Дъглас Кенеди
Сделката (21)

4

Предложи ми пари. Предложи да ми купи самолетен билет за някое далечно кътче. Каза, че трябва да изчезна, да се скрия в безкрайната американска пустош, да си сменя самоличността и да се надявам, че опитът ми за бягство ще убеди Джери, че възнамерявам да си държа устата затворена. Предложи ми дори да му драсна някой ред и да разясня позицията си: Остави ме на мира, и аз няма да те закачам.

— Той не действа така — отвърнах аз. — Или си в неговия отбор, или си му враг. А всички врагове трябва да бъдат унищожавани. Повярвай ми, ако замина, Джери веднага ще ме вкара в списъка на ФБР с най-издирваните престъпници.

— Тогава отиди в полицията.

— И после? Ще ме вземат за луд и ще ме набутат в изолатора на „Белвю“. А после Джери ще им подшушне едно-друго и ще ме обвинят в убийство. Достатъчно е само да накарат управителя на хотела да ме разпознае. А щом вземат показания от двестате свидетели, които ме видяха да си разменям любезности с Питърсън на висок глас, всичко друго ще си дойде на мястото и ще ме хвърлят до живот в Бриджпорт.

— Не мога да повярвам, че положението е толкова отчайващо.

— Повече няма накъде, уверявам те.

Тя закри очите си с длани.

— Идиот! Смотан идиот. Как прие тази работата? Защо? Нали от самото начало ти си е струвала подозрителна?

— Нямах пари. Нямах дом. Нищо добро не ме очакваше. А и ставаше дума за Джак Балантайн. Знаеш как е.

Лизи свали ръце от очите си и ме погледна.

— Обвиняваш ли ме?

— В никакъв случай.

— Аз обаче се обвинявам.

— Недей.

— Беше непростимо.

— Беше наранена.

— Да, исках да те накажа. И, господи, справих се много добре!

— Аз взех кофти решения, не ти.

— Но аз не ти оставих друг избор.

— Изпаднах в паника и повярвах, че това е единствената възможност. А когато човек изпадне в паника, преценката му се изкривява.

Отбихме към летище „Кенеди“ и тръгнахме по рампата към терминала на „Американ Еърлайнс“. Там шофьорът отвори багажника и сложи сака на Лизи на тротоара.

— Не знам как да ти помогна — рече тя.

— Може ли поне да ти се обаждам?

— Предполагам, че да — отвърна безизразно тя. После слезе, взе сака и забърза към терминала. Не се обърна.

Колата ме върна в града. Помолих шофьора да ме остави на Бродуей и Спринг. Тъкмо минаваше 7 часа. Намерих телефон. Обадих се в Куинс.

— Извинявай, че те будя толкова рано, Фил.

— Няма проблем, шефе. Звучиш сякаш някой ти е опрял пистолет в челото.

— Не си далече от истината. Откри ли нещо за онзи Симиън?

— Да. Ръководи няколко големи завода за храни в Джорджия, Южна Каролина и Алабама. Има и няколко предприятия на юг от границата.

— Какви?

— Фабрика за кетчуп в Мексико Сити, един-два цеха в Богота и Меделин…

— Меделин? Кокаиновата столица на света?

— Личи си, че четеш „Нешънъл Джиографик“, шефе. Хората, с които говорих, не споменаха нищо за наркотици, но със сигурност познава играчи и на този терен. Да не би да си имаш работа и с него?

— Само пренасям част от парите му в офшорна банка.

— Сладко занимание — подхвърли саркастично той.

— Нямам избор.

— Май яко си загазил.

— Отговори ми с „да“ или „не“, Фил. Според теб възможно ли е тези пари да не са съвсем читави?

— По мое скромно мнение, сто процента. В бизнеса с белия прах се плаща в брой. А парите все трябва да се вкарат някъде, капиш?

Притаих дъх.

— Благодаря.

— Шефе, измъквай се оттам.

— Де да можех.

Върнах се в апартамента и се проснах на леглото. След броени секунди вече спях, а когато се събудих, беше късен следобед и телефонът звънеше.

