Дъглас Кенеди
Сделката (5)

5

Беше като десен прав в челюстта. Трепнах. И той го забеляза.

— Съжалявам, наистина ужасно съжалявам. Не можеш дори да си представиш колко…

Гласът му пак затрепери. Опитах се да звуча много спокоен, много хладнокръвен.

— Какво точно се случи?

— Откъде да знам? През последните два-три месеца заздравявах отношенията си с Тед Питърсън от техния рекламен отдел, вчера си стиснахме ръцете за шест страници притурка за априлския брой, тази сутрин карам на север към Стамфорд по I-95, в чантата съм приготвил всички документи, които Питърсън трябва да подпише; някъде в околността на Рай той ми звъни: „Извинявай, ама променихме маркетинговата стратегия за края на зимния период. Така че, в момента не купуваме нищо“. За малко да се блъсна в мантинелата.

— И толкова?

— Няма „толкова“, Нед, естествено, че няма толкова. Топките ми са на дръвника, човек. Отделих три месеца от живота си, за да го ухажвам, педала му с педал, СНОЩИ СИ СТИСНАХМЕ РЪЦЕТЕ, да му се не види… Така че сериозно ли мислиш, че ще кажа просто: „Е, ми, малко е разочароващо, ама на всеки може да му се случи“?

Крещеше. Вдигнах и двете си ръце.

— Айвън. Спокойно. Не съм ядосан. — Лъжа. — Не съм разстроен. — Още по-голяма лъжа. — Просто искам да чуя фактите.

— Съжалявам, Нед, извинявай. Наистина се унесох. Просто… на фона на случващото се тази кофти вест направо…

— Разбирам те. — И наистина го разбирах. Детето му. Бракът му. Професионалните му качества. Загуба. Загуба. И пак загуба. Но макар една част от мозъка ми да съчувстваше на крехкото му състояние, останалата изпращаше червени сигнали за внимание. Защото сега, когато цветната притурка на Джи Би Ес внезапно се изпари, в априлския брой оставаха шест празни страници (а броят влизаше за печат идния петък). Шест празни страници означаваха 210 000 долара пропуснати ползи от реклама. Това си беше все едно си слагаме главите на дръвника пред „Кланг-Сандерлинг“. Ако си търсеха повод да се освободят от част от екипа ни, това щеше да им послужи като идеално оправдание.

— Колко щяха да платят Джи Би Ес за притурката?

— Сто осемдесет и девет бона. Със стандартната десетпроцентна отстъпка.

— Намекна ли ти нещо за евентуално свиване на бюджета? Или за намеса на конкурент, който ни е изтласкал от играта?

— Нед, вече ти казах, единственото му обяснение беше: „Нямаме сделка“, после затвори. През следващия един час му звънях пет-шест пъти. Докато карах обратно към града, сигурно съм му звънял на всеки петнайсет километра. Скапанякът все беше „в среща“.

— Добре, слушай, това е просто един неуспех.

— Не е неуспех, а направо катастрофа, Нед. И двамата го знаем.

Вдигнах пръст.

— Имаме проблем. И трябва да го разрешим, при това така, че да не плъзнат слухове из цялата компания. Изтече ли информация, проблемът ще се превърне в криза, а определено не искаме това да се случва. Така че ни остава единствено да огледаме възможните опции. Имаме ли още нещо висящо?

— Не знам… Ен Ем Ай споменаха за евентуална двойна страница за серията си настолни компютри „Пауърплан“ за майския брой.

— Би ли могъл да ги склониш да изтеглят с месец напред?

— Струва си да опитам.

— Действай. Предложи им 20 процента отстъпка. И им кажи, че четирицветното издание е за наша сметка. Момичетата ще покрият другите четири страници.

— Ще изглежда отвратително — нацвъкано на осминки, нагласени на челна позиция. И всички ще знаят, че това е било моето място…

— Айвън, важно е само едно: платени ли са страниците, всички са доволни.

— Няма да се повтори, Нед, давам ти дума…

— Просто лош късмет, Айвън, не се самообвинявай.

— Лесно е да се каже.

— Още ли ходиш на сеанси при онази терапевтка, как й беше името?

— Доктор Голдфарб. Спрях преди две седмици.

— Не е ли добра?

— Не, не, страхотна беше. Много ми помогна. Но здравният план на компанията покрива само една година…

— Ще завъртя някой и друг телефон в осигурителната компания и ще видим какво може да се направи.

— Благодаря. Задължен съм ти.

Изправи се и избърса очите си с ръкава.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Не и ако продължа да се дъня.

— Справяш се добре, Айвън — излъгах. — Това е просто една провалена сделка, не е краят на света. Сега върви да убедиш Ен Ем Ай. И не забравяй: добър си.

Той кимна и се отправи към вратата. Щом тя се затвори зад гърба му, оброних глава. Мамка му. Мамка му. Точно краят на света си беше. Моят личен Армагедон. Освен ако…

Правило номер едно в момент на криза: действай последователно. Проучи всички възможности за излизане от задънената улица, в която си бил набутан. Вдигнах слушалката и се обадих на Джоуел Шмит, нашия мениджър продукция. Щом го попитах дали може да ми отпусне някой и друг ден в повече за цветната притурка на Джи Би Ес, той направо побесня.

