Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Job, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невена Кръстева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Дъглас Кенеди
Заглавие: Сделката
Преводач: Невена Дишлиева-Кръстева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 04.03.2014
Редактор: Владимир Молев
Художник: Росен Дуков
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-227-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13653
История
- — Добавяне
4
Дан Шугърман сервираше за сета, когато започна да се разколебава. След като ми проби сервиса в шестия гейм, вече водеше с пет на три гейма, резултатът беше трийсет-нула и му оставаха само още две точки, за да вземе сета. Но после взе че направи двойна грешка със силен втори сервис, който излезе далеч от полето.
Трийсет-петнайсет.
Погледнах си часовника: 6:41 часа. Още деветнайсет минути от запазеното време на корта. Шейсет и четири минути до закуската ми с Чък Зануси. „Не мисли за това — повтарях си, — не мисли за това. Просто се съсредоточи върху следващия удар.“
Първият сервис на Шугърман беше поредният опит за мощен ас, едва успях да подложа ракета и да изпратя топката във въздуха. Опитът за прехвърляне беше къс и Дан се впусна към мрежата, за да забие. Само че за миг изпусна топката от очи и волето завърши право в мрежата.
Трийсет-равни.
Този път пробва да смени темпото на сервиса: с ниска скорост и силен топспин. Аз обаче съумях да заема правилна позиция и върнах чист завършващ форхенд.
Трийсет-четирийсет.
Докато се връщаше на основната линия, Дан измърмори нещо неразбираемо. После ми метна бърз поглед, в който видях раздвоеност и несигурност, разколебаност и липса на вяра. Погледът продължи едва секунда, но в него се четеше всичко. Разбрах, че сетът е мой.
Мощен първи сервис на сантиметри извън централната линия. Последва изключително внимателен втори сервис, от който ясно личеше, че мисли за точката за пробив. Топката попадна в центъра на полето. Придвижих се напред, замахнал широко назад с ракетата, уж за дълбок ретур. Дан остана на основната, но аз смених тактиката и пуснах къса топка близо до мрежата. Дан се хвърли да я стигне, но още преди да я доближи, тя вече беше тупнала втори път.
— Мамка ти! — изкрещя, докато връхлиташе върху мрежата, но веднага след това вдигна ръка в знак на извинение. В крайна сметка тенисът е джентълменска игра. Докато не вземат да те гризат съмнения и не започнеш да правиш грешки. Тогава битката става на живот и смърт. А противник си си самият ти.
Дан Шугърман винаги водеше тази битка със себе си. Говореше се, че е бойното куче на търговец на метали, човек, който изправя на нокти всичките си подчинени и дебне фючърсите по борсите като питбул. Или поне така чувах в съблекалнята на „Ню Йорк Хелт енд Ракет Клъб“, където двамата с Шугърман играехме тенис два пъти седмично в 6 сутринта. След като се бях изправял лице в лице с него от двете страни на мрежата в продължение на три месеца (бяхме предложени за партньори от експерта по тенис на клуба, щом споменах, че съм кандидат за ранна партия тенис), все още не знаех почти нищо за житие-битието му, освен че кара четирийсетте, печели тлъсти пачки, живее на Сътън Плейс, женен е за шопинг маниачка на име Мици, с която се старае да се засича възможно най-рядко, и има навика да удря ракетата си „Уилсън“ за 375 долара в корта всеки път, щом пропусне точка.
Да, Шугърман беше стопроцентов тип А, човек, който иска да е победител на всяка цена и за когото животът е бойно поле. И, разбира се, при ръст 163 сантиметра, страдаше от онзи наполеоновски комплекс, който го държеше непрекъснато на педал — характерната за ниските мъже необходимост да се утвърдят на всяка цена. При тениса е така: след като си играл няколко пъти с някого, започваш да виждаш всичките му ограничения, страховете и съмненията му. Защото победата в тениса зависи само донякъде от уменията и от физическата ти издръжливост. Това, което в крайна сметка определя изхода от един двубой (особено при равно разпределение на силите между двамата играчи), е дали ще съумееш да запазиш предимството си, когато ти се отвори възможност да го завоюваш. Можеш ли да го превърнеш в успех. Толкова ли отчаяно жадуваш да победиш. Или способността ти да се изявиш е белязана от една постоянна, дълбока несигурност.
