Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Job, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невена Кръстева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Дъглас Кенеди
Заглавие: Сделката
Преводач: Невена Дишлиева-Кръстева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 04.03.2014
Редактор: Владимир Молев
Художник: Росен Дуков
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-227-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13653
История
- — Добавяне
10
Елиот Кейпъл удържа на думата си. Отдели ми точно двайсет минути от времето си, след което любезно ми показа вратата. Срещата ни приключи още преди да се усетя. Напуснах офиса на Кейпъл на Копли Скуеър и влязох в парка Бостън Комън. Макар денят да беше превъзходен — безоблачно небе, лек ветрец — изобщо не ми беше до това. Не обърнах внимание и на красивия парк, нито на влажния солен въздух и изобилието от дългокраки жени с къси поли. Бях твърде погълнат от тревожните си мисли, за да забележа околния свят.
— Е, кажете ми — започна Елиот Кейпъл още щом седнах срещу него — кой точно стои зад фонда „Екскалибур“?
Подбирах внимателно думите си.
— Създаден е от консорциум от бизнесмени…
— Не увъртайте.
— Моля?
— Увъртате, господин Алън. Плямпате врели-некипели.
Тонът му беше сдържан, хладен, леко назидателен. Със сивия си вълнен костюм, оксфордска риза с копченца на яката, раирана папийонка и очила с рогови рамки Елиот Кейпъл изглеждаше строго делово. Докато говореше, държеше пръстите си на пирамидка, а светлосините му очи бяха фиксирани върху мен толкова съсредоточено, че имах чувството, че съм на разпит. Което, реално погледнато, си беше точно така.
— Не се опитвам да увъртам, господин Кейпъл. Както ви споменах, „Екскалибур“ е съставена от три компании…
— Три кухи компании, господин Алън.
— Кухи компании?
— Точно така. Звучите ми изненадан.
— Бях останал с впечатлението…
— Че?
— Че трите компании, които изграждат фонда, са…
— Какво, легални?
— Ами, да.
— Може и да са. Голяма част от офшорните компании са си съвсем легални. Но от друга страна, защо една легална компания ще има борд на директорите, състоящ се от бахамски адвокат и неговата секретарка?
— Не ви разбирам…
— Поръчах на един от асистентите ми да провери така наречения южноамерикански клон на вашия фонд, „Екскалибур Ю. А.“, регистриран на Бахамите. Председател е адвокат от Насау на име Уинстън Паркхил, единственият друг член на борда е Цейла Марки която, както се установи след няколко телефонни обаждания, се пада секретарка на господин Паркхил. Тази новина събуди любопитството ми и затова помолих асистента ми да проучи и европейското и северноамериканското подразделение на фонда, регистрирани, ако не се лъжа, съответно в Люксембург и на Бермудските острови. И познайте какво се оказа? И в двата случая структурата на компаниите е една и съща: местен адвокат и неговата секретарка. Това, разбира се, не е съвсем необичайно за определен кръг офшорни компании, но то показва — поне на мен — че лицето или групата от лица, стоящи зад вашия фонд, не искат имената им да бъдат свързвани директно с „Екскалибур“. Естествено, би могло да съществува съвсем разумна причина за подобна дискретност…
Едва се въздържах да не извикам: Да, има причина! Джак Балантайн се притеснява от евентуална негативна реакция от страна на медиите, ако се разчуе, че той стои зад „Екскалибур“.
Елиот Кейпъл продължи:
— Но пък е възможно да съществува и съвсем разумна, но незаконна причина фондът да не се свързва с конкретни имена. Това е характерно за офшорните кухи компании. Никога не се знае кой или какво стои зад тях. С други думи, въпросът ми е, познавате ли лично хората, които стоят зад фонда?
Прикривайки смущението си, му изрецитирах отговора, който Джери ме беше инструктирал да давам:
— Както знаете, господин Кейпъл, имената на водещите фигури в много частни инвестиционни фондове остават конфиденциални. Но, както несъмнено сте забелязали в нашите брошури, „Екскалибур“ има подкрепата на водещи финансови институции като Люксембургската тръстова компания, Бахамската търговска банка…
— Водещи финансови институции? Кого се опитвате да преметнете? Люксембургската тръстова компания е незначителна частна банка, макар че в сравнение с Бахамската търговска банка си е направо „Чейс Манхатън“.
