Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Job, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невена Кръстева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Дъглас Кенеди
Заглавие: Сделката
Преводач: Невена Дишлиева-Кръстева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 04.03.2014
Редактор: Владимир Молев
Художник: Росен Дуков
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-227-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13653
История
- — Добавяне
8
Джери Шуберт беше майстор на напрежението. След като хвърли бомбата, че ми предлага работа, ме уведоми, че никога не говори по бизнес преди десерта. Благодарение на тази жестока хитринка лесно щеше да разбере дали в състояние на отчаяние съм склонен да прибързвам и дали съм готов тутакси да се нахвърля на подадения морков.
Несъмнено бях отчаян, но в същото време съзнавах, че това е тест. Тъй като бях прекарал следобеда със себеутвърждаващите евангелия на Балантайн, си спомнях няколко абзаца от „Зоната на успеха“, в които Великият мотиватор даваше ясно да се разбере, че смята отчаянието за слабост, за непростим грях в бизнеса.
Никога не показвай на другия, че се бориш за изгубена кауза. Ето ти безнадеждна ситуация: остават само двайсет секунди от четвъртата четвъртина, а изоставаш с 14 на 10. Изпадаш ли в паника? Поддаваш ли се на страха? Само ако искаш да изгубиш. Истинският победител гледа страха в очите и излиза от батака с ясното съзнание, че следващият му пас ще доведе до тъчдаун.
Джери явно също приемаше тази философия. Така че не допуснах грешката да покажа нетърпението си. Вместо това го оставих да води разговора и когато подхвърли, че ще оставим сериозните въпроси за кафето, само кимнах леко. Докато вечеряхме с три ястия и бутилка шардоне „Клауди Бей“, в продължение на час наваксахме с информацията за живота си. Набързо разказах как са минали последните петнайсет години при мен, а Джери най-после ми довери някои подробности около своя живот след гимназията (макар че не спомена нито дума за скандала). След гимназията спечелил пълна стипендия като хокеист за Университета „Сейнт Лорънс“, но ученето не му било много по вкуса, затова се възползвал от предложена му възможност и отишъл да играе в професионален отбор от малката лига в Албърта, Канада.
— По онова време бях на двайсет и си мислех, че съм гепил господ за шлифера, защото щом играя хокей професионално, значи съм еба си пича. И макар че печелех едва по триста и петдесет на седмица, се чувствах като Уейн Грецки. Следваща спирка: договор за един милион долара в Националната хокейна лига.
Разбира се, договорът за един милион така и не се появил. Джери си останал забутан в световно неизвестния отбор в Албърта, играел срещу дървеняци, пред зрители дървеняци, в дървеняшки градове като Солт Сейнс Мари, Йелоунайф и Медисин Хет. Така отлетели шест години, през които дори се оженил за една журналистка от Албърта, но бракът им, заяви Джери, на практика продължил точно пет минути. Изведнъж вече бил на двайсет и шест. Получавал по шестстотин на седмица, за да бъде блъскан от клоуни на кънки. Коленете му започвали да сдават багажа и лекарят го предупредил, че го очакват сериозни ортопедични проблеми, ако не се оттегли.
Така че той отново пресякъл границата и се установил в Детройт, където негов бивш съотборник от малката лига имал скромна агенция за корпоративна охрана.
— Бях на червено, нямах завършен колеж, нямах и изгледи за успех. Макар че не ми беше мечта да работя като телохранител, парите не бяха лоши. А и бях отчаян.
Близо година Джери го раздавал бодигард на разни важни клечки от автомобилните компании, които се страхували да не бъдат отвлечени или наръгани от някой свързан с мафията синдикалист. От време на време се случвало да го наемат и разни големи светила от калибъра на Джак Балантайн, който през 1990 година прекарал десет дни в Детройт. Бил дошъл да проучи евентуален проект за изграждане на търговски център край Грос Пойнт и искал местен човек, който познава района. Джери се класирал за негов телохранител („Мисля, че му хареса биографията ми на хокеист“) и около седмица, след като господин Строителя на небостъргачи се прибрал в Ню Йорк, Джери получил обаждане от негов служител, който го уведомил, че господин Балантайн си търси нов бодигард и се бил сетил за него.
