Дъглас Кенеди
Сделката (20)

3

Представителят на Бил Симиън се оказа шофьор. Облечен беше с тъмносиньо сако и класическа шофьорска фуражка с лъскава черна козирка. Съгласно уговорката се срещнахме в зоната за пристигащи. Държеше табела с името ми. Приближих се, а той ме помоли да го последвам към колата. Качих се и вътре на задната седалка ме чакаше куфарче за компютър. Отворих го. Празно. Опипах горния и долния хастар. Добре подплатени.

— Двеста и осемдесет хиляди, господине — обади се онзи. — Има и плик с необходимите документи.

— Добре.

— С „Делта“ ли продължавате?

— Не, прекачвам се на „Американ“.

Закара ме до терминала на „Американ Еърлайнс“. Отворих найлоновата торба, която носех, извадих лаптопа и няколко канцеларски папки и ги подредих в куфарчето. Сгънах празната торба и я наместих в един от вътрешните джобове. Прегледах приложените документи. Фактура от „Фей & Сънс“ (фирма за управленско консултиране в Далас), издадена на „Купър-Мълин“ от Сан Антонио за хонорари в размер на 285 хиляди долара. Документът изглеждаше истински.

Шофьорът спря пред терминала на „Американ Еърлайнс“.

— Приятен полет, господине.

Сто минути до Маями. Шейсет минути престой. Един час до Насау. Плюс многозначителна усмивка от Оливър Макгуайър, когато влязох в банката.

— А уж нямаше да идвате скоро — рече, докато се здрависвахме.

— Сбърках.

— Колко носите днес?

— Двеста и осемдесет хиляди.

— Фондът ви явно набира скорост.

— Явно да.

Докато чакахме касиерката Мюриъл да преброи парите, Макгуайър ми сипа кока-кола, а аз му връчих придружаващата фактура. Той й хвърли бърз поглед и я пусна в панера с документация на бюрото си.

— Е, господин Алън, в какъв тип бизнесначинания инвестира вашият фонд?

— Най-общо казано, в компании за нови информационни технологии.

— А вашите инвеститори са, най-общо казано, лица, в чиито браншове разплащанията стават предимно на ръка, нали?

— Аз съм само куриер, тъй че не ги познавам лично.

— Да, да, разбира се — кимна той. — Защо да ги познавате? В крайна сметка невежеството носи блаженство, нали? — Ухили се насреща ми, като очевидно се наслаждаваше на притеснението ми.

— Както вече споменах, господин Макгуайър, аз съм просто разносвач. Вземам парите, нося ги, връщам се в Ню Йорк с разписката. Не задавам въпроси, не привличам внимание и правя, каквото ми наредят.

— А искате ли да вършите тази работа?

— Вие как мислите?

Присви очи загрижено.

— На ваше място щях доста да внимавам.

Погледнах го в очите.

— Защо го казвате?

— Ами… вижте какво се случи с горкия Тед Питърсън.

За малко да падна от стола.

— Познавахте ли Тед Питърсън?

— Да.

— Бил е ваш клиент?

— Да, имаше сметка при нас. Случилото се с него е просто ужасно, нали?

— Нима и тукашните вестници са писали за смъртта му?

— Не, но в Насау получаваме „Ню Йорк Таймс“. Както можете да си представите, бях шокиран, като прочетох за нещастния случай… ако, разбира се, наистина е нещастен случай. Полицията още не е изключила възможността за убийство, нали?

— Не, не е.

— Явно и вие сте познавали господин Питърсън.

— Доскоро бях в компютърния бранш, срещали сме се няколко пъти.

— Само толкова?

— Да, виждали сме се от време на време по работа.

Той се усмихна.

— Значи не сте знаели…

— Какво?

— Че Тед Питърсън е човекът, който откри сметката на фонда „Екскалибур“ при нас?

Направо онемях. За щастие, в този миг телефонът на бюрото иззвъня. Макгуайър вдигна, измърмори няколко думи, затвори и придърпа кочана с разписките.

— Точно двеста и осемдесет хиляди долара.

— Защо не споменахте за връзката с Питърсън вчера? — попитах аз.

— Защото исках първо да ви опозная.

— Чакайте малко, не споменахте ли, че сметката е открил местен адвокат?

— Не, погрешно сте ме разбрали. Адвокатът само подготви документите, а Питърсън донесе сумата за първоначалния депозит на „Екскалибур“ миналата година.

Печатът му се стовари върху разписката.

