Дъглас Кенеди
Сделката (9)

2

Около кръглата маса бяхме десетима. Осем мъже и две жени. Всички в костюми. Възрастов диапазон: от трийсет до петдесет и пет-шест. Ниво на образование: най-малко бакалавърска степен. Предишен доход: около 75 000 долара. Професионално ниво: среден до висок ешелон мениджъри. Настоящ статус: безработни.

Беше 8:30 ч. на осмия ден от програмата, щях да присъствам на първия си семинар върху техники за провеждане на интервю. През шестия и седмия ден бях на занятия от типа на „Правилно конструиране на автобиография“, „Преоткриване на себе си в информационната епоха“ и „Оптимизиране на личните професионални предимства след загуба на управленска позиция“. Нямах желание да посещавам нито едно от тези „ателиета“. Всъщност по-рано същата седмица — някъде около втория ден — си мислех, че дните ми в тази програма за щастие са преброени. Защото ей така, изневиделица, получих предложение за работа.

Случи се в сряда сутрин, ден след първата ми среща с Нанси Ауербах. На нея начертахме „целите за кариерно развитие“ и „най-подходяща площадка за кацане“, като също така дискутирахме „конструирането на изходно изявление“. Освен това тя призна, че търсенето на нова позиция за мен ще бъде една „изпълнена с предизвикателства мисия“.

Бързо започнах да разкодирам професионалния й жаргон. Площадка за кацане на нейния език означаваше евентуално работно място. Изходно изявление наричаше обяснението, което трябва да напишеш в края на автобиографията си (или да дадеш по време на интервюто), за да стане ясно защо предишните ти работодатели са ти посочили пътя.

— Ако в този момент, ей така, без подготовка, трябваше да го напиша от твое име, щеше да звучи така: „След като четири години бях мениджър на търговския отдел, занимаващ се с продажбите в Северозападния регион — и през това време моят отдел увеличи пазарния си дял с 300 процента — бях уволнен, когато «Спенсър-Рудман» купиха изданието и решиха да го спрат“. Кратко и ясно. Подчертава се, че си бил успешен в работата си, като в същото време се изкарва на преден план факта, че уволнението ти е дошло в резултат на корпоративно придобиване, а не на някакъв твой провал.

— Имаш предвид, че се нахвърлих на шефа си с юмруци.

Тънка усмивка от страна на Нанси Ауербах.

— Харесва ми чувството ти за хумор.

— Но това ми деяние ще бъде пречка, нали?

— Би създало известни затруднения…

— Благодарение на които ще е направо невъзможно да си намеря работа където и да било.

Тя замълча и ме изгледа съсредоточено.

— Явно не искаш да подсладя хапа.

Кимнах.

— Държиш да бъда откровена.

Пак кимнах.

— Добре, ще карам направо. Натресъл си се в адски лайна.

Трепнах — не заради прогнозата й, а защото изобщо не очаквах патрицианската до мозъка на костите си госпожа Ауербах да използва груб език. Тя забеляза учудването ми и се усмихна едва забележимо, но палаво.

— От друга страна, доколкото разбирам, мъжът, когото си нападнал, определено си е просил боя. Важното е да се погрижим бъдещият ти работодател да го узнае. А също така да е спокоен, че като те наеме, няма да му е нужна допълнителна застраховка за зъболекар.

— Май няма да е лесно.

— Да го кажем така: ако ти намеря площадка за кацане, ще смятам, че съм спечелила една от най-трудните игри в професионалната си кариера.

На следващата сутрин, докато си връзвах вратовръзката (което никак не е лесно с три бинтовани пръста) и се подготвях за втория си ден от програмата, телефонът звънна. Беше Нанси Ауербах.

— Имам новини за теб. Познаваш ли Фил Гудуин?

— Разбира се. Издателят на „Компютър Америка“. Засичали сме се няколко пъти на професионални изложения. Приятен човек, въпреки че ни беше основният конкурент на пазара.

— Е, той определено те помни. Нещо повече — цени те.

Това вече си беше новина.

