Дъглас Кенеди
Сделката (7)

7

— Сигурно е блъфирал — предположи Лизи.

— Не е от тези, дето блъфират.

— Има власт, нали?

— И още как. Пристрастен е към властта като наркоман към дрога.

— Ами значи, това е неговият начин да ти покаже на кого — според него — му е по-голям.

— Ако списанието изгуби клиент като Джи Би Ес и отговорността падне върху мен…

— Няма да изгубиш Джи Би Ес. Вие давате важна трибуна на техните продукти. Имат нужда от вас толкова…

— Този педал е отмъстителен, Лизи.

— Обещавам ти, че след Коледа, когато страстите малко поохладнеят, няма да има друг избор, освен да продължи да работи с теб. Нали разбираш, че ако бойкотира „Компю Уърлд“ шефовете му в Джи Би Ес в един момент ще забележат, че не рекламират в твоето списание. И когато повдигнат въпроса, той какво ще им отговори? „Ами, дадох заден за един договор с тях, след което отвратителният Нед Алън ми цъфна на вратата и ме принуди да сключим сделка. Но аз му го върнах, като му казах, че ще спрем да рекламираме при тях.“ Дори Питърсън е наясно, че ако им сервира някаква такава история, Джи Би Ес ще го върнат обратно в детската градина.

Пое дланите ми в своите.

— Така че престани да се тревожиш за този дръвник.

Ако Лизи знаеше за случката с Джоан и за изключително странното поведение на Питърсън по време на разговора ни, сигурно щеше доста да се разтревожи. Но аз предпочетох да не й разказвам тази част от историята, защото знаех, че ще изпадне в ужас като разбере, че ми е минало през главата да изнудвам някого. Това обаче не уталожи собственото ми безпокойство не само относно загубата на Джи Би Ес, а за това как Питърсън ми затвори. Определено криеше нещо. Сякаш направо си отдъхна облекчено, щом си даде сметка, че явно става дума за случката с Джоан Гластън. Явно криеше нещо друго. Нещо далеч по-мръсно. И имах чувството, че копелето няма да ме остави на мира. Той си беше възвърнал предимството и сега щеше да ме принуди да заплатя умопомрачителна цена, задето съм се занимавал с него.

— Ти го принуди да постъпи както е редно — поднесе чашата си за наздравица Лизи. — Печелиш. Радвай се. Изпий още едно мартини.

— Добра идея. — Вдигнах ръка към келнера. Седяхме в „При Чирко“, абсурдно екстравагантен нов италиански ресторант на Западна Петдесет и пета улица. Беше абсолютна цифромания, никога не оставяхме по-малко от сто и петдесет долара. Но храната беше превъзходна, а питиетата се сервираха в коктейлния еквивалент на пожарогасител. Което мен ме устройваше. Особено тази вечер. Защото след събитията от последните безсънни трийсет и шест часа единственото ми желание беше да се напия. До припадък.

— Поне Чък Зануси сигурно е останал доволен от новината — вметна Лизи.

— Днес Чък Зануси показа истинското си лице.

— Така става, когато човек е под напрежение. Бил е изплашен и е намерил удобна изкупителна жертва.

— Беше готов да ме хвърли на вълците.

Не само мен, но и Айвън Долински. Веднага след като получи факса от Джи Би Ес, Чък ми се обади в кабинета.

— Надявам се, че не е някакъв фалшификат, изфабрикуван от теб.

— Благодаря ти за сърдечните поздравления, Чък.

— Просто питам.

— Не, съвсем истинско си е. Ако не вярваш, обади се на Питърсън.

— Как успя, по дяволите!

— Ударих го на християнски морал.

— Този тип има християнски морал колкото полковник Кадафи.

— Поне не заплашва подчинените си, че ако сделката не бъде сключена за тринайсет минути, са пътници.

— Знаеш защо бях принуден да…

— За да спасиш собствения си задник.

(Можех да добавя и: „Защото Креплин така ти е наредил“.)

— Нед, на твое място изобщо не бих ровил повече в тая посока. И стига вече с агресивния тон. Беше на път да се издъниш, но затвори сделката. Поздравления.

— Значи още съм на работа?

— Разбира се. Забрави го този кофти ден. Ти все още си най-добрият ми търговец.

И съм на път да ти забия нож в гърба.

— Виж, след като нещата с Джи Би Ес се подредиха, Айвън Долински запазва ли работата си?

— Това, което ти казах вчера, си важи: той изчезва.

— Чък, не е честно.

— Не ме интересува. Ти извади заека от шапката, не Айвън. Мъкнеш нещастника на гръб от година. Да си го кажем честно: той се издъни, Нед. И предвид новите обстоятелства и как „Кланг-Сандерлинг“ ще ни наблюдават, все едно сме пациенти в кардиологично отделение, просто не можем да си позволим допълнителен товар…

— Дай му още една възможност.

— За малко да изгубим работата си заради него, Нед. Няма да стане. И не подлежи на дискусия. Но мога да те уверя, че ще бъда достатъчно щедър в изплащането на обезщетението му. Шестмесечна заплата, плюс здравни осигуровки за една година напред. Не може да иска повече от това.

— Дай да направим така. Знам, че ще пътува при роднини в Мичиган за Коледа. Човекът все още е толкова лабилен, че ако му стоварим новината преди празниците, ще пощурее. Така че нека го направим като се върне след Нова година. На пети януари.

— Ти се връщаш от почивка на втори януари. Направи го тогава.

— Нека не е на първия ми работен ден след празниците, Чък. Разбери ме, не искам да започна новата година с уволнения. В понеделник, пети януари, Айвън си заминава — става ли?

Чък взе да мърмори, че тези три седмици ще костват на компанията пари. Затова опитах друга тактика, като изтъкнах, че би било демотивиращо за целия екип, ако Айвън си отиде преди Коледа.