Това му беше проблемът на Шугърман. При всеки мач бързо печелеше предимство, след което започваше да се притеснява и неизменно прецакваше нещата. Навярно защото на корта решимостта му да победи беше абсолютно неприкрита. Аз съм от онези играчи със спортен дух, които се съсредоточават единствено върху спечелването на следващата точка и като така възприемам мача като поредица от малки победи. Шугърман пък е маниакално амбициозен играч, за когото всяка среща на корта е война, в която той задължително трябва да победи. Но винаги, когато на хоризонта изплуваше възможност за победа — бам! — няколко мощни неточни удара и той започваше да се разпада.
След сервис при четири на пет лесно спечелих гейма благодарение на неговата поредица непредизвикани грешки. Но при пет равни първият му сервис се съживи. Спечели две точки, после пласира блестящ удар, който тотално ме извади от равновесие. Изведнъж резултатът беше четирийсет-нула, той сервираше за гейма и ме дари със самодоволна усмивка. Усмивка, която казваше: „И ти се имаш за победител!“.
В този момент минах в нападение, наказах предпазливия му начален сервис, като върнах топката право в краката му. После, при следващата точка, направих чист форхенд право по линията.
Трийсет-четирийсет.
На следващия си сервис придаде предостатъчно топспин, но аз успях да върна бекхенд по диагонала.
Четирийсет-равни.
Нервите му не издържаха и допусна двойна грешка. В следващия момент, след като ударих късо воле при мрежата, вече водех шест на пет и сервирах за сета.
Шугърман вече не се усмихваше, беше разбрал, че съм решен да приключа бързо с тази история.
Два аса, последвани от отмъстителен удар над глава, и имахме сет пойнт. Подхвърлих топката във въздуха и нанесох силен завършващ удар върху централната линия. Шугърман се хвърли да я стигне, но тя се стрелна покрай него и той се запрепъва по корта като пиян.
— Скапана работа, пълна кретения! — занарежда той. В този момент звънна камбанка, която оповести, че часът ни на корта е изтекъл. Шугърман уморено се насочи към мрежата. Аз също. Поздравихме се.
— Тази сутрин умът ми беше другаде — оправда се той.
— Да, и моят.
— Не ми се стори да е така. Ти беше съдията, съдебните заседатели и изпълнителят на присъдата. При такъв категоричен обрат в играта определено ти предстои страхотен ден.
— От твоите уста в божиите уши.
Петнайсет минути по-късно вече си бях взел душ и издокаран в костюм, пресичах града с такси. Точно под Четирийсет и девета улица влязохме в здрава тапа. Половин час не помръднахме и сантиметър.
— Можем ли да направим нещо? — попитах шофьора.
— Не съм хеликоптер — отговори той.
Седем и трийсет и седем. Беше невъзможно да стигна до „Уолдорф“ за петнайсет минути. Така че оставих десетачка на таксиджията, отворих вратата и рекох:
— Благодаря, изчезвам.
После, под акомпанимента на трийсетина виещи клаксона, си запроправях път през задръстването. Отправих се към Четирийсет и първа, където пресякох през надлеза. Седем и четирийсет и една. Петдесет и първа на запад беше в същото положение: една безкрайна просната вена от наблъскани една в друга коли. Затичах, като заобикалях пешеходци, колоездачи, кучета на каишки и камикадзета разносвачи на пица „Д’Агостино“. Първо авеню… Защо са толкова дълги тези пресечки в центъра? Второ. Трето. „Гледай къде тичаш, скапаняк!“ изджавка възрастна жена, в която едва не се блъснах. Лексингтън Парк. Бърз завой на юг. Седем и четирийсет и осем. Внимателно с келнера с подноса пред „Старбъкс“. „Уолдорф“ вече се виждаше. Пет, четири, три, две, едно…
Влетях през входната врата и се облегнах на стената, запъхтян. Макар температурата да беше минус шест, ризата ми беше вир-вода, лицето ми беше плувнало в пот. Исках да мина през тоалетната и да се приведа в ред, но вече бях закъснял с пет минути. Затова се обърнах към портиера и го помолих за салфетка.
Той бръкна в джоба си и извади пакетче кърпички за еднократна употреба. Отворих го с рязък жест, дръпнах няколко наведнъж и попих челото си. После му върнах празното пакетче, придружено с един долар.
— Благодаря. Ето, купи си друго.
— Сега по-добре ли сте, господине? — попита той.
Изправих се, изопнах рамене и си поех дълбоко въздух, за да дойда на себе си.