— Нима?

— Така ми каза. Сутринта ми се обади да ме пита дали още си търсиш работа.

Адреналинът ми внезапно се покачи.

— Сериозно?

— Аха. Цитирам: „Нед Алън е един от най-сърцатите търговци в бранша. Ако е свободен, го искам“.

Почувствах още един — много приятен — прилив на адреналин. Последван от вълна на притеснение.

— Само че той не знае за историята с Креплин, нали?

— Нед, няма човек в бранша, който да не знае за случилото се. Превърнал си се в нещо като легенда. Но когато повдигнах въпроса пред Гудуин, ми се стори, че по-скоро гледа на тази история с насмешка. Отбеляза, че харесва хора, които имат размах. Както и да е, в списанието му има свободна позиция за търговски директор, който да отговаря за цялата страна. Осемдесет хиляди основна заплата. Участие в разпределението на печалбата. Стандартните медицински условия. Интересува ли те?

Търговски директор за цялата страна в „Компютър Америка“? Това беше не просто фантастична стъпка нагоре в кариерата ми, а и здрав ритник в задника на Чък Зануси. Репутацията ми щеше да бъде реабилитирана за нула време.

— Кога мога да се видя с Гудуин?

— Предложи да обядвате днес.

Срещата беше в „Юниън Скуеър Кафе“, на един хвърлей място от офиса на „Компютър Америка“ на Парк Авеню Саут. Фил Гудуин не беше от типичните бизнесмени, славеше се като авантюрист. Той беше на петдесет и пет, цапнат в устата, приятел с чашката, с мустачки като на тюлен, дръзки костюми на едро райе и може би най-уверен в издателската си политика от всички на пазара.

Щом се приближих, театрално вдигна длани пред очите си, сякаш да се предпази от удар. После посочи наполовина празната чаша с мартини пред себе си:

— Тези уважаваш ли ги?

— И още как.

— Тогава може и да работим заедно. Мразя девствениците, дето не лизват друго освен вода.

Седнах. Гудуин направи знак на келнера за още две мартинита.

— Да те питам нещо: Креплин разбра ли какво му готвиш?

— Не. Стана светкавично. Дори аз останах изненадан.

— Виждали сме се с него веднъж-дваж. Мазно леке. Имай предвид, че си си спечелил приятели, като си го фраснал така, че да види звезди посред бял ден. Разбира се, стига да не ти стане навик да млатиш началниците си.

Мартинитата дойдоха.

— Да пием за ръкопашния бой — рече той.

Отпи голяма, напоителна глътка, отвори менюто и каза на келнера:

— Ще поръчаме веднага. — После се обърна към мен и додаде: — Щом се отдалечи с поръчката ни, започваш да ми говориш защо трябва да те взема на работа. В момента, в който се върне с ордьовъра, презентацията ти да е приключила. Разбрахме ли се?

След като келнерът се скри от поглед, се впуснах в действие и споделих с Гудуин своята гледна точка за състоянието на пазара на компютърни списания след закриването на „Компю Уърлд“. После му обясних как посредством деликатно препозициониране „Компютър Америка“ биха могли не само да се прицелят във високия клас рекламодатели и читателска аудитория (която някога държеше „Компю Уърлд“), ами да започнат и да оспорват лидерството на „Пи Си Глоуб“ в средния пазарен сегмент. Беше някаква вариация на изложението, което бях направил пред Креплин, когато ми предложи да стана издател, само че внимателно прекроена според нуждите на „Компютър Америка“ и изчистена от всякакви самовъзхваляващи нюанси. Знаех, че Фил Гудуин ненавижда претенциозността във всичките й форми. Вече се ориентирах към заключението, когато сервитьорът застана така, че да ми покаже, че ордьоврите ни са на път. И като знаех, че Гудуин обича да възприема бизнеса като спорт, реших да приключа с апломб:

— Нещата не могат да останат такива, каквито са били досега. Сега на терена има само двама играчи: „Компютър Америка“ и „Пи Си Глоуб“. Това означава война. И, уверявам те, предвид случилото се през последните дни, искам да я спечеля. Въпросът вече е личен.

