Дъглас Кенеди
Сделката (8)

1

Кабинетът на Нанси Ауербах беше семпъл, практичен, с вид на канцелария. Ръкостискането й беше крепко, а погледът — нетрепващ и пронизителен, караше те да се чувстваш под постоянно наблюдение, постоянно оценяван. Което на практика се и случваше, все пак нейната работа беше да си създаде професионално мнение за събеседника.

Беше строго делова. Пет минути по-рано, когато прекрачих прага на кабинета й за пръв път, ме посрещна с отчетлив и безупречен монолог, който ми прозвуча едва ли не заучен:

— Здравейте, господин Алън, мога да ви наричам Нед, нали? Аз съм Нанси Ауербах, вашият консултант за професионална реализация. Лесно ли ни намерихте? Е, вече сте тук и ще работим заедно в продължение на… колко продължаваше вашата програма? А, да, осем седмици. Е, със сигурност ще се опознаем добре през следващите два месеца. Да ти предложа нещо, Нед? Чай? Кафе?

— Чаша вода, ако обичате. Трябва да си изпия лекарствата.

— Никакъв проблем. Веднага я получаваш.

Завъртя се на стола, пресегна се за бутилка „Перие“ и чаша от поднос зад гърба си и ги остави пред мен.

— Да ударя едно рамо? — предложи, като видя дясната ми ръка. Китката и дланта бяха стегнати с бинт, пръстите ми стърчаха от превръзката, но средният, безименният и кутрето бяха бинтовани заедно. — Извинявай, играта на думи не беше преднамерена.

— Ще се справя — уверих я и отвъртях капачката на бутилката с показалеца и палеца си, после си сипах вода с лявата ръка.

— Ужас, пръстите ти са моравочерни.

— Направо са си черни.

Бръкнах в джоба, за да извадя двете шишенца с хапчета, отворих ги и метнах по една таблетка от всяко в устата си.

— Болкоуспокояващи? — попита Нанси Ауербах, докато ги преглъщах с вода.

— И антивъзпалителни.

— Явно си претърпял сериозен инцидент.

— Не беше инцидент.

Тя ме погледна право в очите.

— Знам.

— Значи сте в течение?

— Да.

Прокашля се.

— Сега, Нед, трябва да разгледаме твоя случай и как той би могъл да повлияе на бъдещите ти перспективи. Преди всичко обаче нека очертаем целите ти в кариерата и да обсъдим как да направим така, че настоящата програма да ти бъде максимално полезна.

Цели в кариерата… бъдещи перспективи… Нанси Ауербах ми говореше на някакъв нов език: езикът на търсенето на работа. Език, който щеше да ми се наложи да овладея бързо.

Телефонът иззвъня.

— Имаш ли нещо против да се обадя, Нед? — Тя грабна слушалката и бързо се отнесе в разговора. — Чуй ме, Мат, трябва само да изтрием „Банкърс Тръст“ от досието ти и…

Докато Нанси Ауербах продължаваше да бърбори, я огледах внимателно. Висока, на петдесет и няколко години, приятно телосложение, дълги, изящни пръсти (без брачна халка, макар че на бюрото имаше снимка на две деца в юношеска възраст), сив костюм. Несъмнено от Източния бряг. Вероятно родена и израсла в окръг Феърфийлд, прекарвала летата си в „Грийнуич Кънтри Клъб“, учила първо в „Роузмари Хол“, а после в „Смит“ или „Скидмор“, обвързала се с някой идиот адвокат на име Брад, гледала децата си в провинцията, докато бракът й се разпаднал, след което основала компания за консултиране на провалилите се в кариерата жертви на корпоративна Америка.

— Мат, знаеш как разсъждават те… Разбира се, че те слушам, да, и аз не си представям, че преместването в Рочестър е някакъв връх. Но такава е сделката. Или се местиш, или оставаш без работа…

Забелязах, че от време на време ме стрелваше с поглед, очите й неизменно отскачаха към ранената ми ръка и отеклите пръсти. Сигурно се чудеше дали пък не съм маниак убиец, предрешен в дизайнерски костюм, някоя откачалка от онези, дето един ден влизат в „Макдоналдс“ с автомат в ръка и обявяват пред посетителите: „След като си изям биг мака, тръгвате с мен“.

