Дъглас Кенеди
Сделката (6)

6

Не можах да заспя. В продължение на час гледах танцуващите сенки по тавана на спалнята. Светещият будилник край леглото показваше 3:12 часа. Бях се прибрал в два. След като хвърли бомбата, като ми предложи мястото на Чък, Креплин взе да ме разпитва за идеите ми за списанието. Опитах се да се представя на нивото на очакванията му и обясних как можем да подсилим съдържанието чрез провокативни материали в полза на потребителя, иновативни статии и също така да увеличим пазарния си дял (особено в критичното бойно поле в Северозападния Тихоокеански район).

Някъде на петия шот водка се чух да казвам:

— Няма причина с правилна маркетингова стратегия в рамките на следващите дванайсет месеца да не станем номер две на пазара. „Компютър Америка“ са добре позиционирани, но те не предлагат нито ниски цени за реклама като „Пи Си Глоуб“, нито са висока класа като нас. Аз бих запазил цялостната стилистика и външен вид на списанието, но постепенно бих разширявал аудиторията, съсредоточавайки се върху изключително важния сектор на домашните компютри. Като, разбира се, може да се мисли и за допълнително подобряване на дизайна. Вярно, не откривам топлата вода. Просто следвам добрите стари правила на търговията. И ако приема тази работа…

— Ти вече я прие — обади се Креплин.

След шестия шот водка споделих:

— Трябва да ти кажа, Клаус, че леко изперквам…

— Изперкваш? — повтори той, предъвквайки думата като нещо странно и непознато в устата си. — Какво означава „изперкваш“?

— Че съм нервен. Уплашен. Виновен.

— Нервен и уплашен — ясно. Това е естествена човешка реакция към всяка следваща стъпка в кариерата. Но защо виновен? Едуард, моля те. Това е бизнес.

— Чък ми е шеф.

— Аз съм шеф на Чък. На мен ми е шеф Дитрих Сандерлинг. А акционерите в крайна сметка са шефове на хер Сандерлинг. Всички ние отговаряме пред някого. И ако този някой е недоволен от нас…

— Той ме доведе в компанията, даде ми старт.

— Възхищавам се на лоялността ти. Но не си ти този, който го закопава. Не ти си причината да го уволня. Искам да го махна, защото е слабохарактерен и отпуснат. Както по отношение на килограмите си, така и в работата. Но ако си мислиш, че ако не приемеш поста, ще спасиш Чък, грешиш. С него е свършено. Капут.

След бавна вечеря с бутилка каберне совиньон за 55 долара Креплин пак върна разговора към бизнеса.

— Дори не попита за пари. Защо?

— Вечеряхме.

— Много възпитано. Би ли искал да узнаеш за каква сума става въпрос?

— Разбира се.

Креплин се изхихика по характерния си маниер.

— Пакетът е доста атрактивен. Основната заплата е сто и петдесет хиляди долара годишно, но ще имаш възможност да удвоиш тази сума при разпределението на печалбата и посредством бонуси.

Преглътнах.

— Разбира се, освен лично пенсионно осигуряване и здравни застрахователни планове ще ти осигурим и служебна кола по твой избор, в рамките на, да речем, петдесет хиляди. И ще покрием разходите за гаража. Играеш тенис, нали?

— Направил си си проучването.

— Естествено. Ще покрием разходите ти и за тенис клуба. „Кланг-Сандерлинг“ обичат мениджърите им да поддържат… как се казва… спортната си злоба.

Извика сметката и попита:

— Е, одобряваш ли условията?

Ударих джакпота. Спечелих от тотото. Ограбих банката. Е, не точно, но триста бона годишно? Сърцебиене да получи човек. Щях да вляза във висшата лига.

— Да, Клаус, определено ги одобрявам. — Макар че още докато го казвах, си помислих: „Обаче ще се намразя, задето предавам Чък“.

Понеже снеговалежът беше твърде обилен, за да си организираме турне по баровете из Сохо, той настоя да се върна с него в апартамента му в „Уолдорф Тауърс“ за последно питие. В таксито се обърна към мен.

— Трябва да те помоля за една услуга.

— Разбира се, Клаус.

— Всъщност, не е точно услуга. По-скоро е изискване, ако мога така да се изразя. А именно: не бива да споменаваш пред никого за това предложение.

— Така и предположих.

— Като казвам „никого“, имам предвид, че не бива да го обсъждаш дори с жена си.

— Е, ами тя трябва да знае. Все пак това е голяма новина.

— Така е. И ще разбере. В петък, на втори януари. Денят, в който ще се върнеш от почивката си в Западните Индии.

— Да не си заповядал да ме следят? — пошегувах се.

Креплин се усмихна.

— Когато започнахме да обмисляме покупката на „Гетс-Браун“ преди няколко месеца, проучих досиетата на висшия мениджмънт в заглавията, които щяха да се паднат при мен. Чък Зануси се изказа толкова въодушевено за теб, че направих едно малко разследване…

Не можех да повярвам на ушите си.

