Brüder Grimm
El rey de las ranas

Братя Грим
Жабокът принц ^[0]

En aquellos tiempos, cuando se cumplían todavía los deseos, vivía un rey, cuyas hijas eran todas muy hermosas, pero la más pequeña era más hermosa que el mismo sol, que cuando la veía se admiraba de reflejarse en su rostro. Cerca del palacio del rey había un bosque grande y espeso, y en el bosque, bajo un viejo lilo, había una fuente; cuando hacía mucho calor, iba la hija del rey al bosque y se sentaba a la orilla de la fresca fuente; cuando iba a estar mucho tiempo, llevaba una bola de oro, que tiraba a lo alto y la volvía a coger, siendo este su juego favorito.

Pero sucedió una vez que la bola de oro de la hija del rey no cayó en sus manos, cuando la tiró a lo alto, sino que fue a parar al suelo y de allí rodó al agua. La hija del rey la siguió con los ojos, pero la bola desapareció, y la fuente era muy honda, tan honda que no se veía su fondo. Entonces comenzó a llorar, y lloraba cada vez más alto y no podía consolarse. Y cuando se lamentaba así, la dijo una voz:

—¿Qué tienes, hija del rey, que te lamentas de modo que puedes enternecer a una piedra?

Miró entonces a su alrededor, para ver de dónde salía la voz, y vio una rana que sacaba del agua su asquerosa cabeza:

—¡Ah! ¿eres tú, vieja azotacharcos? —la dijo—; lloro por mi bola de oro, que se me ha caído a la fuente.

—Tranquilízate y no llores —la contestó la rana—; yo puedo sacártela, pero ¿qué me das, si te devuelvo tu juguete?

—Lo que quieras, querida rana —la dijo—; mis vestidos, mis perlas y piedras preciosas y hasta la corona dorada que llevo puesta.

La rana contestó:

—Tus vestidos, tus perlas y piedras preciosas y tu corona de oro no me sirven de nada; pero si me prometes amarme y tenerme a tu lado como amiga y compañera en tus juegos, sentarme contigo a tu mesa, darme de beber en tu vaso de oro, de comer en tu plato y acostarme en tu cama, yo bajaré al fondo de la fuente y te traeré tu bola de oro.

—¡Ah! —la dijo—; te prometo todo lo que quieras, si me devuelves mi bola de oro.

Pero pensó para sí: «¡Cómo charla esa pobre rana! Porque canta en el agua entre sus iguales, se figura que puede ser compañera de los hombres.»

La rana, en cuanto hubo recibido la promesa, hundió su cabeza en el agua, bajó al fondo y un rato después apareció de nuevo, llevando en la boca la bola, que arrojó en la yerba. La hija del rey, llena de alegría en cuanto vio su hermoso juguete, le cogió y se marchó con él saltando.

—¡Espera, espera! —la gritó la rana—. Llévame contigo; yo no puedo correr como tú.

Pero de poco la sirvió gritar lo más alto que pudo, pues la princesa no la hizo caso, corrió hacia su casa y olvidó muy pronto a la pobre rana, que tuvo que quedarse en su fuente.

Al día siguiente, cuando se sentó a la mesa con el rey y los cortesanos, y cuando comía en su plato de oro, oyó subir una cosa, por la escalera de mármol, que cuando llegó arriba, llamó a la puerta y dijo:

—Hija del rey, la más pequeña, ábreme.

Se levantó la princesa y quiso ver quién estaba fuera; pero, en cuanto abrió, vio a la rana en su presencia. Cerró la puerta corriendo, se sentó en seguida a la mesa y se puso muy triste. El rey al ver su tristeza la preguntó:

—Hija mía, ¿qué tienes? ¿hay a la puerta algún gigante y viene a llevarte?

—¡Ah, no! —contestó—; no es ningún gigante, sino una fea rana.

—¿Qué te quiere la rana?

—¡Ay, amado padre! Cuando estaba yo ayer jugando en el bosque, junto a la fuente, se me cayó al agua mi bola de oro. Y como yo lloraba, fue a buscarla la rana, después de haberme exigido promesa de que sería mi compañera; pero nunca creí que pudiera salir del agua. Ahora ha salido ya y quiere entrar.

Entre tanto llamaba por segunda vez diciendo:

—Hija del rey, la más pequeña,

ábreme;

¿no sabes lo que me dijiste ayer

junto a la fría agua de la fuente?

Hija del rey, la más pequeña,

ábreme.

Entonces dijo el rey:

—Debes cumplirla lo que la has prometido, ve y ábrela.

Fue y abrió la puerta y entró la rana, yendo siempre junto a sus pies hasta llegar a su silla. Se colocó allí y dijo:

—Ponme encima de ti.

La niña vaciló hasta que lo mandó el rey. Pero cuando la rana estuvo ya en la silla:

—Quiero subir encima de la mesa —y así que la puso allí, dijo—: Ahora acércame tu plato dorado, para que podamos comer juntas.

