Дъглас Кенеди
Сделката (3)

3

— Това там не е ли Ралф Лорън? — попита Лизи.

— Набито око! — похвали я Джина.

— А виждате ли онези двамата в ъгъла? — обади се Иън и посочи двойка добре облечени мъже, които разговаряха на дискретно разположена маса. — Внушителната осанка и костюмът на едро райе. Грейдън Картър.

— Онзи Грейдън Картър? — попита Лизи.

— Самият той.

— Някога писал ли си за „Ванити Феър“? — обърнах се към Иън.

— Бих искал — отвърна той, после добави: — А мъжът с Грейдън е Дейвид Холберстам.

Джина кимна, но Лизи премига объркано.

— Кой е Дейвид Холберстам?

Веднагически съжали за откровеността си, защото тонът на Иън стана подигравателно надменен.

— Лизи, ако живееш в този град, е абсолютно задължително да знаеш кой е Дейвид Холберстам.

Жена ми прибра един отскубнал се кичур — безмълвен знак (но само за мен), че се е притеснила.

— Името ми звучи познато, но не се сещам.

— Може да се каже, че е най-влиятелният журналист за последните трийсет години — продължи да я дразни Иън. — Работил е в „Ню Йоркър“, автор на „Най-добрите и най-умните“ и „Петдесетте“…

— И е умопомрачителен. — Метнах ослепителна усмивка на Иън. — Нека позная: запознали сте се на парти във вилата на Тина Браун в Хамптънс, където си разговарял за външна политика с Джоан Дидиън…

— Всъщност разговарях с Тони Робинс за политиката в Близкия изток и той ми каза, че сте много близки лични приятели.

Дори аз се засмях.

— Как е животът във вестника? — смени темата Лизи.

— Малко като по време на Френската революция — рече Иън. — Главният редактор всеки ден праща по някой на гилотината. Но на моята глава май още не й е дошъл редът. Засега.

— Защото си една от големите им звезди — вметна Джина.

— Пристрастна си — отвърна Иън. — Всеки, способен да скалъпи изречение и да се докопа до някоя знаменитост, може да води клюкарска рубрика.

— Добре ли си? — обадих се аз. — Тези внезапни пристъпи на скромност може да се окажат опасни за здравето…

Иън вдигна очи към тавана.

— С такива приятели…

— Така или иначе, няма да се задържиш дълго на тази работа — каза Джина и се обърна към нас. — Разбрахте ли, че от GQ предложиха на Иън страхотен договор на свободна практика?

— Колко страхотен?

— Не е зле — отговори Иън.

— Не е зле? — възкликна Джина. — Петдесет хиляди долара за шест материала!

— Охо! — възкликна Лизи.

— Ах ти, срамежливко — усмихнах се аз и вдигнах чашата си към него. — Фантастична новина.

— Е, не е „Ню Йоркър“ — каза Иън.

— Всяко нещо с времето си — успокои го Джина.

— Кой е първият ти субект? — полюбопитства Лизи.

— Любимият автор на Комитета на началник-щабовете — Том Кланси.

— Господин Кланси е доста известен — отбелязах.

— Аха, търговците го обичат — смигна ми Иън.

— Да не говорим за журналистите от таблоидите — парирах с усмивка.

Джина погледна Лизи.

— Защо се ежат така?

— Мъжка им работа.

— Не е вярно, търговците са лишени от състезателен дух — възразих аз.

— Стига да не ги срещнеш на корта — усмихна се Иън. — От мен да знаеш, Лизи, мъжът ти има инстинкти на хищник.

— Вероятно защото съм ги шлифовал на обществени кортове, а не в татковия клуб.

Веднага съжалих за остроумната забележка. Лизи ме стрелна с поглед, който казваше: „Веднага се извини“. Което и сторих.

— Шегувам се — усмихнах се.

Но, разбира се, не беше съвсем на майтап. Защото част от мен завиждаше на Иън. Също като жена си, той излъчваше безапелационна увереност, самочувствие, което на моменти граничеше с надменност. Двамата с Джина бяха отгледани и възпитани в елитния манхатънски свят. Бяха завършили училища като „Чейпин“ и „Колиджиът“. Бяха свикнали да пазаруват с кредитната карта на мама в „Блумингдейл“ и „Сакс Фифт Авеню“. Бяха ходили на летни лагери във Върмонт и Ню Хампшър. Имаха татковци старши партньори в прочути адвокатски кантори или брокерски къщи на Уолстрийт, за които таксата за обучение в „Браун“ и „Смит“ не представляваше проблем. Бяха прекарали първите си години в колежа във Флоренция и Дъблин. После се бяха върнали в Ню Йорк напълно уверени и спокойни, че ще си намерят място във всяка професионална сфера, която си изберат. Защото не само имаха нужните контакти, а и притежаваха онова най-безценно качество на родения в Манхатън: комплекса на полагащото ти се по право, убеждението, че са помазани да бъдат победители и че успехът е естествената им среда.

Нека не си кривим душата: колкото и да ненавиждаше работата си като водещ на клюкарска рубрика, Иън беше заел тази длъжност твърде рано, едва на двайсет и шест. Сега, на трийсет, без усилия преминаваше към журналистическа кариера в списание. След още две-три години щеше да пробие и във „Ванити Феър“ и „Ню Йоркър“. Щяха да последват договори за книги и щеше да стане известен писател, представител на литературното статукво, споменаван в литературните рубрики на „Ню Йорк Таймс“, интервюиран от Чарли Роуз, третият на ъгловата маса на Грейдън Картър и Дейвид Холберстам. Защото, естествено, от гледна точка на Иън, този успех му се полагаше, той бе негово неотменно право, докато аз винаги съм чувствал, че за ъгловата маса, както и за успеха, човек трябва да се бори. И освен това винаги съм се чудил дали ако някога стигна до масата, ще намеря сили да седна на нея.