— Чакай малко, да не искаш да кажеш, че Чък е знаел за закупуването на компанията преди няколко месеца?

— Не, знаеше само, че се интересуваме от „Гетс-Браун“ и че през септември започнахме да проучваме възможностите, което означаваше, че имахме срещи с топмениджърите и разгледахме документацията за персонала. Но след това той не е получавал никаква информация за развитието на процеса по закупуване до вчера, когато го поканиха да се отбие в Чикаго. Когато се извършва придобиване, дискретността е от ключово значение.

— Чък е бил повече от дискретен относно интереса на „Кланг-Сандерлинг“ към нас.

— Защото му беше наредено да не оглася проучвателните ни срещи. Той не знаеше дали придобиването ще се осъществи, а и беше държан на тъмно до края. Но си е давал сметка, че ако уведоми някого за интереса ни към „Гетс-Браун“, бъдещето му в компанията е обречено. Така че с право е решил да си държи устата затворена.

— И въпреки всичко ще го уволните.

— Това, приятелю, са приливите и отливите на корпоративния живот. Но не се бой, преди да бъде изхвърлен от самолета, ще му бъде предоставен един доста хубав парашут. И няма да го уволним преди Коледа, не искаме да му разваляме празника. Но има една още по-сериозна причина да не разгласяваш повишението си. Маркетинговите ни специалисти се опасяват, че ако изтече информация преди Нова година, че в „Компю Уърлд“ се очаква нов издател, рекламодателите ще се разколебаят. Ние в „Кланг-Сандерлинг“ сме доста систематични в това отношение. Планираме всичко до последния детайл, за да минимизираме евентуална търговска вреда и да гарантираме най-безпроблемно предаване на властта.

— Разбрано. Но жена ми наистина не би споделила с…

— Тя работи в сферата на връзките с обществеността, нали? Нищо лично, но в природата на пиарите е да говорят. Може да се изпусне пред най-близката си колежка и да й довери тайната за твоето повишение. След това най-близката й колежка, също под секрет, ще сподели със съпруга си, който, не щеш ли, е адвокат на клиент, пазаруващ голяма мрежова система от Джи Би Ес. Той ще спомене, между другото, че е чул, че „Компю Уърлд“ ще има нов издател, клиентът небрежно ще изтърве информацията на следващата си среща в Джи Би Ес и преди да се усетим…

— С цялото ми уважение, Клаус, наистина смятам, че си твърде предпазлив.

— С цялото ми уважение, Едуард, мое право е да го правя и следва да те помоля да го уважаваш. Защото ако изтече информация преди назначаването ти, някои неща може да се окажат застрашени. За жена ти ще бъде страхотен новогодишен подарък, когато на втори януари бъде обявено, че ти си новият издател. Всичко, което ще трябва да направиш, е да й се обадиш от офиса същия ден и да се правиш, че току-що си научил новината. По всичко личи, че си превъзходен търговец. Което означава, че си и добър актьор. Несъмнено ще съумееш да изиграеш изненада и въодушевление.

— Да, предполагам…

— Значи имам думата ти, че няма да споделиш с никого новината?

Защото ако изтече информация преди назначаването ти, някои неща може да се окажат застрашени.

Триста бона. Кимнах. Креплин ме потупа по гърба.

— Чудесно! Значи се разбрахме.

Апартаментът му беше на седемнайсетия етаж на „Уолдорф Тауърс“. Гледката към централната част на града беше невероятна. Дневната беше голяма колкото футболно игрище. Имаше две спални и напълно оборудвана голяма кухня.

— Великолепен апартамент — отбелязах.

— „Уолдорф“ харесват „Кланг-Сандерлинг“, така че винаги ни предлагат най-доброто. Шампанско?

— Защо не?

Взе телефона, обади се на румсървис и поръча бутилка „Крюг“. Ако се опитваше да ме впечатли с жестове, демонстриращи, че парите са без значение, успяваше. Около минута по-късно на вратата се почука.

— Гостите ни дойдоха — каза Клаус и се отправи към вратата.

— Гости ли? Не знаех, че очакваш…

Не успях да довърша изречението, защото влязоха две много високи, много руси и много тежко гримирани жени. И двете бяха на около двайсет и пет. Съблякоха палтата си и ги подадоха на Клаус, отдолу се оказаха по къси черни роклички, които им бяха лепнали като хирургически ръкавици. Автентични екземпляри от агенция за компаньонки. Внезапно се смутих.

— Дами — рече Креплин, влизайки в дневната, — позволете да ви запозная с моя сътрудник, господин Алън. Едуард, това е Анджелика, а това — Моник.

— Здрасти, сладък — изписука Моник и пронизителните й гласни тутакси ми дадоха да разбера, че въпреки името, у нея няма нищо френско. Двете се настаниха на канапето. Креплин ме дари с една от хищническите си усмивки и аз веднага осъзнах, че това е тест за моята лоялност. Ако демонстрирах възмущение, задето ме е насадил на две проститутки (защото това си беше добре планирана постановка), щеше да реши, че съм твърде надменен. Ако, от друга страна, преспях с Моник или Анджелика, щеше да разполага с компромат срещу мен и щеше да знае, че ангелът ми е слаб, че съм човек, готов да рискува брака си, за да напредне в кариерата.