Сведох глава и измърморих:
— Наистина нямах представа, че тези банки са толкова незначителни.
— Струва ми се, че нямате представа за много неща около фонда, който продавате.
— Както казах вчера, отскоро се занимавам с него.
— Личи си. А с какво се занимавахте преди това?
Разказах му накратко биографията си. Той ме изслуша с интерес, особено в частта, където ставаше ясно как съм попаднал на фонда „Екскалибур“.
— Един вид, били сте готов да приемете каквато и да е работа? — уточни той.
— Да, всъщност бях доста отчаян, но наред с това ми се стори добра отправна точка…
— За какво? Кариера на престъпник с бяла якичка?
— Не говорите сериозно, нали?
— Да го кажем така, господин Алън: на ваше място бих внимавал доста с работодателите си и най-вероятно бих проверил детайлно миналото им.
— Уверявам ви, че са съвсем почтени бизнесмени.
— След като са толкова почтени, защо историята с „Микромагна“ е толкова мътна?
Опитах се да прикрия изумлението си. „Микромагна“ беше крайъгълният камък на фонда. Подбрах си думите изключително внимателно.
— Какво имате предвид под „мътна“, господин Кейпъл?
— Простичко казано, имам предвид, че „Микромагна“ не съществува.
Мобилният ми телефон звънна. Звукът ме изтръгна от унеса. Гласът на Елиот Кейпъл внезапно престана да отеква в главата ми и се намерих обратно на пейка в парка, зареял невиждащ поглед към добре поддържана леха с рози. Бръкнах в куфарчето и отговорих на обаждането. Беше секретарката на Джери.
— Господин Алън, имам съобщение за вас от господин Шуберт…
— Може ли да говоря с него?
— Опасявам се, че целия ден е в срещи навън, но ме помоли да…
Прекъснах я:
— Важно е.
— Той е с господин Балантайн и даде изрични разпореждания да не го безпокоя, но иска да се видите тази вечер.
— Значи, ставаме двама.
— Възнамерява да присъства на прием на СОФТУС в „Паркър Меридиън Хотел“ на Западна Петдесет и седма улица тази вечер и се надява да се видите там в шест.
— Предайте му, че ще отида.
И — идваше ми да добавя — му предайте, че съм се запознал с управител на взаимен фонд на име Елиот Кейпъл, който си е направил труда да проучи „Екскалибур“ и е установил, че той се свежда до три кухи компании, които се ползват от подкрепата на три мижави финансови институции с мъглява репутация. Освен това господин Кейпъл е поръчал на асистента си да се обади на Международния директорат за сътрудничество и да попита за номера на „Микромагна“ в Будапеща. И знаеш ли какво, Джери? „Микромагна“ я няма в указателя. Кой, по дяволите, е чувал за компания без телефонен номер? Накратко, господин Кейпъл е стигнал до заключението, че „Микромагна“ може би не е истинска, функционираща компания. Което от своя страна ме накара да се запитам: какво, по дяволите, става?
През целия път обратно към Ню Йорк репетирах речта, с която щях да се изправя пред Джери и да поискам обяснение защо структурата на фонда е толкова подозрителна. И ако не ми дадеше убедителен отговор, щях…
Какво? Да напусна? И да си намеря удобен кашон, в който да се сгушвам нощем на Западен Бродуей? Да се откажа сега, би означавало моментално унищожение, пълен крах. Тази работа ми трябваше. А и сигурно съществуваше някакво съвсем простичко обяснение защо компанията е структурирана по толкова потаен начин и защо „Микромагна“ не са публикували телефона си в официалните регистри. Все пак фондът беше отроче на Джак Балантайн, въпреки че той не искаше името му да се свързва с „Екскалибур“. Медиите продължаваха да кръжат около него като гладни лешояди, тъй че той едва ли би рискувал да се впусне в някакви мътни дела. Не, това беше абсолютно немислимо.
В пет бях обратно в Манхатън и скочих в едно такси директно към „Паркър Меридиън“. Не ми се искаше да се виждам с Джери точно на коктейла на СОФТУС. Годишната среща на американските производители на софтуер беше сред най-важните събития, които посещавах като мениджър в „Компю Уърлд“. На една от тях се бях запознал с Лизи и сега появата ми там само щеше да ми напомни за пореден път колко непоправимо съм прецакал живота си. При нормални обстоятелства кракът ми нямаше да стъпи там, но исках спешно да се видя с Джери и да получа отговор на няколко въпроса.