— Супер съм.
Чък Зануси седеше на ъглова маса, обърната към ниша. Всеки, който погледнеше към ресторант „Пийкок Али“, би забелязал веднага високия метър и осемдесет мъж с неговите сто и двайсет килограма, тройна брадичка, две мечешки лапи вместо ръце и шкембе на сумист, той беше мъж, който, подобно на планината Ръшмор, приковаваше погледите към себе си. Докато приближавах към масата, видях пред него чиния с палачинки, от която се вдигаше дим. Палачинките плуваха в езерце от кленов сироп.
— Съжалявам, че се забавих. По Драйв нищо не помръдваше.
Чък се прокашля и кимна неловко към другия край на масата, където седеше трийсетинагодишен мъж, който до този момент ми се падаше скрит в нишата. Висок, тънък като вейка, със зализана назад коса (гарвановочерна), облечен в добре ушит оловносив костюм, бяла риза с широка яка и елегантна вратовръзка на точки. Европеец, без съмнение. И като видях как съсредоточено изучава пръстите си, определено можеше да бъде вкаран в графа „Неприятности“.
— Извинявам се, ужасно съжалявам, не знаех, че… — продължих, все още останал без дъх.
Европеецът сви небрежно рамене, после се подсмихна мазничко.
— Нед, запознай се с Клаус Креплин — обади се Чък.
— Много съм слушал за вас — каза онзи, английският му прозвуча плашещо безупречен.
— О, нима? — възкликнах и хвърлих на Чък поглед, който гласеше: „Кой е този смешник?“.
— Разбира се, че съм чувал за Нед Алън — продължи Креплин и ми направи знак да се настаня. — Попитайте когото и да е в „Компю Уърлд“ кой е регионален мениджър номер едно, магьосникът на рекламата и всеки ще каже вашето име.
— Радвам се да го чуя — измънках и се отпуснах на един стол, като хвърлих на Чък още един озадачен поглед. Шефът ми обаче не вдигаше глава от чинията си с палачинки.
Креплин продължи:
— Естествено, в нашата компания винаги сме се стремили да даваме възможност на таланта да се развива.
Нашата компания. Пулсът ми прескочи един-два удара.
— И вярваме, че свръхнормалните… о, извинете, английският ми е… исках да кажа, свръхнадарените като вас трябва да бъдат възнаграждавани.
Следващият ми въпрос беше адресиран към Чък Зануси.
— Той е купил списанието?
Креплин се засмя сковано.
— Не, не, не, не съм новият собственик на „Компю Уърлд“, макар подобна перспектива да ми се вижда забавна. Моята компания купи списанието.
— Както и всички останали издания на „Гетс-Браун Груп“ — додаде Чък. — Клаус е от „Кланг-Сандерлинг“.
— Чували ли сте за нас? — поинтересува се Креплин.
Една от най-големите многонационални компании в Европа и основен играч на разрастващите се комуникационни пазари в Азия и Южна Америка.
— Че кой не е?
Поредната мазна усмивка от негова страна.
— От известно време си търсим платформа в Северна Америка — продължи той. — И „Гетс-Браун“ ни се сториха перфектната среда, чрез която да се установим на този бряг на Атлантическия океан.
Перфектната среда. „Кланг-Сандерлинг“ сигурно бяха платили над три милиарда долара, а Креплин се изказа така, все едно просто са пребоядисали стените.
— И каква е вашата роля в тази нова „среда“? — попитах.
— Клаус е новият издател — отговори вместо него Чък.
— Не, не, не — поклати глава Клаус. — Както ти казах, Чък, ти си оставаш издателят на „Компю Уърлд“. Аз съм просто юбер-издателят на всички аудио и компютърни издания на „Гетс-Браун“. Но… — Сега вече се обърна директно към мен: — Бих искал да ви уверя: всяко издание ще запази самостоятелността си. Вече го обясних на Чък в самолета на път от Чикаго вчера вечерта.
— Когато ми се обади… — подхвърлих към Чък. Креплин не го остави да си отвори устата.
— Когато аз помолих Чък да ти се обади, за да уговори среща. И причината да поискам незабавно да се запозная с теб, Нед, е, че „Кланг-Сандерлинг“ вярват в идеята за контролираната приемственост. Имаме богат опит с този вид преходни корпоративни ситуации и се гордеем с умението си да се намесваме възможно най-малко в текущите дела на жизнеспособно издание като вашето.