Ордьоврите пристигнаха. Гудуин допи остатъка от мартинито си и поиска винената листа.

— Добре — рече след това. — Назначен си.

Зяпнах.

— Просто така?

— Списанието е мое, мога да правя каквото си искам. Така че щом казвам, че те взимам на борда, значи те взимам. Започваш в понеделник. Какво ще пием с обяда?

Напуснах „Юниън Скуеър Кафе“ в 15:00 ч., въодушевен и доста замаян. Причината не беше толкова в алкохола, колкото във взаимодействието му с обезболяващите, които пиех. След като се сбогувах с Гудуин и се отправих пеша на запад, мозъкът ми се замъгли и светът стана тъмен, непрогледен, пълен със странни сенки. Макар апартаментът ми да се намираше на някакви си пет пресечки, взех такси. Прибрах се точно когато стомахът ми започваше да се бунтува и подува, влажната лапа на прилошаването са вкопчи в гърлото ми и река от повръщано се изля върху белия ни диван.

Едва се затътрих до спалнята, превит о две, и се стоварих като чувал с картофи в леглото. Шалтерът беше дръпнат и следващото, което си спомням, беше как Лизи крещи в ухото ми и ме разтърсва здраво.

— Нед, Нед, Нед…

Простенах и се обърнах. Чаршафите бяха подгизнали от пот, вкусът в устата ми беше като в токсична яма. Успях да изломотя:

— Лошо… лошо ми е…

— Ще извикам лекар — каза тя.

— Недей. Най-страшното мина.

— Какво стана, по дяволите?

— Мисля, че обезболяващите не вървят с алкохол.

— Седял си тук и си се наливал сам? — възкликна Лизи.

— Бях на обяд навън. С Фил Гудуин, издателят на „Компютър Америка“. Обича да си пийва. Нямах представа…

— Идиот! Можеше да умреш.

— Извинявай, наистина…

— Обаждам се на доктор Морган…

— Недей, моля те — простенах, съзнавайки, че хич не ми трябва в медицинския ми картон да пише, че употребявам барбитурати с алкохол. — Просто ще си взема един душ.

Затътрих се към банята, хвърлих мръсните дрехи и останах под ледената струя, докато започнах да се освествам. После си измих зъбите, жабурих се около две минути с освежител за уста, докато най-сетне престанах да усещам гадния вкус на повръщано. Събрах си дрехите, натъпках ги в коша за пране, облякох си халата и се подготвих да си понеса наказанието.

Подгизналите чаршафи вече бяха махнати от леглото. Лизи беше в дневната, с домакински ръкавици на ръцете се опитваше да изтрие с хартиени кърпи оповръщания диван.

— Остави на мен — обадих се аз.

— Няма смисъл — отвърна тя. — Неспасяемо е.

— Ще поръчам да го претапицират.

— Как?

— Имам нова работа. Търговски директор за цялата страна на „Компютър Америка“. Това беше поводът за обяда.

— Поздравления — рече безизразно тя.

— Не звучиш доволна.

Посочи омазания диван.

— Страхотен начин да отпразнуваш успеха си.

— Не съобразих.

— През последните няколко дни мисленето не е от силните ти страни.

— Съжалявам.

— Тази дума я използваш доста напоследък.

— Съжа…

Спрях се и й се усмихнах.

— Разбрано.

— Понякога ме притесняваш.

— Просто кофти период.

— Надявам се.

— Нещата ще се оправят. Намерих си площадка.

Тя погледна пак към дивана.

— В буквалния и в преносния смисъл.

На другата сутрин, след като Лизи отиде на работа, се обадих на Нанси Ауербах и й казах голямата новина.

— Чудесно — възкликна тя. — Изненадваш ме, Нед.

— Един клиент по-малко в графика ти. Благодаря ти за посредничеството.

— Ти сам се справи, Нед, не съм направила нищо.