— Едновременно с това той откри и своя лична сметка.

— Много ли пари имаше в нея?

— Това е поверителна информация. Но да речем, че сумата не беше незначителна. И макар да знам, че е мъртъв само от няколко дни, адвокатите, които се разпореждат с активите му, още не са се свързали с нас.

— Смятате ли, че за съществуването на сметката е знаел само той?

— Още е рано да се каже.

— Ако Питърсън е открил своята сметка по пощата, защо не е изпращал и вноските по пощата?

— Защото парите бяха в брой и защото, подобно на мнозина наши клиенти, вероятно не е искал да оставя писмени следи.

Ако Джери беше прав, че Тед Питърсън е имал сериозни финансови проблеми, тогава как е можел да внася пари в брой в офшорна сметка на свое име? Една голяма мултинационална компания като Джи Би Ес едва ли е плащала на мениджърите си в брой. А според Джери „Балантайн Индъстрис“ го бяха наели като консултант едва преди три-четири седмици. Тогава откъде е вземал парите?

— Господин Питърсън каза ли ви кой стои зад фонд „Екскалибур“?

— Абсурд! — възкликна Макгуайър и ми връчи разписката. — Разбира се, че не е споменавал и дума за имената на съдружниците си. А дори и да ме беше информирал, нямаше да ви кажа. Бахамският банкер е като свещеник: не разкрива нищо. — Засмя се и добави: — Само дето не даваме опрощение. Съхраняваме парите на хората и евентуално предлагаме съвети за инвестиции, ако бъдем помолени. Така че не, не съм разпитвал господин Питърсън за сметките, които обслужваше. Нито пък за хората зад фонда и за произхода на шестте милиона долара, с които отвори сметката на „Екскалибур“.

Премигнах.

— Питърсън се е явил тук с шест милиона в брой? Как ги е пренесъл!?

— Доколкото си спомням, беше взел круизен кораб от Маями. Яви се в банката с шест чувала с пари. Четирима мои служители ги броиха цял ден. Шест милиона са си доста банкноти.

— След това правил ли е някакви вноски по сметката?

— Не. До вчера не бяха постъпвали други средства, така че навярно би следвало да ви разглеждам като приемник на господин Питърсън. — Погледна си часовника. — Сега трябва да ме извините. След по-малко от час имам уговорка за тенис с финансовия ни министър.

— Последен въпрос…

Макгуайър стана.

— Бъдете кратък. Ако закъснея, министърът може да вдигне основния ни лихвен процент.

— Защо ми казахте да внимавам?

Той сви рамене.

— Защото куриерите могат да бъдат сменени много лесно.

През целия път на връщане до Ню Йорк си мислех: Значи Питърсън е бил моят предшественик като куриер на фонда, което означава, че е бил партия с Джери и Балантайн повече от три седмици. Което на свой ред означава, че…

Изведнъж си спомних телефонния си разговор с Питърсън точно след като той капитулира за рекламната притурка в „Компю Уърлд“. Когато му казах, че знам всичко за инцидента с Джоан Гластън, той всъщност звучеше облекчен, сякаш това беше дребно прегрешение в сравнение с…

С какво? Върнах се към онази сутрин, когато отидох с колата на север до Олд Грийнуич и пресрещнах Питърсън пред дома му. При споменаването на Кайманите той беше застинал за миг, в очите му се беше мярнала уплаха.

Кайманите… Нещо се беше случило там, нещо, което беше задвижило…

Момент! Може би точно там е разбрал… Какво е разбрал?

Това, което е направило сблъсъка му с влака на „Метро-Норт“ неизбежен?

Питърсън изглеждаше безкрайно нервен и напрегнат, докато говореше с Джери на коктейла на СОФТУС. Дали Джери го е заплашвал така, както след това заплашваше и мен? Може би се е опитвал да превърне Питърсън в своя пионка и понеже не е успял, е решил да го замени с мен. Беше режисирал „случайната“ ми среща с Питърсън на приема, а после извъртя и майсторски удар, като настоя да се срещна с Тед в „Хаят Риджънси“…

С един куршум — два заека. Затвори устата на Питърсън и мен ме хвана в капан, от който нямаше измъкване. Освен ако…

Тук сложих край. Все още не можех да намеря изход от ситуацията. Единствената ми мисъл беше, че куриерите могат да бъдат сменени много лесно.

А аз бях просто победният куриер.