Това им е проблемът на момчетата от малко градче, попаднали в Ню Йорк: колкото и добре да се справяш в елитна рекламна агенция като „Готам“, дълбоко в себе си се имаш за измамник. Продължаваш да се дивиш на високите сгради, отчаяно се опитваш да си придадеш изисканост и шлифованост, непрестанно се питаш дали под лъскавата повърхност не прозира миналото ти.

— Виж кой седи в ъгъла вляво — подхвърли Джина, в опит да смени темата след недипломатичната ми забележка.

Иън се обърна.

— А, да. — Стрелна ме с ироничен поглед. — Ето един човек, който си има собствен тенискорт.

— Едгар Бронфман-младши? — попита Лизи.

— Браво! — похвали я Джина.

— Лизи е най-добрата — включих се аз.

Лизи сви рамене.

— Просто чета клюкарските колонки като всички други.

Усмихнах се — това беше типично в стила на Лизи. Въпреки че беше запален участник в манхатънската светска суетня, за нея тя не беше особено важна. За Лизи тази игра беше просто част от работата й. Информацията беше основната обменна валута, с която работеше.

Малко след първата ни среща ми беше обяснила:

— Във връзките с обществеността са важни само две неща: кого познаваш и… кого познаваш.

— Не се ли налага да се правят и сделки?

Тя прокара пръста си по дланта ми и се усмихна свенливо.

— Сделките ги сключваш ти, аз само оказвам влияние.

Съблазнително, а? Нищо чудно, че клъвнах моментално. Сега си давам сметка, че срещнах Лизи горе-долу по времето (пролетта на 1993 година), когато нюйоркският ми късмет най-сетне започна да се променя. Дотогава вегетирах като „ловец на глави“ в голяма фирма за набиране на персонал. Поредната непрестижна работа, която сменях за шестте години в Ню Йорк. В мен започваше да зрее чувството, че се провалям в професионално отношение, не успявах да надскоча предложенията за скучна и безперспективна кариера от последните страници на „Ню Йорк Таймс“. В началото дори установяването ми в града си беше огромна победа. Намерих си мизерна гарсониера на шумно място срещу 850 долара месечно на Седемдесет и пета (оборудвана с върховната екстра на евтините квартири — вана в кухничката). После се хвърлих на първата попаднала ми работа („сътрудник продажби по телефона“ в „Брукс Брадърс“, тоест човекът, който вдига телефона и приема поръчката за чифт панталони). Нямах ясно дефинирани професионални цели. Не знаех какъв искам да стана като порасна. Знаех само едно: Ню Йорк е центърът на вселената. Място, което хората като мен (въоръжени едновременно с безгранична амбиция и безграничен работохолизъм) биха могли да завладеят.

Боже, колко чаках онзи ритник по задника, който да ме изстреля нагоре като герой на Хорейшо Алджър. Както скоро установих, момче от Мейн с диплома от треторазреден държавен университет и без никакви контакти няма как да завоюва Манхатън за една нощ. Естествено, направих опити да пробия на Уолстрийт, но конкуренцията на пазара на труда беше жестока и връзкарите и възпитаниците на елитни учебни заведения винаги печелеха. Момчетата като мен бяха обречени да пребивават в ада на средния ешелон.

Колкото и отчаяно да се стремях да напредна, продължавах да скачам от една ниска позиция на друга, като все се надявах, че мога да се докопам до повишение. Дори докато приемах поръчки по телефона за „Брукс Брадърс“, се опитвах да намеря път към управленските нива, но веднага ми беше заявено, че предвид повече от жалкия ми статус при постъпването на работа, ще трябва да минат няколко години, преди да може да става и дума за евентуално повишение. Но аз нямах намерение да прекарам три години вързан за слушалките: „Какъв да бъде кремавият ви пуловер — с остро деколте или по врата?“. Знаех, че притежавам някакви качества, някаква дарба, нещо, което рано или късно ще ми даде възможност да се развия в Ню Йорк. Проблемът беше, че още не можех да установя какъв точно ми е талантът. Така че продължавах да се рея, смених поредицата затъпяващи работи със следваща серия подобни, включително и някаква мижава службица в пресофиса на „Сакс Фифт Авеню“. След седем безрадостни месеца писане на материалчета за бельо, продължих напред и станах „интервюиращ администратор“ в агенция за подбор на персонал. Три месеца по-късно се запознах с Чък Зануси. Той се беше обърнал към агенцията, за да му намерят нова секретарка, задачата бе възложена на мен и прекарахме близо седмица в редовни телефонни разговори, докато той пресяваше кандидатите.

Явно съм го впечатлил с целеустремеността си, защото при последния ни разговор той ме попита:

— Какво прави умно момче като теб в тази дупка?

— Търси си спасителен изход. Бързо.

— Как мислиш, ставаш ли за търговец?

— Разбира се! — излъгах.

— Тогава ела да поговорим.

Още през първата седмица в „Компю Уърлд“ обаче се убедих, че абсурдно нахаканият ми отговор всъщност е бил верен. От момента, в който направих първата си сделка (осминка страница за реклама на компания за защита на софтуера на име „Лок-Ит-Ъп“), разбрах, че съм си намерил призванието. Установих, че всяка продажба е мъничка победа, постижение (без да броим няколкото долара, добавени в джоба ми). Колкото по-голяма площ покривах, толкова по-навътре навлизах в тънкостите на търговията: как да омайвам, да убеждавам, да приклещвам.

— Гледай на всяка продажба като на свалка — посъветва ме Чък Зануси малко след като започнах да работя в „Компю Уърлд“. — Целта е да вкараш клиента в леглото, но така, че той да не се усети. Прекалиш ли, започнеш ли да му правиш смучки по врата, ще те разкара. Запомни: ключовата дума при свалката е финес.

Припомних си този съвет две седмици по-късно, докато се разхождах около конгресния център „Джавитс“. Трябваше да присъствам на първото си професионално изложение СОФТУС, националната бъбрилня на софтуерната индустрия. Докато обикалях близо хилядата щанда, разположени на основния етаж на изложението, забелязах логото на „Майкро Менидж“, компания в началото на списъка ми с важни потенциални клиенти, връчен ми от Зануси малко след постъпването ми на работа.

