Дъглас Кенеди
Сделката (2)

2

Излязох от офиса в 19:30, а в този час вероятността да попаднеш на свободно такси в Ню Йорк е почти толкова голяма, колкото и да видиш заблуден лос на Трето авеню; по това време безнадеждно закъснелите театрални зрители и скапаните от бачкане мениджъри са готови да се хвърлят пред всяка жълта кола, изпречила се на пътя, и да умоляват на колене приключилите смените си шофьори да направят едно последно кръгче.

Прелиташе рехав снежец, което означаваше, че шансът да намеря такси беше спаднал от нулев на минусов. Затова вдигнах яката на балтона и се отправих на север по Трето авеню, а девет пресечки по-нагоре свих на запад по Петдесет и пета улица. Пътьом успях да се свържа по мобилния с Дейв Мадуро (външни продажби — Масачузетс).

— Господарят се обажда — каза той.

— Само защото ти не се обаждаш, Дейв — отговорих спокойно.

— Цял следобед бях с Джак Драбъл в „Инфо Ком“.

— И?

Продължителна въздишка.

— Все още нищо.

— Проблемът?

— Още се дърпа за притурката през юни.

Тутакси схванах защо Дейв е толкова докачлив. Притурката представляваше специална рекламна брошура от шест страници, която разпространявахме с всеки брой. Понеже тя струваше (пълна) двеста и десет хиляди, търговците ни я смятаха за най-високата летва; Дейв ухажваше „Инфо Ком“ вече месеци наред.

— Защо се дърпа?

— Не иска да скочи над сто и осемдесет…

— Ще го преживеем.

— … и освен това иска четирицветен печат на всички страници.

— Обирджия. Трябва ли ти помощ?

— Бях сигурен, че ще приключа днес. И тогава копеленцето му изръси това за четирицветния…

— Дейв! ТРЯБВА ЛИ ТИ ПОМОЩ?

Дълга, неохотна въздишка.

— Да.

— Дай ми директния му номер. — Уверих Дейв, че ще му се обадя на другия ден, и веднага набрах номера на Джак Драбъл. Горкичкият Дейв, толкова ненавиждаше да ме моли за помощ, а и не можеше да се примири, че аз, на трийсет и две, с шест години по-млад от него, съм му шеф. И като всеки истински търговец, когато не успяваше да сключи сделка, изпадаше в отчаяние.

Телефонът звънна четири пъти. Не ми се говореше с Джак Драбъл и разчитах, че вече си е тръгнал. Познах — включи се телефонният му секретар.

— Джак, обажда се Нед Алън от „Компю Уърлд“. Не сме се виждали от конгреса на „Ам Ком“ през октомври, но чувам страхотни неща за теб. Слушай, за онази притурка… От „Грийн Ап Компютърс“ ме натискат за нея. Ако искаш, питай колегата си там. Само че аз наистина искам да я дам на теб, сериозно. Добре, сто и осемдесет става, наясно си, че пестиш трийсет процента от стандартната ни тарифа. Но четирицветен печат на всяка страница? Няма как да стане. Сметките просто не излизат. Можем обаче — и това е повече, отколкото предложихме на момчетата от „Грийн Ап“ — да пуснем цветни първата и последната страница. Освен това има една дребна подробност, свързана с редовното ни зимно мероприятие за търговци. Тази година ще е във Вейл, Колорадо. От тринайсети до шестнайсети февруари. Ние плащаме, ти караш ски. Вземаш и жената. Но отговорът ти ми трябва до утре в девет сутринта. Ще се видим на пистите, Джак.

Докато си прибирах телефона в джоба, усетих онова упойващо бучене, което ме спохождаше след всяка успешно хвърлена въдица. Ще се видим на пистите, Джак. „Предложението ти трябва да е като сценарий за филм — посъветва ме веднъж Чък Зануси. — Започни със смайващо изложение, събуди интереса им, накарай ги да се тревожат за посоката, в която ще се развиват нещата, накрая ги закови с изненадващ финал. И не забравяй: и това като писането е занаят. Че даже изкуство.“

Докато стъпих на Парк авеню, вече се сипеше пухкав сняг. Тъй като голяма част от юношеството ми е преминала в Северен Ню Ингланд, обичам да вървя през снега. Обичам тишината, с която снегът обгръща манхатънската глъчка; способността му да изпразва улиците като с магическа пръчка и да внушава чувство за самота: все едно си попаднал някъде из горите около Мейн.