— Като видят, че Айвън е получил куршум, ще започнат да се питат кой е следващият и няма да си гледат работата както трябва. А точно това не искаме да се случва. Предвид че се стремим всички да са в изключителна форма за следващите няколко броя, за да впечатлим „Кланг-Сандерлинг“…

— Добре, добре — въздъхна Чък. — Заминава си на пети януари. А междувременно искам да се оглеждаш за негов заместник. Но по терлици, дето има една дума.

Дето има една дума, Чък, може да ти се наложи ти да кандидатстваш за мястото му…

Естествено, не споменах пред Зануси нито дума за обявената от Питърсън война, нито за опасенията ми, че може да сме изгубили като клиент Джи Би Ес. А когато по-късно разказах на Лизи случилото се, удобно пропуснах да обясня защо избрах датата пети януари, за да освободя Айвън.

Много пъти бях на ръба да споделя с нея новината, но неизменно се връщах към един разговор, който проведох с Клаус по-рано същия ден.

Обади ми се точно след пладне.

Без встъпителни любезности, без поздрав, едно здрасти дори не каза.

— Свекърът ти е починал през 1991 година.

Положих всички усилия да сподавя напушилия ме смях. Не успях.

— Смешно ли ти е?

— Да, Клаус, смешно е.

— Смешно — не. Донякъде забавно — може би. И доста креативно.

— Просто трябваше да се прибера, Клаус. Бях уморен до смърт.

— Не, просто се озова в ситуация, която не ти беше по вкуса. И намери начин да се измъкнеш от нея, без да навредиш никому. Прояви хитрост. Харесва ми този тип изобретателност. Освен това се възхищавам на верността към съпругата ти, макар че за краткия си брачен опит лично аз съм стигнал до заключението, че верността е безполезно и надценено схващане…

— Не съм чак толкова добродетелен, Клаус.

— Това ми е ясно. Иначе не би намерил начин да се справиш с проблема с Джи Би Ес.

— Мога да те уверя, че не съм направил нищо неморално.

— Не се и съмнявам. Бих казал, че си просто… изобретателен. Искрените ми поздравления.

Искрени? По-добре кажи „ласкателни“.

— Е, след като вече не се налага да те уволняваме, готов ли си да поемеш ролята на издател на втори януари?

Въздъхнах дълбоко.

— Готов съм.

— Мога ли още веднъж да ти напомня, че назначаването ти зависи от умението ти да пазиш тайна? Нито дума никому.

Jawohl, mein kommandant. След като дойдоха и вторите мартинита, реших, че просто ще следвам разпорежданията на Креплин. Повтарях си, че не е толкова важно да съобщя новината на Лизи веднага. Положението в службата беше деликатно. Все пак не криех от нея нещо кой знае колко важно (с изключение на това, че предавах Чък Зануси). В крайна сметка новината беше добра. А няма нищо лошо в това да отлагаш споделянето на една добра новина. Особено когато става дума само за няколко седмици.

— Наистина ли мислиш, че ще трябва да освободиш Айвън от работа, щом се върнем от почивка? — попита Лизи.

Замислих се за телефонния разговор, който бях провел с Айвън малко след обяд. Той се разрида, след като му казах, че Питърсън е капитулирал. Но докато дърдореше и ме уверяваше, че догодина ще донесе най-много приходи на компанията, се улових да си мисля: „Вземи се в ръце, пич. Защото ако ми спретнеш още едно такова представление, вече няма да мога да те спася“.

— Надявам се отлагането във времето да е добре за Айвън — казах на Лизи. — Ако успее да затвори още няколко добри сделки до началото на януари, евентуално бих могъл да му спечеля помилване. Но наистина не ми се мисли по този въпрос до втори януари…

След последните трийсет и шест часа наистина изобщо не ми се мислеше за работа, да не говорим, че се опитвах да се измъкна от едно своеобразно минно поле в морално измерение. Продължих да си повтарям:_ Не съм изменил на доверието на хората около мен, а след втори януари животът ще стане значително по-малко сложен. Чък ще си замине. Ти ще се преструваш — както пред него, така и пред Лизи — че не си знаел нищо за неговата предизвестена смърт, нито пък за собственото ти внезапно повишение. Айвън ще запази работата си. След малко сервилничене и дипломатични ходове (най-вероятно по време на обяд в „Льо Сирк“) Питърсън ще се осъзнае и ще продължи да рекламира в списанието. Креплин ще забрави за голямата сделка, спасена на косъм._

И никой никога няма да разбере за сложната мрежа от лъжи и подмолни действия, която бях изплел, за да си спася кожата.

 

 

Животът в „Компю Уърлд“ бързо възвърна обичайния си трескав ритъм. И макар в момента да ни се налагаше да се примирим с безкрайната върволица служебни посещения от новия ни централен офис в Хамбург (аналнозадържащи — според терминологията на Фройд — мениджъри, които биваха изпращани от другия бряг на Атлантическия океан, за да ни обучават в методите на „Кланг-Сандерлинг“ за ефективно общуване на работното място), бързо свикнахме с изискванията на новите собственици, а те от своя страна не проявяваха грубо или непочтително отношение към нас. Креплин удържа на думата си и запази екипа. Нямаше кръвопролития, нямаше стискане на челични юмруци и изненадващи екзекуции. Креплин и другарчетата му бяха идеалният пример за корпоративна ефективност и дипломатичност. И в петъка преди Коледа — деня, в който се плащаше първата половина от бонусите — дори организираха коктейл след работа, на който беше поканен целият персонал.

