Дъглас Кенеди
Сделката (19)

2

Прекарах дълга нощ; взирах се в тавана, затъвах все по-дълбоко в отчаяние и не исках да затварям очи, за да не взема да видя пак как влакът смазва главата на Питърсън. Съзнанието ми обмисляше случилото се, търсеше различен ъгъл, съвсем леко отклонение, вратичка, спасителна клауза, която да ме изкара от този капан. Не намерих нищо. Джери ме беше притиснал в ъгъла. Сега той контролираше живота ми. Ако го ядосах или откажех да се подчиня на заповедите, можеше да ми отнеме свободата само с едно анонимно обаждане в полицията. Освен да елиминира проблема Питърсън, постановката имаше за цел да ме приклещи, да направи живота ми изцяло зависим от Джери. И ето че сега той разполагаше с пионка, готова да изпълнява всичките му желания.

Лизи, Лизи, Лизи… Исках да се втурна към телефона, да се обадя в Ел Ей и да й разкажа всичко. Само че ако го направех, щях да я загубя завинаги. Разбереше ли как са ме впримчили (как поради лошата ми преценка, от отчаяние и липса на прозорливост бях позволил да бъда вкаран в капан), щеше тотално да ме отпише.

Най-сетне около пет сутринта сънят ме обори. Два часа по-късно на вратата на стаята се потропа силно.

— Ставай! — изкрещя Джери. — Говорят за Тед Питърсън.

Наметнах халат и се завлякох във всекидневната. Джери вече се беше изкъпал и облякъл за работа. Стоеше до телевизора с чаша кафе в ръка и гледаше новините по местната кабелна телевизия „Ню Йорк Уан“. Когато влязох, усили звука точно за кратките новини в 7:15 часа. Случаят Питърсън беше водещата новина. Говорителят Фред Флетчър гледаше в камерата със сериозен вид и нареждаше:

— Полицията разследва подозрителната смърт на високопоставен мениджър от компютърния бранш от Олд Грийнуич, блъснат от влак на „Метро-Норт“ около девет часа снощи. Мери Шипли от „Ню Йорк Уан“ е на мястото на събитието. Мери?

На екрана се появи познатият прелез и дъхът ми секна. Мери Шипли, трийсетинагодишна и с едър кокал, стоеше пред няколко полицейски коли, а край нея десетина цивилни и униформени полицаи се трудеха усърдно.

— Щатската полиция на Кънектикът трябва да намери отговор на въпроса как Едуард Питърсън, трийсет и три годишен мениджър в Джи Би Ес, се е озовал под експреса за Ню Хейвън в 20:41 ч. снощи. До момента е известно, че господин Питърсън е казал на съпругата си, че ще закъснее след работа. Колата му е открита на паркинга на гарата, но полицията все още не може да си обясни как тялото му е попаднало на този прелез, който е на половин километър в противоположна на дома му посока. По непотвърдени данни машинистът е разказал на полицията, че е забелязал двама мъже на релсите. Наистина голяма мистерия, Фред, като полицията не изключва възможността да става дума за умишлено убийство. Мери Шипли за „Ню Йорк Уан“ от Олд Грийнуич.

Джери натисна бутона за изключване и екранът угасна.

— „Наистина голяма мистерия, Фред“ — повтори подигравателно той. — Как да не заобичаш тази страна? Човешката трагедия е сведена до няколко банални фрази и докато се усетиш, смъртта на Питърсън ще се превърне във филм или ще влезе в епизод на „Мис Марпъл“.

— Ще се досетят, че съм аз.

— Успокой се, моля те. Няма да го допусна. В един отбор сме. А аз се грижа за играчите си.

Той скочи от канапето.

— Закъснявам — рече и тръгна към стаята си. После се обърна към мен. — А, исках да те помоля нещо. Трябва да отидеш до Маями утре.

— По работа ли?

— Разбира се. Ще се срещнеш с представител на Виктор Романо. Снощи ти казах за него…

— Мъжът, който ми осигурява алибито в Маями.

— Отлична памет. Господин Романо ще влага нови средства във фонда и аз уредих ти да ги вземеш утре по обяд от негов представител в бара на хотел „Делано“, след което ще се качиш в самолета за Насау и ще ги депозираш по сметката на фонда в Бахамската търговска банка.

Изведнъж ме обхвана притеснение.

— Господин Романо предпочита да работи с пари в брой, така ли?

— Той се занимава най-вече със строителство и транспорт, а както знаеш, там обичат да плащат в брой.

— Не е ли незаконно да се изнасят пари от страната?

Хитра усмивка на лицето на Джери.

