Дъглас Кенеди
Сделката (24)

7

Веднага щом слязохме от самолета в Маями, телефонът ми звънна.

— Нед, Оливър съм, от банката.

— Не си ли казахме „довиждане“ току-що?

— Щях да ти се обадя още преди половин час, но беше в полет.

Звучеше нетипично напрегнат.

— Нещо не е наред ли?

— Беше ме помолил да ти звънна, ако адвокатът на „Екскалибур“ се обади, за да провери салдото по сметката?

— О, боже…

— Съжалявам, Нед. Нямах друг избор, освен да му дам поисканата информация. В крайна сметка той е официален представител на сметката.

— Добре, Оливър. Благодаря, че ме предупреди.

— Пази се.

Обърнах се към Мег и й съобщих новината.

— И сега адвокатът ще предаде на Шуберт, че сметката е намаляла с един милион долара? — попита тя.

— Точно така. И той ще си помисли, че аз съм злоупотребил…

Телефонът иззвъня отново.

— Нед.

Лизи. Звучеше изплашена.

— Не се прибирай в апартамента.

— Моля?

— Не се прибирай. Чакат те.

— Кой ме чака?

— Горилите на Джери. Знаят с кого си и къде си бил, и искат онова, което сте взели. Госпожа Питърсън също не бива да се прибира у дома. И там има хора.

— Откъде знаеш?

— Джери ми каза.

— Той при теб ли спа? — попитах и мигновено съжалих.

— Ти си невероятен тъпанар!

— Извинявай.

— Сега ме чуй, моля те. Джери пристигна непоканен, за да ми каже, че ченгетата в Кънектикът имат свидетел, който ще те разпознае като мъжа, убил Питърсън.

О, господи! Джери им беше пратил снимките от приема!

— Ясно е защо изгря на прага ми, надяваше се по някакъв идиотски, гимназистко романтичен начин, че моментално ще те зарежа и ще се метна в обятията му. Но никога не съм се отказвала от теб, Нед. Никога. При все че, бог ми е свидетел, исках да мога да го направя… Както и да е, престорих се на облекчена, задето ще те вкарат зад решетките, пофлиртувах с него и точно когато той реши, че му е излязъл късметът, му сервирах, че съм неразположена. И щях да ти се обадя веднага щом си тръгна, само че не знаех къде си, а телефонът ти беше изключен. Изпаднах в паника. Особено след като снощи Джери подхвърли, че си изчезнал с жената на Питърсън и ченгетата от Кънектикът са устроили засада в апартамента му и в дома на госпожа Питърсън, за да ви приберат. Поръча да му се обадя веднага, щом се появиш…

— Успокой се, Лизи. Спокойно.

— Не мога да се успокоя. Ще те убият.

— Ето какво ще направиш. Обади се на Джери и му кажи, че си се чула с мен и съм решил да се покрия в Маями за няколко дни. Отседнал съм в „Делано“. Накарай го да прати хора да ме търсят тук…

— Добре, добре… А ти какво ще правиш?

— Ще отида в Ню Йорк и ще се измъкна от тази каша.

— Внимавай.

Затворих. Мег Питърсън ме гледаше притеснено.

— Децата със сигурност ли са при сестра ти? — попитах.

Тя пребледня.

— Божичко, не ми казвай…

— Джери ти е организирал посрещане. Така че се обади на сестра си и й кажи да не припарва до вас. Най-добре да се разходи с децата извън града днес.

Мег започна да ровичка в чантата за телефона си.

— От автомат, Мег — посочих един телефон на стената в чакалнята.

— Добре.

Започнаха да подканят пътниците за полета до „Ла Гуардиа“. Мег още говореше по телефона, когато обявиха последно повикване. Една стюардеса се приближи към нас.

— Господине, госпожо, моля ви, време е да се качвате.

Мег приключи разговора и забързахме към самолета.

— Добре са, слава богу — каза, докато вървяхме по пътечката между седалките. — Ще отидат на гости на наш братовчед в Милфорд. Във вестника пишело, че полицията има заподозрян за убийството на Тед и били на път да го арестуват.