— Ха, това ако не е Нед Алън!
Щом прекрачих прага на балната зала на „Паркър Меридиън“, ме връхлетя усещането, че съм се качил в машина на времето, за да видя още веднъж миналото си в бизнеса с компютърни списания. Възклицанието се беше откъснало от устата на Дон Даулинг, шефа на рекламата на „Ад Тел“, мъж със забележителна обиколка на кръста. Протегна лапа и после театрално се дръпна, преди да я поема.
— Няма да ме удряш, нали, Нед?
Успях да се усмихна и взех чаша вода от подноса на един келнер.
— Много смешно, Дон.
— Какво те води насам? — попита той. — Чух, че си приключил с този бизнес.
— Преместих се в сродна сфера. Мащабни финансови операции и по-точно частен инвестиционен фонд, който се занимава предимно с нови технологии. Бих се радвал да обядваме някой ден, Дон. Търсим млади компании, които имат нужда от малко капитал…
Дон Даулинг вече надзърташе над рамото ми към някой друг.
— Не мога да повярвам! Бил Джейнс! — извика той, обърна се към мен и рече: — Хубаво, че те видях, Нед. Надявам се нещата да ти се получат…
— Как ти се вижда идеята за обяд?
— Обади се на секретарката ми — отговори той и чевръсто се запромъква към другия край на залата.
Минута по-късно се сблъсках с Дейв Мадуро, някогашния ми търговски представител за Масачузетс.
— Дейв! Как си?
Изненада се да ме види, все едно бях обявен за мъртъв и внезапно се завръщах сред живите.
— О, Нед. Каква изненада!
— Добре изглеждаш, Дейв. Как се отнасят с теб в „Пи Си Глоуб“?
— Добре, добре… — отвърна разсеяно той.
— Има ли някой друг от старата банда?
— Мярнах Дъг Блухорн някъде. Но Чък не е в града, ухажва потенциални нови рекламодатели в Сан Хосе.
Е, това си беше облекчение. Изпитвах ужас при мисълта, че може да попадна на Чък.
— Как сте у дома, Дейв?
— Супер — отвърна той и подобно на Дон Даулинг, очите му зашариха из тълпата за някой, който да го избави от мен.
— Слушай — подхванах аз, — от време на време минавам през Бостън и някой път с удоволствие бих ти се обадил да си поговорим за новите хитове в софтуера.
— Разбира се, Нед. Нали ми имаш телефона?
Накъдето и да се обърнех, бившите ми колеги ме посрещаха смутено и нерешително. Забелязвах как тук-там някой шушне в ухото на човека до себе си, който, на свой ред, се обръща да ме погледне крадешком. Можех да си представя какво се сипе по мой адрес.
Виждаш ли го оня там? Нед Алън. Преди работеше за „Компю Уърлд“ и беше голяма работа. После фрасна шефа си, един германец… Да, да, точно той… Доколкото чух, даже не го арестували…
Беше очевидно, че всявам ужас у бившите си колеги. В мен виждаха всичките си страхове, провала, от който толкова се бояха. Все едно бях експонат от изложение на изроди: „Лузърът. Някогашното светило“.
В този миг чух гласа на Джери.
— Нед, Нед! Насам!
Обърнах се и го видях да стои в далечния край на залата. Махна ми и ми направи знак да се приближа.
И тогава забелязах с кого е. Застинах като ударен от гръм.
До Джери стоеше Тед Питърсън.
Питърсън също изглеждаше стреснат от появата ми. Но когато се опита да се дръпне, Джери го стисна за рамото и размаха пръст в лицето му. Питърсън побеля като платно. Не можех да повярвам на очите си.
— Нед! — извика отново Джери.
Не ми оставаше друг избор, приближих се.
— Тъкмо си говорех с един твой стар приятел — рече ухилен Джери. — Познавате се, нали?
— Да, познаваме се — измънка Питърсън и протегна ръка. — Как я караш, Нед?
Ръцете ми останаха зад гърба ми.
— Как я карам ли? Върви на майната си!
— Спокойно, Нед — намеси се Джери.
— Спокойно? Спокойно? — повиших тон. — Това лайно не го заслужава.
— Не рови в миналото — обади се тихо Питърсън.
