Дъглас Кенеди
Сделката (16)

9

Офисът ми се оказа миниатюрен. Беше като килерче с размери три на три, мебелирано само с желязна маса, стол и телефон. Килийката беше разположена в затънтен ъгъл на небостъргача, в който се помещаваше „Балантайн Индъстрис“. Щабквартирата на Балантайновата империя заемаше просторен, стилен офис на осемнайсетия етаж на сградата. Аз се намирах в дъното на третия етаж. Тук бяха евтините помещения, по матовите стъкла на вратите в дългия, мърляв коридор, осветен от флуоресцентни лампи, се четяха надписи като ДЖОН МЕЙС: ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ, АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ БЕНТХАЙМ („Няма малки дългове“) и МЕНСЪН & СИНОВЕ: МЕЖДУНАРОДНИ ТЪРГОВЦИ НА КИЛИМИ. Моята клетка се намираше в дъното. Миниатюрното прозорче предлагаше панорамна гледка към съседен въздуховод. Освен че нямаше достатъчно естествена светлина, липсваха и всякакви устройства. Адски депресиращо.

— Знам, знам — започна Джери, щом видя изумената ми физиономия, — не може да се каже, че се отличава с лукс…

— Меко казано — отроних аз. — Няма ли начин да ми намериш ъгълче горе при останалите?

— Компанията ни е съвсем малка, така че мястото ни е много ограничено и двете секретарки си делят един кабинет. Пък и нали знаеш, че фондът трябва да е отделно от „Балантайн Индъстрис“. Хората тук обичат да мразят господин Б. и наистина им е трудно да приемат, че се е върнал в играта като автор на бестселъри. Веднага щом някой репортер или колумнист от клюкарска рубрика разбере за връзката му с „Екскалибур“, във вестниците ще се излее истинска помия. А пострада ли имиджа на един частен инвестиционен фонд, край с него. И можеш да кажеш чао на работата си.

Със сигурност не исках да навредя на фонда, защото в крайна сметка той щеше да ме храни, той беше средството, благодарение на което щях да се изправя на крака. Но въпреки това мястото ме потискаше ужасно и му го казах.

— Да, съгласен съм с теб, не твърдя, че е идеално. Но както сигурно ти е казал и господин Б. вчера, твоята работа е пионерска. Ти помагаш за изграждането на нещо от нулата. И ако се получи така, както планираме, ще имаме възможност да ти наемем апартамент на последния етаж.

Вярно, господин Балантайн ми изпя същата песен. След тениса се отбихме в салона на клуба, където Великият мотиватор ми направи демонстрация на удивителните си способности и успя да ме накара да се почувствам най-важният човек на света, дори ме увери, че вижда в мен потенциал за… хм, велики дела.

— Знаеш ли какво ми хареса в играта ти на корта, Нед? — попита той, след като отпи няколко глътки портокалов сок. — Играта ти е твърда, но тактическа. Разбрах какво направи. Опитваше се да ме измориш. Но нямаше намерение да ме размажеш на корта. Игра последователно и не прояви нетърпение, бе готов да почакаш, докато завоюваш точка. За мен тази стратегия е ключът към добрата търговия. Показа устойчивост и прилежание, нито веднъж не прибърза, знаеше точно в кой момент да подходиш за финалния удар. Поради което съм убеден, че не само ще си полезен за „Екскалибур“, ами е и твърде вероятно да забогатееш. Защото, приятелю, в теб виждам същото, което и в този смел нов свят на частните инвестиционни фондове: неограничен потенциал.

Да, добре, Балантайн може би малко преувеличаваше. Но след като през последните няколко месеца се бях спускал по нанадолнището, нямах нищо против това малко погалване на егото. Той очевидно беше наясно през какво съм преминал, защото думите му очевидно имаха за цел да реабилитират поочуканата ми самоувереност.

— Ти не си само борец, Нед. Ти умееш да оцеляваш. Краставите магарета се надушват, хлапе. И аз съм бил до стената и познавам болката. Особено когато раната е не само професионална, а и лична. Ще ти разкрия една малка тайна, Нед. В сравнение с разтрогването на втория ми брак, сриването на строителния ми бизнес изглеждаше като изкълчване на глезена. Никога в живота си не съм изпитвал по-силна болка.

Очите ми се замъглиха. Извърнах глава, за да скрия сълзите си.

— Съжалявам — казах и разтърках очи. — Наистина не знам защо…

— Никога не се извинявай за чувствата си, Нед — прекъсна ме Балантайн. — Да чувстваш е правилно. Това означава, че разбираш смисъла на загубата и можеш да си извлечеш поука. В противен случай няма как да израснеш. Израстването води до положителна промяна. А положителната промяна винаги носи успех. Това е пътят нагоре, по който в момента си поел, Нед. Така че винаги когато се почувстваш смазан от мисълта за проваления си брак, кажи си: „Като приемам болката, започвам пътя си обратно към успеха“.