— Да разбирам ли, че мога да кажа на хората от екипа си, че не ги застрашава уволнение?
— Несъмнено. И, между другото, уважавам мениджърите, които държат на подчинените си.
— Те не са ми подчинени, господин Креплин.
Усетих обувка да се забива в прасеца ми. Чък ми подсказваше да дам отбой.
— Разбира се, разбира се… Моят английски не е на ниво. „Колеги“, нали?
— Именно. Най-добрият търговски екип в бранша.
— Да, искам да те уверя още веднъж, че екипът ти ще се запази в същия състав. И, моля, наричай ме Клаус, става ли?
— Разбира се — кимнах. — Може ли да си поръчам едно кафе?
— О, боже! — възкликна Клаус. — Колко съм невъзпитан. — Щракна с пръсти към келнера. — Кафе и…?
— Само кафе.
— Но сигурно закусваш, нали?
— Не съм гладен.
— Чък?
Той погледна купчината палачинки пред себе си.
— Не, благодаря, Клаус.
Креплин си погледна часовника, после извади от куфарчето си малък мобилен телефон.
— Трябва да звънна в централата ни в Хамбург. Бихте ли ме извинили за минутка?
И двамата кимнахме и той се отправи към фоайето. Настъпи продължително мълчание, по време на което Чък упорито разбъркваше лагуната от кленов сироп. Щом Креплин се скри от полезрението ми, Чък ми направи знак да се наведа към него и прошепна:
— Защо се държиш нападателно? Като задник.
— Задник ли?! — изсъсках в отговор. — Ти си задникът в случая, Чъки. Да ме хвърлиш в тая яма, без да ме предупредиш.
— Мислиш, че ми е забавно, а? Стовариха ми сценария в пет вечерта снощи. „Хей, Чъки, какво ще кажеш на връщане от Сиатъл да отскочиш да обядваме в Чикаго?“ И после — бум, тряс! — чифт шваби, които се бият в гърдите, че отсега нататък те командват парада.
— И въпреки това трябваше да ме предупредиш!
— Не ми се перчи така. Креплин не се отлепи от мен през целия път от летището до града, а щом стигнахме до хотела му, реши да го удари на живот. Единственото ми желание беше да скоча в автобусчето от летището за Ларчмонт и да приключа с този ден, обаче онзи не, та не. И понеже изведнъж се оказа, че ми е шеф, нима имах избор? Да му кажа да ми се маха от главата? Копеленцето ме държа навън до един и половина. Насила ме замъкна до някакъв стриптийз бар на Седмо и Четирийсет и девета улица, където бутилка шампанско струва бон и половина. Да си виждал мацка с изкуствено око да върти циците си в посока обратна на часовниковата стрелка? На това Креплин му вика добре прекарано време. Прибрах се чак към три, два часа и половина спане и хайде обратно в помията. Не мога да преценя дали Креплин ни слиза до нивото, или просто ни залъгва.
— Предполагаш, че сме пътници?
— Да го кажем така: стреснах се, но не ми е изкарал акъла.
— Чудно!
— Виж, Неди, ще ми се да вярвам на твърденията на „Кланг-Сандерлинг“, че ще си останем едно голямо щастливо семейство, но кога за последно си повярвал на глупостите на началник?
— „Преходна корпоративна ситуация“… „свръхнормален“. Тоя е абсолютен нацист.
— По-тихо, моля те. Чуе ли те Креплин, ще лъскаш обувки на Гранд Сентръл.
— „Ние уважаваме самостоятелността“… Не каза ли същото Хитлер на чехите през трийсет и девета?
— Неди, Неди, чуй ме, тук печеливши няма. „Кланг-Сандерлинг“ държат всички карти. Така че да раздухваме въглените под краката на Креплин…
— Не съм раздухвал…
— Беше на ръба на сарказма, а не мисля, че това е най-правилният ход за момента. Особено като знаем, че нашият нов юбер-издател може с един замах да изхвърли и двама ни на улицата.
Прав беше. Свих рамене.
— Чуй, Неди, знаеш, че си топиграчът ни на търговския фронт. Можеш да омаеш и Саддам Хюсеин, без окото ти да мигне. Сега единствената ти задача е да накараш Креплин да те хареса. Вече се е наслушал на суперлативи за теб из цялата фирма. И си мисля, че е достатъчно умна тиква, за да осъзнава, че, общо взето, „Компю Уърлд“ е келява, мижава работа, така че защо да въвежда нов режим, след като този му снася по малко? Просто се продай на този задник, става ли?