— Ти на кой свят живееш, Нед? Преди пет минути при мен влетя някаква надървена германка, Уте не знам коя си, била супервайзър за всички издания на „Кланг-Сандерлинг“ и искала да види как работим. Била наясно, че списанието се залага в петък, което според нея било с четири дни закъснение. Това струвало на компанията сума ти пари, и прочее ала-бала. Схвана ли картинката?

— Доста строга дама.

— Строга ли? Направо като издялана от лед. И вече съм убеден, че възнамерява да ме „супервизира“ под земята. Така че просто забрави за още отсрочки. Искам всичко да е готово за печат в петък или топките ти гърмят.

Дотук с опитите да спечеля малко време. Пак взех телефона и набрах Тед Питърсън от Джи Би Ес. Секретарката му се оказа истинска омайница. Още щом чу името „Компю Уърлд“, ме уведоми, че господин Питърсън е в среща, която ще продължи още поне пет години. Или поне това беше общият смисъл на посланието, с което се опита да ме отпрати.

— Ако е възможно да му отнема само пет минути от времето…

— Господин Питърсън днес няма пет минути, господин Алън — изчурулика тя.

— Всеки има пет минути.

— Ще му предам, че сте се обаждали. Повече от това не мога да направя.

Тед Питърсън. Видяхме се миналата година на едно от големите мероприятия, организирани от „Гетс-Браун“. Типичното корпоративно леке. На трийсет и две, решен до рожден ден номер трийсет и пет да се е добрал до позицията изпълнителен вицепрезидент. Нахъсан за победа.

— Чувам, че си много сериозен противник на корта — каза ми на коктейла на „Брайтън Текнолъджи Инк.“ („Надеждното съхранение на данни“.)

— В колежа играех по малко. Но сега съм сериозен аматьор.

— За кой университет играеше?

— Мейн, Преск Айл.

Видях как устните му се изкривяват в едва доловима усмивчица.

— Едва ли сме се засичали.

— Ти къде беше?

— В Принстън.

След като спечели точката, той остави разговорът да се насочи към темата за любимите ни играчи.

— Стефан Едберг, без да се замислям — казах. — Джентълмен на корта, но със смъртоносно жило. А на теб?

— Иван Лендл. Живото въплъщение на безскрупулна ефективност.

Несъмнено Питърсън се е мислел за безскрупулно ефективен, когато е метнал Айвън зад борда, макар че беше в течение на цялата поредица от трагедии в живота на Долински. Това се казва самарянин.

Петте индикатора на телефона ми светеха на пожар. Натиснах говорителя.

— Съобщения ли има за мен, Лили?

— Повече от десет, господин Алън.

— Чудно. Давай най-важните.

— Всички външни търговски представители. Рекламистите на „Ад Тел“, „Айком“, „Инфоком“, „Майкроком“… Списъкът е дълъг.

От лошо по-лошо. Слухът за придобиването явно беше плъзнал из бранша като тумор и всички основни клиенти звъняха в „Компю Уърлд“, за да проверят дали сме още в бизнеса.

— Би ли ми пратила по имейла списък с всички обаждания, Лили?

— Разбира се, господин Алън. О, още нещо, жена ви се обади, каза, че е чула новината. Искаше да говори с вас веднага.

— На линия ли е?

— Господин Мадуро е на първа, господин Сирио на втора, господин Блухорн на трета…

Основните ми играчи. И, естествено, всички се притесняваха дали още са на работа.

— Ще говоря със Сирио. Кажи на другите, че ще им се обадя при първа възможност.

— Разбрано, господин Алън. Само последно: да започна ли да се оглеждам за работа?

— Да го кажем така, Лили: не съм притеснен.

— Ясно, господин Алън.

Натиснах бутон номер две на телефонния апарат.

— Здрасти, Фил. Извинявай, че те оставих да висиш така.

— Нямаш грижа, Нед. Няма такъв шибан ден.

Добрият стар Фил. Кратко и ясно. Непоклатим и верен. От целия екип с Фил се оправях най-безпроблемно. На четирийсет и една-две, неоправдано пухкав, роден и израсъл в Куинс, все още живеещ там (по-точно в Озон Парк), небрежен по отношение на дрехите (с вкус към седефеносивите костюми с двуредно закопчаване) и с нулева търпимост към глупостта. Откакто Айвън Долински влезе в черния си период, Фил стана номер едно в екипа ни. Никога през живота си не съм виждал човек, способен да се оправя по по-блестящ начин с толкова различни ситуации. Беше достатъчно само да вдигне телефона и сделката му е в кърпа вързана. Списъкът му с клиенти беше бетон, при него нямаше неочаквани криввания към конкуренцията (често съм се питал дали това, което държи клиентите му при него, е умението му да се прави на голямата работа). И за разлика от другите членове на екипа ми, той никога не хленчеше, не се оплакваше и не вдигаше скандали. Просто си вършеше работата.