Но тя знаеше какво се беше случило.

Както несъмнено и всички в бранша. Любопитната история около закриването на „Компю Уърлд“ влезе във вестниците; „Уолстрийт Джърнъл“, „Таймс“, дори „Нюздей“ разказаха подробно как сме били предавани като горещ картоф от „Гетс-Браун“ на „Кланг-Сандерлинг“, после на „Спенсър-Рудман“, за да бъдем изхвърлени като последния претенциозен прошляк, който се прави на голямата работа. Материалът в „Таймс“ се състоеше само от три параграфа, докато „Джърнъл“ ни бяха отделили половин колонка, която завършваше по следния начин:

Според източници от „Компю Уърлд“, шокиращата новина за закриването на списанието отприщила истинска война между служителите на списанието, тъй като преди Коледните празници директорът по издателската дейност на „Кланг-Сандерлинг“ Клаус Креплин уверил всички, че то има бъдеще. Един от мениджърите на „Компю Уърлд“, Едуард Алън, дал израз на всеобщото възмущение, като нападнал физически Креплин. Не му е повдигнато обвинение.

Да, така беше. Но това, което „Джърнъл“ пропуснаха да отбележат (и слава богу), беше, че след като нападнах Креплин, имаше един период от около две минути, през които си мислех, че съм го убил. Той лежеше на земята, от носа и устата му бликаше кръв (единият му преден зъб липсваше), а двама от служителите от охраната го наобиколиха тутакси. Веднага стана ясно, че е изгубил съзнание, затова — доста грубичко — се опитаха да го освестят. Започнаха да му бият шамари, разтърсиха го, крещяха в лявото му ухо. После една от жените от охраната потърси пулс.

— О, боже, сърцето му е спряло! — извика тя и незабавно започна сърдечен масаж, като заби юмрук в гърдите на Креплин. В момента, в който той дойде в съзнание, се чу силен стон и се оказа, че съм му счупил няколко ребра.

Извикаха полиция. Докато ги чакахме да дойдат, Лоренцо ме закопча с белезници за един стол (поне прояви благородство да не избере току-що счупената ми дясна ръка). Не след дълго се появиха двама парамедици. Креплин продължи да стене звучно, докато го качваха на носилка и го откарваха към болницата. След като той замина, помолих Лоренцо да ми свали белезниците.

— Съжалявам, мой човек. Просто си върша работата. — После се наведе и прошепна в ухото ми: — Да ти кажа нещо полезно. Другия път като искаш да заковеш някого, направи го с цяла длан, не с юмрук. Така пораженията по другия са максимални, а за теб — минимални. Замахнеш ли с юмрук, и двамата ставате пациенти на спешното.

Най-накрая полицията се появи. Отведоха ме с патрулка.

В управлението ми бе предявено обвинение в нападение. Дадоха ми право на едно телефонно обаждане. Добре че Лизи си беше на работното място. Като й казах къде съм — и какво ме е отвело там — тя простена. Но няма и трийсет минути по-късно беше в участъка. Влезе в помещението, където ме държаха, прегърна ме и рече, че адвокатът пътува насам.

Полицаят, който ме регистрира, говореше по телефона. Щом приключи, се обърна към нас и каза:

— Няма нужда от адвокат. Имам добри новини за вас. Жертвата ви е добре. Целият е насинен, липсва му преден зъб, но няма вътрешни наранявания, само няколко пукнати ребра. Доколкото разбрах, няма да повдигне обвинение. Мен ако питате, изчезвайте веднага оттука.

Докато Лизи ми помагаше да се изправя, ченгето се обади:

— И един безплатен съвет: другия път като се сбиеш с някого, не го удряй със свит юмрук…

Имах чувството, че цялата ми ръка е наблъскана с парченца стъкло. В таксито на път за болницата шокът най-сетне се уталожи. Лизи, която усещаше колко съм зле, стисна пострадалата ми ръка и прошепна:

— Дръж се, скъпи.

