Дъглас Кенеди
Сделката (18)

1

Наредиха ми да карам обратно към гара Олд Грийнуич. На половината път Бияч номер едно ме насочи да спра в тясна, тъмна уличка близо до голям парк и да изгася фаровете. По пътя не се виждаха други коли, но забелязах една паркирана недалеч.

— Ние слизаме — заяви Бияч номер едно. — Гле’й с’я как ще приключим тая работа. Ти ще постоиш тук още пет минути, после даваш газ към Олд Грийнуич, паркираш колата пред гарата и вземеш следващия влак до града. Джери те чака у тях.

— Джери? — прошепнах прегракнало аз.

— Ахам, Джери. И преди да си кажем чао, само да ти напомня едно. Ако си мислиш, че ще се измъкнеш, като отидеш в полицията, жестоко ще се разочароваш. Най-много да си докараш обвинение в убийство. Естествено, може да обмисляш и друга алтернатива, например да ни извъртиш номер и да се покриеш. Но ако наистина вземеш, че изчезнеш, ще се погрижим да подшушнем на полицията, че ти си основният заподозрян. И още утре сутринта федералните ще са по петите ти. Тъй че си опичай акъла и без резки движения се занеси до дома на Джери. Не се мотай много по пътя, ако не си там до полунощ, той ще се обади в полицията. Имаш малко по-малко от три часа да се добереш до Манхатън. Ясно?

Кимнах.

— Въпроси?

Поклатих глава.

— Радвам се. Сега остана само едно досадно задължение. С приятеля ми ще избършем хубавичко колата. Ако се опиташ да отпрашиш, преди да сме приключили с тази дребна домакинска работа…

— Няма.

— Взе да ми харесваш, мой човек.

— Радвам се — смотолевих аз.

— Сега стой мирно, няма да се бавим.

Двамата слязоха, извадиха по една носна кърпа и почистиха основно всеки сантиметър от колата. Отне им около пет минути. Аз седях и стисках конвулсивно волана, по гърба ми се стичаше студена пот. В този момент воланът бе единствената ми опора. Когато приключиха, Бияч номер едно ми направи знак да сваля стъклото.

— Е, дойде време да си кажем адиос. Нали не си забравил — щом потеглим, чакаш пет минути, после обратно към гарата. Изобщо не се съмнявай, че ще разберем, ако си се изсулил по-рано. Много ми беше приятно да работим заедно.

Проследих ги как изминаха стоте метра до спрялата край пътя кола. В тъмното не успях да видя марката и модела. Потеглиха, без да пуснат фаровете, и се скриха зад завоя. Педантичността им ме уплаши, тъй като означаваше, че убийството на Питърсън и моята роля в него са били планирани много внимателно.

Както седях зад волана, вперил поглед в часовника, изведнъж усетих, че ми се повдига. Измъкнах се навън и се свлякох на колене, от гърлото ми изригна мощна струя.

Бяха ме натопили, бяха ме избрали за жертва. И зад този план стоеше Джери.

Цялата тази работа си е жива заплаха — беше изкрещял в ресторанта Питърсън.

Аз обаче не бях казал нищо заплашително. Вечерята трябваше да е опит за помирение. Тогава защо, за бога, Питърсън се държа, все едно съм отишъл да му въртя номера? Освен ако, разбира се, Джери не му е казал предварително, че ще играя на едро и ще искам…

Какво ще искам?

Кажи на Джери, че няма промяна в позицията ми. Двеста бона аванс плюс осем процента от всяка бъдеща сделка. В противен случай… ами нека го кажем така: информацията е сила.

Какво толкова знаеше Питърсън, че да се чувства „силен“? И явно силата му дотолкова беше стреснала Джери, че беше наредил да го хвърлят под влака. Вярно, Питърсън се беше досетил, че зад фонда стои Балантайн, но това не може да е причина да го очистят, нали? Да не би да ставаше дума за онези двеста бона, които Питърсън искаше от тях?

Ще те пипнат. Теб, Джери, Строителя на небостъргачи. Това е един от малкото закони на живота. Всички ни пипват рано или късно. Въпрос на време.

Това последното — последните му думи! — не спираха да кънтят в главата ми. Извършено беше убийство. Полицията щеше да търси извършителя. И несъмнено щеше да тръгне по следите ми, защото всичко, абсолютно всичко, водеше към мен.

Мен щяха да пипнат.