— Чул си новините, значи.

— Аха. Германци. С нас ли са?

— Така разправят.

— Значи, няма лошо. Чух и за премиалните. Лично аз имам малко по-различна представа за добри отношения.

— И аз.

— Ще платят ли?

— Така твърдят.

— Е, хубаво.

Харесвам го този Фил. Няма горчивина. Няма глупости.

— Виж, Фил, искам да те помоля за една услуга.

— Слушам те.

Разказах му за кризата с Джи Би Ес и как ни грозят шест празни страници за априлския брой.

— Кретенът Питърсън ли го спретна тоя фокус? — поинтересува се Фил.

— Боя се, че да.

— Иде ми да ги кастрирам със зеге такива като него. Искаш ли да говоря с него?

— Не приема обаждания по телефона. Опитах, както се досещаш.

— На мен ще ми вдигне.

— Защо?

— Знам едно-друго.

— Какво по-точно?

— Разни нещица за Питърсън.

— Например?

— Помниш ли миналогодишното събиране на търговците на Каймановите острови? Последната вечер реших да изляза от хотела и да се поразходя по плажа, и изведнъж насреща ми се задава Джоан Гластън, не знае на кой свят се намира, изглежда адски уплашена, направо съсипана. Знаеш я Джоан, нали?

— Продажби по телефона, Чикаго.

— Същата. Много точна мацка, а и страхотен крак. Та, почти се сблъскваме пред хотела, тя е в истерия. Вкарвам я обратно вътре, водя я да седне на тиха маса по̀ встрани, вземам й уиски и що-годе се поокопитва. Оказва се, че била на коктейла на Джи Би Ес по-надолу по плажа, в „Гранд Хаят“, и се разговорила с Питърсън. Като решила да си тръгне, Тед, като истински джентълмен, й предложил да я изпрати до хотела й. По средата на пътя поспрели да погледат водата. И докато Джоан се усети, Питърсън я награбил. Тя се опитала да го разкара, ама вместо да я послуша, онзи се опитал да я свали на пясъка и да й разтвори краката. Джоан го нацелила в чатала с коляно и успяла да избяга.

— Обадила ли се е в полицията?

— Предложих й да отидем до най-близкото управление, но тя се притесняваше, че Питърсън ще изфабрикува някаква фантастика за пред полицаите. Затова й викам, добре, майната им на местните ченгета. Върви при шефовете му в Джи Би Ес и им разкажи всичко както си е, настоявай да уволнят извратеняка му с извратеняк. Тя обаче се страхуваше, че дори Джи Би Ес да предприемат нещо спрямо Питърсън, никога повече няма да искат и да чуят за нея. А понеже разчита на продуктите на Джи Би Ес, които набавят близо половината й месечна квота, изпитваше ужас при мисълта, че може да прекъсне връзката си с тях.

Помъчих се да й набия в главата да не се плаши нито от Питърсън, нито от компанията му, но тя каза, че утрото е по-мъдро от вечерта и искала да си помисли. На другата сутрин се чекирам на летището и кой, мислиш, се оказва до мен на опашката: любовчията. Питам го как я кара, а той тутакси започва да имитира акцента ми. Кутрето му недоносено, има се за актьор. Пищи ми един такъв превъзбуден: „Всичко точно, Фили, как е семейството?“. Представяш ли си, има наглостта да ми говори за „семейството“!

Да ти кажа, тоя клоун съм го виждал най-много един-два пъти в живота си, а хич не обичам някой да ми се подиграва. Затова се наведох към него и му прошепнах в ухото: „Поне не съм се опитал да изнасиля някого снощи на плажа. Доколкото разбрах, Джоан е нямала друг избор, освен да те срита под колана. Леле, човек, какво не бих дал да видя изражението на жена ти, когато види ожулените ти топки!“. За няма и секунда по лицето на Питърсън не остана и капчица кръв, все едно го беше ухапал граф Дракула.

— Каза ли нещо?

— Беше толкова стреснат, че не можа да гъкне. После, два дни по-късно, ми се обажда Джоан. Върнала се в Чикаго и искала да ми благодари, задето съм я подкрепил в онзи момент. Обаче не, нямало да пуска обвинение срещу Питърсън. На другия ден, след като се прибрала от Кайманите, й се обадил някакъв човек на Питърсън и казал, че шефът му останал толкова доволен от срещата им на коктейла, че искал да купи реклама на цяла страница за следващите шест месеца. Джоан сметнала нещата, преценила колко комисиона ще вземе и се съгласила, макар да била наясно, че избира по-лесния начин. Но поне оня изрод бил наясно, че тя държи коз срещу него.

— Не вярвам на тази история.

— Задръж, става по-интересно. Някъде час след като приключих разговора с Джоан, ми звъни някакъв търговски представител на Джи Би Ес в Куинс и ми вика, че компанията му ми предлагала подарък, един от най-новите им модели лаптопи — 804FE. Цена в магазина — пет и триста.

