John Galsworthy
A Man of Devon

Джон Голсуърти
Утро в долината

I

“MOOR, 20th July.

.... It is quiet here, sleepy, rather—a farm is never quiet; the sea, too, is only a quarter of a mile away, and when it’s windy, the sound of it travels up the combe; for distraction, you must go four miles to Brixham or five to Kingswear, and you won’t find much then. The farm lies in a sheltered spot, scooped, so to speak, high up the combe side—behind is a rise of fields, and beyond, a sweep of down. You have the feeling of being able to see quite far, which is misleading, as you soon find out if you walk. It is true Devon country-hills, hollows, hedge-banks, lanes dipping down into the earth or going up like the sides of houses, coppices, cornfields, and little streams wherever there’s a place for one; but the downs along the cliff, all gorse and ferns, are wild. The combe ends in a sandy cove with black rock on one side, pinkish cliffs away to the headland on the other, and a coastguard station. Just now, with the harvest coming on, everything looks its richest, the apples ripening, the trees almost too green. It’s very hot, still weather; the country and the sea seem to sleep in the sun. In front of the farm are half-a-dozen pines that look as if they had stepped out of another land, but all round the back is orchard as lush, and gnarled, and orthodox as any one could wish. The house, a long, white building with three levels of roof, and splashes of brown all over it, looks as if it might be growing down into the earth. It was freshly thatched two years ago—and that’s all the newness there is about it; they say the front door, oak, with iron knobs, is three hundred years old at least. You can touch the ceilings with your hand. The windows certainly might be larger—a heavenly old place, though, with a flavour of apples, smoke, sweetbriar, bacon, honeysuckle, and age, all over it.

The owner is a man called John Ford, about seventy, and seventeen stone in weight—very big, on long legs, with a grey, stubbly beard, grey, watery eyes, short neck and purplish complexion; he is asthmatic, and has a very courteous, autocratic manner. His clothes are made of Harris tweed—except on Sundays, when he puts on black—a seal ring, and a thick gold cable chain. There’s nothing mean or small about John Ford; I suspect him of a warm heart, but he doesn’t let you know much about him. He’s a north-country man by birth, and has been out in New Zealand all his life. This little Devonshire farm is all he has now. He had a large “station” in the North Island, and was much looked up to, kept open house, did everything, as one would guess, in a narrow-minded, large-handed way. He came to grief suddenly; I don’t quite know how. I believe his only son lost money on the turf, and then, unable to face his father, shot himself; if you had seen John Ford, you could imagine that. His wife died, too, that year. He paid up to the last penny, and came home, to live on this farm. He told me the other night that he had only one relation in the world, his granddaughter, who lives here with him. Pasiance Voisey—old spelling for Patience, but they pronounce, it Pash-yence—is sitting out here with me at this moment on a sort of rustic loggia that opens into the orchard. Her sleeves are rolled up, and she’s stripping currants, ready for black currant tea. Now and then she rests her elbows on the table, eats a berry, pouts her lips, and, begins again. She has a round, little face; a long, slender body; cheeks like poppies; a bushy mass of black-brown hair, and dark-brown, almost black, eyes; her nose is snub; her lips quick, red, rather full; all her motions quick and soft. She loves bright colours. She’s rather like a little cat; sometimes she seems all sympathy, then in a moment as hard as tortoise-shell. She’s all impulse; yet she doesn’t like to show her feelings; I sometimes wonder whether she has any. She plays the violin.

It’s queer to see these two together, queer and rather sad. The old man has a fierce tenderness for her that strikes into the very roots of him. I see him torn between it, and his cold north-country horror of his feelings; his life with her is an unconscious torture to him. She’s a restless, chafing thing, demure enough one moment, then flashing out into mocking speeches or hard little laughs. Yet she’s fond of him in her fashion; I saw her kiss him once when he was asleep. She obeys him generally—in a way as if she couldn’t breathe while she was doing it. She’s had a queer sort of education—history, geography, elementary mathematics, and nothing else; never been to school; had a few lessons on the violin, but has taught herself most of what she knows. She is well up in the lore of birds, flowers, and insects; has three cats, who follow her about; and is full of pranks. The other day she called out to me, “I’ve something for you. Hold out your hand and shut your eyes!” It was a large, black slug! She’s the child of the old fellow’s only daughter, who was sent home for schooling at Torquay, and made a runaway match with one Richard Voisey, a yeoman farmer, whom she met in the hunting-field. John Ford was furious—his ancestors, it appears, used to lead ruffians on the Cumberland side of the Border—he looked on “Squire” Rick Voisey as a cut below him. He was called “Squire,” as far as I can make out, because he used to play cards every evening with a parson in the neighbourhood who went by the name of “Devil” Hawkins. Not that the Voisey stock is to be despised. They have had this farm since it was granted to one Richard Voysey by copy dated 8th September, 13 Henry VIII. Mrs. Hopgood, the wife of the bailiff—a dear, quaint, serene old soul with cheeks like a rosy, withered apple, and an unbounded love of Pasiance—showed me the very document.

“I kape it,” she said. “Mr. Ford be tu proud—but other folks be proud tu. ’Tis a pra-aper old fam’ly: all the women is Margery, Pasiance, or Mary; all the men’s Richards an’ Johns an’ Rogers; old as they apple-trees.”

Rick Voisey was a rackety, hunting fellow, and “dipped” the old farm up to its thatched roof. John Ford took his revenge by buying up the mortgages, foreclosing, and commanding his daughter and Voisey to go on living here rent free; this they dutifully did until they were both killed in a dog-cart accident, eight years ago. Old Ford’s financial smash came a year later, and since then he’s lived here with Pasiance. I fancy it’s the cross in her blood that makes her so restless, and irresponsible: if she had been all a native she’d have been happy enough here, or all a stranger like John Ford himself, but the two strains struggling for mastery seem to give her no rest. You’ll think this a far-fetched theory, but I believe it to be the true one. She’ll stand with lips pressed together, her arms folded tight across her narrow chest, staring as if she could see beyond the things round her; then something catches her attention, her eyes will grow laughing, soft, or scornful all in a minute! She’s eighteen, perfectly fearless in a boat, but you can’t get her to mount a horse—a sore subject with her grandfather, who spends most of his day on a lean, half-bred pony, that carries him like a feather, for all his weight.

They put me up here as a favour to Dan Treffry; there’s an arrangement of L. s. d. with Mrs. Hopgood in the background. They aren’t at all well off; this is the largest farm about, but it doesn’t bring them in much. To look at John Ford, it seems incredible he should be short of money—he’s too large.

We have family prayers at eight, then, breakfast—after that freedom for writing or anything else till supper and evening prayers. At midday one forages for oneself. On Sundays, two miles to church twice, or you get into John Ford’s black books.... Dan Treffry himself is staying at Kingswear. He says he’s made his pile; it suits him down here—like a sleep after years of being too wide-awake; he had a rough time in New Zealand, until that mine made his fortune. You’d hardly remember him; he reminds me of his uncle, old Nicholas Treffry; the same slow way of speaking, with a hesitation, and a trick of repeating your name with everything he says; left-handed too, and the same slow twinkle in his eyes. He has a dark, short beard, and red-brown cheeks; is a little bald on the temples, and a bit grey, but hard as iron. He rides over nearly every day, attended by a black spaniel with a wonderful nose and a horror of petticoats. He has told me lots of good stories of John Ford in the early squatter’s times; his feats with horses live to this day; and he was through the Maori wars; as Dan says, “a man after Uncle Nic’s own heart.”

They are very good friends, and respect each other; Dan has a great admiration for the old man, but the attraction is Pasiance. He talks very little when she’s in the room, but looks at her in a sidelong, wistful sort of way. Pasiance’s conduct to him would be cruel in any one else, but in her, one takes it with a pinch of salt. Dan goes off, but turns up again as quiet and dogged as you please.

Last night, for instance, we were sitting in the loggia after supper. Pasiance was fingering the strings of her violin, and suddenly Dan (a bold thing for him) asked her to play.

“What!” she said, “before men? No, thank you!”

“Why not?”

“Because I hate them.”

Down came John Ford’s hand on the wicker table: “You forget yourself! Go to bed!”

She gave Dan a look, and went; we could hear her playing in her bedroom; it sounded like a dance of spirits; and just when one thought she had finished, out it would break again like a burst of laughter. Presently, John Ford begged our pardons ceremoniously, and stumped off indoors. The violin ceased; we heard his voice growling at her; down he came again. Just as he was settled in his chair there was a soft swish, and something dark came falling through the apple boughs. The violin! You should have seen his face! Dan would have picked the violin up, but the old man stopped him. Later, from my bedroom window, I saw John Ford come out and stand looking at the violin. He raised his foot as if to stamp on it. At last he picked it up, wiped it carefully, and took it in....

My room is next to hers. I kept hearing her laugh, a noise too as if she were dragging things about the room. Then I fell asleep, but woke with a start, and went to the window for a breath of fresh air. Such a black, breathless night! Nothing to be seen but the twisted, blacker branches; not the faintest stir of leaves, no sound but muffled grunting from the cowhouse, and now and then a faint sigh. I had the queerest feeling of unrest and fear, the last thing to expect on such a night. There is something here that’s disturbing; a sort of suppressed struggle. I’ve never in my life seen anything so irresponsible as this girl, or so uncompromising as the old man; I keep thinking of the way he wiped that violin. It’s just as if a spark would set everything in a blaze. There’s a menace of tragedy—or—perhaps it’s only the heat, and too much of Mother Hopgood’s crame....

II

“Tuesday.

.... I’ve made a new acquaintance. I was lying in the orchard, and presently, not seeing me, he came along—a man of middle height, with a singularly good balance, and no lumber—rather old blue clothes, a flannel shirt, a dull red necktie, brown shoes, a cap with a leather peak pushed up on the forehead. Face long and narrow, bronzed with a kind of pale burnt-in brownness; a good forehead. A brown moustache, beard rather pointed, blackening about the cheeks; his chin not visible, but from the beard’s growth must be big; mouth I should judge sensuous. Nose straight and blunt; eyes grey, with an upward look, not exactly frank, because defiant; two parallel furrows down each cheek, one from the inner corner of the eye, one from the nostril; age perhaps thirty-five. About the face, attitude, movements, something immensely vital, adaptable, daring, and unprincipled.

He stood in front of the loggia, biting his fingers, a kind of nineteenth-century buccaneer, and I wondered what he was doing in this galley. They say you can tell a man of Kent or a Somersetshire man; certainly you can tell a Yorkshire man, and this fellow could only have been a man of Devon, one of the two main types found in this county. He whistled; and out came Pasiance in a geranium-coloured dress, looking like some tall poppy—you know the slight droop of a poppy’s head, and the way the wind sways its stem.... She is a human poppy, her fuzzy dark hair is like a poppy’s lustreless black heart, she has a poppy’s tantalising attraction and repulsion, something fatal, or rather fateful. She came walking up to my new friend, then caught sight of me, and stopped dead.

“That,” she said to me, “is Zachary Pearse. This,” she said to him, “is our lodger.” She said it with a wonderful soft malice. She wanted to scratch me, and she scratched. Half an hour later I was in the yard, when up came this fellow Pearse.

“Glad to know you,” he said, looking thoughtfully at the pigs.

“You’re a writer, aren’t you?”

“A sort of one,” I said.

“If by any chance,” he said suddenly, “you’re looking for a job, I could put something in your way. Walk down to the beach with me, and I’ll tell you; my boat’s at anchor, smartest little craft in these parts.”

It was very hot, and I had no desire whatever to go down to the beach—I went, all the same. We had not gone far when John Ford and Dan Treffry came into the lane. Our friend seemed a little disconcerted, but soon recovered himself. We met in the middle of the lane, where there was hardly room to pass. John Ford, who looked very haughty, put on his pince-nez and stared at Pearse.

“Good-day!” said Pearse; “fine weather! I’ve been up to ask Pasiance to come for a sail. Wednesday we thought, weather permitting; this gentleman’s coming. Perhaps you’ll come too, Mr. Treffry. You’ve never seen my place. I’ll give you lunch, and show you my father. He’s worth a couple of hours’ sail any day.” It was said in such an odd way that one couldn’t resent his impudence. John Ford was seized with a fit of wheezing, and seemed on the eve of an explosion; he glanced at me, and checked himself.

“You’re very good,” he said icily; “my granddaughter has other things to do. You, gentlemen, will please yourselves”; and, with a very slight bow, he went stumping on to the house. Dan looked at me, and I looked at him.

“You’ll come?” said Pearse, rather wistfully. Dan stammered: “Thank you, Mr. Pearse; I’m a better man on a horse than in a boat, but—thank you.” Cornered in this way, he’s a shy, soft-hearted being. Pearse smiled his thanks. “Wednesday, then, at ten o’clock; you shan’t regret it.”

“Pertinacious beggar!” I heard Dan mutter in his beard; and found myself marching down the lane again by Pearse’s side. I asked him what he was good enough to mean by saying I was coming, without having asked me. He answered, unabashed:

“You see, I’m not friends with the old man; but I knew he’d not be impolite to you, so I took the liberty.”

He has certainly a knack of turning one’s anger to curiosity. We were down in the combe now; the tide was running out, and the sand all little, wet, shining ridges. About a quarter of a mile out lay a cutter, with her tan sail half down, swinging to the swell. The sunlight was making the pink cliffs glow in the most wonderful way; and shifting in bright patches over the sea like moving shoals of goldfish. Pearse perched himself on his dinghy, and looked out under his hand. He seemed lost in admiration.

“If we could only net some of those spangles,” he said, “an’ make gold of ’em! No more work then.”

“It’s a big job I’ve got on,” he said presently; “I’ll tell you about it on Wednesday. I want a journalist.”

“But I don’t write for the papers,” I said; “I do other sort of work. My game is archaeology.”

“It doesn’t matter,” he said, “the more imagination the better. It’d be a thundering good thing for you.”

His assurance was amazing, but it was past supper-time, and hunger getting the better of my curiosity, I bade him good-night. When I looked back, he was still there, on the edge of his boat, gazing at the sea. A queer sort of bird altogether, but attractive somehow.

Nobody mentioned him that evening; but once old Ford, after staring a long time at Pasiance, muttered a propos of nothing, “Undutiful children!” She was softer than usual; listening quietly to our talk, and smiling when spoken to. At bedtime she went up to her grand-father, without waiting for the usual command, “Come and kiss me, child.”

Dan did not stay to supper, and he has not been here since. This morning I asked Mother Hopgood who Zachary Pearse was. She’s a true Devonian; if there’s anything she hates, it is to be committed to a definite statement. She ambled round her answer, and at last told me that he was “son of old Cap’en Jan Pearse to Black Mill. ’Tes an old family to Dartymouth an’ Plymouth,” she went on in a communicative outburst. “They du say Francis Drake tuke five o’ they Pearses with ’en to fight the Spaniards. At least that’s what I’ve heard Mr. Zachary zay; but Ha-apgood can tell yu.” Poor Hopgood, the amount of information she saddles him with in the course of the day! Having given me thus to understand that she had run dry, she at once went on:

“Cap’en Jan Pearse made a dale of ventures. He’s old now—they du say nigh an ’undred. Ha-apgood can tell yu.”

“But the son, Mrs. Hopgood?”

Her eyes twinkled with sudden shrewdness: She hugged herself placidly.

“An’ what would yu take for dinner to-day? There’s duck; or yu might like ‘toad in the hole,’ with an apple tart; or then, there’s—Well! we’ll see what we can du like.” And off she went, without waiting for my answer.

To-morrow is Wednesday. I shan’t be sorry to get another look at this fellow Pearse....

III

“Friday, 29th July.

.... Why do you ask me so many questions, and egg me on to write about these people instead of minding my business? If you really want to hear, I’ll tell you of Wednesday’s doings.

It was a splendid morning; and Dan turned up, to my surprise—though I might have known that when he says a thing, he does it. John Ford came out to shake hands with him, then, remembering why he had come, breathed loudly, said nothing, and went in again. Nothing was to be seen of Pasiance, and we went down to the beach together.

“I don’t like this fellow Pearse, George,” Dan said to me on the way; “I was fool enough to say I’d go, and so I must, but what’s he after? Not the man to do things without a reason, mind you.”

I remarked that we should soon know.

“I’m not so sure—queer beggar; I never look at him without thinking of a pirate.”

The cutter lay in the cove as if she had never moved. There too was Zachary Pearse seated on the edge of his dinghy.

“A five-knot breeze,” he said, “I’ll run you down in a couple of hours.” He made no inquiry about Pasiance, but put us into his cockleshell and pulled for the cutter. A lantern-Jawed fellow, named Prawle, with a spiky, prominent beard, long, clean-shaven upper lip, and tanned complexion—a regular hard-weather bird—received us.

The cutter was beautifully clean; built for a Brixham trawler, she still had her number—DH 113—uneffaced. We dived into a sort of cabin, airy, but dark, fitted with two bunks and a small table, on which stood some bottles of stout; there were lockers, too, and pegs for clothes. Prawle, who showed us round, seemed very proud of a steam contrivance for hoisting sails. It was some minutes before we came on deck again; and there, in the dinghy, being pulled towards the cutter, sat Pasiance.

“If I’d known this,” stammered Dan, getting red, “I wouldn’t have come.” She had outwitted us, and there was nothing to be done.

It was a very pleasant sail. The breeze was light from the south-east, the sun warm, the air soft. Presently Pasiance began singing:

“Columbus is dead and laid in his grave, Oh! heigh-ho! and laid in his grave; Over his head the apple-trees wave Oh! heigh-ho! the apple-trees wave....

“The apples are ripe and ready to fall, Oh! heigh-ho! and ready to fall; There came an old woman and gathered them all, Oh! heigh-ho! and gathered them all....

“The apples are gathered, and laid on the shelf, Oh! heigh-ho! and laid on the shelf; If you want any more, you must sing for yourself, Oh! heigh-ho! and sing for yourself.”

Her small, high voice came to us in trills and spurts, as the wind let it, like the singing of a skylark lost in the sky. Pearse went up to her and whispered something. I caught a glimpse of her face like a startled wild creature’s; shrinking, tossing her hair, laughing, all in the same breath. She wouldn’t sing again, but crouched in the bows with her chin on her hands, and the sun falling on one cheek, round, velvety, red as a peach....

We passed Dartmouth, and half an hour later put into a little wooded bay. On a low reddish cliff was a house hedged round by pine-trees. A bit of broken jetty ran out from the bottom of the cliff. We hooked on to this, and landed. An ancient, fish-like man came slouching down and took charge of the cutter. Pearse led us towards the house, Pasiance following mortally shy all of a sudden.

The house had a dark, overhanging thatch of the rush reeds that grow in the marshes hereabouts; I remember nothing else remarkable. It was neither old, nor new; neither beautiful, nor exactly ugly; neither clean, nor entirely squalid; it perched there with all its windows over the sea, turning its back contemptuously on the land.

Seated in a kind of porch, beside an immense telescope, was a very old man in a panama hat, with a rattan cane. His pure-white beard and moustache, and almost black eyebrows, gave a very singular, piercing look to his little, restless, dark-grey eyes; all over his mahogany cheeks and neck was a network of fine wrinkles. He sat quite upright, in the full sun, hardly blinking.

“Dad!” said Zachary, “this is Pasiance Voisey.” The old man turned his eyes on her and muttered, “How do you do, ma’am?” then took no further notice. And Pasiance, who seemed to resent this, soon slipped away and went wandering about amongst the pines. An old woman brought some plates and bottles and laid them casually on a table; and we sat round the figure of old Captain Pearse without a word, as if we were all under a spell.

Before lunch there was a little scene between Zachary Pearse and Dan, as to which of them should summon Pasiance. It ended in both going, and coming back without her. She did not want any lunch, would stay where she was amongst the pines.

For lunch we had chops, wood-pigeons, mushrooms, and mulberry preserve, and drank wonderful Madeira out of common wine-glasses. I asked the old man where he got it; he gave me a queer look, and answered with a little bow:

“Stood me in tu shillin’ the bottle, an’ the country got nothing out of it, sir. In the early Thirties; tu shillin’ the bottle; there’s no such wine nowadays and,” he added, looking at Zachary, “no such men.”

Zachary smiled and said: “You did nothing so big, dad, as what I’m after, now!”

The old man’s eyes had a sort of disdain in them.

“You’re going far, then, in the Pied Witch, Zack?”

“I am,” said Zachary.

“And where might yu be goin’ in that old trampin’ smut factory?”

“Morocco.”

“Heu!” said the old man, “there’s nothing there; I know that coast, as I know the back o’ my hand.” He stretched out a hand covered with veins and hair.

Zachary began suddenly to pour out a flood of words:

“Below Mogador—a fellow there—friend of mine—two years ago now. Concessions—trade-gunpowder—cruisers—feuds—money— chiefs—Gatling guns—Sultan—rifles—rebellion—gold.” He detailed a reckless, sordid, bold scheme, which, on the pivot of a trading venture, was intended to spin a whole wheel of political convulsions.

“They’ll never let you get there,” said old Pearse.

“Won’t they?” returned Zachary. “Oh yes, they will, an’ when I leave, there’ll be another dynasty, and I’ll be a rich man.”

“Yu’ll never leave,” answered the old man.

Zachary took out a sheet of paper covered with figures. He had worked the whole thing out. So much—equipment, so much—trade, so much—concessions, so much—emergencies. “My last mag!” he ended, “a thousand short; the ship’s ready, and if I’m not there within a month my chance is as good as gone.”

This was the pith of his confidences—an appeal for money, and we all looked as men will when that crops up.

“Mad!” muttered the old man, looking at the sea.

“No,” said Zachary. That one word was more eloquent than all the rest of his words put together. This fellow is no visionary. His scheme may be daring, and unprincipled, but—he knows very well what he’s about.

“Well!” said old Pearse, “you shall have five ’undred of my money, if it’s only to learn what yu’re made of. Wheel me in!” Zachary wheeled him into the house, but soon came back.

“The old man’s cheque for five hundred pounds!” he said, holding it up. “Mr. Treffry, give me another, and you shall have a third of the profits.”

I expected Dan to give a point-blank refusal. But he only asked:

“Would that clear you for starting?”

“With that,” said Zachary, “I can get to sea in a fortnight.”

“Good!” Dan said slowly. “Give me a written promise! To sea in fourteen days and my fair share on the five hundred pounds—no more—no less.”

Again I thought Pearse would have jumped at this, but he leaned his chin on his hand, and looked at Dan, and Dan looked at him. While they were staring at each other like this, Pasiance came up with a kitten.

“See!” she said, “isn’t it a darling?” The kitten crawled and clawed its way up behind her neck. I saw both men’s eyes as they looked at Pasiance, and suddenly understood what they were at. The kitten rubbed itself against Pasiance’s cheek, overbalanced, and fell, clawing, down her dress. She caught it up and walked away. Some one, I don’t know which of us, sighed, and Pearse cried “Done!”

The bargain had been driven.

“Good-bye, Mr. Pearse,” said Dan; “I guess that’s all I’m wanted for. I’ll find my pony waiting in the village. George, you’ll see Pasiance home?”

We heard the hoofs of his pony galloping down the road; Pearse suddenly excused himself, and disappeared.

This venture of his may sound romantic and absurd, but it’s matter-of-fact enough. He’s after L. s. d.! Shades of Drake, Raleigh, Hawkins, Oxenham! The worm of suspicion gnaws at the rose of romance. What if those fellows, too, were only after L. s. d....?

I strolled into the pine-wood. The earth there was covered like a bee’s body with black and gold stripes; there was the blue sea below, and white, sleepy clouds, and bumble-bees booming above the heather; it was all softness, a summer’s day in Devon. Suddenly I came on Pearse standing at the edge of the cliff with Pasiance sitting in a little hollow below, looking up at him. I heard him say:

“Pasiance—Pasiance!” The sound of his voice, and the sight of her soft, wondering face made me furious. What business has she with love, at her age? What business have they with each other?

He told me presently that she had started off for home, and drove me to the ferry, behind an old grey pony. On the way he came back to his offer of the other day.

“Come with me,” he said. “It doesn’t do to neglect the Press; you can see the possibilities. It’s one of the few countries left. If I once get this business started you don’t know where it’s going to stop. You’d have free passage everywhere, and whatever you like in reason.”

I answered as rudely as I could—but by no means as rudely as I wanted—that his scheme was mad. As a matter of fact, it’s much too sane for me; for, whatever the body of a scheme, its soul is the fibre of the schemer.

“Think of it,” he urged, as if he could see into me. “You can make what you like of it. Press paragraphs, of course. But that’s mechanical; why, even I could do it, if I had time. As for the rest, you’ll be as free—as free as a man.”

There, in five words of one syllable, is the kernel of this fellow Pearse—“As free as a man!” No rule, no law, not even the mysterious shackles that bind men to their own self-respects! “As free as a man!” No ideals; no principles; no fixed star for his worship; no coil he can’t slide out of! But the fellow has the tenacity of one of the old Devon mastiffs, too. He wouldn’t take “No” for an answer.