— Добре, добре — вдигнах ръце аз. — Офанзивата по омайването му започва сега.
— Умник си ти. И, повярвай ми, аз също съм шокиран. Нали разбираш, с три деца, висяща ипотека, сметки колкото щеш и предстоящата еуфория около коледното пазаруване, този дребничък обрат в хода на събитията ме прави малко нещо нервен.
— Някой друг знае ли за промяната в собствеността?
— Още не. Но бас ловя, че мълвата вече е плъзнала. Затова щом се върнем в офиса, искам да вземеш думата и да информираш лично екипа си за случващото се. Опитай се да ги успокоиш, че нещата си вървят по обичайному.
Сетих се за късното съобщение от Долински. Горкичкият, ще мине на по-силни транквиланти, щом разбере.
— Другото, което ще трябва да им обясниш — продължи Чък, — е как ще бъдат разпределени бонусите оттук нататък.
— О, боже — неволно повиших глас аз. — Не ми казвай, че ще ни прецакат с бонусите!
— Никога не бихме направили подобно нещо.
Вдигнах глава. Креплин се беше върнал и цял сияеше от удоволствие, задето ме е хванал в издънка.
— Извинявам се, господин Креплин — измънках аз.
— Моля те, държа да ме наричаш Клаус.
— Не исках да те обидя, Клаус.
— Не съм си го и помислил, Нед.
— Но те моля да разбереш…
— Знам, знам. Мислиш си, че току-що си бил пуснат в опасни води. Нов мениджмънт — нов корпоративен ред. И, естествено, се притесняваш: „Ще ни видят ли сметката“, ja?
Възпрях се да не отговоря с „ja“ (зарежи сарказма, Нед) и просто кимнах.
— Разбирам и уважавам тревогите ти — продължи Креплин. — Защото те отразяват една по-мащабна загриженост за бъдещето на хората, които работят с теб. Но, моля те, имаш уверението ми: докато продуктивността на отдела ти се запази висока, няма да има уволнения.
— Оценявам.
— А по въпроса с коледните бонуси, всеки ще получи точно това, което заслужава. Нашият проблем — не, не е точно проблем, по-скоро дребна счетоводна подробност — е, че финансовата година на „Кланг-Сандерлинг“ приключва на трийсет и първи януари и ние никога не плащаме бонуси преди тази дата. Понеже обаче уважаваме американската традиция за раздаване на премии преди Коледа, предлагаме следното: петдесет процента се изплащат последния петък преди Коледа, а остатъкът получавате на трийсет и първи януари. Справедливо, нали?
Не, не беше справедливо. Особено за човек затънал в дългове като мен. Или за Деби Суарес, която разчиташе на парите преди Нова година, за да плати таксата за обучение на сина си. Или за Дейв Мадуро, който плащаше две издръжки. Или за почти всеки, който ми идваше наум от търговците, отговарящи за Североизточния регион, до един примери за финансовата безотговорност. (Покажете ми търговец, който живее според възможностите си.) Много съжалявам, хер Креплин, но идеята ви е далеч от справедливостта.
Погледнах Чък. Очите му казваха: „Не спори с копелето. Нищо не можем да направим“. Докарах си раболепна усмивчица.
— Звучи ми като доста разумен компромис.
— Чудесно. Радвам се, че сложихме край на тази неприятна част от разговора. А сега, Нед, ако графикът ти позволява, бих искал да те поканя на вечеря днес. После може да ме разведеш из прословутите Сохо и Трайбека, за които толкова четем в немската преса.
Обувката на Чък пак опря в прасеца ми.
— Разбира се, Клаус. Само трябва да се чуя с жена ми, за да…
— Отлично. Ще направя резервация за един превъзходен нов ресторант, за който четох, на Лафайет стрийт.
— „Правда“ ли?
— Впечатляващи познания — кимна Креплин. — А случайно да знаеш и какво означава „правда“?
— Да, знам — истина.
Креплин се оттегли с извинението, че го чака презокеански разговор, и се качи в апартамента си в „Уолдорф Тауърс“. Двамата с Чък се отправихме към офиса. Беше само на пет минути пеша. Не си разменихме и дума, преди да стигнем до Трето авеню и Четирийсет и осма улица, където един Дядо Коледа от Армията на спасението удряше камбанка и повтаряше хрипливо „Весели празници!“.