Останах като гръмнат. Джи Би Ес са толкова консервативни, спазват буквата на закона и играят само по правилата. Ако разберат, че един от мениджърите им се е опитал да си купи мълчание след опит за изнасилване, мизерникът излита на улицата.

— Не си го приел, нали? — попитах.

— Нед, Нед, за толкова глупав ли ме имаш? Естествено, че не го взех, макар че, да ти призная, някъде за около минута бях изкушен, лаптопчето е бонбон. Обаче направих следното: казах на младежа да благодари лично на господин Питърсън за щедрото предложение и да го уведоми, че си мисля за него… непрекъснато.

— Исусе! — възкликнах. — Исусе Христе!

— Единственият син на Бог. Така че, нали разбираш? Може да се каже, че Тед Питърсън ми дължи услуга. Вдигам телефона. Той ми връща услугата. Ти си получаваш шестте страници за април. Айвън си приключва сделката с изрода. Всички сме доволни.

Затворих очи. Усетих как дланите ми се изпотяват с онази лепкава течност, която избива винаги, щом съм нервен. А сега бях адски нервен. Защото… Боже, колко лесно можеше да стане! Трябваше само да кажа на Фил: „Обади се“ и готово, проблемът е решен.

Но… Но… Но… След като веднъж одобриш такова обаждане, после какво? Подшушване тук, подшушване там, смигване, сръчкване, затваряне на очите. И най-неприятното, Фил щеше да разполага с коз срещу мен. Не че някога би го използвал. Освен ако не бъде принуден. В крайна сметка информацията е сила.

— Тук ли си още, Нед?

— Да.

— Е, да се обадя ли?

Поредната дълга пауза. Няма тръпка в това да постъпваш както трябва, нали? Особено при положение че в забраненото, в лъжата има нещо толкова изкусително. Има го у всеки от нас: нуждата да си поиграем с опасността. Проблемът е, че когато избереш незаконния начин, почти никога няма път за отстъпление. И трябва да свикнеш да живееш с последиците.

— Ужасно съм ти благодарен за предложението, Фил — казах. — И макар да би решило страшно много проблеми…

— И още как.

— Просто не мога да го направя.

— Да не си католик?

Засмях се.

— Аз съм само едно момче от Мейн.

— Е, и какво ще направиш за шестте празни страници?

— Някакъв шанс да омаеш някой от твоя контингент да си напазарува една-две допълнителни странички веднага?

— Кога е крайният срок за броя?

— Петък по първи петли.

— Със същия успех може да заложа на деветдневната молитва към Мадоната от Фатима.

— Мислиш, че е невъзможно ли?

— Освен ако не предложа най-ниската цена.

— Направи го. С крайния резултат ще се оправяме по-късно.

— Добре, шефе. Ще видя какво мога да измисля.

Щом Фил затвори, забарабаних с пръсти по бюрото, загледан в танцуващите светлинки по телефонния апарат. Бях близо. Ужасно близо. Добре, обади се. Три думи. Изречи ги и ръцете ти се омърсяват за цял живот. Превръщаш се в изрод, а основната криза в бизнеса така и не е отминала. Моралните дилеми никога не са черно-бели. Те винаги запазват един грозен сивкав нюанс.

Набрах запаметения номер на Дейв Мадуро. Не звучеше много доволен.

— Оставих ти най-малко четири съобщения. Благодаря ти, че ме накара да се чувствам като последната фигурка на тотемния кол.

— Дейв, извинявай. Тази сутрин изпълзяха всички адови изчадия. Обаче виж…

— Стига си го увъртал, Нед. Казвай направо: имам ли още работа?

Този въпрос беше първият, който ми задаваха всички външни търговци. И по-голямата част от сутринта ми премина в опити да ги успокоя, да погаля егото им, да предложа стандартните, замазващи очите приказки и да измоля някак си незабавно да кихнат отнякъде допълнителна рекламна страница. Предупредих момичетата от „Продажби по телефона“, че трябва да запълним още доста висящо пространство до вдругиден. Това беше високорискова стратегия, защото скоро в компанията щеше да се разчуе, че „Североизточни продажби“ са го закъсали. Но не ми оставаше друго. Нямаше съмнение, че до Чък ще достигне вестта за провала на Айвън с Джи Би Ес, но аз залагах на това, че мисълта му до такава степен ще е обсебена от новата ситуация с германците, че сигналът за бедствие няма да му направи впечатление още поне трийсет и шест часа, докогато, по волята на Аллах, страниците ще бъдат запълнени. Само се надявах Айвън да направи нещо с Ен Ем Ай. В противен случай Чък щеше да настои да го уволня.