Коктейлът се проведе в огромна зала на двайсет и деветия етаж в „Ригъл Ю Ен Плаза Хотел“ и съвсем в стила на Креплин беше екстравагантно разточителен. Непресъхващи потоци шампанско „Мое е Шандон“. Изискани хапки (говеждо филе върху ръжен хляб памперникел, минисуши, тарталети с пъдпъдъчи яйца) и (една доста стилна дреболия) по една автоматична писалка „Монблан“ за всеки от осемдесетте гости. Креплин изнесе кратка реч, в която всъщност говори човешки и сърдечно, приветства ни с добре дошли в „семейството“ на „Кланг-Сандерлинг“ и изрази увереността си, че писалките „Монблан“ ще бъдат използвани през следващата година, за да бъдат подписвани с тях договори, които ще превърнат „Компю Уърлд“ във второто по големина компютърно списание на американския пазар.

Последният коментар бе посрещнат с пиянски радостни възгласи, защото той утвърждаваше нещо, в което всички искахме да вярваме: че „Кланг-Сандерлинг“ винаги ще стоят зад нас.

— Не ми трябва лъскава писалка — оплака се Деби Суарес, с която се засякохме на бара след речта на Креплин. — Искам си целия бонус.

— За всички се отнася, Деби — уверих я аз, тъй като бях пресметнал, че ще се наложи мостовият ми заем от 25 000 долара да почака до началото на февруари. Добре че поне успях да реша един от проблемите на Деби. Няколко дни преди коктейла, както бях обещал, проведох кратък разговор с финансиста на „Фабер Академи“. След обстойно разтягане на локуми, пазарене и подрънкване на струната на основополагащото за либералното възпитание състрадание, успях да убедя високопоставения квакер да се съгласи да отложи плащането на половината такса за обучението на Раул за началото на януари.

— Аз, естествено, съчувствам на госпожа Суарес — обясни ми той. — Разбирам, че е самотен родител и на всичко отгоре има да се грижи и за възрастната си майка. Но въпреки това трябва да получим някаква гаранция…

— Вижте — подхванах аз, — новите ни собственици „Кланг-Сандерлинг“ са четвъртият по големина издателски холдинг в света.

— Единственото, за което ви моля, господин Алън, е писмо, написано на бланка на компанията ви и подписано от вас като ръководител на госпожа Суарес, в което ми гарантирате, че остатъкът от четири хиляди и петстотин долара, дължими на „Фабер Академи“, ще бъдат изплатени до първи февруари.

— Имате го — обещах, макар че, докато изпращах по факса писмото до училището, си помислих, че всъщност позицията ми не позволява да гарантирам каквото и да било. Но какво пък, и бездруго никой нямаше да разбере за него.

— Тази сутрин се чух с онзи кретен, финансовия на училището — каза Деби, подавайки ми чаша шампанско. — Бил получил писмото ви и наистина правел адски голямо изключение, защото в тяхното училище правилото било който не плати, няма да учи. Но накрая ми каза, че всъщност вашето обаждане е наклонило везните. „Шефът ви е ега си търговеца.“

Засмях се.

— Сигурен съм, че не е казал „ега си“, Деби.

— Ужасно съм ви задължена, господин Алън.

— Това е част от работата ми.

Тя се наведе към мен и ме целуна по устните. Този внезапен изблик на чувства ме сепна, но поне проявих достатъчно здрав разум да не направя никакъв коментар. Деби беше още по-сконфузена. Веднага отстъпи и пламна като домат.

— Опа!

— Аха — кимнах, — опа.

— Господин Алън, аз съм пълна идиотка.

— Спокойно, не се притеснявай.

— От шампанското е.

— Дежурното извинение, а?

Деби се завъртя, пред нея стоеше Клаус Креплин, цял грейнал в усмивка.

— Прекрасна реч, Клаус — поздравих го, като се постарах да запазя самообладание.

— Да не прекъсвам нещо? — попита той и веждите му се извиха лукаво.

— Не, напротив. Клаус, да те запозная с Деби Суарес.

— О, да, звездата на твоя екип, за която винаги ми говориш.

Беше мой ред да се изчервя. Разчитай на Креплин да направи от една неловка ситуация истински конфуз. Той пое ръката й, вдигна я към устните си и я целуна.

— Очарован съм.

Като гледах реакцията й, не ми се вярваше някой някога да бе целувал ръка на Деби.

— Да, хм, и аз — измънка тя. — Бихте ли ме извинили, момчета…

— Очарователна млада дама — отбеляза Креплин. — И ти си съгласен… очевидно.

— Беше просто целувка, Клаус, нищо повече.

— О, да, забравих. Разбира се, ти си „принцът на добродетелта“.

Усмихнах се пестеливо.

— Но недобросъвестното поведение изкушава всички ни, нали?

— Животът е едно непрекъснато изкушение — отвърнах аз.

— А, значи си и философ. Надявам се поне да си от тези философи, които разбират ценността на мълчанието.

— Не съм казал нищо никому, ако това намекваш. Съобразявам се с разпорежданията.

— Едуард — той ме потупа по рамото, — ще бъдем прекрасни колеги, убеден съм в това.

Посегна към предния джоб на сакото си, извади визитка и я пъхна в джоба ми.

— Утре вечер заминавам за Хамбург. На визитната картичка ги има и служебния, и домашния ми телефон. Обади ми се и при най-малкия проблем.

— Няма да има проблеми. Ще бъда на работа в понеделник и вторник, а на двайсет и шести с Лизи летим за остров Невис. Ако ти трябвам, ще бъдем във „Фор Сизънс“. Иначе… — протегнах ръка — ще се видим в Ню Йорк на втори януари.

— До скоро, хер издател — прошепна Креплин.

В този момент забелязах, че Чък ни наблюдава от другия край на залата. Помахах му с усмивка, чудейки се дали ми личи колко гузен се чувствам. После отидох при него и подхвърлих:

— Готино парти.