— В миналото! В миналото! Унищожи кариерата ми и уби Айвън Долински, а сега ми казваш да не ровя в миналото?
Залата изведнъж притихна. Всички ни гледаха. Джери сложи ръка на рамото ми.
— Нед, стига.
Дръпнах се ядосано.
— Този педал трябва да бъде пратен на съд. Не само защото доведе Айвън до самоубийство, а и за опит за изнасилване.
— Отдавна прекрачи границата, господинчо! — изкрещя Питърсън.
— Защо? Нима не е истина, че миналата година на Канарските острови си се нахвърлил на една жена без нейното съгласие?
— Престани — намеси се Джери.
— Нямаш доказателства! — изсъска Тед.
— Жената е Джоан Гластън…
— Нищо не знаеш!
— И единствената причина да не повдигне обвинение срещу теб е, че си я подкупил.
— Внимавай!
— И все пак е успяла да те изрита хубаво в топките.
Той ми се нахвърли с вдигнати юмруци, но Джери скочи помежду ни и го сграбчи здраво. След това се обърна към мен и изграчи:
— Изчезвай веднага от тук!
— С удоволствие. — Отстъпвайки, плиснах чашата с вода в лицето на Питърсън. — Това ти е за Айвън.
— МЪРТЪВ СИ! — изквича Питърсън, мъчейки се да се отскубне от Джери.
— ВЪН, ВЕДНАГА! — заповяда Джери и тълпата от зяпачи се раздели на две, за да ми направи път.
Навън се наложи да се облегна на една улична лампа, за да не падна. Щом се посъвзех, се отправих на юг по Шесто авеню, бях толкова разтърсен от случилото се, че изобщо не осъзнавах с какво темпо вървя, преди да стигна до Двайсет и трета улица. Идеше ми да се пъхна в някой бар и да си успокоя нервите с половин бутилка „Джак Даниълс“, само че все още бях на прочистваща диета и затова просто продължих още на юг. През Вилидж, покрай Сохо, до Трайбека, през Уолстрийт, докато накрая опрях в края на линията: Батъри Парк. Не знаех колко време е минало, нито какво разстояние съм изминал, тъй като мозъкът ми беше зает да обработва смайващата информация, получена през деня. Не намирах никаква логика.
В главата ми изникваха само въпроси. Защо Джери разговаряше с Тед Питърсън, по дяволите? Защо му размаха пръст по такъв укорителен начин? Защо никога не ми е споменавал, че познава Питърсън? Какво става между тях двамата?
А когато престанах да си задавам тези въпроси, дойде ред на опитите да смеля породените от Елиот Кейпъл съмнения за фонда.
Насочих се на север от Батъри Парк, върнах се обратно към опустелите каньони на финансовия квартал и накрая свърнах назад към Устър стрийт. От тротоара видях, че лампите в апартамента на Джери светят. За пръв път от близо месец насам Джери си беше вкъщи преди полунощ. Не бях изненадан. След спектакъла, който спретнах в хотела, явно искаше да ме причака и несъмнено имаше намерение да ми бие шута.
Не ми се влизаше в конфронтация с него, исках да продължа да се разхождам с надеждата, че до сутринта тежкото ми положение евентуално ще се е поразведрило. Но знаех, че според Балантайновите принципи избягването на отговорност (особено след като си допуснал грешка) е смъртен грях (съизмерим едва ли не с това да отбележиш тъчдаун за противниковия отбор). „Винаги бъди готов да посрещнеш последствията, осъзнай грешката, преглътни хапчето — съветваше Джак Балантайн в «Зоната на успеха» — защото когато посрещаме грешките с достойнство и мъжество, се учим от тях.“
Нямаше как да избегна срещата. Трябваше да „призная грешката“, а после да прегърна съдбата си на бездомник с достойнство и мъжество.
Заварих Джери на дивана, говореше по телефона. Подминах го, влязох в стаята си и започнах да си събирам багажа. Пет минути по-късно той се появи на прага. Забеляза отворения куфар и попита:
— Какво правиш, по дяволите?
— Тръгвам си.
— Защо?
— Ами след случилото се в „Меридиън“…
— Постъпи доста глупаво. Направо идиотско. Но част от вината е моя. Трябваше да ти кажа, че Питърсън работи с нас.
— Моля?!
— Звучиш шокиран.