Щеше да ми се наложи да бягам. Само че ако избягах, Джери щеше да ме предаде на ченгетата. Така или иначе, бягството изискваше работа, планиране, пари, време, а времето със сигурност не беше на моя страна. Всъщност, ако не стигнех до жилището на Джери след…

Погледнах часовника на ръката си. Петте задължителни минути бяха изтекли. Беше 21:15 часът.

Като се има предвид колко внимателно беше замислена смъртта на Питърсън, не се съмнявах, че ако не стигна до апартамента преди полунощ, Джери щеше да изпълни заплахата си и да ме предаде. Затова се изправих, плъзнах се обратно в колата и с треперещи ръце успях да се справя с петте минути шофиране до гара Олд Грийнуич.

Оставих колата в един забутан ъгъл на паркинга. С долния край на ризата си избърсах волана, дръжката на вратата и всичко, което бях докосвал. После хвърлих ключовете в канавката и взех влака за града в 21:27 часа.

Мотрисата беше почти празна. В моя вагон имаше само още двама пътници и те ме огледаха с любопитство, явно бяха видели стърчащата от панталоните ми риза, омачкания костюм, остатъка от повръщано по устните и изсечения по лицето ми страх. Тъкмо се настаних в дъното, когато дойде кондукторът и обяви:

— Станал е някакъв нещастен случай, ще трябва да изчакаме известно време.

Застинах и за миг се зачудих дали някой не е забелязал реакцията ми.

— Какво се е случило? — попитах един от пътниците.

— Малко по-нататък на релсите са намерили тяло. Ченгетата са затворили и двете линии.

Следващите няколко минути бяха най-дългите в живота ми. С много усилия си наложих да не се поддам на порива да изскоча от влака, да взема такси и да наредя на шофьора да ме закара в Манхатън. Това би означавало да привлека вниманието върху себе си. Пътниците и машинистът щяха да ме запомнят. От друга страна обаче се тревожех да не се забавя прекалено и да изпусна крайния срок за явяване в апартамента на Джери: полунощ. Затова реших, че ако след четирийсет и пет минути влакът все още не е потеглил, все пак ще взема такси.

За радост влакът се заклати само десет минути по-късно. Отначало се тътрехме едвам-едвам. След минута вече бяхме на мястото на „инцидента“. Имаше четири полицейски коли, линейка и един куп хора. Задната врата на линейката беше отворена, в бял найлонов чувал се очертаваше човешки силует.

Един униформен полицай се обърна да огледа влака. Аз инстинктивно приведох глава. Дали ме видя? Дали в момента посяга към радиостанцията си и съобщава на ченгетата на следващата спирка да заловят потенциален заподозрян?

— Хубава сцена, а?

Подскочих и се озовах лице в лице с кондуктора. Той се усмихна на реакцията ми.

— Стреснах ли ви? Извинявам се.

— Не ви видях — отвърнах. — Аз просто…

Посочих прозореца.

— Да, гадна работа. А и докато седяхме на Олд Грийнуич и ги чакахме да пуснат трасето, чух, че машинистът видял двама мъже на релсите. Обаче намериха само едно тяло.

— Сериозно?

— Мда. Подозрителна история, ако ме питате. Направо на Гранд Сентръл ли слизате?

Кимнах и му подадох двайсет долара. Продупчи един билет и ми го подаде заедно с рестото.

— Приятно пътуване.

Няма шанс.

За щастие, след като влакът се отдалечи от мястото на инцидента, набра скорост. Зяпах през прозореца в тъмната бездънна нощ, а в мозъка ми се сменяха картини с последните движения на Питърсън на релсите. После се видях седнал на онази пейка в Бостън Комън предишния ден, мъчейки се да осмисля подозренията на Елиот Кейпъл за фонда. Инстинктът ми бе подсказал да се махна, да сложа край на всичко. Аз обаче продължих. Точно както не се отказах и в началото, след като прочетох брошурата на „Екскалибур“ и се замислих дали фондът изобщо е законен. Точно както бях молил за тази работа, без дори да се замисля какво може да ми се наложи да върша.

Сега всяко едно от тези решения изведнъж ми се стори монументално, жизненоважно, макар че тогава ги бях взел само за няколко секунди. Само толкова ли е нужно, за да се направи погрешен избор? Няколко напрегнати милисекунди, когато си толкова отчаян, че си готов да приемеш всичко, което ти се предложи?

Пристигнахме на Гранд Сентръл малко след единайсет. Спрях такси и четирийсет минути преди крайния срок бях в таванския апартамент. Джери седеше на кухненската маса и, както обикновено, говореше по телефона. Когато влязох, затвори веднага.

— Е, как мина вечерята с Питърсън? — попита доволно.