Не ме разбирайте погрешно, не страдам по зимите „в дълбокия изток“. Не копнея за дебели ризи и високи ботуши, нито за ловджийска ушанка. Още преди да навърша шестнайсет, единственото, за което можех да мисля, беше пътят, извеждащ на юг от Мейн. Отне ми още шест години, за да стъпя на него. Оттогава минаха близо десет години и нито веднъж не съм изпитвал желание да се върна, не съм усетил „зова на дивото“. Вече съм гражданче и след десет години в Ню Йорк все още се чувствам пристрастен към лудешкия ритъм на този град, към неговата сила и арогантност, към усещането му за надменност и безразличие.

Пресичайки Парк авеню, се спрях върху едно от островчетата за пешеходци и се загледах към внушителния каньон от офис сгради, Коледният кръст над Хелмсли Билдинг благославяше мълчаливо всички състезатели, затворени в кошарата на амбицията. Тази гледка по протежението на Парк авеню ми беше любимата нюйоркска сцена. Защото тя подчертаваше една истина: че в крайна сметка се намирам точно там, където искам да бъда.

Продължих на запад по Петдесет и пета улица, после се шмугнах в хотел „Сейнт Реджис“ и закрачих през застланото с дебел килим фоайе. Оставих балтона си на гардероба и се отправих към мъжката тоалетна, където попрегърбен възрастен камериер пускаше кранчетата на мивките, докато се облекчавах. След като си измих ръцете, той тържествено ми поднесе кърпа. Между двете мивки имаше поднос с шишенца афтършейв и одеколон. Изплакнах си лицето с „Армани Пур Ом“. Някъде бях чел (най-вероятно в GQ), че той „внушава изтънченост и могъщество“. Да, да, знам, това си е парекселанс мазен търговски ход. Но именно такива ходове придвижват продукта напред. Особено ако се целиш в пазарната ниша на амбициозните млади наемници на високи длъжности, или иначе казано, такива като мен.

Възрастният камериер — италиански имигрант с насълзени очи и мъничка главица като на костенурка, потънала дълбоко между раменете, ми подаде гребен и четка. Прокарах гребена през косата си (все още влажна от топящия се сняг), после се завъртях и изпружих врат да огледам олисяващото петънце на темето си. Под „петънце“ имам предвид, че наистина е съвсем мъничко, плешивината е не по-голяма от монета от десет цента. Но ми напомня, че съм на прага на скоростното пропадане към средната възраст. Всички ми казват, че още изглеждам като младеж на двайсет и пет, вероятно защото имам фигура на плашило в добро здраве (метър осемдесет и седем, осемдесет килограма, осемдесет и шест сантиметра талия). До този момент не бях показвал видими белези на остаряване (с изключение на тази мъничка област на олисяване). За разлика от почти всички колеги, аз съм жива реклама на здравословния начин на живот. При всяко събиране на търговците на „Компю Уърлд“ или на някое голямо международно компютърно изложение, организирано от „Гетс-Браун Груп“, се смайвам колко изтощени и свръхнапрегнати изглеждат всички останали. Търговските представители задължително имат по десетина килограма отгоре (благодарение на сандвичите, които дъвчат в колата по време на обиколките си и заради откритието, че млечният шейк с шоколадова заливка или пет-шест бири могат да осигурят временно високо въглехидратно облекчение всеки път, когато не успееш да докараш сделка докрай). Жените пък са или анорексички, или от онези фанатизирани на тема стегнато тяло маниачки, които изгарят стреса и разочарованията си във фитнес залата и заформят бицепси, които могат да засрамят и екшън героя Джи Ай Джо. Регионалните търговски директори са или страстни пушачи, или вечно си дъвчат химикалката, или си гризат ноктите.