— Тоест веднага щом салонният управител на „Хаят“ ме идентифицира.

Местата ни бяха назад при опашката. Самолетът почти веднага се отлепи от изхода на терминала и се насочи към пистата. Телефонът ми иззвъня.

— Ето какво ще направиш. Обади се на Джери и му кажи, че си се чула с мен и съм решил да се покрия в Маями за няколко дни.

Побиха ме тръпки, когато чух Джери да повтаря дословно разговора ми отпреди пет минути.

— Забрави ли какво ти обясних за мобилните телефони, Алън? Щом някой може да подслушва принц Чарлс, защо да не може да подслушва и тебе? Не че вече има защо да се тревожиш за такива дреболии. Ако питаш мен, си мъртъв. М-Ъ-Р-Т-Ъ-В. А що се отнася до тази двулична кучка, твоята съпруга…

Една стюардеса притича до нас по пътеката.

— Господине, веднага изключете мобилния си телефон. Пречи на навигационната система.

Подчиних се. После прошепнах на Мег:

— Трябва да слезем.

— Моля?

— Беше Джери Шуберт. Подслушвал ни е. Гарантирам ти, че ще ни чака на „Ла Гуардиа“. Затова най-добре да…

Самолетът зави рязко и устремно се засили по пистата.

— Няма да стане — заяви Мег.

До облегалката на седалката ми имаше телефон, работещ с кредитна карта. Обърнах се към стюардесата, която беше седнала на служебното място със затегнат колан.

— Мога ли да го ползвам? — попитах.

Тя кимна. Прекарах кредитната си карта през прореза. Нищо. Опитах пак. На екранчето се изписа съобщение: НЕДОСТАТЪЧНА НАЛИЧНОСТ.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Мег Питърсън ме потупа по рамото и ми подаде своята карта.

— Пробвай с нея.

Пробвах. Обадих се в апартамента на Лизи.

— Веднага изчезвай оттам — наредих й. — Подслушва ни. Знае, че ми казваш всичко. И му е прекипяло.

— О, божичко…

— Не отивай в офиса. Просто изчезни. И не ми се обаждай повече. Иди някъде на сигурно място, в някой музей да речем или…

— Помниш ли къде бяхме през октомври?

— Става.

След това се обадих на Фил Сирио.

— На самолет ли си, шефе?

— Затънал съм до гуша в блатото.

— Казвай как да помагам.

Обясних какъв е проблемът. Той веднага намери решение. Щял да вземе брат си и двамата щели да ни чакат с кола на летището, а после да ни откарат в безопасност в Озон Парк.

— С теб ще дойде госпожа Питърсън. Аз имам малко работа в града.

— Както кажеш. Кога кацате?

— Малко преди единайсет. Полет 1132 на „Американ“.

— Там сме, шефе.

Обърнах се към Мег и се опитах да я успокоя, че имаме някаква защита в лицето на Фил Сирио и брат му. След това почти шепнешком й разказах плана. Щях да действам веднага щом стигна Манхатън и да й се обадя, когато имам нужда от нея. Тя надраска телефона си в тефтерчето ми. След това замълчахме. До кацането разменихме само няколко думи.

Слязохме от самолета последни. Фил и брат му Вини (едър като гардероб, с копринена риза, разкопчана на врата, и няколко златни ланеца) ни чакаха. В този момент един от биячите на Джери се насочи към нас и посегна да ме хване за ръката, но в този момент Вини го потупа по рамото. Онзи се завъртя и се натресе право в юмрука му. Мъжагата се просна на пода. Хората се разбягаха. За всеки случай Вини го ритна в чатала, за да е сигурен, че няма да ни последва. Втурнахме се към улицата.

— Колата ни е ей там — рече Фил и посочи златист олдсмобил, неправилно паркиран до стоянката на такситата. — Можем да те метнем до Манхатън.

— Откарайте Мег на сигурно място. Аз ще ви се обадя, когато ми потрябвате. А, и Вини…

— К’во?

— Радвам се, че се запознахме.

