страстен шепот:
— Вие сте умен човек, умен!
— Защо да съм умен, Серафима Стенановна?
— Защото много умно се държите! Браво, браво! Никой не би се досетил!
Поразтревожих се.
— За какво не би се досетил?
— За вас и Натали… Миличък, аз ви съветвам… подгответе Лизонка, напишете й оттук… Аз ви разбирам и не ви осъждам… Натали е такава жена… Ах, горката, горката Лиза!
Свят ми се зави.
— Какви ги говорите, Серафима Степановна?! Господи, какви глупости!
— Пред мен защо да се преструвате?… Напишете на Лиза — така ще е по-добре. Иначе ужас — прибирате се и изведнъж като гръм от ясно небе: напускам те!
Автобусът забуча сърдито. Семирамида викна: „Идвам, идвам!“, махна ми за сбогом и се затича към рейса.
След като анализирах случилото се, аз се успокоих и дори се настроих на хумористична вълна. Особено ми бяха смешни напътствените й думи за „гръм от ясно небе“.
Обаче гръм удари и светкавица блесна! Това се случи пет дни след заминаването на Наталия Сергеевна и Семирамида, когато ми донесоха телеграма-светкавица от четири думи и без подпис:
Зная всичко ключовете съседите.
Веднага поръчах светкавичен междуградски разговор, но моят телефон не отговори. Не отговори и на следващия ден и на по̀ следващия. Накратко казано, изписах се от санаториума дванадесет дни предсрочно и си заминах, изпълнен с тревога и злоба.
Връчвайки ми ключовете от къщи, съседката ме изгледа с упрек в очите, но нищо не каза. Знаех приблизително къде може да се укрива Лиза, но понеже познавах добре характера на жена си, реших отначало да проведа едно следствие и да изясня всички подробности, и чак след това да издиря неуравновесената си съпруга.
Спипах Семирамида в нейното издателство. Беше седнала на бюрото си в една стая за пет души, пушеше и разправяше нещо на висок глас.
Извиках я с пръст в коридора, заклещих я на едно удобно място с канцеларски кантонерки и поисках обяснение. Тя отначало отричаше и нищо не признаваше, но после се „отвори“ и ми каза, че й било „много жал за горката Лиза“, та решила да я „подготви“.
— Но защо сте си наумили, че „флиртувам“ с Наталия Сергеевна? Отговаряйте! Само истината!
— Тя самата ми го каза.
— Лъжете.
Тогава Семирамида започна конвулсивно да се кълне. Докато се кълнеше в „праха на покойната си майчица“ и в собствената си съвест, не й вярвах, но когато каза: „Нека в редакцията свалят новия ми тематичен сборник «Поетите за инкубаторното отглеждане на пилета», ако ви лъжа!“ — трепнах.
— Дайте ми телефона и адреса на вашата Натали.
— С удоволствие.
… След час вече се намирах на петия етаж на една нова сграда пред вратата на Наталия Сергеевна и с всичка сила натисках бутона на електрическия звънец.
Отвори ми самата домакиня — още по-напълняла, както ми се стори, несресана, по пеньоарче.
— Много се радвам да ви видя — каза тя с нескривано учудване. — И мъжът ми би се радвал, но го няма вкъщи, на гастроли е. Влезте, заповядайте, още не съм разтребила — не обръщайте внимание.
Влязохме в една скромно мебелирана стая, изглежда, трапезария, ако се съди по голямата кръгла маса, седнахме. Вратата за другата стая беше затворена.
— Мамо! — чу се изведнъж капризно, настойчиво детско гласче.
— Какво искаш?
— Свърших.
— Ще поседиш още малко.
Наталия Сергеевна леко се изчерви и смутено ми каза:
— По-голямото го уредихме в детска градина, това е малкото… Нещо е ял, едва сварвам, с извинение, да го слагам на гърнето… Какво ви води при мен?
Реших да пристъпя направо към същината.
— Наталия Сергеевна, защо сте казали на Серафима Степановна, че съм влюбен във вас и съм щял да напускам жена си?
И пак като пред павилиона за чебуреци алено сияние озари бузите на фаталната жена. Тя сведе глава. Дълго време мълча.
— Защо, Наталия Сергеевна?
Тя вдигна глава, в очите й имаше онзи израз на разсеяна замисленост, който бях забелязал още при запознаването ни.
— Добре, ще ви кажа… Вие сте писател, психолог… Ще ме разберете и няма да ме упреквате… тоест може би ще ме упрекнете, но не така строго. Защото толкова ни е тежък животът на нас, домакините, както ни наричат… Мъжът ми е диабетик, трябва да му готвя диетично, ето и децата… ту са болни, ту са капризни… голямото пране го давам навън, малките неща сама…
Не издържах:
— Много ви съчувствам, но какво общо имам аз?
— Нищо, разбира се. Просто се случихте, с извинение, подръка. Веднъж в годината ще се измъкнеш на почивка, или дори през година, и ти се ще малко да се развлечеш… да си спомниш, че някога си била интересна жена… Не мислете лошо за мен, аз много обичам мъжа си… Всичко е само така… за илюзия!
— И онзи, дето бил наддал три кила заради вас — и той ли е илюзия?
— И той.
— И южният другар, дето го остригали в милицията — също ли е илюзия?
— И той. Само че, струва ми се, че този другар и без мене щяха да го подстрижат!
— За вас са илюзии, но мен жена ми ме напусна заради вас! — казах аз, като се мъчех да не се усмихна.
Тя плесна с ръце.
— Ох, боже, каква неприятност. Сигурно Сима го е раздрънкала. Тя повярва за всичко, но аз я молих да мълчи. Искате ли да се обадя на вашата Лиза по телефона и да й обясня всичко?
— Но аз не знаем къде е!
— Тогава вижте какво… (Наталия Сергеевна за миг се замисли.) Ще й напиша една бележка, а вие, когато се видите с нея, ще й я дадете. Бива ли?
На това място вратата се отвори и в трапезарията влезе едно абсолютно голичко момченце, много хубавко — къдраво, с кръгло коремче и с всичките останали атрибути на ангелчетата от италианските фрески, само без крилца на гърба. То пъхна пръстче в устата си и се втренчи ужасено в мен.
— Стой малко с чичото! — каза му Наталия Сергеевна и изчезна през вратата.
Ангелчето изведнъж изкриви лице и взе да вие:
— Ма-мо!
От другата стая се дочу гневно:
— Чакай малко! Сега ще те сложа!
Наталия Сергеевна се върна с плик в ръка.
— Заповядайте! И не ми се сърдете, миличък!… Разберете ме като психолог.
Сбогувахме се приятелски и си тръгнах. На стълбището извадих от плика писмото на Наталия Сергеевна, адресирано до жена ми, и го прочетох. Тя беше написала следното:
Скъпа Елизавета Семьоновна! Всичко е лъжа, не вярвайте на никого. Ако искате, елате у нас и всичко ще разберете. Простете ми, че ви накарах да се нервирате. Честна дума, не съм искала!
Сега, когато ми покажат в някое театрално фоайе, на някоя изложба или артистичен клуб жена, за която със сигурност се знае, че била взела ума на драматурга Хикс и насмалко да подлуди композитора Игрек, сещам се за моята Наталия Сергеевна и мъдро се усмихвам.