— Какво искаше Креплин? — попита рязко той, като заваляше думите едва забележимо.

— Обичайните швабски простотии. Поздрави ме за сделката с Джи Би Ес. Ти ли си му казал?

— Да, споменах му, че сме имали проблем и ти си го разрешил.

Преглътнах.

— Джентълменска постъпка, Чък.

— Да бе! Винаги съм бил от лошите.

Запазих самообладание.

— Ти ли? Я се скрий. Нищо подобно.

— Сигурен ли си?

Поклатих глава и свих рамене.

— Нали не ме пързаляш? — настоя той.

— За кое?

Настроението му сякаш се поразведри.

— С остаряването ставам параноик.

— Мисля, че и на двамата ни се събра много през последните две седмици.

— Съгласен. — Протегна месестата си дясна лапа. — Въпреки цялата помия, дето се изля, пак сме приятели, нали?

— То се знае. — Поех ръката му, но изведнъж, докато Чък ме прегръщаше бащински в пиянски прилив на чувства, в главата ми зазвуча А. С. М. Д. (Алармен сигнал за мъжка дружба). Добре че не можеше да види лицето ми, защото на него беше изписана вина. Хубаво де, не аз го бях продал. Инициативата беше на Креплин. Но въпреки всичко, докато отвръщах на прегръдката на Чък, се чувствах като Юда Искариотски.

— Трябва да се прибирам — каза той. — Утре сме на гости на родителите на Мериан в Бъфало. Ще се върна в офиса на двайсет и шести, ако ти трябвам за нещо. Завиждам ти за Карибите, младежо. Събери малко слънце и заради мен.

— Ще видя какво може да се направи по въпроса, шефе.

Докато се отправяше навън да си търси палтото, изпитах истински ужас от датата втори януари и от покъртителната сцена, която щеше да се разиграе, когато Чък научи новината.

Опитах се да прогоня тези мисли от главата си и през следващите няколко дни, мъчейки се да се заразя от коледния дух, обикалях и харчих пари. Много пари. Правих си сметката така: половината ми дългове бяха погасени, задълженията по кредитните ми карти бяха нулирани, а предстоящият чек щеше да покрие задълженията ми към банката. А после, на втори януари…

Така че защо да не му отпусна малко края? Все пак е Коледа. И доктор Барни Гордън беше повече от доволен да ме уреди с нов преден зъб (беше ми поставил моста още преди няколко месеца и регулярно ми изпращаше сприхави напомнящи съобщения).

— Беше крайно време да се появите, господин Алън — рече той, когато цъфнах в кабинета му сутринта на двайсет и трети. — Вече се питахме дали не сте напуснали страната.

— Просто бях невероятно ангажиран.

— Е, в такъв случай се радвам, че успяхте да намерите време. Но бих искал да ви напомня, в случай че отново сте много зает около Нова година и забравите, че имате неплатена сметка при нас. Вече приемаме „Виза“ и „Мастеркард“, така че можете да се разплатите на рецепцията на излизане. А сега, моля, отворете широко…

Три бона и двеста за тази миниатюрна джаджа, дето ми я поставиха (макар че, длъжен съм да призная, новата пластика е значително по-съвършена от очукания стар изкуствен зъб, забит в устата ми от някакъв военен зъболекар преди двайсет години).

Както и да е, три хиляди и двеста ми се видя евтино в сравнение с трите хиляди и четиристотин, които дадох за подаръка на Лизи: часовник „Йегер-Льо Култр“. Да, добре, несъмнено беше изхвърляне. Но знаех, че ще се наслаждава на този часовник години наред. Като „хер издател“ можех да си го позволя. Както и да изпратя по куриер на мама комплект титаниеви стикове за голф марка „Калауей“ за две хиляди долара, понеже се чувствах виновен, че не се чуваме често.

Освен това, пак като хер издател, можех да си позволя да сменя с първа класа билетите ни с Лизи за пътуването на двайсет и шести декември с полета на „Американ Еърлайнс“ до Невис.

— Ти добре ли си? — попита ме тя, щом я поведох към гишето за чекиране на пътниците от първа класа на летище „Кенеди“.

Предишната сутрин, когато отвори елегантно опакованата кутия за подаръци и пред погледа й грейна часовникът „Йегер-Льо Култр“, за който винаги си бе мечтала, възкликна:

— Ти си луд, напълно луд!

— Това е просто часовник.

— Да бе, да. И „Конкорд“ е просто самолет.

— Значи ти харесва?

— Нед… прекрасен е. Повече от прекрасен. Но ме плаши. Защото не можем да си го позволим.

Сега, докато чакахме зад единствения друг пътник на гишето за първа класа, Лизи се обърна към мен и попита:

— Криеш ли нещо от мен?

— Какво например?

— Не знам. Но така харчиш… или става нещо, или си патологично самоунищожително настроен. Просто не разбирам това безразсъдство.

— Това са само пари.

— Знам колко струва такъв часовник. Говорим за твърде много пари.

— Ще се оправя.

— Де да можех да ти повярвам.

Целунах я.

— Отпусни се. Не съм обрал банка.

През целия път до Сан Хуан пихме шампанско, после се прехвърлихме в малък шейсетместен самолет за краткия четирийсетминутен полет до Сейнт Китс. През този последен етап от пътуването Лизи задряма за десетина минути. Докато я гледах как спи, не можех да заглуша онзи настоятелен гласец, който неизменно започва да се обажда в ухото ти, когато извършиш някоя глупост. Издънваш се. Тя усеща, че криеш нещо. Вече си извън страната, така че да върви по дяволите Креплин с цялата му потайност. Тя ти е жена, за бога. Време е да поставиш картите на масата. Приключи с този въпрос. Кажи й!

И реших да го направя, щом влезем в стаята си в хотела.