— Броени секунди след като затворих слушалката, вече бях в самолета за Ню Йорк. Това беше преди седем години и никога не погледнах назад. Защото господин Б. изхожда от един изключително прост принцип: ако ти се грижиш за него, той се грижи за теб. Дори след като цялата му империя в строителния бранш се срина, той не ме уволни и продължи да ми плаща заплата. Знаеш ли защо? Защото, както сам ми каза веднъж: „Когато един куотърбек е повален, той има нужда от най-добрия си дефанзивен защитник, за да си гарантира, че няма да пострада втори път“.
Освен това Балантайн бил наясно, че Джери има професионални стремежи отвъд ролята на телохранител. Така че след като легендарният футболист решил да преоткрие себе си като духовен учител, му поверил ролята на посредник, възложил му да се грижи за връзките с издателите и литературните агенции, както и с компанията, занимаваща се с организирането на турнетата с лекции.
— След като първата книга на господин Б., „Ти печелиш“, стана национален бестселър, той ме остави аз да се занимавам с договарянето. Първата книга се продаде за триста хиляди, втората за милион и осемстотин хиляди, третата за два милиона и шестстотин хиляди и сега вече може да иска по около петдесет хиляди за лекция. Само за миналата година е изнесъл около двеста, което прави една доста голяма сума, нали?
Кимнах. Много пъти.
— Великият мотиватор е такава еднолична индустрия, че съм наел трима координатори, които се грижат за цялата логистика около турнетата му. Което ме устройва идеално, защото да ти кажа честно, цялата тази работа около бизнеса с мотивиращите книги беше започнала да ме отегчава. След като бях помогнал за превръщането му в огромен успех, вече имах чувството, че нищо не може да ме изненада. И понеже господин Б. също не е от тези, които обичат да се задържат на едно място и винаги търси потенциал за завоюване на нови хоризонти, той се съгласи, че е време да се замислим за нови предприемачески върхове. Проучихме различни инвестиционни възможности и решихме да се спрем на нещо доста авантюристично, но пък с потенциал да носи добри доходи. Чувал ли си за частните инвестиционни фондове, Нед?
Кафето тъкмо пристигаше. Явно идваше времето да разбера и какво точно се крие зад предложението му за работа. Изопнах гръб и си придадох сериозен вид.
— Те са нещо като взаимните фондове, нали така?
— Не точно. Взаимните фондове са консервативна форма на инвестиция. Господин Б. ги нарича „Школата за мисионерска поза на големите финансови операции“, защото, макар че са надеждни, те не са много секси, тъй като са сериозно регулирани. Може да се инвестира само в определени компании, включени в съответния списък, силно си ограничен по отношение на размера на инвестицията, а освен това нишата е претъпкана. Известно ли ти е, че американският гражданин инвестира четиринайсет милиона на месец във взаимни фондове? Количеството пари, налети в тях, е огромно, а възвръщаемостта в най-добрия случай е двайсет процента за година. Което, ако обичаш да залагаш на сигурно, е нелоша възможност. Но по отношение на парите — както и на всичко друго в живота — Джак Балантайн определено не е от тези, които поставят сигурността на първо място. И аз съм същият. Така че ние решихме, че взаимните фондове не са за нас, и стигнахме до частните инвестиционни фондове, което се оказа съвсем различна игра, създадена за хора с дух на комарджии.
Както го обясни Джери, да управляваш частен инвестиционен фонд беше като да заложиш на съвсем младо жребче. Тези фондове представлявали форма на колективна инвестиция, при която група играчи купуват акции във все още неустановени на пазара (и нерегистрирани на борсата) компании, които се нуждаят от капитал, за да се разрастват.
— Общо взето, играта е следната: ние, като управители на фонда, се обръщаме към финансови институции и заможни частни лица и ги насърчаваме да инвестират в нашата партньорска организация. После търсим нови компании, които разработват нови продукти с голям потенциал. Ако преценим, че си струва, влагаме част от парите на фонда, за да закупим дял от компанията. Когато тя стане публична, вече притежаваме доста голям пакет от акциите й. Ако изберем правилната компания, възвръщаемостта може да е фантастична.
Например да речем, че сме подкрепили малка софтуерна компания, която е създала нов уникален интернет браузър. В замяна на капиталовложение в размер на един милион долара, вече притежаваме половината от акциите й. След това няколко интернет доставчици решават да включат този браузър в своя софтуер и изведнъж малката ни компания се превръща в чудесна инвестиционна перспектива. След първоначален публичен търг, акциите й на борсата скачат на трийсет милиона и ние печелим петнайсет милиона от инвестирания милион. И това е само началото. Тъй като цената й на борсата продължава да се покачва, може да се окаже, че сме на път да спечелим малко състояние.