Скочих в едно такси.

— Четирийсет и четвърта и Лексингтън.

Отпуснах се на задната седалка и затворих очи. Когато ги отворих отново, бяхме насред Манхатън. Отне ми известно време да се освестя. Платих на шофьора. Влязох в книжарницата, където бях наел пощенска кутия. Изнамерих ключето, отворих кутията и извадих плика с банковите разписки и печата. Събрах всичко в куфарчето си и се върнах обратно на улицата, след което помолих таксиджията да ме остави на Медисън между Петдесет и трета и Петдесет и четвърта.

Страхувах се, че Джери може да е пратил горилите си да вардят долу на входа, но единственият човек на смяна беше дежурният пазач, който любезно ме поздрави. Качих се с асансьора на осемнайсетия етаж, където очаквах да видя една камара здравеняци в приемната на „Балантайн Индъстрис“. Но вътре заварих само секретарката. Тя ме огледа през дебелата стъклена врата, видя, че съм прилично облечен (макар и леко неугледен), и натисна копчето, за да ме пусне вътре.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не — отговорих и профучах покрай нея. Тя извика след мен, но аз тичешком се насочих към масивната махагонова врата в края на коридора, която навярно водеше към кабинета на шефа. Чух стъпки зад себе си, ала бях сигурен, че ще стигна пръв. Хвърлих се върху дръжката с цялата си тежест и влетях в кабинета на Джак Балантайн.

Той седеше зад голямо овално писалище. Щом ме видя, скочи на крака. След него се изправи и Джери Шуберт, който седеше срещу него, и се стрелна към телефона.

— Джени, повикай охраната…

Но охраната вече беше там, в лицето на Бияч номер две от паркинга на „Хаят Риджънси“. Сграбчи ме още преди да съм успял да си отворя устата. Балантайн се приближи, поклащайки глава.

— Разочароваш ме, Нед. Мислех те за пич и смятах, че от тебе ще излезе истински професионален играч. А се оказва, че си още в детската група.

— Заведи го в кабинета ми — нареди Джери на бияча. — Допусна голяма грешка, Нед — продължи Балантайн. — Забрави, че този, който не играе с отбора, губи.

Бръкнах в джоба на сакото си и извадих миникасетофона.

— Преди да ме отпишете напълно, чуйте това.

Пуснах машинката и увеличих звука.

Значи, твърдиш, че зад фонд „Екскалибур“ стои Джак Балантайн?

Точно така. Ето защо, ако не играеш в нашия отбор, ти и семейството ти отивате на кино. Защото Джак Балантайн е Старозаветният Бог. Ако си срещу него, ще те натири в кучи гъз. Завинаги.

Джери се засили към мен.

— Дай ми касетата!

— Не бързай толкова — обади се Балантайн и направи крачка напред. — Пусни я пак.

Превъртях и я пуснах отново.

Балантайн изслуша записа внимателно със строго лице. Джери отново се опита да се докопа до касетофона, но Великият мотиватор го сграбчи за ризата и го спря.

— Отдръпни се, синко — рече спокойно той. — Иначе може да пострадаш.

Бутна Джери в един стол и се обърна към мен.

— Чий е другият глас?

— На покойния Тед Питърсън. В куфарчето има още двайсет касети с разговори между господин Питърсън и господин Шуберт. Доста неприятни за вас, бих казал.

Балантайн се наведе, взе куфарчето и погледна вътре. Аз продължих:

— Бих искал да ви предупредя, че моите партньори очакват да им се обадя точно след 15 минути. Ако не се свържем, ще решат, че с мен се е случило най-лошото и ще изпратят оригиналните касети във ФБР.

— Това са глупости! — изкрещя Джери.

Не му обърнах внимание, взрях се право в Балантайн.

— Бих ви посъветвал да се отнесете сериозно към ситуацията, господине. Също така бих ви помолил да разкарате тази шибана горила от мен веднага.

След миг колебание Балантайн направи знак на онзи да ме пусне. Той се подчини и се отдръпна до вратата.

— Сега може ли да ви разкажа една история? — попитах.