Странно, но когато човек е най-уязвим и в най-голяма нужда, губи чувството си за ирония и се утешава с глупости, които иначе би отхвърлил с насмешка. Естествено, съзнавах, че Джак Балантайн ме облъчва. Но в моето състояние на изострена чувствителност копнеех да чуя точно това, което той ми казваше. Защото той инстинктивно разбираше, че в момента се чувствам като изоставено, уплашено момченце, изведнъж озовало се самичко в големия лош свят и отчаяно нуждаещо се от татко. Балантайн щеше да изиграе тази роля. Щеше да се превърне в мечтания татко, в човека, който вярва в мен безрезервно и ще ми помогне да си възвърна самоуважението.

И ако в замяна на тази подкрепа трябваше да се задоволя с тази кутия за обувки, вместо кабинет, бях готов да го направя. Беше нищожна цена за вярата, която Джак Балантайн имаше в мен.

— Добре, с пространството някак ще се справя — казах на Джери, — но не може ли поне да си купя някои основни неща?

— Никакъв проблем — усмихна се той и по-късно следобеда ми връчи плик с пет хиляди долара. — Достатъчно ли е за начало?

— Повече от достатъчно — отвърнах. — Ще се погрижа да получиш касовите бележки.

— Да, добре — разсеяно кимна Джери. — Само не забравяй: ако ще ти доставят нещо, внимавай да не бъде по никакъв начин свързано с „Балантайн Индъстрис“, трябва да е на името на „Екскалибур“.

— Защото служителят от „Комп Ю Ес Ей“ може да се окаже таен репортер на „Ню Йорк Таймс“?

— Много смешно — нацупи се Джери.

„Комп Ю Ес Ей“ на Трийсет и осма и Пето беше първата ми спирка. Купих си компютър „Ай Би Ем Аптива“, факс/модем, лазерен принтер, телефонен секретар и софтуерен пакет. Продавачът положи усилия да демонстрира нюйоркска незаинтересованост, когато ме видя да вадя дебела пачка стодоларови банкноти, но въпреки всичко се ококори.

— Къде да ви ги доставим?

Написах му адреса на фонда „Екскалибур“. Той погледна и попита:

— Какъв е този фонд?

— Фонд, който носи пари на хората.

— То се вижда.

След това се отбих в магазин за офисмебели на Медисън и Трийсет и седма, откъдето си купих стилно бюро втора ръка с буков фурнир, черен работен стол с хромирани тръбни части и модерна настолна лампа на обща стойност под 1200 долара. Управителят на магазина ми позволи да използвам телефона и с едно обаждане уредих да ми инсталират самостоятелна телефонна и факс линия в офиса в понеделник, освен това ги помолих да ми доставят телефонен апарат с тонално набиране. После продължих към Четирийсет и втора улица и Лексингтън и дадох още 199 долара за мобилен телефон, закупен от онези евтини базари за електроника, разположени от източната страна на Гранд Сентръл.

Оставаше една последна спирка от обиколката ми. Отбих се в „Кинко“ между Медисън и Пето и поръчах бланки на фонд „Екскалибур“, както и хиляда визитни картички с името и длъжността ми — УПРАВИТЕЛ НА ФОНДА — изписана в долния десен ъгъл.

След като ми помогна да избера елегантна светлосива хартия, служителят ме попита:

— Имате ли лого на компанията, или запазен шрифт?

Подадох му лъскава, добре изработена брошура, на която със сребърни букви беше изписано ФОНД ЕКСКАЛИБУР.

— Можете ли да използвате същия шрифт на бланката и визитките?

— Разбира се — отговори момчето и разлисти брошурата. — Ваше творение ли е?

— Може да се каже.

— Доста впечатляващо. Ще ви направи ли богат?

— Това е идеята.

Или поне така ми се щеше да вярвам. Наистина не знаех как (и дали) ще заработи фонда. Знаех само онова, което ми бе разказал Джери. Към настоящия момент фондът се състоеше от шестима частни инвеститори (приятели на Балантайн), вложили по един милион долара. Засега „Екскалибур“ беше подкрепил една малка компания, „Микромагна“.

— Справихме се доста прилично с първоначалното предлагане на акции на „Микромагна“ — обясни Джери. — Така или иначе, сега е време да използваш своите контакти, за да ни намериш нови перспективни компании.

Търговската брошура на фонда „Екскалибур“ беше ключовият документ при търсенето на нови инвеститори. Джери ми я показа, когато се върнахме в апартамента след вечерята в „Баули Бейкъри“.