И тогава изгубих съзнание.

Когато дойдох на себе си, лежах на болнична носилка в спешното. До мен стоеше лекар с бяла престилка. Държеше рентгенова снимка.

Вдигна я над лицето ми и ми посочи няколко крехки костици на трите пръста. Очите ми още не бяха привикнали към силната светлина, та се наложи да ги присвия, за да видя какво ми показва.

— Имате фрактура на четвъртия метакарпал на третия, четвъртия и петия пръст. За пръв път виждам такъв елегантен хеттрик. Сигурно сте нанесли удар с юмрук.

— Сериозно ли е, доктор…?

— Хардинг. Джеф Хардинг. Аз съм стажант в ортопедията на спешното в „Ленъкс Хил“. Ако бяхте концертиращ пианист, с кариерата ви щеше да е свършено. Във вашия случай просто ще трябва да носите мека превръзка в продължение на осем до десет седмици.

Осем до десет седмици. Чудно. Точно когато ще обикалям на интервюта за нова работа. Ако изобщо някой дръзне да пожелае да ме наеме, разбира се. А дори и да не е чул за нападението преди интервюто, няма начин да не се поинтересува какво се е случило, когато види черно-сините ми пръсти.

— Така че дългосрочната прогноза е отлична.

Само от ваша гледна точка, докторе.

Час по-късно ме пуснаха да си вървя. В таксито към къщи казах на Лизи:

— Никой няма да иска да ме вземе на работа.

— Не е вярно. Всички в бранша знаят колко успешно се развива кариерата ти. Освен това са наясно, че си бил прецакан. Вярвай ми, хората ще ти съчувстват. Издивял си за миг, това е. Разбираемо е, при дадените обстоятелства. Не е като да имаш досие на бияч и скандалджия.

— Изплашен съм до смърт заради парите. Без втората половина от премията…

— Не го мисли сега.

— А когато банката научи, със сигурност ще врътне кранчето.

— Нед, моля те. Още си в шок, натъпкаха те с болкоуспокояващи, в момента всичко ти се вижда страшно. Но нещата ще се наредят.

Лизи беше права. Хапчетата така ме бяха упоили, че уикендът мина като в сън. Имах моментни проблясъци, по време на които се жалвах на глас за провалената си кариера, а Лизи ме уверяваше, че всичко ще бъде наред. В неделя вечер успях да проведа два телефонни разговора. Първият беше с Фил Сирио.

— Шефе, знам, че си у дома и реанимираш, но плъзна слух какво си направил и исках да те поздравя.

— Благодаря ти, Фил.

— Разбира се, не е трябвало да удряш с юм…

— Знам, знам. Как прие новината?

— Да ти кажа, малко съм бесен. Най-вече заради оная история с премиите. Леко съм на червено.

— С колко си назад?

— Четиринайсет.

— Леле!

— Всички изгоряха. Обаче са ми длъжници.

— Е, какво ще правиш сега?

— Това-онова. Имам приятели. Ще се оправя. А ти, шефе?

— Не знам. След това изпълнение май ставам единствено за бияч.

— Ще се наместиш, шефе. Не си го слагай на сърце. И не забравяй: като фрасна в десетката оня шваба, го направи от името на всички ни. Така че старият Фил ти е длъжник. Ако някога ти потрябва нещо, насреща съм. Разбрахме ли се?

— Страхотен си, Фил.

— Доскоро, шефе.

Второто обаждане беше от Деби Суарес. Както обикновено, мелеше като картечница.

— Исках да ви кажа, че като чух как сте го цапардосали, това ми оправи настроението. Вие сте моят герой, господин Алън. Така де, знам, че и вашата ръка е счупена, обаче си заслужаваше, нали?

— Не съм много сигурен, Деби.

— Знам какво си мислите, но на опашка ще се редят да ви предлагат работа. Вие сте най-добрият, така да знаете.

Тези приказки как ще си намеря нова работа без никакви проблеми, започнаха да ме изнервят. Чувствах се като болен в отделение за смъртници — всички са адски бодри и весели, а на човека му остават два месеца живот.