— Наистина съм шокиран.
— Взехме го за консултант неотдавна. Слухти за нови компании, които фондът евентуално да финансира.
— Защо не ми каза?
— Защото реших, че заради разправиите ти с него вероятно ще реагираш зле.
— Правилно си решил. Не мога да повярвам, Джери… Питърсън е моята Немезида, моят Враг номер едно. Да не говорим, че е завършен гадняр. А ти искаш да работя с него?
— Той е важен играч в Джи Би Ес. Може да се окаже много полезен за нас. И когато се запознах с него преди три седмици…
— Крил си го от мен три седмици?
— Нед, не ми се прави на излъгана съпруга. Тук става въпрос за бизнес. Запознаха ме с него, видя ми се умен човек, който следи развитието на бранша, затова му предложих консултантски договор, което, строго погледнато, не е в унисон с правилата на Джи Би Ес, но всъщност не е нищо повече от това да се виждаме на обяд веднъж месечно, за да ми свежда информация за нови компании. Както и да е, като знам колко го ненавиждаш…
— С основание.
— Да, държал се е ужасно с теб. Затова не исках да те разстройвам, защото наистина става дума само за консултантска позиция, която на практика няма нищо общо с теб. Случилото се тази вечер обаче малко променя ситуацията.
— Как?
— Преди малко говорих по телефона с господин Балантайн. До него вече е достигнала информация за случилото се в хотела. Знаеш ли какво ми каза той? „Нед заслужава възхищение, задето му е дал да се разбере. Но въпреки това си е било самоубийство.“
Свих рамене.
— Подсъдимият се признава за виновен. Съжалявам.
— Извинението се приема. А сега си разопаковай багажа. Не си уволнен.
— Благодаря, Джери.
— Проблемът обаче си остава. Джи Би Ес е най-големият играч в компютърната индустрия в световен мащаб. Тед Питърсън е нашата връзка с тях. Може да е пълен изрод, но е наш изрод. Не искаме да го изгубим. Затова господин Балантайн ти предлага да го заведеш на вечеря и да изясните нещата.
— Абсурд!
— Нед, „предложенията“ на господин Балантайн са си чиста проба заповед.
— Наясно ли е с отношенията ми с Питърсън?
— Напълно. И е на твоя страна, естествено. Но, както вече ти казах, това е бизнес, а както господин Б. обича да повтаря, в бизнеса често се налага да си лягаш с мухльовци. Така или иначе, според него ще ти е от полза, от гледна точка каляване на характера и т.н., да се изправиш лице в лице с Питърсън на вечеря и да постигнеш някакъв вид разбирателство с него.
— Не ми харесва.
— Животът е шибан, мамка му.
— А ако откажа?
— Тогава, струва ми се, че наистина ще ти се наложи да си събираш багажа.
Очаквах този отговор. И се ужасявах от него. Вдигнах ръце във въздуха — универсален жест на капитулация.
— Добре, ясно, ще се видя с него.
— Браво!
— А какво ще стане, ако той не се съгласи да се срещне с мен? Доста неща изговорих тази вечер по негов адрес.
— Ще се съгласи.
— Откъде си сигурен?
— Защото знам, че иска консултантския договор. Не може без него.
— Защо? Нали го раздава голямата работа в Джи Би Ес?
— Да, само дето голямата му работа, колкото и да е голяма, му създава проблеми. Питърсън има финансови затруднения. Опитва се да върже двата края с триста хиляди годишно, а харчи по триста и седемдесет. Което означава, че затъва все по-дълбоко в дългове и това поражда дилема. Дилема, която лесно би могъл да разреши, ако се навие да работи за нас.
Телефонът звънна. Джери вдигна и след кратка размяна на реплики затвори.
— Мадамата, с която имах среща тази вечер. Доста е ядосана.
— Можеш да прехвърлиш вината върху мен.
— Така и ще направя. Утре вечер свободен ли си?
— Да, май да.
— В такъв случай ще се постарая да уговоря вечерята с Питърсън за утре. Вероятно някъде около офиса му в Стамфорд. Колкото по-скоро приключим с тази история, толкова по-добре. Как беше в Бостън, между впрочем?
— Исках да поговорим за това. Човекът, с когото се видях във „Федерал & Стейт“…
— Браво! Как успя да си уредиш среща с него? Те са много навътре с взаимните инвестиционни фондове…
— Да, но човекът, с когото разговарях… Ами, хм, имаше въпроси около „Екскалибур“…
— Нед, наистина нямам време за това сега.