— Отпечатахме я наскоро — обясни ми, изваждайки я от куфарчето си. — Сам я написах. Изчезвам за половин час, ще взема душ. Прегледай я и после ще ми кажеш какво мислиш.

Прочетох брошурата няколко пъти (исках да съм достатъчно навътре в материята, преди да изляза на корта срещу Балантайн на следващата сутрин). Беше много добре конструиран рекламен материал, който започваше с мисията на фонда:

В днешния динамичен финансов свят, където пред сериозния инвеститор стоят безброй инвестиционни възможности, добре балансираният портфейл е важна придобивка. Ако изберете максималната сигурност, никога няма да постигнете добра възвръщаемост. Ако изберете максималния риск, може да се озовете в опасна игра на финансова рулетка.

Ето защо повечето управители на фондове днес предлагат разумно диверсифициран портфейл, където по-сигурните, но носещи по-малка възвръщаемост инвестиции са уравновесени с по-рискови начинания. Но дори инвеститорите с по-рисков дух не биха искали да правят безразсъдни залози. Те искат финансова инвестиция, предназначена да носи максимална печалба, но и осигуряваща евентуална дългосрочна стабилност.

С две думи, търсят вълнуващи, но разнообразни инвестиционни възможности, каквито ФОНД ЕКСКАЛИБУР може да осъществи.

По-нататък брошурата обясняваше „динамичния потенциал“ на частните инвестиционни фондове и как, ако бъдат разумно насочвани и управлявани, могат да осигурят на един добър инвеститор дял в компании с голям потенциал за бързо развитие.

Разбира се, вашият инвестиционен консултант може да ви насочи към редица частни инвестиционни фондове, които обещават висока възвръщаемост, но тази инвестиционна стратегия е несигурна. В крайна сметка ключът към инвестициите с добра възвръщаемост е правилният избор на това коя компания да подкрепите и точно заради това ви е нужна експертната консултация на фонд „Екскалибур“.

Според брошурата „Екскалибур“ държеше пръста си на пулса на най-доходоносната и активна индустрия в наши дни: информационните технологии. Благодарение на сериозните си познания в областта на софтуера и компютърния бизнес фондът успявал да набележи прохождащи нови компании с отлични перспективи. По-нататък брошурата разказваше за единствената си подкрепена до момента компания, „Микромагна“, базирана в Будапеща, но притежавана от американци софтуерна компания, постигнала „феноменален успех“ с висококачествени и евтини текстообработващи програми на тепърва появяващия се пазар в Източна Европа.

Графики и диаграми обясняваха принципите на действие на фонда. Имаше и подробно описание на неговата структура и трите му действащи клона: Северна Америка (дружеството беше регистрирано на Бермудските острови), Европа (регистрирано в Люксембург) и Южна Америка (в Насау, Бахамските острови). Всеки от клоновете имаше свой „търсач на таланти“ (и съответно базирани в Ню Йорк, Люксембург и Сао Пауло), „международен инвестиционен експерт“, занимаващ се активно с търсенето на най-добрите фирми с потенциал в сферата на информационните технологии.

— Не ми спомена, че има и други хора, които вече работят за фонда в Европа и Южна Америка — казах на Джери, щом се върна в дневната.

— Засега са само консултанти, не са назначени при нас. Но ако започнат да намират стабилни инвестиционни възможности, вероятно ще ги наемем на пълен работен ден. Ако възвръщаемостта, която видяхме при „Микромагна“, е барометър за бъдещето, по това време догодина ще разполагаш с по-голям кабинет и ще можеш да си наемеш няколко души да ти помагат.

Разбира се, обсипах го с въпроси. Малко ме притесняваше сложната структура на фонда и най-вече регистрирането в три различни точки извън страната.

— Уверявам те, че това е стандартна практика — успокои ме Джери.

— А една прохождаща американска компютърна компания няма ли да се притеснява, че дяловете й ще отидат при неизвестни инвеститори в Южна Америка или Европа?

— Само ако позволят на тези инвеститори да закупят контролния пакет акции. Истината е, Нед, че компютърните генийчета, които бачкат в мазето, изобщо няма да ги е грижа кой дава парите. След като тези средства ще им помогнат да си разработят продукта, те ще са доволни. Особено ако знаят, че „Екскалибур“ ще ги направи богати, след като изкара компанията на борсата.

И тогава споделих най-голямото си притеснение:

— Основният ми въпрос е как, по дяволите, ще намирам вълнуващи нови компании.

— Нали имаш много контакти в компютърния бизнес?

— Да, но повечето са в областта на медийната реклама.