— Само ако те хванат. Според федералните закони, ако изнасяш повече от десет хиляди долара, трябва да попълниш митническа декларация. Това обаче обезсмисля изцяло прехвърлянето на парите в офшорна банка, понеже щом веднъж попълниш митническа декларация, данъчните рано или късно ще дойдат да почукат на вратата ти.

— А ако някой митничар ме спре? Как ще обясня защо нося куфарче, пълно с пари?

— Нед, не приличаш на член на колумбийски наркокартел. Шансовете да те спрат за проверка са едно на десет хиляди. Имат си по-големи риби, с които да се занимават. Освен това става дума само за пари.

— А скенерите на летището няма ли да ги засекат?

— Не и ако са разпределени в хастара под капака и на дъното на чанта за компютър. Стига да са наредени легнали и да не са в прекалено стегнати пачки, скенерите няма да ги хванат.

— Мога ли да проверя дали в чантата няма нещо незаконно или контрабандно…

— Нед — сряза ме той, — щом ти казвам, че има само пари, значи е така. Ясно?

— Ясно.

Изгледа ме кръвнишки.

— Ще го направиш, нали?

Тонът му ми беше достатъчен. Това е заповед. Или изпълняваш, или си понасяш последствията. Поех си дъх през зъби.

— Разбира се.

— Така те искам. Ще помоля да ти донесат билетите в офиса по-късно днес.

На вратата спря и се обърна.

— Алън, постъпваш умно. А аз харесвам умните хора.

Трийсет минути по-късно минах по същия маршрут. Утрото беше нехарактерно топло за сезона, но аз не регистрирах нито влажността и слънцето, нито ударите на пневматичните чукове, които разкопаваха улицата близо до спирката на метрото на Канал стрийт. В крайна сметка защо да обръщам внимание на живота наоколо, след като вече бях мъртъв?

Стигнах до офиса и се строполих в стола, вдигнах крака на бюрото и съборих купчина рекламни брошури на „Екскалибур“, които се пръснаха по пода. Не виждах причина да ги вдигам. Вместо това се загледах в лъскавите им корици. Изглеждаха толкова официални. Професионални. Обещаващи. Вместо това бяха станали причина за смъртта на един човек, а мен ме бяха превърнали в роб. Те бяха крайъгълният камък на лъскавия капан, който ми бе подготвен. Сега знаех защо Джери ме беше сложил в този миниатюрен офис. Даваше ми да разбера какво ме очаква като негов затворник.

Към обяд на вратата се почука. Извърнах глава и извиках:

— Да?

Разнесе се познат глас:

— Как я караш, друже?

Пред мен стоеше смугъл, набит мъж, облечен в несъразмерно голям костюм.

— Ти си Нед Алън, нали?

В гласа му се долавяше южняшки акцент. И въпреки че предишната вечер беше с бейзболна шапка и слънчеви очила, бях сигурен, че това е същият мъж, който опря пистолет в главата ми на паркинга.

Бияч номер едно.

— Езика ли си глътна?

— Ъъъ, да, аз съм Нед Алън. А ти кой си?

— Пращат ме ония отгоре. Нося ти нещо.

Подаде ми голям кафяв плик.

— Ето ти самолетните билети за утре. Резервацията ти е за полета на „Американ Еърлайнс“ в седем и десет сутринта от летище „Ла Гуардиа“. Кацаш в Маями в десет и петнайсет и вземаш такси до хотел „Делано“. Ще се срещнеш с господин Бърт Чейсън в бара на хотела — опитай от тяхната пиня колада, между другото, страхотна е, — после пак с такси се връщаш на „Маями Интернешънъл“ за полета на „Американ Ийгъл“ до Насау в един и петдесет. В Насау пристигаш в два и петдесет и пет и вземаш такси директно до Бахамската търговска банка. Господин Макгуайър, управителят, те очаква. Имаш полет за връщане до Маями в пет и четирийсет и пет, там се прехвърляш на полета на „Американ“ за Ню Йорк в седем и двайсет и пет вечерта. Нещо неясно?

— Май не.

— Гледай да си сигурен.

Не бях особено изненадан да го чуя. Джери внимаваше да не остави писмени следи, които да ме свържат с „Балантайн Индъстрис“. Плащаха ми на ръка; разходите ми се възстановяваха в брой. Офисът и самолетните ми билети се плащаха от сметка на фонд „Екскалибур“, без каквато и да е връзка с „Балантайн“. Не допускаха да си показвам физиономията в офиса на осемнайсетия етаж. Джери имаше право: дори и да отидех в полицията или при някой журналист да разкажа за съмнителния офшорен инвестиционен фонд на Джак Балантайн, нямаше да могат да намерят абсолютно никакво доказателство, че съм свързан с него.