Докато Моник и Анджелика палеха цигари, Креплин се промъкна до мен и прошепна:

— Надявам се, че нямаш против тази изненада.

Внимателно подбрах думите си.

— Определено е изненада, дума да няма, Клаус.

— Но забавна, нали? Малък коледен подарък от „Кланг-Сандерлинг“. Коя си избра?

Анджелика дъвчеше дъвка и пафкаше облаци „Салем“. Моник приличаше на малко по-засукана версия на онези труженички, които можеха да се видят по Осмо авеню (само дето вместо пурпурни къси панталонки, беше напъхана в стегната черна рокля).

— Да направим така — отговорих. — Отивам до тоалетната. Когато се върна, ще решим. Става ли?

— Отлично.

Банята беше огромна — акър мраморна настилка, потънала в пода вана, позлатени кранчета. Седнах на ръба на ваната, за да обмисля следващия си ход. Копелето наистина ме насади в деликатна ситуация, явно за да види как реагирам под напрежение. Не можех просто да стана и да си замина, би изглеждало нетактично и недодялано. Но по никакъв начин нямаше да остана за фойерверките. Изправих се, разсеяно потупвайки горния джоб на сакото си, и напипах мобилния си телефон. Бинго! Пуснах кранчетата на мивката и набрах едно-пет-едно: услугата за събуждане по телефона. Погледнах си часовника: 1:17 часа. Настроих алармата за 7:27, натиснах два пъти звездичка и върнах телефона обратно в джоба си.

Щом се върнах в дневната, шампанското вече беше дошло. Келнерът от румсървиса отваряше бутилката. Креплин седеше между Анджелика и Моник, водеше неангажиращ разговор и прокарваше левия си показалец нагоре-надолу по обутото в черен чорапогащник бедро на Анджелика. Двете жени изглеждаха отегчени. Несъмнено искаха да минат по същество, да си получат парите и да се прибират. Но Креплин явно беше решил да празнува. Отпрати келнера с бакшиш от 10 долара и раздаде чашите с шампанско.

— Запознати ли сте с „Крюг“, дами? — попита.

— Има мехурчета и е френско, нали? — отвърна с въпрос Анджелика.

— Точно така — кимна Креплин и прошепна в ухото ми: — Направи ли избора си?

Забелязах как Анджелика изплю дъвката си в един пепелник, преди да отпие. За да спечеля време, отговорих:

— Предоставям избора на теб, Клаус.

— Не, не, не. Аз съм домакин, така че настоявам ти да си избереш.

— Къде ги намери тези момичета?

— От една агенция, която ни осигурява забавления винаги, когато сме в Ню Йорк. Много надеждна агенция, така че нямай никакви притеснения относно болести.

— Добре е да се знае.

— Така че, Едуард, ако обичаш… броячът тиктака. Изборът ти…

Поех си дълбоко дъх.

— Ами…

И тогава, слава богу, телефонът ми иззвъня. Креплин и двете жени се сепнаха. С усилие прикрих облекчението си.

— О, Лизи! — възкликнах престорено, после покрих говорителя с шепа и прошепнах беззвучно към Креплин: „Жена ми“. Той поклати глава. — Да, аха… С Клаус Креплин съм, в неговия апартамент в „Уолдорф“… Какво?… О, боже! Кога? Сериозно ли е?… Добре, добре, идвам веднага. Спешното в „Рузвелт“? Дай ми десет минути.

Затворих и грабнах балтона си.

— Проблем ли има? — попита Креплин.

— Беше жена ми Лизи. Баща й, който ни гостува за няколко дни, е получил силна болка в сърдечната област. Закарали са го в „Рузвелт“…

Вече се бях облякъл.

— Виж, Клаус, съжалявам, че се налага да…

Той сви рамене.

— Щом трябва — трябва.

— Благодаря ти за страхотната вечер — измънках аз и му стиснах ръката. — Ще говорим утре. — Махнах за довиждане на двете проститутки. Не ми отвърнаха.

Докато отварях вратата, Креплин подхвърли подигравателно:

— Предай моите почитания на прекрасната си съпруга.