— Ще трябва да започнеш от нулата и постепенно да проучваш евентуални инвестиционни възможности. Да стигнеш до имената на хора, занимаващи се с разработването на нови продукти. Да им пращаш брошурата, да си уреждаш срещи, да изцеждаш информация от тях и да разбереш на кои прохождащи компании си струва да се заложи. Съзнавам, че не е най-лесният вид търсене на таланти.

— Не е най-лесният ли? Джери, това е най-трудният! Особено при положение че „Екскалибур“ няма никакво минало и с него не са свързани никакви познати имена. Ако поне можех да спомена, че господин Балантайн е дал благословията си…

— И дума да не става. Обещай ми, че никога, пред никого няма да споменаваш името му във връзка с…

— Да, ясно ми е. Джак Балантайн не е свързан по никакъв начин с фонда. Само ти казвам едно: искам да се справя добре и да си свърша работата. Искам да превърна това начинание в успех. Но, честно казано, тръпки ме побиват като си помисля, че ще вдигна телефона и никой, дори най-малките компютърни компании, няма да ми обърне внимание.

— Разбирам те прекрасно. Искаш да се справиш добре. И ние искаме да се справиш добре. Освен това не очакваме от теб да размахаш магическа пръчка и до края на седмицата да си ни открил следващия „Нетскейп“. Наясно сме, че този сорт проучвания се правят бавно и изискват време. Също така знаем, че намериш ли първия инвеститор, силата ще бъде с теб и всичко ще потръгне.

Повярвай ни, за нас „Екскалибур“ е дългосрочен проект. Ако ни питаш нас с господин Балантайн, имаш поне шест месеца да се ослушваш и ориентираш, докато сключиш първия си солиден инвестиционен договор. Междувременно можеш да разчиташ на основната си заплата, тоест на хиляда двеста и петдесет долара седмично и безплатна квартира при мен. Според мен не е лошо като за начало.

Вярно, не беше никак лошо, особено при положение че на хоризонта не се забелязваха абсолютно никакви други шансове за намиране на работа. Освен това се успокоявах с мисълта, че и Джери, и Балантайн си дават сметка, че започваме от абсолютната нула.

Разбира се, продължавах да имам притеснения и съмнения около този наш неясен продукт в ембрионална фаза. Но когато човек е отчаян, е готов да приеме всяко разумно предложение, без значение колко е мъгляво. Особено ако срещу него е легендарният Джак Балантайн. Така че всеки път, щом се усъмнявах в способността си да продам „Екскалибур“, си спомнях, че самият Балантайн е изградил строителната си империя от нулата.

Така че реших да изтласкам встрани всичките си резерви относно „Екскалибур“ и да запретна ръкави, като си повтарях думите на Балантайн, че единственото, което стои между мен и успеха, е съмнението.

И нищо, дори и отвратителната дупка, в която трябваше да прекарвам дните си, не можеше да разколебае вярата ми във фонда.

Започнах с летящ старт. След като приключих в „Кинко“, се върнах в офиса, обадих се в магазина за бояджийски стоки „Янович Пейнт“ на Западна Седемдесет и втора улица и поръчах да ми доставят една бака от десет литра бежова боя, два литра бял гланц, мече и легенче, две четки, кутия терпентин и малко парцали. Поискаха номера на кредитната ми карта, но аз отговорих, че ще платя в брой при доставката.

В четири следобед боята беше пристигнала. Беше петък и понеже исках офисът ми да е готов за понеделник, взех телефона и се обадих на Джери, обясних му за бояджийските си планове и го попитах дали може да ми уреди да получа ключ за сградата за уикенда.

— Нямаш грижи — отвърна. — Ще се обадя на когото трябва и ще помоля да ти го дадат. Само че това е адски кофти начин да си прекараш уикенда, Алън.

— Но е по-евтино, отколкото ако наема бояджия. А и нали знаеш онази приказка…

— Че с една боя можеш да промениш фасона?

— И да скриеш пукнатините.

— Има само едно нещо, което може да скрие пукнатините, и това са парите. И ще натрупаш цял куп от тях в най-скоро време.

— Като стана дума за пари… Дали има възможност за някакъв служебен аванс?

— Плащай с кредитната си карта и после ще ти ги възстановим.

— Само че имам малък проблем с кредитните карти.

Не бяха нужни повече обяснения.

— Колко ти трябват?

— Хиляда ще стигнат.

— Готово. Ще оставя парите на рецепцията на излизане.

— Да пием по бира по-късно довечера? — предложих.

— Не мога. Господин Б. ме помоли да взема нощния полет до Лос Анджелис, за да оправя някакъв проблем, който се е появил с турнето за новата книга по Западния бряг.

— Ех, и на мен ми се лети до Лос Анджелис…

— Не мисли за нея, Нед.

— Лесно е да се каже. Приятен уикенд.

— И на теб. Гледай да не се пресилиш с боядисването.