“Think of it,” he said; “any day will do—I’ve got a fortnight.... Look! there she is!” I thought that he meant Pasiance; but it was an old steamer, sluggish and black in the blazing sun of mid-stream, with a yellow-and-white funnel, and no sign of life on her decks.

“That’s her—the Pied Witch! Do her twelve knots; you wouldn’t think it! Well! good-evening! You’d better come. A word to me at any time. I’m going aboard now.”

As I was being ferried across I saw him lolling in the stern-sheets of a little boat, the sun crowning his straw hat with glory.

I came on Pasiance, about a mile up the road, sitting in the hedge. We walked on together between the banks—Devonshire banks, as high as houses, thick with ivy and ferns, bramble and hazel boughs, and honeysuckle.

“Do you believe in a God?” she said suddenly.

“Grandfather’s God is simply awful. When I’m playing the fiddle, I can feel God; but grandfather’s is such a stuffy God—you know what I mean: the sea, the wind, the trees, colours too—they make one feel. But I don’t believe that life was meant to ‘be good’ in. Isn’t there anything better than being good? When I’m ‘good,’ I simply feel wicked.” She reached up, caught a flower from the hedge, and slowly tore its petals.

“What would you do,” she muttered, “if you wanted a thing, but were afraid of it? But I suppose you’re never afraid!” she added, mocking me. I admitted that I was sometimes afraid, and often afraid of being afraid.

“That’s nice! I’m not afraid of illness, nor of grandfather, nor of his God; but—I want to be free. If you want a thing badly, you’re afraid about it.”

I thought of Zachary Pearse’s words, “free as a man.”

“Why are you looking at me like that?” she said.

I stammered: “What do you mean by freedom?”

“Do you know what I shall do to-night?” she answered. “Get out of my window by the apple-tree, and go to the woods, and play!”

We were going down a steep lane, along the side of a wood, where there’s always a smell of sappy leaves, and the breath of the cows that come close to the hedge to get the shade.

There was a cottage in the bottom, and a small boy sat outside playing with a heap of dust.

“Hallo, Johnny!” said Pasiance. “Hold your leg out and show this man your bad place!” The small boy undid a bandage round his bare and dirty little leg, and proudly revealed a sore.

“Isn’t it nasty?” cried Pasiance ruefully, tying up the bandage again; “poor little feller! Johnny, see what I’ve brought you!” She produced from her pocket a stick of chocolate, the semblance of a soldier made of sealing-wax and worsted, and a crooked sixpence.

It was a new glimpse of her. All the way home she was telling me the story of little Johnny’s family; when she came to his mother’s death, she burst out: “A beastly shame, wasn’t it, and they’re so poor; it might just as well have been somebody else. I like poor people, but I hate rich ones—stuck-up beasts.”

Mrs. Hopgood was looking over the gate, with her cap on one side, and one of Pasiance’s cats rubbing itself against her skirts. At the sight of us she hugged herself.

“Where’s grandfather?” asked Pasiance. The old lady shook her head.

“Is it a row?” Mrs. Hopgood wriggled, and wriggled, and out came:

“Did you get yure tay, my pretty? No? Well, that’s a pity; yu’ll be falin’ low-like.”

Pasiance tossed her head, snatched up the cat, and ran indoors. I remained staring at Mrs. Hopgood.

“Dear-dear,” she clucked, “poor lamb. So to spake it’s—” and she blurted out suddenly, “chuckin’ full of wra-ath, he is. Well, there!”

My courage failed that evening. I spent it at the coastguard station, where they gave me bread and cheese and some awful cider. I passed the kitchen as I came back. A fire was still burning there, and two figures, misty in the darkness, flitted about with stealthy laughter like spirits afraid of being detected in a carnal-meal. They were Pasiance and Mrs. Hopgood; and so charming was the smell of eggs and bacon, and they had such an air of tender enjoyment of this dark revel, that I stifled many pangs, as I crept hungry up to bed.

In the middle of the night I woke and heard what I thought was screaming; then it sounded like wind in trees, then like the distant shaking of a tambourine, with the high singing of a human voice. Suddenly it stopped—two long notes came wailing out like sobs—then utter stillness; and though I listened for an hour or more there was no other sound ....

IV

“4th August.

.... For three days after I wrote last, nothing at all happened here. I spent the mornings on the cliff reading, and watching the sun-sparks raining on the sea. It’s grand up there with the gorse all round, the gulls basking on the rocks, the partridges calling in the corn, and now and then a young hawk overhead. The afternoons I spent out in the orchard. The usual routine goes on at the farm all the time—cow-milking, bread-baking, John Ford riding in and out, Pasiance in her garden stripping lavender, talking to the farm hands; and the smell of clover, and cows and hay; the sound of hens and pigs and pigeons, the soft drawl of voices, the dull thud of the farm carts; and day by day the apples getting redder. Then, last Monday, Pasiance was away from sunrise till sunset—nobody saw her go—nobody knew where she had gone. It was a wonderful, strange day, a sky of silver-grey and blue, with a drift of wind-clouds, all the trees sighing a little, the sea heaving in a long, low swell, the animals restless, the birds silent, except the gulls with their old man’s laughter and kitten’s mewing.

A something wild was in the air; it seemed to sweep across the downs and combe, into the very house, like a passionate tune that comes drifting to your ears when you’re sleepy. But who would have thought the absence of that girl for a few hours could have wrought such havoc! We were like uneasy spirits; Mrs. Hopgood’s apple cheeks seemed positively to wither before one’s eyes. I came across a dairymaid and farm hand discussing it stolidly with very downcast faces. Even Hopgood, a hard-bitten fellow with immense shoulders, forgot his imperturbability so far as to harness his horse, and depart on what he assured me was “just a wild-guse chaace.” It was long before John Ford gave signs of noticing that anything was wrong, but late in the afternoon I found him sitting with his hands on his knees, staring straight before him. He rose heavily when he saw me, and stalked out. In the evening, as I was starting for the coastguard station to ask for help to search the cliff, Pasiance appeared, walking as if she could hardly drag one leg after the other. Her cheeks were crimson; she was biting her lips to keep tears of sheer fatigue out of her eyes. She passed me in the doorway without a word. The anxiety he had gone through seemed to forbid the old man from speaking. He just came forward, took her face in his hands, gave it a great kiss, and walked away. Pasiance dropped on the floor in the dark passage, and buried her face on her arms. “Leave me alone!” was all she would say. After a bit she dragged herself upstairs. Presently Mrs. Hopgood came to me.

“Not a word out of her—an’ not a bite will she ate, an’ I had a pie all ready—scrumptious. The good Lord knows the truth—she asked for brandy; have you any brandy, sir? Ha-apgood’e don’t drink it, an’ Mister Ford ’e don’t allaow for anything but caowslip wine.”

I had whisky.

The good soul seized the flask, and went off hugging it. She returned it to me half empty.

“Lapped it like a kitten laps milk. I misdaoubt it’s straong, poor lamb, it lusened ’er tongue praaperly. ‘I’ve a-done it,’ she says to me, ‘Mums-I’ve a-done it,’ an’ she laughed like a mad thing; and then, sir, she cried, an’ kissed me, an’ pusshed me thru the door. Gude Lard! What is ’t she’s a-done...?”

It rained all the next day and the day after. About five o’clock yesterday the rain ceased; I started off to Kingswear on Hopgood’s nag to see Dan Treffry. Every tree, bramble, and fern in the lanes was dripping water; and every bird singing from the bottom of his heart. I thought of Pasiance all the time. Her absence that day was still a mystery; one never ceased asking oneself what she had done. There are people who never grow up—they have no right to do things. Actions have consequences—and children have no business with consequences.

Dan was out. I had supper at the hotel, and rode slowly home. In the twilight stretches of the road, where I could touch either bank of the lane with my whip, I thought of nothing but Pasiance and her grandfather; there was something in the half light suited to wonder and uncertainty. It had fallen dark before I rode into the straw-yard. Two young bullocks snuffled at me, a sleepy hen got up and ran off with a tremendous shrieking. I stabled the horse, and walked round to the back. It was pitch black under the apple-trees, and the windows were all darkened. I stood there a little, everything smelled so delicious after the rain; suddenly I had the uncomfortable feeling that I was being watched. Have you ever felt like that on a dark night? I called out at last: “Is any one there?” Not a sound! I walked to the gate-nothing! The trees still dripped with tiny, soft, hissing sounds, but that was all. I slipped round to the front, went in, barricaded the door, and groped up to bed. But I couldn’t sleep. I lay awake a long while; dozed at last, and woke with a jump. A stealthy murmur of smothered voices was going on quite close somewhere. It stopped. A minute passed; suddenly came the soft thud as of something falling. I sprang out of bed and rushed to the window. Nothing—but in the distance something that sounded like footsteps. An owl hooted; then clear as crystal, but quite low, I heard Pasiance singing in her room:

“The apples are ripe and ready to fall. Oh! heigh-ho! and ready to fall.”

I ran to her door and knocked.

“What is it?” she cried.

“Is anything the matter?”

“Matter?”

“Is anything the matter?”

“Ha-ha-ha-ha! Good-night!” then quite low, I heard her catch her breath, hard, sharply. No other answer, no other sound.

I went to bed and lay awake for hours....

This evening Dan came; during supper he handed Pasiance a roll of music; he had got it in Torquay. The shopman, he said, had told him that it was a “corker.”

It was Bach’s “Chaconne.” You should have seen her eyes shine, her fingers actually tremble while she turned over the pages. Seems odd to think of her worshipping at the shrine of Bach as odd as to think of a wild colt running of its free will into the shafts; but that’s just it with her you can never tell. “Heavenly!” she kept saying.

John Ford put down his knife and fork.

“Heathenish stuff!” he muttered, and suddenly thundered out, “Pasiance!”

She looked up with a start, threw the music from her, and resumed her place.

During evening prayers, which follow every night immediately on food, her face was a study of mutiny. She went to bed early. It was rather late when we broke up—for once old Ford had been talking of his squatter’s life. As we came out, Dan held up his hand. A dog was barking. “It’s Lass,” he said. “She’ll wake Pasiance.”

The spaniel yelped furiously. Dan ran out to stop her. He was soon back.

“Somebody’s been in the orchard, and gone off down to the cove.” He ran on down the path. I, too, ran, horribly uneasy. In front, through the darkness, came the spaniel’s bark; the lights of the coastguard station faintly showed. I was first on the beach; the dog came to me at once, her tail almost in her mouth from apology. There was the sound of oars working in rowlocks; nothing visible but the feathery edges of the waves. Dan said behind, “No use! He’s gone.” His voice sounded hoarse, like that of a man choking with passion.

“George,” he stammered, “it’s that blackguard. I wish I’d put a bullet in him.” Suddenly a light burned up in the darkness on the sea, seemed to swing gently, and vanished. Without another word we went back up the hill. John Ford stood at the gate motionless, indifferent—nothing had dawned on him as yet. I whispered to Dan, “Let it alone!”

“No,” he said, “I’m going to show you.” He struck a match, and slowly hunted the footsteps in the wet grass of the orchard. “Look—here!”

He stopped under Pasiance’s window and swayed the match over the ground. Clear as daylight were the marks of some one who had jumped or fallen. Dan held the match over his head.

“And look there!” he said. The bough of an apple-tree below the window was broken. He blew the match out.

I could see the whites of his eyes, like an angry animal’s.

“Drop it, Dan!” I said.

He turned on his heel suddenly, and stammered out, “You’re right.”

But he had turned into John Ford’s arms.

The old man stood there like some great force, darker than the darkness, staring up at the window, as though stupefied. We had not a word to say. He seemed unconscious of our presence. He turned round, and left us standing there.

“Follow him!” said Dan. “Follow him—by God! it’s not safe.”

We followed. Bending, and treading heavily, he went upstairs. He struck a blow on Pasiance’s door. “Let me in!” he said. I drew Dan into my bedroom. The key was slowly turned, her door was flung open, and there she stood in her dressing-gown, a candle in her hand, her face crimson, and oh! so young, with its short, crisp hair and round cheeks. The old man—like a giant in front of her—raised his hands, and laid them on her shoulders.

“What’s this? You—you’ve had a man in your room?”

Her eyes did not drop.

“Yes,” she said. Dan gave a groan.

“Who?”

“Zachary Pearse,” she answered in a voice like a bell.

He gave her one awful shake, dropped his hands, then raised them as though to strike her. She looked him in the eyes; his hands dropped, and he too groaned. As far as I could see, her face never moved.

“I’m married to him,” she said, “d’ you hear? Married to him. Go out of my room!” She dropped the candle on the floor at his feet, and slammed the door in his face. The old man stood for a minute as though stunned, then groped his way downstairs.

“Dan,” I said, “is it true?”

“Ah!” he answered, “it’s true; didn’t you hear her?”

I was glad I couldn’t see his face.

“That ends it,” he said at last; “there’s the old man to think of.”

“What will he do?”

“Go to the fellow this very night.” He seemed to have no doubt. Trust one man of action to know another.

I muttered something about being an outsider—wondered if there was anything I could do to help.

“Well,” he said slowly, “I don’t know that I’m anything but an outsider now; but I’ll go along with him, if he’ll have me.”

He went downstairs. A few minutes later they rode out from the straw-yard. I watched them past the line of hayricks, into the blacker shadows of the pines, then the tramp of hoofs began to fail in the darkness, and at last died away.

I’ve been sitting here in my bedroom writing to you ever since, till my candle’s almost gone. I keep thinking what the end of it is to be; and reproaching myself for doing nothing. And yet, what could I have done? I’m sorry for her—sorrier than I can say. The night is so quiet—I haven’t heard a sound; is she asleep, awake, crying, triumphant?

It’s four o’clock; I’ve been asleep.

They’re back. Dan is lying on my bed. I’ll try and tell you his story as near as I can, in his own words.

“We rode,” he said, “round the upper way, keeping out of the lanes, and got to Kingswear by half-past eleven. The horse-ferry had stopped running, and we had a job to find any one to put us over. We hired the fellow to wait for us, and took a carriage at the ‘Castle.’ Before we got to Black Mill it was nearly one, pitch-dark. With the breeze from the southeast, I made out he should have been in an hour or more. The old man had never spoken to me once: and before we got there I had begun to hope we shouldn’t find the fellow after all. We made the driver pull up in the road, and walked round and round, trying to find the door. Then some one cried, ‘Who are you?’

“‘John Ford.’

“‘What do you want?’ It was old Pearse.

“‘To see Zachary Pearse.’

“The long window out of the porch where we sat the other day was open, and in we went. There was a door at the end of the room, and a light coming through. John Ford went towards it; I stayed out in the dark.

“‘Who’s that with you?’

“‘Mr. Treffry.’

“‘Let him come in!’ I went in. The old fellow was in bed, quite still on his pillows, a candle by his side; to look at him you’d think nothing of him but his eyes were alive. It was queer being there with those two old men!”

Dan paused, seemed to listen, then went on doggedly.

“‘Sit down, gentleman,’ said old Pearse. ‘What may you want to see my son for?’ John Ford begged his pardon, he had something to say, he said, that wouldn’t wait.

“They were very polite to one another,” muttered Dan ....

“‘Will you leave your message with me?’ said Pearse.

“‘What I have to say to your son is private.’

“‘I’m his father.’

“‘I’m my girl’s grandfather; and her only stand-by.’

“‘Ah!’ muttered old Pearse, ‘Rick Voisey’s daughter?’

“‘I mean to see your son.’

“Old Pearse smiled. Queer smile he’s got, sort of sneering sweet.

“‘You can never tell where Zack may be,’ he said. ‘You think I want to shield him. You’re wrong; Zack can take care of himself.’

“‘Your son’s here!’ said John Ford. ‘I know.’ Old Pearse gave us a very queer look.

“‘You come into my house like thieves in the night,’ he said, ‘and give me the lie, do you?’

“‘Your son came to my child’s room like a thief in the night; it’s for that I want to see him,’ and then,” said Dan, “there was a long silence. At last Pearse said:

“‘I don’t understand; has he played the blackguard?’

“John Ford answered, ‘He’s married her, or, before God, I’d kill him.’

“Old Pearse seemed to think this over, never moving on his pillows. ‘You don’t know Zack,’ he said; ‘I’m sorry for you, and I’m sorry for Rick Voisey’s daughter; but you don’t know Zack.’

“‘Sorry!’ groaned out John Ford; ‘he’s stolen my child, and I’ll punish him.’

“‘Punish!’ cried old Pearse, ‘we don’t take punishment, not in my family.’

“‘Captain Jan Pearse, as sure as I stand here, you and your breed will get your punishment of God.’ Old Pearse smiled.

“‘Mr. John Ford, that’s as may be; but sure as I lie here we won’t take it of you. You can’t punish unless you make to feel, and that you can’t du.’”

And that is truth!

Dan went on again:

“‘You won’t tell me where your son is!’ but old Pearse never blinked.

“‘I won’t,’ he said, ‘and now you may get out. I lie here an old man alone, with no use to my legs, night on night, an’ the house open; any rapscallion could get in; d’ ye think I’m afraid of you?’

“We were beat; and walked out without a word. But that old man; I’ve thought of him a lot—ninety-two, and lying there. Whatever he’s been, and they tell you rum things of him, whatever his son may be, he’s a man. It’s not what he said, nor that there was anything to be afraid of just then, but somehow it’s the idea of the old chap lying there. I don’t ever wish to see a better plucked one....”

We sat silent after that; out of doors the light began to stir among the leaves. There were all kinds of rustling sounds, as if the world were turning over in bed.

Suddenly Dan said:

“He’s cheated me. I paid him to clear out and leave her alone. D’ you think she’s asleep?” He’s made no appeal for sympathy, he’d take pity for an insult; but he feels it badly.

“I’m tired as a cat,” he said at last, and went to sleep on my bed.

It’s broad daylight now; I too am tired as a cat....

V

“Saturday, 6th August.

.... I take up my tale where I left off yesterday.... Dan and I started as soon as we could get Mrs. Hopgood to give us coffee. The old lady was more tentative, more undecided, more pouncing, than I had ever seen her. She was manifestly uneasy: Ha-apgood—who “don’t slape” don’t he, if snores are any criterion—had called out in the night, “Hark to th’ ‘arses’ ‘oofs!” Had we heard them? And where might we be going then? ‘Twas very earrly to start, an’ no breakfast. Haapgood had said it was goin’ to shaowerr. Miss Pasiance was not to ’er violin yet, an’ Mister Ford ’e kept ’is room. Was it?—would there be—? “Well, an’ therr’s an ’arvest bug; ’tis some earrly for they!” Wonderful how she pounces on all such creatures, when I can’t even see them. She pressed it absently between finger and thumb, and began manoeuvring round another way. Long before she had reached her point, we had gulped down our coffee, and departed. But as we rode out she came at a run, holding her skirts high with either hand, raised her old eyes bright and anxious in their setting of fine wrinkles, and said:

“’Tidden sorrow for her?”

A shrug of the shoulders was all the answer she got. We rode by the lanes; through sloping farmyards, all mud and pigs, and dirty straw, and farmers with clean-shaven upper lips and whiskers under the chin; past fields of corn, where larks were singing. Up or down, we didn’t draw rein till we came to Dan’s hotel.

There was the river gleaming before us under a rainbow mist that hallowed every shape. There seemed affinity between the earth and the sky. I’ve never seen that particular soft unity out of Devon. And every ship, however black or modern, on those pale waters, had the look of a dream ship. The tall green woods, the red earth, the white houses, were all melted into one opal haze. It was raining, but the sun was shining behind. Gulls swooped by us—ghosts of the old greedy wanderers of the sea.

We had told our two boatmen to pull us out to the Pied Witch! They started with great resolution, then rested on their oars.

“The Pied Witch, zurr?” asked one politely; “an’ which may her be?”

That’s the West countryman all over! Never say you “nay,” never lose an opportunity, never own he doesn’t know, or can’t do anything—independence, amiability, and an eye to the main chance. We mentioned Pearse’s name.

“Capt’n Zach’ry Pearse!” They exchanged a look half-amused, half-admiring.

“The Zunflaower, yu mane. That’s her. Zunflaower, ahoy!” As we mounted the steamer’s black side I heard one say:

“Pied Witch! A pra-aper name that—a dandy name for her!” They laughed as they made fast.

The mate of the Sunflower, or Pied Witch, or whatever she was called, met us—a tall young fellow in his shirtsleeves, tanned to the roots of his hair, with sinewy, tattooed arms, and grey eyes, charred round the rims from staring at weather.

“The skipper is on board,” he said. “We’re rather busy, as you see. Get on with that, you sea-cooks,” he bawled at two fellows who were doing nothing. All over the ship, men were hauling, splicing, and stowing cargo.

“To-day’s Friday: we’re off on Wednesday with any luck. Will you come this way?” He led us down the companion to a dark hole which he called the saloon. “Names? What! are you Mr. Treffry? Then we’re partners!” A schoolboy’s glee came on his face.

“Look here!” he said; “I can show you something,” and he unlocked the door of a cabin. There appeared to be nothing in it but a huge piece of tarpaulin, which depended, bulging, from the topmost bunk. He pulled it up. The lower bunk had been removed, and in its place was the ugly body of a dismounted Gatling gun.

“Got six of them,” he whispered, with unholy mystery, through which his native frankness gaped out. “Worth their weight in gold out there just now, the skipper says. Got a heap of rifles, too, and lots of ammunition. He’s given me a share. This is better than the P. and O., and playing deck cricket with the passengers. I’d made up my mind already to chuck that, and go in for plantin’ sugar, when I ran across the skipper. Wonderful chap, the skipper! I’ll go and tell him. He’s been out all night; only came aboard at four bells; having a nap now, but he won’t mind that for you.”

Off he went. I wondered what there was in Zachary Pearse to attract a youngster of this sort; one of the customary twelve children of some country parson, no doubt-burning to shoot a few niggers, and for ever frank and youthful.

He came back with his hands full of bottles.

“What’ll you drink? The skipper’ll be here in a jiffy. Excuse my goin’ on deck. We’re so busy.”

And in five minutes Zachary Pearse did come. He made no attempt to shake hands, for which I respected him. His face looked worn, and more defiant than usual.

“Well, gentlemen?” he said.

“We’ve come to ask what you’re going to do?” said Dan.

“I don’t know,” answered Pearse, “that that’s any of your business.”

Dan’s little eyes were like the eyes of an angry pig.

“You’ve got five hundred pounds of mine,” he said; “why do you think I gave it you?”

Zachary bit his fingers.

“That’s no concern of mine,” he said. “I sail on Wednesday. Your money’s safe.”

“Do you know what I think of you?” said Dan.

“No, and you’d better not tell me!” Then, with one of his peculiar changes, he smiled: “As you like, though.”

Dan’s face grew very dark. “Give me a plain answer,” he said: “What are you going to do about her?”

Zachary looked up at him from under his brows.

“Nothing.”

“Are you cur enough to deny that you’ve married her?”

Zachary looked at him coolly. “Not at all,” he said.

“What in God’s name did you do it for?”

“You’ve no monopoly in the post of husband, Mr. Treffry.”

“To put a child in that position! Haven’t you the heart of a man? What d’ ye come sneaking in at night for? By Gad! Don’t you know you’ve done a beastly thing?”

Zachary’s face darkened, he clenched his fists. Then he seemed to shut his anger into himself.

“You wanted me to leave her to you,” he sneered. “I gave her my promise that I’d take her out there, and we’d have gone off on Wednesday quietly enough, if you hadn’t come and nosed the whole thing out with your infernal dog. The fat’s in the fire! There’s no reason why I should take her now. I’ll come back to her a rich man, or not at all.”

“And in the meantime?” I slipped in.

He turned to me, in an ingratiating way.

“I would have taken her to save the fuss—I really would—it’s not my fault the thing’s come out. I’m on a risky job. To have her with me might ruin the whole thing; it would affect my nerve. It isn’t safe for her.”

“And what’s her position to be,” I said, “while you’re away? Do you think she’d have married you if she’d known you were going to leave her like this? You ought to give up this business.

“You stole her. Her life’s in your hands; she’s only a child!”

A quiver passed over his face; it showed that he was suffering.

“Give it up!” I urged.

“My last farthing’s in it,” he sighed; “the chance of a lifetime.”

He looked at me doubtfully, appealingly, as if for the first time in his life he had been given a glimpse of that dilemma of consequences which his nature never recognises. I thought he was going to give in. Suddenly, to my horror, Dan growled, “Play the man!”

Pearse turned his head. “I don’t want your advice anyway,” he said; “I’ll not be dictated to.”

“To your last day,” said Dan, “you shall answer to me for the way you treat her.”

Zachary smiled.

“Do you see that fly?” he said. “Wel—I care for you as little as this,” and he flicked the fly off his white trousers. “Good-morning...!”

