Дъглас Кенеди
Сделката (23)

6

Рано сутринта излетях от Маями. Преди да се кача в самолета, си изключих телефона. През следващите двайсет и четири часа трябваше да съм недостъпен и непроследим.

На „Ла Гуардиа“ направих две резервации за полет до Насау през Маями за същия следобед, след това наех кола и в 10:00 вече бях в Олд Грийнуич. По Саунд Бийч авеню шофирах с наведена глава, просто в случай че инспектор Флин се окаже в града или Мартин Алгар от „Хаят Риджънси“ реши да пресече главната улица точно в този момент.

Десет часът. За да проработи откаченият план, който бях скалъпил, Мег Питърсън трябваше да си бъде у дома. Ако обаче не ми повярваше, нямаше да имам друг избор, освен да си плюя на петите. Защото явях ли се за разпознаване, със сигурност ме чакаше затвор.

Завих вдясно по Шор Роуд. На половината път до къщата на Питърсън се разминах с един форд „Експлорър“, който се движеше в посока към града. В първия момент не му обърнах внимание, но след това ми прещрака, че зад волана беше Мег Питърсън. Скочих върху спирачката и направих обратен завой.

За един кратък, ужасяващ миг си помислих, че съм я изгубил от поглед. После обаче я мярнах да завива към една странична уличка. Профучах на кръстовището въпреки знака „Стоп“ и я настигнах на Парк авеню. Фордът пресече една тясна алея и спря на паркинга зад една банка. Завих след нея, Мег Питърсън вече излизаше от колата си. Изглеждаше адски уморена и недоспала. Спрях рязко колата, чу се писък на спирачки и изскочих навън.

— Госпожо Питърсън!

Тя се обърна, изгледа ме презрително и троснато отвърна:

— Ако сте журналист, не желая да разговарям с вас.

Приближих се към нея с вдигнати ръце, опитвах се да изглеждам сговорчив.

— Повярвайте ми, госпожо Питърсън, не съм журналист.

— Точно това ми каза и онова копеле от „Поуст“.

— Срещали сме се и друг път.

— За първи път ви виждам.

— Миналия декември пред дома ви, спомняте ли си? Казвам се Нед Алън. Работех за „Компю Уърлд“, намерихте ме заспал на волана…

— А, да. Тед каза, че го преследвате за някаква рекламна притурка. Накрая реши да ви помогне, когато разбра, че работата ви зависи от тази сделка.

— Точно така. Съпругът ви наистина направи невероятен жест като…

— Глупости! Тед не беше такъв човек. Не би помогнал на никого, ако от това сам нямаше да спечели нещо. Довиждане.

— Трябва да поговорим!

— Аз пък нямам никакво желание да си говоря с вас. Последните дни не съм спирала да разговарям с ченгетата, с пресата, с адвокати, с моите объркани и нещастни деца… До гуша ми е дошло от разговори… — Тя се подпря на една кола, мъчейки се да сподави хлиповете си.

— Моля ви, госпожо Питърсън…

Направих грешката да сложа успокояващо ръка на рамото й.

— Да не си посмял да ме докосваш!

— Съжалявам. Не исках…

— Разкарай се или ще повикам ченгетата.

— Госпожо Питърсън, просто ме изслушайте.

— Махай се!

Няколко минувачи спряха и ни зяпнаха. Имах право само на един-единствен опит. Трябваше да рискувам.

— Знам кой уби съпруга ви — прошепнах аз.

Отначало не се хвана.

— Какво?!

— Знам кой уби съпруга ви — повторих аз.

Мег Питърсън ме огледа недоверчиво.

— И откъде го знаете?

— Защото бях там.

Тя сведе поглед.

— Вижте — предложих, — нека ви черпя едно кафе.

— Вървете си — отговори тя сломено. — Не искам да знам…

— Ще ви отнема само десет минути, не повече.

— А мога ли да бъда сигурна…

— Какво?

— Че не сте от тях.

— Кои „тях“?

— Мъжете, които обраха дома ми. Два пъти.

— Да, можете. Защото аз работя за тях. И защото се опитват да ме натопят за убийството.

Мег Питърсън потрепери.

— Десет минути — казах. — Само за това ви моля. Вие изберете мястото.

Тя извърна поглед, колебаеше се.

— Имам работа в банката — отрони, докато се отдалечаваше от мен. Но след като измина пет крачки, се обърна и каза: — Малко по-надолу на Саунд Бийч има едно кафене. Чакайте ме там след пет минути.