— Какво ще кажеш за утре на закуска?
— Ще закусвам във Филаделфия. После заминавам за Уилмингтън и Балтимор, няма да се върна в града преди десет. Нека се видим тук в десет и половина, ще пийнем по нещо навън и ще ми разкажеш за Бостън и как са се развили нещата с Питърсън. Ще помоля Пеги да уреди вечерята ви с неговата секретарка и тя ще ти се обади веднага щом стане ясно кога и къде ще се видите.
Както се очакваше, в единайсет на следващата сутрин телефонът в офиса ми звънна. Секретарката на Джери, Пеги, ме уведоми, че вечерята с господин Питърсън е уговорена за седем тази вечер в Кънектикът, в атриума на хотел „Хаят Риджънси“ на Пост Роуд в Олд Грийнуич.
— Господин Питърсън ще пристигне с колата си директно от офиса — рече Пеги. — Ако хванете влака на „Метро-Норт“ в шест и четири от Гранд Сентръл, ще бъдете в Олд Грийнуич в шест и четирийсет и пет. От там имате само десет минути път с такси до хотела, и ще пристигнете точно навреме.
Точно така щеше да стане, ако влакчето в шест и четири от Гранд Сентръл не беше спряло на Порт Честър, където чакахме близо половин час. Обадих се по мобилния в ресторанта и предупредих, че ще закъснея. И бездруго бях в ужас от предстоящата среща лице в лице с Питърсън, а сега притеснението ми скочи до небесата.
Поръчах такси от гарата на Олд Грийнуич. Дойде след десет минути, тоест пристигнах в „Хаят Риджънси“ чак в 19:45. Атриумът беше декориран така, че да наподобява Райската градина, с поточе, чакълени алеи и тропически растения. Питърсън седеше на маса в ъгъла. Изглеждаше ужасно. Кожата му беше бледа, под очите зееха огромни кръгове, ноктите бяха изгризани. Приличаше на човек, който не е спал от дни и се намира в състояние на постоянен стрес, който се опитва да удави в алкохол. Докато сядах, келнерката тъкмо му носеше поредното уиски с лед.
— Благодаря за точността.
— Не ти ли предадоха съобщението ми? Метрото…
— Предадоха го. Питие? Водя те с около три.
— Една минерална вода, моля — казах на келнерката.
— Да не си мормон?
— Просто не пия, Тед.
— Е, аз пък пия — каза той и удари стабилна глътка скоч.
— Уверявам те, че и аз не искам да съм тук.
— Какво беше това изпълнение снощи в „Паркър Меридиън“? Нямам думи да изразя благодарността си.
— Не заслужаваш по-малко.
— Решил си да ме съсипеш, така ли?
— Я стига. Кой се е обадил на онзи нещастник от „Хоум Компютър Мантли“ да го заплашва, че ако не уволни Айвън, няма да има реклами от Джи Би Ес? Кой направи същото с Фил Гудуин, за да ми попречи да започна работа там?
— А кой ме принуди да купя онази притурка в „Компю Уърлд“?
— Ти се оттегли от сделката, забрави ли?
— А ти се опита да ми влезеш остро и аз нямах друг избор, освен да отвърна на удара.
— Аха, ясно. Не знаех, че си от смотаняците, за които бизнесът е война. Щом някой те предизвика да отвърнеш на удара, край с кариерата му.
— Ръководя се от един основен принцип: Прецакаш ли ме, аз прецаквам теб. Викат му „Законът на джунглата“.
— Не, викат му „Законът на лишените от морал педали като теб“…
Питиетата пристигнаха и бях принуден да преглътна края на изречението. Щом сервитьорката остави пред Тед новото уиски, той пресуши предишната чаша.
— Ще поръчате ли вечеря? — попита тя.
— Не съм гладен — отвърна Тед.
— Нито пък аз.
Щом тя се отдалечи, той изсъска:
— Искаш ли да ти разкрия една малка тайна? Наистина изобщо не ми дреме какво си мислиш за мен. И на твое място не бих го удрял на морал. Особено при положение че знам какво си намислил.
— Нищо не съм намислил.
— Естествено, че така ще кажеш. Но аз знам…
— Какво знаеш?