The noble mariners who manned our boat pulled lustily for the shore, but we had hardly shoved off’ when a storm of rain burst over the ship, and she seemed to vanish, leaving a picture on my eyes of the mate waving his cap above the rail, with his tanned young face bent down at us, smiling, keen, and friendly.

.... We reached the shore drenched, angry with ourselves, and with each other; I started sulkily for home.

As I rode past an orchard, an apple, loosened by the rainstorm, came down with a thud.

“The apples were ripe and ready to fall, Oh! heigh-ho! and ready to fall.”

I made up my mind to pack, and go away. But there’s a strangeness, a sort of haunting fascination in it all. To you, who don’t know the people, it may only seem a piece of rather sordid folly. But it isn’t the good, the obvious, the useful that puts a spell on us in life. It’s the bizarre, the dimly seen, the mysterious for good or evil.

The sun was out again when I rode up to the farm; its yellow thatch shone through the trees as if sheltering a store of gladness and good news. John Ford himself opened the door to me.

He began with an apology, which made me feel more than ever an intruder; then he said:

“I have not spoken to my granddaughter—I waited to see Dan Treffry.”

He was stern and sad-eyed, like a man with a great weight of grief on his shoulders. He looked as if he had not slept; his dress was out of order, he had not taken his clothes off, I think. He isn’t a man whom you can pity. I felt I had taken a liberty in knowing of the matter at all. When I told him where we had been, he said:

“It was good of you to take this trouble. That you should have had to! But since such things have come to pass—” He made a gesture full of horror. He gave one the impression of a man whose pride was struggling against a mortal hurt. Presently he asked:

“You saw him, you say? He admitted this marriage? Did he give an explanation?”

I tried to make Pearse’s point of view clear. Before this old man, with his inflexible will and sense of duty, I felt as if I held a brief for Zachary, and must try to do him justice.

“Let me understand,” he said at last. “He stole her, you say, to make sure; and deserts her within a fortnight.”

“He says he meant to take her—”

“Do you believe that?”

Before I could answer, I saw Pasiance standing at the window. How long she had been there I don’t know.

“Is it true that he is going to leave me behind?” she cried out.

I could only nod.

“Did you hear him your own self?”

“Yes.”

She stamped her foot.

“But he promised! He promised!”

John Ford went towards her.

“Don’t touch me, grandfather! I hate every one! Let him do what he likes, I don’t care.”

John Ford’s face turned quite grey.

“Pasiance,” he said, “did you want to leave me so much?”

She looked straight at us, and said sharply:

“What’s the good of telling stories. I can’t help its hurting you.”

“What did you think you would find away from here?”

She laughed.

“Find? I don’t know—nothing; I wouldn’t be stifled anyway. Now I suppose you’ll shut me up because I’m a weak girl, not strong like men!”

“Silence!” said John Ford; “I will make him take you.”

“You shan’t!” she cried; “I won’t let you. He’s free to do as he likes. He’s free—I tell you all, everybody—free!”

She ran through the window, and vanished.

John Ford made a movement as if the bottom had dropped out of his world. I left him there.

I went to the kitchen, where Hopgood was sitting at the table, eating bread and cheese. He got up on seeing me, and very kindly brought me some cold bacon and a pint of ale.

“I thart I shude be seeing yu, zurr,” he said between his bites; “Therr’s no thart to ’atin’ ’bout the ’ouse to-day. The old wumman’s puzzivantin’ over Miss Pasiance. Young girls are skeery critters”—he brushed his sleeve over his broad, hard jaws, and filled a pipe “specially when it’s in the blood of ’em. Squire Rick Voisey werr a dandy; an’ Mistress Voisey—well, she werr a nice lady tu, but”—rolling the stem of his pipe from corner to corner of his mouth—“she werr a pra-aper vixen.”

Hopgood’s a good fellow, and I believe as soft as he looks hard, but he’s not quite the sort with whom one chooses to talk over a matter like this. I went upstairs, and began to pack, but after a bit dropped it for a book, and somehow or other fell asleep.

I woke, and looked at my watch; it was five o’clock. I had been asleep four hours. A single sunbeam was slanting across from one of my windows to the other, and there was the cool sound of milk dropping into pails; then, all at once, a stir as of alarm, and heavy footsteps.

I opened my door. Hopgood and a coast-guardsman were carrying Pasiance slowly up the stairs. She lay in their arms without moving, her face whiter than her dress, a scratch across the forehead, and two or three drops there of dried blood. Her hands were clasped, and she slowly crooked and stiffened out her fingers. When they turned with her at the stair top, she opened her lips, and gasped, “All right, don’t put me down. I can bear it.” They passed, and, with a half-smile in her eyes, she said something to me that I couldn’t catch; the door was shut, and the excited whispering began again below. I waited for the men to come out, and caught hold of Hopgood. He wiped the sweat off his forehead.

“Poor young thing!” he said. “She fell—down the cliffs—’tis her back—coastguard saw her ’twerr they fetched her in. The Lord ’elp her mebbe she’s not broken up much! An’ Mister Ford don’t know! I’m gwine for the doctor.”

There was an hour or more to wait before he came; a young fellow; almost a boy. He looked very grave, when he came out of her room.

“The old woman there fond of her? nurse her well...? Fond as a dog!—good! Don’t know—can’t tell for certain! Afraid it’s the spine, must have another opinion! What a plucky girl! Tell Mr. Ford to have the best man he can get in Torquay—there’s C—-. I’ll be round the first thing in the morning. Keep her dead quiet. I’ve left a sleeping draught; she’ll have fever tonight.”

John Ford came in at last. Poor old man! What it must have cost him not to go to her for fear of the excitement! How many times in the next few hours didn’t I hear him come to the bottom of the stairs; his heavy wheezing, and sighing; and the forlorn tread of his feet going back! About eleven, just as I was going to bed, Mrs. Hopgood came to my door.

“Will yu come, sir,” she said; “she’s asking for yu. Naowt I can zay but what she will see yu; zeems crazy, don’t it?” A tear trickled down the old lady’s cheek. “Du ’ee come; ’twill du ’err ’arm mebbe, but I dunno—she’ll fret else.”

I slipped into the room. Lying back on her pillows, she was breathing quickly with half-closed eyes. There was nothing to show that she had wanted me, or even knew that I was there. The wick of the candle, set by the bedside, had been snuffed too short, and gave but a faint light; both window and door stood open, still there was no draught, and the feeble little flame burned quite still, casting a faint yellow stain on the ceiling like the refection from a buttercup held beneath a chin. These ceilings are far too low! Across the wide, squat window the apple branches fell in black stripes which never stirred. It was too dark to see things clearly. At the foot of the bed was a chest, and there Mrs. Hopgood had sat down, moving her lips as if in speech. Mingled with the half-musty smell of age; there were other scents, of mignonette, apples, and some sweet-smelling soap. The floor had no carpet, and there was not one single dark object except the violin, hanging from a nail over the bed. A little, round clock ticked solemnly.

“Why won’t you give me that stuff, Mums?” Pasiance said in a faint, sharp voice. “I want to sleep.”

“Have you much pain?” I asked.

“Of course I have; it’s everywhere.”

She turned her face towards me.

“You thought I did it on purpose, but you’re wrong. If I had, I’d have done it better than this. I wouldn’t have this brutal pain.” She put her fingers over her eyes. “It’s horrible to complain! Only it’s so bad! But I won’t again—promise.”

She took the sleeping draught gratefully, making a face, like a child after a powder.

“How long do you think it’ll be before I can play again? Oh! I forgot—there are other things to think about.” She held out her hand to me. “Look at my ring. Married—isn’t it funny? Ha, ha! Nobody will ever understand—that’s funny too! Poor Gran! You see, there wasn’t any reason—only me. That’s the only reason I’m telling you now; Mums is there—but she doesn’t count; why don’t you count, Mums?”

The fever was fighting against the draught; she had tossed the clothes back from her throat, and now and then raised one thin arm a little, as if it eased her; her eyes had grown large, and innocent like a child’s; the candle, too, had flared, and was burning clearly.

“Nobody is to tell him—nobody at all; promise...! If I hadn’t slipped, it would have been different. What would have happened then? You can’t tell; and I can’t—that’s funny! Do you think I loved him? Nobody marries without love, do they? Not quite without love, I mean. But you see I wanted to be free, he said he’d take me; and now he’s left me after all! I won’t be left, I can’t! When I came to the cliff—that bit where the ivy grows right down—there was just the sea there, underneath; so I thought I would throw myself over and it would be all quiet; and I climbed on a ledge, it looked easier from there, but it was so high, I wanted to get back; and then my foot slipped; and now it’s all pain. You can’t think much, when you’re in pain.”

From her eyes I saw that she was dropping off.

“Nobody can take you away from-yourself. He’s not to be told—not even—I don’t—want you—to go away, because—” But her eyes closed, and she dropped off to sleep.

They don’t seem to know this morning whether she is better or worse....

VI

“Tuesday, 9th August.

.... It seems more like three weeks than three days since I wrote. The time passes slowly in a sickhouse...! The doctors were here this morning, they give her forty hours. Not a word of complaint has passed her lips since she knew. To see her you would hardly think her ill; her cheeks have not had time to waste or lose their colour. There is not much pain, but a slow, creeping numbness.... It was John Ford’s wish that she should be told. She just turned her head to the wall and sighed; then to poor old Mrs. Hopgood, who was crying her heart out: “Don’t cry, Mums, I don’t care.”

When they had gone, she asked for her violin. She made them hold it for her, and drew the bow across the strings; but the notes that came out were so trembling and uncertain that she dropped the bow and broke into a passion of sobbing. Since then, no complaint or moan of any kind....

But to go back. On Sunday, the day after I wrote, as I was coming from a walk, I met a little boy making mournful sounds on a tin whistle.

“Coom ahn!” he said, “the Miss wahnts t’ zee yu.”

I went to her room. In the morning she had seemed better, but now looked utterly exhausted. She had a letter in her hand.

“It’s this,” she said. “I don’t seem to understand it. He wants me to do something—but I can’t think, and my eyes feel funny. Read it to me, please.”

The letter was from Zachary. I read it to her in a low voice, for Mrs. Hopgood was in the room, her eyes always fixed on Pasiance above her knitting. When I’d finished, she made me read it again, and yet again. At first she seemed pleased, almost excited, then came a weary, scornful look, and before I’d finished the third time she was asleep. It was a remarkable letter, that seemed to bring the man right before one’s eyes. I slipped it under her fingers on the bed-clothes, and went out. Fancy took me to the cliff where she had fallen. I found the point of rock where the cascade of ivy flows down the cliff; the ledge on which she had climbed was a little to my right—a mad place. It showed plainly what wild emotions must have been driving her! Behind was a half-cut cornfield with a fringe of poppies, and swarms of harvest insects creeping and flying; in the uncut corn a landrail kept up a continual charring. The sky was blue to the very horizon, and the sea wonderful, under that black wild cliff stained here and there with red. Over the dips and hollows of the fields great white clouds hung low down above the land. There are no brassy, east-coast skies here; but always sleepy, soft-shaped clouds, full of subtle stir and change. Passages of Zachary’s Pearse’s letter kept rising to my lips. After all he’s the man that his native place, and life, and blood have made him. It is useless to expect idealists where the air is soft and things good to look on (the idealist grows where he must create beauty or comfort for himself); useless to expect a man of law and order, in one whose fathers have stared at the sea day and night for a thousand years—the sea, full of its promises of unknown things, never quite the same, a slave to its own impulses. Man is an imitative animal....

“Life’s hard enough,” he wrote, “without tying yourself down. Don’t think too hardly of me! Shall I make you happier by taking you into danger? If I succeed you’ll be a rich woman; but I shall fail if you’re with me. To look at you makes me soft. At sea a man dreams of all the good things on land, he’ll dream of the heather, and honey—you’re like that; and he’ll dream of the apple-trees, and the grass of the orchards—you’re like that; sometimes he only lies on his back and wishes—and you’re like that, most of all like that....”

When I was reading those words I remember a strange, soft, half-scornful look came over Pasiance’s face; and once she said, “But that’s all nonsense, isn’t it...?”

Then followed a long passage about what he would gain if he succeeded, about all that he was risking, the impossibility of failure, if he kept his wits about him. “It’s only a matter of two months or so,” he went on; “stay where you are, dear, or go to my Dad. He’ll be glad to have you. There’s my mother’s room. There’s no one to say ‘No’ to your fiddle there; you can play it by the sea; and on dark nights you’ll have the stars dancing to you over the water as thick as bees. I’ve looked at them often, thinking of you....”

Pasiance had whispered to me, “Don’t read that bit,” and afterwards I left it out.... Then the sensuous side of him shows up: “When I’ve brought this off, there’s the whole world before us. There are places I can take you to. There’s one I know, not too warm and not too cold, where you can sit all day in the shade and watch the creepers, and the cocoa-palms, still as still; nothing to do or care about; all the fruits you can think of; no noise but the parrots and the streams, and a splash when a nigger dives into a water-hole. Pasiance, we’ll go there! With an eighty-ton craft there’s no sea we couldn’t know. The world’s a fine place for those who go out to take it; there’s lots of unknown stuff’ in it yet. I’ll fill your lap, my pretty, so full of treasures that you shan’t know yourself. A man wasn’t meant to sit at home....”

Throughout this letter—for all its real passion—one could feel how the man was holding to his purpose—the rather sordid purpose of this venture. He’s unconscious of it; for he is in love with her; but he must be furthering his own ends. He is vital—horribly vital! I wonder less now that she should have yielded.

What visions hasn’t he dangled before her. There was physical attraction, too—I haven’t forgotten the look I saw on her face at Black Mill. But when all’s said and done, she married him, because she’s Pasiance Voisey, who does things and wants “to get back.” And she lies there dying; not he nor any other man will ever take her away. It’s pitiful to think of him tingling with passion, writing that letter to this doomed girl in that dark hole of a saloon. “I’ve wanted money,” he wrote, “ever since I was a little chap sitting in the fields among the cows.... I want it for you now, and I mean to have it. I’ve studied the thing two years; I know what I know....

“The moment this is in the post I leave for London. There are a hundred things to look after still; I can’t trust myself within reach of you again till the anchor’s weighed. When I re-christened her the Pied Witch, I thought of you—you witch to me....”

There followed a solemn entreaty to her to be on the path leading to the cove at seven o’clock on Wednesday evening (that is, to-morrow) when he would come ashore and bid her good-bye. It was signed, “Your loving husband, Zachary Pearse....”

I lay at the edge of that cornfield a long time; it was very peaceful. The church bells had begun to ring. The long shadows came stealing out from the sheaves; woodpigeons rose one by one, and flapped off to roost; the western sky was streaked with red, and all the downs and combe bathed in the last sunlight. Perfect harvest weather; but oppressively still, the stillness of suspense....

Life at the farm goes on as usual. We have morning and evening prayers. John Ford reads them fiercely, as though he were on the eve of a revolt against his God. Morning and evening he visits her, comes out wheezing heavily, and goes to his own room; I believe, to pray. Since this morning I haven’t dared meet him. He is a strong old man—but this will break him up....

VII

“KINGSWEAR, Saturday, 13th August.

.... It’s over—I leave here to-morrow, and go abroad.

A quiet afternoon—not a breath up in the churchyard! I was there quite half an hour before they came. Some red cows had strayed into the adjoining orchard, and were rubbing their heads against the railing. While I stood there an old woman came and drove them away; afterwards, she stooped and picked up the apples that had fallen before their time.

“The apples are ripe and ready to fall, Oh! heigh-ho! and ready to fall; There came an old woman and gathered them all, Oh! heigh-ho! and gathered them all.”

.... They brought Pasiance very simply—no hideous funeral trappings, thank God—the farm hands carried her, and there was no one there but John Ford, the Hopgoods, myself, and that young doctor. They read the service over her grave. I can hear John Ford’s “Amen!” now. When it was over he walked away bareheaded in the sun, without a word. I went up there again this evening, and wandered amongst the tombstones. “Richard Voisey,” “John, the son of Richard and Constance Voisey,” “Margery Voisey,” so many generations of them in that corner; then “Richard Voisey and Agnes his wife,” and next to it that new mound on which a sparrow was strutting and the shadows of the apple-trees already hovering.

I will tell you the little left to tell....

On Wednesday afternoon she asked for me again.

“It’s only till seven,” she whispered. “He’s certain to come then. But if I—were to die first—then tell him—I’m sorry for him. They keep saying: ‘Don’t talk—don’t talk!’ Isn’t it stupid? As if I should have any other chance! There’ll be no more talking after to-night! Make everybody come, please—I want to see them all. When you’re dying you’re freer than any other time—nobody wants you to do things, nobody cares what you say.... He promised me I should do what I liked if I married him—I never believed that really—but now I can do what I like; and say all the things I want to.” She lay back silent; she could not after all speak the inmost thoughts that are in each of us, so sacred that they melt away at the approach of words.

I shall remember her like that—with the gleam of a smile in her half-closed eyes, her red lips parted—such a quaint look of mockery, pleasure, regret, on her little round, upturned face; the room white, and fresh with flowers, the breeze guttering the apple-leaves against the window. In the night they had unhooked the violin and taken it away; she had not missed it.... When Dan came, I gave up my place to him. He took her hand gently in his great paw, without speaking.

“How small my hand looks there,” she said, “too small.” Dan put it softly back on the bedclothes and wiped his forehead. Pasiance cried in a sharp whisper: “Is it so hot in here? I didn’t know.” Dan bent down, put his lips to her fingers and left the room.

The afternoon was long, the longest I’ve ever spent. Sometimes she seemed to sleep, sometimes whispered to herself about her mother, her grandfather, the garden, or her cats—all sorts of inconsequent, trivial, even ludicrous memories seemed to throng her mind—never once, I think, did she speak of Zachary, but, now and then, she asked the time.... Each hour she grew visibly weaker. John Ford sat by her without moving, his heavy breathing was often the only sound; sometimes she rubbed her fingers on his hand, without speaking. It was a summary of their lives together. Once he prayed aloud for her in a hoarse voice; then her pitiful, impatient eyes signed to me.

“Quick,” she whispered, “I want him; it’s all so—cold.”

I went out and ran down the path towards the cove.

Leaning on a gate stood Zachary, an hour before his time; dressed in the same old blue clothes and leather-peaked cap as on the day when I saw him first. He knew nothing of what had happened. But at a quarter of the truth, I’m sure he divined the whole, though he would not admit it to himself. He kept saying, “It can’t be. She’ll be well in a few days—a sprain! D’ you think the sea-voyage.... Is she strong enough to be moved now at once?”

It was painful to see his face, so twisted by the struggle between his instinct and his vitality. The sweat poured down his forehead. He turned round as we walked up the path, and pointed out to sea. There was his steamer. “I could get her on board in no time. Impossible! What is it, then? Spine? Good God! The doctors.... Sometimes they’ll do wonders!” It was pitiful to see his efforts to blind himself to the reality.

“It can’t be, she’s too young. We’re walking very slow.” I told him she was dying.

For a second I thought he was going to run away. Then he jerked up his head, and rushed on towards the house. At the foot of the staircase he gripped me by the shoulder.

“It’s not true!” he said; “she’ll get better now I’m here. I’ll stay. Let everything go. I’ll stay.”

“Now’s the time,” I said, “to show you loved her. Pull yourself together, man!” He shook all over.

“Yes!” was all he answered. We went into her room. It seemed impossible she was going to die; the colour was bright in her cheeks, her lips trembling and pouted as if she had just been kissed, her eyes gleaming, her hair so dark and crisp, her face so young....

Half an hour later I stole to the open door of her room. She was still and white as the sheets of her bed. John Ford stood at the foot; and, bowed to the level of the pillows, his head on his clenched fists, sat Zachary. It was utterly quiet. The guttering of the leaves had ceased. When things have come to a crisis, how little one feels—no fear, no pity, no sorrow, rather the sense, as when a play is over, of anxiety to get away!

Suddenly Zachary rose, brushed past me without seeing, and ran downstairs.

Some hours later I went out on the path leading to the cove. It was pitch-black; the riding light of the Pied Witch was still there, looking no bigger than a firefly. Then from in front I heard sobbing—a man’s sobs; no sound is quite so dreadful. Zachary Pearse got up out of the bank not ten paces off.

I had no heart to go after him, and sat down in the hedge. There was something subtly akin to her in the fresh darkness of the young night; the soft bank, the scent of honeysuckle, the touch of the ferns and brambles. Death comes to all of us, and when it’s over it’s over; but this blind business—of those left behind!

A little later the ship whistled twice; her starboard light gleamed faintly—and that was all....

VIII

“TORQUAY, 30th October.

.... Do you remember the letters I wrote you from Moor Farm nearly three years ago? To-day I rode over there. I stopped at Brixham on the way for lunch, and walked down to the quay. There had been a shower—but the sun was out again, shining on the sea, the brown-red sails, and the rampart of slate roofs.

A trawler was lying there, which had evidently been in a collision. The spiky-bearded, thin-lipped fellow in torn blue jersey and sea-boots who was superintending the repairs, said to me a little proudly:

“Bane in collision, zurr; like to zee over her?” Then suddenly screwing up his little blue eyes, he added:

“Why, I remembers yu. Steered yu along o’ the young lady in this yer very craft.”

It was Prawle, Zachary Pearse’s henchman.

“Yes,” he went on, “that’s the cutter.”

“And Captain Pearse?”

He leant his back against the quay, and spat. “He was a pra-aper man; I never zane none like ’en.”

“Did you do any good out there?”

Prawle gave me a sharp glance.

“Gude? No, t’was arrm we done, vrom ztart to finish—had trouble all the time. What a man cude du, the skipper did. When yu caan’t du right, zome calls it ‘Providence’. ‘Tis all my eye an’ Betty Martin! What I zay es, ‘tis these times, there’s such a dale o’ folk, a dale of puzzivantin’ fellers; the world’s to small.”

With these words there flashed across me a vision of Drake crushed into our modern life by the shrinkage of the world; Drake caught in the meshes of red tape, electric wires, and all the lofty appliances of our civilization. Does a type survive its age; live on into times that have no room for it? The blood is there—and sometimes there’s a throw-back.... All fancy! Eh?

“So,” I said, “you failed?”

Prawle wriggled.

“I wudden’ goo for to zay that, zurr—’tis an ugly word. Da-am!” he added, staring at his boots, “’twas thru me tu. We were along among the haythen, and I mus’ nades goo for to break me leg. The capt’n he wudden’ lave me. ‘One Devon man,’ he says to me, ‘don’ lave anotherr.’ We werr six days where we shuld ha’ been tu; when we got back to the ship a cruiser had got her for gun-runnin’.”

“And what has become of Captain Pearse?”

Prawle answered, “Zurr, I belave ’e went to China, ’tis onsartin.”

“He’s not dead?”

Prawle looked at me with a kind of uneasy anger.

“Yu cudden’ kell ’en! ’Tis true, mun ’ll die zome day. But therr’s not a one that’ll show better zport than Capt’n Zach’ry Pearse.”

I believe that; he will be hard to kill. The vision of him comes up, with his perfect balance, defiant eyes, and sweetish smile; the way the hair of his beard crisped a little, and got blacker on the cheeks; the sort of desperate feeling he gave, that one would never get the better of him, that he would never get the better of himself.

I took leave of Prawle and half a crown. Before I was off the quay I heard him saying to a lady, “Bane in collision, marm! Like to zee over her?”

After lunch I rode on to Moor. The old place looked much the same; but the apple-trees were stripped of fruit, and their leaves beginning to go yellow and fall. One of Pasiance’s cats passed me in the orchard hunting a bird, still with a ribbon round its neck. John Ford showed me all his latest improvements, but never by word or sign alluded to the past. He inquired after Dan, back in New Zealand now, without much interest; his stubbly beard and hair have whitened; he has grown very stout, and I noticed that his legs are not well under control; he often stops to lean on his stick. He was very ill last winter; and sometimes, they say, will go straight off to sleep in the middle of a sentence.

I managed to get a few minutes with the Hopgoods. We talked of Pasiance sitting in the kitchen under a row of plates, with that clinging smell of wood-smoke, bacon, and age bringing up memories, as nothing but scents can. The dear old lady’s hair, drawn so nicely down her forehead on each side from the centre of her cap, has a few thin silver lines; and her face is a thought more wrinkled. The tears still come into her eyes when she talks of her “lamb.”

Of Zachary I heard nothing, but she told me of old Pearse’s death.

“Therr they found ’en, zo to spake, dead—in th’ sun; but Ha-apgood can tell yu,” and Hopgood, ever rolling his pipe, muttered something, and smiled his wooden smile.

He came to see me off from the straw-yard. “’Tis like death to the varrm, zurr,” he said, putting all the play of his vast shoulders into the buckling of my girths. “Mister Ford—well! And not one of th’ old stock to take it when ’e’s garn.... Ah! it werr cruel; my old woman’s never been hersel’ since. Tell ’ee what ’tis—don’t du t’ think to much.”