Да, нашият бизнес може да се отрази неблагоприятно на здравето, освен ако човек не си изработи стратегия за справяне с натоварването. Като например да играе тенис два пъти седмично. И да ограничи мазнините и солта. И никога да не пие на обяд (с изключение на случаите, когато си на маса с отбрани клиенти, готови да ти връчат бизнес за шестцифрена сума, ако ги спечелиш на своя страна). Трябва да се научиш да освобождаваш стреса; онези ала-бала за превръщането му в положителна енергия, дето ги четем в наръчниците от типа „Как да стана по-добър мениджър“, по същество казват само едно: да се съсредоточиш върху сключването на нова сделка винаги, когато изпиташ прекомерно безпокойство.

Истината е, че успявах да държа под контрол всички „крайности“, но с едно голямо изключение: още не бях намерил начин да се накарам да спра да харча толкова.

Камериерът издърпа изпод мивката дървено трупче. Плъзна го до мен, стъпи върху него и се зае да почисти раираните ми рамене с четка.

— Хубав костюм, господине.

Как няма да е хубав, като е „Черути“ за хиляда и двеста долара. Ако надзърнете в гардероба ми, веднага ще разберете, че костюмите са ми слабост. Имам над десет, все маркови. Освен това си купувам английски обувки и обичайните скъпи аксесоари. Но не съм встрастен в модата, нито пък съм свръхамбициозен кариерист, който си мисли, че скъпият костюм те превръща в корпоративен воин. За мен спретнатият вид е просто част от играта. Ако изглеждаш добре, клиентът те харесва и освен това големите шефове те забелязват. Но само толкова. Непрекъснато се срещам с мъже, които парадират с личното си бойно снаряжение, надигат френски маншети, за да покажат ролекс за пет бона, или ме отегчават със словоизлияния как винаги са знаели, че ще дойде ден, в който ще си купят „Порше“ 911. Преструвам се на подобаващо впечатлен, но си мисля: победителите не се измерват с часовници за пет бона. Победителите се измерват само с едно: колко ги бива да сключват сделки.

Подадох на камериера десетачка. Да, знам, тлъст бакшиш, но представяте ли си да работите в тоалетна? Винаги съм се чувствал виновен, че има хора, принудени да бъдат прислуга. Вероятно защото дълбоко в себе си не съм преставал да се опасявам, че може да опра до там. Две лета в колежа работех в заведение за бързо хранене; убийствен за мозъчните клетки труд, по цял ден повтарях един и същ въпрос: „Желаете ли пържени картофки към шейка?“.

Когато видя десетачката, той премигна от изумление. После пъхна банкнотата в горния джоб на сакото си и рече:

— Желая ви страхотна вечер, господине.

Влязох в бара. Черен мрамор и огромни сребърни огледала, дълъг извит поцинкован бар и пищни дизайнерски столове. Помещението преливаше от костюмари, повечето посетители бяха мъже между трийсет и четирийсет, бизнесмени на изпълнителско ниво, до един безупречно издокарани, пурите им разрязваха пространството и служеха за акцент на думите им.

Намерих си тиха маса в ъгъла и тъкмо си поръчах чисто мартини, когато мобилният ми иззвъня. Вдигнах веднага.

— Аз съм. — Едва различих гласа на Лизи сред пращенето.

— Идваш ли? — попитах, като си погледнах часовника: закъсняваше.

— Още съм в среща в „Ройълтън“.

— С кого си?

— Бъдещ клиент. „Милър, Бийдъл и Смарт“. Уолстрийтска брокерска агенция от среден калибър, която се опитва да си вдигне имиджа.

— Звучи забавно.

— Ако човек обича да се занимава със застаряващи елитни колежанчета.

— Искаш ли да дойда там и да те изчакам? Не е далече… десетина пресечки.

— Няма нужда. Надявам се да приключа до половин час. И после…

— Какво?

— Ами… имам голяма новина — изрече тя с театрални нотки в гласа.

— Колко голяма? — включих се в играта.

— Земетръсно голяма. Такава, заради която си заслужава да спреш тираж, за да я вкараш в новия брой.

— Напрежението ме убива.

Тя замлъкна за по-голямо въздействие.

— Успях да запазя маса в „Патрун“!

— Да не говориш за онзи ресторант, за който прочетох в „Ню Йорк“ миналата седмица?

— Не, говоря за онзи ресторант, за който аз ти казах да прочетеш в „Ню Йорк“…

— Някаква долнопробна дупка със страхотни чийзбургери, нали?