— Шибан изнудвач! — изсъска Джери.

— Джери — обади се Балантайн, — млъкни! Няма да повтарям.

След това ми кимна.

— Добре, Алън. Говори.

— Не съм тук, за да ви изнудвам, господин Балантайн. Тук съм, за да ви продам една история. „Да продаваш добре, означава да разказваш истории.“ Това го казвате вие в „Зоната на успеха“, нали? Та ето и моята история.

Тед Питърсън, мениджър в Джи Би Ес, едно доста гадно копеле, се запознава с Джери Шуберт на някакъв коктейл миналата година. Джери споделя с него идеята за частен инвестиционен фонд и Тед проявява интерес, защото, въпреки че заема високопоставена длъжност, е формен тъпак, особено когато опре до управление на финанси, така че е задлъжнял с няколкостотин хиляди. Двамата виждат взаимноизгодна възможност за печалба, особено предвид факта, че Тед е член на тайна комисия в Джи Би Ес, където се обсъждат бъдещи планове за закупуване на нови продукти от малки софтуерни компании, които са на път да станат публични. Джери започва да плаща на Тед по пет бона месечно, в замяна на което получава поверителна информация, разпространявана впоследствие в кръга на вашите заможни познати, които, на свой ред, купуват акции на тези компании, и така реализират прилична печалба.

Дотук, добре. Само че амбициите на Джери са доста по-големи. Той знае, че вашите заможни приятели, господин Балантайн, търсят възможности за интересни инвестиции, както и начини да преперат мръсните си пари. Затова основава частен инвестиционен фонд, наречен „Екскалибур“, и предлага на Тед да се включи. Тед е на седмото небе, петте процента комисиона са на път да се превърнат в доста апетитна премия. Освен това Джери изпраща Тед да обикаля из страната за срещи с високопоставени инвеститори, които, за огромна негова изненада, му предават куфарчета, пълни с пари. Тед се обажда на Джери и пита:

— Какво да правя с толкова пари в брой?

— Отворили сме сметка на фонда на Кайманите — отговаря Джери. — Хващай един самолет и ги депозирай там.

Тед се съгласява. И в продължение на един месец всеки уикенд пътува из страната, за да се среща с богати приятели на Джак Балантайн, които толкова си падат по далаверата с инвестиционния фонд, че се надпреварват да му дават куфарчета с пари. А преди да се прибере в семейното гнездо в неделя вечер, Тед се отбива набързо до Кайманите, където, за щастие, приемат депозити седем дни в седмицата.

За нула време активите на фонда нарастват до петнайсет милиона. Тогава обаче Джери сервира на Тед малка изненада. Оказва се, че изобщо не става дума за инвестиции в изгряващи малки компании, фонд „Екскалибур“ е пълна шмекерия. Цялата работа има за цел да бъдат изпрани парите, тъй като всички те, разнасяни от Тед напред-назад, всъщност са пари от дрога, от детска порнография и така нататък. Извинете, че ви чета морал, господин Балантайн, но вие познавате някои доста интересни личности…

— Придържай се към историята, Алън.

— С удоволствие. Тед откача, защото започва да осъзнава, че е използван и въвлечен в сериозна престъпна схема. В сравнение с прането на пари от дрога и порнография, търгуването с вътрешна информация си е направо детска игра. Затова Тед иска да се откаже. Но Джери го заплашва, че ще изкара наяве всичките му сделки пред Джи Би Ес. Тед си купува касетофонче и започва да записва разговорите си с Джери. Но след множество заплахи, включително и чрез споменаване на вашето име, господин Балантайн, Тед капитулира. И след известно проучване създава фалшива софтуерна компания в Будапеща, наречена „Микромагна“. Компанията уж продава текстообработващи програми в страните от Източния блок. Но всъщност изпраща празни кутии от дискове до несъществуващи компании във Варшава, Букурещ, Братислава, които съответно плащат за несъществуващите стоки с пари в брой, които са получили от фонд „Екскалибур“. Това е перфектната схема за пране на пари, в която мръсните пари се използват за привидно легални сделки. Никой всъщност не прибира и едно пени за тая работа. Парите се връщат чисти.