Намерих тапицер, който прие да претапицира дивана със същата бяла дамаска за срок от няколко седмици. Освен това, чудо на чудесата, се оказа, че разполага с микробус и може да мине да го вземе в два следобед. Цената на цялата услуга: хиляда кинта. Подскочих. Доста скъпо ми излезе този обяд.

Изтичах до кварталната бакалия, взех последните броеве на „Пи Си Глоуб“ и „Компютър Америка“ и прекарах останалата част от сутринта в анализ и сравнения на редакционното съдържание и рекламите, като в същото време проверявах базата си данни от „Компю Уърлд“ за стабилни контакти, които можех да прехвърля в новото си списание. Работих здраво цял следобед, само с една кратка почивка, за да помогна на работниците да изнесат дивана. До пет бях изготвил първата чернова на маркетингова стратегия за „Компютър Америка“, която се надявах да изпратя на Фил Гудуин рано на следващата сутрин, за да му покажа, че започвам с летящ старт.

И тогава иззвъня телефон.

— Нед Алън? — попита женски глас. — Моля, изчакайте да ви свържа с господин Гудуин.

— Фил — казах аз, щом ме свързаха. — Тъкмо работя по бойния план за…

— Нед, съжалявам, че ще внеса смут в деня ти, но имаме проблем.

Счупените ми пръсти запулсираха.

— Проблем ли? Какъв проблем?

— Познаваш ли онзи гадняр Тед Питърсън?

О, не…

— Да.

— Днес ми се обади по друг въпрос и в хода на разговора споменах, че ще поемеш поста търговски директор. Пет секунди по-късно той хвърляше огън и жупел. Как си бил измамник и долен мръсник и че той отказва категорично да работи с теб.

— Аз — измамник? — възкликнах. — Единствената причина да е настроен срещу мен е, че го принудих да сключи сделка с един от моите търговци, защото беше обещал, а след това се опита да се оттегли…

— Както и да е — прекъсна ме Фил Гудуин. — С две думи, Питърсън даде ясно да се разбере, че ако ти започнеш работа при нас, той ще прехвърли рекламата на Джи Би Ес към „Пи Си Глоуб“ и други печатни издания.

— Това са пълни глупости, Джи Би Ес по никакъв начин не може да си позволи да престане да рекламира в основно издание като „Компютър Америка“.

— Това сигурно е така. Притеснява ме обаче друго: спомена, че е говорил с колегите си в конкурентни компании като Ен Ем Ай, „Ад Тел“, „Айкън“ и прочее и прочее… Те също не искат да работят с теб.

Това беше дъно.

— Фил, моля те, чуй. Питърсън не играеше чисто, затова го ударих на морал и го принудих…

— Не ме интересува дали обича да се облича като майка си в свободното си време. Фактите са си факти: Джи Би Ес са най-големият ни рекламодател. Уверявам те, мнението ми за Питърсън е, че е пълен катил. Но бюджетът на списанието ми зависи от него. Така че, макар да не обичам да ме заплашват, тези притеснения би трябвало да ги имам предвид…

— Убеден съм, че в съвсем скоро време ще имам възможност да сключа примирие с него…

— Колко скоро? Два, три, четири месеца? Съжалявам, Нед, пазарът е труден, аз все още съм независим и не мога да си позволя да загубя такъв доход.

— Можем да го компенсираме…

— Не и ако Ен Ем Ай, „Ад Тел“ и прочее не искат да правят бизнес с теб…

— Познавам ги. Ще се върнат.

— Нед, не мога да поема този риск.

— Поне ми дай възможност да…

— Според мен ти беше идеалният кандидат за поста, но мисля да назнача един от сегашните си търговци на тази длъжност. Не е от твоята класа, но пък и няма врагове. Съжалявам, Нед. И ти желая късмет. Сигурен съм, че ще си намериш работа.

Затвори.

Трескаво набрах директния телефон на Нанси Ауербах. Още беше в офиса.

— Така, едно по едно — каза тя, след като набързо й предадох разговора си с Фил Гудуин. — Опитай да се успокоиш.