— Вътре има и четиристотин долара в брой, които би трябвало да покрият такситата до летището и обратно. Ако ти остане нещо, се почерпи една хубава вечеря.

— Много си ефикасен.

— Това ми е презимето.

— А, значи, така да ти викам — господин Еди-кой си „Ефикасния“.

Онзи се намръщи.

— Не те бива със смешките.

Погледнах го в очите, мъчейки се да прикрия притеснението си.

— Не те ли познавам отнякъде?

— За пръв път те виждам — отвърна невъзмутимо той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Освен това съм сигурен, че и ти си сигурен в тая работа.

Време беше да престанем с тези въпроси.

— Явно съм се припознал.

— Аха. — Отвори вратата. — Приятно прекарване в Маями. Изглежда, много обичаш да ходиш там.

— Никога не съм бил в Маями.

— Глупости! Нали вчера беше там, забрави ли?

Погледна ме многозначително и аз отстъпих.

— А, да, разбира се. Вчера бях в Маями.

— Точно така. А в плика, който държиш, има и няколко неща, които ще ти опреснят паметта. Радвам се, че се запознахме.

Вратата се затвори зад него. Отворих плика. Вътре имаше билет за предстоящото ми пътуване и друг билет за Маями на мое име, издаден предишния ден, като отрязъците за отиване и връщане бяха откъснати. Имаше и касова бележка с прикачена разписка от кредитна карта за трансакция в Аламо, от която ставаше ясно, че предишния ден съм наел „Мустанг“ кабриолет от летище „Маями Интернешънъл“. Намерих и кредитната си карта „Мастеркард“, както и три снимки, на които ясно се виждаше как извеждам пияния Тед Питърсън от „Хаят Риджънси“.

Взрях се в тях за миг. После бръкнах в плика и извадих и последния предмет. Малък диктофон. През пластмасовото прозорче се виждаше, че вътре има поставена касета. Натиснах бутона. Качеството на записа беше лошо, дрънченето на прибори заглушаваше почти всичко останало. Въпреки шумния фон обаче разговорът се разбираше достатъчно ясно.

„На твое място не бих се притеснявал чак толкова за Тед Питърсън.“

„Джери, та той е като Терминатора. Няма да се откаже, докато не ме види извън играта.“

„Къде работеше той, в Джи Би Ес ли?“

„Аха, шеф е на рекламата им.“

„Искаш ли да го махна от пътя ти?“

„Искам го мъртъв.“

„Тази услуга не я осигуряваме.“

Изключих диктофона и оброних глава на бюрото. Коварното копеленце ме беше записало по време на вечерята в „Баули Бейкъри“, когато ми предложи работа. Сигурно му е идвало да заподскача от радост, когато предишния ден му се бях обадил да търся подслон и бях споменал Тед Питърсън. За миг е съзрял възможността да се справи с проблема с Питърсън и едновременно с това да ме матира.

Но какъв точно беше проблемът с Питърсън? Какво толкова знаеше той за Джери, Балантайн и фонда? И къде беше допуснал грешка, че Джери да се види принуден да му затвори устата?

Накъсах снимката на дребни парченца. Извадих касетата от диктофона и я строших с крак. Останките събрах в празния кафяв плик. После взех телефона и се обадих на Джери.

— Благодаря, че така грубо ми напомни правилата на изнудването.

— Аз не те изнудвам — отвърна развеселено той.

— Да, не ме изнудваш, само ме принуждаваш… Демонстрация на груба сила, напомняне кой е шефът.

— Извинявай, извинявай, наистина беше грубичко от моя страна. Вземам си поука и покорно моля за извинение. Изглежда, от време на време малко прекалявам.

Пример за което е начинът, по който се погрижи Питърсън да бъде обезглавен под колелата на експреса за Ню Хейвън.

Подбрах думите си внимателно.

— Наясно съм в каква позиция се намирам, Джери.

— Просто проверявах. Исках да се уверя, че си с нас.

— С вас съм, Джери.

— В такъв случай въпросът няма да бъде повдиган повече.

— И ще престанеш да записваш всичките ни разговори?

— Не съм ги записал всичките, Нед. Само някои — отвърна той и затвори.

Грабнах кафявия плик и излязох от офиса. На ъгъла на Петдесет и първа видях боклукчийска кола и хвърлих плика направо в нея. После спрях при една будка за вестници и си купих друг боклук — „Ню Йорк Поуст“. Историята, която търсех, бе поместена на горната половина на трета страница.