Трийсет минути по-късно се пъхнах в леглото до прекрасната си, но дълбоко спяща съпруга. Наведох се за целувка, на което тя реагира с нечленоразделно мърморене, след което се завъртя на другата страна. Придърпах една възглавница към себе си и затворих очи в безплодната надежда, че сънят ще ме запрати в небитието. Искаше ми се да изтрия този ден, да дръпна шалтера на всичко случило се и да замина на петчасова ваканция от всевъзможните морални дилеми. Като например ще мога ли да погледна Чък Зануси в очите утре, като знам прекрасно, че що се отнася до компанията, той е пътник и че по някое време ще прекрача трупа му, за да заема неговото място? И дали е редно да мълча за цялата работа пред Лизи, особено след малката постановка, която ми спретна Креплин тази нощ? От друга страна, дали е възможно Креплин да преосмисли предложението си, след като се измъкнах от малките предколедни забавления с двете проститутки? И, разбира се, ако натискът на Фил Сирио над Тед Питърсън някога се разчуе, не само ще остана без работа за вечни времена, ами най-вероятно ще се запозная и с главния прокурор на Манхатън…

Съвсем се разсъних и през следващия един час лежах скован от ужас. Само че за разлика от обичайните фриволно реещи се страхове в четири сутринта, този път ужасът ми беше осезаем, силен, истински опасен.

В крайна сметка се примирих, че няма да заспя и тихичко се измъкнах от леглото. Отпуснах се на мекия бял диван в дневната и се загледах в приглушените мигащи светлини на спящия град. „Обади се, Фил.“ Пет часа по-късно щях да изрека тази фраза. А после? Без съмнение щеше да ни се размине. Питърсън щеше да обезумее от страх да не го изобличим, щеше да капитулира и да даде съгласие за притурката. Щях да си спася кожата. И на втори януари щях да бъда новият издател на „Компю Уърлд“ и да греба от каймака. Точка по въпроса.

Само дето щяха да последват още много нощи като тази, в които щях да се будя в три и да се чудя винаги ли ще ми се разминава. Възможно ли е да бъдеш замесен в емоционална катастрофа и да си тръгнеш без драскотина? Или някакъв гласец ще се обади в момент на слабост и ще прошепне: „Няма безплатен обяд. Не можеш да правиш секс, без да си свалиш панталона“.

Проклетият ми баща, господин Морал, който от малки ни набиваше в главите, че и да сбъркаш номера, пак плащаш разговора. Понякога обаче нямаш друг вариант, освен да сбъркаш номера, нали? Особено в ситуация без изход. Освен, разбира се, ако не се подхлъзнеш елегантно и не си паднеш върху меча, като така опропастиш възможността за придвижване нагоре по йерархичната стълбица.

Големият задник Питърсън. Сигурно спи дълбоко в дома си в Кънектикът, без да подозира, че дръзкото му решение да се откаже от някаква си мижава реклама е застрашила кариерата на няколко души. Типичното лишено от морал юпи. Преебава колегите си в бизнеса, преебава и жена си. Верен единствено на собствената си алчна амбиция. На онова мероприятие на Кайманите, ден преди да награби Джоан, го бях засякъл в бара на „Хаят“, показваше снимки на новата си къща в Кънектикът. Точно на брега, в градче на име Олд Грийнуич. Къща за милион и четиристотин хиляди, както обясняваше на всеослушание. Голяма веранда с изглед към плажа. На пет минути с кола от гарата. Четирийсет и пет минути до Гранд Сентръл. Суперучилища. И единственото не бяло лице, което можеш да видиш, принадлежи на домашната помощница.

Олд Грийнуич, Кънектикът. Четирийсет и пет минути с влакче. Един час с кола. Вероятно и по-малко по това време на деня.

Вдигнах телефона. Набрах „Справки“ и операторката ме уведоми, че има двама души с името Е. Питърсън.

— Трябва ми този от тях, чийто адрес е недалеч от океана.

— Имате предвид Шор Роуд?

— Точно. Номерът е четирийсет и четири, нали?

— Деветдесет и шест. Моля, изчакайте…

След като се сдобих с адреса на Питърсън, включих компютъра си, влязох в интернет и потърсих карта на Олд Грийнуич, Кънектикът. Десет секунди по-късно на екрана се появи карта с прозорче, където да въведа точния адрес. Написах „Шор Роуд 96“, натиснах ТЪРСЕНЕ и… бинго: смъкнах си подробна карта на квартала, в който живееше Питърсън.

Разпечатах я, посегнах пак към телефона и се обадих в компанията за коли под наем „Авис“. Имат ли денонощно работеща агенция в Манхатън? На Четирийсет и трета, между Второ и Трето. А могат ли да ми дадат кола под наем тази нощ? Олдсмобил „Кътлас“? Става. Погледнах си часовника: 3:34 часа. Казах им, че ще отида да я взема в 4:30 часа.

Взех душ, избръснах се. Сложих костюм и вратовръзка. Направих си голяма чаша разтворимо кафе, глътнах пет таблетки витамини „Роу Енерджи“ и оставих бележка на Лизи.

Скъпа,

Не можах да заспя. Освен това се наложи да отскоча до Кънектикът. Обади ми се, като се събудиш, и ще ти разкажа.

Ти си страхотна.

Взех картата на Олд Грийнуич. Метнах балтона през ръка. Излязох от апартамента възможно най-безшумно. Махнах на едно такси, което десет минути по-късно ме остави пред офиса на „Авис“. Преди пет вече карах по „Франклин Делано Рузвелт“, свих надясно, за да се кача на моста Трибъро, после следвах табелите към I-95 Север за Кънектикът.