Слава богу, кафенето беше празно. Настаних се в едно сепаре в дъното. Изминаха десет минути. Сега тя ще се появи с ченге под ръка.

Пет минути по-късно Мег Питърсън влезе сама.

— Имаше опашка в банката — оправда се тя.

— Наистина оценявам…

— Господине, не знам кой сте, по дяволите, и след всичко, което преживях, определено не вярвам нито на вас, нито на когото и да било на тази земя, с изключение на децата ми. Затова давайте по същество. Веднага.

Започнах с обясненията. Разказах й цялата история. Нищо не й спестих. Кризата, в която попадна „Компю Уърлд“, разрастването на проблема. Как Тед изпадна в паника, когато споменах Кайманите пред него, но после смени тона и стана нападателен, щом разбра, че единственото, с което разполагам срещу него, е обвинение в изнасилване (лицето й видимо се изопна, когато споменах за инцидента с Джоан Гластън). Обясних й как заради мъжа й съм загубил предложението за работа в „Компютър Америка“. Как той е подтикнал към самоубийство Айвън Долински. Накрая й разказах как бившият ми съученик Джери Шуберт ме е спасил от улицата и как по някаква случайност се бе оказало, че същият Джери работи за Джак Балантайн, за когото пък е работел и съпругът й.

Тя ме прекъсна.

— Джак Балантайн? Онзи Джак Балантайн?

Обясних й схемата с фонд „Екскалибур“. Казах й как съм разбрал, че е измама. Как ме бяха използвали за параван на сложна схема за пране на пари с неясен произход. Как и Тед е бил въвлечен по някакъв начин, а също и че Джери бе в основата на спречкването между мен и Тед на коктейла на СОФТУС, както и на последвалата помирителна вечеря в „Хаят Риджънси“.

Мег Питърсън ме слушаше с наведена глава, докато описвах убийството. Нищо не каза, докато й обяснявах как Джери ме изкара виновен и заплаши да ме предаде на полицията, ако не се навия да му стана муле. Нито когато й съобщих за откритието си, че Тед Питърсън си е отворил сметка в банка на Бахамите и има сейф там. Изразих убеждението си, че в този сейф е скрито онова, заради което вече два пъти разбиват дома й. Казах й, че след по-малко от четирийсет и осем часа трябва да се явя за разпознаване в полицията в Олд Грийнуич и че ще вляза в затвора, освен ако…

— Ако какво? — попита тя.

— Ако онова, което е скрито в сейфа, не ме оневини.

— И аз ви трябвам, за да ви осигуря достъп до сейфа.

— Точно така. Само трябва да представите в банката брачно свидетелство, легализирано завещание, удостоверение за смърт и вашия паспорт, разбира се. Имате паспорт, нали?

Мег Питърсън ме отряза.

— Вие сте луд!

— Представям си как звучи всичко…

— Очаквате от мен да зарежа всичко и да тръгна с вас? Без да съм сигурна, че не сте били вие човекът, дето е бутнал мъжа ми под влак. Или че не сте някой от ония изроди, дето обърнаха дома ми с главата надолу, докато погребвах съпруга си. Как да съм сигурна, че няма да ме халосате по главата в мига, в който се кача в колата ви…

Гласът й постепенно се усилваше все повече и повече.

— Госпожо Питърсън, моля ви…

— Тръгвам си.

— Само ме чуйте…

— Чух достатъчно.

— Задлъжнели сте, нали?

— Моля?

— Оставил ви е дълг. Сериозен дълг, нали?

— Това не е ваша…

— Да, права сте, не е моя работа. Но ви уверявам, че на името на съпруга ви има банкова сметка в Бахамската търговска банка. Не знам колко пари има в нея, но мисля, че са доста. И ако ме изслушате още две минути, ще разберете, че е твърде вероятно да сте наследили един милион долара.

Последва дълга пауза.

— Имате две минути.

Обяснението ми отне около пет, но тя не ме прекъсна. Когато приключих, каза:

— Тази банка има ли телефонен номер?

Извадих бележник и й го записах.

Мег Питърсън измъкна мобилен телефон от чантата си. Обади се на „Справки“.

— Трябва ми номера на Бахамската търговска банка. Изчакайте за момент…

Придърпа бележника към себе си, погледна номера, който бях записал там, и го проследи цифра по цифра, докато операторът диктуваше номера.

След като затвори, ме погледна.

— Добре, наистина има такава банка. Как се казва мениджърът?