— Тези момчета от „Майкро Менидж“ имат страхотен продукт — „Диск Либерейтър“ — каза ми тогава Чък. — Но нещо се дърпат да рекламират при нас. Проучи ги внимателно и ги закови.

До онзи момент от компанията не връщаха обажданията ми. Поради което за мен беше огромно удоволствие да се озова на щанда им да установя, че ги представлява убийствена мадама. Около двайсет и пет. Дълъг крак. Високи скули. Гарвановочерна коса, подстригана на модна къса прическа. Хубав черен костюм. Докато се приближавах до щанда, тя говореше по телефона.

— Здравейте — каза кокетно, след като приключи, и ми протегна ръка. — Лизи Хауард. С какво мога да ви бъда полезна?

Ръкостискането беше здраво, не лигаво, в гласа й се долавяха следи от северните краища на щата Ню Йорк.

— Нед Алън, „Компю Уърлд“. Знаете списанието, нали?

— Не съм сигурна. — В очите й проблесна предизвикателно пламъче.

— Щом сте в сферата на софтуера, няма начин да не ни знаете. Ние сме едно от най-големите компютърни списания в САЩ.

— Третото по големина — поправи ме тя.

— Е, значи, все пак ни знаете.

Още една дръзка закачлива усмивка.

— Може би.

— Аз пък определено съм чувал за вас.

— Нима?

— Да, чувал съм — продължих, като се постарах да не обръщам внимание на сарказма в тона й. — „Майкро Менидж“, производителите на „Диск Либерейтър“: Лесният начин да освободите диска си от ненужни файлове.

— Впечатляващо.

— Всъщност „Диск Либерейтър“ е по-надежден от почистващите програми на „Уиндоус“. Върши повече работа от собствения деинсталатор на приложението. И е по-бърз от…

— Виждам, че сте изчели рекламната ни брошура.

— Това ми е работата. В ангажиментите ми влиза още да ви убедя да рекламирате в „Компю Уърлд“.

— Но „Пи Си Глоуб“ е основният играч на пазара и вече сме във връзка с тях.

— Виж, Лизи, проблемът с основните играчи е, че се мислят за единствените и смятат, че не дължат на клиента никакво уважение…

— Само до уважение ли е?

— Е, и отстъпка, разбира се.

— Колко?

— Да речем, че стандартната ни тарифа за цяла страница е трийсет и пет хиляди. Но за нов клиент като „Майкро Менидж“ сме склонни да продадем страницата за…

— Трийсет — прекъсна ме тя.

— Ще ми се, но не бих могъл да направя дванайсет процента отстъпка от…

— Трийсет и една и петстотин.

— Това са десет процента. От друга страна, трийсет и две и петстотин…

— Продадено.

— Моля?

— Продадено — повтори тя.

— Кое е „продадено“?

— Рекламата на „Майкро Менидж“. Цяла страница. За юлския ви брой, ако е възможно.

— Лично ще се погрижа да излезе тогава.

— Чудесно. И още нещо: не се надявам на челно място, но забуташ ли ни при личните обяви, повече няма да се видим.

— Няма да се случи.

— Дано.

— Защото… хм… би ми било приятно да се видим пак.

— Нима? — Тя избягваше погледа ми, уж нещо оправяше брошурите.

— Да, приятно ще е. Стига и ти да искаш.

— Може би. — Подаде ми картичката си, след което продължи да подрежда щанда.

— „Мосман & Кийтинг — връзки с обществеността“ — прочетох на визитката. — Каква е връзката ти с „Майкро Менидж“?

— Пиар агент съм им.

— А кой се занимава с рекламата?

— Брус Халпърн от „Огилви & Матър“. Но той обикновено приема всяко предложение за реклама, направено от мен. Разбира се, ако искаш да говориш директно с него…

— Не, не, нямах предвид…

— В смисъл, ако се притесняваш, че си договорил нещата със служител на ниско ниво…

— Засегнах те, а?

Тя вдигна рамене.

— Не е драма.

— Извинявай.

— Извинението ти е прието. Ти си отскоро в играта, нали?

— Толкова ли е очевидно?

— Правило номер едно: никога не преигравай. Особено когато отсрещната страна ти е дала знак, че е приела.

— Значи въпреки всичко ще се видим?

Изящно повдигане на веждите.

— Може би.

След изложението й звънях в офиса три пъти. Все беше „в среща“. На четвъртия път благоволи да отговори.

— Упорит си, а?

— Ти пък си много добра в това да се правиш на недостъпна.

— Ясно, разбирам. Ако жена не ти върне обаждането на секундата, значи е флиртаджийка и играе игрички. И през ум не ти минава, че може да има много работа.

— В такъв случай да изключа вероятността за вечеря утре?

— Мисля, че мога да жертвам една вечер за слушане на разкази за търговски хватки.

Ето на това му викам аз темперамент — такъв, дето повечето мъже биха преценили като твърде горещ, за да си струва усилията. Но лично мен самоувереността на Лизи ме омагьоса. Зад предизвикателното й кокетство усетих, че е сродна душа, търсеща реализация в този град, човек, който също иска да се установи в големия лош метрополис.

Ти сключваш сделки. Аз оказвам влияние.

Спомням си моментът, когато го каза и погали дланта ми с показалеца си. Случи се на онази наша първа вечеря. Беше късно, масата беше раздигната. Бяхме изпили по едно мартини и бутилка зинфандел и тъкмо бяхме поръчали още две чаши вино, за да задържим градуса. Може би беше заради допълнителното количество алкохол или пък се дължеше на осветлението, което я правеше да изглежда още по-лъчиста, отколкото при запознанството ни. Или пък заради това, че откакто седнахме на масата, нямаше нито частица от секундата, в която разговорът да прекъсне. Знаех, че сме си паснали. Каквато и да беше причината, изведнъж я погледнах и избълвах:

— Знаеш ли, ще се оженя за теб.