МИСТЕРИОЗНА СМЪРТ НА МЕНИДЖЪР ПОД КОЛЕЛАТА НА ВЛАК

„Поуст“ бяха посветили на случая цели дванайсет абзаца (което по стандартите за големина на материали в таблоидите е равностойно на „Война и мир“). Общо взето, статията повтаряше информацията на „Ню Йорк Уан“, но с две изключения. „Поуст“ бяха успели да вземат интервю от машиниста Хауард Бъбриски, в което той потвърждаваше, че преди сблъсъка на релсите е имало двама мъже „и единият се е отдръпнал точно навреме“. Втората новост беше твърдението на „анонимен източник“, че „според колегите на Питърсън в Джи Би Ес, напоследък той изглеждал разтревожен и потиснат и явно е имал някакъв личен проблем“.

Личният му проблем по-скоро беше спречкването с Джак Балантайн.

Отбих се в кафе „Ню Уърлд“ на Четирийсет и трета улица за сандвич и студено лате. Седнах и препрочетох статията в „Поуст“ няколко пъти, и се поуспокоих, че поне до този момент никой от клиентите на „Хаят Риджънси“ не беше разпознал Питърсън. Тъкмо преглеждах материала за четвърти път, когато мобилният ми телефон иззвъня.

— Шефе, видя ли какво има в „Поуст“?

— Фил?

— Същият. Как е хавата? Сигурно си доволен, че онзи задник Тед Питърсън свърши под влака.

— Фил, може ли да ти се обадя след секунда на стационарен телефон?

— Никакъв проблем — отвърна той и ми издиктува номера си. Изгълтах си кафето и изхвърчах да намеря уличен телефон. Пуснах няколко монети в апарата и набрах номера. Фил вдигна веднага.

— Наред ли е всичко, шефе?

— Не съвсем. Тази линия сигурна ли е?

— Абсолютно.

— Добре.

— Неприятности ли имаш?

— Големи.

— Колко големи?

— Много големи.

Замълча за миг.

— Чакай да позная… Свързано е с Питърсън, а?

— Сигурен ли си, че линията е сигурна?

— Кълна се в майка си.

— Добре, добре.

— Да не би да имаш нещо общо със заминаването му за оня свят?

— Не съвсем, но по-добре нищо да не казвам.

— Ясно. Как да помогна, шефе?

— Имаш връзки тук-там, нали?

— Естествено. Имам връзки, дето имат връзки, дето също имат връзки…

— Трябва ми малко информация.

— Дадено.

— Познато ли ти е името Виктор Романо?

— Не. Да не е от някоя наркофамилия?

— Нямам представа. Знам само, че има строителен и транспортен бизнес в Маями. Подозирам, че не се занимава само с това.

— Ще завъртя няколко телефона и после ще ти се обадя да ти кажа какво съм открил.

— Не, аз ще те потърся.

— Шефе, притесняваш ме.

— И аз съм притеснен.

Колкото и да бях притеснен обаче, нямаше как да се измъкна от пътуването до Маями. Така че в 7:10 ч. на другата сутрин вече се бях настанил в дъното на един Боинг 757 на „Американ Еърлайнс“ и летях на юг. С евтиното място Джери не само искаше да подчертае робския ми статут, но и да си гарантира, че няма да привлека вниманието на околните. Стюардесите рядко запомнят лицата на хората в дъното на самолета.

В Маями беше трийсет и седем градуса. Аз обаче нямах кой знае колко пряк контакт с жегата. Скочих в едно такси с климатик до хотел „Делано“ в Саут Бийч, после отидох направо в климатизираното фоайе. Барът беше празен. Седнах на едно високо столче, поръчах си минерална вода и зачаках. След пет минути влезе върлинест мъж с остри мустачки, оредяваща коса и евтин, зле скроен светлосин костюм. Приличаше на счетоводител и носеше черна чанта за компютър. Седна на стола до мен и я сложи между нас. Вдигна пръст към бармана и поръча кока-кола. После, без да ме поглежда, попита:

— Нед Алън?

Понечих да се обърна към него, но той ме спря.

— Недейте. Отговорете само на един въпрос: как се казвам аз?

— Бърт Чейсън.

— Браво, издържахте теста. В чантата има триста и петдесет хиляди, придружени с фактура. Не я вземайте, докато не изляза от бара. Предайте на господин Шуберт, че идната седмица може би ще искаме да направим още една вноска.

Изгълта ко̀лата си и остави на бара пет долара.

— Аз ще платя питиетата — обадих се.

— Нали не сте забравили, че не сме заедно? — отвърна той и си тръгна.