— С други думи, целта на упражнението е да разкрием бъдещия „Майкрософт“, докато все още е разрастваща се малка компанийка?
— Знаех си, че бързо ще влезеш в час — усмихна се Джери. — „Майкрософт“ е инвестицията мечта за всеки частен инвестиционен фонд. Ако в края на 70-те беше срещнал онези компютърни генийчета, Бил Гейтс и Пол Алън, които са се блъскали над някаква чудесия, наречена DOS, и са имали спешна нужда от пари, за да развият бизнеса си, и си им дал два милиона в замяна на дял от малката им компания, знаеш ли колко щеше да струва той днес?
— Няколкостотин милиона?
— Три милиарда. Разбира се, далеч не е толкова лесно да попаднеш на следващия „Майкрософт“. Като цяло обаче търсим интересни малки компании, които ще ни донесат минимум петнайсет до двайсет процента печалба, когато станат публични, и които, разбира се, могат да струват много повече, ако стойността на акциите им продължи да расте.
Инвестицията е доста рискова, все едно залагаш в казино. Но всеки управител на фонд на Уолстрийт ще ти каже, че частните инвестиционни фондове са най-яката възможност за инвестиция в момента. Съществуват много институции и добре поставени частни лица, които имат желание да поверят около десет процента от портфейлите си в ръцете на управители на частни инвестиционни фондове. Защото всеки знае, че ако заложиш на правилната компания, възвръщаемостта е огромна.
Въодушевлението ми растеше с всеки изминал момент. Точно за тази професионална област си бях мечтал, в сравнение с арената на финансите едно компютърно списание изглеждаше незначително, провинциално.
Джери направи знак на келнера да ни донесе още кафе, после рече:
— И така, сигурно се питаш за нашия частен инвестиционен фонд и къде е твоето място в общата схема.
— Целият съм в слух.
Фондът, специализиран изцяло в областта на новите технологии, се казвал „Екскалибур“. Съществувал от шест месеца. В момента се състоял от частни инвеститори, повечето от които имали бизнес взаимоотношения с Джак Балантайн. Заради новопридобитата му слава на Великия мотиватор обаче Балантайн не бил пряко обвързан с него. След краха на строителния му бизнес той не желаел името му да бъде свързвано с финансови операции, защото журналистите щели да го изядат с парцалите. Така че, в името на добрия имидж (и за да бъде избегнат евентуален конфликт на интереси), фондът бил „автономна единица“, регистрирана офшорно от холдингова компания без пряка връзка с „Балантайн Индъстрис“. Разбира се, данъчните били наясно за всички връзки.
— Официално погледнато, офшорните фондове не подлежат на облагане с данъци у нас. Въпреки това обаче данъчните очакват от всеки американец да бъде „примерен гражданин“ и да си признае какво участие има в такива фондове. Което, разбира се, ние сме направили. Защото данъчните стават гадни, ако се опиташ да ги заобиколиш. — Повдигна вежда. — А и защото сме адски примерни граждани.
До днес фондът бил инвестирал в една-единствена компания от областта на информационните технологии, която се намирала в Източна Европа. И сега бил настъпил моментът да се търсят нови инвестиционни хоризонти. Джери искаше от мен да използвам познанствата и контактите си в областта на информационните технологии и софтуерните компании, за да изготвя списък с малки компании с голям потенциал, в които си струва да се инвестира.
— Искаме от теб да ни намериш онези компютърни гении, сбутани в някой гараж в Пало Алто, които току-що са намерили начин да увеличат три пъти бързината на процесора. Или пък онази фирмичка от трима души в Спокан, дето са разработили ново и усъвършенствано устройство за възстановяване на софтуерни програми след токов удар. А ако привлечеш и бизнесмени, които да инвестират във фонда, успоредно с намирането на изгряващи компании, нуждаещи се от средства, за нула време можеш да натрупаш доста завидно състояние.
След това ми обясни условията. Тъй като фондът беше съвсем нов и към момента неособено доходоносен, можели да ми предложат годишна заплата от „само“ 60 000 долара. Освен това обаче щях да получа трипроцентен дял от акциите на всяка компания, в която фондът в крайна сметка реши да инвестира.