Схемата работи брилянтно, но за нещастие Тед не е доволен от нищожната отплата от двайсет хиляди долара, която получава за труда си. Джери му обещава повече след следващия удар и го изпраща да събере зашеметяващите шест и половина милиона долара от консорциум, създаден от ваши приятели в Мексико. Този път решават да заложат на банковите институции на Бахамите. Тед пристига в Насау с шест и половина милиона. Наема местен адвокат. Адвокатът се обажда в Бахамската търговска банка. Тед отива до банката и отваря сметка с титуляр фонд „Екскалибур“. Управителят му предлага да си отвори и лична сметка за комисионите, които ще получава. Тед моментално решава, че вече си е заслужил доста прилична комисиона и му нарежда да вкара пет и половина милиона долара в сметката на „Екскалибур“ и един милион в неговата лична сметка.

Джери доста се стряска, когато узнава за това развитие на нещата, и заплашва, че Тед и семейството му ще пострадат сериозно, ако парите не бъдат върнати. В този момент Тед изиграва своя коз. Той вече е събрал солидна колекция от записи на разговорите си с него и заплашва да ги направи публично достояние, ако Джери не му позволи да си запази милиона. Освен това иска и допълнителни петнайсет хиляди месечно за дискретността си.

Само ги чуйте как се дърлят, господин Балантайн. Обсипват се с невероятни заплахи. На мен лично не ми беше ясно защо Тед просто не е взел парите и не е избягал, докато не чух как в един от записите Джери не обяснява, че ако Тед изчезне внезапно, ще пострадат децата му. Дори и аморален боклук като Тед Питърсън ще отстъпи пред такава заплаха и ще си седне на задника в Олд Грийнуич.

Джери понечи да се намеси, но Балантайн го изгледа строго и той замълча.

— И така, Тед се изправя пред голям проблем. Има дълг от шестстотин хиляди, проиграни на комар и въпреки че къта един милион в офшорна сметка, знае, че Джери ще му свети маслото, ако пипне и долар. А Джери, от своя страна, също има голям проблем, тъй като милионът, който Тед си е присвоил, принадлежи на така наречените инвеститори, а те пък никак не обичат някой да ги краде.

Тогава се появявам аз и Джери решава, че с моя помощ бързо ще се справи с кризата. Тед се озовава под колелата на влака, аз се превръщам в новото момче за доставки, а горилите на Джери на два пъти преравят къщата на Питърсън, за да намерят касетите, които, както знаете, през цялото време са били скрити другаде.

Седнах.

— И така, това е историята, господин Балантайн, и тя изцяло се потвърждава от записите в куфарчето. Наистина е интересно да ги прослуша човек, особено ако е федерален агент…

Джери отново скочи.

— Искам да кажа нещо!

— Но аз не желая да те слушам — отговори Балантайн.

— И въпреки това ще…

Лицето на Балантайн се изкриви злостно, но гласът му остана приглушен:

— Млъкни и седни.

Джери стрелна с поглед вратата, сякаш за да прецени дали ще успее да се измъкне. Бияч номер две поклати глава: Не си го и помисляй. Джери потъна обратно в стола си. Балантайн отново се обърна към мен.

— Значи, това е истинската история, господин Алън?

Усмихнах се, хареса ми как вмъкна „господин“ пред името ми.

— Не. Както проницателно отбелязвате в „Ти печелиш“, в бизнеса няма една истинска история. Има много истории. Но ако тези касети достигнат до полицията или до медиите, историята ще изплува такава, каквато ви я описах, и ще има пагубни последици за вас.

Но има начин тя да се промени леко, така че да се избегне негативният ефект. И този начин е да изкараме Джери злодея в пиесата. В крайна сметка нищо не свързва „Балантайн Индъстрис“ с каквито и да било офшорни сметки. Затова предлагам да го извъртим така: Джери е основал фонд „Екскалибур“ сам. Въвлякъл е Тед в начинанието. Двамата са отворили сметката на Кайманите. Използвали са „Микромагна“, за да перат парите. Непрекъснато са се карали за пари. Джери е бутнал Тед под влака. Край на историята.