В опит да сменя темата, попитах Деби как ще се оправи с парите. Тя замълча за миг, после каза:

— Вече си намерих работа.

— Много си бърза.

— Да. Предложи ми я Чък Зануси.

— Ясно.

— Да, да, знам, той е абсолютен кретен. Но вчера ми се обади у дома и ми предложи да се включа в екипа „Продажби по телефона“ на „Пи Си Глоуб“. И някак си нямах избор…

— Страхотна новина, Деби.

— Честно ви казвам, отвътре ми идваше да го пратя на майната си. Обаче бях отчаяна…

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Знаете ли кое ме изпълва с огромно желание да сритам оня Ханс в топките — ако не бяха продали компанията, щях да успея да впиша мама в моя здравен план. Не е честно, нали?

— Да, Деби, така е, разбирам те.

— Обаче, чуйте това, ще ви хареса. Обадих се в училището в петък, след като получих новината за уволнението, и им казах, че няма да мога да платя останалите четири и петстотин до края на януари. Познайте какво ми отговориха: тъй като началникът ми бил изпратил писмо на фирмена бланка, в което давал гаранция за плащането, компанията била длъжна да го покрие.

За пръв път от дни успях да се усмихна. По закон с купуването на „Компю Уърлд“, „Спенсър-Рудман“ се съгласяваха да поемат всички дългове на новопридобитата компания въпреки закриването на списанието. Благодарение на писмото ми третият срок от обучението на Раул Суарес във „Фабер“ щеше да бъде платен от новите работодатели на Деби.

— Както ви казах на коктейла, адски съм ви задължена.

— Ще държим връзка, Деби.

На следващия ден, понеделник, Манхатън отново бе блокиран от обилен снеговалеж. Лизи трябваше да ходи на работа, а аз седях в леглото и я гледах как се облича. И тогава го почувствах. Тя беше с костюм, аз — по пижама. Тя имаше бъдеще, аз нямах.

Усетила унинието ми, тя каза:

— Почини си няколко дни, преди да се свържеш с онази агенция. Когато отидеш там, по-добре да излъчваш увереност в собствените си сили…

— Имаш предвид, че сега изглеждам като парцал?

Жлъчното ми подмятане я изненада, но тонът й остана мек, съчувствен.

— Просто казвам, че вероятно все още изживяваш травмата…

— Ти какво, да не си ми психоаналитик?

Лизи ме погледна сепнато. Аз също се стреснах. Веднага скочих и я прегърнах.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам…

Тя се отдръпна и пое лицето ми между дланите си.

— Не го прави, Нед, моля те.

— Наистина не исках…

— Аз съм на твоя страна. Не го забравяй.

— Да, знам.

Лизи ме целуна нежно по челото.

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно да видя как си.

Щом излезе, се стоварих в леглото и се завих презглава. Защо й се нахвърлих толкова злобно? Нападнах единствения си съюзник. Тя беше права: изживявах последиците от травмата. Нямаше да успея да си докарам радостна физиономия пред консултанта, който щеше да ми помага в търсенето на работа. По-добре да си стоя у дома, докато се пооправя.

Посегнах към телефона. Обадих се в кварталния цветарски магазин и поръчах да изпратят голям букет рози в офиса на Лизи. Помолих ги да сложат и картичка с текст:

Много съжалявам.

Обичам те.

През следващите няколко часа се излежавах, отпуснат като дроб, на дивана и гледах снега. Ръката продължаваше да ме боли. Пих още обезболяващи. Задрямах, събудих се час по-късно от звука на домофона. Олюлявайки се, се добрах до вратата и натиснах бутона.

— Едуард Алън ли е?

— Аха.

— Куриерска служба. Има писмо за вас.

Натиснах бутона, за да го пусна да влезе, и го изчаках да се качи с асансьора. Беше с високи до коленете ботуши.

— Карат те да разнасяш поща в тази виелица?

— Аха — измърмори той. — Така правят.