След това глупаво откровение настъпи продължителна пауза, по време на която се молех подът под мен да се продъни и да потъна в земята. Но пиянското ми предложение не стъписа Лизи ни най-малко. Тя продължи да прокарва пръста си по горната част на дланта ми, като полагаше всички усилия да сдържи напушилия я смях.

Накрая ме дари с пиянска усмивка и рече:

— Наистина имаш много да учиш.

— Извинявай, извинявай, извинявай. Това беше най-тъпото изказване на всички времена, откакто свят светува.

— Млъкни и ме целуни.

Много по-късно същата нощ в миниатюрната й гарсониера на Деветнайсета улица и Второ авеню тя се извърна към мен в леглото и каза:

— Ето, виждаш ли, упоритостта се възнаграждава.

— Умението да се правиш на недостъпен също.

— Мъдрец си ми ти — прихна Лизи.

— Старая се.

— Искаш да кажеш, точно като мен.

— Ставаме двама.

— А, така ли?

Обгърнах я и я притеглих към себе си.

— Май да.

Тя се сгуши в мен.

— Ще видим.

Бяха минали четири години и половина от онази наша първа пиянска вечер и все още бяхме „двама“. Не ме разбирайте погрешно, не съм от онези самодоволни смешници, дето изпадат в умиление, докато разказват за „идеалната си връзка“. В крайна сметка ние сме ужасно различни. За Лизи всичко е или черно, или бяло, тя вярва, че границата между доброто и злото е ясно дефинирана. И макар аз също да се имам за морален тип, съм склонен да оглеждам всяка ситуация от различен ъгъл.

Така че, макар да бяхме неразделни още от онази първа вечеря (оженихме се през 1994 година), сме преминавали и през неизбежни сътресения, а само преди месец преживяхме труден период, който, ако му бяхме позволили, можеше да отрови връзката ни. Но кой брак не е бил лашкан от бури? Вътрешно бях убеден, че ни е писано да бъдем за дълго заедно, защото… ами да го кажем така: с Лизи никога не сме употребявали изрази като „недей“, „не позволявам“ или „няма да го допусна“. Не се състезаваме професионално, нито си играем мръсни игрички за надмощие. Всъщност харесваме се взаимно. Още по-показателното е, че продължаваме да сме си забавни. А колко двойки могат да кажат подобно нещо след пет години заедно?

Разбира се, имаме различия в мненията. Като по въпроса за Джина и Иън. Аз харесвам Джина и понасям Иън в малки дози. Естествено, нямам против да си разменяме шеги и закачки. Но докато Лизи приема за нещо нормално склонността му непрекъснато да демонстрира познанствата си с този или онзи, аз се опитвам да се състезавам с него. Може би защото дълбоко в себе си съм впечатлен, че е ходил в едно и също училище с Джон Ф. Кенеди-младши, че е написал пространна статия за Питър Дженингс за „Мирабела“ и че дава вид на човек, който е приятел с всеки важен писател и журналист в Ню Йорк.

Това е фундаментална разлика между мен и Лизи — тя не се прехласва пред всичко модно, не благоговее пред онзи свят, който, поне според списание „Ню Йорк“, ти казва какво да ядеш и да пиеш, какво да гледаш и какво да четеш, за какво да говориш. Разбира се, Лизи е добре информирана и познава отвътре ритъма на градския живот, тъй като това е неразделна част от работата на всеки в сферата на връзките с обществеността. Но за разлика от мен, тя не се бои, че може да загуби способността си да убеждава. Нито изпитва необходимост да доказва, че е от голямото добрутро, като размахва непрекъснато златната си кредитна карта.

— Ние ще се погрижим — казах, щом сметката дойде.

Лизи присви устни, но си замълча.

— Нед, тук режат глави — обади се Джина. — Дай да си я разделим.

Разтворих сгънатото листче, което келнерът бе поставил пред мен. Триста и осемнайсет долара. Леле!

— Може да почерпите другия път. — Метнах кредитната си карта в табличката, молейки се плащането да мине (в началото на седмицата бях получил писмо от „Американ Експрес“, в което само дето не ме заплашваха с физическа саморазправа, ако не покрия просрочените си задължения).

— Трябва да отбележа — каза Джина, — че поне веднъж всички суперлативи се оказват верни. Оризовият кейк беше невероятен.

— Поне не ни таксуваха допълнително за близостта до такива знаменитости — додаде Лизи.

— Като стана дума — намеси се Иън, — вижте кой се появи.

Заедно с всички останали в салона, дискретно извихме вратове, за да проследим влизането на извънредно висок мъж на петдесетина години с внушителна осанка. Излъчваше благородство и авторитет. Беше висок метър деветдесет и пет и се извисяваше над всички в помещението. По едрото му тяло не се забелязваше нито грам отпусната плът. Лицето му имаше слънчев загар. Костюмът и ризата му изглеждаха шити по поръчка. Синьо-сивите му очи бяха бистри и строги. Но това, което ме впечатли най-много, бяха дланите. Огромни като мечешки лапи. Хищнически длани на хищническа натура.

— Виж ти, виж — зацъка Иън. — Великият мотиватор.

Великият мотиватор. По-известен като Джак Балантайн.

Всеки в съзнателна възраст през последните двайсет години познаваше историята на Джак Балантайн. Как е отрасъл като син на ковач в Харисбърг, Пенсилвания, в гимназията откриват футболната му дарба, печели пълна стипендия за Мичиганския университет, става най-известният университетски куотърбек в средата на шейсетте, след което извежда „Далас Каубойс“ до три победи в Суперкупата по време на умопомрачителната си професионална кариера.

Джак Балантайн обаче не беше само първокласен футболист. Беше луд по високите скорости и караше бясно в скоростната лента. През десетилетието, в което играе за каубоите, си изгражда репутация на стопроцентов плейбой. Фен на „Ферари“, на холивудските актриси и на дизайнерски ергенски жилища в Ню Йорк, Холивуд, Вейл и Далас. И магнит за неприятности — сбивания по баровете, шамаросване на любопитни журналисти и — според слуховете — забъркване с разни типове от престъпния свят.