Аз обаче се пресилих, защото се надявах, че работата ще отклони мисълта ми от Лизи. Така че вложих целия си ентусиазъм в пребоядисването на работното си място. Бях на линия в осем сутринта в събота и бачках чак до десет вечерта. В неделя работих още тринайсет часа и когато си тръгнах, стаичката ми изглеждаше двойно по-голяма благодарение на пресния слой бяла боя. На другата сутрин пристигнаха новите мебели и цялото оборудване от компютърния магазин и офисът изведнъж придоби друг вид. Залових се за работа. Запрелиствах тефтера си с телефони и прозвъних над десет души в най-различни компании, свързани с компютърния бизнес из цялата страна. Нито един успешен разговор. Хората, на които звънях, бяха или „в среща“, или „извън града“ или просто се обаждах в „неподходящ момент“.

Като гледах да не се отчайвам, включих компютъра, влязох в интернет и си набавих имената на всички компютърни компании в страната. За моя изненада броят им се оказа 12 500. През следващите три дни внимателно проучвах списъка и сведох компаниите до 600, с които евентуално би си струвало да се опита. Още три дни отидоха в издирването на имената и телефоните на хората, които се занимаваха с финансовите въпроси в тях. След това отделих още два дни за разпращане на шестстотин брошури, придружени с писмо (върху новата бланка на „Екскалибур“), в което представях себе си и фонда, уведомявах получателя, че търсим вълнуващи нови инвестиционни перспективи в сферата на информационните технологии и че скоро ще им се обадя, за да си уговорим лична среща.

Този процес беше бавен и отегчителен, но поне ми създаваше усещането, че върша нещо полезно. От друга страна, потапянето в работа не доведе до търсения ефект, така и не спрях да мисля за Лизи. Тя продължаваше да ми липсва. Бяха минали почти две седмици и аз звънях в Лос Анджелис всеки ден, търсех я и в хотела, и в офиса, но Лизи не приемаше обажданията ми. В началото секретарката й Джулиет ми даваше едно и също обяснение: била в среща. После обаче явно и на нея й писна от глупостите и внесе яснота по въпроса: Лизи не искала да говори с мен и пресявала обажданията в хотела, за да е сигурна, че случайно няма да я свържат с мен.

Този студен душ не ме възпря да й изпратя по факса дълго умолително писмо, в което се обявявах за пълен идиот, уверявах я, че е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, че не мога да живея без нея и че я моля за прошка.

Писмото беше изпратено преди седмица. До момента отговорът на Лизи беше съсипващ: пълно мълчание. Мълчание, което ми показваше ясно, че не иска да се сдобрим. Въпреки това упорито — като един истински търговец — продължих да й звъня, като се надявах, че с времето Берлинската стена, която беше издигнала помежду ни, най-после ще падне. Беше петък следобед, краят на работния ден, тъкмо се бях върнал в офиса, след като изпратих поредните сто брошури до различни компании, и реших, че е време да се стегна и да направя редовното си обаждане до Лос Анджелис.

— Кабинетът на Лизи Хауард.

— Здрасти, Джулиет, обажда се…

— О, господин Алън… — Тонът й беше красноречив: Остави ме на мира, загубеняко.

— Лизи там ли е?

— Не, замина извън града за няколко дни.

— По работа ли?

— Разбира се.

— Къде по-точно?

— Господин Алън, не мога да…

— Добре, добре. Ще й предадеш ли, че…

— Може да ви намери на 212-555-7894, а в работно време на 212-555-9001.

Въздъхнах.

— Да. Това са номерата. И моля те, умолявам те, кажи й, че просто искам да я чуя за пет минути.

— Имам съобщение от Лизи за вас…

— О!

— Да, това се опитвах да ви кажа…

— Слушам те.

Чух шумолене, протягаше се да си вземе тефтера. Гласът й зазвуча официално, като на стенографка в съдебна зала:

— Лизи ме помоли да ви уведомя, че е назначена за изпълняващ длъжността управител на офиса в Лос Анджелис за следващите шест месеца и че с вас ще се свържат от правната кантора „Плат & Макхенри“ във връзка с развода…

— Какъв развод?

Джулиет изведнъж смекчи тона.

— Господин Алън, просто ви чета каквото ми е продиктувано. „Плат & Макхенри“ ще се свържат с вас, за да ви предложат извънсъдебно споразумение, така че вашият адвокат трябва…

— Нямам адвокат! — заявих аз и затворих.

Потиснах желанието за цигара. Преборих се с необходимостта от питие. Стиснах глава между дланите си. В този миг телефонът иззвъня. Вдигнах и ме заля вълна от английски думи с испански акцент:

— Къде изчезна, по дяволите, Нед?