Без да пускам чашата, преместих крак надясно и мушнах върха на обувката си в дръжката на чантата. Останах така, докато си допих водата. След това хвърлих няколко долара на бара, взех чантата и се мушнах в най-близката тоалетна, за да проверя какво са ми предали.

В чантата имаше лаптоп „Тошиба“. Вдигнах капака, включих компютъра и после го изключих. Върху него беше оставен плик, в който намерих фактура от „Екзитър Индъстриал Екуипмънт Инк.“ (с адрес в Тампа, Флорида) на името на „Веритас Демолишън Корпорейшън“. Фактурата съдържаше дълъг списък с техника, закупена от „Веритас“ за сумата от триста и петдесет хиляди долара. Отдолу беше ударен печат „ПЛАТЕНО“.

Извадих лаптопа, прокарах пръсти по вътрешните ръбове на чантата и установих, че подплатеният слой е прикрепен с велкро. Разтворих го внимателно, мушнах пръст и издърпах две банкноти по петстотин долара. Повторих упражнението с подплатата на капака, където бяха напъхани банкноти по хиляда долара. Върнах ги обратно и набързо опипах чантата, за да се уверя, че вътре не е скрито нищо друго. След това прибрах лаптопа, затворих чантата, излязох навън и взех такси директно за летището.

Докато стигна обратно на „Маями Интернешънъл“, стана дванайсет без петнайсет, беше минал само час и половина от кацането ми от Ню Йорк. Като ме видя, че съм само с ръчен багаж, служителката на гишето попита дали не искам да хвана по-ранния полет за Насау в дванайсет и петнайсет.

— Разбира се — отвърнах и се насочих към изхода с бордната си карта. Последва доста напрегнат момент, когато се наложи да оставя чантата на подвижната лента. Междувременно аз минах през детектора за метал, без да изпускам чантата от очи, като се надявах, че Джери е прав, че наредените рехаво пачки няма да изглеждат подозрително на екрана на скенера.

Чантата се появи от другата страна. Добре облечен възрастен мъж посегна към нея, но аз сграбчих ръката му.

— Май сте се объркали, тази е моята — казах.

Той сведе поглед към чантата в ръката си.

— О, да, прав си, синко. Извинявам се.

Подаде ми я, после посегна към подобна. Явно наистина се беше объркал.

— Няма проблем.

Шейсетместното самолетче стигна до Бахамите за четирийсет минути. Изживях още малко стрес, докато чаках да мина проверката на бахамската митница. Униформеният служител ми направи знак да продължа и миг по-късно се метнах на едно старо такси. Минахме през покрайнините на Насау и в центъра на града поехме по Бей стрийт (тамошното Пето авеню по думите на шофьора), после завихме надясно и паркирахме пред ниска сграда, боядисана в розово. Месингова табелка отдясно на вратата ме информираше, че съм стигнал до Бахамската търговска банка. Влязох вътре и се озовах в просторна зала с лошо луминесцентно осветление, сини олющени стени и протрит балатум. Възстара климатична система свистеше като астматик. Из помещението бяха пръснати пет-шест метални бюра, на които седяха пет-шест бахамски дами с вид на домакини. Ако не бяха компютрите по бюрата, спокойно можех да се закълна, че съм пропаднал в крива на времето и се намирам на Карибите през 60-те години. В задната част на залата имаше два остъклени офиса, обзаведени с евтини мебели и с боядисани в електриковозелено стени. Елиът Кейпъл имаше право: Бахамската търговска банка не вдъхваше кой знае какво доверие.

— Здравейте, господин Алън — обади се жената на най-близкото до входа бюро.

— Ъ, здравейте — отвърнах изненадано аз.

— Господин Макгуайър ни предупреди, че ще дойдете. Влизайте направо отзад, той ви очаква.

Оливър Макгуайър беше четирийсетинагодишен бахамец, висок почти метър и деветдесет и имаше сериозно напомпания вид на човек, който се бори с тлъстините на средната възраст. На стената висеше портрет на кралица Елизабет, закачен до фотография на самия Макгуайър в бял екип за крикет. Днес също беше облечен в бяло: бели памучни панталони, бяла ленена риза и бели мрежести обувки. Не приличаше на банкер от Уолстрийт.

— Хубаво е, когато някой реши да дойде лично да внесе пари — каза той и ми стисна ръката.

— Досега не са ли идвали при вас представители на нашия фонд?

Направи ми знак да седна в плетения стол от другата страна на бюрото му.

— Клиентите ни рядко идват тук. Като цяло повечето си остават невидими за нас.

— Тогава кой е открил сметката на „Екскалибур“ тук?