Всички очакваха Балантайн да поеме по пътя на пропадналите знаменитости — професионален футболист, който след края на кариерата си прахосва състоянието си за кокаин, мацки и неразумни капиталовложения. За всеобща изненада обаче той се премести в Ню Йорк през 1975 година и подхвана собствен бизнес с недвижимо имущество. Циниците се изсмяха и прогнозираха, че след година ще е банкрутирал. Нищо подобно. Бившият футболист се оказа проницателен и умен бизнесмен. Започна с по-скромни имоти в предградията и постепенно се придвижи към манхатънския пазар, като в началото на 80-те реализира няколко големи сделки, влезли в новините, които му гарантираха стандарт на мултимилионер и статут на голям играч.

Но Балантайн си е Балантайн и не се задоволи с баналната роля на мултимилионер в сферата на недвижимите имоти. Реши да се преобрази в Строител. И по-точно в Строител на небостъргачи, който по време на възхода на рейгъномиката остави своя отпечатък върху релефа на Манхатън. Големи сгради. Големи сделки. Два брака, надълго и нашироко обсъждани в медиите. Човек, изградил си образа на големия предприемач на своето време: великият куотърбек на капитализма.

Разбира се, имаше слухове, че империята на Балантайн е колос на глинени крака, че той постоянно е на ръба на финансовия срив. Също така се говореше, че е склонен да играе нашироко и без задръжки и че скрупулите му не са много. През 1991 година Балантайн най-после сгафи. Някаква сделка с казино в Атлантик Сити се объркала. Строежът на небостъргач в Батъри Парк Сити надхвърлил сериозно бюджета. Корпоративният паричен поток пресъхнал. Господин Строител задлъжнял с двеста милиона долара. Банкерите му решили, че не си струва да се рискува повече, и дръпнали шалтера. Строителната империя на Балантайн се срина за миг.

Медиите отразиха този срив най-надлежно. Хората проследиха историята с интерес. Мнозина намериха нещо дълбоко удовлетворяващо в това своеобразно ватерло на нарцисизма. Тук в Америка може и да благоговеем пред успеха, но провалът ни впечатлява не по-малко. Особено ако въпросният индивид е извършил един от седемте смъртни гряха — отдал се е на гордостта. В крайна сметка гордостта предхожда провала. Особено в град като Ню Йорк.

Макар бизнесът му да бе притиснат до стената, все пак Балантайн не беше стигнал дотам да продава моливи пред „Блумингдейл“, тъй като успя да запази голяма част от личните си авоари. Но след като обяви банкрут, се измъкна от общественото полезрение за около три години. Мъжът, чието лице беше окупирало нюйоркските медии, изчезна от поглед и тръгнаха какви ли не слухове, че е преживял нервен срив и се е изолирал като Хауард Хюз, дори се говореше, че се е оттеглил на някакъв карибски остров.

Както се оказа, Балантайн беше използвал тригодишното си оттегляне, за да събере сили и да обмисли следващия си ход. Когато се завърна през 1994 година и отново влезе в светлината на прожекторите, вече беше с нова самоличност. Строителят на небостъргачи се беше превърнал във Великия мотиватор, който от трибуната изнася вдъхновяващи беседи и проповеди, споделя своята философия за успеха и как човек да преоткрие себе си.

Наред с това започна да бълва книги за личностно усъвършенстване. Вече беше издал три. И трите бестселъри. Сред заглавията бяха „Зоната на успеха“ и „Ти печелиш“. Преливаха от футболни метафори и прокламираха основното верую на Балантайн: умелият тактик може да навлезе много навътре в игрището, но в крайна сметка тъчдаун бележи този, който удря най-силно.

И така, след претърпения срив Балантайн се озова обратно във фокуса на общественото внимание, гостуваше редовно в шоупрограми, пълнеше зали с по три хиляди души, лицето му надничаше от витрината на книжарниците. Естествено, градският елит прие завръщането му с насмешка. Но каквото и да бе отношението към него, едно беше безспорно: появяването на Балантайн предизвикваше моментно затишие в салона на хитово заведение като „Патрун“. А от моя гледна точка това си беше реално могъщество.

Придружаваха го двама мъже в черни костюми. Единият носеше куфарче и като да беше личният секретар на Великия мотиватор. Другият очевидно беше охрана, защото погледът му обиколи гостите на заведението. Балантайн спря за кратко на масата на Едгар Бронфман, наследникът на Сийграм вече беше станал на крака, докато тримата стигнаха до него, и се здрависа с Балантайн.

— Виждаш ли онзи с куфарчето? — попита Иън. — Обзалагам се, че Балантайн ще го накара да обиколи от маса на маса, за да предложи записите му с вдъхновяващи лекции.

— По-тихо, Иън! — сръчка го Джина.

— Какво ще ми направи? Ще дойде да ми смени физиономията ли?

Сякаш го чу, мъжът с куфарчето се приближи до масата ни. Иън пребледня като платно. Но онзи не се интересуваше от него. Гледаше мен.

— Нед Алън?

Кимнах бавно. Беше горе-долу на моята възраст, с изсечена челюст. Бях убеден, че съм го виждал някъде. Той протегна ръка и се представи:

— Джери Шуберт. Гимназията в Брънзуик, випуск ’83.

— Ха! — възкликнах и станах да се здрависаме. — Не мога да повярвам.

— Светът е малък. Откога си в Ню Йорк?

— Веднага след колежа. Ти?

— И аз. През последните три години съм личен асистент на господин Балантайн.

— Добре се справяш.

Като забеляза, че ръката на Лизи е на облегалката на стола ми, той й кимна почтително.

— Ти също.

— Извинявай, жена ми — Лизи.

Лизи се усмихна пестеливо.

— А това са Иън и Джина Дийн.