Реших да действам решително с Питърсън. Лице в лице, на прага на дома му. Само така можех да го принудя да си спази обещанието. Щях да го ударя на чест и да го плъзна по темата що е да постъпиш правилно. Ако обаче откажеше, ако ме пратеше на майната си, щях да хвърля атомната бомба. Щях да позволя на Фил да му се обади.

В шест без десет вече бях в Олд Грийнуич. С помощта на картата лесно се ориентирах до Шор Роуд. Все още беше тъмно и трябваше да шофирам внимателно по тесния двулентов път, като надничах към пощенски кутии и номера на къщи. Къщата на Питърсън беше разположена в дъното на дълга алея. Беше дори по-впечатляваща от снимките, които Тед ми беше показал — разлята огромна постройка, разположена върху четвърт акър земя. Питърсън не беше излъгал за гледката към плажа; къщата беше заобиколена от веранда, която стърчеше над водата и дори си имаше собствен кей. Сега вече разбрах защо е струвала милион и четиристотин хиляди.

Изгасих фаровете и паркирах на алеята, точно зад беемвето на Тед и един форд „Експлорър“, очевидно за жената и децата. Навън беше студено — термометърът на колата показваше минус десет градуса — затова оставих двигателя да работи. Съжалих, че не се сетих да си взема вестник и кафе по пътя. Сега не ми оставаше друго, освен да пусна „Уинс тен-тен“ по радиото и да се надявам, че Тед не става късно. Отпуснах шофьорската седалка назад, увеличих температурата (започвах да не си усещам пръстите) и се опитах да се съсредоточа върху новините.

„Уинс тен-тен“ — всички новини по всяко време. Дайте ни двайсет минути и ние ще ви дадем света.

Наместих се на седалката и усетих как през мозъка ми пробягва поредната вълна на изтощение.

Време е за новини по „Уинс“…

Внезапно нещо издрънча силно, удар на метал в стъкло. Премигнах и бях заслепен от ярка зимна утрин.

… е седем и десет…

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Скочих и се облещих срещу жена с дързък нос, едва прехвърлила трийсетте и облечена в дълго черно яке, с бяло поло отдолу, блестящата й руса коса беше прихваната с черна лента. Зад нея стояха две добре облечени и нагласени деца. И двете бяха с ученически чанти и гледаха озадачено как майка им чука с венчалния си пръстен по стъкло на кола, която никога в живота си не бяха виждали — в която спеше мъж, когото също никога не бяха виждали — и която блокираше алеята им за автомобили.

— Господине, господине, ГОСПОДИНЕ!

Изстрелях се навън и леденият въздух ме разбуди моментално.

— Извинявайте. Много съжалявам — изломотих, като търках очи. — Заспал съм.

Тя отстъпи от мен уплашено.

— Спали сте на алеята ни цяла нощ?

— Не, само около час. Тук ли живее Тед Питърсън?

— Аз съм жена му, Мег.

— Приятно ми е да се запознаем, Мег, аз съм…

— Нед Алън? — чу се изумен глас.

Вдигнах глава. На входа на къщата стоеше Тед, докаран в марково оловносиво палто „Брукс Брадърс“, с лъснати обувки, с черното си дипломатическо куфарче и безукорно патрицианско лице, понастоящем изопнато вследствие на неприятната изненада. Тръгна към мен.

— Виж ти, каква изненада — подхвана предпазливо, докато се здрависвахме. Колкото и да беше смаян да ме види пред къщата си в седем и десет сутринта, успя да подходи разумно, като запази лицето си непроницаемо, докато разбере какво ме е довело там. Съвършен актьор.

— Добро утро, Тед — казах с възможно най-уверения си и спокоен тон. — Съжалявам, че ти се изтърсих така, но…

— Знам, знам — превключи на приятелска вълна той. — Сроковете те притискат, а вчера не успя да се свържеш с мен в офиса за онази притурка, нали така?

— Точно така — потвърдих, изненадан от любезния му тон. — Наистина не ми е приятно да цъфна така на вратата ти, но сме изправени пред малка криза.

— Разбирам те много добре — увери ме Тед и ме потупа успокоително по рамото. — О, съжалявам, не те запознах с жена ми. Мег, това е Нед Алън от „Компю Уърлд“…

— Вече се запознахме — отвърна тя.

— А това са Уил и Сара.

— Здравейте, деца — усмихнах им се, но те продължиха да ме гледат с подозрение.

— Мег, скъпа, извинявай, трябва да отделя три минути да свършим нещо с Нед…

— Сара трябва да е в училището най-късно в осем без петнайсет тази сутрин. — Съпругата му се обърна към мен и додаде: — Днес имат екскурзия с образователна цел до пристанището „Мистик“.

— Най-много три минути — увери я Тед.

— Моля те, не се бави повече — каза тя и подкара децата обратно към къщата. Тед ми направи знак да го последвам към далечния край на алеята. Щом се отдалечихме, той се обърна към мен. От усмивката му нямаше и следа.