Hízolo en seguida; pero se vio bien que no lo hacía de buena gana. La rana comió mucho, pero dejaba casi la mitad de cada bocado. Al fin dijo:

—Estoy harta y cansada, llévame a tu cuartito y échame en tu cama y dormiremos juntas.

La hija del rey comenzó a llorar y receló que no podría descansar junto a la fría rana, que quería dormir en su hermoso y limpio lecho. Pero el sapo se incomodó y dijo:

—No debes despreciar al que te ayudó cuando te hallabas en la necesidad.

Entonces la cogió con sus dos dedos, la llevó y la puso en un rincón. Pero en cuanto estuvo en la cama, se acercó la rana arrastrando y la dijo:

—Estoy cansada, quiero dormir tan bien como tú; súbeme, o se lo digo a tu padre.

La princesa se incomodó entonces mucho, la cogió y la tiró contra la pared con todas sus fuerzas.

—Ahora descansarás, rana asquerosa.

Pero cuando cayó al suelo la rana se convirtió en el hijo de un rey con ojos hermosos y amables, que fue desde entonces, por la voluntad de su padre, su querido compañero y esposo y la refirió que había sido encantado por una mala hechicera y que nadie podía sacarle de la fuente más que ella sola y que al día siguiente se marcharían a su país.

Entonces durmieron hasta el otro día y en cuanto salió el sol se metieron en un coche tirado por siete caballos blancos que llevaban plumas blancas en la cabeza y tenían por riendas cadenas de oro; detrás iba el criado del joven rey, que era el fiel Enrique. El fiel Enrique se afligió tanto cuando su señor fue convertido en rana, que se había puesto tres varillas de hierro encima del corazón para que no saltase del dolor y la tristeza. Pero el joven rey debía hacer el viaje en su coche: el fiel Enrique subió después de ambos, se colocó detrás de ellos e iba lleno de alegría por la libertad de su amo. Y cuando hubieron andado un poco del camino oyó el hijo del rey una cosa que sonaba detrás, como si se rompiera algo. Entonces se volvió y dijo:

—¿Enrique, se ha roto el coche?

—No señor, no se rompió,

es tan solo una varilla

de las que en mi corazón

para impedir se saltase

por la pena y el dolor

puse, mientras en la fuente

estabais, cual rana, vos.

Todavía volvió a sonar otra vez y otra vez en el camino y el hijo del rey creía siempre que se rompía el coche, y eran las varillas que saltaban del corazón del fiel Enrique porque su señor era libre y feliz.

В стари времена, когато желанията все още можели да се сбъдват, живеел цар, чиито дъщери били всичките хубави, но най-малката била така красива, че даже слънцето, което е видяло толкова много, се чудело на нейната хубост всеки път, когато лъчите му я докоснели.

Близо до царския дворец се простирала голяма тъмна гора и в гората под една стара липа имало кладенец. Когато денят бил горещ, царската дъщеря отивала в гората и сядала до ръба на прохладния кладенец, а ако й станело скучно, изваждала една златна топка. Да подхвърля и улавя топката било любимото й занимание.

Но един ден така се случило, че златната топка, вместо да падне в малката ръка на момичето, която я подхвърляла нагоре, тупнала на земята близо до ръба на кладенеца и се търкулнала вътре. Очите на царската дъщеря я проследили докато потъвала, но кладенецът бил дълбок, така дълбок, че дъното не се виждало. Тогава тя заплакала и плакала толкова много, като че никога вече нямало да се утеши. Както плачела, чула глас, който й казал:

— Какво те измъчва, царска дъще? Твоите сълзи биха могли да размекнат и сърце от камък.

Тя погледнала да види откъде идва гласът, но там нямало никой, освен един жабок, подал дебелата си грозна глава от водата.

— О, ти ли си, скокльо — казала тя. — Плача, защото златната ми топка падна в кладенеца.

— Не си струва да плачеш — отвърнал жабокът. — Аз мога да ти помогна. Но какво ще ми дадеш в замяна, ако ти извадя топката?

— Всичко, каквото поискаш, скъпи жабоко — казала тя, — ще ти дам която и да е от моите дрехи, перли и скъпоценности, дори и златната корона, която нося.

— Твоите дрехи, перли и скъпоценности и твоята златна корона не са за мен — отвърнал жабокът, — но ако ти ме обикнеш и ме приемеш да ти бъда компания и другар в игрите, и ми позволиш да седя до теб на масата, да ям от твоята чиния, да пия от твоята чаша и да спя в твоето легло — ако ми обещаеш всичко това, тогава аз ще се гмурна във водата и ще извадя златната ти топка.

— Да, да — отвърнала тя, — обещавам всичко това, всичко, каквото искаш, само ми върни топката.

Но в същото време си мислела:

— Какви глупости приказва той! Като че би могъл да върши нещо друго, освен да седи във водата и да квака с другите жаби, камо ли пък да бъде компания на когото и да било.

А жабокът, щом чул обещанието й, скрил глава под водата и потънал надолу далече от погледа й, но след малко се показал пак отгоре със златната топка в уста и я хвърлил на тревата.