Денят изтичаше между пръстите ми. Веднага щом приключих с успокояването на екипа си, трябваше да се заема с осемнайсетте обаждания от сериозни рекламодатели. Сведох речта си до едно и също:

Днес, благодарение на новите собственици „Кланг-Сандерлинг“, сме още по-големи и по-силни. Германците не са свикнали да подкрепят губещите. Само гледайте как пазарният ни дял ще нарасне през следващото тримесечие. „Компютър Америка“ вече са наясно, че дните им на второто място са преброени. „Кланг-Сандерлинг“ сериозно са се заели с мисията да ги изместят. И за да ознаменуват поемането на юздите, искат да ви предложат притурка от 6 страници за априлския брой с 25 процента отстъпка. Търсенето скочи дотолкова, че крайният срок е пет следобед днес…

То се знае, желаещи нямаше. Не че очаквах някой да клъвне. Големите играчи в компютърната индустрия чертаят рекламната си стратегия за месеци напред, така че шансовете някой да се навие да купи цяла притурка в последния момент (и да ни осигури материалите за по-малко от трийсет и шест часа) се равняваха на моите шансове да излетя със совалка на НАСА през следващия месец.

Въпреки това си заслужаваше да се пробва. Към пет бях приключил с последното име в списъка си и за осми (и бях решил), последен път позвъних на Тед Питърсън. Не бях сложил залък в уста цял ден, не бях мръднал от бюрото си и бях на ръба. И тогава Деби подаде глава през вратата на кабинета ми и обяви, че обединените сили на търговците по телефона са атакували фронта на продажбите в последния момент.

— На когото и да се обадя, пита: „Ама вие още ли сте в бизнеса?“. Така че никак не е лесно да убедим някого да купи осминка страница за толкова кратко време. Трябва да ви кажа и още нещо: Хилди и другите са убедени, че това е отчаяна стъпка… В смисъл, ние вече работим за майския…

— Продължавай, Деби, слушам те.

— Не ме разбирайте погрешно. Наистина даваме всичко от себе си. Особено като сме наясно, че от това зависи работата на господин Долински.

Невероятно. Кабинетът ми сигурно се подслушва.

— Така че, господин Алън, кажете ни какво точно се иска от нас.

Въздъхнах. Шумно.

— Съсредоточете се върху майския брой. Сигурен съм, че някой от външните представители ще измисли нещо.

Но това не се случи. Петнайсет минути по-късно, докато се връщах на мястото си с дванайсетата чаша кафе за следобеда, лампичките на телефонния ми апарат пак се бяха разтанцували.

Дейв Мадуро, после Дъг Блухорн и накрая Фил Сирио. И всички имаха един и същи отговор: никой от клиентите им не можел да реализира поръчка за толкова кратък срок.

— Няма смисъл да ти казвам истинското име на проблема — заключи Фил. — Нарича се „Коледа“. Бюджетът на всички е изтупан до последно и никой не иска да си усложнява живота точно в момента. Повярвай, изпробвах всяка възможност, и най-малката. Няма сделка.

— Благодаря, че опита, Фил.

— Е, как ще решиш проблема?

— Не знам какво ми остава, освен да си направя харакири пред германците.

— Шефе, дай да говоря с Тед Питърсън.

— Това е изнудване.

— Я стига! Най-обикновено убеждаване, нищо повече. Нали е обещал на Айвън? Само ще му напомня, че устната уговорка си е като написан договор, няма разлика.

Отпуснах глава на влажната си длан. Накрая отроних:

— Утрото е по-мъдро от вечерта.

Шест и десет. Погледнах си ноктите. За пръв път от десет години бяха изгризани до живеца. Също като на Айвън. Още един ден като този и ще започна да се замислям над медицинските ползи от цигарите.

На телефона ми пак засвятка лампичка. Сега пък кой е? Натиснах бутона с неохота.

— Къде изчезна, по дяволите?

Лизи. Много ядосана Лизи, и с право — беше звъняла около шест пъти, а аз така и не бях намерил време да говоря с нея.

— Лизи, миличка, извинявай, много извинявай. Не мога да ти опиша какво беше тука…

— Какво си мислиш? Толкова се притесних. Представяш ли си, отивам на работа сутринта и всички се надпреварват да ми обясняват как „Кланг-Сандерлинг“ купили „Гетс-Браун“. А ти се скри и…

— Моля те, целият ден е пълен ад, провал след провал. Нямах и минутка…

— Всеки има минутка — сряза ме тя, все едно беше чула разговора ми със секретарката на Питърсън няколко часа по-рано. — Особено за жена си.

— Лизи, не ми се ядосвай. Не съм искал…

— Не съм ядосана. Само малко обидена. И, разбира се, притеснена. За теб. — Гласът й омекна. — Добре ли си?

— Не съвсем.

— Вратата ли ти показаха?

— Не. Но в петък сутринта най-вероятно ще го направят.

Разказах й всичко, случило се от момента, в който пристигнах при Чък Зануси. Всичко, освен предложението на Фил Сирио да изнудва Питърсън.

Когато приключих, тя каза:

— О, скъпи, адски кофти ден.

Успях да се изсмея.

— Няма по-кофти, честно. И още не е свършил. Наистина идея нямам как ще запълня висящите шест страници, освен ако не пусна голи снимки на Чък Зануси.

— След час приключвам тук и ще дойда да те изведа да се напием.

— Не става. Онзи плужек Креплин вече ме дръпна за вечеря.

— Красота!

— Повярвай ми, ако имаше как да откажа, бих го направил. Но не мога да се измъкна. Особено при положение че Креплин е новият фюрер.