— Много добре знаеш как мина, кучи син такъв.

— Не, не знам.

— Така ли? Ами тогава ще ти кажа. След вечерята двама въоръжени мъже ни набутаха в колата на Питърсън, принудиха ме да ги закарам близо до гара Олд Грийнуич и пред очите ми хвърлиха Питърсън пред приближаващия експрес за Ню Хейвън. Ето така мина, Джери…

— Съветвам те да си спестиш жлъчния тон — рече той, стана и отвори един кухненски шкаф.

— Ще говоря с какъвто тон си искам. Онези двамата казаха, че ти си мозъкът на цялата операция.

— Наистина ли? — попита меко Джери. Взе бутилка скоч и две чаши. — Едно уиски? Ще ти се отрази добре, като те гледам.

— Върви на майната си!

— Както искаш — сви рамене той и си сипа.

— Защо нареди да убият Питърсън?

— За какво говориш? Не съм убивал Питърсън. Ти го уби. Мен нищо не ме свързва с това престъпление. Аз само те накарах да го изведеш на вечеря. И какво стана? Питърсън се озова под колелата на влака. Доста кофти начин да сложиш край на живота си, нали, Алън?

Отпуснах се на канапето. Той се приближи и клекна до мен, продължи да ми говори със спокоен, равен тон:

— Помисли: всички знаят, че ненавиждаш Питърсън, задето ти съсипа кариерата. След скандала снощи на коктейла, присъстващите охотно ще го потвърдят. Обзалагам се, че ти си последният човек, видян с него, и управителят на ресторанта с радост ще го сподели с ченгетата. Да не говорим, че сте си тръгнали заедно, нали? А по информацията, която ми сведоха сътрудниците ми преди малко, той е бил мъртвопиян и на теб явно се е паднала задачата да го отведеш у дома. Така че да не се заблуждаваме, Нед, този сценарий ще е като музика за ушите на прокурора. Не само си бил на местопрестъплението, ами имаш и мотив. Още повече че само няколко минути след убийството си се качил на влак. Все някой кондуктор те е видял, заедно с другите пътници, и те лесно ще те разпознаят при една очна ставка.

Отново започна да ми се гади, само че не беше останало нищо за повръщане.

— Да, при разпита в полицията вероятно ще обясниш, че работиш за Балантайн и фонд „Екскалибур“ е наша собственост. Само че не съществува абсолютно никакво доказателство, че си бил нает при нас, а както вече ти казах, фондът е разделен между три офшорни компании. Да, плащаме данъци — в крайна сметка сме примерни граждани — но холдингът е структуриран така, че на хартия няма начин да се проследи връзката му с „Балантайн Индъстрис“. Всъщност дори няма начин да се разкрие истинската самоличност на реалните собственици на компанията. Според американските закони тази информация е поверителна. Така че, Нед, както разбираш, ние сме чисти, а ти… ти си убиец.

Ударих го. С разтворена дясна длан. Улучих го в носа. Той падна на една страна и закри лицето си с длани. Грабнах тежък стъклен пепелник от масата и понечих да го стоваря върху главата му.

— Давай — изхъхри той, — направи го! Таман като си започнал, да те осъдят направо за две убийства.

Замръзнах за миг, после пуснах пепелника на дивана и се проснах до него. Джери се изправи, отиде в кухнята, отвори хладилника, уви няколко парчета лед в памучна кърпа и я долепи до разкървавения си нос.

— Това беше тъпо, Алън. Много тъпо.

Насилих се да стана.

— Махам се.

— Никъде няма да ходиш. Ако го сториш, полицията веднага ще узнае, че ти си човекът, който им трябва.

Не казах нищо.

Джери свали леда, огледа кърпата, за да види дали по нея са останали кървави петна, и я хвърли в мивката.

— Дори не можеш да удряш като хората.

— Какво искаш?

— Аз ли? Нищо не искам, Алън. Само и единствено твоята лоялност. Защото описаният от мен сценарий ще се разиграе само ако направиш нещо необмислено. Като например да се разприказваш. Или да избягаш. Или да се опиташ да зарежеш работата.

— Полицията ще ме погне съвсем скоро.

— Няма начин. Е, да, във вестниците ще се заговори за мъж, видян с Питърсън, но освен ако някой не им подшушне нещо, откъде ще знаят, че си бил ти? Преди да се спречкате с него на коктейла, кога за последно си общувал с Питърсън?

— Преди Коледа.