Кацнахме в Сейнт Китс, където живакът гонеше трийсет и два градуса по Целзий, а във въздуха се носеше сладостен, омайващ аромат на евтин пунш с ром. Микробус на „Фор Сизънс“ дойде да ни посрещне на летището и криволичейки покрай варосани къщички, ни откара на един кей, откъдето се натоварихме на борда на кръстосваща между островчетата моторница. Двигателите изръмжаха, потеглихме плавно, капитанът увеличи скоростта и се понесохме през тесния провлак, който отделяше Сейнт Китс от Невис. Слънцето беше жежко, водата равна като тепсия и — това изглеждаше нереално — пред нас се издигаше огромен връх, забучен насред Атлантическия океан. Най-отгоре беше покрит с фин бял прах, който сякаш беше скреж. Докато приближавахме, успях да видя, че надолу склоновете стават по-плавни и тънат в гъста тропическа зеленина. Зеленината се простираше от север на юг в продължение на петнайсетина километра, разсечена от едничък павиран път. Под тази джунгла, като че създадена за Тарзан, имаше тясна, девствена ивица чист бял пясък, която сякаш опасваше целия остров.

— Това ли е Невис? — попитах един от стюардите.

— Самият той, господине.

Лизи ми се усмихна щастливо.

— Харесва ми този рай.

Стаята ни беше в единия край на курорта, далеч от шумния му епицентър. Намираше се на самия плаж и разкриваше панорамна гледка към океана.

Докато стояхме на малката веранда и гледахме водата, Лизи попита тихичко:

— Не се ли отказахме от гледката към океана, защото струваше допълнителни хиляда долара за седмицата?

— Исках да те изненадам.

— Ти си пълен с изненади, Нед.

— Трябва да признаеш, че гледката си я бива.

— Предполагам, че бутилката „Дом Периньон“ също е от изненадите? — посочи тя изстудената в кофичка с лед бутилка, която ни чакаше в стаята, щом влязохме.

— Миличка, Коледа е.

— И ти се държиш като Доналд Тръмп. Какво става, Нед? Искам да знам.

Изтеглих тапата, налях две чаши, подадох й едната.

— На втори януари ще стана новият издател на „Компю Уърлд“.

Тя се сепна, все едно я бях зашлевил. Не беше реакцията, която очаквах.

— Исках да ти кажа…

— Откога? — прекъсна ме тя. — Дни? Седмици?

— От съвсем скоро — измънках. — Нищо не беше потвърдено, до…

— Значи си знаел от известно време?

— Не исках да ти казвам нищо, докато не бъда абсолютно сигурен.

— Не ти вярвам.

— Клаус Креплин ме закле да го пазя в тайна.

Веднага съжалих. Реакцията на Лизи беше ледена.

— Тайна дори от мен?

— Успокой се.

— Няма да се успокоя. Непрекъснато го правиш.

— Кое?

— Лъжеш ме.

— Това не е лъжа, Лизи. Да, добре, признавам, че сбърках. Трябваше да ти кажа.

— Не, това, което трябваше да направиш, беше да ми се довериш, че мога да пазя тайна.

— Вярвам ти, скъпа…

— Напротив, не ми вярваш. Нито пък ме вземаш достатъчно на сериозно, за да споделяш с мен важните неща в живота си.

— Не е истина.

— Ти ли ще ми кажеш кое е истина и кое — не?

— Просто подходих предпазливо.

— Изолираш ме, както винаги.

— Не те изолирам.

— Върви на майната си! — извика тя и запрати чашата си с шампанско на плочките, след което изскочи и тръгна към плажа. Инстинктивно понечих да я последвам. Но се удържах, защото знаех от опит от предишни семейни скандали, че е най-добре да не съм й в полезрението, докато е под пара, а и защото след тази словесна престрелка имах нужда от десетина минути, за да се успокоя.

Идиот. Идиот. Идиот. Няма да се научиш, нали?

Пресуших чашата си, щеше ми се да беше пълна не с шампанско, а с нещо по-силно, например водка. После взех бутилката и две нови чаши, слязох от верандата и тръгнах по плажа. Покрай пухкавите ми бледолики сънародници, които рискуваха да хванат рак на кожата, излагайки се на безмилостното карибско слънце. Покрай келнерите, понесли подноси с пиня колада. Покрай двете хлапета, които се замеряха с мокър пясък. Покрай навеса, откъдето можеше да си наемеш сърф. Покрай източното крило на хотела. Покрай линията, обозначаваща края на частния плаж на хотел „Фор Сизънс“. Покрай едно място, където местни пичове с расти продаваха омари на плажа. И до едно кътче, където нямаше нищо друго, освен вода, пясък и гъсторастящи палми. Нямаше никого, освен жена ми. Седеше до водата, взряна в тъмносинята лагуна. Отидох и се отпуснах до нея. С нищо не показа, че е усетила присъствието ми. Погледът й не помръдваше от водата.

— Питие? — Повдигнах към нея бутилката. Тя не отговори. Налях две чаши и оставих едната пред нея на пясъка. — Весела Коледа.

— Не се опитвай да ме ободриш, Нед.

— Съжалявам.

— Не е достатъчно.

— Съжалявам ужасно много.

— Наистина ли искаш да запазим брака си?

— Разбира се! Ти си всичко…

— О, я стига!

— Говоря сериозно.

— Не знам колко сериозно говориш, Нед. По нищо не личи, че за теб това е партньорство. Хвърляш пари наляво и надясно и ми повтаряш да не се тревожа. Криеш важни неща от мен, поради което си мисля, че според теб не мога да пазя тайна. Толкова си обсебен от идеята да успееш, да докажеш на света какъв си „играч“, че забравяш, че бракът включва двама души. Че сме заедно.

— Не го забравям.