— Да не би да сте онзи Иън Дийн от „Нюз“?

Иън се разшава притеснено.

— Същият.

— Господин Балантайн забеляза, че сте го споменали в рубриката си миналата седмица.

Иън избягваше строгия поглед на Джери.

— Беше просто шега.

— Имате интересно чувство за хумор, господин Дийн. — Изражението му се разведри. — Но господин Балантайн умее да приема шегите.

Хвърли поглед към шефа си. Балантайн вече се отдалечаваше от масата на Бронфман и телохранителят му дискретно кимна на Джери, за да му подскаже да приключва веднага.

— Трябва да тръгвам — каза Джери и посегна към предния си джоб за визитка. — Дай да се видим някой път, да си поговорим за доброто старо време в Мейн.

— Още ли играеш хокей? — попитах и на свой ред му подадох визитна картичка.

— Само на сън. — Погледна картичката ми. — Регионален директор продажби. Впечатляващо. Приятно ми беше да те видя. И вас също, господин Дийн. Да се обадиш, чу ли?

— Добре.

— Сериозно, ще се радвам.

Щом той се отдалечи на достатъчно разстояние, Джина се обади:

— Хм, впечатлена съм.

— Какво си написал за Балантайн в колонката си? — попитах Иън.

— Просто се пошегувах, че новата му книга е пълна със съвети как да банкрутираш, без да си продадеш яхтата.

— Такъв си е Иън, шегаджия — усмихна се Джина.

— Ама то си беше точно така — оправда се Иън. — Бизнесът на Балантайн се сгромоляса като Рим, а той продължи да си живее като Доналд Тръмп. А сега възкръсна от мъртвите. Пред него Распутин е нищо.

— Близки ли бяхте в гимназията с този Джери? — поинтересува се Лизи.

— Посещавахме едни и същи лекции и през втората година движехме заедно, но после Джери стана звезда в хокейния отбор.

Ако Иън не беше на масата, щях да кажа, че освен дето беше трепач на леда, Джери Шуберт имаше и малко позорна слава. През последната година се замеси в местен скандал и беше обвинен (с още двама хокеисти), че е провалил мач на важен шампионат на щатско ниво. Твърдеше се, че имал връзки с местни букмейкъри, които направили сериозни залози за изхода на мача, но следствието не откри неопровержими доказателства и Джери беше оневинен. Всичко това вече беше минало, но за клюкар като Иън жълтите новини нямаха давност. Щеше да тиражира историята още на другия ден („В града се говори, че личният асистент на Джак Балантайн е бил замесен в скандал с нагласени мачове в родното си градче…“). И после върху мен щяха да се посипят обвинения — и с право — че вадя кирливите ризи на стар приятел. Затова казах само:

— Четох някъде, че след колежа Джери се пробвал в Националната хокейна лига. Сигурно не му е потръгнало.

— И сега носи куфарчето на Великия мотиватор — подхвърли подигравателно Иън.

— Знаеш ли какво харесвам в теб, скъпи? — попита Джина. — Твоята сърдечна, всеобхватна любов към човечеството.

— Как да очакваш човечност от журналист? — усмихнах се аз.

— Нед е прав — съгласи се Иън. — Все едно да очакваш изтънченост от търговец.

Съумях да се засмея. Копелето му с копеле, последната дума пак беше негова.

В таксито на път към къщи Лизи каза:

— Ужасно ми се иска да престанеш да се съревноваваш с Иън.

— Само се закачаме.

— Той се закача, а ти го приемаш на сериозно.

— Не, не е вярно.

— Нед, казвала съм ти толкова пъти — не е нужно да се съревноваваш и да се доказваш постоянно. Ти наистина си успял.

— Не се опитвам да се доказвам постоянно.

— Тогава защо настоя да платиш сметката тази вечер?

— Спокойно, не е проблем.

— Как да не е? Надхвърлили сме всички лимити.

— Не сме.

— Шейсет бона на червено не е надхвърляне?

— След две седмици ще получа премиалните и ще сме обратно на черно.

— Докато не започнеш да харчиш пак. Така се чувстваш господар на положението.

Трябваше веднага да приключа този разговор.

— Да се харчи е забавно — вметнах. — Особено с теб.

Тя пое лицето ми в дланите си и ми се усмихна накриво.

— На това му се вика романтична забележка.

Апартаментът ни се намираше на Двайсета улица, между Пето и Шесто авеню, така нареченият район Флатирон, по-известен като „Новия Сохо“, ако се вярва на списанията. Нови апартаменти в някогашни складове. Ресторанти и барове. Модни магазини („Емпорио Армани“, „Пол Смит“, задължителните „Гап“ „Дж. Крю“ и „Банана Рипъблик“). И убийствено високи наеми. Нашият едностаен тавански апартамент (паркет, френски прозорци, свръхмодерна кухня) ни струваше 2200 долара на месец, като хазяинът заплашваше, че през февруари, когато изтичаше договорът ни, ще увеличи наема с петнайсет процента.

На телефонния секретар светеше лампичка. Натиснах бутона за прослушване и чух гласа на Айвън Долински. Беше се постарал да звучи нахакано самоуверено, но треперливостта и несигурността в тона му си личаха, напоследък беше все така.

— Шефе, Айвън се обажда. Виж, извинявай, ужасно ми е неудобно, че ти звъня у дома. Първо мислех да ти се обадя на мобилния, но си рекох, хей, чакай малко, та човекът си има и личен живот, нали? Едва ли изгаря от желание да си говори с мен в девет вечерта. Затова реших да ти звънна на стационарния. Нещата са супер, всичко е точно с рекламата на Джи Би Ес. Подписваме сделката утре по обед, след което ще се почувствам като първата пушка на Запада. Но да ти кажа защо ти звъня у дома… Плъзна слух, че Чък Зануси е бил привикан на непредвидено посещение в Чикаго…

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Барабанът в списанието бие яко. И знам кой държи палките. Деби Суарес. Клюкарката. Голямата уста.