— Ах, ти, мизерно мекотело такова!

— Тед, чуй ме…

— Как смееш да ми погодиш такъв номер!

— Тук съм само защото днес на обяд Айвън Долински ще бъде уволнен.

— Това не е мой проблем. А сега се разкарай.

— Напротив, Тед, твой проблем е. Защото си се съгласил за тази реклама…

— Съгласил съм се друг път! Сделката остана висяща, а после решихме да променим маркетинговата си стратегия за април. Точка по въпроса.

— Айвън ме увери, че си му дал дума…

— Айвън е отрепка, бита карта. Готов е на всичко, за да спаси жалкия си задник.

— Работя с него от четири години. По отношение на работата си е абсолютно в час.

— Фактите са си факти. Няма подписан договор — няма сделка. Случаят е приключен. Имаш една минута да се изнесеш от алеята ми.

— Тази история ще му струва работата.

— Случва се.

— Знаеш през какво мина той напоследък. Ако загуби работата си, наистина ще потъне. Прояви малко разбиране. Одобри сделката. Няма да те разори. Все пак е Коледа, да му се не види!

— Разговорът ни приключи — отсече той и ми обърна гръб.

Реших, че е време да изиграя коза си. Извиках след него:

— Имаш страхотна къща, Тед. По-хубава е от снимките, дето ни ги показа с Фил Сирио на Кайманите миналата година.

Той застина. След секунда се извърна към мен. По погледа му видях, че е разбрал.

— Върви си!

Докато се приближаваше към входната врата, отвътре ми напираше да извикам: „Джоан Гластън ти праща много поздрави“. Но се възпрях и казах:

— Днес до обяд, Питърсън.

Скочих в колата, треснах вратата и се изнесох на заден от алеята.

Пет минути по-късно ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че се наложи да отбия и да спра. Какво направих? Наистина ли го бях заплашил с изнудване? На Питърсън очевидно му дойде като гръм от ясно небе, когато чу за Фил Сирио и Кайманите. Все пак обаче не споменах директно историята с Джоан. Така че макар да бях оказал известен натиск, не можех да бъда обвинен в насилие, нали?

Но ако се съдеше по кретенската му реакция, не беше много вероятно да вземе присърце проблема с Айвън. Което означаваше, че ако исках да си спася кожата, можеше да ми се наложи да го притисна още веднъж преди обяд.

Излязох обратно на шосето и се насочих към I-95 Юг. Когато вече бях стъпил на магистралата, мобилният ми иззвъня и аз подскочих. Натиснах зеленото копче.

— Кажи ми, че новините са добри — рече Лизи, — иначе може и да не ти проговоря известно време.

Разказах й минута по минута сцената пред вратата на Питърсън, без да споменавам Кайманите. Щом приключих, тя подсвирна.

— Ти си луд.

— Вярно е. И може да остана без работа.

— Това не се знае.

— Този човек е безскрупулен. Боя се, че изиграх козовете си ненавреме.

— Призовал си го да постъпи достойно…

— Това копеле няма достойнство.

— Ти обаче имаш. И това е важното.

Само ако знаеше какви коварни планове за изнудване крои съпругът ти, Лизи…

— Имам работна закуска в осем, така че по-добре да бягам — каза тя. — Остава ли уговорката за вечеря?

— Само че, предвид угрозата да остана без работа, ще трябва ти да платиш сметката.

— Дадено. Как мина вечерта с онзи Креплин?

Не му беше сега времето да й разказвам за предишната нощ. Защото колкото и да ми се щеше да споделя с нея, в главата ми продължаваше да звучи гласът на Креплин, който ми обещаваше да ме застигне зла съдба, ако новината за повишението ми се разчуе преди втори януари. А що се отнася до режисираната история с двете проститутки… Както би казал Фил Сирио: „За̀брави“.

— Беше просто опознавателна среща.

— Опознавателна нощна среща, а?

— Какво да ти кажа… Той явно си пада по чашката. И обича да окъснява.

— Пак добре, ако обича да прави само това, докато окъснява.

Защо жените притежават инстинктивна способност да надушват мириса на изневяра? Дори докато си приказват с теб по телефона.

— Е, аз поне обичам да правя само това, когато окъснявам.

— Радвам се да го чуя.

— Стига ти да не си наблизо, разбира се.

— Да ти кажа, понякога си мисля, че имаш докторска степен по омайване на мацки…

— Най-сетне ме хвана.

— До скоро, слънце. Дръж фронта. И ми се обади веднага, щом имаш някакви новини от Джи Би Ес.

— Обещавам.

Благодарение на нечовешкия трафик в сутрешния час пик стигнах до Манхатън едва два часа по-късно. Мобилният ми беше на седалката до мен. Не звънна нито веднъж. В девет се обадих в службата, за да предупредя, че закъснявам, и да си проверя съобщенията. Нито дума от Тед Питърсън. Докато върна колата в „Авис“, вече наближаваше десет. Тъкмо слизах от таксито пред офиса, и телефонът най-после звънна. Докато вдигах, ръцете ми се разтрепериха. Беше Фил Сирио.