— Замисли се — продължи Джери. — Да речем, че ни убедиш да купим за два милиона долара дял от петдесет процента от онази софтуерна фирмичка в Спокан. А тя пък вземе че вдигне стойността си на борсата до четирийсет милиона. Това прави моментална печалба от двайсет милиона за нас, от които ти имаш три процента. Намирай ни по две печеливши компании на година и ще си живееш живота.
Не вярвах на ушите си. Това беше не просто предложение за работа, а възможност за пълна промяна. Щях да имам възможност да ликвидирам всичките си дългове, да натрупам известен капитал, да си възвърна част от самоуважението. И, междувременно, и Лизи.
— Е, Нед, какво мислиш?
— Мисля, че е точно това, което винаги съм търсил.
— Точният момент в живота е важен. Аз пък от известно време търся човек като теб, с опит в търговията и компютрите. И когато ми се обади вчера, си помислих, че съм ударил джакпота.
— Има само един дребен логистичен проблем. Ще трябва да се възползвам от леглото ти за гости още няколко дни, докато си намеря нещо под наем.
— Защо да се вкарваш в разходи за ново жилище? Можеш да останеш толкова дълго, колкото е нужно. Както ти казах вчера, аз почти не се прибирам.
Не можех да повярвам на късмета си. Ако не се налагаше да се притеснявам за наем поне на първо време, щях да успея бързо да изплатя дълговете си.
— Между другото — продължи Джери, — макар че наистина оценявам жеста ти, не е нужно да чистиш апартамента. Една жена идва два пъти седмично.
— Нали трябва да правя нещо, за да уталожа чувството си за вина…
— Мен ако питаш, бързо ще ни се отплатиш за използването на апартамента. За мен ти си инвестиция, човек, който ще ни спечели много пари.
— Точно това искам да направя — уверих го.
— И ще го направиш.
— Кога започвам?
— След като играеш тенис с Джак Балантайн.
В първия момент реших, че Джери се шегува. Но изглеждаше абсолютно сериозен.
— Споменах пред господин Б., че освен че си първокласен търговец, си и фурия на корта. Знаеш ли какво ми отговори? „Добре, преди да го вземем на работа, дай да видим дали ще ме победи на тенис.“
Изведнъж се притесних.
— Да не искаш да кажеш, че получаването на работата зависи от това дали ще го бия, или не?
— Не. Зависи от това дали на господин Б. ще му хареса как играеш.
Опитах се да възроптая, че не съм във форма и не съм онова момче с точния мерник, което вероятно си спомня от гимназията. Но Джери сви рамене и заяви, че Балантайн ме очаква утре сутринта в девет в „Ню Йорк Хелт енд Ракет Клъб“ и ако искам да ме вземат на работа, по-добре да се явя на корта.
— Непременно ли трябва да е „Ню Йорк Хелт енд Ракет Клъб“?
— Това е клубът, където играе господин Балантайн. Всъщност той е един от основателите му.
— И аз членувах там доскоро.
— Вече не членуваш ли?
— Във фризера съм.
Джери се усмихна.
— Колко им дължиш?
— Не, наистина няма значение…
— Колко, Нед?
— Осемстотин — отвърнах смутено.
— Нищо работа. — Той бръкна в джоба си и извади солидна пачка банкноти.
— Джери, наистина не е нужно…
— Това, което правя — отговори той, докато отброяваше осем стотачки, — е да се погрижа да се явиш на корта за мача с господин Балантайн. Така че стани по-рано и се постарай парите да се озоват в ръчичките на управителя, преди господин Балантайн да е дошъл. Не искаме неловки сцени, нали?
— Как ще ти върна парите?
— От първия спечелен дял.
— Ами ако не получа работата?
— Ще я получиш. И не забравяй: когато си на корта с Балантайн, играй така, че да спечелиш. Това е единствената игра, която той разбира.
Опитах се да запомня този съвет на другата сутрин, когато се озовах във фоайето на „Ню Йорк Хелт енд Ракет Клъб“ и притеснено зачаках Джак Балантайн. Както ме посъветва Джери, отидох двайсет минути по-рано, за да уредя проблема с просрочената годишна такса. Управителката на клуба — дребна, пухкава четирийсет и няколко годишна женица на име Зелда — не ме посрещна особено възторжено.
— А, господин Алън — рече сухо, — решихме, че сте напуснали страната.
— Известно време не бях в града — излъгах, — но непрекъснато си мислех за вас.
Подадох й плик с осемте банкноти вътре.