— Онзи капут Питърсън ме съсипва, а ти ми казваш да се успокоя! — изкрещях аз.

Мълчание. Накрая се обадих:

— Извинявам се…

— Няма нужда. Клиенти ми крещят непрекъснато. Предвид историята с Креплин и този тип Питърсън, бъдещето ти в бизнеса с компютърните списания е обречено. Този етап от кариерата ти е приключена.

Преглътнах с мъка. Усещането беше като да те депортират от страна, в която си планирал да прекараш остатъка от живота си. Нанси Ауербах усети отчаянието ми.

— Знам, че това е голям удар за теб. И е абсолютно нечестно. Но това е положението. Криза е. На китайски йероглифът за „криза“ означава две неща: опасност и възможност. Опитай се да възприемеш този период като време на нови възможности. И ела при мен утре.

По-късно същата вечер, докато седях срещу Лизи на масата, казах:

— Знаеш ли кое ме притеснява най-много в цялата работа? Това, че реално всичко е глупава поредица от незначителни събития. И не мога да се отърся от мисълта, че ако компанията не беше продадена… ако Айвън не бе изпуснал сделката с Джи Би Ес… ако Креплин не ми беше предложил мястото на Чък… ако бях споделил откровено всичко с Чък…

— Така е устроен животът — отвърна кротко Лизи и покри дланта ми със своята. — Всички сме жертва на обстоятелствата. И от позиция на времето е лесно да се самообвиняваме. Консултантката ти е права: приеми го като възможност. И, моля те, спри да пиеш. Наистина не ми се иска вчерашният епизод да се повтори.

Посегнах към бутилката червено вино помежду ни и си долях в чашата.

— Вече не пия обезболяващи.

— Това ти е пета чаша.

— Едва трета. Никога досега не те е притеснявало.

Тя ме изгледа тъжно.

— Е, сега ме притеснява.

На другата сутрин отидох при Нанси Ауербах.

— Върнахме се обратно на изходна позиция — рече тя. — И е време да преосмислим целите ти. Ако те попитам кой е вроденият ти талант, какво би ми отговорил?

— Роден съм за търговец.

— Значи, това е — търговия.

Бързо установих, че от „Джерард Флин Асошиейтс“ всъщност по никакъв начин не гарантират, че ще си намеря работа. Като повечето подобни агенции, те играеха ролята на информационна банка, компания, наясно с пазара на труда, която знае кой какъв мениджър си търси в определен момент. Опитваха се да намерят най-подходящите служители за своите клиенти, но, както Нанси Ауербах казваше, в крайна сметка клиентът сам се справя.

— Ние можем да ти дадем информация за свободни позиции, да те научим как да си пренапишеш автобиографията и да ги оставиш безмълвни на интервюто, но в края на краищата ти си този, който има нужда от работа. И не забравяй: времето ти с нас е само осем седмици. Така че се възползвай максимално от всеки ден.

След като бях пропилял първата седмица благодарение на катастрофата с „Компютър Америка“, превключих на бързи обороти. Сутрините прекарвах на семинари, следобедите, чак до привечер, проучвах базата данни на агенцията и изпипвах автобиографията си. И на осмия ден седях с още осем останали без работа мениджъри и слушах как един от управителите във фирмата, Мел Тъкър, ни превежда през ключовите техники за успешно провеждане на интервю.

Мел Тъкър беше на петдесет и една-две, с телосложение на билярдна топка, с провиснал мустак и тон на комик, който разказва скечове с монотонен глас.

— И така, хора, да започваме — поде той, застанал пред школска дъска в единия край на конферентна зала. — Сега, в самото начало, да изясним едно нещо: не съм тук, за да ви уча как се провежда интервю, защото има само една теория по въпроса: важното е вие да успеете да предадете своята информация към отсрещната страна.