— Ясно, разбрах. — Но по тона на гласа й личеше, че е разочарована и разтревожена.

— Ядосана си.

— Просто отново се чувствам изтласкана в периферията. Разбираш ли, снощи все нещо си подозирал за това придобиване, но мълча като пън.

— Нали го обсъдихме, Лизи? Защо да споделям притесненията си?

— Защото сме женени. Защото, когато си женен, е редно да споделяш такива неща. И защото, когато не го правиш, се чувствам някак покровителствана.

— Никога, за нищо на света не бих се държал с теб покровителствено.

— Може би не го правиш съзнателно. Но от моя гледна точка желанието ти да не тормозиш малката ми главичка с проблемите си е проява на покровителствено отношение.

— Моля те, Лизи.

— И ако ставаше дума за мен, ако моята компания беше купена така внезапно, ти щеше да си първият, на когото щях да се обадя.

Хванах глава между дланите си. Дума да няма, напрежение в семейството беше точно това, от което имах нужда в момента. Нямаше какво да кажа, освен:

— Подсъдимият се признава за виновен.

— В нищо не те обвинявам. И не искам да страдаш допълнително, особено след онова, през което си минал днес. Просто… С мен не е нужно да се правиш на търговец, да се държиш така, все едно трябва да спечелиш на всяка цена.

Изведнъж се разнесе гласът на Лили.

— Господин Алън, извинявам се, че ви прекъсвам, но господин Долински ви търси на втора. Било спешно.

— Кажи му, че ще го чуя след секунда.

— Оставям те — каза Лизи.

— Извинявай, Айвън е в списъка ми с пациенти от спешното отделение.

— Стига си се извинявал, Нед. Разбирам какво се случва.

— Ти си слънце.

— Ще закъснееш ли?

— Опасявам се, че доста. Креплин намекна, че възнамерява да се развихри.

— В такъв случай няма да те чакам. И виж, дори нещата да се разпаднат, пак ще се оправим, не го забравяй.

— Няма.

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Натиснах бутон номер две. Сред пращенето на телефона в колата му, се чу странно въодушевеният глас на Айвън.

— Нед, имам новини…

— Заковал си Ен Ем Ай?

— И още как. Нещо повече: навиха се за цяла притурка от шест страници за новата им серия „Пауърплан“.

— Това е суперяко! — Размахах юмрук във въздуха. Кризата беше преодоляна.

— Дори ходих до централата им в Патерсън, за да е сигурно, че ще подпишат договора. Тъкмо приключих срещата и карам обратно към града.

— Чудесна новина.

— Има само един малък проблем.

О, не!

— Искат да влезе за майския брой.

Въздъхнах.

— Айвън…

— Знам, знам, повярвай, само дето не му облизах обувките на онзи, молейки го да вкарат рекламата за април. Но новите им модели „Пауърплан“ излизат през май…

Имаш ли представа на какъв риск изложи кариерата ми? Но знаех, че такива изблици на емоции са безполезни. Фил беше прав, като се беше съгласил да купи шестте страници, а после се беше оттеглил от сделката, Питърсън беше съсипал Айвън. Да, вярно, Айвън би трябвало да го притисне да подпише договора още там, на място, но човек би очаквал от един мениджър в Джи Би Ес да държи на честната си дума. Айвън не беше виновен. И току-що сключи голяма сделка. Опитах се да звуча въодушевен.

— Справил си се чудесно, Айвън.

— Какво ще правим за април?

— На път сме да разрешим въпроса — уверих го. — Върви се почерпи една бира. Заслужи си я.

Затворих, преди великодушният ми мил образ да се пропука. Проклетият му Айвън. Съчувствах му искрено, но нямах нерви да се разправям с него. Да се издъни точно в този момент…

Шест и четирийсет. Гледах втренчено телефона и си представях как изведнъж ми се обажда Тед Питърсън и оповестява, че днес следобед в тоалетната го е споходил духът на приближаващата Коледа и е пробудил съвестта му, вследствие на което той е решил не само да купи априлската притурка, а и да направи дарение за благотворителна кухня, раздаваща топла супа на бездомните…

Друг път.

Шест и четирийсет и една. Погледът ми не беше помръднал от телефона. Винаги реагирах така при заплетени ситуации в работата. Докато правех словесни пируети, имах чувството, че мога да убедя всеки в почти всичко. Но за пръв път в живота си не можех да измисля на кого да се обадя, че да си спася кожата. Телефонът вече не ми беше приятел.

Шест и четирийсет и две. На вратата на кабинета ми се почука отривисто. Без да изчака отговор, в стаята връхлетя ядосаният Чък Зануси. Веднага разбрах, че е научил за фиаското на Айвън.

— На първия ти работен ден тук преди… колко, четири години ли станаха? — ти казах кое е първото правило за работа с мен, помниш ли?

— Чък, нека ти обясня…

— Правило номер едно. Сигурен съм, че го помниш…

— Уверявам те, положението е под контрол…

— Какво е проклетото правило номер едно, Нед?

— Ако има проблем, да те уведомя незабавно.