— Къде се дяна, по дяволите? — извика Джери, щом накрая успях да се дотътря до апарата. — Още съм в Ел Ей, но ти звънях в офиса и на мобилния поне десет пъти.

— Имах тежка нощ. Не можах да спя. Едва сега се освествам.

— Нали не си забравил, че работиш за нас? Това означава да си на разположение в обичайното работно време.

— За бога, Джери, разносвачите нямат работно време.

— След като ти казвам, че ми трябваш…

— Тъй вярно!

— Утре заминаваш за Далас.

— Чудно.

— Срещата ти отново е на летището. Ще се видиш с представител на клиент на фонда на име Чък Батърсби. После заминаваш за Насау през Маями. Ще се погрижа билетите да ти бъдат доставени в апартамента.

— Добре.

— Господин Балантайн спомена, че изкарал приятна вечер с жена ти. Пардон, с бившата ти жена. Нарече я „страхотна чаровница“. „Умна, красива, адски забавна — Алън трябва да се е издънил страшно, за да я изгуби.“ Това бяха точните му думи, Нед.

— Какво целиш, Джери? — изсъсках през стиснати зъби.

— Нищо, абсолютно нищо. Макар че сигурно е редно да те информирам, че сме наели „Мосман & Кийтинг“ да поемат пиара на господин Балантайн, като специално помолих Лизи да поеме този проект.

Реших, че не е нужно да го уведомя, че предната вечер съм се видял с Лизи и че съм наясно с това развитие на нещата. Затова отвърнах:

— Браво, Джери. Първо мен, сега Лизи.

— Както се казва, важно е „всичко да си остане в семейството“, Нед. Сам знаеш, че нашият бизнес е семейно ориентиран, грижим се един за друг. И в този ред на мисли, дочух, че снимката ти е излязла по вестниците и телевизиите.

— Моля?!

— Е, не е точно снимка, а полицейски портрет. Както и да е, трябва да отлитам. Приятно прекарване в Далас.

Щом той затвори, грабнах дистанционното и включих „Ню Йорк Уан“. Трябваше да изчакам десет минути, докато започне новинарска емисия. Случаят „Питърсън“ беше номер три. Говорителят оповести, че има нов обрат в разследването на смъртта на Тед Питърсън, мениджъра на Джи Би Ес, блъснат от влак на „Метро-Норт“ при прелез в Олд Грийнуич, Кънектикът.

— От мястото на събитието в Олд Грийнуич за „Ню Йорк Уан“ предава Мери Шипли. Мери…

Камерата показа Мери Шипли. Все така ръбата и сериозна. Беше застанала пред прелеза в Олд Грийнуич и само като го видях, сърцето ми заби учестено.

— Фред — започна тя, — мистерията около смъртта на Тед Питърсън се задълбочава с всеки изминал ден. От местната полиция съобщиха, че според доклада от аутопсията, господин Питърсън е бил мъртвопиян, когато е паднал пред експреса на „Метро-Норт“ за Ню Хейвън в сряда. Според съдебния патолог нивото на алкохол в кръвта на господин Питърсън е било почти десет пъти над допустимото. Все още не е ясно дали господин Питърсън е шофирал до прелеза. По-рано е видян да напуска хотел „Хаят Риджънси“ с ето този човек…

На екрана се появи фоторобот на мъж на трийсет и една-две години с уморени очи, стиснати устни и обичайното кисело изражение на „издирван за убийство“. Под шията му бяха скицирани сако и вратовръзка. Приликата с мен не беше кой знае колко голяма, така че почувствах облекчение, че все пак не съм чак толкова разпознаваем.

— … когото полицията издирва за разпит. Става въпрос за бял мъж между трийсет и трийсет и пет години със светла коса, висок около метър и осемдесет и добре сложен. В нощта на смъртта на Питърсън е бил облечен с костюм. Предполага се, че същият мъж е бил забелязан от кондуктора на „Метро-Норт“ да се качва на влака за Гранд Сентръл по-малко от час след смъртта на Питърсън. Щатската полиция на Кънектикът не изключва възможността той да е вторият човек, видян от машиниста на релсите малко преди сблъсъка. За „Ню Йорк Уан“…

Изключих телевизора и си помислих: Подам ли си носа навън, рискувам да бъда посочен с пръст. Фотороботът вероятно е влязъл в следобедното издание на „Поуст“. Щяха да го покажат и в „На живо в пет“, „От мястото на събитието“ и по всичките други местни новинарски емисии. Все някой щеше да забележи приликата.