— Мисля, че току-що изгубих коледното си настроение — обади се Чък.
— Както сам каза, защо да ни затрива, като е наясно, че се крепим над водата?
— Непрекъснато си повтарям: „Без паника“. И ми е адски трудно да следвам собствения си съвет. Но виж, трябва да съобщим новината спокойно и кротко. Нищо необикновено, работа като работа. Става ли?
Когато обаче влязохме в офиса, обстановката не изглеждаше особено спокойна. Луиз, секретарката на Чък, незабавно го притисна до стената. Изглеждаше не на себе си.
— Господин Зануси, телефонът звъни на пожар. Записах около двайсет спешни съобщения за вас. Кажете ми: работя ли още тук?
— Луиз, няма от какво да се притесняваш… — Той я придърпа в кабинета си, като пътьом, докато затваряше вратата зад гърба си, устните му изрекоха едно безмълвно „Успех“ към мен.
Обърнах се и се отправих по коридора към „Продажби — Североизточен регион“. Не стигнах много далеч. Пътят ми бе препречен от изпадналата в истерия Деби Суарес.
— Няма да ни платят бонусите, нали? — попита тя със скован от неподправен страх глас.
Деби винаги първа научава новините.
— Деби…
— Казаха ми го сутринта…
— Кой?
— Хора.
— Какви хора?
— Хора, които са наясно. Казаха още, че са ни купили някакви германци и ще ни изхвърлят на улицата. И…
— Чакай, чакай…
— Ще ми приберат проклетия бонус, копеленцата!
Всички, които работеха в кабинети с врата към коридора, вече стояха на прага и наблюдаваха изблика й. Изглеждаха притеснени.
— Деби, моля те. Успокой се.
— Тези пари ми трябват, господин Алън.
— Знам — прошепнах й, докато я отвеждах към работното й място. — И ще си ги получиш.
Тя спря и ме погледна.
— Значи вие оставате, така ли?
— Да. Ти също не си застрашена.
— Не го казвате само за да ми затворите устата?
Успях да се засмея.
— Моля те, би ли събрала всички от „Продажби по телефона“ в кабинета ми и ще ви обясня точно какво се случва.
— Господин Долински е в кабинета ви.
Хвърлих поглед към миниатюрното си работно място, преградено със стъклена стена. Айвън Долински наистина стоеше вътре и се взираше невиждащо към улицата.
— Какво иска?
— Каза само, че трябва да ви види веднага. Изглеждаше доста разстроен, господин Алън.
Може би просто беше притеснен от слуховете. Поне се надявах да е така. Точно в този момент Айвън ми беше нужен точно толкова, колкото и колостомия. Затова помолих Деби да му занесе чаша кафе (и три валиума, ако й се намират) и да му предаде, че след десет минути съм при него, след бърза среща с екипа на „Продажби по телефона“ в заседателната зала.
В помещението без прозорци, което в „Компю Уърлд“ използваме за провеждане на срещи, влязоха една след друга осем ужасно изплашени жени. Не седнаха. Стояха в полукръг, докато аз се пъчех в другия край на масата и разтягах локуми в стила „Няма от какво да се боим, освен от самия страх“. Уверих ги, че „Кланг-Сандерлинг“ не са еднодневка. Че държат да запазят стария отбор. Няма да има уволнения. Ще си останем все същото голямо печелившо семейство, дрън-дрън.
После преминах на въпроса с бонусите и децибелите в залата внезапно навлязоха в червената зона.
— Не могат да ни причинят това, господин Алън — обади се Деби.
— Напротив, могат. Сега компанията е тяхна. Могат да правят каквото си поискат.
— И вие мислите, че това е честно? — провикна се Хилди Хайман, една от ветераните в списанието, шейсет и три годишна, неомъжена, все още живееше с много старата си майка в Кю Гардънс и й оставаха едва-две години до пенсия.
— Естествено, че не е честно, Хилди — уверих я. — Но всъщност вече не живеем в приветлив и мил корпоративен свят. След като някой притежава парите да те купи, има пълното право да го направи.
— Особено ако е германец — изпухтя Хилди. — Говорете с майка ми. Изгориха аптеката на баща й в Мюнхен през трийсет и втора…
— Хилди — прекъснах я, — знам какво е преживяла майка ти. Наистина е ужасно.