— Забравяш го. Непрекъснато. Освен това, когато разбрах, че съм бременна…

— Уплаших се.

— Държа се като пълен егоист, мислеше само за себе си и за безценната си работа. Накара ме да се почувствам ужасно самотна.

— Не беше само заради работата… Просто сбърках.

— Ще ме загубиш, Нед.

Посегнах да я хвана за ръката. Тя не ме отблъсна.

— Не искам да те загубя.

— Тогава направи така, че да ти повярвам.

Взе чашата с шампанско от пясъка и я пресуши на екс.

— Весела Коледа, издателю.

До края на деня помежду ни се беше установило неловко примирие. По време на вечерята й разказах всичко за предложението, което бях получил, като я уверих, че не съм заговорничил против Чък, че Креплин вече е бил взел решението. Не ми се стори напълно убедена. Изрази притеснение как Чък ще приеме новината и дали колегите ми няма да ме обявят за перде и човек, способен да забие нож в гърба на ближния. После споменах заплатата и тя се ококори, едновременно въодушевена и загрижена.

— Това са адски много пари.

— Ще бъдем богати.

— Ще живеем удобно.

— Много удобно. А нали знаеш какво казват за парите — те дават възможности. Ако искаме да си купим жилище, да наемем вила в Хамптънс за уикендите, да имаме дете…

Тя ме прекъсна.

— Едно по едно, Нед.

Кротко, кротко. Целунах я, после я прегърнах и я придърпах към себе си.

— Права си. Едно по едно.

Леността и мързелът, към които предразполагаше слънцето в Невис, постепенно ни принудиха да забавим ритъма и до края на седмицата се излежавахме до десет, закусвахме на верандата, разхождахме се дълго по плажа, прекарвахме късния следобед в леглото, избягвахме компанията на другите американци, като вечеряхме в едно близко капанче за омари на плажа. Дните изтичаха плавно един в друг. Ноктите ми успяха да пораснат, пренапрегнатата ми нервна система се поотпусна. Макар че всички в офиса разполагаха с координатите ми, телефонът не звънна нито веднъж. Спокойствието в семейството беше възстановено, но на няколко пъти улавях Лизи да ме наблюдава с тревога.

После седмицата свърши. Отпразнувахме идването на Нова година с бутилка шампанско и пиянска разходка по плажа, строполихме се на пясъка и оставихме топлата вода да се плиска върху нас. Дрехите ни подгизнаха. Какво от това? Лежахме, загледани в спектакъла на звездното небе. След продължително мълчание, Лизи каза:

— Какво ще стане, ако не се върнем?

— Ами… Би било супер.

— Говоря сериозно. Да сложим черта на всичко. Да вървят по дяволите кариерата, напрежението, безкрайното целуване на задници, безсънните нощи, трупането на всичките онези вещи, които не са ни нужни…

— Какво предлагаш? Да си намерим някакво такова островче и да заживеем в колиба със сламен покрив?

— Хубава мечта, нали? — усмихна се тя.

— Аха… Само че…

— Какво?

— След няма и седмица ще сме отегчени до смърт.

— Наистина имаш нужда от това, нали? — попита тя.

— От кое?

— Градът. Напрежението. Сделките.

— Да, имам нужда. А ти?

— Преди и аз така си мислех. Сега вече не съм толкова убедена. Както и да е… Дотук с тропическите ми фантазии.

— На теория е чудесно, но…

— Знам. Трябва да се връщаме.

— Да. Трябва да се връщаме.

И рано на следващата сутрин поехме обратно към къщи, заменихме пропитата от слънце омара на острова със сковано от смог манхатънско небе. Когато кацнахме, валеше мокър сняг. Вляхме се в трафика на магистралата Бруклин-Куинс и запъплихме бавно към града, все едно се движехме в погребална процесия. Леденият дъжд не спираше. В таксито беше прекалено горещо, радиото бълваше естонска попмузика и аз изведнъж се почувствах скован от безпокойство. Усетила нервното напрежение у мен, Лизи ме стисна за ръката.

— За утре ли си мислиш?

Кимнах.

— Утре е голям ден.

— Всичко ще е наред. Но не забравяй: това е само работа, Нед.

През тази първа нощ от новата година почти не мигнах. Зората ме завари излегнат на дивана, загледан в изсветляващото небе. Изкъпах се, избръснах се, облякох тъмносив костюм с двуредно закопчаване и се върнах в спалнята, където се суетеше Лизи.

— Изглеждаш като човек, който владее ситуацията. — Целуна ме нежно по бузата. — Успех!

Когато излязох от апартамента, беше едва седем. Улиците бяха пусти. Не исках да се явявам в офиса преди десет. Преди Коледа Креплин спомена, че „ще свърши работата“ веднага щом Чък се появи на работа в девет, така че беше разумно да се появя около час, след като бившият ми шеф се е изнесъл от офиса.

Това означаваше, че имам три часа за убиване. Беше свежо и чисто утро с безоблачно небе и поносимо студено, ако не спираш на едно място. Придвижих се бавно по Пето авеню, взех един „Ню Йорк Таймс“, закусих в кафене недалеч от Гранд Сентръл, повървях пеша на изток към реката, накрая се върнах полека към Трето авеню и Четирийсет и шеста улица. Погледнах си часовника: 9:55 часа. Така. Беше време.

Влязох в сградата. Качих се с асансьора на единайсетия етаж. Вратата се отвори и…

Пред мен изникна Деби Суарес. Разстроена. Очите й бяха червени и подпухнали, сякаш е плакала часове наред. До нея стоеше Хилди Хайман. На лицето й се четеше ужас. И двете носеха картонени кутии. Между тях стоеше жена с вид на надзирателка в затвор. Беше облечена в тъмносиня униформа и носеше подобие на полицейска шапка с надпис „Корпоративна охрана“ на козирката.