Проверих си гласовата поща в офиса. Имаше само едно съобщение.

„Здравей, Лизи е, обаждам се от десет хиляди метра височина. Извинявай, че напоследък не вдигам, но наистина имах нужда от малко лично пространство. Смятам, че е време да започнем да обсъждаме приключването на нещата. Ако искаш да ми се обадиш, днес можеш да ме намериш в офиса в Ел Ей след един часа тихоокеанско време.“

В първия момент се обърках. После се досетих каква е играта. Тя ме прикриваше, държеше се, сякаш вчера не се бяхме видели, в случай че Джери има достъп до гласовата ми поща или подслушва телефона ми (и двете възможности бяха твърде вероятни, предвид манията му да контролира всичко и всички). Аз от своя страна се опасявах, че записва и разговорите по телефона в апартамента (пък и не ми се рискуваше с мобилния), тъй че нямах друг избор, освен да използвам уличен телефон. Преди да изляза, сложих чифт слънчеви очила и бейзболна шапка, в случай че някой минувач погледне „Поуст“ точно докато се разминава с мен.

Тръгнах в западна посока, спрях в един магазин за корейска храна и развалих пет долара. После намерих кабина в по-спокойния край на Кинг стрийт и набрах телефона на Лизи в Ел Ей, като пуснах 3 долара и 75 цента. Секретарката й ме остави да чакам една минута, после ме прехвърли.

— Можеш ли да ми се обадиш? — попитах. — Имам монети само за две минути.

— Трябват ни няколко секунди. Кога пътуваш пак за Насау?

— Утре.

— Пак вноска ли?

— Аха.

— Добре, в банката открий сметка на името на Джери Шуберт.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Остава ни само минута и половина, така че поне веднъж млъкни и ме изслушай.

Изслушах я. След деветдесет секунди Лизи затвори, а аз се върнах в таванския апартамент, за да потърся паспорта на Джери.

Не ми отне много време, държеше го в незаключено чекмедже. Прелистих го. Имаше скорошни печати от Колумбия, Еквадор, Бразилия, Каймановите острови и Люксембург, но не и от Бахамите. Разучих подписа му под снимката. Очаквах да е решителен и екстравагантен, а се оказа стегната завъртулка. След около двайсет проби на един празен лист (който след това накъсах на малки парченца и пуснах в тоалетната), успях да измайсторя доста близко подобие върху двата формуляра, които се изискваха за отваряне на сметка в Бахамската търговска банка. Попълних и останалата част от молбата, като взех другите данни от паспорта — дата, място на раждане и прочее. Отбелязах, че титулярят НЕ желае да получава извлечения на домашния си адрес.

На другия ден следобед представих формулярите на Оливър Макгуайър.

— Значи, приятелят ви господин Шуберт иска да си отвори сметка при нас? — попита той.

— Честно казано — хвърлих паспорта на Джери на бюрото му, — той всъщност ми е шеф. Фондът е негова идея и той се нуждае от сигурен офшорен дом за своите двайсет процента комисиона от вноските.

— Двайсет процента? — изненада се Макгуайър. — Солидна комисиона.

Вдигнах натъпканото с пари куфарче, което сутринта бях взел на Далаското летище, и го поставих на бюрото.

— Да, големичък пай, но все пак той набавя доста пари за фонда.

— Колко са днес?

— Четиристотин и десет хиляди.

— От които… — той засмята в тефтерчето си — точно осемдесет и две хиляди трябва да бъдат депозирани по сметката на господин Шуберт, така ли?

— Абсолютно.

Доста време разглежда формулярите. После сви рамене.