Подписах се за писмото, дадох му пет долара бакшиш и тъжно си помислих: Трябва да престанеш с това пилеене на пари.

Мъжът кимна, обърна се и се заклатушка обратно по коридора като робот.

На плика видях логото на „Спенсър-Рудман“. Отворих го нервно. И зачетох:

Едуард Алън

Западна Двайсета улица №16

Ню Йорк 10011

 

Уважаеми господин Алън,

Както ви е известно, „Компю Уърлд“ престана да съществува на 2 януари 1998 година. Като служител на компанията от 1994 година имате право, като част от стандартните пакети за обезщетение, на двуседмична заплата за всяка година положен труд, плюс всички неизплатени отпуски. Също така имате право, по силата на закона КОБРА, да продължите да плащате здравните си осигуровки още осемнайсет месеца (тоест до 2 юли 1999 г.). Месечната ви вноска е възлизала на 326,90 долара. Ако желаете да продължите да покривате осигуровките си, моля, изпратете ни чек за горепосочената сума не по-късно от 1 февруари. Моля, погрижете се всички бъдещи вноски, касаещи здравно осигуряване, да са налице до първо число на съответния месец.

Според записаното в регистъра, сте ползвали полагаемата ви се двуседмична отпуска през 1997 година. Дължим ви осем седмични възнаграждения (4 години x 2 седмици).

Годишната ви заплата е възлизала на 60 000 долара, или 1153,84 долара седмично. Това означава, че възнаграждението ви за осем седмици възлиза на 9230,76 долара.

На 20 декември 1997 година сте написали писмо върху бланка на „Компю Уърлд“, адресирано до господин Джоузеф Майърс от училище „Фабер Академи“, с което гарантирате, че такса в размер на 4500 долара, дължима от госпожица Дебора Суарес, бивша служителка на „Компю Уърлд“, ще бъде изплатена от компанията.

Нашият правен отдел ни информира, че предишната ви позиция в компанията не ви е давала подобни правомощия. С това писмо обаче вие юридически сте задължили компанията да поеме тази финансова тежест. В резултат на това правният ни отдел смята, че бихме могли да повдигнем обвинение срещу вас. Предвид че наскоро изгубихте работата си — и за да ви спестим разходите, свързани с евентуално съдебно дело — си приспаднахме сумата от 4500 долара от дължимите към вас 9230,76 долара. В писмото е приложен чек за 4730,76 долара.

Държим да ви уведомим, че в случай на несъгласие от ваша страна с така взетото решение, можете да се свържете с госпожа Хедър Нусбаум, „Личен състав“, „Спенсър-Рудман“.

С уважение:

Михаел Крюзигер

Директор „Личен състав“

„Спенсър-Рудман“

Смачках писмото и го запратих към прозореца. После докуцуках до смачканото топче, разгърнах го и внимателно извадих от него защипания с телбод чек. Не можех да си позволя да изхвърлям пари.

Строполих се обратно върху дивана, като разсеяно заглаждах смачкания чек върху коляното си. Копеленца! „Спенсър-Рудман“ беше огромна многонационална компания с годишен оборот над 3 милиарда долара. За тях четири бона и половина бяха жълти стотинки. За човек като мен, изведнъж оказал се без работа и затиснат от сериозни дългове, това си беше малко състояние. И въпреки това отмъстителните лайнари ми прехвърляха сметката, макар да знаеха, че просто съм искал да помогна на Деби. Какво получаваш в замяна на добрите си дела? Нищо.

Предвид че наскоро изгубихте работата си — и за да ви спестим разходите, свързани с евентуално съдебно дело… Каква човечност, а? Ами здравните ми осигуровки? Онова мекотело от „Личен състав“, каза, че мога да „се ползвам“ от здравните осигуровки, които компанията ще продължи да покрива през следващите осемнайсет месеца. Само дето пропусна да отбележи, че трябва да си ги плащам сам. 326,90 долара на месец! Първо ти заграбват бонуса, а после — като сериозен ритник в зъбите — те изцеждат с още няколко бона.

Телефонът звънна. Вдигнах.

— Айвън е.