I went out of my way to pass the churchyard. There were flowers, quite fresh, chrysanthemums, and asters; above them the white stone, already stained:

“PASIANCE

“WIFE OF ZACHARY PEARSE

“‘The Lord hath given, and the Lord hath taken away.’”

The red cows were there too; the sky full of great white clouds, some birds whistling a little mournfully, and in the air the scent of fallen leaves....

I

Муръ, 20 юлий.

Тукъ е спокойно, или, по-скоро, сънно, — защото въ единъ чифликъ никога не е спокойно; пъкъ и морето е едвамъ на четвъртъ миля разстояние, и когато времето е вѣтровито, шумътъ отъ него стига чакъ до хълма. Ако искате да имате развлѣчение, трѣбва да извървите четири мили до Бриксхамъ или петь — до Кингсуеръ, и пакъ нѣма да имате голѣмо развлѣчение.

Чифликътъ лежи въ едно запазено мѣсто, завардено, така да се каже, високо горе на хълма — отвѫдъ се разстилатъ нивя, а подъ него се диплятъ дюни. Човѣкъ изпитва чувството, каточе може да вижда много надалечъ, но това е заблуда, както можете да откриете бързо, ако тръгнете нататъкъ. Това е типична Девонска мѣстность — хълмове, падини, обрастнали съ храсти, ридове, пѫтеки, които се губятъ въ земята или се катерятъ на височина колкото една кѫща, шубраки, нивя, нѣкакво малко поточе навредъ, гдето има мѣсто за такова; а растителностьта край склона, пълна съ бодили и папрати, е буйна. Хълмътъ завършва въ една пѣсъчлива падина, заградена съ черна скала отъ едната страна и съ розови склонове отъ другата страна, които се простирать до носа, гдето има единъ крайбрѣженъ стражеви постъ.

Точно сега, когато наближаваше жътвата, всичко изглеждаше извънредно богато, ябълкитѣ зрѣеха, дърветата бѣха почти прекалено зелени. Времето бѣше много горещо и тихо; сушата и морето изглеждаше да спятъ подъ слънцето. Срещу чифлика имаше половинъ дузина борове, които изглеждаха така, каточе сѫ дошли тукъ отъ друга нѣкаква земя, но цѣлата околность задъ чифлика бѣше пълна съ овощни градини, истински овощни градини, така китни и сочни, каквито можеше само да си ги желае човѣкъ.

Кѫщата, една дълга, бѣла постройка съ покривъ въ три плоскости и цѣлата покрита съ кафяви петна, изглеждаше така, каточе растѣше надолу въ земята. Тя бѣше наново препокрита съ слама преди две години — и това бѣше всичко ново, което имаше въ нея. Казваха, че входната врата, която бѣше отъ дѫбово дърво и имаше желѣзни топчести дръжки, е най-малко отъ преди триста години.

Човѣкъ можеше да стигне съ рѫка тавана. Прозорцитѣ, положително, биха могли да бѫдатъ по-широки, — и все пакъ това бѣше едно божествено старинно жилище и навредъ въ него се разнасяше дъхъ на ябълки, пушекъ, шипковъ мармеладъ, беконъ, билки и старина.

Собственикъ бѣше единъ човѣкъ по име Джонъ Фордъ, на около седемдесеть години и тежъкъ около седемдесеть килограма — много едъръ, съ дълги крака, съ посивѣла, четинеста брада, съ сиви, влажни очи, съ кѫсъ вратъ и червендалестъ цвѣтъ; той страдаше отъ задухъ и имаше много вежливо, автократично държане. Дрехитѣ му бѣха направени отъ цвѣтенъ платъ, но въ недѣлни дни той носѣше черни дрехи, пръстенъ съ монограмъ и дебела златна верижка за часовникъ.

У Джонъ Фордъ нѣмаше нищо дребно или посрѣдствено; предполагамъ, че той имаше топло сърдце, но не искаше хората да знаятъ много за него. По рождение бѣше нѣкѫде отъ севернитѣ провинции и цѣлия си животъ бѣше прекаралъ въ Нова-Зеландия. Този малъкъ чифликъ въ Девонширъ бѣше всичко, което притежаваше той сега. Нѣкога е ималъ една голѣма „резиденция“ въ Нортъ Айлъндъ и се ползувалъ съ прочуто име, държалъ кѫщата си отворена за всички и, както може да се предположи, правѣлъ всичко съ тѣсногръди разбирания, но съ широка рѫка. Изведнажъ го налегнала тѫга. Не зная какъ е станало това, но мисля, че неговиятъ единственъ синъ изгубилъ много пари на коннитѣ надбѣгвания и тогава, понеже не можелъ да гледа баща си въ очитѣ, се самоубилъ. Ако видѣхте Джонъ Фордъ, сигурно и вие щѣхте да си помислите това.

Жена му сѫщо умрѣла презъ сѫщата тази година. Той се разплатилъ до последна стотинка и се върналъ въ отечеството си, за да живѣе въ този чифликъ. Миналата вечерь той ми каза, че ималъ само една роднина въ свѣта — своята внучка, която живѣе тукъ заедно съ него.

Тази внучка, Пашиенсъ Войсей, седи сега, въ този моментъ, тука съ мене на единъ селски балконъ, който гледа къмъ овощната градина. Рѫкавитѣ й сѫ възпретнати и тя чисти боровинки, готови за приготвяне на чай отъ тѣхъ. Сегизъ-тогизъ облѣга лакти на масата, хапва една боровинка, нацупва устни и пакъ започва да чисти. Тя има крѫгло, дребно лице; дълго, стройно тѣло; бузи като макове; една пухкава маса отъ черно-кестенява коса и тъмно-кафяви, почти черни очи; носътъ й е чепатъ; устнитѣ й сѫ подвижни, червени, доста пълни; всичкитѣ й движения сѫ бързи и плавни. Тя обича ярки цвѣтове и много прилича на малка котка; понѣкога изглежда преизпълнена съ симпатии, а сетне изведнажъ става твърда като черупката на костенурка. Цѣлиятъ й характеръ е импулсивенъ, но тя не обича да проявява чувствата си; понѣкога се чудя, дали тя изобщо има нѣкакви чувства. Свири на цигулка.

Странно е да гледа човѣкъ тѣзи двама хора заедно, странно и доста печално. Стариятъ човѣкъ проявява къмъ нея една горда нѣжность, която се корени въ самата му душа. Виждамъ го какъ се разкѫсва между нея и своя студенъ северняшки ужасъ на своитѣ чувства; неговиятъ животъ съ нея бѣше едно несъзнателно мѫчение за него. Тя бѣше едно неспокойно, разпалено създание, достатъчно смирено за единъ моментъ, а следъ това избухващо въ подигравателни слова и остъръ, отсѣченъ смѣхъ. Но тя го обичаше по свой маниеръ; веднажъ я видѣхъ да го цѣлува, когато той бѣше заспалъ.

Общо взето, тя му се подчиняваше — по такъвъ начинъ, каточе не можеше да диша, докато прави това. Бѣше получила нѣкакво странно образование — история, география, елементарна математика и нищо друго; никога не бѣше ходила на училище; бѣше взела нѣколко урока по цигулка, но повечето отъ това, което знаеше, бѣше научила сама. Тя знаеше много работи за птичкитѣ, цвѣтята и насѣкомитѣ; имаше три котки, които я следваха навсѣкѫде; постоянно прави шеги. Завчера ми извика:

— Имамъ нѣщо за васъ. Протегнете си рѫката и си затворете очитѣ!

Тя ми сложи въ рѫката единъ голѣмъ, черенъ охлювъ!

Тя е дете на единствената дъщеря на стария човѣкъ, която била пратена въ отечеството си, за да се учи въ Торкуей, но пристанала и се оженила за нѣкой си Ричардъ Войсей, единъ селянинъ чифликчия, съ когото се видѣла въ едно ловно стрелбище. Джонъ Фордъ се разгнѣвилъ и смѣталъ „господинъ“ Ричъ Войсей за по-низкостоящъ отъ него. Наричалъ го „господинъ“, доколкото мога да разбера, защото ималъ обичай да играе всѣка вечерь на карти съ единъ пасторъ отъ околностьта, когото наричали „сатаната“ Хоукинсъ. Родътъ на Войсейевци не заслужаваше да бѫде презиранъ. Тѣ притежаваха този чифликъ отъ времето, когато той е билъ подаренъ на нѣкой си Ричардъ Войсей съ грамота, на която бѣше написано: „8 септемврий 13, Хенри VIII.“ Мисисъ Хопгудъ, жената на нотариуса — една мила, хубавичка, стара жена съ блага душа, съ бузи като розова, повѣхнала ябълка и съ необуздана любовь къмъ Пашиенсъ — ми бѣше показала самия документъ.

— Пазя го, — казваше ми тя. — Мистъръ Фордъ е много гордъ, но и други хора могатъ да бѫдатъ горди. Това е едно почтено старо семейство. Всички жени сѫ Марджъри, Пашиенсъ или Мери; всички мѫже сѫ Ричардовци, и Джоновци, и Роджъровци. Родътъ имъ е старъ като тѣхнитѣ ябълкови дървета.

Ричъ Войсей билъ буенъ човѣкъ, който се занимавалъ съ ловъ и скоро неговиятъ старъ чифликъ затъналъ въ дългове до сламения покривъ. Джонъ Фордъ си отмъстилъ, като изкупилъ просрочената ипотека и заповѣдалъ на дъщеря си и на Войсей да продължаватъ да живѣятъ въ чифлика, безъ да плащатъ наемъ. Това тѣ направили покорно, докато единъ день, при една злополука съ кола карана отъ куче, и двамата били убити. Финансовиятъ крахъ на стария Фордъ дошелъ една година по-късно и отъ тогава той живѣеше тукъ съ Пашиенсъ. Струва ми се, че смѣшението въ кръвьта й е това, което я правѣше тъй неспокойна и безотговорна; ако бѣше родена въ тази страна, тя щѣше да се чувствува достатъчно щастлива тука, или пъкъ щѣше да се чувствува съвсемъ като чужденка, като самия Джонъ Фордъ, обаче дветѣ потекла, които се борѣха за надмощие, изглеждаше да не й даватъ спокойствие. Може да мислите, че тази теория отива много далечъ, но азъ вѣрвамъ, че тя бѣше права.

Пашиенсъ стоеше понѣкога съ стиснати устни, рѫцетѣ й скръстени плътно надъ тѣснитѣ й гърди, взираше се така, каточе би могла да гледа отвѫдъ нѣщата, които сѫ около нея; понѣкога пъкъ ставаше изведнажъ много внимателна, а погледътъ й ставаше въ една минута усмихнатъ, благъ или гнѣвенъ! Тя бѣше на осемнадесеть години, съвсемъ безстрашна, когато е въ лодка, но не можехте да я накарате да се качи на конь — и това натѫжаваше нейния дѣдо, който прекарваше по-голѣмата часть отъ деня върху единъ слабъ, полу-чистокръвенъ пони, носещъ го като перо, въпрѣки тежестьта му.

Настаниха ме тука, за да бѫда въ услуга на Данъ Трефри; на дъното на всичко има нѣкаква спогодба съ мисисъ Хопгудъ въ лири, шилинги и пенси. Тѣ съвсемъ не сѫ добре съ смѣткитѣ; това е най-голѣмиятъ чифликъ въ околностьта, но той не имъ носи много пари. Ако се сѫди по Джонъ Фордъ, изглежда невѣроятно, че не му стигатъ паритѣ — той разполага твърде нашироко.

Въ осемь часътъ имаме семейна молитва, сетне закуска, следъ това сме свободни да пишемъ или да правимъ нѣщо друго, докато стане време за вечеря и за вечерната молитва. По пладне всѣки се храни за себе си. Въ недѣлни дни трѣбва да извървяваме два пѫти по две мили до черквата, защото въ противенъ случай ще влѣзете въ черния списъкъ на Джонъ Фордъ.

Самъ Данъ Трефри живѣе въ Кингсуеръ. Той казва, че си е направилъ положението — тамъ долу му е добре, каточе е заспалъ спокоенъ сънь, следъ като е билъ дълги години буденъ; той бѣше прекаралъ тежко време въ Нова-Зеландия, докато тази мина му направи положението. Вие едвали ще си спомняте за него; той ми напомня за неговия чичо, стария Николасъ Трефри; сѫщиятъ бавенъ начинъ на говорене, съ известно колебание и съ повтаряне на името ви следъ всичко, което каже; лѣвакъ като него и съ сѫщото бавно примигване въ очитѣ. Той има тъмна, кѫса брада и червено-мургави бузи; малко плешивъ и малко посивѣлъ, но твърдъ като стомана. Почти всѣки день той идва на конь тука, придруженъ отъ едно черно испанско куче, което имаше чудно-хубава муцуна и изпитваше ужасъ отъ всѣка фуста. Той ми е разправялъ сума интересни историйки за Джонъ Фордъ въ неговитѣ ранни години на новопреселеникъ; за неговитѣ подвизи съ коне се разправя и до день днешенъ; той е прекаралъ и войната съ маоритѣ; както казва Данъ — „човѣкъ точно по сърдцето на чичо Никъ“.

Тѣ сѫ много добри приятели и се почитатъ единъ другъ; Данъ изпитва голѣмо възхищение отъ стария човѣкъ, но притегателната сила е Пашиенсъ. Той говори много малко, когато тя е въ стаята, обаче я гледа отстрани съ копнѣещъ погледъ. Пашиенсиното държане къмъ него би било жестоко отъ страна на нѣкоя друга, но отъ нея човѣкъ го възприемаше съ снизхождение. Данъ става да си върви, но пакъ се извръща, спокоенъ и упоритъ, какъвто не можете да си го представите.

Миналата вечерь, напримѣръ, ние седѣхме на балкона следъ вечерята. Пашиенсъ опипваше съ пръсти кордитѣ на своята цигулка, когато изведнажъ Данъ (каква смѣлость отъ негова страна!) я помоли да посвири.

— Какво? — каза тя. — Предъ мѫже? Не, благодаря!

— Защо не?

— Защото ги мразя!

Рѫката на Джонъ Фордъ се стовари върху плетената масичка:

— Ти се забравяшъ! Върви си легни!

Тя хвърли погледъ къмъ Данъ и си отиде; ние можехме да чуемъ какъ тя свирѣше въ своята спалня; музиката звучеше като танцъ на привидения; и тъкмо когато човѣкъ мислѣше, че е вече свършено, звуцитѣ избликваха отново като приливъ на смѣхъ. Тогава Джонъ Фордъ помоли церемониално да го извинимъ и влѣзе съ тежки стѫпки вѫтре. Цигулката спрѣ; чухме гласа му да й се кара; сетне той пакъ дойде долу. Точно когато той бѣше седналъ пакъ на стола си, чу се нѣкакво леко изпращяване и нѣщо черно падна презъ клонитѣ на ябълката. Цигулката! Трѣбваше да видите тогава неговото лице! Данъ искаше да вдигне цигулката, но стариятъ човѣкъ го спрѣ. По-късно азъ видѣхъ презъ прозореца на спалнята си какъ Джонъ Фордъ излѣзе и застана предъ цигулката, гледайки я. Той вдигна кракъ като за да я стъпче, но най-сетне я вдигна, изтри я грижливо и я внесе вѫтре.

Моята стая е съседна съ нейната. Азъ продължавахъ да я чувамъ какъ се смѣе и това приличаше на нѣкакъвъ шумъ като отъ влачене на предмети изъ стаята. Сетне заспахъ, но после се стреснахъ, събудихъ се и отидохъ на прозореца да подишамъ чистъ въздухъ. Такава черна, бездиханна нощь! Не можеше да се види нищо друго, освенъ преплетенитѣ, сега още по-черни клони; нито единъ листъ не потрепваше, нито единъ звукъ не се чуваше, освенъ глухо грухтене откъмъ обора и сегизъ-тогизъ една лека въздишка. Азъ изпитвахъ едно съвсемъ необикновено чувство на безпокойство и страхъ, последното нѣщо, което можеше да се очаква въ такава една нощь. Тукъ имаше нѣщо, което бѣше обезпокоително, нѣкаква потискана борба. Никога презъ живота си не съмъ виждалъ нѣщо по-безотговорно отъ това момиче или по-неотстѫпчиво отъ стария човѣкъ; продължавахъ да мисля за начина, по който той изтри цигулката. Струваше ми се, каточе нѣкаква искра щѣше да хвърли всичко въ пожаръ. Нѣкаква трагедия се бѣше надвесила, или, може би, това бѣше само отъ жегата…

II

Вторникъ.

Направихъ едно ново запознанство. Лежахъ въ овощната градина и изведнажъ, безъ да ме вижда, той мина край мене — единъ човѣкъ съ срѣденъ ръстъ, съ особено добъръ външенъ видъ — съ малко износени сини дрехи, фланелена риза, тъмно-червена вратовръзка, кафяви обувки, каскетъ съ кожена козирка, вдигната надъ челото. Лице — дълго и тѣсно, бронзирано съ нѣкаква бледа мургавина; хубаво чело. Кестеняви мустаци, доста заострена брада, която около бузитѣ бѣше по-тъмна; брадичката му не се виждаше, но ако се сѫдѣше по растежа на брадата му, трѣбва да бѣше голѣма; устата бихъ нарекълъ сладострастна. Носътъ — правъ и тѫпъ; очи сиви, съ вдигнатъ нагоре погледъ, не съвсемъ откровени, защото бѣха предизвикателни; по две паралелни бръчки на дветѣ бузи, едната излизаща отъ вѫтрешния ѫгълъ на окото, другата — отъ ноздрата; възрасть — може би тридесеть и петь. Въ лицето, държането, движенията — нѣщо безкрайно жизнено, приспособимо, дръзко и безпринципно.

Той застана срещу терасата, хапейки пръститѣ си, приличащъ на нѣкакъвъ пиратъ отъ деветнадесетия вѣкъ, и азъ се чудѣхъ какво търсѣше на това мѣсто. Казватъ, че човѣкъ може да познае всѣки, който е отъ Кентъ или отъ Съмърсетширъ; положително можете да познаете всѣки йоркширецъ, а този тука можеше да бѫде само човѣкъ отъ Девонъ, бидейки единъ отъ двата главни типа, които се срѣщатъ въ тази область.

Той подсвирна — и тогава излѣзе Пашиенсъ, облечена въ резедава рокля, приличаща на нѣкакъвъ високъ макъ, — вие познавате леката приведеность на цвѣта на мака и начина, по който вѣтърътъ поклаща неговото стебло… Тя е единъ живъ макъ, нейната пухкава черна коса прилича на матовото черно сърдце на мака, тя има изтезаващата привлѣкателность и отблъскващата сила на мака, нѣщо сѫдбовно или, по-скоро, сѫдбоносно. Тя тръгна бавно къмъ моя новъ приятель, сетне ме съзрѣ и се спрѣ като закована.

— Да ви представя, — каза тя на мене, — Захари Пиѫрсъ. Да ви представя, — каза тя, — нашия наематель.

Тя каза това съ чудно нѣжно злорадство. Искаше да ме засегне и ме засегна. Половинъ часъ по-късно азъ бѣхъ горе въ двора, когато дойде този човѣкъ Пиѫрсъ.

— Приятно ми е да се запозная, — каза той, гледайки замислено прасетата. — Вие сте писатель, нали?

— Нѣщо подобно, — казахъ.

— Ако случайно се чудите, — каза той изведнажъ, — какво да правите, азъ мога да ви предложа нѣщо. Елате съ мене долу на брѣга, и азъ ще ви кажа. Моята лодка е на котва, и тя е най-хубавата малка платноходка въ цѣлата околность.

Бѣше много горещо и нѣмахъ никакво желание да слизамъ долу на брѣга — и все пакъ отидохъ. Не бѣхме отишли далечъ, когато Джонъ Фордъ и Данъ Трефри се появиха на пѫтеката. Нашиятъ приятель изглеждаше да е малко смутенъ, но скоро се съвзе. Срещнахме се на срѣдата на пѫтеката, гдето едва имаше мѣсто да се разминемъ. Джонъ Фордъ, който гледаше много надменно, сложи пенснето си и се втренчи въ Пиѫрсъ.

— Добъръ день! — каза Пиѫрсъ. — Великолепно време. Ходихъ горе да помоля Пашиенсъ да дойде да се повозимъ съ лодката. Наредихме за срѣда, ако позволява времето; този господинъ ще дойде сѫщо. Може би ще дойдете и вие, мистъръ Трефри? Вие никога не сте виждали моето имение. Ще ви оставя на закуска и ще ви запозная съ баща си. Той заслужава да се повозва на лодката по нѣколко часа на день.

Това бѣше казано по такъвъ своеобразенъ начинъ, че човѣкъ не можеше да се сърди за неговата надменность. Джонъ Фордъ бѣ обвзетъ отъ пристѫпъ на задухъ и изглеждаше, че малко остава да избухне; той хвърли погледъ къмъ менъ и се овладѣ.

— Вие сте много любезенъ, — каза той съ ледено-студенъ тонъ, — но моята внучка има друга работа. Вие мѫжетѣ ще се забавлявате сами.

И като направи единъ много слабъ поклонъ, той тръгна съ тежки стѫпки къмъ кѫщата. Данъ ме погледна и азъ сѫщо го погледнахъ.

— Вие ще дойдете ли? — каза Пиѫрсъ доста настоятелно.

Данъ каза заплетено:

— Благодаря ви, мистъръ Пиѫрсъ. Азъ се чувствувамъ по-добре на конь, отколкото въ лодка, но… благодаря ви!

Притиснатъ по този начинъ, той се бѣше превърналъ въ нѣкакво плахо, мекосърдечно сѫщество. Пиѫрсъ изрази усмихнатъ своитѣ благодарности:

— Въ срѣда, тогава, въ десеть часа. Нѣма да съжалявате за това.

— Нахаленъ просякъ!

Чухъ Данъ какъ измърмори подъ мустакъ тѣзи думи и скоро тръгнахъ, пакъ редомъ съ Пиѫрсъ, надолу по пѫтеката. Попитахъ го, каква полза можеше да има отъ това, да казва, че и азъ ще ида, безъ да ме е питалъ. Той отговори безсрамно:

— Видите ли, азъ не съмъ приятель съ стария човѣкъ, но знаехъ, че той нѣма да бѫде невежливъ къмъ васъ, затова си позволихъ свободата.

Положително, той знаеше нѣкакво срѣдство за превръщането на гнѣва въ любопитство. Сега ние бѣхме вече долу на брѣга; отливътъ бѣше настѫпилъ и цѣлиятъ пѣсъкъ бѣше покритъ съ малки, мокри, блестящи бразди. На около четвъртъ миля въ морето имаше единъ катеръ, чиито възкафяви платна бѣха наполовина прибрани и който се полюляваше отъ вълнението на водата. Слънчевата свѣтлина правѣше да блестятъ чудно-хубаво розовитѣ скали, и хвърляше свѣтли петна по повръхностьта на морето, които приличаха на движещи се стада червена риба. Пиѫрсъ се облегна на своята малка варка и загледа предъ себе си. Той изглеждаше унесенъ въ възхищение.

— Ехъ, да можехме да уловимъ съ рибарска мрежа нѣкои отъ тѣзи свѣтли петна, — каза той, — и да направимъ злато отъ тѣхъ! Не ни трѣбва повече работа тогава!

— Започналъ съмъ една голѣма работа, — каза той следъ малко. — Ще ви разправя за нея въ срѣда. Имамъ нужда отъ единъ журналистъ.

— Но азъ не пиша въ вестници, — казахъ азъ. — Азъ се занимавамъ съ другъ видъ работа. Моята специалностъ е археологията.

— Това нѣма значение, — каза той. — Колкото по-богато въображение имате, толкова по-добре. Това ще бѫде страшно хубаво нѣщо за васъ.

Неговата увѣреность изглеждаше забавна, но бѣше минало вече време за вечеря и понеже моятъ гладъ бѣше по-голѣмъ отъ моето любопитство, азъ му пожелахъ лека нощь. Когато се извърнахъ да погледна назадъ, той бѣше още тамъ, седналъ на края на своята лодка, гледащъ къмъ морето. Странна птица въ всѣко отношение, но все пакъ занимателенъ човѣкъ, нѣкакъ си.

Никой не спомена за него тази вечерь; но веднажъ стариятъ Фордъ, следъ като се взира дълго време въ Пашиенсъ, промълви безъ никакъвъ поводъ:

— Деца, които не знаятъ дълга си!