— Тогава са унищожили препитанието на семейството ми и сега пак правят същото.
— Не, не е така. Ето, запазват целия екип, макар че не са длъжни. И да, знам, че е неприятно да чакаме още цял месец за половината си премия, но нали все пак ще я получим. Нали се сещате, че можеше да ни отсвирят тотално. И доколкото разбирам, няма да има промени по отношение на политиката за здравно осигуряване, лично пенсионно осигуряване, самата работа. Наистина вярвам, че в това отношение се опитват да бъдат почтени.
— Почтени немци — махна с ръка Хилди. — Това е оксиморон.
— Какво е оксиморон, по дяволите? — обади се Деби.
До края на срещата ни успях да разсея най-черните им страхове, въпреки че на връщане към работните си места не изглеждаха безгрижни и щастливи. И как да ги вини човек? Придобиването си е жива окупация. Изведнъж се оказваш асимилиран от суперсила. Сега други хора вземат важните решения относно бъдещето ти. Единственото, на което можеш да се надяваш, е новите ти господари да не се окажат последователи на школата на Сталин.
В коридора на път към кабинета ми ме пресрещна Деби, цялото й същество излъчваше напрежение.
— Вижте, господин Алън — придърпа ме в едно странично коридорче, — да ви кажа нещо. Тази работа с бонусите ужасно ме притеснява. Трябва да платя таксата на Раул до 1 януари. Искат да бъде платен и депозит в размер на таксата за един учебен срок, той остава в сметката на училището, докато детето завърши или напусне. Което означава, че имам за плащане за три срока — девет хиляди долара. Но ако получа шест и седемстотин, как ще успея? А трябва да плащам и за лекарствата за сърцето на мама, и за кредитната карта, и за всичко около Коледа. Няма да се справя…
— Ето какво ти предлагам: проучи кой се занимава с финансовите въпроси в училището на Раул и ще говоря с него. Ще му обясня какво е положението, ще го убедя да платиш половината пари сега, а останалите, когато дойде вторият чек в края на януари. Говорим за „Фабер Академи“, нали?
— Да. Прекрасно квакерско училище.
— В такъв случай не вярвам да не проявят разбиране.
— Благодаря, господин Алън.
— И пак повтарям: имаме ново ръководство, не си на улицата. Така че продължи да си работиш. Убеден съм, че нещата ще се подредят, вярвай ми.
— Вярвам ви, господин Алън.
В такъв случай Бог да ти е на помощ, защото лично аз не вярвам на нито думичка от това, с което ти пълня главата. Но ми се щеше да кажа нещо успокоително, иначе всички щяха да пощуреят.
След като поуталожих страховете на Деби, беше време да се заема с поредната лична драма. Айвън Долински. Когато влязох в кабинета си, го заварих на същото място до прозореца, изглеждаше толкова вглъбен в себе си, че изобщо не ме чу, докато не казах:
— Не трябваше ли да си в Джи Би Ес в Стамфорд тази сутрин?
— Срещата се отложи — отвърна той, без да се обърне да ме погледне.
— За кога?
— За друг път.
— Добре ли си, Айвън?
Едва сега се обърна към мен. Пепеляво лице. Дълбоки сенки под очите. Овехтял тъмносин костюм с широки ревери, които заради многото свалени килограми му придаваха вид на нещо средно между плашило и мормон. От ноктите му не беше останало нищо, кожата на пръстите му розовееше разранена. Макар да разговаряхме по телефона всеки ден, той не спираше да пътува и не го бях виждал повече от два месеца. Положих сериозни усилия да не ми проличи колко се стреснах от вида му. Зачудих се дали все още ходи при терапевтката, която му бях намерил.
— Сигурно си чул новината — казах.
Кимна и пак застана с лице към прозореца.
— Когато ти писах снощи, наистина нямах представа за това. И не исках да се притесняваш излишно…
Айвън се разплака. Отначало тихичко, помъчи се да преглътне хлиповете си, но вече беше взел засилка. Затворих вратата на кабинета си, бързо спуснах щорите на стъклената стена, която гледаше към клетките на „Продажби по телефона“, и сложих Айвън да седне на стола ми. Грабнах телефона и помолих Лили, която приемаше обажданията, да не ме свързва с никого. Седнах срещу Айвън и изчаках да се поуспокои.
— Разказвай — рекох.
Заби поглед в бюрото и отвърна:
— Изгубих сделката с Джи Би Ес.