Звучеше доста зле.

— Мислех да ти се обадя днес — измънках аз.

— Исках да дойда да те видя в болницата, но когато се обадих в събота, ми казаха, че са те изписали. Боли ли те още?

— Доста. А ти как си?

— Мисля да обявя банкрут. Не знам как ще се оправя без премията. Дължат ми осем и деветстотин. Всичките похарчени.

— На мен ли го разправяш?

— Чу ли какво е станало през уикенда?

— Искам ли да чуя?

— Току-що ми се обади Фил Сирио. Чък Зануси явно се е свързал с всички търговци — Мадуро, Блухорн и Фил — и им е предложил работа в „Пи Си Глоуб“. На всички без мен.

Бях на ръба да смачкам отново чека, но се възпрях.

— Не мога да повярвам! Снощи се чух с Фил, но той не спомена нищо подобно.

— Защото са му се обадили преди час. После прозвънил насам-натам и разбрал, че Зануси е предложил на Мадуро и Блухорн вчера.

— Значи всички ще продължат да лижат задника на Зануси в „Пи Си Глоуб“?

— Мадуро и Блухорн са приели, но Фил го е нарекъл капут и му е казал, че по-скоро би работил като чистач.

— Голяма работа е тоя Фил.

— От един час се опитвам да се свържа със Зануси. Преди десет минути ми се обади секретарката му и каза: „Господин Зануси ме помоли да ви уведомя, че за вас няма работа в «Пи Си Глоуб», нито в кое да е друго издание от групата на «Спенсър-Рудман».“

— Много съжалявам, Айвън.

— Прецакан съм, Нед. Край с мен.

— Айвън, не са минали и седемдесет и два часа. Нали те записаха в програма?

— Аха, в някаква компания „Джерард Флин Асошиейтс“.

— И аз съм там. Виж, те ще ти помогнат да си намериш работа. Ще се оправиш. Изобщо не се притеснявам за теб.

Опашата лъжа. Нашият бранш е малък, неминуемо щеше да се разчуе, че Айвън е бил единственият от търговците в „Компю Уърлд“, когото Чък не е повикал. Дори да си намереше нещо, когато бъдещият му работодател се обадеше за препоръка на Зануси, копеленцето едва ли щеше да го похвали. От гледна точка на Зануси двамата с Айвън бяхме хората, заради които едва не остана на улицата. И щеше да ни накара да си платим скъпо за това.

— Благодаря за подкрепата — каза Айвън. — Имах нужда. Имаш ли планове за обяд днес?

— Предвид снега и състоянието на ръката ми всъщност не мисля да излизам от апартамента.

— Имам предложение. Нали знаеш, че живея недалеч от „При Забар“. Може да взема малко студени мезета, сирене, бутилка червено, да скоча в метрото и да бъда при теб след час.

В момента имах хиляда и една причини да си пъхна главата във фурната.

— Едвам гледам от тия хапчета.

— Ясно, ясно, добре.

— Ще се видим на консултациите. И стига си се притеснявал.

— Боже, де да бях спокоен като тебе.

Бях всичко друго, но не и спокоен. Щом приключих разговора с Айвън, взех един тефтер и започнах да запълвам листа с цифри. Нещата не изглеждаха розови:

Приходи
Обезщетение от „Компю Уърлд“	4730
Спестявания	8000
Акции, облигации	5000
Пенсионен план 401к	9600
	27 330
Дългове
Банка „Чейс“ (мостов заем)	25000
Кредитни карти:
Американ Експрес (вкл. почивката в Невис)	9100
Дайнърс (вкл. коледни подаръци и пр.)	6255
Мастеркард	940
Виза (д-р Гордън)	3200
Тенисклуб (годишна такса)	795
Барнис	1250
	46 540
Минимални месечни разходи
Наем (моят дял)	1750
Медицински застраховки	326
Ток примерно	50
Телефон примерно	75
Храна примерно	320
Кабелна ТВ	30
Застраховки: апартамент, вещи (без здравни)	125
Вечери навън/забавление (моят дял)	800
	3476