Тя бѣше по-смирена, отколкото обикновено, слушаше спокойно нашия разговоръ и се усмихваше, когато й заговорѣхме. Когато стана време за лѣгане, тя сама отиде при своя дѣдо, безъ да чака обикновената заповѣдь: „Ела и ме цѣлуни, дете!“

Данъ не остана на вечеря и оттогава не е идвалъ тука. Тази сутринь попитахъ мисисъ Хопгудъ кой е този Захари Пиѫрсъ. Тя е истинска девонска жена; ако има нѣщо, което тя мрази, то трѣбва да бѫде съсипано до последна възможность. Тя започна да усуква отговора си и най-сетне ми каза, че той билъ „синъ на стария капитанъ Дженъ Пиѫрсъ въ Блекъ Милъ. Това е едно старо семейство отъ Дартимаутъ и Плимутъ, — продължи тя въ пристѫпъ на охота за разказване. — Казватъ, че Франсисъ Дрейкъ вземалъ петима отъ тия Пиѫрсовци, за да се бори съ тѣхъ срещу испанцитѣ. Така, поне, съмъ чувала да казва мистъръ Захари; но Хопгудъ може да ви каже какъ стои работата“.

Бедниятъ Хопгудъ! Съ колко много осведомителни работи го товарѣше тя въ течение на деня! Като ми даде по този начинъ да разбера, че не желае да говори повече, тя продължи:

— Капитанъ Дженъ Пиѫрсъ е преживѣлъ сума приключения. Той е старъ вече — казватъ, че наближава стотѣ. Хопгудъ може да ви каже това.

— Но синътъ, мисисъ Хопгудъ?

Очитѣ й свѣтнаха съ внезапна лукавость. Тя се изкубна мълчаливо.

— А какво ще вземете днесъ за вечеря? Има патица; може да се намѣри и друго нѣщо хубаво, и една ябълчна торта; или пъкъ, има и… Както и да е, ще видимъ какво можемъ да направимъ.

И тя си излѣзе, безъ да дочака моя отговоръ.

Утре е срѣда. Нѣма да съжалявамъ, ако разбера още нѣщо за този човѣкъ Пиѫрсъ…

III

Петъкъ, 29 юлий.

… Защо ми задавате толкова много въпроси и ме карате да пиша за тѣзи хора, вмѣсто да си гледамъ работата? Ако наистина искате да научите нѣщо, ще ви разправя за събитията въ срѣда.

Бѣше великолепно утро. И Данъ бѣше дошелъ, за моя изненада, макаръ че би трѣбвало да зная, че когато той каже нѣщо, прави го. Джонъ Фордъ излѣзе, за да се здрависа съ него, но следъ това, като си спомни за какво бѣше дошелъ, започна да диша тежко, не каза нищо и пакъ си влѣзе. Пашиенсъ не можеше да се види нийде и ние слѣзохме заедно на брѣга.

— Не ми се харесва този човѣкъ Пиѫрсъ, Джорджъ, — каза ми Данъ по пѫтя. — Много глупаво постѫпихъ, като казахъ, че ще дойда — и сега трѣбва да дойда, но какво представлява той, всѫщность? Той не е човѣкъ, който върши нѣщо, безъ да има нѣкакви намѣрения, помнете ми думитѣ.

Забелязахъ, че скоро ще разберемъ това.

— Азъ не съмъ толкова сигуренъ за този страненъ просякъ. Винаги, когато съмъ го виждалъ, съмъ си мислилъ за нѣкой пиратъ.

Платноходката се намираше на мѣстото си така, каточе не бѣше се помръдвала. И Захари Пиѫрсъ бѣше на брѣга пакъ така, седналъ на края на своята лодка.

— Вѣтърътъ е за петь вѫзли въ часъ, — каза той. — Ще ви върна следъ нѣколко часа.

Той не попита нищо за Пашиенсъ, а ни настани въ своята черупка и започна да гребе къмъ платноходката. Посрещна ни единъ човѣкъ съ изпъкнали челюсти, по име Праулъ, съ заострена, изпъкнала брадичка, продълговата, хубаво избръсната горна устна, съ обрулено отъ времето лице — истинска морска птица.

Платноходката бѣше хубаво почистена. Построена за единъ Бриксхамски риболовецъ, нейниятъ номеръ — ДХ 113 — още не бѣше изличенъ.

Влѣзохме въ нѣкава особена кабина, просторна, но тъмна, мебелирана съ две пейки и една малка маса, върху която стояха нѣколко бутилки бира; имаше и шкафове и окачалки за дрехи. Праулъ, който ни разведе изъ платноходката, изглеждаше много гордъ съ едно особено приспособление за вдигане на платната. Минаха нѣколко минути, преди да излѣземъ пакъ на палубата. И тогава видѣхме, че въ малката лодка, която гребѣше къмъ платноходката, седѣше Пашиенсъ.

— Ако знаехъ това, — каза Данъ заплетено, като се изчерви, — нѣмаше да дойда.

Тя ни бѣше измамила и нѣмаше какво да се прави.

Пѫтуването бѣше много приятно. Вѣтрътъ духаше леко отъ юго-изтокъ, слънцето бѣше топло, въздухътъ — мекъ. По едно време Пашиенсъ започна да пѣе:

„Колумбъ е умрѣлъ и положенъ е въ гроба —

        О! хей-хо! — положенъ е въ гроба.

И ябълчни клони надъ него се свеждатъ —

        О! хей-хо! — надъ него се свеждатъ…

 

Узрѣлъ е плодътъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо — готовъ е да падне.

Дойде една баба и всичко събра тя —

        О! хей-хо! — и всичко събра тя…

 

Събранъ е плодътъ, нареденъ на полици —

        О! хей-хо! — плодътъ на полици.

А повече искашъ ли, пѣй си самичъкъ —

        О! хей-хо! — ти пѣй си самичъкъ…“

Нейниятъ слабъ, тънъкъ гласъ идваше до насъ на трели и вълни, както го носѣше вѣтърътъ, като пѣсеньта на чучулига залутана въ небесата. Пиѫрсъ стана, отиде при нея и й пошепна нѣщо. Въ лицето й доловихъ нѣкакъвъ проблѣсъкъ, какъвто трепва понѣкога въ лицето на нѣкое диво създание. Тя трепна, разтърси косата си, засмѣ се — и всичко това наведнажъ! Тя не искаше да пѣе повече, а се сви на дѫга, подпрѣла брадичка на рѫцетѣ си, докато слънчевитѣ лѫчи падаха върху едната отъ бузитѣ й, крѫгла, кадифена, червена като праскова…

Минахме край Дартмаутъ и половинъ часъ по-късно навлѣзохме въ единъ малъкъ, залесенъ заливъ. На една низка, червеникава канара бѣше построена една кѫща, заобиколена съ борове. Единъ остатъкъ отъ порутена скеля излизаше отъ долния край на канарата и висѣше надъ водата. Ние метнахме тамъ вѫжето и слѣзохме на сушата. Единъ старъ човѣкъ, приличенъ на риба, дойде на брѣга съ размъкната походка и пое грижата за платноходката. Пиѫрсъ ни поведе къмъ кѫщата, а Пашиенсъ, която ни следваше, изведнажъ бѣше станала смъртно-плаха.

Кѫщата имаше тъменъ покривъ съ широка стрѣха, покритъ съ тръстика, каквато растѣше тукъ изъ мочуритѣ наоколо. Не си спомнямъ нищо друго забележително. Кѫщата не бѣше нито нова, нито стара; нито хубава, нито пъкъ грозна; нито чиста, нито съвсемъ замърсена; тя стърчеше съ всичкитѣ си прозорци надъ морето, обърнала презрително гърба си къмъ сушата.

Седналъ на нѣщо като тераса, до единъ огроменъ телескопъ, ние видѣхме единъ много старъ човѣкъ съ панамена шапка и тръстиковъ бастунъ. Неговитѣ снѣжно-бѣли мустаци и брада и почти чернитѣ му вежди придаваха единъ съвсемъ особенъ, проницателенъ видъ на неговитѣ малки, подвижни, тъмно-сиви очи. По врата му и по бузитѣ му съ цвѣта на махагони имаше цѣла една мрежа отъ тънки бръчици. Той седѣше изправенъ, изложенъ напълно на слънцето, и едва примигваше.

— Татко! — каза Захари. — Това е Пашиенсъ Войсей.

Стариятъ човѣкъ извърна къмъ нея очитѣ си и промълви:

— Какъ сте, госпожице?

И следъ това не й обърна повече внимание. И Пашиенсъ, която изглеждаше да се разсърди отъ това, скоро се измъкна и тръгна да се разхожда между бороветѣ. Една стара жена донесе нѣколко чинии и бутилки и ги нареди както свърне на една маса. И ние насѣдахме около фигурата на стария капитанъ Пиѫрсъ, безъ да кажемъ нито дума, каточе всички бѣхме подъ влиянието на нѣкаква магия.

Преди закуската стана една малка сцена между Захари Пиѫрсъ и Данъ, които се препираха за това, кой отъ тѣхъ ще трѣбва да покани Пашиенсъ. Препирнята завърши съ това, че и двамата отидоха — и се върнаха безъ нея. Тя не искала никаква закуска, щѣла да си остане кѫдето била, между бороветѣ.

На закуска получихме котлети, диви гълѫби, гѫби и мармеладъ отъ черници и отъ общи винени чаши пихме чудно-хубава мадейра. Попитахъ стария човѣкъ откѫде я е купилъ; той ми отправи единъ страненъ погледъ и ми отговори съ слабъ поклонъ:

— Струваше ми два шилинга бутилката, и държавата не получи нищо отъ това, съръ. Въ началото на тридесеттѣ години бѣше. Два шилинга бутилката. Въ днешно време нѣма вече такова вино; нѣма вече и, — добави той, като погледна Захари, — такива хора.

Захари се усмихна и каза:

— Ти никога не си вършилъ такова голѣмо нѣщо, татко, каквото кроя азъ сега!

Въ очитѣ на стария човѣкъ блесна нѣкакво презрение.

— Значи, ти ще идешъ далечъ съ „Пъстрата чародейка“, Захъ?

— Да, — каза Захари.

— А кѫде можешъ да идешъ съ тази разнебитена черупка?

— Въ Мароко.

— Ха! — каза стариятъ човѣкъ. — Тамъ нѣма нищо; познавамъ този брѣгъ, както познавамъ дланьта на рѫката си.

Той протегна рѫката си, която бѣше покрита съ вени и косми.

Изведнажъ Захари започна да лѣе цѣлъ потокъ отъ думи:

— Подъ Могадоръ… единъ човѣкъ има тамъ… мой приятель… две години има отъ тогава. Концесии, търговия… барутъ… кръстосвани… вражди… пари… главатари… топове… султанътъ… пушки… възстание… злато.

Той разви единъ безскрупуленъ, нисъкъ, дързъкъ, планъ, който, подъ формата на нѣкакво търговско предприятие, гонѣше цельта да създаде цѣла редица политически смутове.

— Никога нѣма да ти позволятъ да слѣзешъ тамъ, — каза стариятъ Пиѫрсъ.

— Нѣма ли? — отвърна Захари. — О, щатъ, ще ми позволятъ! А когато напустна страната, ще има друга династия и азъ ще бѫда богатъ човѣкъ.

— Никога нѣма да я напустнешъ, — отговори стариятъ човѣкъ.

Захари взе единъ листъ хартия покритъ съ цифри. Той бѣше изработилъ цѣлия планъ:

— Толкова пари — за екипировка, толкова пари — за концесии, толкова пари — за търговия, толкова пари — за непредвидени случаи. Последната ми просия! Хилядо лири не ми стигатъ. Корабътъ е готовъ и ако не бѫда тамъ следъ единъ месецъ, все едно, че планътъ ми е пропадналъ.

Това бѣше цельта на разкриването на неговитѣ планове — зовъ за пари! И ние всички се спогледахме така, както правятъ всички хора, когато изкочи такова нѣщо.

— Лудость! — промълви стариятъ човѣкъ, като гледаше къмъ морето.

— Не! — каза Захари.

Тази последната дума бѣше по-красноречива отъ всички останали негови думи взети заедно. Този човѣкъ не е фантастъ. Неговиятъ планъ може да е смѣлъ и безпринципенъ, но — той знае много добре какво иска.

— Добре, — каза стариятъ Пиѫрсъ, — ще получишъ петстотинъ лири отъ моитѣ пари, макаръ само, за да видя какво ще направишъ. Закарай ме вѫтре!

Съ стола на колелца Захари го закара въ кѫщата, но скоро се върна.

— Ето чека за петстотинъ лири на стареца! — каза той, като държеше високо чека. — Мистъръ Трефри, дайте ми другитѣ петстотинъ — и ще имате една трета отъ печалбитѣ.

Очаквахъ, че Данъ ще се откаже направо. Но той само попита:

— Това ще ви бѫде ли достатъчно за заминаване?

— Съ тия пари, — каза Захари, — мога да се впустна на пѫть следъ две седмици.

— Добре! — каза Данъ бавно. — Дайте ми едно писмено обещание. Да бѫдете на море следъ две седмици и да ми дадете каквото ми се пада за моитѣ петстотинъ лири — нито повече, нито по-малко!

Пакъ помислихъ, че Пиѫрсъ ще приеме съ готовность това, но той облегна брадичката си на рѫката си и загледа Данъ, а Данъ загледа него. Докато тѣ се гледаха така единъ другъ, дойде Пашиенсъ, носейки едно котенце.

— Гледайте! — каза тя. — Не е ли миличко?

Котенцето пропълзѣ по нея и се качи отзадъ на шията й. Видѣхъ погледа и на двамата мѫже, когато тѣ гледаха Пашиенсъ, и изведнажъ разбрахъ какви бѣха желанията имъ. Котенцето се умилкваше около бузата на Пашиенсъ, изгуби равновесие и падна, пълзишкомъ, на роклята й. Тя го вдигна и излѣзе съ него. Нѣкой — не помня кой отъ насъ бѣше — въздъхна, а Пиѫрсъ извика:

— Свършено!

Пазарлъкътъ бѣ направенъ.

— Сбогомъ, мистъръ Пиѫрсъ, — каза Данъ. — Предполагамъ, че само за това съмъ ви билъ потрѣбенъ. Моето пони ме чака въ селото. Джорджъ, нали ще изпратите Пашиенсъ до у тѣхъ?

Чухме тропота отъ копитата на неговото пони, галопиращо по пѫтя. Пиѫрсъ ненадейно се извини и изчезна.

Тази негова авантюра може да звучи романтично и абсурдно, но тя е нѣщо съвсемъ конкретно. Той гледа да трупа лири, шилинги и пени! О, вие сѣнки на Дрейкъ, Ралей, Хоукинсъ, Оксенхамъ! Червеятъ на подозрението прояжда розата на романтиката. Дали и тия хора сѫщо не сѫ гледали само да трупатъ лири, шилинги и пени?…

Зарѣяхъ се въ боровата гора. Земята тамъ бѣше покрита, като тѣлото на пчела, съ черни и златни ивици. Подъ мене бѣше синьото море; по степнитѣ треви се катерѣха бръмбари и надъ тѣхъ се носѣха бѣли, сънни облаци. Всичко бѣше преизпълнено съ нѣжность, бѣше истински Девонски лѣтенъ день. Ненадейно се натъкнахъ на Пиѫрсъ, който стоеше на края на една канара, докато Пашиенсъ бѣше седнала въ една малка трапчинка отдолу и гледаше нагоре къмъ него. Чухъ го да казва:

— Пашиенсъ… Пашиенсъ!

Звукътъ на неговия гласъ и видътъ на нейното нѣжно, учудено лице ме разяриха. Какво общо има тя съ любовьта — на своята възрастъ? Какво общо иматъ тѣ единъ съ другъ?

Той ми каза изведнажъ, че тя си била тръгнала за у дома си, притегли ме къмъ скелята на брѣга, задъ едно старо, сиво пони. По пѫтя той пакъ се върна на своето предложение отъ миналия день.

— Елате съ мене, — каза той. — Не бива да пренебрѣгваме печата. Тамъ ще намѣрите голѣми възможности. Това е една отъ малкото останали непроучени страни. Веднажъ да започна тази работа, вие нѣма да знаете кѫде ще спре тя. Ще имате свободенъ достѫпъ навредъ и ще можете да имате каквото си пожелаете.

Отговорихъ колкото грубо можехъ, — но не и колкото грубо бихъ желалъ, — че неговиятъ планъ е лудешки. Въ сѫщность, за мене той е твърде много здравъ; защото, каквото и да е тѣлото на единъ планъ, неговиятъ духъ отговаря на духа на автора на плана.

— Помислете си, — настояваше той, каточе можеше да чете въ душата ми. — Можете да правите каквото си искате. Да пишете статии за печата, разбира се. Но това е механична работа. О, дори азъ бихъ могълъ да го върша, ако бихъ ималъ време. Що се отнася до всичко друго, вие ще бѫдете тъй свободенъ… тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде.

Тука, въ тѣзи нѣколко думи, е изразена сѫщината на този човѣкъ Пиѫрсъ — „тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде!“ Никакво правило, никакъвъ законъ, нито дори мистериознитѣ връзки, които свръзватъ мѫжетѣ съ тѣхното собствено самоуважение! „Тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде!“ Никакви идеали, никакви принципи, никаква звезда, предъ която да благоговѣе, никакви релси, отъ които да не може да изкочи! Но този човѣкъ имаше и упоритостьта на нѣкое девонско старо домашно куче. Той никога не би употрѣбилъ думата „не“, за да даде отговоръ.

— Помислете си, — каза той. — Всѣки день можете да се решите — азъ имамъ две седмици на разположение… Гледайте! Ето я!

Помислихъ, че думата му бѣше за Пашиенсъ; но той сочеше единъ старъ параходъ, ленивъ и черенъ въ ослѣпителната свѣтлина на слънцето, съ боядисанъ съ жълто и бѣло коминъ и безъ никакъвъ признакъ на животъ на борда.

— Това е тя — „Пъстрата чародейка“! Взема като нищо дванадесеть вѫзли на часъ — човѣкъ не би помислилъ това за възможно! Хайде, лека вечерь! По-добре ще бѫде да дойдете. Достатъчно е да ми кажете една дума когато и да било. Сега отивамъ на борда.

И докато стояхъ така, азъ го видѣхъ какъ се излегна на седалището на една малка лодка; слънцето обкръжаваше съ ореолъ неговата сламена шапка.

Отидохъ при Пашиенсъ, която бѣше на около една миля нагоре по пѫтя и седѣше въ храсталака. Тръгнахме между брѣговетѣ — Девонширски брѣгове — високи като кѫщи, гъсто обрасли съ бръшлянъ и папратъ, трънки и лѣщаци и орлови нокти.

— Вѣрвате ли, че има Богъ? — каза тя изведнажъ. — Дѣдовиятъ Богъ е просто ужасенъ. Когато свиря на цигулка, азъ мога да почувствувамъ Бога. Но дѣдовиятъ Богъ е такъвъ тѫпъ Богъ… — знаете, какво искамъ да кажа: морето, вѣтърътъ, дърветата, багритѣ сѫщо — тѣ каратъ човѣка да чувствува Бога. Но азъ не смѣтамъ, че животътъ е създаденъ, за да бѫде човѣкъ „добъръ“ въ него. Нима нѣма нѣщо по-хубаво отъ това, да бѫдешъ добъръ? Когато съмъ „добра“, азъ просто се чувствувамъ зла.

Тя посегна нагоре, откѫсна едно цвѣтче отъ храститѣ и бавно започна да кѫса листцата му.

— Какво бихте направили, — промълви тя, ако искате да имате нѣщо, но се боите отъ него? Но азъ предполагамъ, че вие никога не се боите! — добави тя, присмивайки ми се.

Признахъ, че понѣкога съмъ страхливъ и че често пѫти се боя отъ това, че съмъ страхливъ.

— Хубава работа! Азъ не се боя отъ болести, нито отъ дѣдо си, нито отъ неговия Богъ; но — азъ искамъ да бѫда свободна. Ако безъ право желаете нѣщо, вие се боите за него.

Помислихъ си за думитѣ на Захари Пиѫрсъ „тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде“.

— Защо ме гледате така? — каза тя.

Азъ казахъ заплетено:

— Какво разбирате подъ свобода?

— Знаете ли, какво трѣбва да направя тази вечерь? — отговори тя. — Да излѣза презъ своя прозорецъ при ябълката, да ида въ гората и да свиря.

Слизахме по една стръмна пѫтека, покрай една гора, въ която има винаги благоухание на свежи листа и дъхъ отъ крави, които минаватъ близо край храститѣ, за да вървятъ по сѣнка.

На края на пѫтеката имаше една колиба и едно момче седѣше предъ нея и си играеше съ една купчинка прахъ.

— Хей, Джони! — каза Пашиенсъ. — Протегни си крака и покажи на този човѣкъ где те боли.

Малкото момче разви една превръзка сложена на голия му и мръсенъ малъкъ кракъ и гордо разголи една рана.

— Не е ли злокачествена? — извика Пашиенсъ жадно и отново стегна превръзката. — Бедното малко момче! Джони, вижъ какво съмъ ти донесла!

Тя извади отъ джоба си една плоча шоколадъ, фигурата на единъ войникъ направена отъ червенъ восъкъ и вълна, и една монета отъ половинъ шилингъ.

Това бѣше едно ново нейно хрумване. По цѣлия пѫть за въ кѫщи тя ми разправяше историята на семейството на малкия Джони; когато дойде до смъртьта на неговата майка, тя избухна:

— Истински позоръ, нали? А тѣ сѫ толкова бедни хора! По-добре щѣше да бѫде това да се случеше на нѣкого другиго! Азъ обичамъ беднитѣ хора, а мразя богатитѣ — надменнитѣ звѣрове.

Мисисъ Хопгудъ надничаше презъ портата, килнала^[1] шапчицата си на една страна и взела една отъ Пашиенсинитѣ котки, която се умилкваше въ полата й. Като ни видѣ, тя се изправи.

— Где е дѣдо? — попита Пашиенсъ.

Старата жена поклати глава.

— Имаше ли кавга?

Мисисъ Хопгудъ извърта, извърта и най-сетне каза:

— Получила ли бѣше разрешение, мила моя? Не? О, жалко, въ такъвъ случай. Ще има да видишъ и патишъ!

Пашиенсъ тръсна глава, сграбчи котката и изтича вѫтре. Азъ останахъ тамъ, устремилъ погледъ въ мисисъ Хопгудъ.

— Милата, милата! — започна да куткудячи тя. — Бедното агънце! Така да кажа, това е… — и тя изведнажъ изрече всичко: — Цѣлъ кипи отъ ярость. Сега ще видите какво ще стане!

Тази вечерь куражътъ ми ме напустна. Азъ прекарахъ въ брѣговата стражева станция, гдето ми дадоха хлѣбъ и сирене, и малко лошъ сайдеръ. Като се върнахъ, минахъ край кухнята. Тамъ още горѣше огънь и две фигури, призрачни въ тъмнината, пърхаха насамъ-натамъ съ сподавенъ смѣхъ, подобно на духове, които се боятъ да не бѫдатъ заловени въ нѣкое нечестиво дѣло. Това бѣха Пашиенсъ и мисисъ Хопгудъ; и тъй съблазнително бѣше благоуханието на яйца и пържена шунка, и тѣ имаха такъвъ видъ на тънко наслаждение отъ това мрачно пиршество, че азъ трѣбваше да потискамъ голѣми болки, когато легнахъ гладенъ въ леглото си.

Посрѣдъ нощь се събудихъ и чухъ нѣщо, което ми се стори като скимтене; сетне то звучеше като вѣтъръ между дървесата, сетне заприлича на далечно дрънкане на тамбура съ силенъ припѣвъ на човѣшки гласъ. Изведнажъ всичко спрѣ — разнесоха се като ридания две продължителни жалбени ноти — и сетне настѫпи пълна тишина; и макаръ че се услушвахъ цѣлъ часъ, или повече, не се чу вече никакъвъ звукъ…

IV

4 августъ.

… Три дена следъ като написахъ тѣзи последнитѣ думи, тукъ не се случи съвсемъ нищо. Утринитѣ прекарвахъ на канарата, четейки и съзерцавайки слънчевитѣ искри като валѣха надъ морето. Тукъ е величествено съ многото бодили наоколо, съ морскитѣ орли, които се припичатъ по канаритѣ, съ яребицитѣ, които се обаждатъ въ нивята, докато сегизъ-тогизъ прелита надъ главата ми нѣкой младъ ястребъ. Следобѣдитѣ прекарвахъ въ овощната градина. Въ чифлика животътъ си тече презъ цѣлото време като обикновено — доятъ се кравитѣ, пече се хлѣбъ, Джонъ Фордъ ту излиза на езда, ту се връща, Пашиенсъ въ своята градина бере лаванда и разговаря съ ратаитѣ отъ чифлика; миризма на детелина, на крави и на сѣно; шумъ отъ кокошки, прасета и гълѫби, слаба бъркотия отъ гласове, глухъ тънтежъ отъ колитѣ на чифлика; а день следъ день ябълкитѣ ставатъ все по-червени.

И ето че веднажъ, миналия понедѣлникъ, Пашиенсъ бѣше изчезнала отъ изгрѣвъ слънце до залѣзъ слънце, — никой не бѣше я видѣлъ да излиза — никой не знаеше кѫде е отишла. Бѣше чудно-хубавъ, необикновенъ день, небето бѣше сребърно-сиво и синьо, вѣтърътъ гонѣше облаци по небето, всички дървета въздишаха леко, въ морето имаше продължително, леко вълнение, животнитѣ бѣха неспокойни, птицитѣ мълчаха, освенъ морскитѣ орли съ тѣхния старчески смѣхъ и тѣхното котешко мяукане.