— Е, не е като да отваряте сметка на свое име. Пък и носите паспорта му. И подписът на формуляра отговаря на този в паспорта, което налага извода, че или всичко е напълно законно, или сте опасно умен.

Понечих да възразя, но управителят вдигна пръст.

— Направете ми услуга, господин Алън, и замълчете. Все пак не е моя работа да знам тези работи. А и наистина не искам да знам. Само едно последно нещо… господин Шуберт трябва да ви е дал препоръка от финансова институция, в която има сметка. Предвид обаче, че ви е шеф, а следователно и обвързан с фонда, мисля, че това изискване може да отпадне.

— Ще ви бъде много благодарен.

Макгуайър излезе заедно с куфарчето. Върна се след петнайсет минути с малка спестовна книжка. Подаде ми я. Издадена беше на името на Джером Д. Шуберт.

— Сметката е официално открита.

Върнах му я.

— По-добре я съхранявайте тук.

— Искате да кажете, че господин Шуберт не желае да следи вноските си?

— Има ми доверие.

— Разбира се — кимна управителят и започна да пише разписката.

— Така или иначе, ще му давам разписките.

— Да, естествено.

— Все си мисля да ви питам нещо — подхванах. — Джери Шуберт не получава ли извлечения за сметката на фонда „Екскалибур“?

Той ми хвърли убийствен поглед.

— Сметката на „Екскалибур“ не е негова, господин Алън.

— Да, да — опитах се да прикрия гафа си аз. — Тя не може да бъде проследена до конкретно лице. Така че никой не получава извлечения за текущото салдо.

— Именно. Но — даде ми знак да се приближа — ще ви издам една малка тайна. Адвокатът на фонда, господин Паркхил, ми се обажда след всяко ваше посещение, за да се увери, че парите са пристигнали. И винаги пита точно колко сте внесли.

— И какво ще му кажете сега, след като парите се разпределят между две сметки?

— Ще го информирам за общата внесена сума, както досега. Възможно е, разбира се, да пожелае да узнае какво е салдото по сметката на фонда и тогава ще бъда принуден да му предоставя тази информация.

— Може ли да ви помоля за една услуга?

— Пробвайте.

— Може ли да ме предупредите, ако адвокатът ви попита за салдото?

След кратък размисъл той отговори:

— Ами… предполагам едно телефонно обаждане няма да е в разрез с банковите разпоредби. Така че…

Побутна едно листче към мен. Записах му номера на мобилния си телефон и станах.

— Благодарен съм ви за помощта.

Той ми стисна ръката.

— Много интересна игра играете, господин Алън. Надявам се да е част от по-голяма стратегия.

Не, измислям я в крачка.

Преди да изляза от банката, извърших една маневра, която бях планирал на път за Насау. Спрях при гишето в салона да поздравя Мюриъл, която винаги ми викаше такси на тръгване. Тя беше набита жена на около петдесет с бухнала прическа и силно начервени устни, и умела флиртаджийка. Отдалече подхвърли:

— О, богаташа, колко ни донесе днес?

— Едва ли ще ми стигне, за да те спечеля, Мюриъл.

— Много си прав. Сигурна съм, че не е достатъчно… никак не съм евтина.

— Не се съмнявам.

— Такси до летището, миличък?

— Да, моля.

Зад гишето нямаше телефон, така че Мюриъл влезе отзад в стаичката. Щом се скри (а аз се уверих, че никой не ме гледа), грабнах един нов кочан разписки и официален печат на банката от плота пред нея. Кражбата отне не повече от три секунди, а плячката прибрах директно в куфарчето. Мюриъл се върна и за един кратък напрегнат момент ми се стори, че е забелязала липсата. Мигът обаче отмина и тя ми се усмихна широко.

— Таксито ще е тук след секунда, миличък.

— Този път ще избягаш ли с мен?

— Предложение ли ми правиш?

— Абсолютно.

— Брей, много си бърз.

— Най-бързият.

— Мисля първо да го обсъдя със съпруга си. Идеята може да не му допадне, пък ти и бездруго си имаш достатъчно проблеми.