— Ето, виждаш ли? Така или иначе, дори и да стигнат до теб, аз ще ти осигуря алиби. Разбира се, видели са те да спориш с Питърсън в „Паркър Меридиън“. Само че в нощта на смъртта му ти си пътувал по работа извън града.

— Как ще го докажа?

— Дай ми една от кредитните си карти. — Поколебах се, а той изрева: — Веднага!

Извадих портфейла си и му подадох една „Мастеркард“ (единствената, която можех да ползвам).

— Наложило ти се е да пътуваш до Маями по работа около фонда. Отседнал си в дома на Виктор Романо…

— Той кой е?

— Един от първите инвеститори във фонда. Още от създаването му. Както и да е, той ще гарантира за теб. А утре по това време ще имаш на свое име билет за полет Ню Йорк-Маями с днешна дата. Ще се погрижа и за касова бележка от кола под наем, та всичко да е по-убедително.

— Това не е ли незаконно?

— Само ако те хванат. А повярвай ми, теб няма да те хванат. Защото всички документи ще са истински.

— Как ще го уредиш?

— Познавам разни хора…

— Не се и съмнявам.

Тонът ми го разгневи.

— Искаш ли алиби, или не?

— Това, което искам, е да не съм в сегашното си положение.

— Е, това няма как да стане. Солидното алиби е единственият ти шанс.

— За какво ми е това алиби? Ченгетата ще разпитат секретарката на Питърсън и ще разберат, че съм вечерял с него.

— Няма.

— Ама нали ти накара Пеги да се обади на секретарката му, за да уреди вечерята?

— Всъщност се обадих аз, и то директно на него.

— Все пак не може да не е казал на секретарката си за вечерята. Или пък да си е отбелязал в графика за деня.

— Повярвай ми, не е.

— Няма как да си сигурен в това…

— Сигурен съм. Той едва ли би искал светът да научи за срещата му с теб.

— Престани с гатанките, Джери. Защо му е да я пази в тайна?

— Не е твоя работа.

— Естествено, че е моя работа. На мен ми се пече яйце на задника.

— Нед, стига да не се появиш отново в „Хаят Риджънси“, няма да имаш проблеми. Никой няма да те свърже със случилото се, а дори и това да стане, ще имаш зад гърба си алибито в Маями. Така че, както виждаш, си чист. Даже аз на твое място бих излязъл да го отпразнувам. Купи си нов костюм. Доколкото знам, сега върви разпродажба в „Армани“.

— Как може изобщо да се шегуваш, след като си издал заповед да убият…

— Тц, тц, тц… Както казваше великият Роналд Рейгън: „Едно си баба знае, едно си бае“. Е, добре, ще се опитам да обясня. Имахме проблем, понеже господин Тед Питърсън се опитваше да навреди на фонда ни, а покрай това и на репутацията на господин Балантайн. Изглежда, личните му финансови проблеми са били толкова сериозни, че е нямал друг избор, освен да прибегне към изнудване. Беше започнал да ни заплашва, че ако не му предоставим една значителна сума, ще разпространи невярна информация за „Екскалибур“.

Понечих да извикам: „Значи все пак има нещо нередно с фонда?“, но се спрях. Информацията може и да е сила, но може и да е опасна за здравето.

— Информацията му за фонда беше абсолютно недостоверна, но е факт, че такава мръсотия трудно се отмива. И господин Балантайн го знае прекрасно. Ако беше разпространил лъжите си, онова малко лайно Питърсън щеше да подкопае доверието в „Балантайн Индъстрис“, включително и твоята работа. Лично аз се съмнявам, че той щеше да стигне дотам, но пък ако си чел „Зоната на успеха“, сигурно знаеш, че една от гениалните стратегии на Балантайн е: Съмнението поражда напрежение. Затова бъди нападателен и отсечи корена на съмнението. Точно това и направих. Отсякох Питърсън. Едновременно с това отстраних и съмненията по отношение на теб, като си гарантирах лоялността ти.

— Постави ми капан.

— Това е едно от възможните тълкувания. На твое място обаче бих го приел за възможност. Стига да си мълчиш и да си вършиш работата, няма да имаш никакви проблеми. Ние наистина възнаграждаваме лоялността, а понеже си амбициозен, без съмнение бързо ще се изкатериш по фирмената стълбица. Особено когато докладвам на господин Балантайн, че а) си изпълнил една много неприятна задача с изключителна ефективност и б) може да ти се има доверие.

Погледна ме с широка, почти триумфална усмивка.

— Може ли да ти се има доверие, Алън?

Преглътнах с усилие.

— Може.

Понеже си ме натикал в ъгъла. И нямам друг изход.