Въздухътъ бѣше малко буренъ; изглеждаше каточе бурята се носѣше надъ дюнитѣ и хълма и нахлуваше въ самата кѫща, подобно на страстни звуци, които проникватъ до ушитѣ ви, когато спите. Но кой би могълъ да помисли, че отсѫтствието на това момиче за нѣколко часа би могло да предизвика такава суматоха! Ние бѣхме като неспокойни духове; ябълчно-червенитѣ бузи на мисисъ Хопгудъ просто каточе бледнѣеха предъ очитѣ ви. Минахъ покрай една доячка и единъ ратай, които разискваха тѫпо по това съ много загрижени лица. Дори Хопгудъ, единъ изпеченъ човѣкъ съ огромни плешки, дотолкова забрави своята невъзмутимость, че обюзда коня си и замина ужъ „да иде малко на ловъ за диви гѫски“.

Мина дълго време, преди Джонъ Фордъ да даде да се разбере, че е разбралъ, че нѣщо не е въ редъ, но късно следъ обѣдъ го намѣрихъ седналъ, сложилъ рѫце на колѣнетѣ си и взирайки се право предъ себе си. Когато ме видѣ, той се изправи тежко и излѣзе.

Вечерьта, когато се бѣхъ опѫтилъ за брѣговата стражева станция, за да помоля да ми помогнатъ да претърсимъ канарата, Пашиенсъ се появи, вървейки така, каточели едва можеше да влачи краката си единъ следъ другъ. Бузитѣ й бѣха румени; тя хапѣше устнитѣ си, за да сдържи сълзитѣ си, които бликаха отъ умора въ очитѣ й.

Тя мина покрай мене презъ портата, безъ да ми каже нито дума. Страхътъ, който бѣше преживѣлъ стариятъ човѣкъ, изглеждаше да го възпира да говори. Той просто излѣзе насреща й, взе лицето й въ рѫцетѣ си, сложи върху него една продължителна цѣлувка и отмина. Пашиенсъ се тръшна на пода въ тъмния коридоръ и зарови лице въ рѫцетѣ си.

— Оставете ме сама! — това бѣше всичко, което казваше тя.

Следъ малко тя се изкачи съ мѫка на горния етажъ. Подиръ малко мисисъ Хопгудъ дойде при мене.

— Нито дума не може да се изтръгне отъ нея — и не иска да хапне нито хапка, а пъкъ азъ съмъ приготвила една торта — великолепна! Единъ Богъ знае каква е истината — тя поиска да й дамъ ракия. Имате ли малко ракия, съръ? Хопгудъ не пие ракия, а мистъръ Фордъ не позволява да се пие нищо друго, освенъ слабо вино.

Азъ имахъ уиски.

Добрата жена грабна бутилката и изкочи навънъ, като я прегърна. Тя ми я върна наполовина изпразнена.

— Лочеше я, както коте лоче млѣко. Не се съмнявамъ никакъ, че това е силно питие. Бедното агънце, съвсемъ му се развърза езикътъ! „Азъ направихъ, това“, казваше ми тя. „Мамичко, азъ направихъ това!“ И се смѣеше като обезумѣла. А сетне, съръ, започна да плаче, и да ме цѣлува, и най-сетне ме изтика презъ вратата. Мили Боже! Какво ли е направила?…

На следния день и на втория день валѣ презъ цѣлото време. Вчера къмъ петь часа дъждътъ престана; съ малкото конче на Хопгудъ азъ се опѫтихъ за Кингсуеръ, за да ида при Данъ Трефри. Отъ всѣко дърво, трънка и папратъ се оцеждаха дъждовни капки, а всички птички пѣеха отъ дъното на душата си.

Презъ цѣлото време мислѣхъ за Пашиенсъ. Нейното отсѫтствие презъ оня день все още бѣше забулено въ тайна; ние все още не бѣхме престанали да се питаме какво бѣше правила тя. Има хора, които никога не порастватъ — тѣ нѣматъ право да вършатъ каквото и да било. Всѣко действие има своитѣ последици, а децата нѣматъ работа съ последици.

Данъ бѣше излѣзълъ. Вечеряхъ въ хотела и бавно поехъ върху коня за у дома. Въ дрезгавината, която се разстилаше надъ пѫтя, дветѣ страни на който можехъ да достигна съ камшика си, азъ не мислѣхъ за нищо друго, освенъ за Пашиенсъ и за нейния дѣдо; въ полумрака имаше нѣщо такова, което създаваше чудна и несигурна атмосфера.

Преди да влѣза въ двора на чифлика, бѣше станало тъмно. Две млади кучета започнаха да душатъ около мене, една сънна кокошка се подплаши и избѣга съ страшно куткудячене. Оставихъ коня въ конюшната и заобиколихъ да мина отзадъ. Подъ ябълковитѣ дървета бѣше тъмно като въ рогъ, а всички прозорци бѣха тъмни. Постояхъ малко така, всичко благоухаеше тъй хубаво следъ дъжда!

Изведнажъ започнахъ да изпитвамъ неприятното чувство, че нѣкой ме наблюдава. Изпитвали ли сте нѣкога такова нѣщо въ тъмна нощь? Най-сетне извикахъ:

— Има ли нѣкой тамъ?

Никакъвъ звукъ! Отидохъ къмъ портата — нищо! Дърветата все още се оцеждаха съ слабъ, нѣженъ, съскащъ звукъ, — но това бѣше всичко! Заобиколихъ и излѣзохъ предъ кѫщата, влѣзохъ вѫтре, залостихъ вратата и пипнешкомъ се мушнахъ въ леглото си. Но не можахъ да заспя. Дълго време лежахъ буденъ. Най-сетне задрѣмахъ, но изведнажъ се стреснахъ и се събудихъ. Нѣкѫде съвсемъ близо се дочуваше сподавенъ шепотъ на тихи гласове. Сетне спрѣ; мина една минута; изведнажъ се чу лекъ тътнежъ като отъ нѣщо паднало. Скочихъ отъ леглото и изтичахъ на прозореца. Нищо — но въ далечината се дочуваше нѣщо, което приличаше на шумъ отъ стѫпки. Една кукумявка крещѣше; сетне чухъ Пашиенсъ да пѣе въ стаята си съ гласъ ясенъ като кристалъ, но съвсемъ тихо:

Плодътъ е узрѣлъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо! — готовъ е да падне…

Изтичахъ до нейната врата и почукахъ.

(Нашитѣ врати сѫ така: -)

— Какво има? — извика тя.

— Какво става?

— Какво става ли?

— Какво става?

— Ха-ха-ха-ха! Лека нощь!

Сетне чухъ съвсемъ слабо какъ тя си поемаше дъхъ — силно, остро. Никакъвъ другъ отговоръ, никакъвъ другъ звукъ!

Върнахъ се въ леглото си и нѣколко часа лежахъ буденъ.

Тази вечерь Данъ дойде; въ време на вечерята той подаде на Пашиенсъ единъ свитъкъ съ ноти; бѣше ги купилъ въ Торкуей. Търговецътъ, казваше той, му казалъ, че това било „шлагеръ“.

Това бѣше една пиеса отъ Бахъ. Трѣбваше да видите какъ блестѣха очитѣ й, какъ наистина треперѣха пръститѣ й, докато тя обръщаше страницитѣ една следъ друга! Странно изглежда да мисли човѣкъ за нея, че тя благоговѣе предъ олтара на Бахъ — сѫщо тъй странно, както странно би било да се мисли, че единъ младъ жребецъ по своя воля ще иде подъ ярема. Но това бѣше точно така, — човѣкъ винаги можеше да се излъже съ нея.

— Божествено! — казваше тя непрестанно.

Джонъ Фордъ остави ножа и вилицата си.

— Неморална работа! — промълви той и изведнажъ изгърмѣ: — Пашиенсъ!

Тя трепна и вдигна погледъ, захвърли нотитѣ и зае отново мѣстото си.

Презъ време на вечерната молитва, която следваше всѣка вечерь непосрѣдствено следъ вечерята, по лицето й можеше да се прочете бунтъ. Тя си легна рано. Когато ние се вдигнахме, бѣше вече доста късно — защото Фордъ бѣше започналъ да ни разправя за своя новопоселенически животъ. Когато излѣзохме, Данъ вдигна рѫка. Едно куче лаеше.

— Това е Ласъ, — каза той. — Ще събуди Пашиенсъ.

Кучето лаеше сърдито. Данъ изтича навънъ да го спре, но скоро се върна.

— Нѣкой е билъ въ овощната градина и е избѣгалъ надолу къмъ беседката.

Той се затича надолу по пѫтечката. Азъ сѫщо се затичахъ, страшно смутенъ. Предъ насъ, презъ мрака, се разнасяше лаятъ на кучето. Свѣтлината на крайбрѣжната стражева станция се мѣркаше слабо. Азъ стигнахъ пръвъ на брѣга; кучето дойде веднага при мене, свило съвсемъ опашката си, сякашъ за да се извини. Чуваше се шумъ отъ гребла, които скърцаха въ своитѣ гнѣзда; не се виждаше нищо друго, освенъ пѣнеститѣ гребени на вълнитѣ. Данъ каза задъ мене:

— Никаква полза! Той е избѣгалъ.

Гласътъ му звучеше пресипнало, като гласъ на човѣкъ задавенъ отъ вълнение.

— Джорджъ, — каза той заплетено, — това е оня мошеникъ. Бихъ искалъ да му хвърля единъ куршумъ.

Изведнажъ една свѣтлина блесна въ тъмнината надъ морето, изглеждаше, че се понесе плавно напредъ и изчезна. Безъ да кажемъ нито дума повече, ние се върнахме на хълма. Джонъ Фордъ стоеше на портата неподвиженъ, безразличенъ — още нищо не бѣше му станало ясно. Азъ пошепнахъ на Данъ:

— Да оставимъ тази работа!

— Не, — каза той, — искамъ да ви покажа.

Той запали една клечка кибритъ и бавно проследи стѫпкитѣ по мократа трева въ овощната градина.

— Гледайте — ето!

Той се спрѣ подъ прозореца на Пашиенсъ и раздвижи кибрита надъ земята. Ясни като на длань бѣха следитѣ отъ нѣкой човѣкъ, който е скочилъ или падналъ. Данъ вдигна клечката кибритъ надъ главата си.

— А вижте тука! — каза той.

Единъ клонъ на ябълковото дърво подъ прозореца бѣше строшенъ. Той духна и изгаси кибрита.

Можехъ да видя бѣлкитѣ на очитѣ му, които свѣткаха като на животно.

— Оставете тази работа, Данъ! — казахъ.

Той се обърна изведнажъ на петитѣ си и каза заплетено:

— Имате право.

Но като се обърна, той се намѣри изправенъ предъ Джонъ Фордъ.

Стариятъ човѣкъ стоеше тамъ като нѣкаква голѣма сила, по-тъменъ отъ мрака, устремилъ погледъ нагоре къмъ прозрреца, сякашъ слисанъ. Ние не можехме да кажемъ нито дума. Изглеждаше, че той не съзнаваше нашето присѫтствие. Той се извърна и ни остави да стоимъ тамъ.

— Последвайте го! — каза Данъ. — Последвайте го — за Бога! Това не е хубаво.

Ние го последвахме. Приведенъ и стѫпвайки тежко, той се качи на горния етажъ. Удари силно вратата на Пашиенсъ.

— Пустни ме да влѣза! — каза той.

Азъ отдръпнахъ Данъ въ моята спалня. Ключътъ бѣ леко обърнатъ, нейната врата се отвори и тя застана на прага въ своята роба, съ свѣщь въ рѫка; лицето й бѣше румено и тя бѣше тъй млада, о, съ нейнитѣ кѫси, кѫдрави коси и съ нейнитѣ крѫгли бузи. Стариятъ човѣкъ, приличенъ на нѣкакъвъ гигантъ застаналъ предъ нея, вдигна рѫцетѣ си и ги положи върху раменетѣ й.

— Какво е това? Ти… ти си имала нѣкой мѫжъ въ стаята си?

Нейнитѣ очи не се сведоха.

— Да, — каза тя.

Данъ изстена.

— Кой?

— Захари Пиѫрсъ, — отговори тя съ гласъ като звънче.

Той я разклати страшно, отпусна рѫцетѣ си, сетне ги вдигна, сякашъ за да я удари. Тя го гледаше въ очитѣ; рѫцетѣ му се отпуснаха и той сѫщо изстена. Доколкото можехъ да видя, лицето му не трепваше.

— Азъ съмъ омѫжена за него, — каза тя, чувашъ ли? Омѫжена съмъ за него. Излѣзъ отъ стаята ми!

Тя пустна свѣщьта на пода предъ краката му и тръшна вратата предъ носа му. Стариятъ човѣкъ остана една минута като зашеметенъ, сетне заслиза пипнешкомъ по стълбата.

— Данъ, — казахъ, — вѣрно ли е това?

— Ахъ, — отговори той, — вѣрно е. Не я ли чухте?

Радвахъ се, че не можехъ да видя лицето му.

— Това е вече краятъ, — каза той най-сетне. — Сега стариятъ човѣкъ трѣбва да си помисли.

— Какво ще прави?

— Ще иде при човѣка още тази нощь.

Той изглеждаше, че не се съмнява никакъ въ това. На единъ дѣлови човѣкъ може да се вѣрва, че познава другъ дѣлови човѣкъ.

Азъ измърморихъ нѣщо въ смисълъ, че съмъ външно лице — чудѣхъ се дали има нѣщо, съ което бихъ могълъ да помогна.

— О, — каза той бавно, — азъ не зная да съмъ сега нѣщо друго, освенъ сѫщо външно лице; но азъ ще ида съ него, ако той иска да ме вземе.

Той слѣзе на долния етажъ. Нѣколко минути по-късно тѣ отездиха отъ черния дворъ. Видѣхъ ги какъ пресѣкоха линията на купитѣ сѣно, навлѣзоха въ по-тъмнитѣ сѣнки на бороветѣ, сетне тропотътъ отъ копита започна да отслабва въ тъмнината и най-сетне замрѣ.

Отъ това време седя тукъ въ спалнята си и ви пиша, докато свѣщьта ми почти се свърши. Продължавамъ да мисля какъвъ ли ще бѫде краятъ на всичко това, и се упрѣквамъ за това, че не направихъ нищо. И все пакъ, какво бихъ могълъ да направя? Мѫчно ми е за нея — по-мѫчно ми е, отколкото бихъ могълъ да кажа. Нощьта е тъй спокойна — не чувамъ никакъвъ шумъ. Заспала ли е тя, будна ли е, плаче ли, тържествува ли?

Вече е четири часътъ; бѣхъ заспалъ.

Тѣ се върнаха. Данъ лежи на моето легло. Ще се опитамъ да ви разправя неговия разказъ, колкото точно мога, съ неговитѣ собствени думи.

— Тръгнахме съ конетѣ, — каза той, — като заобиколихме по горния пѫть, вървейки настрана отъ пѫтекитѣ, и стигнахме въ Кингсуеръ въ единадесеть и половина. Фериботътъ за коне бѣше престаналъ да се движи и ние направихме доста усилия, докато намѣрихме нѣкой, който да ни прехвърли насреща. Наехме единъ човѣкъ и го накарахме да ни чака, а отъ странноприемницата „Замъкътъ“ взехме една кола. Преди да стигнемъ въ Блекъ Милъ, бѣше станало почти единъ часътъ и бѣше тъмно като въ рогъ. Понеже морскиятъ вѣтъръ духаше отъ юго-изтокъ, азъ смѣтнахъ, че той трѣбва да бѣше стигналъ за единъ часъ или малко повече. Стариятъ човѣкъ съвсемъ не бѣше говорилъ съ менъ и преди да стигнемъ тукъ, азъ бѣхъ започналъ да се надѣвамъ, че въ края на краищата нѣма да намѣримъ човѣка. Накарахме коларя да отбие по пѫтя и обикаляхме доста наоколо, мѫчейки се да намѣримъ колата. Тогава нѣкой извика:

— Кой е тамъ?

— Джонъ Фордъ.

— Какво желаете?

Това бѣше гласътъ на стария Пиѫрсъ.

— Да видя Захари Пиѫрсъ.

Дългиятъ прозорецъ на външната страна на терасата, на която седѣхме оня день, бѣше отворенъ и ние влѣзохме. На дъното на стаята имаше една свѣщь и презъ нея идѣше свѣтлина. Джонъ Фордъ тръгна къмъ нея. Азъ се спрѣхъ въ тъмнината.

— Кой е оня съ васъ?

— Мистъръ Трефри.

— Нека влѣзе и той.

Азъ влѣзохъ. Стариятъ човѣкъ бѣше въ леглото, съвсемъ неподвиженъ върху своитѣ възглавници, а отъ едната му страна имаше свѣщь; като го гледаше така, човѣкъ би помислилъ, че у него само очитѣ му сѫ живи. Странно бѣше да бѫде човѣкъ тука съ тѣзи двама стари мѫже.

Данъ се спрѣ, изглеждаше да се услушва, сетне тръгна навѫсенъ.

— Седнете, господа, — каза стариятъ Пиѫрсъ. — За какво може да искате да видите моя синъ?

Джонъ Фордъ помоли да бѫде извиненъ, ималъ да каже нѣщо, каза той, което не търпѣло отлагане.

Двамата бѣха много вежливи единъ къмъ другъ, — промълви Данъ…

— Не желаете ли да му предадете чрезъ мене своето съобщение? — каза Пиѫрсъ.

— Това, което имамъ да кажа на вашия синъ, е отъ личенъ характеръ.

— Азъ съмъ неговъ баща.

— Азъ съмъ дѣдо на своето момиче и неговъ единственъ настойникъ.

— Ахъ! — промълви стариятъ Пиѫрсъ. — Дъщерята на Рикъ Войсей?

— Искамъ да видя вашия синъ.

Стариятъ Пиѫрсъ се усмихна. Странна бѣше неговата усмивка, нѣкаква подигравателна гримаса.

— Човѣкъ никога не може да каже где може да е Захъ, — каза той. — Вие мислите, че искамъ да го скрия. Не сте правъ; Захъ може да се грижи самъ за себе си.

— Вашиятъ синъ е тукъ! — каза Джонъ Фордъ. — Азъ зная!

Стариятъ Пиѫрсъ ни отправи единъ много особенъ погледъ.

— Вие идвате въ кѫщата ми като крадци презъ нощьта, — каза той, — и ме обвинявате въ лъжа, така ли?

— Вашиятъ синъ се е вмъкналъ въ стаята на моето дете като крадецъ презъ нощьта; затова именно искамъ да го видя.

Тогава, каза Данъ, настѫпи дълго мълчание. Най-сетне Пиѫрсъ каза:

— Не разбирамъ. Мошенически ли е постѫпилъ?

Джонъ Фордъ отговори:

— Той се е оженилъ за нея, иначе — Бога ми! — щѣхъ да го убия!

Стариятъ Пиѫрсъ изглеждаше да обмисля всичко това, безъ да се помръдне никакъ върху възглавницитѣ си.

— Вие не познавате Захъ, — каза той. — Мѫчно ми е за васъ, а мѫчно ми е и за дъщерята на Рикъ Войсей. Но вие не познавате Захъ.

— Съжалявамъ! — изрева Джонъ Фордъ. — Той е похитилъ моето дете и азъ ще го накажа.

— Ще го накажете! — извика стариятъ Пиѫрсъ. — Ние не понасяме наказания. Никой въ моето семейство!

— Капитане Дженъ Пиѫрсъ, както е вѣрно, че стоя сега тука, така е вѣрно, че вие и вашето семейство ще си получите наказанието отъ Бога.

Стариятъ Пиѫрсъ се усмихна.

— Мистъръ Джонъ Фордъ, това може и да стане. Но както е вѣрно, че азъ лежа сега тука, така е вѣрно, че ние нѣма да получимъ наказанието си отъ васъ. Вие не можете да ни накажете, освенъ ако ни накарате да почувствуваме наказанието, а това не можете да направите.

И това бѣше вѣрно!

Данъ пакъ продължи:

— Вие не искате да ми кажете где е вашиятъ синъ!

На стария Пиѫрсъ дори окото не трепна.

— Не искамъ! — каза той. — А сега можете да си идете. Азъ лежа тука, единъ самотенъ старъ човѣкъ, безъ да мога да се ползувамъ отъ краката си, нощь следъ нощь, при отворена кѫща; всѣки разбойникъ може да влѣзе тука; мислите ли, че се боя отъ васъ?

Ние бѣхме бити — и излѣзохме, безъ да кажемъ нито дума. Но този старъ човѣкъ… азъ бѣхъ мислилъ много за него — на деветдесеть и две години и да лежи тука… Какъвто и да е билъ той, — а хората разправятъ странни работи за него, — какъвто и да е неговиятъ синъ, той е истински мѫжъ. Работата не бѣше тамъ, че той бѣше казалъ точно това, нито пъкъ имаше нѣщо, отъ което да се боя точно тогава, но все пакъ нѣкакъ си мислѣхъ все за този старъ човѣкъ, който лежеше тамъ. Азъ дори и не бихъ искалъ да видя нѣкой въ по-добро положение…

 

 

Следъ тѣзи думи ние продължихме да седимъ безмълвно. Навънъ свѣтлината започна да се провира презъ листата. Чуваха се всевъзможни шумолещи звуци, каточе свѣтътъ се обръщаше въ леглото си.

Изведнажъ Данъ каза:

— Той ме измами. Азъ му платихъ, за да се махне и да я остави сама. Мислите ли, че е заспала?

Той не отправяше зовъ за съчувствие, на всѣко съжаление би погледналъ като на обида; но той понасяше тежко това.

— Уморенъ съмъ като куче, — каза той най-сетне и легна да спи на леглото ми.

Сега е вече чистъ бѣлъ день; азъ сѫщо съмъ уморенъ като куче…

V

Сѫбота, 6 августъ.

… Подкачамъ разказа отъ тамъ, гдето бѣше свършилъ вчера…

Данъ и азъ тръгнахме, щомъ успѣхме да накараме мисисъ Хопгудъ да ни даде кафе. Старата жена бѣше по-недовѣрчива, по-нерешителна, по-нападателна, отколкото я бѣхъ виждалъ, когато и да било по-рано. Тя бѣше явно неразположена. Хопгудъ, който „не спѣлъ“ — и сигурно не е спалъ, ако хъркането може да бѫде нѣкакъвъ критерий! — бихъ извикалъ презъ нощьта:

— Слушай! Тропотъ отъ конски копита!

Дали сме го чули? И кѫде сме щѣли да вървимъ сега? Било много рано за заминаване, и то безъ закуска! Хопгудъ билъ казалъ, че щѣло да има буря. Мисисъ Пашиенсъ още не била започнала да свири на цигулката си, а мистъръ Фордъ билъ още въ стаята си. Не било ли…? Нѣмало ли да има…?

— Ха, ето и една лѣтна дървеница! Още е малко рано за тѣхъ.

Чудно ми бѣше какъ улавяше тя всички такива създания, когато азъ неможехъ дори да ги видя. Тя я стисна разсѣяно между палеца и показалеца си и започна да търси друга. Дълго време преди тя да бѣше успѣла въ усилията си, ние бѣхме изсърбали кафето си и тръгнахме. Но когато се качихме вече на конетѣ и потеглихме, тя изтича следъ насъ, държейки високо политѣ си съ дветѣ си рѫце, вдигна своитѣ стари очи, които бѣха свѣтли и загрижени всрѣдъ своята мрежа отъ ситни бръчици, и каза:

— Не ви ли е мѫчно за нея?

Едно вдигане на раменетѣ бѣше цѣлиятъ отговоръ, който получи тя. Ние заездихме по пѫтекитѣ; презъ мръсни фермерски дворища, пълни съ каль и прасета, съ мръсна слама, съ фермери съ хубаво избръсната горна устна и съ бакенбарди чакъ подъ брадичката; покрай житни нивя, въ които пѣеха чучулиги. Нагоре или по нанадолнище, ние не дръпнахме юздитѣ, докато не стигнахме предъ хотела на Данъ.

Предъ насъ блестѣше рѣката подъ една мъгла, въ която грѣеше дѫгата и се отразяваше всѣка сѣнка. Изглеждаше да има сродство между небето и земята. Никога не съмъ виждалъ извънъ Девонъ това особено нѣжно единство. И всѣки корабъ, безразлично дали е стариненъ или модеренъ, когато плуваше по тѣзи бледи води, имаше видъ на приказенъ корабъ. Високитѣ зелени гори, червената пръсть, бѣлитѣ кѫщи — всичко бѣше разтопено въ една опалена мъгла. Валѣше дъждъ, но слънцето въпрѣки това грѣеше задъ облацитѣ. Чайки се стрелкаха край насъ — като духове на старитѣ алчни пѫтешественици по море.