— Оливър Макгуайър. Но ако искате да му се обадите, на ваше място не бих ползвал личния си телефон. Може да ви подслушат…

— Ще се наложи да поема този риск.

Тя набра номера.

— Искам да говоря с господин Макгуайър, моля… Предайте му, че се обажда вдовицата на Тед Питърсън. Господин Нед Алън ме посъветва да го потърся.

Хванах се за главата, дали Джери наистина следеше обажданията й?

— Господин Макгуайър — започна тя, а после стана и се отдалечи, така че да не мога да чуя разговора. Пет минути по-късно се върна, седна срещу мен и прибра телефона си в чантата. — Господин Макгуайър заяви, че правилата на банката не му позволяват да ми каже нищо за сейфа по телефона, но добави, че ако отида до банката с документите, които споменахте, ще ми „съдейства“. Освен това потвърди, че говорите истината.

— Имам билети за самолета за Маями в 1:30 и ако побързаме…

— Как да съм сигурна, че не сте платили на Макгуайър да ми надрънка тези глупости за офшорна сметка на името на мъжа ми, за да ме отведете оттук?

— Няма как. Изборът е ваш.

Мег Питърсън замълча. След това се изправи.

— Изчакайте тук. Може да се позабавя.

Излезе навън. Беше 10:47 часът. Аз бях преуморен, емоционално изтощен и ужасно уплашен. Освен това бях гладен като вълк, затова си поръчах обилна закуска. Две бъркани яйца, наденички, малко пържени картофи и препечена филийка. Но успях да хапна само малко от филийката.

Единайсет и десет. Единайсет и осемнайсет. Единайсет и трийсет и една. Започнах да се страхувам от най-лошото: че тя е изпаднала в паника и се е обадила на инспектор Флин.

Единайсет и трийсет и осем. Вратата се отвори и Мег Питърсън влезе с малък пътнически сак.

— Хайде, нямаме много време.

Напуснахме кафенето и забързахме към паркинга, където бях оставил колата. Докато шофирах на юг по I-95, ми се стори, че ме следи сребрист „Кътлас“, но после колата се вля в трафика и се поуспокоих.

— Трябва да се прибера най-късно утре на обяд — рече тя.

— Ще се прибереш.

— По кое време ще стигнем в Насау довечера?

— Малко преди шест.

— Банката няма ли да е затворила?

— Ще предупредим Макгуайър да ни изчака.

Тя извади телефона от чантата си.

— Мег, по-добре да използваме уличен телефон.

— Няма да се кача на самолета, ако не съм сигурна, че ще ни приеме тази вечер.

— Вероятно подслушват…

— Все пак не са от ЦРУ. Ало? Да, господин Макгуайър, моля. Отново е госпожа Питърсън… Ало, господин Макгуайър? Мег Питърсън е. Вижте, двамата с господи Алън ще пристигнем от Маями довечера в шест. Аз трябва да се върна в Щатите до утре на обяд, така че… Сигурен ли сте, че няма да е проблем?… Страхотно. Добре, много ви благодаря.

Тя затвори телефона.

— Каза, че ще ни чака в банката. Звучи доста угоднически.

— Аз съм добър клиент.

— Не се и съмнявам.

— Кой ще се грижи за децата?

— Сестра ми. Живее в Ривърсайд. Ще ги вземе от училище и ще останат да преспят при нея.

— Какво й каза?

— Че основният заподозрян за смъртта на Тед ме кани на Бахамите да прекарам нощта с него.

— Разбирам.

— Нямате чувство за хумор.

— Загубих го на втори януари тази година.

— Какво стана на втори януари?

— Допуснах грешка.

— Чувството ми е познато. Аз допуснах своята грешка на 27 юни 1967.

— Какво се случи тогава?

— Омъжих се за Тед Питърсън.

Разказа ми историята си — израсла в покрайнините на Филаделфия, учила в „Уийтън“, после се преместила в Ню Йорк и започнала доста обещаваща кариера в областта на рекламата, когато се запознала с чудесния Тед.

— Той беше ненадминат чаровник. Личеше му, че е роден да стане голяма корпоративна акула. Дръвникът, за който ми бе писано да се омъжа.

— И защо го направи?

— Напомняше ми за баща ми.

Още след първите две години разбрала, че бракът няма да го бъде. Но Тед го преместили в централата на Джи Би Ес в Стамфорд, а Мег била бременна с първото си дете.