— Каква игричка играеш.
— Каква игричка?
— Не ми се прави на ударен, друже. Нима си мислиш, че не съм наясно със смисъла на тази среща? Предай на шефа си, Джери, че съм схванал картинката.
Поклатих глава.
— Съвсем ме обърка.
— Нима? — изкикоти се жлъчно той. — Леле, по-добър си, отколкото мислех, бива те да продаваш фасони. От друга страна, не съм и очаквал друго от ученик на Джак Балантайн.
Сепнах се. Тед го забеляза и се усмихна. После щракна с пръсти и посочи на келнерката вече празната си чаша.
— Не знам за какво говориш — заявих аз.
— Джери ли те инструктира как да се държиш?
— Никой не ме е инструктирал…
— Извинявай, все забравям, че не си от сектата на Мун, а си отскоро в Църквата на Великия мотиватор.
— Не работя за Джак Балантайн.
— Напротив. И аз работя за Джак Балантайн.
— Тука вече съвсем изтървах нишката — признах.
— Че как иначе. „Не знаеш нищо.“ Ама съвсем нищичко.
— Наистина не знам…
— Тогава какво правиш тук тази вечер?
— Джери искаше да поговоря с теб…
— Дойдохме си на думата.
— … с надеждата, че евентуално бихме могли да се разберем.
— Предай му, че не отстъпвам пред заплахи.
— Не те заплашвам.
— Цялата тази работа си е жива заплаха! — извика той. После, забелязал, че думите му привлякоха погледите на хората от съседните маси, се приведе напред и прошепна: — Кажи на Джери, че няма промяна в позицията ми. Двеста бона аванс плюс осем процента от всяка бъдеща сделка. В противен случай…
Скочът му пристигна. Пресуши го на екс.
— В противен случай какво?
— В противен случай… ами нека го кажем така: информацията е сила.
— Все още нищо не разбирам.
Той ми се ухили пиянски.
— Бива те. Много те бива. Сега разбирам защо са те наели. Ти си идеален…
— Идеален за какво?
Питърсън стана.
— Нямам какво повече да добавя. Но ще ти кажа едно: накрая ще ви пипнат. Теб, Джери, Строителя на небостъргачи. Това е един от малкото закони на живота. Всички ни пипват, рано или късно. Въпрос на време е.
Той се обърна и се заклатушка към изхода. Само че не стигна далеч, шестте уискита, които беше обърнал, изведнъж го удариха в краката и Тед политна към един сервитьор с поднос в ръка. Разхвърчаха се чинии и чаши, сервитьорът отскочи встрани, а Питърсън се стовари върху една маса. Отнякъде дотича салонният управител, подхвана го и го задърпа към вратата. Хвърлих няколко банкноти на масата и настигнах двамата във фоайето. Управителят се опитваше да задържи Питърсън на крака.
— Да ви помогна? — предложих аз.
— С вас ли е? — попита той.
— Боя се, че да.
— Веднага го изведете навън, пиян е. Вие можете ли да карате?
— Пил съм само минерална вода, можете да попитате сервитьорката.
— В такъв случай вие поемате отговорност да го заведете до дома му. А когато изтрезнее утре, му предайте, че повече не е добре дошъл тук.
Побутна Питърсън към мен и двамата се заклатушкахме към паркинга.
— Къде са ти ключовете от колата?
— Майната ти — изруга той.
Стиснах го по-здраво с едната ръка, а с другата опипах дрехите му. Бръкнах в левия джоб на сакото му и извадих оттам ключодържател с логото на BMW.
— Какъв цвят е колата ти?
— Черна.
— Къде си паркирал?
Посочи ми далечния край на паркинга.
— Там.
— Супер — измърморих недоволно аз.
Паркингът се оказа изненадващо огромен, а уличното осветление беше слабо. Издирването на черното беемве се оказа трудна работа, особено при положение че трябваше да мъкна със себе си пияния Питърсън, който се блъскаше в калници и капаци и дори одраска пищяла си в едно волво, като изсъска заплашително:
— Направиш ли го пак, ще ти го върна.
— Добре, успокой се — отвърнах аз, без да го пускам. — Колкото по-бързо намерим колата ти, толкова по-бързо ще си у дома.
Открихме я след около пет минути обикаляне. Облегнах Питърсън на вратата и се наведох да отключа. В този миг иззад гърба ми се обади някой:
— Какво ще кажеш да ти помогнем да го закараш?