О, боже. Деби Суарес. След онази нощ така и не събрах смелост да й се обадя, макар че беше оставила няколко съобщения на стария ми домашен телефон. Новите наематели не се бяха нанесли, така че все още можех да прослушвам телефонния секретар там. Вчера най-после бях решил да сменя съобщението и да оставя за връзка номера в апартамента на Джери, както и този в офиса, в случай че някой ме потърси. Да, беше доста гадничко от моя страна да я отбягвам така, но не само че все още ми беше чоглаво, задето се бях озовал в леглото й, ами не можех да си избия от главата мисълта, че случайната ни забежка се беше превърнала в причина за разпадане на брака ми.

— Здрасти, Деби.

— Какво ти става, по дяволите? Преспа една нощ с мен и изчезна, а?

— Дълга история…

— И изобщо не ми се обаждаш, колкото и да ти звъня…

— Наистина историята е ужасно дълга…

— Имам време.

— Деби, моля те… Беше много труден период за мен.

— Не желаеш да ме виждаш повече.

— Искам, обаче… напоследък нещата доста се объркаха.

— И аз ще ти объркам живота още повече? — обиди се тя.

— Не, не. Но… ужасно съм объркан.

— Хайде да се видим, да пием кафе. Не искам нищо повече.

— Добре, добре.

Уговорихме се да се видим в „Старбъкс“ на Петдесет и трета и Парк в шест следобед.

Шейсет минути по-късно влязох в „Старбъкс“ и почти веднага стана ясно, че Деби не иска само да пием кафе. Целуна ме страстно по устните и ме придърпа към себе си. Прокара пръсти през косата ми и ми се усмихна сластно. Седнахме на малка маса и тя стисна ръката ми между дланите си. Изкара ми акъла.

— Честно казано, си помислих, че си се махнал от града.

Внимателно измъкнах ръката си.

— След погребението на Айвън нещата малко се объркаха.

Обясних й как бях изхвърлен от апартамента и се сбогувах с работата си при Рубинек. Деби побърза пак да ме хване за ръката.

— О, господин… Нед… Чувствам се ужасно. Как разбра жена ти?

— Имаше видими следи.

Тя се изкикоти нервно.

— Да, да, знам, аз съм виновна. Ама какво да направя, като си толкова неустоим…

— Деби…

— Сега вече разбирам защо толкова трудно се свързах с теб. Къде си отседнал?

— У един приятел от гимназията.

— Ако ти трябва подслон, винаги можеш да дойдеш при мен. Раул пита за теб всеки ден. Знаеш ли, той наистина адски много те е харесал. Постоянно пита кога ще те види пак…

Замълчах си. Отбягвах погледа й, взирах се в масата и се чувствах наистина отвратително. Деби изведнъж прекрати трескавия си монолог и очите й плувнаха в сълзи.

— Притеснявам те — изхлипа тя. — И се излагам.

— Никого не притесняваш.

— Сигурно си мислиш, че съм напълно отчаяна…

— Не, не, нищо подобно.

— Но си е така. Защото, откакто застреляха оная отрепка мъжа ми преди три години, в живота ми няма никого. В леглото ми не е имало никой, дори и за една нощ, до онзи път с теб. И да ти кажа… — Гласът й притихна до шепот. — Отдавна те харесвам. Тогава на коктейла за Коледа не беше, защото се бях напила. Просто исках да го направя. Исках да те целуна…

— Деби… недей.

— И когато дойде с мен у дома, си помислих, надявах се, молих се, че може да е началото на… Особено след като Раул ми каза колко те харесва.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Не се извинявай. Не ми е нужно съчувствието ти. Имам нужда единствено от теб. Или поне така си мечтаех. Ти. Аз. Раул. Като в приказка…

— Деби, обичам жена си.

— Жена ти те напусна.

— Знам. Издъних се. Това, че преспах с теб, беше…

— Не го казвай.

Кимнах. Замълчахме.

— Знаеш ли, нещата не стават така. Де да ставаха. Но…

— Млъкни — прошепна тя.

— Добре.

Тя отдръпна ръката си, бръкна в чантичката си за пакетче носни кърпички, издърпа една и избърса очите си.

— Знаеш ли какво си мислех днес? Колко съм уморена, адски уморена. Как всичко е една дълга, неистова битка. Парите все не стигат. Времето за детето все е малко. Само грижи — за наема, за училищната такса, за болничните разходи, да платиш тока, дали другата седмица ще си на работа. Все се надяваш, че нещата ще потръгнат, че един ден ще ти е по-лесно. Но вътре в себе си знаеш, че няма как да стане. Така че като се замисли човек, цялата тази борба има смисъл само при едно условие: когато се прибереш вечер у дома, да има кой да те чака.

— Ти поне си имаш Раул.