— Така се озовахме в кошмара на предградията. И под натиска на Тед направих тъпата грешка да напусна работа.

— Можела си да се противопоставиш.

— Вероятно имам дарба да бъда нещастна.

Второто дете дошло година и половина след първото. Някъде по това време Мег научила за първата извънбрачна връзка на Тед.

— Барманка, от онази дупка в Стамфорд, където Тед се отбиваше за по питие след работа.

— Класика.

— О, Тед е по класическите изпълнения.

— Ти как разбра?

— Ами женицата се обади у дома, плачеше, беше пияна и ядосана. Разказа ми как Тед й обещавал луната, звездите и да й купи каравана. Той, разбира се, отрече всичко. Също както отрече и да е инвестирал двеста бона във винарна в Бордо, но парите, така или иначе, изчезнаха безвъзвратно. Или как е загубил сто и петдесет хиляди, загробени в някакъв измислен хедж фонд. Или пък че е ипотекирал къщата ни за втори път. Или как ни докара дотам, копелето му с копеле, да ми се наложи да искам десет хиляди заем от баща ми миналия месец. А сега ти ми казваш, че през цялото време си е имал заделени пари. Сигурно ги е кътал, за да избяга, непрекъснато намекваше, че един ден просто ще изчезне. И ще ме остави с децата и с всичките му дългове.

— Колко точно дължи?

— Шестстотин хиляди долара.

— Божичко!

— Тед имаше репутацията на човек, за когото няма невъзможни неща, но всъщност беше адски безразсъден, склонен към самоунищожение. Сякаш непрекъснато се пробваше да разбере докъде може да стигне и докога ще му минава номерът. Когато го отнесе влакът, получих около триста хиляди от застраховката му. Но има още триста хиляди, които трябва да изчистя, и ако тази офшорна сметка не ни спаси кожата, къщата със сигурност ще я обявят на търг.

— Имай ми доверие.

— Не желая да слушам повече за доверие.

— Съжалявам.

— „Имай ми доверие.“ Тед го повтаряше до безкрай, като мантра. „Имай ми доверие, не спя с друга.“ Само ги чукам. „Имай ми доверие, с парите всичко е наред.“ Ама на децата наистина ли им трябват нови обувки? Имай ми доверие…

— Защо остана с него?

— От страх. От глупост. И защото не си вярвах достатъчно. Обичайните причини. Преди около месец му казах, че искам да се разделим. Някои от приятелките ми знаеха, че съм му намекнала за развод и се чудеха дали не се е хвърлил под влака заради това. Знаеш ли какво им казах? „Тед не би се самоубил за нещо толкова прозаично като загуба на семейството си.“

— Но все пак е бил доста притеснен заради дълга, който ти е оставил.

— Да, щом се е забъркал с гадняри като онзи Джери Шуберт.

— От опит знам, че депресията е опасна, Мег.

Преди да отбием към летище „Ла Гуардиа“, ми се стори, че в огледалото за обратно виждане отново мярнах сребристия „Кътлас“, но после го изгубих.

Хванахме полета за Маями в 13&30. Прехвърлихме се в самолетчето за Насау в 15&00. Господин Макгуайър ни чакаше в банката. Забелязах колко изненадана остана Мег Питърсън от запуснатия вид на тази многоуважавана офшорна финансова институция, но достопочтеният вид на господин Макгуайър незабавно спечели благоразположението й. Тя му представи необходимите документи. Той ги прегледа внимателно, особено завещанието на Питърсън. Накрая поиска да види паспорта й и след това заяви:

— Госпожо Питърсън, въз основа на документите, които ми представихте, мога да потвърдя, че вашият покоен съпруг действително имаше банкова сметка при нас. Само че не мога да ви дам достъп до средствата по нея, докато не получим официална съдебна заповед.

— Ще се свържа с адвоката си утре.

— Веднага щом получа зелена светлина, парите са ваши.

— А всъщност колко са те?

Господин Макгуайър чукна няколко клавиша на стационарния си компютър. Взря се в екрана и каза:

— Един милион, сто двайсет и осем хиляди, седемстотин и петдесет долара.

За момент Мег Питърсън застина.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

На устните й се появи плаха усмивка.

— Е, в такъв случай аз съм много, много доволна. Имате ли нещо против да повторите сумата, господин Макгуайър?

Той го направи.

— Благодаря ви — кимна тя.