— Точно така. Помниш като слон. И сигурно ще се съгласиш с мен, че загубата на притурката с реклама на Джи Би Ес два дни преди затваряне на броя представлява проблем?

— Днес проблемите са толкова много, Чък…

— Сериозно ли, Шерлок?

— … затова не ти се обадих.

— Глупости. Не ми се обади, защото прикриваш Айвън. Опитваше се да си гарантираш канонизация като Светеца покровител на издънилите се търговци.

— Просто си помислих, че си имаш достатъчно грижи на главата, за да…

— Глупости!

— Нещата са под контрол…

— Друг път. По-добре направо да беше направил официално изявление, че Джи Би Ес са ни нанесли разгромителен удар. Сега, благодарение на гениалната ти стратегия не само че всички в бранша обсъждат дали „Кланг-Сандерлинг“ ще разпердушини целия екип на „Компю Уърлд“, ами и клюкарстват как правим отчаяни опити да запълним притурката за априлския брой. А отчаянието, както съм ти повтарял много пъти, е основният грях на търговеца. Явно обаче ти си го забравил, Нед, в резултат на което доверието към нас падна под нулата. Поздравления.

— Поемам цялата отговорност.

— И с право, по дяволите! Особено при положение че тези страници просто трябва да бъдат запълнени. Иначе излиташ от тук. Ясно ли е?

Някога да са ви удряли в стомаха? Докато се опитвате да си поемете дъх, светът пред очите ви внезапно се размътва. Всичко се замъглява.

— Чуваш ли ме, Нед?

— Чувам те — пророних.

— Никак не ми е приятно да те заплашвам. Но ти сам си избра цял ден да мълчиш по въпроса, така че сега сатърът ще падне върху твоята шия. Вярвай ми, много ми се ще да се измъкнеш.

— Ще се измъкна.

— Как? С молитва?

Свих рамене.

— Ще се справя. Само гледай.

— Ще гледам. Отблизо. И още нещо.

— Какво?

— Уволни Долински.

— Чакай, Чък…

— Не ми обяснявай, Нед. Той е в основата на цялата отвратителна каша.

— Гаднярът всъщност е Тед Питърсън…

— Възможно е и да е така, но Долински е проточил любезностите около договарянето, с което е дал възможност на онзи обирджия Питърсън да се измъкне от готова сделка. Сам знаеш, че след смъртта на Нанси направих какви ли не компромиси заради Айвън. И също като теб му покривах гърба, когато не беше на себе си, защото искрено съчувствам на копелето. Но вече минаха две години, а той все още не може да се съсредоточи върху играта. И сега неговата некомпетентност излага на течение и двама ни.

— Айвън не е некомпетентен. Днес следобед затвори голяма сделка за шест страници притурка с Ен Ем Ай за майския брой. Има подписани договори.

— Ще се погрижа комисионата му от тази сделка да бъде добавена към обезщетението му за напускане.

— Хайде, Чък, прояви малко разум.

— Решението е взето. Край с Айвън.

В главата ми отекваше гласът на Фил Сирио: „Най-обикновено убеждаване, нищо повече. Нали е обещал на Айвън? Само ще му напомня, че устната уговорка си е като написан договор, няма разлика“.

— Да предположим, че успея да направя сделката с Джи Би Ес…

— Мечтай си. Няма как да стане.

— Нека просто допуснем, че убедя Тед Питърсън да размисли.

— Ще те призная за факир, но въпреки това ще настоя да се разделим с Айвън.

— Не е честно.

— Не ме интересува. Добре, заковал голяма сделка с Ен Ем Ай, браво. Първата от две години насам…

— Това означава, че си възвръща формата.

— Това означава, че е извадил късмет. Ен Ем Ай тръбят навсякъде за новите си машинки „Пауърплан“. Знаеш не по-зле от мен, че е въпрос на време Айвън да ни насади на още по-миризливи пачи яйца. Съжалявам, Нед. Пътник е. И ако не го уволниш до утре на обяд, ще го направя аз.

— И после ще уволниш и мен.

— Решиш ли проблема, оставаш на работа. Това е. Ясно?

Кимнах. Чък отвори вратата и каза тихо:

— Не ме принуждавай да те уволнявам, Нед, моля те.

Останах неподвижен на стола си дълго време. Имаше само едно решение на проблема, само един начин да спася кожата. „Шефе, нека се обадя на Тед Питърсън.“ Утре рано сутринта ще кажа на Фил Сирио да го направи. Майната им на всички последствия. Въпросът вече беше на живот и смърт.

За пореден път обилният снеговалеж означаваше, че всички таксита в Ню Йорк са изпаднали в зимен сън. Затова отидох пеша до Гранд Сентръл и се качих на шестицата за центъра. В мотрисата беше доста горещо. На Четиринайсета улица се качи някакъв ърбън пич: мазна кожа, рехав мустак, суитчър с качулка и дръпнат догоре цип, кецове „Найк“ за двеста долара, адски нахакан. Стовари се на седалката срещу мен и започна да ме зяпа с враждебен поглед. Не му останах длъжен. „Чети по устните ми, скапаняко: на ръба съм да се навия на сериозно изнудване. Така че кой е кофтият пич тука, а?“

— К’во зяпаш бе? — сопна се онзи.