— Както и да е, познаваш ме, аз съм депресар. За мен чашата не е просто наполовина празна, а в нея е останала последната капчица вода на света… Та, въпросът ми е, имаме ли проблем? Пак ли японецът? Не ме разбирай погрешно. Йокимура винаги се е държал добре с мен. Но когато японец иска да те прецака…

Натиснах бутона „стоп“. Лизи поклати глава.

— Красота.

— Ами какво, човекът е ветеран от Виетнам.

— Не знаех, че във Виетнам сме се били с японците — подметна тя и се скри в спалнята. Включих отново телефонния секретар.

— Та така де, шефе, ако нямаш против, обади ми се тая вечер, като се прибереш, че да спя спокойно и да не се притеснявам, че ще ми резнат главицата. Обади се по всяко време, колкото и да е късно. Просто ми се обади, моля те, за да се успокоя.

Супер. Направо страхотно. Айвън Долински, някогашният ми търговец номер едно, се е превърнал в Психо 101. Обади ми се тая вечер, като се прибереш, че да спя спокойно. Горкият нещастник, не спи спокойно вече над две години, откакто дъщеричката му Нанси си отиде от менингит. Беше едва на три и около нея се въртеше целият живот на Айвън. Най-вече защото беше зачената инвитро и беше чудото, както казваше Айвън, появило се след пет мъчителни години опити да имат дете. Той беше на четирийсет и шест, когато Нанси се роди, първото му дете след два провалени брака, което придаваше на появяването й допълнителна емоция, а скръбта от смъртта й беше непосилна. Броени месеци след това бракът му приключи. Способността му да се съсредоточава замина на кино. Започна да пропуска ангажименти и напълно зацикли.

Преди година Чък за малко да го уволни, след като Айвън провали почти готова сделка с „Тек Уърлд“ за цветна рекламна притурка (Айвън пропусна четири ключови срещи). Но аз успях да измоля отсрочка, после накарах Айвън да се запише на терапия, започнах да му давам най-лесните сделки, за да му помогна да се върне на терена плавно и да възвърне формата си. И през последните няколко месеца производителността му се повиши дотолкова, че накрая му поверих голяма сделка с Джи Би Ес. Но той продължаваше да се нуждае от постоянен контрол. И беше развил досадния навик да мънка безспир, най-обикновеният телефонен разговор се превръщаше в двайсетминутен монолог. Заради това не му се обадих, а отидох до настолния си компютър (който държим в малка ниша, преустроена в нещо като кабинет) и му написах кратък и ясен имейл:

Айвън,

Няма смисъл да си губиш съня заради дреболии. Аз не го правя. Защото не се случва нищо — повтарям, нищо — застрашително. Избий рибата с Джи Би Ес утре. И изпусни па̀рата.

Нед

Прочетох писмото още веднъж и си рекох: „Де да можех да повярвам на собствените си глупости“. После натиснах бутона „Изпрати“ и си легнах.

Лизи вече се беше сгушила в своята половина на леглото и четеше „Ванити Феър“. Остави списанието и ме погледна.

— Защо не ми каза за пътуването на Чък Зануси до Чикаго?

— Не ми остана време.

— Нещо голямо ли се готви?

— Не знам.

— Тогава защо Айвън звъни у дома и звучи така, сякаш има нужда от успокоителни?

— Защото той постоянно има нужда от успокоителни.

— Нали щеше да ми кажеш…

— Какво?

— Ако в службата ставаше нещо.

Не, честно казано, нямаше. Защото съм възпитан, че страхът и безпокойството са нещо, което човек не споделя с най-близките и най-скъпите си хора. Както казваше татко: „Никога не показвай на никого, че си напълнил гащите. Това, че си уплашен, ще стресне семейството ти и ще достави удоволствие на враговете ти“.

По-добре остави страховете за себе си, преживей ги вътрешно. Скрий ги от чужди погледи и постепенно ги преодолей. Или поне такава беше теорията на баща ми, която се опитвах да следвам през годините за огромно огорчение на жена ми, която от време на време избухваше и ме обвиняваше, че отказвам да призная някоя и друга слабост.

— Разбира се, че ще ти кажа.

— Глупости.

— Не са глупости. Просто…

— Не искаш да ме тревожиш.

— Да.

— Което означава, че има за какво да се тревожа.

— Няма за какво да се тревожиш. Просто Чък са го викнали на среща в Чикаго, това е.

— Важна среща?

— Не съм разтревожен.

— Значи все пак нещо става.

— На този етап единственото, което знам, е, че е имало среща. И на закуската утре…

— О, боже…

— Лизи…

— Чък иска да се видите на закуска?

— Много пъти сме закусвали заедно.

— Не е вярно.

— Добре, права си. Случва се за пръв път от… не знам…

— Да речем, изобщо за пръв път. Чък ненавижда работните закуски.

— Откъде знаеш?

— Ти си ми казвал.

— Възможно е. Обаче, виж, все пак е само закуска.

— Наистина ми се ще да не беше толкова потаен.

— Не съм потаен. Просто съм скромен.

— Ти си невъзможен, знаеш ли?

Пъхнах се в леглото до нея.

— Но ти ме обичаш въпреки това.

— За жалост.

Придърпах я към себе си.

— Нед… недей.

Неловко мълчание.

— Минаха почти три седмици — казах кротко.

— Знам — прошепна тя. — Докторът каза, че може да отнеме до двайсет и един дни, преди да…

— Добре. Не искам да те притискам.

— Знам, че не искаш. И знам, че скоро ще се случи, но точно в момента…

— Добре, добре — погалих я по косата. — За никъде не бързаме. Но ти искаш ли да…?

— Разбира се.

Пак неловко мълчание. Напоследък ставаха все по-чести. И бяха свързани винаги с едно и също: абортът на Лизи отпреди три седмици.