— Да, понякога си мисля, че той е единствената причина да се будя сутрин, да прекарвам деня в крещене по телефона, да продавам глупости.

Въздъхна дълбоко, отрезвяващо и се изправи.

— Трябва да вървя, господин Алън.

— Казвам се Нед.

Тя поклати глава.

— До скоро, Деби.

— Едва ли.

Отидох пеш до спирката на метрото на Лексингтън авеню. Щом влакчето спря на Четиринайсета улица, едва се удържах да не скоча, да претичам трите пресечки на изток до Стайвесънт Таун, да почукам на вратата на Деби, да падна в краката й, да прегърна Раул като свой син, да дръпна една реч как единствените ценности, в които вярвам, са семейните и после да поведа трима ни, ръка за ръка, към залеза.

Ех, ако животът можеше да е като в холивудските филми…

Прибрах се в апартамента на Джери и проверих телефонния секретар за съобщения. Имаше само едно, и то от Иън Дийн.

— Ей, страннико, здрасти. С Джина се питахме къде си се дянал. После се чух с Лизи вчера…

Не изчаках да чуя края. Бързо набрах номера на Иън.

— Какво ти каза Лизи? — попитах веднага, щом той вдигна.

— Добър вечер и на теб — засмя се той.

— Извинявай, извинявай, просто…

— Знам какво ти е. Как си?

— Бил съм и по-добре.

— И защо не се обади, за бога?

— Знаеш защо, Иън. Пък и съм сигурен, че Лизи ви е казала.

— Да, споменала е нещо на Джина…

— Издъних се.

— Случва се.

— Беше адски глупаво.

— Добре, ясно, било е идиотско. Но всички правим идиотски грешки понякога.

— Не чак толкова идиотски.

— Въпреки това трябваше да ни се обадиш, Нед.

— Смятах, че няма да искате да говорите с мен…

— Да му се не види, Нед! Вие сте ни приятели. Не бихме взели страна в случая.

— Дори Джина?

— Е, добре, признавам, че тя клонеше към Лизи. Особено заради… хм…

— Давай смело…

— Но не очаквай от мен да ти се правя на светец. Било е пиянска издънка, нали?

— Да, напих се до козирката и се озовах гол в леглото на друга жена…

— И си издърпал късата клечка.

— Да, хванаха ме в крачка.

— И все пак това не е като да си убил някого, нали?

— Не е, но бракът ми приключи. Тя няма да се върне, нали?

— Ами, доколкото чух, Лизи още е доста разстроена. И да, според мен те очаква сериозна битка…

— Аха.

— Освен това предполагам, че в момента тя има нужда от лично пространство.

Проклетото „лично пространство“.

— Но кой знае? — продължи Иън. — С течение на времето може би няма…

— Няма какво? Да ме мрази толкова?

Някъде в далечината се чу гласът на Джина.

— Нед, сядаме да вечеряме. А утре заминаваме за Бермудските острови за една седмица. Прибираме се следващата неделя. Така че очаквам да се обадиш, чу ли? Пази се. И помни: имаш съюзник в мое лице.

Щом затворих, през ума ми мина мисълта, че съм бил голям кретен да сложа Иън в графата „Надменно манхатънско копеле“. От друга страна обаче, завистта ми на провинциалистче, нуждата ми да се състезавам на всяка цена ме бе накарала да недовидя една очевадна истина: Иън Дийн се смяташе за мой приятел.

И макар да ми се искаше да се вслушам в приятелския му съвет и за момента да преустановя офанзивата срещу Лизи, все пак й оставих още едно съобщение. После, във вторник сутринта, получих писмо (по куриер) в жилището на Джери.

Нед,

Не се правя на недостъпна, нито искам да се държа като кучка. Но след случилото се е по-добре да стоим настрана един от друг за известно време и да не се чуваме, докато нещата се поуталожат.

Джулиет ми каза как си приел съобщението ми. Сега, след като мина известно време, си мисля, че може би беше малко прибързано да се обаждам на адвокат толкова скоро, извинявам се за това. Но ще съм ти благодарна, ако престанеш да ми звъниш. Това с нищо не помага.

Ще ти се обадя, когато съм готова да го направя, тоест, когато знам какво ще предприема оттук нататък.

Лизи

Заровичках из апартамента на Джери и намерих лист и химикалка. Седнах на масата в трапезарията и написах отговор:

Скъпа Лизи,

Да гледаме от позиция на времето е единственият начин да видим нещата в тяхната цялост, нали? Не мога да променя случилото се, въпреки че бих дал всичко на света, за да върна лентата назад.

Издъних се. Издъних се. Издъних се. И ми липсваш повече, отколкото мога да изразя с думи.

Но след като искаш да не се обаждам повече, ще се съобразя с желанието ти.