Последните думи на Мюриъл не спряха да ме човъркат през целия полет до Маями. Чудех се дали си личи колко съм притеснен, или просто господин Макгуайър и колегите му знаят в какво положение се намирам. Вероятно изпитваха поне малко любопитство относно произхода на единия милион долара, който бях депозирал в банката им през изминалата седмица. Любопитен бях и аз.

В салона за заминаващи на летището в Маями развалих банкнота от 5 долара, пуснах в автомата 3 долара и 75 цента и се обадих на Лизи.

— Откри ли сметката? — попита тя.

— Да.

— Имаше ли проблеми?

— Управителят, господин Макгуайър, се позачуди малко, ама като видя четиристотин и десетте хиляди, които внасях, реши, че може да преглътне съмненията си относно законността на сметката.

— Взе ли и двете разписки?

— Да.

— Намери някое сигурно място, на което да оставиш разписката за сметката на Джери.

— Успях дори да прибера и кочан с разписки на Бахамската търговска банка и официален печат.

— Трудно ли беше?

— Явно имам талант за крадец на дребно.

— Слушай сега, в неделя летя за Ню Йорк. Компанията ще ме настани в нов апартамент за три месеца на Седемдесет и четвърта и Трето авеню.

— Може ли да те посрещна на летището?

— Нед, с теб сме разделени. Нищо не се е променило.

— Просто си помислих…

— Какво?

— Нищо. Много съм ти благодарен.

— Опитвам се да помогна, защото, бог ми е свидетел, имаш нужда от помощ. Нищо повече. Разбираш ли?

— Да, разбирам.

— Обади ми се утре да ми кажеш какво става. И виж също така дали не можеш някак да влезеш и в компютъра на Джери. Единствената ти надежда да се измъкнеш е да разбереш как точно функционира фондът и каква е причината Питърсън да се озове под влака.

На будката за вестници край изхода за заминаващи попитах дали продават тампони за печати.

— Може да използвате тампоните от комплекта с печати с герои на Дисни.

— Дайте го.

Полетът за Ню Йорк беше полупразен и до мен нямаше никой. След излитането отворих куфарчето, извадих кочана с разписки и попълних платежно нареждане на името на фонд „Екскалибур“ за сумата от 410 хиляди щатски долара. После извадих печата, напоих го в тампона на Дисни и го ударих върху разписката. Вече разполагах с доказателство за пред Джери, че целият депозит от Далас е на сигурно място в сметката на фонда.

Пристигнах в Ню Йорк в десет вечерта. В апартамента не светеше, но аз нямах намерение да рискувам. Преди да се кача в асансьора, оставих куфарчето в килера за метли в дъното на малкото фоайе на първия етаж. Джери обаче не ме причакваше с въпроса къде му е паспортът. Всъщност апартаментът беше празен. Върнах паспорта в чекмеджето на бюрото, после включих компютъра му и веднага се появи надпис:

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Не биваше да се изненадвам, Джери беше маниак на тема сигурност. Разрових чекмеджетата в бюрото с надеждата да е записал паролата в някое тефтерче, макар че, щом беше оставил бюрото си отключено, явно вътре нямаше нищо важно. Реших да си пробвам късмета и да налучкам паролата.

ДЖЕРИ

ДЖШУБЕРТ

ДЖЕРИШУБЕРТ

ДЖШ

ДЖ. Ш.

ДЖЕРИН

БАЛАНТАЙН

ДЖБ

БАЛАНТАЙН ИНД

БАЛИНД

ЕКСКАЛИБУР

ЕКСКАЛФОНД

ФОНД

УСПЕХ

ЗОНАУСПЕХ

БРЪНЗУИК

ХОКЕЙ ФЕН

БИЗНЕСЪТ Е ВОЙНА

Когато въображението ми започна да се изчерпва, пробвах датата му на раждане. Без успех. Обърнах цифрите. Не. Точно се канех да извадя паспорта и да въведа номера му, когато чух издайническо щракване откъм стълбището. Асансьорът беше спрял на етажа. Изключих набързо компютъра и едва успях да се паркирам на канапето, преди Джери да отвори.