Джери за пореден път скочи на крака. Балантайн само вдигна пръст и той седна.

— Интересен сценарий — каза Балантайн, — но по този начин няма ли да бъдат злепоставени и инвеститорите на фонда?

— Няма причина това да се случи. Парите са изпрани, не е известно чии са били, а дори Джери да разполагаше с имена, какво доказателство би извадил?

— Харесва ми — кимна той. — А какво ще стане с фонда?

— Е, там проблемите са други, но пък са лесно разрешими. Отивате при инвеститорите и обявявате, че им връщате парите с лихва от 10 процента, тъй като сте установили, че Джери Шуберт, най-довереният ви човек, който ви е бил като син, си е присвоил значителна част от тях.

— Това са абсолютни глупости — изръмжа Джери. — Алън си е присвоил парите. И имам доказателство за това.

Той се изправи, бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади един лист и отчаяно го размаха под носа на Балантайн.

— Това е факс от адвоката ни в Насау, който показва, че над един милион долара от парите, които Алън трябваше да депозира, са изчезнали от сметката на „Екскалибур“.

Балантайн грабна факса. Разгледа го внимателно и се обърна към мен.

— Вярно ли е? Един милион?

— Да, господине, точно така е. От сметката на „Екскалибур“ липсва един милион, но не са безследно изчезнали, а са в личната сметка на Джери Шуберт.

Джери се хвърли към мен, но Бияч номер две застана между двама ни и бързо го приклещи.

— Господин Б., той лъже безсрамно! Никога не бих си и помислил да крада от вас.

Пресегнах се към куфарчето и извадих плика с разписките от банката.

— Господин Балантайн, той ме помоли да отворя сметка на негово име…

— Мръсен негодник! — изкрещя Джери.

— Тук са копията от разписките за сумите, които ме караше да отклонявам към неговата лична банкова сметка. Чисто информативно, става дума за 20 процента от всички средства. Добрата новина обаче е, че пазя подробни записки за вноските на инвеститорите и съм се погрижил имената им да са надлежно записани във вносната бележка. Така че няма да ви е трудно да им върнете парите. Просто добавете 20 процента към отбелязаната сума, плюс лихвата, разбира се.

— А на вас какво ще платя, господин Алън?

— След малко ще стигнем и до мен. Първо да изчистим въпроса с госпожа Питърсън. Тя ме помоли да се разбера с вас от нейно име. Вероятно си давате сметка, че й се насъбра доста напоследък. Съпругът й се озова под влака. На два пъти разбиваха къщата й. Разни непознати се навъртат около децата й. Освен това тя притежава доказателства, с които да ви тикне зад решетките до живот. Но, уверявам ви, единственото, което иска госпожа Питърсън, е спокойствие. Плюс известна компенсация за претърпените загуби. Затова ето какво решение предлагам, като само ще вметна, че то ми се струва доста разумно. Госпожа Питърсън задържа милиона от офшорната сметка на Питърсън, като с него изплаща задълженията на покойния си съпруг и покрива първата ипотека върху имота си. Освен това получава още един милион, който ще инвестира в почтени, стабилни фондове с цел да осигури приличен годишен доход за себе си и двете си деца.

— А касетите? — попита Балантайн.

— Задържате копията, които донесох тук. Оригиналите ще останат заключени на сигурно място, заедно с инструкции да бъдат изпратени на федералните, ако на мен и на госпожа Питърсън ни се случи нещо. Но това няма да стане, нали?

— Мога ли да бъда сигурен, че няма да ги използвате, за да ме изнудвате отново?

— При цялото ми уважение, господине, не желая да ви виждам никога повече. Същото важи и за госпожа Питърсън. Така че… — Извадих мобилния си телефон. — Договорихме ли се?

— Не са малко пари.

— Ще ви излезе около три милиона да се разплатите с госпожа Питърсън и с инвеститорите. Но това е нищо за свободата и живота ви, нали? А и в крайна сметка какво са три милиона за Джак Балантайн?