— Тази информация е поверителна, но както сигурно знаете, вашият бахамски адвокат Уинстън Паркхил се ангажира с цялата документация. Познавате ли го?

— Аз самият работя за фонда едва от около месец. Все пак не е ли необходимо конкретно име, на което да се води сметката?

— Според бахамските закони, ако една компания е създадена тук, няма нужда сметката да е на физическо лице. Трябва ни само името на местния представител, който в случая е вашият адвокат господин Паркхил. Ако обаче вие лично искате да откриете сметка при нас, по закон ще сме задължени да я водим на ваше име, макар че, естествено, ако вашата данъчна служба прояви интерес, ние изобщо няма да сме задължени да им кажем дали имате сметка при нас, или не. — Усмихна се. — Добре дошли в света на офшорните банки, в който най-спокойно можете да кажете на американското правителство да върви по дяволите.

— Бих си открил лична сметка при вас дори само за да натрия носа на данъчните.

— С удоволствие — рече господин Макгуайър, отвори едно чекмедже и извади два формуляра. — Ще се радваме да ни станете клиент. Трябва ни само някакъв документ за самоличност, например паспорт, и да подпишете тези формуляри. По принцип изискваме препоръка от друга финансова институция, но предвид, че вие вече сте свързан с вече съществуваща сметка, това изискване може и да отпадне.

Взех формулярите, сгънах ги и ги прибрах във вътрешния джоб на сакото.

— Ще си помисля.

Не можеше да се каже, че мижавите 1150 долара, които „Балантайн Индъстрис“ ми плащаха на седмица, разкриваха пред мен богати възможности за запознаване отблизо с дебрите на офшорното банкиране. Господин Макгуайър насочи вниманието си към чантата пред стола ми.

— Доколкото разбирам, днес ще правите вноска.

Сложих чантата на бюрото му, отворих я и извадих лаптопа. Отлепих подплатата и се посипа водопад от банкноти по петстотин и хиляда долара. Обърнах чантата и махнах и другата подплата, за да извадя парите. Господин Макгуайър дори не трепна.

— Тук има триста и петдесет хиляди — заявих аз.

— Носите и документите за източника на средствата нали?

— Вътре има фактура, ако за това говорите.

— Точно за това говоря. Според новия закон срещу пране на пари, бахамските банки не могат да приемат депозит над десет хиляди долара без писмено доказателство за произхода на средствата.

Замълча за момент и потропа разсеяно по чантата с левия си показалец.

— Това, разбира се, не означава, че сме длъжни внимателно да разследваме дали документите са истински, или че трябва да се интересуваме как парите са стигнали до нас. Прекрасна чанта, господин Алън. Хубава кожа. Надявам се, няма да ви обидя, ако се поинтересувам откъде сте я купили?

— Подариха ми я.

— Да, разбирам. — Той се изправи. — Ще ги дам да ги преброят.

Занесе чантата с парите в приемната и се върна.

— Едва ли ще отнеме много време. Свикнали сме да работим с пари в брой.

— Как са идвали вноските за фонда досега?

— Чрез преводи. Към днешна дата депозитът ви възлиза на едва… чакайте да видя… шест милиона, двеста осемдесет и четири хиляди, петстотин трийсет и два долара. — Присви очи. — Не искам да ви обидя, но това е доста незначителна сума като за частен инвестиционен фонд. Опитът ми показва, че най-често капиталът е поне двеста милиона или петдесет милиона в брой, а останалите в облигации. При този тип фондове обикновено говорим само за трима-четирима корпоративни инвеститори.

— Явно много разбирате от тези неща.

— Като за бахамски банкер ли? — попита сухо той.

— Не исках да ви обидя.

— Няма нищо. Познанията си за инвестиционните фондове дължа на факта, че дванайсет години съм работил в „Лемън Брадърс“ в Лондон.

Ако целта му бе да ме засрами, успя.

— „Лемън Брадърс“… Какво ви накара да се откажете?

— И да ги заменя с тази барака? Някога прекарвали ли сте януари в Лондон, господин Алън?

— Никога не съм бил в Лондон.

— След дванайсет зими в Лондон, с радост бихте се съгласили на по-ниска заплата, само и само да можете да видите късче небе. Както и да е, аз съм бахамец. Това е моята родина. Исках да се прибера у дома. А и в офшорните банки човек никога не скучае, а и има възможност да се среща със странни птици като вас.

— Аз не съм странна птица, господин Макгуайър.

— Господин Алън, всеки, който се яви в кабинета ми с чанта с триста и петдесет хиляди долара в брой, за мен е странна птица.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Той вдигна, каза пет-шест думи, затвори и ме погледна.