Само знай едно: всеки път, когато телефонът ми звънне, ще се надявам да си ти.

Обичам те.

Нед

На път към офиса пуснах писмото в една пощенска кутия и си помислих: Тя е на ход. Ако реши да не отговори, по-добре да започна да свиквам с мисълта, че бракът ни е мъртъв.

Две седмици по-късно все още нямах отговор от Лизи и бях започнал сериозно да се отчайвам. Не просто защото беше ясно, че жена ми не иска да има нищо общо с мен, а и защото нямах нито един положителен отзив на писмата и брошурите на „Екскалибур“. След двеста обаждания нито един продуктов мениджър дори не си направи труда да поговори с мен. „Съжалявам, не ни интересува“ — това беше отговорът, който получавах от секретарки и лични асистенти и друг персонал. Джери почти не се задържаше в града, така че не се налагаше да го държа в течение с развитието на нещата, нито да го баламосвам, че всичко е цветя и рози.

Давах си сметка обаче, че ако не постигна някакъв пробив, в един момент ще трябва да се изправя пред Джери и да му призная, че така просто няма да стане. И защо няма да стане? Ако си добър търговец, има само една истинска причина за провала ти: хората не харесват продукта ти.

Продължавах упорито да звъня по телефона, всеки ден се обаждах на около петдесет компании от списъка. „Съжаляваме, в момента не се интересуваме от частни инвестиционни фондове“, „Съжаляваме, вече има друг частен инвестиционен фонд, проявил интерес към нас“.

Накрая късметът ми проработи. Един следобед ми се обади някой си Дуайт Кейпъл. Бил завършил Масачузетския технологичен институт, имал малка компания в Медфорд, която понастоящем разработвала нова свръхмодерна графична карта (хардуерният компонент, който позволява на компютрите да пускат видеоприложения).

— Продуктът ни е страхотен, но нямаме бюджет, за да го представим на пазара като хората. И когато получих вашата брошура и писмото ви, си казах, че може пък това да е инвестицията, от която имаме нужда.

Попитах го дали мога да отида и да се видя с него в Медфорд и той отговори, че предпочитал да се срещна с финансовия му консултант, брат му Елиот Кейпъл, старши управител на „Федерал & Стейт“, бостънска компания за пенсионно осигуряване; Дуайт му бил показал брошурата на „Екскалибур“ предната вечер.

— Обадете се на Елиот и ако той остане доволен от това, което предлагате, може и да работим заедно.

Оказа се, че никак не лесно да се свържа с Елиот Кейпъл. Секретарката му отговаряше, че е „много зает“. На третия ден, изпаднал в отчаяние, му звъннах в 18:30 и той вдигна лично.

— Ха, какво съвпадение! — възкликна, след като се представих. — Днес следобед успях да намеря време да прочета материалите на „Екскалибур“.

Изведнъж се оживих.

— Понякога успехът се гради на едно случайно съвпадение — рекох. — Ще се радвам да се срещнем и да обсъдим как компанията на брат ви би могла да се възползва от инвестицията на „Екскалибур“.

— Отдавна ли работите за фонда, господин Алън?

— Нед, моля. Не, отскоро съм тук, само от няколко седмици. Но съм невероятно въодушевен от потенциала на „Екскалибур“ като цяло и…

— Значи нямате нищо общо със структурирането на фонда и написването на рекламната брошура?

— Както ви казах, наемник съм.

— А досега работили ли сте в областта на частните инвестиционни фондове?

— Не, това е ново поприще за мен. Вижте, господин Кейпъл, ако можете да намерите пролука в графика си през следващите няколко дни, с удоволствие ще взема самолета до Бостън, за да се срещнем.

— Какво ще кажете за утре, около единайсет преди обяд?

Пипнах те! Най-сетне някой да се съгласи да се видим.

— Единайсет ме устройва идеално, господин Кейпъл. А ако имате време за обяд, за мен ще е удоволствие да ви поканя…

— За обяд и дума не може да става. Мога да ви отделя най-много двайсет минути от времето си. Но ако въпреки това решите да дойдете да поговорим, тези двайсет минути ще бъдат изцяло ваши.

— Ще дойда, господине.

— Само че бих искал да ви предупредя, господин Алън, че единствената причина да се съглася да се видя с вас, е, че ми се струвате разумен човек, който явно не осъзнава, че продава нещо доста нечисто.

Дланите ми внезапно плувнаха в пот.

— Не ви разбирам, господин Кейпъл.

— Добре, господин Алън, ще карам направо. По абсолютно никакъв начин не бих позволил на брат си да вземе и цент от вашия фонд. И причината е проста. Според мен този фонд „Екскалибур“ е чиста проба въздух под налягане.