Бѣхме казали на нашитѣ двама лодкари да ни откаратъ на „Пъстрата чародейка“! Тѣ потеглиха съ голѣма решителность, но по едно време се облегнаха на своитѣ лопати.

— Пъстрата чародейка ли казахте? — попита единиятъ вежливо. — А какъ е сѫщинското име на кораба?

Това бѣха истински западняци! Никога не ви казватъ „не“, никога неизпускатъ никой изгоденъ случай, никога не казватъ, че не знаятъ нѣщо или че не могатъ да направятъ нѣщо — независимость, любезность и погледъ устременъ винаги къмъ главната изгода. Ние казахме името на Пиѫрсъ.

— Капитанъ Захари Пиѫрсъ!

Тѣ си размѣниха погледи, въ които се четѣше донѣкѫде веселость, донѣкѫде възхищение.

— „Слънчогледътъ“, искате да кажете. Това е името на кораба. Да живѣе „Слънчогледътъ“!

Когато се качвахме на парахода, чухъ едного отъ тѣхъ да казва:

— „Пъстрата чародейка“! Това е наистина подходящо име — гиздаво име, точно за него!

Тѣ се смѣеха, докато се качвахме на кораба.

Старшиятъ матрозъ на „Слънчогледа“, или „Пъстрата чародейка“, или както вече се наричаше параходътъ, ни посрещна на борда. Това бѣше единъ високъ младъ момъкъ по рѫкави, обгорѣлъ отъ времето до корена на косата си, съ жилести татуирани рѫце, съ сиви очи, зачервени по краищата отъ взиране въ времето.

— Капитанътъ е на борда, — каза той. — Ние сме доста заети, както виждате. Хайде, заловете се съ нѣкаква работа, негодяи! — извика той на двама души, които не правѣха нищо.

По цѣлия корабъ матрози влачеха, нареждаха и трупаха товаръ.

— Днесъ е петъкъ. Въ вторникъ заминаваме, ако имаме късметъ. Моля, вървете следъ мене.

Той ни поведе надолу къмъ една тъмна дупка, която наричаше салонъ.

— Името ви? Какво? Вие ли сте мистъръ Трефри? Тогава ние сме съдружници.

Младежка веселость се изписа на лицето му.

— Гледайте тука, — каза той. — На васъ мога да покажа нѣщо.

И той отключи вратата на една кабина. Изглеждаше, че тамъ нѣма нищо друго, освенъ единъ грамаденъ кѫсъ бризентъ, който се спущаше, издутъ, отъ единъ високъ купъ сандъци. Той го отметна. Най-долниятъ сандъкъ бѣ отмѣстенъ и на негово мѣсто се показа грозното тѣло на една демонтирана картечница.

— Шесть такива събрахъ, — пошепна той съ престорена тайнственость, презъ която прозираше неговата туземна откровеность. — Точно сега тѣ струватъ тамъ, кѫдето отиваме, толкова злато, колкото тежатъ. Така казва капитанътъ. Натоварихме и цѣлъ купъ пушки и сума муниции. Една часть отъ тѣхъ той даде на мене. Това е по-хубаво, отколкото да ми плаща нѣкаква заплата или да трѣбва да се разправямъ съ пасажери по борда. Бѣхъ решилъ вече да изоставя този моряшки занаятъ и да се заловя съ садене на захарно цвекло, когато се натъкнахъ на капитана. Чуденъ човѣкъ е този капитанъ! Ще ида да му кажа, че сте дошли. Цѣла нощь го нѣмаше. Дойде, едвамъ когато удари четири часътъ. Легналъ е да си подрѣмне сега, но нѣма да се сърди, като е за васъ.

Той излѣзе. Чудѣхъ се кои качества на Захари Пиѫрсъ привличатъ толкова много единъ такъвъ морякъ, единъ отъ ония типични момци, които винаги горятъ отъ желание да прострелятъ нѣколцина негри и които винаги сѫ откровени и млади.

Той се върна съ рѫце пълни съ бутилки.

— Какво ще пиете? Капитанътъ ще дойде следъ мъничко. Извинете, че трѣбва да се кача на палубата. Ние сме сега толкова много заети!

И следъ петь минути Захари Пиѫрсъ дойде. Той не направи никакъвъ опитъ да си стиснемъ рѫцетѣ, заради което азъ почувствувахъ уважение къмъ него. Лицето му изглеждаше морно и по-предизвикателно, отколкото обикновено.

— Е, господа? — каза той.

— Дойдохме да попитаме какво смѣтате да правите, — каза Данъ.

— Не предполагамъ, — отговори Пиѫрсъ, — че това може да бѫде ваша работа.

Малкитѣ очи на Данъ блеснаха като очитѣ на разгнѣвенъ глиганъ.

— Вие получихте отъ мене петстотинъ лири, — каза той. — Защо, мислите, ви ги дадохъ?

Захари хапѣше пръститѣ си.

— Това не ме интересува, — каза той. — Азъ заминавамъ въ срѣда. Вашитѣ пари сѫ сигурни.

— Знаете ли какво мисля за васъ? — каза Данъ.

— Не — и по-добре ще бѫде да не ми казвате! — Сетне у него настѫпи една отъ неговитѣ специфични промѣни и той се усмихна: — Все пакъ, както обичате.

Лицето на Данъ потъмнѣ съвсемъ.

— Дайте ми ясенъ отговоръ, — каза той. — Какво смѣтате да правите съ нея?

Захари го погледна изотдолу подъ вежди.

— Нищо.

— Нима сте толкова голѣмъ мошеникъ да отречете, че сте се оженилъ за нея?

Захари го погледна хладно:

— Съвсемъ не, — каза той.

— Защо, за Бога, направихте това?

— Вие нѣмате монополъ да се поставяте въ положението на съпругъ, мистъръ Трефри.

— Да поставите едно дете въ това положение! Нима вие нѣмате сърдце на мѫжъ? За какво идвате крадишкомъ презъ нощьта? За Бога! Не знаете ли, че сте извършили едно звѣрско дѣло?

Лицето на Захари потъмнѣ, той стисна песници. Следъ това каточе затвори въ себе си своя гнѣвъ.

— Вие искахте да ви я оставя на васъ, — каза той подигравателно. — Азъ й дадохъ своето обещание, че ще я взема съ себе си въ Мароко и въ срѣда ние щѣхме да заминемъ съвсемъ спокойно, ако вие не бѣхте дошли и подушили цѣлата работа съ своето проклето куче. Сланината падна въ огъня! Сега нѣма причина, поради която би трѣбвало да я взема съ себе си. Азъ ще се върна като богатъ човѣкъ при нея или изобщо нѣма да се върна.

— А между това? — намѣсихъ се азъ.

Той се обърна къмъ мене съ примирителенъ видъ.

— Азъ бихъ я взелъ съ себе си, за да избѣгна скандала, — наистина бихъ я взелъ, — но не е моя вината за това, че цѣлата работа се разбра. Азъ започвамъ една рискована работа. Ако я взема съ себе си, това може да развали цѣлата работа; то ще съсипе нервитѣ ми. То не е хубаво за нея.

— А какво ще бѫде нейното положение, — казахъ азъ, — следъ като вие заминете? Мислите ли, че тя щѣше да се омѫжи за васъ, ако знаеше, че ще я изоставите така? Вие трѣбваше да изоставите тази работа. Вие я похитихте. Тя е още дете!

Тръпки преминаха по лицето му; това показваше, че той страдаше.

— Оставете тази работа! — настояхъ азъ.

— Въ нея съмъ вложилъ и последната си стотинка, — въздъхна той. — Тукъ е щастието ми за цѣлъ животъ.

Той ме гледаше колебливо, умолително, сякашъ за пръвъ пѫть презъ живота му проблесваше предъ него тази дилема за последици, които неговиятъ характеръ никога не признава. Мислѣхъ, че той бѣше наклоненъ да отстѫпи. Изведнажъ, за мой ужасъ, Данъ изрева:

— Дръжте се като мѫжъ!

Пиѫрсъ извърна глава.

— Нѣмамъ никаква нужда отъ вашитѣ съвети, — каза той. — Не желая да ми бѫде диктувано.

— Докато съмъ живъ, — каза Данъ, — вие ще трѣбва да отговаряте предъ мене за начина, по който се държите съ нея.

Захари се усмихна.

— Виждате ли тази муха? — каза той. — Е, добре! На васъ обръщамъ сѫщо толкова малко внимание, колкото и на нея. — И той прогони мухата отъ своитѣ бѣли панталони. — Сбогомъ…

Благороднитѣ моряци, които караха нашата лодка, потеглиха весело къмъ брѣга, но ние едвамъ бѣхме тръгнали, когато пороенъ дъждъ се излѣ надъ кораба, който изглеждаше каточе изчезва, оставяйки предъ очитѣ ми фигурата на помощника на капитана, който размахваше надъ перилата на палубата своята фуражка, привелъ надъ насъ своето обрулено отъ вѣтъра младо лице, усмихнатъ, смѣлъ и любезенъ.

Стигнахме на брѣга наквасени до кости, ядосвайки се сами на себе си и единъ на другъ. Сърдито се опѫтихъ за у дома си.

Когато минавахъ, ездейки, край една овощна градина, една ябълка, отбрулена отъ дъждовната буря, тупна на земята.

„Плодътъ е узрѣлъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо! — готовъ е да падне.“

Взехъ решение да си стегна багажа и да замина. Но има нѣкаква необикновена, нѣкаква притегляща привлѣкателность въ всичко това. Ако не познавате хората, всичко това може да ви изглежда само обикновена глупость. Но не е доброто, очевидното, полезното, което запленява като съ магия нашия животъ. То е смѣшното, едвамъ видимото, тайнственото за добро или за лошо.

Когато ездѣхъ вече нагоре къмъ чифлика, слънцето бѣше наново изгрѣло. Жълтиятъ сламенъ покривъ блестѣше презъ дървесата и изглеждаше каточе приютява подъ себе си щастие и добри вести.

Самъ Джонъ Фордъ ми отвори вратата.

Той започна съ едно извинение, което ме направи да се чувствувамъ повече отъ всѣки другъ пѫть като натрапникъ. Сетне той каза:

— Още не съмъ говорилъ съ своята племенница — чакахъ да видя Данъ Трефри.

Той бѣше сериозенъ и съ печаленъ погледъ, като човѣкъ, на чиито плешки тежи бремето на голѣма скръбь. Изглеждаше каточе не е спалъ; дрехитѣ му бѣха въ безпорядъкъ, той не бѣше си събличалъ дрехитѣ, струва ми се. Но Джонъ Фордъ не е човѣкъ, къмъ когото можете да изпитвате съжаление. Чувствувахъ, че бѣхъ си позволилъ твърде голѣма свобода, като изобщо бѣхъ се запозналъ съ този случай. Когато му разправихъ кѫде бѣхме ходили, той каза:

— Много мило е отъ ваша страна, че сте си създали такова безпокойство. Какъ можа да се случи на васъ това! Но щомъ като е трѣбвало да станатъ такива нѣща… — Той направи единъ жестъ, който издаваше ужасъ. Правѣше впечатление на човѣкъ, чиято гордость се бори съ нѣкаква смъртна обида. Изведнажъ той попита:

— Казвате, че сте го видѣли? И той призна тази женитба? Даде ли нѣкакво обяснение?

Опитахъ се да обясня гледището на Пиѫрсъ. Предъ този старъ човѣкъ съ неговата непоколебима воля и чувство за дългъ азъ се чувствувахъ така, каточе представлявамъ интереситѣ на Захари и трѣбва да му осигуря справедливо третиране.

— Чакайте да разбера, — каза той най-сетне. — Той я е похитилъ, казвате, за да бѫде сигуренъ; а следъ две седмици я изоставя…

— Той казва, че има намѣрение да я вземе…

— Вѣрвате ли това?

Преди да мога да отговоря, видѣхъ, че Пашиенсъ стоеше на стъклената врата. Колко време е била тамъ, не зная.

— Вѣрно ли е, че иска да ме остави тука? — извика тя.

Можехъ само да кимна съ глава.

— Лично вие чухте ли това?

— Да.

Тя тупна съ кракъ.

— Но той обеща! Той обеща!

Джонъ Фордъ се опѫти къмъ нея.

— Не се докосвай до мене, дѣдо! Азъ мразя всички! Оставете го да прави каквото иска, не ме е грижа!

Лицето на Джонъ Фордъ стана съвсемъ сиво.

— Пашиенсъ, — каза той, — искашъ ли да ме оставишъ да страдамъ толкова много?

Тя гледаше право въ насъ и каза остро:

— Каква полза има отъ това, да си разправяме приказки? Ако това те кара да страдашъ, не мога да помогна.

— Какво си мислила, че ще намѣришъ, като заминешъ отъ тука?

Тя се засмѣ.

— Да намѣря? Не зная — нищо. Въ всѣки случай, нѣма да бѫда удушена. Предполагамъ, че сега ще ме затворишъ горе, защото съмъ слабо момиче, не съмъ силна като мѫжетѣ.

— Чакай! — каза Джонъ Фордъ. — Азъ ще го накарамъ да те вземе!

— Ти нѣма да направишъ това! — извика тя. — Азъ нѣма да те оставя да го направишъ. Той е свободенъ да прави каквото си иска. Той е свободенъ, — казвамъ на всички васъ, на всѣкиго, — свободенъ е!

Тя мина бързишкомъ презъ стъклената врата и изчезна.

Джонъ Фордъ направи такова движение, каточе бѣше останалъ безъ почва подъ краката си. Оставихъ го тамъ.

Отидохъ въ кухнята, гдето Хопгудъ седѣше предъ масата, ядейки хлѣбъ и сирене. Като ме видѣ, той се изправи и много любезно ми поднесе малко студенъ беконъ и една чаша бира.

— И безъ това искахъ да ви видя, съръ, — каза той между хапкитѣ си. — Днесъ въ цѣлата кѫща е тревожно. Старата се безпокои за мисъ Пашиенсъ. Младитѣ момичета днесъ сѫ странни създания, — той избърса съ рѫкава си своитѣ широки, твърди устни и си напълни лулата, — особено когато това е въ кръвьта имъ. Стариятъ Рикъ Войсей бѣше човѣкъ конте; и мисисъ Войсей, и тя сѫщо, бѣше хубава дама, но, — и като премѣташе смукалото на лулата си отъ единия ѫгълъ на устата си въ другия, добави: — Тя бѣше истинска лисица.

Хопгудъ е добъръ човѣкъ и мисля, че е толкова благъ, колкото строгъ изглежда, но не е отъ ония хора, съ които човѣкъ може да говори върху такива въпроси. Качихъ се на горния етажъ и започнахъ да си стѣгамъ багажа, но следъ малко оставихъ това, за да се заловя за една книга и не зная какъ съмъ заспалъ.

Когато се събудихъ, погледнахъ часовника си; бѣше петь часътъ. Бѣхъ спалъ четири часа. Единъ единственъ лѫчъ се плъзгаше презъ стаята отъ единия прозорецъ до другия, и се дочуваше студениятъ звукъ отъ капещо въ ведрата млѣко. Следъ това изведнажъ се чу тревоженъ шумъ и се раздадоха тежки стѫпки.

Отворихъ вратата на стаята си. Хопгудъ и единъ пазачъ отъ брѣговата стражева станция носѣха бавно нагоре по стълбитѣ Пашиенсъ. Тя лежеше неподвижно на рѫцетѣ имъ, лицето й бѣше по-бѣло отъ дрехата й, на челото й имаше рана и две-три капки засъхнала кръвь. Рѫцетѣ й бѣха скопчени и тя бавно свиваше и изправяше пръститѣ си. Когато се изкачиха съ нея на най-горното стѫпало, тя отвори устнитѣ си и каза задъхано:

— Така е добре. Не ме сваляйте. Не мога да понасямъ това.

Тѣ отминаха нататъкъ и, съ слаба усмивка въ очитѣ си, тя ми каза нѣщо, което не можахъ да доловя. Вратата бѣ затворена и възбудениятъ шепотъ започна отново. Почакахъ да излѣзатъ мѫжетѣ и спрѣхъ Хопгудъ. Той избърса потьта отъ челото си.

— Бедното младо създание! — каза той. — Паднала — отъ скалата надолу — така, по гърба си — пазачътъ я видѣлъ — и сетне я вдигнали. Богъ да й е на помощь, може би не се е наранила много. А мистъръ Фордъ не знае! Азъ отивамъ за докторъ.

Трѣбваше да се чака единъ часъ или повече, докато дойде докторътъ; единъ младъ човѣкъ; почти момче. Той изглеждаше много сериозенъ, когато излѣзе отъ стаята й.

— Старата жена тука — обича ли я? Гледа ли я добре?… Привързана е като куче къмъ нея? Добре! — Не зная — не мога да кажа нищо положително. Боя се, че е гръбначния стълбъ, може да трѣбва да измѣня мнението си. Такова смѣло момиче! Кажете на мистъръ Фордъ да повика най-добрия лѣкарь, когото може да намѣри въ Торкуей — тамъ има единъ мистъръ С… — Утре сутриньта първата ми работа ще бѫде да дойда тукъ. Внимавайте да лежи съвсемъ неподвижно. Оставихъ едно срѣдство за сънь; тази нощь тя ще има треска.

Най-сетне Джонъ Фордъ дойде. Бедниятъ старъ човѣкъ! Колко ли много му е струвало това, че не искаше да иде при нея отъ страхъ да не я направи да се вълнува! Колко пѫти презъ следнитѣ нѣколко часа го чувахъ да идва до най-горното стѫпало на стълбата; чувахъ неговото тежко, задъхано дишане, неговитѣ въздишки; чувахъ и заглъхващия шумъ отъ стѫпкитѣ му, които се връщаха! Къмъ единадесеть часа, точно когато се канѣхъ да си легна, мисисъ Хопгудъ се изправи на вратата ми.

— Моля елате, съръ, — каза тя. — Тя пита за васъ. Иска да ви види. Странно изглежда това, нали? — Една сълза се търкулна по бузата на старата жена. — Моля, елате. Това ще бѫде лошо за нея, може би, но не мога — иначе тя ще се тревожи.

Влѣзохъ на пръсти въ нейната стая. Тя лежеше по гръбъ върху своитѣ възглавници и дишаше бързо съ полузатворени очи. Нищо не показваше, че тя бѣше искала да ме види или дори че знаеше, че съмъ въ стаята. Фитилътъ на свѣщьта, поставена отстрана до леглото, бѣше станалъ съвсемъ кѫсъ и даваше много слаба свѣтлина. Вратата и прозорецътъ бѣха отворени и въпрѣки това не ставаше течение и малкиятъ пламъкъ горѣше съвсемъ спокойно и хвърляше върху тавана едно слабо жълто петно. Презъ широкия, четвъртитъ прозорецъ ябълковитѣ клони се очертаваха въ черни ивици, които никога не се помръдваха. Бѣше твърде тъмно и нѣщата не можеха да се виждатъ ясно. До долния край на леглото имаше една ракла и на нея бѣше седнала мисисъ Хопгудъ движеше устнитѣ си така, каточе говорѣше. Примѣсени съ полу-мухълестия дъхъ на старината, разнасяха се и други миризми — на резеда, на ябълки и на нѣкакъвъ сладко-благоуханенъ сапунъ. На пода нѣмаше килимъ и нѣмаше нито единъ едничъкъ тъменъ предметъ, освенъ цигулката, която висѣше на единъ пиронъ надъ леглото. Единъ малъкъ, крѫгълъ часовникъ тикъ-такаше тържествено.

— Защо не искате да ми дадете това лѣкарство, госпожа? — каза Пашиенсъ съ слабъ, остъръ гласъ. — Искамъ да спя.

— Имате ли силни болки? — попитахъ.

— Разбира се, имамъ; по цѣлото тѣло.

Тя извърна лицето си къмъ мене.

— Вие мислите, че съмъ направила нарочно това, но не сте правъ. Ако имахъ намѣрение да го направя, щѣхъ да го направя по-добре. Нѣмаше да имамъ тѣзи страшни болки. — Тя сложи пръститѣ си върху очитѣ си. — Ужасно е да се оплаква човѣкъ! Но болкитѣ сѫ тъй силни! Но сега нѣма вече… азъ обещавамъ.

Тя взе съ благодарность лѣкарството за сънь и на лицето й се изписа изразъ като на дете, което е било напудрено.

— Колко време, мислите, ще мине, преди да мога пакъ да свиря? О! Азъ забравихъ — има други нѣща, за които трѣбва да мисля. — Тя протегна рѫката си къмъ мене. — Погледнете пръстена ми. Омѫжена съмъ — не е ли смѣшно това? Ха-ха! Никой никога нѣма да разбере това — и то е сѫщо смѣшно! Бедниятъ мой дѣдо! Виждате, не е имало никаква друга причина — само азъ съмъ си причината. Това е едничката причина, поради която ви разправямъ сега. Госпожата е тука, но тя не влиза въ смѣтката. Защо не влизате въ смѣтката, госпожо?

Треската се борѣше срещу лѣкарството за сънь. Тя бѣше отметнала отъ шията си завивкитѣ си и отъ време на време вдигаше малко слабата си рѫка, каточе това я облекчаваше; очитѣ й бѣха станали широки и невинни като на дете; свѣщьта сѫщо бѣше се разпалила и свѣтѣше ясно.

— Никой не бива да разправя на него — съвсемъ никой; обещайте!… Ако не бѣхъ се подхлъзнала, щѣше да бѫде съвсемъ друго. Какво щѣше да се случи тогава? Вие не можете да кажете; и азъ не мога — това е смѣшно! Мислите ли, че съмъ го обичала? Никой не се жени безъ любовь, не е ли така? Не съвсемъ безъ любовь, искамъ да кажа. Но вие виждате, че азъ искахъ да бѫда свободна, той каза, че ще ме вземе; а сега ме изостави следъ всичко това! Азъ не искамъ да бѫда изоставяна, не мога! Когато отидохъ на канарата — на оня край, гдето расте точно отдолу бръшлянътъ — право подъ мене бѣше морето. И азъ мислѣхъ да се хвърля долу и всичко щѣше да утихне. И азъ се изкачихъ на една издадина, оттамъ изглеждаше по-лесно, но бѣше толкова високо и азъ поискахъ да се върна обратно; и тогава кракътъ ми се подхлъзна; и сега всичко е само болки. Човѣкъ не може да мисли много, когато има болки.

По очитѣ й виждахъ, че тя отпадаше.

— Никой не може да ви изтръгне — отъ васъ самия. На него не бива да се казва — не дори — азъ не — не искамъ — да си отивате, защото…

Но очитѣ й се затвориха и тя се отпусна и заспа.

На сутриньта изглеждаше, че хората не можеха да разбератъ дали е по-добре или по-зле…

VI

Вторникъ, 9 августъ.

Повече изглежда, че сѫ минали три седмици, нежели три дена, откато пиша. Въ кѫща, гдето има болни, времето минава бавно!… Лѣкаритѣ бѣха тука тази сутринь, тѣ й даватъ четиридесеть часа. Нито една дума на оплакване не се изтръгна отъ устнитѣ й, откато тя узна… Ако я видѣхте, мѫчно бихте помислили, че е болна; бузитѣ й не бѣха имали време да повѣхнатъ или да изгубятъ цвѣта си. Нѣма много болки, а едно бавно, пълзящо вцепенение… Желанието на Джонъ Фордъ бѣше да й бѫде казано. Тя само извърна главата си къмъ стената и въздъхна; сетне се обърна къмъ бедната стара мисисъ Хопгудъ, която обичаше отъ дъното на душата си:

— Не плачете, госпожо, не искамъ и да зная.

Когато си излѣзоха, тя поиска цигулката си. Накара да я държатъ предъ нея и потегли лѫка надъ струнитѣ, но звуцитѣ, които се изтръгнаха, бѣха тъй колебливи и несигурни, че тя отпусна лѫка и се задави въ хълцане. Следъ това не се чу вече каквато и да било жалба или стенание…

Но да се върнемъ назадъ. Въ недѣля, въ деня следъ като бѣхъ писалъ последния пѫть, като се връщахъ отъ разходка, срещнахъ едно малко момче, което издаваше жални звуци съ една малка свирка.

— Елате, — каза то, — госпожицата желае да ви види.

Отидохъ въ стаята й. Сутриньта тя бѣше изглеждала по-добре, но сега имаше крайно изтощенъ видъ. Въ рѫката си държеше едно писмо.

— Това е, — каза тя. — Струва ми се, че не го разбирамъ. Той иска отъ мене да направя нѣщо, но азъ не мога да мисля и усѣщамъ странно очитѣ си. Прочетете ми го, моля.