Добрият интервюиращ е мързелив. Лошият е още по-мързелив. „Е, разкажете ми нещо за себе си…“, „И така, Кен, ако беше кола, каква кола щеше да бъдеш?“, „Ако точно в този момент можеше да се озовеш в която и да е точка на света, къде щеше да се намираш?“ Ще ви задават всякакви глупави въпроси. Но помнете едно: невинаги печели най-квалифицираният кандидат; печели най-добре подготвеният. Така че, ето ви една простичка истина: проучете нещата. Опознайте работата. И нямам предвид само длъжността. Бъдете това, от което купувачът има нужда. Не отивайте там с декларацията: „Мога да правя сто неща“, защото интервюиращият ще ви каже: „На мене не ми трябват сто неща — трябват ми три и не ги виждам у теб“.

За днешния пазар не е важно от какво си мислите, че има нужда отсрещната страна. Важното е от какво наистина има нужда.

Той огледа осемте души около масата и посочи мен.

— Добре, вие сте първата ми жертва, господин… Представих се.

— Така, господин Алън. Ето един въпрос, който задължително ще ви бъде зададен на всяко интервю: „Защо ви уволниха?“.

Размърдах се нервно.

— Кофти език на тялото — веднага отбеляза Мел Тъкър. — Всяка фибра на тялото ви издава притеснение.

Тутакси застинах, погледнах го право в очите и казах:

— Станах жертва на съкращения.

— „Жертва на съкращения“ — повтори високо той. — Прозвуча като жертва на нападение. Все едно в дома ви са нахълтали шайка главорези и са ви ограбили.

Дори и аз се засмях.

— Бъдете пунктуални. Не показвайте емоции, макар преживяното да е било болезнено. Изяснете въпроса и приключете с него максимално експедитивно. Нали знаете другия адски глупав въпрос по време на интервю: „Посочете слабите си места“. Колкото и да не ви се вярва, хората го задават. Имах един клиент — разказвам ви истински случай, не се шегувам — който отговорил: „Аз плюя. Когато говоря, хвърчат пръски. И понеже го знам, се напрягам“. Знаете ли какво си е помислил интервюиращият? „О, супер! Не стига че плюе, ами и става агресивен.“

Докато изричаше думата „агресивен“, Мел Тъкър задържа погледа си върху превързаната ми ръка. И аз си помислих: „Знае. Всички знаят“.

— А сега да предположим, че ви зададат най-тъпия въпрос: „Опишете себе си с три думи“. Помнете: „Въоръжен и опасен“ не е отговор.

Околните посрещнаха думите му с поредния изблик смях. Да не би да печелеше точки на мой гръб? Или просто изпадам в параноя?

На обяд имахме почивка, за да хапнем.

— Хей, господин Алън — извика ме Тъкър, докато излизах от стаята. — Надявам се, не ми се сърдите, задето се пошегувах за „жертва на съкращения“.

— Не съм агресивен човек. Каквото и да си мислите за мен, нямам навика да раздавам юмруци насам-натам.

Той се ококори насреща ми и аз си дадох сметка, че явно наистина съм станал параноичен.

— Вярвам ви, господин Алън. След като казвате, че не сте агресивен, значи сигурно е така. Истината е, че дори не ми е хрумнало, че е възможно да сте агресивен.

Сега вече се притесних сериозно.

— Радвам се да го чуя — измънках и побързах да изляза от стаята.

От шока е, казах си, щом се озовах в коридора. Ти си като човек, попаднал в празна асансьорна шахта. Падаш толкова бързо, че не можеш да се осъзнаеш. Отчаяно се опитваш да се задържиш за нещо, каквото и да е.

Извиках асансьора и зачаках да дойде. Вратата се отвори и от кабината излезе Айвън Долински. Беше друг човек. Покрусените му очи сега блестяха. Раменете му вече не бяха отпуснати. Дори беше усмихнат.

— Нед, радвам се да те видя — каза той и ме прегърна сърдечно.

— Здрасти, Айвън. Добре ли си?

— Никога не съм се чувствал по-добре. Всъщност днес стигнах до един извод: има Бог.

— Чудесно. Какво те кара да мислиш така?

Усмивката му грейна ослепително.

— Намерих си площадка за кацане.