Царската дъщеря много се зарадвала, че вижда отново хубавата си играчка, грабнала я и побягнала с нея.

— Спри, спри! — завикал жабокът. — Вземи ме със себе си, аз не мога да тичам така бързо като теб!

Но това било безполезно — колкото и силно да квакал след нея, тя не го слушала, а побързала да се прибере вкъщи и много скоро съвсем забравила за бедния жабок, който отново трябвало да се върне при своя кладенец.

На другия ден, когато царската дъщеря седяла на трапезата с царя и всички придворни и ядяла от златната си чиния, дочуло се някакво трополене нагоре по мраморното стълбище, а после се чуло хлопане по вратата и един глас извикал:

— Най-малка дъще на царя, пусни ме да вляза!

Тя станала и изтичала да види кой е, но когато отворила вратата, там бил жабокът, седнал отвън. Тогава тя затворила бързешком вратата и се върнала на мястото си, като се чувствала много неудобно. Царят забелязал колко е разтуптяно сърцето й и попитал:

— Какво те изплаши, дете мое? Да не би някой великан да стои на вратата, готов да те грабне?

— О, не — казала тя, — никакъв великан няма, само един противен жабок.

— И какво иска този жабок? — поинтересувал се царят.

— О, скъпи татко — отвърнала тя, — когато седях до кладенеца вчера и си играех със златната топка, тя падна във водата и докато плачех за нея, жабокът дойде и ми я извади при условие че ще му позволя да ми прави компания, но аз дори и не помислих, че би могъл да излезе от водата и да ме последва, а сега той стои отвън пред вратата и иска да влезе при мен.

И тогава всички чули как жабокът почукал за втори път и извикал:

— Най-малка дъще на царя,

портата ми отвори!

Там до водата на бунара^[1]

какво обеща ми ти?

Най-малка дъще на царя,

хайде, отвори!

— Това, което си обещала, трябва да изпълниш — казал царят, — иди сега и го пусни вътре.

Тя отишла и отворила вратата, а жабокът скокнал вътре и я последвал по петите чак до стола й. После спрял и извикал:

— Вдигни ме да седна до теб.

Но на нея не й се искало да направи това, докато царят не й заповядал. Щом жабокът се озовал на стола, поискал да се качи на масата и като се настанил там, казал:

— А сега побутни твоята златна чиния малко по-наблизо, за да можем да ядем заедно.

Тя така и направила, но всеки можел да види с каква неохота го сторила. Жабокът ял и пил до насита, а на нея всеки залък сякаш засядал в гърлото й.

— Аз съм вече сит — казал най-после той — и тъй като съм уморен, ти трябва да ме отнесеш в стаята си и да приготвиш коприненото си легло, за да си легнем да спим.

Тогава царската дъщеря се разплакала, изплашена от студения жабок, който нямало да се спре пред нищо, докато не се настани да спи в хубавото й чисто легло. А царят се разсърдил и казал:

— Това, което си обещала, когато си била в нужда, сега си длъжна да изпълниш.

И тя, ще не ще, хванала жабока с два пръста, отнесла го на горния етаж и го сложила в един ъгъл, но когато си легнала да спи, той допълзял до леглото й и казал:

— Аз съм изморен и ми се спи, както и на теб. Вдигни ме на леглото, иначе ще кажа на баща ти.

Тогава тя не могла повече да сдържи яда си, вдигнала го и го запратила с всичка сила към стената, като извикала:

— Сега ще млъкнеш ли най-сетне, отвратителен жабоко!

Но когато паднал на пода, той вече не бил жабок, а се превърнал в принц с красиви и добри очи. И станало така, че със съгласието на баща й те станали невеста и жених. Принцът й разказал как зла вещица го била омагьосала и никой друг, освен самата принцеса, не можел да го освободи от магията. Сега те двамата щели да отидат заедно в царството на баща му. И ето, пред вратата пристигнала каляска, теглена от осем бели коня с бели пера на главите и със златни юзди, а отзад на каляската стоял верният Хайнрих, прислужникът на младия принц. Верният Хайнрих бил обзет от такава болка и страдание, когато господарят му се превърнал в жабок, че бил принуден да носи три железни обръча около сърцето си, за да не се пръсне то от мъка и тревога. След като верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат и каляската потеглила и понесла принца към неговото царство, той се качил отзад, преизпълнен с радост от избавлението на господаря си. Когато вече били изминали част от пътя, принцът чул някакъв звук откъм задната част на каляската, сякаш нещо се счупило, обърнал се назад и извикал:

— Хайнрих, май че колелото се счупи!

Но Хайнрих отговорил:

— О, не, не колелото счупи се,

а обръчът около моето сърце.

Бях стегнал с обръчи сърцето си,

за да сподавя болката,

когато страдах зарад теб.

Отново и отново се чул същият звук и принцът помислил, че сигурно колелото се чупи, но това били другите обръчи от сърцето на верния Хайнрих, защото то било вече така облекчено и щастливо.

Илюстрация: Уолтър Крейн