Писмото бѣше отъ Захари. Прочетохъ й го на нисъкъ гласъ, защото мисисъ Хопгудъ бѣше въ стаята и плетѣше, но очитѣ й бѣха непрестанно устремени къмъ Пашиенсъ. Следъ като го прочетохъ, тя ме накара да го прочета още веднажъ и още веднажъ. Най-първо тя изглеждаше зарадвана, почти развълнувана, сетне на лицето й се изписа уморенъ, безразличенъ изразъ, и преди да бѣхъ свършилъ третия пѫть четенето, тя бѣше заспала.

Това бѣше едно забележително писмо, което изглеждаше да поставя човѣкъ въ благоприятна свѣтлина предъ очитѣ ви. Пъхнахъ го подъ пръститѣ й на покривката и излѣзохъ. Любопитството ме заведе на канарата, отъ кѫдето тя бѣше паднала. Намѣрихъ оная точка на скалата, гдето се виеше бръшлянътъ. Издадината, на която тя се бѣше покатерила, бѣше малко надѣсно отъ мене — едно страховито мѣсто. То показваше ясно какви безумни чувства трѣбва да сѫ я подтиквали! На задната страна имаше една наполовина пожъната нива съ една ивица макове и съ роякъ лѣтни насѣкоми, които пълзѣха и хвърчеха; въ непожънатата часть на нивата единъ пъдпъдъкъ непрестанно се обаждаше. Небето бѣше синьо до самия рѫбъ на хоризонта, морето бѣше чудно-хубаво подъ тази черна дива канара поръсена тукъ-таме съ червено. Надъ стръмнини и падини по полето голѣми бѣли облаци висѣха низко надъ земята. Тукъ нѣма строги небеса като надъ източното крайбрѣжие, а винаги сънни, нѣжно заоблени облаци, пълни съ леки движения и промѣни. Пасажи отъ писмото на Захари Пиѫрсъ продължаваха да се отронватъ отъ устнитѣ ми. Въ края на краищата, той бѣше такъвъ човѣкъ, какъвто го бѣха направили неговото родно мѣсто, и животътъ, и кръвьта. Безполезно е да се очаква идеализъмъ тамъ, гдето въздухътъ е мекъ и нѣщата даватъ приятна гледка (идеалистътъ расте тамъ, гдето може да създаде красота или удобства за себе си); безполезно е да се очаква чувство на законность и редъ у единъ човѣкъ, чиито дѣди въ течение въ хиляди години денемъ и нощемъ сѫ сновѣли по морето — по морето пълно съ своитѣ обещания за непознати нѣща, никога едно и сѫщо, робъ на своитѣ импулси. Човѣкътъ е подражателно животно…

„Животътъ е достатъчно тежъкъ, — бѣше писалъ той, — ако не си позволява човѣкъ известна свобода. Не сѫди твърде строго за мене! Нима ще те направя по-щастлива, като те повлѣка въ една опасность? Ако успѣя, ти ще бѫдешъ богата жена; но плановетѣ ми ще пропаднатъ, ако ти си съ мене. Когато те гледамъ, това ме разнѣжва. Когато е на море, човѣкъ блѣнува за всички хубави нѣща на сушата, блѣнува за полскитѣ цвѣтя, за меда — а ти си като тѣхъ; блѣнува за ябълковитѣ дървета и за тревата въ овощната градина — а ти си като тѣхъ; понѣкога просто лежи по гръбъ и си желае — а ти си такава, повече отъ всички други си такава“…

Спомнямъ си, че когато четѣхъ тѣзи думи, забелязахъ единъ страненъ, мекъ, полусърдитъ изразъ на лицето на Пашиенсъ; а веднажъ тя каза:

— Но всичко това сѫ глупости, нали?

Следъ това следваше единъ дълъгъ пасажъ за това, какво щѣлъ да спечели той, ако успѣелъ, за всичко онова, което той рискувалъ, за невъзможностьта да претърпи неуспѣхъ, ако запази бодростьта на ума си.

„Това е въпросъ само на два месеца или нѣщо подобно, — продължаваше той; — остани гдето си си сега, мила моя, или иди при моя баща. Той ще бѫде щастливъ, ако си при него. Стаята на майка ми е свободна. Тамъ нѣма никой, който да ти каже «Не!», когато свиришъ на цигулка; можешъ да свиришъ и на брѣга на морето; а когато нощитѣ сѫ тъмни, звездитѣ ще танцуватъ предъ тебе надъ вълнитѣ и ще бѫдатъ едри като пчели. Често съмъ ги съзерцавалъ и съмъ си мислилъ за тебе“…

Пашиенсъ ми бѣше пошепнала: „Не четете това!“ — и по-после азъ го изпущахъ… Следъ това се проявяваше чувствената страна на неговия характеръ: „Следъ като завърша това, цѣлиятъ свѣтъ ще бѫде предъ насъ. Има нѣкои мѣста, кѫдето мога да те заведа. Познавамъ едно мѣсто, гдето не е нито много топло, нито много студено, гдето можешъ да седишъ по цѣлъ день на сѣнка и да наблюдавашъ виещитѣ се растения и кокосовитѣ палми; гдето нѣма да правишъ нищо и нѣма да се грижишъ за нищо; ще имашъ всички плодове, които можешъ да си представишъ; нѣма да чувашъ никакъвъ шумъ, освенъ отъ папагалитѣ и отъ потоцитѣ, и понѣкога нѣкое изплѣскване, когато нѣкой негъръ се гмурне въ нѣкой виръ. Пашиенсъ, ние ще идемъ тамъ! При осемдесеть-тоненъ корабъ нѣма да остане море, което да не опознаемъ. Свѣтътъ е великолепно мѣсто за тия, които излизатъ да го завладѣятъ; въ него все още има сума непознати нѣща. Ще напълня скута ти, мила моя, съ съкровища, та нѣма да можешъ да се познаешъ. Отъ единъ мѫжъ никога не се е очаквало да седи у дома си…“

Презъ цѣлото това писмо, — въпрѣки всичкото негово истинско увлѣчение, — човѣкъ можеше да почувствува, колко много този човѣкъ държеше на своята цель — на доста низката цель на това приключение. Той не съзнаваше това, защото бѣше влюбенъ въ нея; но той трѣбваше да преследва своитѣ собствени цели. Той е жизнеспособенъ — страшно жизнеспособенъ! Сега не се учудвамъ толкова много на това, че тя е трѣбвало да отстѫпи!

Какви картини не бѣше рисувалъ той предъ нея! Имало е сѫщо и чисто физическа привлѣкателность — още не съмъ забравилъ израза, който бѣхъ видѣлъ изписанъ на нейното лице въ Блекъ Милъ. Но следъ като всичко е било казано и направено, тя се е омѫжила за него, защото е Пашиенсъ Войсей. И тя лежи сега тукъ умираща; нито той, нито който и да било другъ нѣма да може вече да я отведе. Жално става човѣку, като си помисли какъ той е тръпнелъ отъ страсть, когато е пишелъ това писмо на това обречено момиче въ оная тъмна дупка минаваща за салонъ. „Азъ искахъ да имамъ пари, — пишеше той, — още когато бѣхъ малко момче и седѣхъ по полето между кравитѣ… Сега искамъ да имамъ пари заради тебе — и ще ги имамъ! Проучвалъ съмъ работата две години; сега зная какво искамъ… Въ момента, когато това писмо ще замине, азъ ще съмъ тръгналъ за Лондонъ. Има още стотици работи, за които трѣбва да се погрижа. Докато котвата не бѫде вдигната, не мога да вѣрвамъ на себе си, че нѣма да се върна пакъ при тебе. Когато прекръстихъ кораба на «Пъстрата чародейка», азъ мислѣхъ за тебе — ти, която ме запленявашъ…“

Следваше едно тържествено заклинание къмъ нея да бѫде въ седемь часа вечерьта въ срѣда (сиречъ, утре) на пѫтеката, която води къмъ беседката, когато той щѣлъ да слѣзе на сушата, за да се сбогува съ нея. Писмото бѣше подписано: „Твоятъ любещъ те съпругъ, Захари Пиѫрсъ“.

Дълго време лежахъ на края на тази нива; тамъ бѣше много спокойно. Камбанитѣ на черквата бѣха започнали да биятъ. Дълги сѣнки се разстилаха пълзишкомъ откъмъ снопитѣ; диви гълѫби се издигаха единъ следъ другъ и отлитаха да спятъ; западното небе бѣше обагрено съ червено и всички падини и хълмътъ бѣха окѫпани въ последната слънчева свѣтлина. Великолепно лѣтно време, но потискащо тихо; това бѣше затишие предъ буря…

Животътъ въ чифлика продължава както обикновено. Ние правимъ сутринни и вечерни молитви. Джонъ Фордъ четѣше молитвитѣ съ свирепъ тонъ, сякашъ изправенъ на прага на нѣкакъвъ бунтъ срещу своя Богъ. Сутринь и вечерь той отива при нея, излиза сетне тежко дишащъ и отива въ стаята си, — за да се моли, струва ми се. Отъ оная сутринь не смѣя да се срещна съ него. Той е силенъ старецъ — но това ще го сломи…

VII

Кингсуеръ, сѫбота, 13 августъ.

Свърши се — утре напущамъ това мѣсто и заминавамъ за чужбина.

Тихъ следобѣдъ — никакъвъ вѣтрецъ не полъхва въ гробищата! Бѣхъ тамъ цѣлъ половинъ часъ, преди тѣ да дойдатъ. Нѣколко червени крави бѣха се зарѣяли въ съседната овощна градина и бѣха започнали да се потриватъ о оградата. Докато стояхъ тамъ, една стара жена дойде и ги подкара нататъкъ; следъ това тя се спрѣ и започна да събира ябълкитѣ, които бѣха окапали предивременно.

„Плодътъ е узрѣлъ и готовъ е да падне. —

        О, хей-хо! — готовъ е да падне.

Дойде една баба и всичко събра тя, —

        О, хей-хо! — и всичко събра тя“.

Донесоха Пашиенсъ много просто, — нѣмаше никаква омразна погребална колесница, слава Богу! — донесоха я ратаитѣ отъ чифлика, и нѣмаше никой другъ, освенъ Джонъ Фордъ, Хопгудови, азъ и оня младъ докторъ. Прочетоха молитвата надъ гроба й. И сега сякашъ чувамъ Джонъ Фордовото „Аминъ“! Когато всичко се свърши, той отмина гологлавъ подъ слънчевитѣ лѫчи, безъ да каже нито дума. Тази сутринь пакъ отидохъ тамъ и се зарѣяхъ между надгробнитѣ камъни. „Ричардъ Войсей“, „Джонъ, синъ на Ричардъ и Констансъ Войсей“, „Марджъри Войсей“ — толкова много поколѣния отъ този родъ въ този кѫтъ! Сетне „Ричардъ Войсей и Агнесъ, неговата жена“, а до него тази нова могилка, надъ която се разхождаше едно врабче и се спущаха вече сѣнкитѣ на ябълковитѣ дървета.

Ще ви разправя и малкото, което е останало да ви разправямъ…

Въ срѣда следъ обѣдъ тя бѣше попитала пакъ за мене.

— Това ще бѫде едвамъ въ седемь, — пошепнала тя. — Дотогава той сигурно ще дойде. Но ако… умра преди това… тогава кажете му… че ми е мѫчно за него. Постоянно ми казватъ: „Не говори! Не говори“! Не е ли глупаво това? Каточе мога да имамъ нѣкаква друга участь! Като мине и тази нощь, нѣма да има вече говорене! Накарайте всички да дойдатъ, моля — искамъ да ги видя всички. Когато умира, човѣкъ е по-свободенъ отъ всѣки другъ пѫть — никой не иска отъ него да направи нѣщо, никой не иска да знае какво казва той… Той ми бѣше обещалъ, че ще мога да правя каквото си искамъ, ако се омѫжа за него, — азъ никога не вѣрвахъ напълно въ това, но сега мога да правя каквото си искамъ; и мога да говоря всичко, каквото искамъ да кажа.

Тя лежеше безмълвно по гръбъ; въ края на краищата, тя не можеше да изрече ония интимни мисли, които се таятъ у всѣки отъ насъ и които сѫ тъй святи, че се разтапятъ, щомъ се доближи словото.

Така ще я запомня — съ сиянието на една усмивка въ полузатворенитѣ й очи, червенитѣ й устни бѣха разтворени — такъвъ страненъ изразъ на присмѣхъ, удоволствие, съжаление бѣше изписанъ на нейното малко, крѫгло извърнато нагоре лице. Стаята бѣше бѣла, изпълнена съ свѣжъ дъхъ на цвѣтя, а вѣтрецътъ удряше ябълковитѣ листа о прозореца. Презъ нощьта бѣха откачили цигулката и бѣха я изнесли; тя не бѣше забелязала липсата й…

Когато Данъ дойде, отстѫпихъ мѣстото си на него. Той хвана рѫката й нѣжно въ своята голѣма лапа, безъ да проговори.

— Колко малка изглежда тука рѫката ми, — каза тя, — съвсемъ малка.

Данъ я положи обратно на завивката и избърска челото си.

Пашиенсъ изплака съ остъръ шепотъ:

— Толкова горещо ли е тука? Азъ не знаехъ това.

Данъ се приведе, сложи устнитѣ си на нейнитѣ пръсти и излѣзе отъ стаята.

Следобѣда бѣше дълъгъ, най-дългиятъ, който съмъ прекаралъ нѣкога. Понѣкога тя изглеждаше да спи, понѣкога шепнѣше на себе си за майка си, за дѣдо си, за градината или за своитѣ котки — всевъзможни несвързани, тривиални, дори смѣшни работи изглеждаше да измѫчватъ ума й, — нито веднажъ, струва ми се, не заговори тя за Захари, но отъ време на време питаше колко е часътъ…

Съ всѣки часъ тя ставаше видимо по слаба. Джонъ Фордъ седѣше до нея безъ да се помръдва, неговото тежко дишане бѣше често пѫти единствениятъ звукъ; понѣкога тя търкаше пръститѣ си о неговата рѫка, безъ да говори. Това бѣше сякашъ резюме на тѣхния съвмѣстенъ животъ. Веднажъ той започна да се моли високо, съ пресипналъ гласъ, за нея; тогава нейнитѣ жални, нетърпеливи очи се насочиха къмъ мене.

— Бързо, — пошепна тя, — искамъ да го видя. Всичко е така… студено.

Излѣзохъ и се затичахъ по пѫтеката надолу къмъ пещерята.

Подпрѣнъ на една порта, Захари стоеше тамъ, единъ часъ преди опредѣленото отъ него време, облѣченъ въ сѫщитѣ стари сини дрехи и каскетъ съ кожена козирка, както бѣше облѣченъ въ деня, когато го видѣхъ за пръвъ пѫть. Той не знаеше нищо за това, което се бѣше случило. Но почти сигуренъ съмъ, че той отгатваше цѣлата работа, макаръ че самъ за себе си не искаше да допустне това. Той постоянно казваше:

— Това не може да бѫде! Тя ще се поправи за нѣколко дена — това е само нѣкакво изкълчване! Мислите ли, че пѫтуването по море… Достатъчно силна ли е, за да може да бѫде пренесена сега веднага?

Мѫчително бѣше да гледа човѣкъ неговото лице, така измѫчвано отъ борбата между неговия инстинктъ и неговата жизненость. Поть капѣше отъ челото му. Както се изкачвахме по пѫтеката, той се извърна и посочи къмъ морето. Тамъ бѣше неговиятъ параходъ.

— Мога да я отнеса на кораба въ всѣко време. Невъзможно! Какво е, значи, гръбнакътъ? Мили Боже! Лѣкаритѣ… Понѣкога тѣ вършатъ чудеса!

Мѫчително бѣше да гледа човѣкъ неговитѣ усилия да бѫде слѣпъ предъ действителностьта.

— Това не може да бѫде, тя е твърде млада. Ние вървимъ много бавно.

Казахъ му, че тя бере душа.

За една секунда ми се струваше, че той щѣше да избѣга. Сетне изправи главата си и се втурна къмъ кѫщата. На най-долното стѫпало на стълбата той ме сграбчи за рамото.

— Това не е вѣрно! — каза той. — Тя ще се поправи сега, когато съмъ при нея. Азъ ще остана тука. Нека всичко да върви. Азъ ще остана.

— Сега е време, — казахъ азъ, — да покажете, че сте я обичали. Съвземете се, човѣче!

Той се разтърси цѣлъ.

— Да! — бѣше всичко, което отговори той.

Отидохме въ стаята й. Изглеждаше невъзможно, че тя е въ предсмъртния си часъ; ярка руменина покриваше бузитѣ й, устнитѣ й трептѣха и потръпваха, каточе току що бѣха цѣлунати, очитѣ й блестѣха, косата й бѣше тъй тъмна и кѫдрава, лицето й — тъй младо…

Половинъ часъ по-късно азъ се вмъкнахъ презъ отворената врата на стаята й. Тя бѣше неподвижна и бѣла като покривкитѣ на леглото. Джонъ Фордъ стоеше до долния край на леглото, а приведенъ до равнището на възглавницитѣ седѣше Захарий, подпрѣлъ глава на стиснатитѣ си песници. Бѣше извънредно тихо. Шумоленето на листата бѣше престанало. Когато нѣщата дойдатъ до криза, какъ малъкъ се чувствува човѣкъ! Никакъвъ страхъ, никакво съжаление, никаква скръбь, а по-скоро такова чувство, каточе нѣкаква пиеса се е свършила, чувство на страхъ да си идете!

Изведнажъ Захари се изправи, мина край мене, безъ да ме види и се затича надолу по стълбитѣ.

Нѣколко часа по-късно азъ излѣзохъ на пѫтеката, която водѣше къмъ беседката. Бѣше тъмно като въ рогъ. Сигналната свѣтлина на „Пъстрата чародейка“ още се виждаше и изглеждаше не по-голѣма отъ свѣтулка. Тогава нѣкѫде предъ себе си чухъ хълцане — хълцанията на единъ мѫжъ; никой другъ звукъ не е толкова страхотенъ. Захари Пиѫрсъ се възправи на брѣга на не повече отъ десеть крачки предъ мене.

Нѣмахъ сърдце да тръгна подиръ него и седнахъ предъ живия плетъ. Имаше нѣщо много сходно съ нея въ свежата тъмнина на младата нощь. Мекиятъ брѣгъ, благоуханието на цвѣтята, докосването на папратитѣ и на боровинкитѣ… Смъртьта идва за всинца ни и когато всичко се свърши, свършва се; но тая слѣпа работа — положението на тия, които оставатъ следъ покойната!…

Малко по-късно корабътъ изсвири дважъ. Свѣтлинния сигналъ на дѣсната му страна заблещука слабо — и това бѣше всичко…

VIII

Торкуей, 30 октомврий 1901 г.

… Спомняте ли си за писмата, които ви писахъ отъ чифлика въ Муръ, преди близо три години? Днесъ минахъ на конь презъ това мѣсто. Спрѣхъ се въ Брикхамъ за закуска и се опѫтихъ следъ това надолу къмъ кея. Бѣше валѣлъ пороенъ дъждъ, но слънцето бѣше изгрѣло отново и грѣеше надъ морето, надъ червено-кафявитѣ платна и надъ редицата покрити съ плочи покриви.

Една рибарска лодка лежеше тамъ, която очевидно бѣше претърпѣла нѣкакво сблъскване. Единъ човѣкъ съ островръха брадичка и тънки устни, облѣченъ въ износени сини дрехи и съ моряшки обувки, който надзираваше поправката, ми каза малко горделиво:

— Преживѣхме едно сблъскване, съръ. Искате ли да я разгледате?

Сетне изведнажъ, като извъртѣ нагоре своитѣ малки сини очи, той добави:

— О, азъ си спомнямъ за Васъ! Навъртахте се около младата дама съ всичкото си изкуство.

Това бѣше Праулъ, прислужника на Захари Пиѫрсъ.

— Да, — продължи той, това е лодката.

— Ами капитанъ Пиѫрсъ?

Той се облегна гърбомъ на кея и плюна.

— Той бѣше истински мѫжъ; никога не съмъ виждалъ човѣкъ като него.

— Свършихте ли добра работа тамъ?

Праулъ отправи къмъ мене остъръ погледъ.

— Добра работа? Не, нищо не можахме да направимъ — отъ самото тръгване до края имахме все неприятности. Капитанътъ направи всичко, каквото би могълъ да направи единъ човѣкъ. Когато човѣкъ не може да свърши една работа добре, нѣкои наричатъ това „провидение“.

— Значи, — казахъ азъ, — претърпѣли сте неуспѣхъ?

Праулъ започна да извърта.

— Азъ не мисля, че е добре да се каже това, съръ, — това е една лоша дума. Дяволъ да го вземе! — добави той, взирайки се въ обувкитѣ си, — съсипахъ се тогава. Кѫде не ходихме ние, краката си изпотрошихъ! Капитанътъ не искаше да ме освободи. „Единъ девончанинъ, — казваше ми той, — никога не освобождава другиго“. Шесть дена прекарахме тамъ, гдето трѣбваше да бѫдемъ. Когато се върнахме при кораба… единъ кръстосвачъ бѣше го пленилъ заради пренасяне орѫжие.

— А какво стана съ капитанъ Пиѫрсъ?

Праулъ отговори:

— Съръ, мисля, че замина за Китай, но това не е сигурно.

— Значи, не е умрѣлъ?

Праулъ ме погледна съ нѣкакъвъ тревоженъ гнѣвъ:

— Вие искате непремѣнно да е билъ убитъ! Вѣрно е, единъ день човѣкъ все ще умре. Но нѣма другъ човѣкъ на свѣта, който да е толкова срѫченъ, като капитанъ Захари Пиѫрсъ.

Вѣрвамъ това; него човѣкъ мѫчно би могълъ да убие. Предъ очитѣ ми се възправя фигурата му, съ неговото съвършено хладнокръвие, подозрителния му погледъ и добродушната усмивка; виждахъ какъ влакната на брадата му се кѫдрѣха малко и ставаха по-черни къмъ бузитѣ; виждахъ какъвъ отчаянъ видъ имаше той заради това, че човѣкъ не може да се отърве отъ него, че той не може да се отърве отъ себе си.

Раздѣлихъ се съ Праулъ и съ половинъ корона. Преди да се отдѣля отъ кея, чухъ го какъ казваше на една дама:

— Претърпѣхме едно сблъскване, мадамъ. Искате ли да разгледате лодката?

Следъ закуска продължихъ да ездя къмъ Муръ.

Старото селище изглеждаше съвсемъ сѫщото; но плодоветѣ отъ ябълковитѣ дървета бѣха обрани и листата бѣха започнали да капятъ. Една отъ Пашиенсинитѣ котки мина край мене въ овощната градина, гонейки една птичка, все още носейки една панделка на врата си. Джонъ Фордъ ми показа всичкитѣ си последни нововъведения, но нито съ една дума или знакъ не ми загатна за миналото. Той питаше, безъ голѣмъ интересъ, за Данъ, който се бѣше върналъ пакъ въ Нова-Зеландия. Неговитѣ четинести брада и коса бѣха побѣлѣли. Той бѣше станалъ твърде снаженъ и азъ забелязахъ, че краката му не се подчиняватъ напълно на волята му; той често се спираше, за да се подпре на бастуна си. Презъ последната зима той билъ много боленъ и понѣкога, казватъ, заспивалъ направо по срѣдата на мислитѣ си. Успѣхъ да се отдѣля за нѣколко минути съ Хопгудови. Седейки подъ една полица съ чинии въ кухнята, гдето пакъ си имаше онази постоянна миризма на пушекъ, беконъ и старинность, будеща спомени така, както само миризмитѣ могатъ да правятъ това. Косата на милата стара госпожа, хубаво причесана отъ дветѣ страни на челото й, бѣше прошарена съ нѣколко сребърни косми; отъ размисли лицето й бѣше сбръчено още повече. На очитѣ й все още се появяватъ сълзи, когато говори за своето „агънце“.

За Захари не чухъ нищо, но тя ми разправи за смъртьта на стария Пиѫрсъ.

— Намѣриха го, така да се каже, мъртавъ — на слънцето; но Хопгудъ може да ви разправи за това.

А Хопгудъ, постоянно прехвърляше лулата си отъ единия ѫгълъ на устата си въ другия, промълви нѣщо и се усмихна съ своята дървена усмивка.

Той дойде да ме изпрати откъмъ задния дворъ.

Отбихъ се отъ пѫтя си, за да мина презъ гробищата. Надъ единъ гробъ имаше цвѣтя, съвсемъ свѣжи, хризантеми и астри; надъ тѣхъ имаше единъ бѣлъ надгробенъ камъкъ, вече потъмнѣлъ:

П А Ш И Е Н С Ъ

съпруга на Захари Пиѫрсъ

„Богъ далъ, Богъ взелъ“

Червенитѣ крави пакъ бѣха тамъ; небето бѣше цѣлото покрито съ голѣми бѣли облаци, нѣкои птички се обаждаха малко тѫжно, а въ въздуха се носѣше миризма на окапали листа…