Обърнах се бавно.
Зад мен стояха двама тъмнокожи бабанки с бейзболни шапки и слънчеви очила. И двамата бяха въоръжени. Понечих да извикам, но усетих нещо хладно и метално да опира в лявото ми слепоочие — дулото на деветмилиметров пистолет.
— На твое място не бих си отварял плювалника — изсъска Бияч номер едно, в гласа му се долавяше лек южняшки акцент. Грабна ключовете за колата от ръката ми и ги метна на Бияч номер две. Вторият държеше дулото на своя пистолет опряно в гърдите на Питърсън, само че уискито беше замъглило мозъка на Тед и той изобщо не осъзнаваше какво става. Бияч номер две отключи задната врата, блъсна Питърсън вътре, после седна до него и подаде ключовете на авера си. Онзи ме съпроводи до шофьорската врата, отвори я и ми заповяда да вляза. Щом Бияч номер две ме взе на мушка, Първият заобиколи откъм пасажерската врата и се качи. После пусна ключовете в скута ми и заповяда:
— Карай.
— Ако искате пари, вземете портфейла ми — отвърнах аз. — Само ни…
Не успях да довърша изречението. Бияч номер едно ме халоса с пистолета си по главата, като се постара да ме заболи.
— Ако искаш незабавна мозъчна операция, продължавай да плямпаш.
— Добре, добре.
— А сега дай газ.
Пъхнах ключа и го завъртях. Двигателят запали от първия път. Превключих на първа и се насочих към изхода на паркинга. Бияч номер едно свали пистолета и го остави в скута си. Хвърлих поглед в огледалото, Бияч номер две също беше прибрал оръжието. Не че му трябваше — Питърсън се беше излегнал на задната седалка в алкохолен ступор.
— Гле’й с’я к’во правим — обади се Първият. — Слушаш ме внимателно и караш точно където ти кажа. Отвориш ли си устата, стрелям. Минеш ли на червено — стрелям. Ясен ли съм?
— Ще се постарая да…
Сръчка ме с пистолета по крака.
— Без много приказки. Завий надясно.
Насочихме се на север по Пост Роуд, слязохме от магистралата и тръгнахме надолу към Олд Грийнуич. Ръцете ми бяха плувнали в пот, плъзгаха се по волана. Пред очите ми беше паднала пелена от чист, неподправен страх, бях убеден, че ще ни убият.
Щом стъпихме на главната улица в Олд Грийнуич, Бияч номер едно ми заповяда да завия надясно под моста на железопътната линия, а веднага след това да изляза на шосето успоредно на релсите. След петдесетина метра стигнахме до прелез с бариери от двете страни на линията. Бияч номер едно се обърна назад и попита:
— Това ли е?
Бияч номер две кимна. Заповяда ми да отбия встрани и да загася фаровете.
Постояхме така минута-две, единственото, което нарушаваше тишината, беше хъркането на Питърсън. В далечината се чу слабият тътен на приближаващ влак, звънецът на прелеза задрънча и бариерите се спуснаха.
— Сега! — нареди Бияч номер едно. Вторият тутакси издърпа Питърсън от седалката и замъкна превитото му о две тяло към прелеза. Провря се под бариерата и го издърпа до линията. Досетих се какво предстоеше.
— О, боже! — извиках. — Не можете…
— Да не си мръднал! — изсъска Бияч номер едно и опря пистолет в челото ми.
Гледах как другият побутва жертвата си към релсите. Питърсън се заклатушка замаяно, очевидно не осъзнаваше къде е и какво го очаква. Изведнъж ги огряха фаровете на летящия насреща им влак. Машинистът наду свирката като обезумял и натисна спирачки. Бияч номер две се откъсна от Питърсън и изтича през релсите. Свирката на влака пищеше неистово. Питърсън като че ли се сепна, обърна се в посока към звука и премигна на светлината. После изведнъж осъзна къде се намира. Отвори уста, но свирката заглуши писъка му. Бияч номер две се беше прехвърлил през бариерата и тичаше към колата. Питърсън се опита да отскочи встрани, но се спъна, главата му се удари в релсите и в този момент влакът…
Затворих очи. За секунда се възцари тишина. Бияч номер едно се усмихна и каза:
— Май току-що извърши убийство.