Пристигнах в Ню Йорк в пет следобед. Прибрах се в апартамента, проверих си съобщенията (нямаше нито едно), преоблякох се в джинси и тениска и реших да се почерпя една ранна вечеря във Вилидж. Наближавах Бликър стрийт, когато мобилният ми телефон иззвъня.

— Нед?

В първия момент не я познах.

— Лизи?

— Здрасти.

— Каква изненада само… — Побързах да добавя: — Приятна изненада.

— Обадих се в офиса ти, но гласовата поща ме посъветва да те потърся на мобилния.

— Да, сутринта бях извън града по работа. Тъкмо се прибрах. Ти откъде се обаждаш?

— От моя офис.

— В Ел Ей?

— Не, тук в Ню Йорк.

— Значи си в града? — Постарах се да не издавам вълнението си.

— Тук съм от вторник. Отседнала съм при Иън и Джина.

Поддържай небрежен тон.

— А кога заминаваш обратно към крайбрежието?

— Утре рано сутринта.

— Ясно.

— Графикът ми беше доста претрупан, а и тази вечер имам уговорка…

Личеше си колко е нервна. Обаждаше ми се насила.

— Разбирам, Лизи. Въпреки това се радвам, че…

— Виж — прекъсна ме тя, — можеш ли да дойдеш да се видим някъде в центъра след половин час? Не разполагам с много време, но…

— Кажи къде. Ще дойда.

— „Оук Бар“ в „Плаза“.

— Не съм облечен твърде…

— Не бери грижа. Извинявай, имам друго обаждане, трябва да вдигна. След половин час, става ли?

Изтичах до метрото и успях да пристигна в хотела навреме.

Лизи вече беше седнала на една ъглова маса в бара.

— Дано не си ме чакала дълго — рекох и се наведох през масата да я целуна. Тя се извърна така, че устните ми да докоснат бузата й. Кофти начало.

— Пристигнах едва преди минутка. — Хвърли светкавичен поглед на часовника си. — Боя се, че имам само двайсет минути.

— Изглеждаш страхотно.

Беше самата истина. Лицето й беше добило тен. Кожата й беше лъскава. Изглеждаше, сякаш спи по осем часа всяка нощ и се храни здравословно с много зеленчуци. Явно Южна Калифорния й понасяше добре.

— И ти изглеждаш добре, Нед.

— Ако имах повече време — подръпнах тениската си, — щях да се облека по-подобаващо.

Сви рамене.

— Вината е моя. Не биваше да ти се обаждам в последния момент.

— Радвам се, че го направи.

Замълчахме. Тя ми се усмихна напрегнато, нервно, после забарабани с пръсти по масата.

— Да поръчаме ли?

— Разбира се. — Вдигнах ръка. Един сервитьор се появи на мига. Посочих Лизи.

— Едно мартини — каза тя. — Без лед, с лимон. А ти?

— Минерална вода.

Сервитьорът кимна и се отдалечи.

— Само минерална вода?

— Напоследък това ми е любимата напитка. Не съм близвал алкохол, откакто ти си тръгна.

— Изненадана съм. Обичаше да си пийваш.

— Много неща обичах. — Погледнах я право в очите. — И все още е така.

Тя сведе поглед към масата. Бързо смених темата.

— Какво те води в града?

— Няколко важни срещи. Компанията ми предложи избор между две възможности: или да стана постоянен мениджър на клона в Ел Ей, или да се върна в Ню Йорк като младши вицепрезидент.

— Не е зле. Кое ще избереш?

— Връщам се тук. В Ел Ей беше приятно за няколко месеца, но е прекалено слънчево.

— Да, и аз не бих издържал. Кога си идваш?

— В понеделник сутрин. Не ми се пътуваше пак до Ел Ей точно сега, но трябва да довърша някои неща.

— Защо те викат толкова бързо?

— Защото току-що спечелихме голям нов клиент. „Балантайн Индъстрис“.

Преглътнах с усилие.

— Да, доста голям клиент.

— И особен, бих казала. Всички разправят, че Джак Балантайн е голям чешит. Но пък компанията му плаща добре и е доста сериозно предизвикателство, да не говорим, че първата ни съвместна проява ще е новата му книга за личностно усъвършенстване.

— „Нападението е най-добрата защита“ ли?

— Впечатлена съм.

— Ами… Сигурно помниш, че с Джери Шуберт се знаем…

— Да, днес даже говорих с Джери по телефона. Ще работим заедно по проекта с книгата. Не знаех, че живееш при него.