— Как е хавата, шефе?

— Вече знам как се чувстват пилотите камикадзе, когато им дойде редът да се качат в самолета.

— Значи реши за Питърсън?

— Още не.

— Само дай знак и се обаждам.

Погледнах си часовника.

— Дай ми два часа.

На бюрото ме чакаше купчина съобщения. Но нито дума от Джи Би Ес. Казах на Лили, ако се обади Тед Питърсън, веднага да ме свърже.

— Господин Зануси мярвал ли се е тази сутрин? — попитах.

— На среща е — отговори Лили — и ще се върне чак след обяд.

Слава богу. Това ми осигуряваше още поне час-два. Мисли! Мисли! Мисли! Пуснах компютъра и за пореден път прегледах списъка с клиенти с напразната надежда, че може да съм пропуснал някой, готов да кихне реклама за цяла притурка до утре. Никакъв шанс. Макар да бях наясно, че няма никакъв смисъл, прослушах регионалните търговски мениджъри за Сиатъл, Чикаго, Хюстън и Силициевата долина и ги попитах дали нямат резервен вариант за притурката. На всички отговорът беше един и същ: „Ти полудя ли?“. Боб Брубейкър — колегата на моето ниво от Пало Алто и вероятно служителят с най-много спортен хъс за победа в тази компания — дори се опита да се заяде с мен.

— Правиш ми постановка в деня, в който се разбира, че имаме нов собственик, и очакваш от мен да ти спасявам кожата?

— Не е постановка, Боб. Един клиент ни прецака жестоко.

— И сега това „разочарование“ ще се отрази на всички нас. В очите на „Кланг-Сандерлинг“ шест празни страници в априлския брой ще означават, че целият търговски екип на компанията представлява шайка загубеняци.

— Виж, аз съм загубенякът в този случай. Окей? Мен ще шкартират, не теб.

— Пич, обещавам ти, че ако аз потъна заедно с теб…

— Няма да уволнят теб заради моята издънка.

— Сериозно? Е, ако все пак се случи, ти си мъртъв. Разбра ли ме, Алън? Мъртъв.

Затворих. По-точно направо му треснах телефона. Точно това ми трябваше тази сутрин. Заплахи за живота ми. Психар такъв. Защо ли изобщо му се обадих? На Брубейкър и без това фитилът му е ужасно къс, а в този случай просто изразяваше преобладаващото чувство у всички нас: чист, неподправен страх.

В 11:30 ч. се обади Айвън Долински. Бях в такова окаяно състояние, че помолих Лили да го излъже, че съм в среща. Говорех ли с него, можеше да изтърва нещата от контрол.

В 11:47 ч. ме потърси Чък Зануси. Казах на Лили да му обясни, че съм зает, но тя отвърна, че господин Зануси бил излязъл от срещата си, за да ми се обади, и настоявал да се свърже с мен. Натиснах бутона за първа линия.

— Е? — попита Чък.

— Почти успяхме — излъгах.

— Разправяй ги на баба ми.

— Очаквам Питърсън да ми се обади всеки момент.

— Имаш тринайсет минути.

— Може да стане след обяд.

— Тринайсет минути, Нед.

— За бога, Чък, не превръщай това в изпълнение на смъртна присъда. Дали губернаторът няма да се обади и да даде отсрочка, преди да му дадат отровата?

— През следващите тринайсет минути все още съм ти шеф. Така че ще правя каквото си искам.

— Моля те, Чък, умолявам те, дай ми още мъничко време…

— Молбата е отхвърлена — отсече той.

Сега вече осъзнавах какво означава свободно падане.

Господин Сирио на трета.

Погледнах си часовника: 11:53 часа. Грабнах слушалката.

— Е, как върви?

— Питърсън не е звънял.

— Наближава пладне, шефе.

— Напълно съм наясно.

— Ами тогава какво правим?

Стиснах здраво очи, пулсът ми препускаше. Превъртях в главата си сцената на алеята пред дома на Питърсън. На ръба на изнудването бях натиснал спирачката. Наистина ли съм способен да го направя? Избирай, по дяволите. Решавай.

— Съжалявам, Фил. Няма да стане.

Той въздъхна.

— Труп си.

— След около шест минути.

— Може ли да ти кажа нещо?

— Давай.

— Доникъде няма да стигнеш, ако се държиш почтено със задници.

— Звучи ми като чуден епитаф. Много ти благодаря, Фил.

— Късмет, шефе.

Единайсет и петдесет и пет. Е, това е, значи. Гейм. Сет. Мач. Отпуснах се в стола. Току-що бях зачеркнал всичко. Четири дълги години катерене по корпоративната стълбица. Всичките приказки, убеждаване, омайване, нуждата да сключиш сделка. Човек очаква да стигне до някъде. Опознаваш терена. На три метра си от върха. И изведнъж се подхлъзваш, земята под краката ти поддава и… чао-чао.