Погледът ми стана още по-корав.

— К’во зяпаш ти бе? — изграчих.

— Проблеми ли искаш да си образуваш?

— Само ако ти си навит — рекох и небрежно плъзнах ръка към джоба на балтона си, сякаш вътре криех пистолет. Онзи забеляза и тутакси отмести поглед.

— Не искам никакви проблеми.

— Значи, ставаме двама.

Продължихме в мълчание. Мотрисата спря на Лафайет стрийт и аз се изправих да слизам.

— Ей — обади се младежът. — К’во?

— Весела Коледа, пич.

— И на теб.

Установих, че съм се усмихнал за първи път за целия ден.

Заджапах през кишата по Лафайет към ресторант „Правда“. Когато влязох, Клаус Креплин вече се беше настанил на централна маса. Поздрави ме със змийска усмивка, покани ме да седна, после взе от масата пакет „Дънхил“ и си запали цигара с елегантна сребърна запалка.

— Знаеш ли защо избрах този ресторант? — попита той. — Заради хайвера и цигарите. Това е едно от малкото места, останали в този побъркан по здравословния начин на живот град, където човек може да си пуши, без да рискува да го арестуват.

Всички келнерки бяха с прилепнали по тялото черни роклички с дълбоко деколте. Едната вече приближаваше към масата ни с поднос в ръка. Креплин я наблюдаваше съсредоточено.

— И, естествено, обстановката е вълнуваща, не си ли съгласен?

Момичето остави подноса, върху който имаше голям куб лед и две изящно изработени стоманени подставки, върху които бяха подредени по шест малки чашки с прозрачна течност. Келнерката намести по един комплект пред всеки от нас.

— Надявам се нямаш нищо против — каза Креплин. — Позволих си да поръчам и за двама ни.

— По шест шота водка?

— Това е специалитетът на заведението. Разбира се, придружен с хайвер — поясни той, докато момичето поставяше леда между двама ни. Вътре в куба беше вдълбано големичко бурканче хайвер от белуга. Не исках дори да предполагам колко може да струва.

Креплин вдигна първата чашка. Последвах примера му.

— Наздраве — каза той и чукна моята чашка, после гаврътна своята на екс. Аз направих същото, ледената водка притъпи чувствителността на гърлото ми. Тутакси усетих отпускащото й действие.

— Май имаш нужда от водка — отбеляза Креплин.

— Денят не беше лек — кимнах аз. — Но ти вероятно си в течение, нали?

— Чух, че си се озовал в опасна ситуация. Ще оправиш ли нещата?

— Разбира се.

— Тогава да пием за добрата новина.

И двамата вдигнахме втората чашка. Дзън. До дъно.

— Знаеш ли защо съм сигурен, че двамата с теб ще се разбираме прекрасно? — попита Креплин, като загреба пълна лъжица хайвер, намаза го върху парче блин и го лапна цялото. — Защото беше малко хладен към мен при първата ни среща. Леко войнствено настроен. Харесвам подобен стил — лоялен служител, добър капитан на войските си… пардон, на своите „колеги“, но в същото време човек, който не се съгласява с всичко, казано от началниците му. Уважавам хората, които умеят да бъдат едновременно лоялни към компанията си и независими. За разлика от Чък Зануси.

— Чък е добър човек.

— Искаш ли да чуеш мнението ми за шефа ти? Чък Зануси е твърде дебел. И го е страх до смърт от мен. Поради което не изпитвам никакво уважение към него. Това, плюс физическата му пълнота, говорят за пълна липса на дисциплина.

— Може да се тъпче с понички, но успехът на списанието се дължи изцяло на Чък. Той наистина е първокласен издател и познава компютърния бизнес отвътре.

— Впечатлен съм, Едуард. Такава лоялност към човек, който само преди час заплаши да те уволни, ако не се справиш с кризата с Джи Би Ес.

— Откъде знаеш?

— Защото аз му наредих да те разкара, ако се провалиш.

— Благодаря.

Креплин се изхили.

— Това е изпитание. И знам, че ще го преодолееш. По блестящ начин. Така че Чък Зануси няма да те уволни, нали?

Фил, обади се.

— Не, Клаус, няма да ме уволни.

— Чудесно. Защото след като тази криза отмине и по-точно след Коледа, аз ще уволня Чък Зануси.

Посегнах към третата чаша водка, насилих се да изглеждам спокоен.

— Сериозно ли говориш?

— Винаги говоря сериозно, Едуард.

— Не се и съмнявам.

— Дори вече знам кой ще наследи Чък.

— И кой е късметлията?

— Ти.

Премигнах.

— Аз?

— Да, ти.

— Изключено!

— Решено е. Ако искаш позицията, заповядай на втори януари и ще те назначим за новия издател на „Компю Уърлд“. Честито.

Без да се замисля, вдигнах чашата с водка и я пресуших.

— Хм… благодаря.