— Да, предложи ми гостната си стая, след като с теб…

— Аха. Както и да е, тази вечер най-сетне ще се срещна лично с Джак Балантайн. Имаме уговорка за вечеря. В „Льо Сирк“ — той го избра — затова имам само няколко минути.

— Джери ще присъства ли?

— Не, той е по работа извън града.

Е, поне това щеше да ми се спести.

— Както и да е — продължи тя. — Мисля, че Балантайн искаше да е вечеря за двама. Чувала съм, че си пада по тънката част.

— Сигурен съм, че ще се справиш.

— Разбира се.

— Е, в такъв случай поздравления за новия клиент. Чудесна новина.

— Не знам дали е чудесна. Казват, че Балантайн не изпада в нервни кризи, но ги предизвиква у другите. Поне ще имам с какво да си запълвам времето, а напоследък това е най-важното.

Не посмях да срещна безрадостния й поглед.

— Ти работиш ли?

— Долу-горе.

— За кого?

Светна ми червена лампичка. Трябваше да я излъжа.

— Ами след като загубих онази работа за продажби по телефона…

— Не знаех. Съжалявам.

— Няма за какво. Всеки ден, прекаран там, съкращаваше живота ми с една година. Така или иначе, след това бях съвсем отчаян и отидох в една агенция за безработни. Те ми намериха някаква компания за финансови услуги от Сиатъл, а аз, най-общо казано, ръководя нюйоркския офис. Проследявам движението на средства, уреждам куриерски услуги, такива неща. И на всичкото отгоре офисът ми е в същата сграда, в която са и „Балантайн Индъстрис“.

— Харесва ли ти?

— Не е точно по моята част.

— Тогава напусни.

— Не мога. Дължа пари.

— На кого?

— „Американ Експрес“, „Виза“, „Барнис“ — обичайните заподозрени. Мисля, че все още съм в техния списък на издирваните лица.

— Ако имаш нужда от пари, мога да ти помогна.

— Много мило, но…

— Още изплащаш седмицата ни в Невис, нали? Също и часовника, който ми купи.

— Това е мой проблем. Да не говорим, че вече ми даде заем.

— Не беше заем, а подарък.

— Все едно, постепенно започвам да разчиствам бакиите.

— Въпреки това ме караш да се чувствам виновна.

— Защо? Ти не си виновна за моите дългове, Лизи.

— Виждах се с друг.

Изречението тупна пред мен като подхвърлена от високо ръчна граната. Постарах се да не трепна. Сведох поглед. Тя изписваше с показалец кръгчета в празния пепелник на масата.

— Чу ли какво казах? — попита ме тихо.

— Да, чух. И?

— Той имаше сериозни намерения. Аз прецених, че моите не са такива.

— Значи, всичко приключи?

Кимна.

— Да. Просто… Той беше мил. Стабилен. Надежден. Скучен.

— Адвокат?

— Как позна?

— Налучках.

— Запознавала съм те с него преди няколко години. Питър Бъкли.

— Вътрешният юрисконсулт на „Мосман“?

Пак кимна.

— Живее тук, нали?

— Често му се налага да отскача до Ел Ей. Пътува много…

— А ти? И ти ли пътуваше с него?

Без да иска, тя прикри уста с ръка.

— На няколко пъти. Съжалявам.

Питиетата дойдоха. Не си казахме наздраве. Лизи отпи голяма глътка мартини и примижа. Завидях й.

— Искам да знаеш нещо — рече тя. — Нещата се случиха, след като с теб се разделихме.

— Добре.

— Бях ти ужасно ядосана.

— А сега?

— Сега не знам.

— Липсваш ми. Думи нямам колко много ми лип…

— Предпочитам да не го чувам.

— Беше тъпа пиянска изцепка.

— Това не е извинение.

— Не търся извинение.

— Не е въпросът само в това, че ми изневери. Ти ме отблъсна. Исках да ти помогна. А ти ме намрази.

— Никога не съм те мразил.

— Не искаше да имаш дете от мен.

Това ме сепна.

— Просто се страхувах, това е.

— Защо не ми каза?

— Защото… беше ме страх да си призная, че ме е страх.

— Така и не успя да се научиш да говориш с мен, а? Особено когато става дума за „важните неща“. Не показвай слабост, не показвай страх.

— Не, не успях. Сега си давам сметка, че е трябвало да поговорим за много неща.