Играеш играта. Мислиш си, че знаеш правилата. Но един ден се събуждаш и установяваш, че играта те е изиграла.

Вратата се отвори рязко и в кабинета влетя Деби Суарес.

— Господин Алън, трябва…

— Деби — вдигнах ръка, — не сега, ако обичаш!

— Но трябва да ви покажа…

— Не се обиждай, но току-що си загубих работата и…

— Не, само вижте…

— Вече не съм ти шеф. Върви при Чък Зануси…

Тя тропна с юмрук по бюрото ми и това така ме сепна, че онемях.

— Сега слушате ли ме? — попита Деби.

Кимнах.

— Тогава прочетете това.

Хвърли пред мен лист хартия.

— Току-що се получи по факса. Лили ме помоли да ви го дам.

Погледнах листа. Видях главата на бланката. Съдържаше три букви: Джи Би Ес. А под тях пишеше:

На вниманието на господин Едуард Алън

Регионален мениджър продажби,

Североизточен регион „Компю Уърлд Инк.“

„Гетс-Браун Пъбликейшънс“

 

По факс

 

Уважаеми господин Алън,

За мен е удоволствие да ви информирам, че Джи Би Ес ще довърши сделката за 6 страници притурка, рекламираща нашия компютър „Минерва“ в априлския брой на списанието ви.

Моля, уведомете производствения ви отдел да се свърже с нашите дизайнери, за да бъде извършено незабавно предоставянето на материала за печат.

С уважение:

Тед Питърсън

Прочетох го веднъж. Думите не достигнаха до съзнанието ми. Прочетох го втори път. Продължавах да изпитвам известни съмнения. Четях го трети път, когато Деби Суарес ме прекъсна:

— Как го направихте, господин Алън? С какво го притиснахте?

Като я погледнах, очите ми бяха плувнали в сълзи. Тя забеляза и ме стисна за ръката.

— Сключихте я, господин Алън. Сключихте сделката!

Телефонът ми внезапно изригна.

Господин Зануси на първа…

— Лили, помоли го да ти даде номер на факс на мястото, където се намира в момента.

— Каза, че не приема отказ и трябва да говори…

— Предай му, че аз също бих искал да разговарям с него. Но само след като погледне документа, който ще му изпратиш по факса. Деби ти го носи в момента.

Затворих и се обърнах към Деби.

— Чък ще ме уволни след две минути, ако не види този факс, така че…

— Отлитам!

Набрах служебния на Тед Питърсън. Секретарката му веднага ме разпозна по гласа.

— Господин Алън — рече тя с обичайния си студен тон, — господин Питърсън е в среща.

— Разбира се, къде другаде да е. Аз пък съм духът на Елвис. Моля те, свържи ме. Просто искам да кажа едно бързо благодаря…

Остави ме на изчакване. Миг по-късно чух гласа му в слушалката.

— Питърсън.

— Тед, не мога да изразя благодарността си. Исках просто да ти кажа колко признателен се чувствам и се надявам, че не са останали лоши чувства…

— Давай по същество, Алън. Какво целиш? Или по-добре да попитам, какви са условията ти?

— Моите условия ли? Ти вече ги изпълни. Даде благословията си за сделката на Айвън.

— Да оставим глупостите, а? Щом искаш да играем, нека играем. Сигурен съм, че ще намерим начин да се сработим и всички да са доволни.

Не схващах накъде бие.

— Не знам за какво говориш, Тед.

— Да бе, естествено! Ами предполагам, че е било само въпрос на време…

— Въпрос на време преди какво? Наистина съвсем ме обърка, Тед.

— Алън, какво точно знаеш?

— Само каквото съм чул.

— А именно?

Внимателно подбирах думите си.

— Че си налетял грубо на Джоан Гластън.

Поредното продължително мълчание.

— Това ли е? — попита той.

— Ами… да.

— Боже мили! — избухна той. — Ах ти подло, малко, любопитно копеленце! Проклетата кучка на драго сърце се нави да сключим сделка, така че изобщо не си и помисляй да ме доиш повече, мухльо такъв!

И ми затвори.

Трескаво набрах отново номера му. Секретарката му ме прекъсна още преди да съм си казал името.

— Благодаря за обаждането, господин Алън. Господин Питърсън ме помоли да ви предам нещо, в случай че се обадите.

— И то е?

— Би искал да ви информирам, че макар да е дал съгласието си за настоящата притурка, никога повече няма да работи с вас. Нито ще допуска каквито и да било опити за контакт от страна на ваши сътрудници. Отношенията между Джи Би Ес и „Компю Уърлд“ са прекратени.

— Чакай, чакай малко…

— Нямам какво повече да ви кажа, господин Алън. Дочуване.

Тя затвори. А аз си помислих: „Фил беше прав. Доникъде няма да стигнеш, ако се държиш почтено със задник“. Особено с опасен задник, който има какво да крие.