— Вашите триста и петдесет хиляди са налице и придружени от необходимите документи.

Придърпа голям пожълтял кочан с разписки, взе химикалка, попълни разписката и другия отрязък, грабна печата, намокри го в тампон с мастило и го удари два пъти, след което откъсна разписката и ми я връчи.

— Готово. Ще ви дадат чантата отвън. Не забравяйте и лаптопа, разбира се.

Станах, взех тошибата под мишница и му благодарих за отзивчивостта.

— Сигурен съм, че скоро пак ще се видим — отвърна той.

— Зависи.

— От какво?

— От това с каква скорост се разраства фондът.

Управителят ми се усмихна съзаклятнически.

— Или от това колко често можете да минавате границата.

— Аз не съм куриер, господин Макгуайър — рекох аз, макар да си давах сметка, че в сегашното си положение съм длъжен да върша всичко, което ми наредеше Джери Шуберт.

Малък самолет до Маями, бърза връзка до Ню Йорк и в 22:40 ч. същата вечер бях на „Ла Гуардиа“. На излизане от терминала си купих „Поуст“. Случилото се с Тед Питърсън вече беше поостаряло и новините около разследването се появяваха чак на пета страница, но въпреки това заглавието отново ме накара да потреперя.

МЕНИДЖЪР В КОМПЮТЪРНА КОМПАНИЯ ЗАМЕСЕН В КАРАНИЦА В РЕСТОРАНТ ЧАСОВЕ ПРЕДИ СМЪРТТА СИ

Както се бях опасявал, управителят на „Хаят Риджънси“, Мартин Алгар, се беше обадил в полицията да съобщи, че Питърсън е бил в заведението му малко преди да намери смъртта си под колелата на влака на „Метро-Норт“. Разказал на ченгетата, че Питърсън не бил сам в ресторанта, а водел ожесточен спор с друг костюмиран мъж на една от ъгловите маси.

Последният параграф преля чашата:

Щатската полиция на Кънектикът издирва за разпит мъжа, с когото Питърсън е напуснал заведението. Според свидетели той е на трийсет и една-две години, висок около метър и осемдесет, с нормално телосложение, светла коса и светлосив костюм.

Без съмнение в момента полицейски художник седеше срещу господин Алгар и правеше подробна скица на предполагаемия извършител. А полицаите вече разпитваха колегите на Питърсън от Джи Би Ес и със сигурност им задаваха въпроса дали е имал врагове. И всички щяха да отговарят едно и също: „Ами имаше един Нед Алън, с когото се скараха много грозно вечерта преди смъртта на господин Питърсън“.

Тъкмо се шмугнах в едно такси за Манхатън и телефонът ми иззвъня. Вдигнах.

— Как мина? — попита Джери.

— Гладко.

— Чудесно.

— Видя ли вечерния „Поуст“?

— Винаги чета „Поуст“ — отвърна той с тон, който ми даваше да разбера, че не бива да повдигам деликатни въпроси по толкова несигурна линия. — Прекрасен вестник. Винаги има интересни неща. Ти в такси ли си?

— Да.

— Тогава ела да се видим в „При Фанели“, аз черпя.

„При Фанели“ беше кварталният оазис, единственият останал едновремешен бар в Сохо. По пътя почти нямаше движение, тъй че пристигнах малко преди единайсет. Джери вече се беше настанил в малкото помещение с маси покрай бара. Бяхме единствените клиенти.

— Правило номер едно на съвременния живот — започна Джери, щом седнах. — Никога, ама никога не обсъждай важните неща по мобилен телефон.

— Изплашен съм до смърт, Джери.

— Защо? Защото някакъв загубеняк твърди, че е видял Питърсън с мъж, облечен в костюм?

Издърпа вестника от ръката ми, отгърна на пета страница и зачете на глас:

— „На трийсет и една-две години, висок около метър и осемдесет, с нормално телосложение, светла коса и светлосив костюм.“ На това описание отговарят половината мъже в окръг Феърфийлд.

— А ако някой каже на полицията за караницата ми с Питърсън на коктейла предишната вечер? — прошепнах аз. — Може да ме извикат на очна ставка с управителя на ресторанта и тогава какво ще правя?

— Престани. Какво толкова, като са те видели да спориш с Питърсън? Ако ченгетата заразпитват в Джи Би Ес, вероятно ще установят, че има още поне петима, с които си е повишавал тон. Той беше от ония мръсници, дето се заяждат с всички. Второ, ако наистина дойдат да те разпитват, имаш алибито в Маями. Като видят, че разполагаш с доказателство, че по това време си бил другаде, ще те оставят на мира.