— Деби… Хилди… Какво става?

Деби се разхлипа.

— Копелета… проклети копелета…

Жената от охраната ги подбутна към асансьора.

— Направиха го, господин Алън — обади се Хилди. — Нали ви казах, проклетите шваби!

Вратата на асансьора се затвори и двете изчезнаха. Обърнах се. Пред мен стояха двама мъже в униформи на „Корпоративна охрана“ и бранеха входа на офиса. Зад рецепцията стоеше жена в същата униформа. През стъклената стена, която отделяше приемната, видях няколко души от екипа на „Продажби по телефона“, съпровождани от други мъже в униформи. Бях изумен. Изгубих ума и дума. Не можех да помръдна.

По някое време жената на рецепцията се обади:

— Какво обичате?

— Работя тук.

— Служител сте на „Компю Уърлд Инк.“?

— Аз съм регионалният търговски директор за…

Онази щракна нетърпеливо с пръсти и каза:

— Служебна карта.

Извадих си портфейла и й подадох ламинираното картонче с баркод, което служеше за ключ към офисите на „Компю Уърлд“. Жената я постави до подложка, върху която имаше списък с имена, и я плъзна надолу, докато намери моето. После кимна на униформените при вратата.

— Добре, господин Алън, Лоренцо ще ви съпроводи до „Личен състав“.

Уплаших се. „Личен състав“ означаваше смъртна присъда, това беше отделът, който се занимаваше с назначенията и уволненията.

— Може ли да се видя с началника си, господин Зануси?

— Господин Зануси вече не работи тук — каза жената.

— Ами тогава с Клаус Креплин.

— Господин Алън, защо просто не оставите Лоренцо да ви съпроводи до „Личен състав“…

Гласът ми бе станал писклив.

— Никъде няма да отида, докато не говоря с Клаус…

Лоренцо пристъпи напред и застана пред мен. Беше висок метър и деветдесет, застрашителната гримаса на лицето му предупреждаваше: „Дръж се прилично“. Заговори с толкова тих глас, че трябваше да напрегна слух, за да го чуя.

— Съветвам ви да дойдете с мен, господине.

Потупа ме по рамото и ме насочи към асансьора.

— А служебната ми карта?

— Ние ще се погрижим.

Качихме се в мълчание до осемнайсетия етаж. Лоренцо ме поведе по дълъг, тесен коридор към малки кабинети с матирани стъклени врати. Почука на една от тях, пъхна главата си вътре и после ми направи знак да вляза. Затвори вратата след мен. Кабинетът беше съвсем малък, вътре се побираше само метален стол, поставен пред семпло канцеларско метално бюро. Миг по-късно вратата се отвори и в помещението влезе невзрачен четирийсетина годишен мъж. Костюм, вратовръзка, очила с рогови рамки, редица химикалки, наблъскани в джоба на ризата, прошарена руса коса.

— Съжалявам, че се наложи да изчакате, господин Алън — каза той, докато се настаняваше зад бюрото си. — Бил Фройндлих, „Личен състав“. Заповядайте, седнете.

Не протегна ръка да се здрависаме; не ме погледна в очите. Направо отвори голямата дебела папка, която носеше. В единия й ъгъл беше прикрепена с телбод снимката ми. Досието ми.

— Навярно се питате какво става — подхвана с обигран глас, обучен да не издава емоции.

— Уволнен съм, това става.

— Не точно. Компанията „Компю Уърлд Инк.“ беше продадена.

— Продали са ни?

Крещях. Вратата се отвори и главата на Лоренцо се подаде в процепа.

— Всичко е наред — каза му Бил Фройндлих, после ме изгледа хладно. — Нали?

Седнах обратно на стола и забих очи в пода. Фройндлих продължи:

— Знам, че е шокиращо, но, моля ви, ще е по-лесно и за двама ни, ако ми позволите да ви обясня последователността от събития, които се очаква да се случат.

Изчака да кажа нещо, но аз запазих мълчание и продължих да се взирам упорито в мръсния балатум.

— Та, както казах, „Компю Уърлд Инк.“ беше продадена в началото на работния ден днес, при което всички служители на компанията са уволнени. Компанията майка „Кланг-Сандерлинг“ ще спази всички закони на щата Ню Йорк за прекратяване на трудови взаимоотношения със служители. Ще получите по едно двуседмично възнаграждение за всяка прослужена година. Ще продължите да се ползвате от медицинската си застраховка още едно тримесечие. След това по силата на закона КОБРА ще продължите да бъдете здравно осигурен, но ще бъдете длъжен сам да покривате месечните си вноски. И като служител на изпълнителска длъжност в „Компю Уърлд“, ще бъдете включен в осемседмична програма, която има за цел да ви помогне да си намерите позиция, съизмерима със заеманата до момента от вас.

Издекламира всичко това вяло, без следа от съчувствие. Думите му ме обливаха като мръсна вода. Дали във вените на проклетника течеше кръв?

— Ще останете доволен да узнаете, че агенцията, поела вашия случай в този преходен период, „Джералд Флин Асошиейтс“, по мое мнение е сред най-добрите, постига реални резултати и…

Вдигнах поглед от пода и го прекъснах.

— А бонусите ни?

Той се сепна едва забележимо.

— Ще мина и на този въпрос, след като…

— Мини на този въпрос веднага — изсъсках.

— Предпочитам…

— На трийсет и първи януари трябва да ни бъдат изплатени петдесет процента от годишните премии.

— Поправка: на трийсет и първи януари е трябвало да ви бъдат изплатени петдесет процента от годишните премии, но сега, след като списанието е продадено на „Спенсър-Рудман“…

Не можех да повярвам на ушите си. „Спенсър-Рудман“ беше международна компания, собственик на нашия конкурент номер едно: „Пи Си Глоуб“.