Той уморено поклати глава.

— Дайте ми телефона.

— Набрал съм номера, само натиснете зелената слушалка.

Балантайн го взе.

— Госпожо Питърсън? Джак Балантайн се обажда. С господин Алън съм, който преговаря от ваше име. Постигнахме споразумение. Давам ви го.

— Здравей, Мег.

Тя звучеше зашеметена.

— Наистина ли се съгласи с всичко?

Погледнах го.

— Той държи на думата си.

— Трябва да си бил изключително убедителен, Нед.

— Всичко зависи от това с какви карти разполагаш. А ти ми даде четири аса. Как се държат с теб Фил и Вини?

— Прекрасно, само дето ми пускат албуми на Ал Мартино.

— Е, всичко си има цена.

— Мисля, че си заслужиха една награда от моя дял. Дали биха приели десет бона?

— Съмнявам се. Фил е по-морален, отколкото изглежда. Слушай, трябва да затварям.

Затворих.

— Госпожа Питърсън е доволна.

— Не се и съмнявам — сухо отвърна Балантайн. — А теб какво ще те задоволи? Един милион? Нова работа? Каква ти е цената?

— Искам от вас две неща. Първо, до утре в девет трябва да се явя в полицейското управление в Олд Грийнуич, където салонният управител на ресторанта в хотел „Хаят Риджънси“, господин Мартин Алгар, ще потвърди, че аз съм си тръгнал с Питърсън. Искам да убедите господин Алгар, срещу съответното обезщетение, естествено, да посочи не мен, а Шуберт.

Джери се опита да възрази, но Бияч номер две му изви ръцете зад гърба.

— Шуберт нареди да убият Питърсън — продължих аз, — следователно той е отговорен и е редно да си понесе наказанието.

— Дадено — отговори Балантайн.

Внезапно Джери заби пета в крака на Бияч номер две и се освободи от хватката му.

— Няма да стане, проклетници такива! — изкрещя той и се втурна към вратата.

Бияч номер две понечи да го последва, но Балантайн го спря.

— Обади се на охраната да го задържат.

Бияч номер две вдигна слушалката.

— Не се ли притеснявате, че все пак може да избяга? — попитах.

— Бъди спокоен, няма да напусне тази сграда — строго отвърна Балантайн. — И така, докъде бяхме стигнали, господин Алън?

— Тъкмо се канехме да осъдим последната ми молба.

— Слушам?

— Искам да ме оставите да си тръгна и никога повече да не ме доближавате.

— Само това?

— Да.

— А предложението ми за един милион?

— Валидно ли е?

— Както сам каза, аз съм от хората, които държат на думата си. Освен това в момента си търся нова дясна ръка. Двеста бона годишно, плюс, естествено, всякакви екстри.

— Не, благодаря — поклатих глава.

— Не те ли изкушава поне малко?

— Разбира се, че ме изкушава.

— Един милион долара в брой и впечатляваща нова работа биха разрешили всичките ти проблеми.

— И заедно с това ще ми създадат редица нови. Не съм във вашата категория, господин Балантайн. Чак такъв задник не съм.

Той се усмихна.

— Много жалко, Нед. Задниците винаги печелят. Но… животът си е твой.

— Точно така. И си го искам обратно.

— Така да бъде. Как се казваше онзи управител?

— Мартин Алгар. Хотел „Хаят Риджънси“, Олд Грийнуич.

— Запомни ли? — попита той Бияч номер две.

— Аха.

— Предложи му двайсет и пет хиляди — заповяда Балантайн. — И му занеси снимка на Шуберт. Сигурен съм, че няма да се опъне.

— Фасулска работа — отбеляза Бияч номер две и излезе.

— И така — въздъхна Балантайн, — шах и мат. Беше много впечатляващо, Нед.

— Благодаря. Може ли да попитам нещо?

— Давай.

— Наистина ли ще предадете Джери на полицията?

— Ти как мислиш?

— Какво възнамерявате да правите с него?