— Любопитно ми е защо Питърсън е бил толкова опасен за теб — отбелязах аз.

— Знаеш ли старата американска поговорка, че каквото не знаеш, не може да ти навреди? На твое място бих я взел присърце. Чуй ме хубаво: ако по някаква невероятна причина ченгетата започнат да проявяват сериозен интерес към теб, ние ще предприемем действия да те измъкнем. Казах ти и вчера и пак повтарям: докато си в нашия отбор, няма за какво да се тревожиш.

За малко да взема да му благодаря. После си помислих: Сигурно това е стокхолмският синдром, когато заложникът изведнъж започва да гледа на похитителя си като на закрилник. Така че си замълчах и само кимнах.

— Сега трябва да поговорим по работа — рече той. — В понеделник заминаваш за Атланта, за да се срещнеш с друг клиент на фонда. Бил Симиън. Той също ще прави вноска в „Екскалибур“.

— Искаш да взема парите, после да хвана полет за Насау и да ги внеса по сметката ни, така ли?

— Умник си ми ти.

Джери бръкна в джоба на сакото си и извади плик.

— Ето ти билетите. Боя се, че полетът е раничко, в шест сутринта. На летището ще се срещнеш с представител на господин Симиън, продължаваш за Маями и оттам се прехвърляш в Насау.

— Трябва да те питам нещо.

— Не, няма да носиш нищо контрабандно. Да, господин Симиън е напълно редовен бизнесмен, който ръководи един от най-големите заводи в хранителната промишленост на Юга.

— Това отговаря само на част от въпроса ми.

— Каква е другата част? — попита помирително той.

— Има ли промяна в трудовата ми характеристика?

Едва сдържа усмивката си.

— Ами най-малкото, се е пообогатила. През последните няколко дни взехме решение да превърнем „Екскалибур“ във фонд от изцяло частни инвеститори. Което означава, че…

— Вече съм куриерът на фонда… мулето.

Престори се, че не ме е чул.

— Предвид големите инвестиции в брой, които успях да осигуря, ще имаме нужда от твоите куриерски услуги. Знам, че не за това те наехме. Знам също и че тази работа не съответства на твоя невероятен търговски талант. При все това, веднага щом наберем прага от двайсет и два милиона долара…

— Двайсет и два милиона! Та аз по-добре да се нанеса в самолета за Насау за постоянно.

Гласът на Джери остана непроменен.

— Да, през следващите няколко месеца ще навъртиш доста километри. Но след това…

— Какво? Ще започнете да ме пращате за кокаин от Колумбия? Или пък ще разучите възможностите за продажба на оръжие в Ирак?

Последва дълга пауза. Джери забарабани с пръсти по масата, после вдигна поглед към мен.

— Ще го кажа само веднъж: ако не ти харесва, винаги можеш да си тръгнеш. Но трябва да бъдеш наясно с последствията от едно такова действие.

— Отдавна си го планирал, нали? Още в първия момент си възкликнал: „Ето я идеалната пионка!“.

— Имаш прекалено високо мнение за способностите ми. Аз не съм кой знае колко по-различен от средностатистическия преуспяващ бизнесмен, който просто се възползва от всяка възможност, която се отвори пред него.

Подаде ми самолетните билети.

— Та, последно, ще летиш ли до Атланта, или не?

Беше мой ред да забарабаня по масата. След миг обаче посегнах и измъкнах билетите от ръката му.

Кимна одобрително.

— Обещавам ти, че тази куриерска работа ще е приключила до няколко седмици. Повярвай ми, на митничарите им трябват поне няколко месеца, за да забележат, че някой лети твърде често по даден маршрут. Няма за какво да се тревожиш.

Не отговорих.

— Добре тогава, да поръчваме — предложи Джери.

— Вече не съм гладен.

Джери се възползва от това, за да отиде при новата си мадама. Веднага щом той излезе, пуснах няколко монети в закачения на стената телефон и набрах номера на Фил.

— Здрасти, шефе. Как върви?

— Все по-зле. Да си чувал за някой си Бил Симиън?

— Не съм. Ама имам малко информация за онзи Виктор Романо.

— Да не е някоя дребна риба?

— Нищо подобно, даже си е акула. Вярно, има законен строителен и транспортен бизнес, но пък федералните са го разследвали за всичко от продажба на оръжие до наркотици, както и за две убийства на тъй наречени „бивши сътрудници“. Само че така и не са успели да докажат нещо.

— Господи!

— Да не си се хванал с него?

— Може да се каже.

— Разумно ли е?

— Уви, нямам кой знае какъв избор.