— Що се отнася до сейфа — продължи управителят, — не мисля, че трябва да чакаме одобрение, за да прегледате съдържанието му, тъй като господин Питърсън е оставил писмени указания в случай на смърт сейфът да бъде отворен от съпругата му. Освен това неотдавна остави при мен ключ от сейфа за съхранение.

Макгуайър отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади огромна връзка с ключове, сред които имаше малко ключе с надпис В21. Излязохме от кабинета му и тръгнахме по един тесен коридор към стоманена секретна врата. Имаше пет ключалки, които той отключи систематично една по една. В малката, тъмна стая имаше маса със столове, както и две стени със сейфове. Управителят вкара ключето в кутия номер В21 и помоли Мег да го завърти. Малката вратичка се люшна навън. Господин Макгуайър извади дълга стоманена кутия, постави я на масата и предложи:

— Ако желаете да ви оставим насаме, докато разглеждате…

— Не, останете и двамата.

— Сигурна ли сте?

— Колкото повече хора, толкова по-добре — отговори тя и повдигна капака. Вътре имаше миникасетофон, двайсетина касети за него, една камара документи и сгъната бележка. Мег отвори бележката, прочете съдържанието й и ми я подаде. Вътре пишеше:

Ако четеш това, значи са ме пипнали.

Записите обясняват всичко. Те знаят, че разполагам с тях, но нямат представа къде ги държа. И тъй като аз отворих сметката на фонда им тук, са сигурни, че съм ги скрил другаде. Нима бих ги държал под носа им?

Когато се захванах с тази работа, предложението изглеждаше напълно законно. Но после, на Кайманите, ми казаха истината, въпреки че дълбоко в себе си аз я знаех през цялото време.

Последните ми думи: смятах се за абсолютен лайнар, докато не срещнах Джери Шуберт.

Едуард Питърсън

Подадох бележката на Макгуайър. Когато и той я прочете, Мег измърмори:

— Кучият му син. С тези пари можеше за нула време да изчисти всичките ни дългове. Само че явно наистина е смятал да избяга с тях.

— И защо не го е направил, ако се е тревожил, че Джери може да го пипне? — попитах.

— Мисля, че трябва да прослушаме касетите — отвърна тя.

Отне ни малко повече от три часа, докато преслушаме всички записи. Още толкова отиде, за да направим копия, като използвахме личния диктофон на Макгуайър и двайсетина празни касети, които той успя да изрови от склада на банката. След това управителят ни закара до дома на свой приятел, адвокат на име Карил Дженкинс, който бил и нотариус, и официално завери подписа на Мег, с който тя оторизира банката да изпрати касетите на ФБР, в случай че някой от нас умре. След това се върнахме в банката, където преместихме оригиналните касети от сейфа на Питърсън в нов сейф, този път на името на Мегън Питърсън.

Преди да се усетим, беше станало седем сутринта, слънцето изгряваше и Оливър Макгуайър настоя да ни закара до летището.

— Не се тревожете за Карил Дженкинс, той е изключително дискретен и няма никаква вероятност да се свърже с адвоката на фонда, господин Паркхил, и да го информира за посещението ви тук тази нощ. Избрах Карил, защото не може да понася Паркхил.

— Не мога да намеря думи, с които да изразя благодарността си — отвърна Мег.

— Свършихме доста работа — рече той. — И моля ви, пратете ми съдебната заповед възможно най-скоро. След като я получа, ще мога да прехвърля сметката на ваше име и ще имате незабавен достъп до средствата.

На летището се здрависах с Макгуайър и го попитах:

— Защо ме остави да се измъкна с печата и кочаните?

— Защото прецених, че каквото и да правиш с тях, няма да навреди на репутацията на банката.

— Откъде тази сигурност?

Той сви рамене.

— Инстинкт. Доверие. Съжаление. На човек не може да не му стане болно, като види някой свой събрат забъркан в такава каша.

— Помогна. Много.

Тонът му стана шеговито официален.

— Само да не се стига до нарушаване на законите, с удоволствие съм готов да помогна на клиентите ни с каквото мога. Всичко, което ме помоли да направя, беше, в общи линии, законно, така че…

— Ти си истински приятел.

— Но също съм и банкер — усмихна се Макгуайър.

Допотопният скенер на летището, с който преглеждаха багажа, никак не ми се понрави, опасявах се да не би да повреди записа на касетите. Затова помолих дежурният митничар да прегледа багажа ръчно.

— Какво има в чантата? — попита той, преди да я отвори.

Погледнах Мег Питърсън и едвам се стърпях да не кажа: „Динамит“.