— „Новото любимо свърталище на големите манхатънски брокери“, ако вярваш на всичко, което четеш.

— Никога не вярвам на нещо, което съм прочел в „Ню Йорк“. Но Джина вярва. Тя ли ти пусна мухата?

— Печелиш шестица за прозорливост. Пак според Джина, Иън също душа дава да вечеря там.

Джина работеше с Лизи в „Мосман & Кийтинг“, средно голяма пиар агенция. Съпругът й Иън списваше рубриката „Из града“ в „Дейли Нюз“. Двамата бяха поели по бързата писта към успеха и както обичахме да се шегуваме с Лизи, винаги намираха случай да се похвалят с постиженията си.

— Ще вечерят с нас в „Патрун“, но преди това щели да минат през една галерия в Сохо, където имало умопомрачителна изложба на умопомрачителен аборигенски художник, рисуващ с пръсти…

— И галерията, естествено, ще е пълна с умопомрачителни хора. Лу Рийд също ще бъде там, нали?

— Да. В комплект с Тим Робинс и Сюзън Сарандън. Гор Видал също може да намине.

— Да не говорим за Джон Ф. Кенеди-младши…

— Шарън Стоун…

— И постоянното присъствие, добрият стар умопомрачителен Далай Лама…

Засмяхме се.

— Както и да е, Джина е в захлас — продължи Лизи. — Защото в „Патрун“ имало списък на чакащите за пет седмици напред, а аз успях да ни запазя маса.

— Смея ли да попитам как?

— Аз съм най-умната пиарка в Ню Йорк.

— Не мога да не се съглася.

— Трябва да се връщам при клиентите. „Патрун“ е на Източна Четирийсет и шеста. Масата е запазена за девет и петнайсет. Доскоро.

Дай й на Лизи да резервира маса за четирима в най-хитовия ресторант на града. Но пък щом си навие нещо на пръста — прави го. Защото и тя като мен е човек, за когото резултатите означават всичко.

Лизи също е от дълбоката провинция. Да сте чували за Ютика, щата Ню Йорк? Незабележимо петънце насред потъналите в сняг Северни щати. Градче, където шест месеца в годината вали сняг и в което единствената смислена инвестиция на общинските власти е пътят, който води към белия свят. Баща й беше сержант в местното полицейско управление, депресар, склонен да изпада в катраненочерни настроения, който се наливаше денонощно с евтина местна бира. Майка й беше типичната домакиня с вечна усмивка на лице, която няма време да подвие крак, но в същото време на свой ред гълташе валиум с „Бейлис“.

— Не може да се каже, че бяхме щастливо семейство — призна ми тя, малко след като се запознахме. — Откакто навърших седемнайсет, единствената ми мисъл беше да се махна от града и кракът ми никога повече да не стъпи там.

Разбирах я много добре. Не съм се прибирал у дома нито веднъж, откакто напуснах Брънзуик през есента на 1987 година. Не че имаше дом, където да се прибера. След като баща ми почина, майка ми се омъжи повторно за професионален голфър и се изнесе в Аризона, а по-големият ми брат Роб, който беше във военноморската база на САЩ в Субик Бей, Филипините, си загуби ума по някаква девойка, Мейми, компаньонка в бар.

„Не може да се каже, че бяхме щастливо семейство.“ Със сигурност важеше и за мен. Бяхме от семействата, които изглеждат що-годе нормални, и никога не си признавахме, че на семейния фронт има трудности. Баща ми беше военен, момче от Индианаполис, за когото военноморският флот беше начин да се измъкне от провинцията. Записал се в армията на осемнайсет и до смъртта му, двайсет и девет години по-късно, флотът си остана неговият Велик бял баща, който определяше посоката на живота му и покриваше всичките му нужди. В гимназията все се дънел (както обичаше да ни разказва), а флотът го научил на „дисциплина“, „съсредоточаване“, и „гордост“. Бързо започнал да израства в йерархията, после четири години учил за машинен инженер. На втората година в университета в Сан Хосе, където получавал стипендия от Чичо Сам, срещнал майка ми (тя правела магистратура по английска литература) и така (друго любимо негово изречение) флотът му намерил и жена. Оженили се седмица след дипломирането през 1962 година. Роб се появил на другото лято; аз — през януари 1965 година. Детството ни премина в типови къщи в няколко военноморски бази из цялата страна: Сан Диего, Кий Уест, Пенсакола и накрая дванайсет години в Брънзуик, Мейн, където баща ми отговаряше за поддръжката. Оказа се, че това е последното му назначение. Почина на 2 януари 1987 година. Само на четирийсет и седем — жертва на дългогодишната си пристрастеност към цигарите.