Ако отрежех ресторантите, баровете, новите дрехи, книгите, компактдисковете, киното и дори трите долара за новия брой на GQ — с други думи, ако изобщо не прекрачвах прага на апартамента — вероятно можех да смъкна до абсолютния минимум от 2676 долара месечно. Това правеше 32 112 годишно след данъци, което означаваше (като сложим федерални, градски и щатски данъци), че пак трябваше да печеля над 55 000 годишно. Невероятно! И то при положение че с Лизи си делим разходите по равно. Сто хиляди годишно за най-скромно преживяване в Ню Йорк. Нищо чудно, че ме сви стомахът. Ако продадях скромните си акции и добавех към тях спестяванията си, пак оставаха още 19 210 долара, за да изчистя остатъка от дълговете си.

Де да бях съвсем мъничко по-разумен, докато работех в „Компю Уърлд“, и да бях заделил малко бели пари за черни дни. Но аз бях скоростен състезател, движех се в бързата лента към върха, мислех се за здрав като тефлон, устойчив на всички корпоративни набези и посегателства, способен да изпълня поставените цели, щом положението стане напечено.

А после раздадох малко тупаник и…

Не изпадай в паника. Не изпадай в паника. Може би Лизи беше права: бъдещите ми работодатели ще разглеждат цялостното ми досие и няма да съдят за мен само по едно необмислено действие. Ако стигнех до интервю, можех да ги убедя, че това е било неволна реакция при извънредни обстоятелства, действал съм под нечовешко напрежение. И че ако ми бъде дадена възможност, ще спечеля на компанията им толкова пари, колкото никой друг служител не им е носил. Какво имам предвид? Ами, сигурно си спомняте, че „Компю Уърлд“ се появи от нищото и за кратко време изпревари „Компютър Америка“ и зае мястото му на второто по влияние компютърно списание в Америка? Е, не се опитвам да си припиша заслугите за увеличаването на пазарния му дял, но през шестнайсетте месеца, в които отговарях за продажбите за Североизточния регион, доходите ни от реклама за моя ресор се утроиха. А връзките, които си изградих, с най-големите имена в бранша…

Веднъж търговец — цял живот търговец…

Сега обаче аз бях един отчаян търговец. И отчаянието ми възлизаше на 19 210 долара. Не можех да си позволя дълъг отпуск по болест. Трябваше да се върна на терена. Веднага.

Затова посегнах към телефона, обадих се на „Джерард Флин Асошиейтс“ и си уговорих среща с назначения ми консултант за следващата сутрин.

Така се озовах срещу госпожа Нанси Ауербах в поредната снежна сутрин, вторник, изчаквах я да си довърши разговора по телефона с някакъв нещастник, който не искаше да се премести в Рочестър, наблюдавах как погледът й се прокрадва към превързаната ми ръка и се питах дали вече ме е дамгосала с печат: „Безнадежден случай“.

— Вече ти го казах, Мат, говорихме за това, изборът е твой. Откажеш ли тази възможност, не се ли възползваш, се връщаме обратно при обявите. Но аз лично не бих зачеркнала изцяло Рочестър… Да, ясно, не е Париж… Моля те, ще го обсъдим допълнително, в момента съм с клиент… По същото време утре е идеално.

Тя затвори и се обърна към мен с изкуствена усмивка.

— Извинявай, Нед. Как е ръката?

— Още е счупена.

— Чувство за хумор. Харесва ми. В такива моменти чувството за хумор е много ценно. Както и способността да погледнеш ситуацията в перспектива. А сега бих искала да те попитам нещо, за да тръгнем отнякъде и да започнем да набелязваме областите, които представляват интерес и за двама ни: кое е най-голямото ти притеснение в момента?

Погледнах я в очите и казах:

— Дали ще се намери някой, който да поиска да ме вземе на работа?

Очите й се спуснаха към мастиленочерните ми пръсти. После кимна няколко пъти, като несъзнателно хапеше долната си устна. И с най-разумния си и предпазлив тон, като внимателно подбираше думите си, каза:

— Това е едно напълно основателно притеснение.