— Мислех, че списанието е закрито. А сега ми казвате, че има нов собственик и той е „Спенсър-Рудман“?

— Много е просто — обясни Бил Фройндлих. — „Кланг-Сандерлинг“ продаде „Компю Уърлд“ на „Спенсър-Рудман“, които от своя страна решиха, че „Компю Уърлд“ ще спре да съществува.

— Сигурно се шегувате.

— Боя се, че съм съвършено сериозен, господин Алън. Но навярно би било по-добре човек от „Спенсър-Рудман“ да ви обясни подробностите.

Фройндлих вдигна слушалката и набра три цифри, после измънка: „Той е тук“ и затвори.

— Всъщност въпросният господин ме помоли да му се обадя, когато пристигнете.

На вратата се почука. Влезе Чък Зануси.

— Здрасти, Нед — подхвана бодро, докато Фройндлих се измъкваше от кутийката си, затваряйки вратата зад гърба си. — Сигурно не очакваше да ме видиш тази сутрин.

Бях онемял.

— Езика ли си глътна, „хер издател“?

Идеше ми да побягна.

— Ако сега си изненадан, дори не можеш да си представиш колко учуден бях аз, когато на Бъдни вечер един приятел от „Спенсър-Рудман“ успя да ме намери чак в Бъфало, за да ме уведоми, че се канят да купят „Компю Уърлд“. Явно сме се справили доста добре в желанието си да догоним пазарния дял на „Пи Си Глоуб“, защото според моя приятел собствениците на „Спенсър-Рудман“ са започнали да се притесняват, че им гризем от пая и че „рекламната арена“ не е достатъчно голяма за три компютърни издания. Затова решили да ни купят и да ни затворят. И знаеш ли кое е най-забавното в цялата работа? Явно са се свързали с „Кланг-Сандерлинг“, за да предложат сделката, в средата на декември. Някъде по времето, когато си заговорничел с Клаус Креплин да ми седнеш на стола.

Замлъкна, за да ми даде възможност да осмисля последните му думи.

— Чък, уверявам те, че не съм заговорничел с Креплин. Той беше решил да те махне…

— И ти предложи моето място, нали?

— Казах му…

— О, досещам се какво си му казал. „Чък ме доведе в тази компания. Чък ме научи на всичко, което знам за търговията. Чък ми е приятел…“ — Усмихна ми се мрачно, с горчивина. — За щастие, моят приятел в „Спенсър-Рудман“ ми е истински приятел. Защото ми предложи работа. Да надзиравам процеса по затварянето на „Компю Уърлд“, а след това да поеме поста на издател на всички софтуерни и компютърни списания, притежавани от „Спенсър-Рудман“. Дори ми даде възможност да си избера заместник. Естествено, сетих се за теб, докато той не ми преразказа дума по дума един разговор, който провел няколко дни по-рано с Креплин, след като „Кланг-Сандерлинг“ се съгласили да продадат списанието. „Чък Зануси има голям късмет, че ще го наемете. Защото иначе аз щях да го уволня. И на негово място щях да сложа Нед Алън.“

Поредната неловка пауза.

— Е, Нед, сигурно си даваш сметка как се почувствах, когато разбрах, че си възнамерявал, професионално казано, да ми видиш сметката…

— Моля те, изслушай ме. Не съм възнамерявал…

— Няма да те слушам! — Стана и се надвеси над бюрото. — Но знай едно: ако зависи от мен, никога, ама никога повече няма да работиш в този бранш.

Отиде до вратата и ме застреля с последна смъртоносна усмивка.

— Честита Нова година, Нед.

Вратата се затвори. Отпуснах се на стола. Бях попаднал в огледална стая. В лабиринт без изход. Последиците — професионални и финансови — от случилото се започваха бавно да достигат до съзнанието ми. Светът се въртеше неконтролируемо, а аз бях толкова изумен, че почти не забелязах влизането на Бил Фройндлих. Той се върна на мястото си и продължи апатичната си декламация, но аз вече бях стигнал толкова далеч, че само бегло улавях по някоя фраза.

Последният ви чек ще бъде изпратен по пощата… „Джерард Флин Асошиейтс“ ще ви очакват на… Съжаляваме за внезапния обрат…

После Фройндлих се изправи, в стаята влезе Лоренцо и обяви, че ще ме придружи до кабинета ми, където ще разполагам с петнайсет минути, за да си събера нещата. Едвам вървях, дори Лоренцо ме подхвана, докато влизахме в асансьора.

— Добре ли сте? — попита, щом вратата се затвори.

— Не.

Спуснахме се до единайсетия етаж. Вратите се отвориха. И там, пред мен, стоеше Клаус Креплин. В първия момент се дръпна изненадано. После обаче протегна ръка и на устните му се разля миша усмивчица.

— Какво мога да кажа, Едуард? Освен че съжалявам, това е биз…

Не успя да си довърши изречението. Стоварих му бърз десен в устата, после го ударих силно в стомаха. Той се преви о две. Нанесох втори мощен удар в главата му. Щом тялото му се строполи на пода, изгубих контрол и започнах да го ритам в гърдите, в главата, в зъбите. Цялото дивашко нападение, пристъпът на безумие продължи не повече от пет секунди. Всички служители от охраната се втурнаха към мен, а Лоренцо рязко изви лявата ми ръка зад гърба.

Колкото и да е странно, сякаш бях много далеч от случващото се около мен. Сякаш се реех над тази сцена, наблюдавах я как се разгръща като невинен страничен наблюдател. Докато не отпуснах десния си юмрук и не усетих болезнени електрически вълни да пробягват по ръката ми. Внезапно се озовах обратно на този свят, виещ от болка.

Погледнах към пода. Клаус Креплин лежеше в локва кръв. И не мърдаше.