— Още не спиш — рече и хвърли чантата си до вратата. — Наред ли беше всичко в Далас?

— Никакви проблеми.

— Успя да хванеш връзката за Насау?

— Да, даже чаках половин час.

— Носиш ли разписката?

— Ето я — бръкнах в джоба на ризата си и му я подадох.

Хвърли й бегъл поглед и я прибра в портфейла си.

— Как беше Ел Ей? — попитах аз.

— Страхотно. Там проявяват голям интерес към новата книга на господин Б. А и намерих нов клиент за фонда.

— Ясно.

— Тъй че в понеделник следобед ще летиш до Града на ангелите. Обадих се на агентката ни. Резервирала ти е билет за полета в три следобед на „Американ Еърлайнс“. На летището в Ел Ей ще си в шест и ще имаш няколко часа да уредиш работата, после ще хванеш късния полет в десет за Маями, а от там ще продължиш за Насау в седем сутринта.

— Все тая — измърморих с безразличие, като си помислих, че два трансконтинентални полета в един ден направо ще ме смажат.

Джери отвори хладилника, извади една бира, отвори я и отпи дълга глътка.

— Да те питам нещо, Нед… И не ме разбирай погрешно, правя го от добри чувства към теб.

— Аха?

Отпи още една дълга глътка.

— Какво ще кажеш, ако взема да излизам с Лизи?

Опитах се да не показвам никаква емоция.

— Ние сме разделени, тъй че тя сама си решава с кого да излиза.

— Вчера обядвахме.

— Какво?! — възкликнах аз.

— Вчера обядвахме в Западен Холивуд. Чисто по работа, разбира се, трябваше да обсъдим редица въпроси във връзка с представянето на книгата на господин Б. Трябва обаче да ти кажа, че Лизи е изключителна жена.

— Да, знам.

— И ми мина през ума, че ще е гот да излизам с нея. Още повече че се мести обратно тук. Пък и със сигурност усетих, че проявява интерес. Естествено, възможно е да греша, но…

Станах и тръгнах към вратата.

— Възможно е и да си прав. Отивам да се поразходя.

— Май те разстроих.

— Да. Разстрои ме.

Не си направих труда да чакам асансьора. Хукнах надолу по стълбите, грабнах куфарчето с компютъра от килера долу, излязох навън и тръгнах директно към най-близката телефонна кабинка. В Ню Йорк беше полунощ. В Лос Анджелис — надвечер. Надявах се Лизи да работи до късно. Преди даже да каже „ало“, изкрещях:

— Защо, по дяволите, си обядвала с Джери Шуберт?

— По работа. И намали малко децибелите, ако обичаш.

— Той твърди, че са прехвърчали искри като от горски пожар…

— О, за бога…

— И че ти си била готова да се поддадеш на романтичните му трепети.

— Ще му се. Ще престанеш ли да се държиш като дете?

— Липсваш ми, мамка му! Липсваш ми. Липсваш ми. Липсваш ми.

Тишина. Изчака да престана с хленченето и попита:

— Добре ли си?

— Не.

— Нед, повярвай ми. За мен Шуберт е абсолютен боклук.

— Добре.

— Но се налага да работя с него. Освен това смятам, че е полезно да пофлиртувам с него. Понеже, като повечето мъже, той си развързва езика, когато си мисли, че може да му се отвори парашутът. А вчера следобед…

— Аха?

— … ме попита дали сме били близки с Тед Питърсън и жена му.

— Сериозно ли?

— Да.

— Но защо?

— Ами уж между другото, спомена, че прочел за смъртта на Питърсън във вестника, знаел, че ти си имал вземане-даване с него и случайно се чудел дали познаваме госпожата и дали е била близка със съпруга си, и дали е била в течение с работата му. Отговорих му чистосърдечно, че никога не съм виждала нито нея, нито покойния й смотан съпруг. Но се замислих…

Дълга пауза.

— Джери се тревожи, че госпожа Питърсън може да е попаднала на някакви доказателства, които Тед е оставил в дома си?

— Право в десетката, Холмс.