Както не мога да си представя баща ми без стисната между зъбите цигара „Уинстън“, така и не мога да си спомня родителите ми някога да са се карали. Баща ми адски държеше на „порядъчността“. „Ако спазваш правилата, играта ще ти се отблагодари“ беше друго негово любимо изречение, което обобщаваше увереността му, че екипният играч, добрият човек, винаги ще бъде възнаграден за верността и усилията си. Но освен че беше изряден военен, той се стараеше да бъде и добър баща и да се грижи добре за семейството. Разбира се, когато навлязох в пубертета, започнах да усещам, че бракът на родителите ми си върви някак по инерция, че майка ми не е толкова въодушевена от ролята си на домакиня, че животът по базите я задушава и двамата с баща ми най-вероятно се бяха разлюбили още преди години. Но „кодексът на дълга“, който той защитаваше, гласеше, че семейството трябва да бъде заедно. Както и че родителят за нищо на света не бива да показва пристрастие към някое от децата си, макар че на мен ми беше пределно ясно, че Роб е неговият любимец не само защото по-големият ми брат последва баща ни във военноморския флот веднага след гимназията, но и защото, за разлика от мен, Роб не мечтаеше за нещо по-различно от живота във военноморската база, където човек може да си пазарува единствено в евтиния гарнизонен супермаркет.

Една вечер, когато бях на шестнайсет, баща ми влезе в стаята ми и ме завари да чета „Ескуайър“ в леглото.

— Ако искаш „Плейбой“, ще ти купя от лавката в базата — каза той. — Но „Ескуайър“… Само лиготии и лигави костюмчета.

Точно затова харесвах „Ескуайър“, естествено. Той беше символ на градския живот. Представях си се да живея в Ню Йорк, да се храня в изисканите ресторанти, рекламирани в списанието, да се обличам в костюмите за 600 долара, които красяха гланцираните страници, да говоря на онзи жив, вибриращ език, който явно беше втора природа на хората, които списваха статиите. Не защото наистина исках да притежавам всичките тези неща, а защото си мислех, че те са ключовите компоненти на успеха.

Татко го знаеше, разбира се, също както знаеше, че мама насърчава амбициите ми да се махна от Брънзуик и да не влизам в армията.

— От мен го запомни — каза ми тя, докато се борех с формулярите за кандидатстването в колеж. — Само един човек може да ти попречи да стигнеш където искаш — самият ти.

И така, прицелих се високо и кандидатствах в Боудън, елитен либерален колеж по изкуства, отстоящ на няма и два километра от военноморската база. За мен, израсналия в Брънзуик, Боудън беше друго царство, където копнеех да проникна, но не ме допуснаха в него.

— В списъка с резервите съм — показах на баща си писмото от колежа през пролетта на 1983 година. Той долови разочарованието в гласа ми.

— Списъкът с резервите в Боудън дава големи шансове, нали?

— Все още не означава, че са ме приели, татко. И според господин Чалънър…

— Кой е този господин Чалънър?

— Съветникът ми за колежа. Според него сигурно щяха да ме приемат, ако не ми трябваше стипендия.

Веднага съжалих за несъобразителността си. Баща ми ме изгледа, все едно неволно го бях изритал в топките. Дисциплина, съсредоточаване, гордост — неговото кредо. Без да го осъзнавам, бях подръпнал струната на достойнството му и пробудих чувството му за дълг.

— Колко е годишната такса в Боудън? — попита той кротко.

— Няма значение, татко.

— Колко?

— С общежитието и храната към седемнайсет хиляди.

Той подсвирна тихичко и заби поглед в жълтеникавия балатум на кухненския под.

— Сериозна сумичка — каза накрая и запали един уинстън.

— Знам, татко.

— Сметката няма как да излезе, синко. Нали разбираш?