— Е, не ще да е нещо хубаво. Но ще прилича на инцидент.

— Наистина ли е необходимо?

— Аз съм задник, забрави ли?

— Ще привлечете сериозен обществен интерес…

— Ще оцелея — отвърна той. — Винаги оцелявам.

— Зная, господин Балантайн. Всички го знаят.

Той протегна ръка. Не я стиснах. Балантайн сви рамене, не му пукаше.

— И сега накъде, Нед?

— Ще се поразходя.

— А после?

— Засега мисля само за разходката, господин Балантайн.

— Внимавай къде стъпваш — подхвърли той.

Срещнах погледа му.

— И вие внимавайте.

Взех асансьора до първия етаж и излязох. Качих се на едно такси и помолих шофьора да ме откара до Седемдесет и седма, между Сентръл Парк и Кълъмбъс.

Помниш ли къде бяхме през октомври?

Помнех. На някакъв официален благотворителен прием в Залата с динозаврите на Националния исторически музей.

Таксито спря пред музея, влязох вътре, платих си входния билет и тичешком заизкачвах стълбите към Залата с динозаврите на четвъртия етаж. Но щом стигнах до входа й и видях Лизи, заковах спирачки.

Внимателно. Не разваляй момента.

Дръпнах се встрани. Извадих бележника и един химикал и набързо написах:

Лизи,

Беше натоварена сутрин, но, изглежда, облаците се разкараха.

Сега имам да свърша нещо, а после мисля да пия кафе в „Никс Бъргър Джойнт“ (на Седемдесет и шеста и Бродуей). Ще се радвам да те видя там след около половин час. Ако не се появиш, ще те разбера.

Обичам те

Надрасках името си най-отдолу, откъснах страницата и се приближих към един пазач.

— Ще ми направите ли една услуга?

— Зависи каква — отговори той.

— Виждате ли онази жена до тиранозавъра? Бихте ли й предали тази бележка?

Пазачът погледна листчето подозрително, сякаш се съмняваше, че може да съм написал нещо неприлично.

— Прочетете я, ако искате — предложих. — Аз съм съпругът й.

— Да бе, повярвах ти! — ухили се той и грабна листчето.

Видях как се приближава до Лизи. Докато й подаваше бележката, аз се изнизах надолу по стълбите и се отправих към главния вход.

Хванах по Седемдесет и седма, като по пътя се отбих през книжарницата на ъгъла.

— Имате ли пликове с балончета?

— Разбира се — отговори продавачката. — Колко големи?

Бръкнах в джоба на сакото и извадих печата на Бахамската търговска банка.

— Колкото да се побере това.

Тя ми подаде плик осем на десет сантиметра. Написах отгоре адреса и името на Оливър Макгуайър, извадих отново бележника и набързо надрасках:

Оливър,

Приключих. Задължен съм ти.

Нед

Откъснах листчето и го сложих в плика заедно с банковия печат.

— Ако искате, купете си само марка и ние ще изпратим писмото вместо вас.

— Чудесно, благодаря — отвърнах.

— О, то е за Бахамите — рече тя, след като видя адреса. — Щом е за чужбина, трябва да се обозначи какво съдържа. Какво има вътре?

Замислих се за момент и отговорих:

— Сувенир.

Продавачката ме изгледа подозрително.

— Какъв сувенир по-точно?

— Спомен от миналото.

Излязох. Запътих се на запад. Пътьом щях да се отбия да изпия едно кафе с жената, която може би все още ми беше съпруга. Или пък вече не беше? Не исках да мисля какво ще й кажа (ако наистина дойдеше), как ще се държа и как ще застана. Целта на срещата ни не беше да я омайвам, а просто да пием кафе. Нищо повече. Можеше да е приятно, а можеше и да е пълна катастрофа. Но каквото и да станеше, все някак щях да се справя.

Ето на това те учи търговията: нещата никога не са лесни и по-голямата част от живота ни преминава в борба. Но пък от време на време можеш да седнеш и да изпиеш едно кафе с някого.

А седнеш ли с някого на кафе… е, все пак е някакво начало.