— Аз също. Избягвахме…

— Всичко — довърших аз. — И наистина съжалявам…

— Аз също съжалявам, че нещата се развиха така.

Отпи дълга глътка мартини, преполови чашата.

— Както и да е…

Захлупих ръката й с шепа.

— Върни се при мен.

Тя се дръпна.

— Вчера се видях с адвокат.

— Разбирам.

— Ще е лесно, ако е по взаимно съгласие.

Загледах се в чашата.

— Наистина ли искаш да сложиш край?

— Така мисля.

— Мислиш?

— Да, мисля.

— Ако не си сигурна…

Погледна часовника си.

— Нед, не сега.

— Просто… много ми е трудно, Лизи. Ще ми се да…

— Трябва да тръгвам.

— Може ли да се видим, като се върнеш?

Стана.

— Не знам. На мен също ми е трудно.

Стисна за секунда ръката ми и се отправи забързано към вратата. Щеше ми се да се впусна след нея, но знаех, че не е разумно. Насилих се да остана на мястото си, загледах се в недопитото мартини. Взех го, приближих го до устните си и после го оставих. Не го направих, за да покажа на себе си, че мога да устоя на изкушението. Просто бях потиснат. Поисках сметката. Осемнайсет долара за мартини и минерална вода. Господи! С нежелание оставих една двайсетачка на масата и си тръгнах.

Настигна ме сервитьор, стиснал моите двайсет долара в ръка.

— Господине, дамата се погрижи за сметката на излизане.

Гърлото ми се сви. Премигнах и усетих напиращите сълзи.

— Благодаря.

Върнах се в таванския апартамент на Джери. Не знаех какво да правя, така че пуснах телевизора. Не можех да си задържа вниманието върху екрана. Лизи и Балантайн. Лизи и Питър Бъкли. Лизи и онзи проклетник Джери Шуберт. Без съмнение идеята „Мосман & Кийтинг“ да поеме пиара на Балантайн беше родена от неговия мозък. Освен това със сигурност е поискал Лизи Хауард лично да се ангажира с клиента. След като беше оплел мен в паяжината си, сега искаше да придърпа и нея и така да си гарантира, че няма накъде да мърдам.

Опитах се да поспя. Не можах да мигна. Някъде към 4 сутринта, след дълго взиране в тавана, взех решение. Щях да играя вабанк, всичко или нищо, среден път нямаше. Станах от леглото. Взех душ, излязох от апартамента и тръгнах към Двайсета улица, после на запад по Осмо авеню. Вече беше 4:45 часът. Оставаше малко повече от половин час, така че седнах в едно денонощно заведение и изпих около литър и половина черно кафе. Мира не ми даваше мисълта, че сега е моментът да пропуша отново, но успях някак да устоя на изкушението.

После, малко след 5:15 часа, извървях половин пресечка на запад по Двайсета, настаних се пред една добре поддържана кафява сграда и зачаках.

В 5:20 пред кооперацията на Западна Двайсета улица номер 234 спря дълъг черен линкълн. Пет минути по-късно Лизи излезе от апартамента на Иън и Джина. Тръгна към колата, вдигна поглед и ме видя да пресичам улицата. На лицето й се изписа колебание, после изумление.

— О, господи, Нед. Защо?

После обаче се сепна, беше видяла онова, което само един най-близък съюзник може да види: неподправения страх.

— Какво се е случило?

— Моля те, нека дойда с теб до летището.

Тя се поколеба за частица от секундата, после кимна. Колата потегли, стъклената преграда между шофьора и задната седалка беше спусната. Сякаш прочела мислите ми, Лизи го помоли за малко дискретност. Забръмча моторче и стъклото се плъзна догоре. Тя ме погледна.

— Е?

— Ами…

И тогава заговорих. Разказах й всичко, което се бе случило, откакто Джери ме измъкна от тресавището. Нищо не й спестих. Не се оправдавах. Не можех да спра пороя от думи. Лизи слушаше мълчаливо, ала очите й се облещваха все повече и повече, особено когато стигнах до събитията в Олд Грийнуич преди няколко дни и заключението, че Джери сега ми е тъмничар.

Нито веднъж не ме прекъсна, но знаех какво си мисли: И аз започвам да работя за тези хора?

Когато най-сетне свърших, последва дълго мълчание. Посегнах да я хвана за ръката. Очаквах да се дръпне или да ме отблъсне. Тя обаче пое дланта ми. И я стисна за миг. Силно.