— Да, да, разбира се — излъгах. — Няма значение.

— Глупости, сине — прекъсна ме той и изведнъж лицето му застина непроницаемо. — Има значение. И двамата го знаем. Има голямо значение.

И така се озовах в много по-достъпен второкласен клон на Университета в Мейн в Преск Айл, където бях едва ли не единственият, който не учеше агрономство. Разбира се, чувствах се забит в онзи никакъв градец, заобиколен от хора, които пишат дипломни работи върху бруцелозата (повярвайте, след Преск Айл, Брънзуик ми се видя направо столица). Но всеки път, когато се виждах с баща си, не допусках по никакъв начин да разбере колко ненавиждам този селски университет и как продължавам да съжалявам, че липсата на средства ме е откъснала от Боудън и от света, който той символизираше.

Татко обаче знаеше. Винаги когато се прибирах за уикенда и мама питаше за училище, той ме поглеждаше виновно и палеше нова цигара. Вътре в себе си ме беше предал и изкривеното му чувство за гордост му пречеше да види, че в моите очи не стои по-долу само защото е със заплата на военен. И така, помежду ни започна да се разпуква болезнен разлом, възцари се една скованост и резервираност. Дори след като бе диагностициран с рак на белите дробове (в края на моя първи курс), продължи да отблъсква опитите ми да се сближим.

— Защо ревеш, сине? — попита ме веднъж.

Обърсах сълзите си и направих опит да вложа бодра нотка в гласа си:

— Виж, когато се оправиш…

Той ме отряза.

— Няма да се оправя. — Тонът му беше преднамерено категоричен. — Нека не говорим за неизбежното, става ли? Така или иначе, след два-три месеца, като завършиш, ще си толкова далеч от Мейн, че няма да има никакво значение дали съм жив, или мъртъв…

— Не е вярно.

— Познавам те, Нед. Знам какво искаш и какво си мислиш, че ще докажеш. И поради тази причина знам и че на теб, за разлика от мен, сметките ти все ще излизат.

Разбираше ме по-добре, отколкото осъзнавах. Знаеше, че сметките са това, което показва значимостта ни. Внушава ни чувство за стойност. Подхранва амбициите ни. Несигурността ни. Прецаква ни. Гони ни от леглото сутрин. Дава ни основание да си проправяме път през деня.

Мартинито ми пристигна. Вдигнах чаша, допрях леденото ръбче до устните си и джинът се изтърколи надолу по гърлото. Докато алкохолът притъпяваше гласните ми струни, телефонът ми звънна пак.

— Нед Алън.

— За теб работният ден няма ли край?

— Джак Драбъл?

— Същият.

— Както казваше баща ми, който не работи, не трябва да яде. Още ли си в офиса, Джак?

— Ахам. Просто бях мръднал от бюрото, когато си се обадил.

— Осем и петнайсет е. Ти си съкровище за „Инфоком“.

— А ти май се опитваш да ме излъжеш нещо?

— Не се налага, мой човек. Седя в бара на „Сейнт Реджис“, смуча сухо като кост мартини, чакам красивата си съпруга да се появи всеки момент за вечеря и си мисля, че „Грийн Ап“ ще лапнат притурката в девет и пет утре сутрин, ако двамата с теб не се разберем сега. Та, Джак, нищо лично, но не виждам смисъл изобщо да се мъча да те ментя, при положение че животът е толкова сладък.

— Сто седемдесет и пет.

— Е, сега вече ме обиждаш. Сто и осемдесет и си стискаме ръцете. И получаваш две цветни страници бонус.

— Плюс уикенд във Вейл, нали?

Пипнах го!

— Само при сто и осемдесет.

— Какво са пет бона?

— Разликата между това да примигваш срещу колорадското слънце или да си седиш на канапето в прекрасния Уорчестър, Масачузетс. Сто и осемдесет. Последно предложение.

— Ще ти се обадя утре.

— Не става. Звъниш ми тази вечер — договаряме се тази вечер. Сто и осемдесет. Тик-так…

— Добре, добре, съгласен съм.

— Браво, Джак! — Отпих голяма глътка мартини. И щом оставих чашата, си помислих: Прав си, татко. Сметките ми излизат.

О, боже, колко обичам да продавам!