Тази бременност се случи съвсем инцидентно, беше „механична грешка“, дължаща се — както установихме по-късно — на микроскопична дупчица в диафрагмата на Лизи. В този смисъл новината, че ще ставаме родители, ни удари като токов удар от две хиляди волта. След първоначалния шок Лизи беше въодушевена от новината. Но когато домашният тест за бременност се оцвети в яркорозово, аз побледнях.

— Стига, скъпи! — възкликна Лизи, когато ме видя. — Винаги сме си говорили, че в един момент ще имаме деца. Така че това просто е начинът на природата да ни каже, че моментът е дошъл по-скоро от очакваното.

— Природата няма нищо общо — отвърнах мрачно.

— Страх те е, нали?

— Не ме е страх, просто съм притеснен.

— Не искаш това дете ли? — попита тя, като неволно попипа стомаха си.

— Разбира се, че го искам — излъгах. — Просто… просто моментът не е много подходящ, нали? Особено като се има предвид професионалното напрежение, под което се намираме и двамата.

— Моментът никога няма да е подходящ. Винаги ще има някой краен срок или важна сделка. Такъв е животът. Вярно, едно дете би направило нещата малко по-сложни. Но пък ще е най-хубавото, което ни се е случвало.

— Да, сигурно.

Тя дръпна ръката си и ме изгледа съсредоточено.

— Ще ми се да се беше зарадвал повече.

— И на мен ми се ще.

Всъщност идеята да ставам родител никога не ми е била много на сърце. На практика винаги съм се надявал да го отлагам до безкрай. Представям си се като родител, който непрекъснато живее в страх, че греши, и който вечно ще се притеснява за благополучието на децата си. Никога няма да забравя онзи поглед, изпълнен с безкрайно разочарование в очите на баща ми, погледа, който виждах всеки път, когато той усещаше, че ме е предал.

А и, мислех си, защо да създаваш ненужен хаос в живота си, особено в момент, в който ми се струваше, че съм нацелил правилната посока в професионален план? В момента нещата за нас двамата се развиваха повече от добре. Все щеше да му дойде времето и за трети член на семейството. Но това щеше да стане тогава, когато щяхме да бъдем готови да осигурим най-добрия възможен живот на детето си.

С други думи, изпаднах в паника. Беше повече от очевидно, че Лизи е изненадана от колебанието ми. И колкото и да се опитвах да проявявам нужното внимание, докато сутрин й се гадеше, нея я обземаше известна тревога. Това й е ценното на Лизи — не е никак глупава. Притежава изключително чувствителен инструмент, който веднага долавя кога се опитвам да я баламосвам.

Въпреки всичко след около осем седмици започнах да убеждавам сам себе си, че трябва да се успокоя и да приема новината. Лизи беше права: да имаме дете, щеше да е най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Защото в крайна сметка Лизи беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало на мен.

И тогава, един следобед Джина ми се обади в офиса. Тонът й тутакси ме разтревожи. Беше безкрайно овладян, непоклатим.

— Нед — подхвана тя, — не изпадай в паника, но…

Моментално изпаднах в паника.

— Какво става с Лизи?

— Лизи ще се оправи. Наложи се да я заведем по спешност в болницата, прокърви силно…

На гърлото ми заседна буца.

— Бебето?

— Нед, съжалявам…

Петнайсет минути по-късно бях в болницата. Дежурният в Спешното отделение ми обясни, че Лизи е направила спонтанен аборт и са я откарали в операционната за спешен кюртаж.

— Когато излезе от упойката, ще се чувства много отпаднала, да не говорим за травмата, която ще преживее, щом осъзнае загубата на бебето. Но доколкото мога да преценя, при аборта няма усложнения, така че няма причина да не може да зачене пак.

Минаха цели три часа, докато ми позволят да я видя. Лежеше с включена система, лицето й беше бледо като платно от загубата на кръв. Но това, което прикова вниманието ми най-напред, бяха очите й. Обезумели.

Седнах и я стиснах за ръката.

— Предполагам, че за теб е облекчение — прошепна тя.

Все едно ме зашлеви през лицето.

— Не е вярно.

Изведнъж се приведе напред, облегна глава на гърдите ми и зарида неконтролируемо. Държах я в обятията си, докато се успокои.

— Следващия път всичко ще е наред.

— Нека не говорим за това сега.

И така, тази тема бе оставена за друг път. На следващия ден, когато отидох да я взема от болницата и да я закарам у дома, допуснах грешката да демонстрирам оптимизъм.

— Веднага щом се оправиш, ще опитаме пак.

Тя заби поглед в пода и не каза нищо. Разбрах намека и не повдигнах въпроса повече. През първата седмица болката й беше осезаема, както и желанието й да не обсъжда темата с мен. Докато се опитваше да се справи с мъката си, Лизи издигна помежду ни стена. И макар да уважавах необходимостта й от така нареченото „лично пространство“, не можех да не се боя, че сме се отдалечили един от друг, че за пръв път, откакто се бяхме запознали, у нея е затрептяло някакво съмнение по отношение на мен. И вътрешно се укорявах, задето бях посрещнал новината за бременността й вяло, задето бях позволил на личното си безпокойство и несигурност да засенчат един прекрасен момент помежду ни.

След тази първа седмица обаче настроението й сякаш се пооправи и аз с облекчение отбелязах, че разстоянието помежду ни се скъсява. Никога повече не споменах прекъснатата бременност. Не я спомена и Лизи — до тази вечер, когато настъпи поредното неловко мълчание, сякаш станало наш все по-чест гост.

Но пък това вероятно е нормално при тази ситуация. Обикновено и двамата не сме от мълчаливите. Все още сме адски щастливи един с друг. Случилото се е просто етап, нещо, което ще преодолеем с времето. Тоест скоро. Много скоро.

— Ще се опитам да поспя — каза Лизи и се обърна да ме целуне.

— Не се тревожи за нищо. Това е моя работа.

Тя изгаси нощната си лампа, гушна възглавницата си и заспа за секунди. Аз забих поглед в тавана и зачаках съня. И си казах: „Наистина няма за какво да се тревожиш. Ти си от победителите, нали?“.