— Това би трябвало да уреди нещата.
— По-добре късно, отколкото никога… Макар че ви изпратихме шест напомнящи писма.
— Както споменах, доста пътувах. Но се извинявам.
— Тази сума покрива миналогодишната такса, само че членството ви си остава прекъснато. Така че, ако желаете да играете отново в нашия клуб, трябва да кандидатствате пак.
— Е, днес съм гост.
— Надявам се, че човекът, с когото ще играете, е изряден? — изсъска тя с неприкрит сарказъм.
— Съвсем изряден — обади се някой зад мен.
Зелда вдигна очи и се ококори срещу Джак Балантайн. Той стоеше точно до мен, облечен в сив спортен екип „Ралф Лорен“ и с кожена чанта за тенис в ръка.
— Добро утро, Зелда — рече Балантайн, белите му зъби грейнаха ослепително.
Тя изведнъж стана раболепна.
— О, господин Балантайн, колко се радвам да…
— Усложняваш живота на госта ми ли, Зелда?
— Нищо подобно, господин Балантайн.
— На мен пък ми прозвуча така.
— Получи се леко объркване с един въпрос, касаещ членство за предишен период.
— Но вече го уредихте, нали? И на приятеля ми няма да му се наложи да кандидатства наново?
— Разбира се, господин Балантайн. Ще му възстановим правата незабавно. Извинете, господин Алън…
— Извинението се приема — каза от мое име Балантайн. После ме потупа по рамото. — Хайде, хлапе.
Веднага щом се отдалечихме към съблекалнята, той се обърна към мен.
— Какво нещо е властта, а? — Подаде ми ръка. — Приятно ми е да се запознаем, Нед.
— Господин Балантайн, наистина съжалявам, че бяхте замесен в…
— Че защо, по дяволите, ще съжаляваш? Колко дължеше на клуба?
— Осемстотин. Но ги платих…
— Само за да играеш тенис с мен?
— Ами… да.
— Това е едновременно умно и глупаво, момко. Умно, защото наистина ме впечатли. Но глупаво, защото не бива никога, при никакви обстоятелства, да допускаш да те унижават заради някакви си осемстотин долара. Не забравяй, че разговаряш с човек, който преди две години беше вътре с двеста милиона, така че за мен осемстотин не са дори дребни пари. А сега върви се преоблечи, чакам те на четвърти корт. Часът ни започва след три минути.
Преоблякох се и бях на корта след две минути. Балантайн беше свалил анцуга и носеше чисто бяла блуза с поло яка „Ралф Лорън“ и съответните къси панталони. Стоеше по средата на корта, правеше упражнения за разтягане и се наслаждаваше на погледите на околните.
— Насам, хлапе — помаха ми той. — Джери твърди, че си трепач на корта.
— Бях. Сега съм средна работа.
— Никога, ама никога не се смятай за посредствен. Особено когато те бива да побеждаваш. Още можеш да побеждаваш, нали, Нед?
— Надявам се.
Подхвърли ми една топка.
— Ами хайде да те видим как ще се опиташ да победиш мен.
Пет минути по-късно вече бях напълно наясно, че Джак Балантайн наистина играе за победа. Тъй като не бях стъпвал на корта вече няколко месеца, а и някак не смеех да вляза твърде остро в играта (въпреки че с цялото си поведение той сякаш ме предизвикваше: „Айде да те видим сега как ще ми сриташ задника.“), Балантайн спечели и двата сервис гейма, като ме остави на нула, а после ми отмъкна и напрегнат гейм с цели пет равенства.
След като резултатът стана три на нула, той взе да ми хвърля въпросителни погледи от другия край на корта: „Ама няма ли поне да се пробваш?“. И точно тогава аз се мобилизирах и започнах да го принуждавам да тича за всяка топка. Балантайн беше класически тип играч сервис мрежа. Опитваше се да изкара противника извън корта още със сервиса. Не успееше ли, удряше дълбока топка, после се спускаше към мрежата. Обичаше да печели точката с няколко бързи наказателни удара. Опитваше се да приключи бързо с опонента. Но като повечето по-тежки играчи, щом го принудих да тича, започна да се изморява. А аз го разкарвах доста, превръщах колкото се може повече топки в дълги размени, които го караха да препуска насам-натам. Освен това започнах да пропуквам и скоростния му първи сервис, който, макар да преливаше от мощ, не беше неспасяем. Това му беше характерното на стила — мощен и динамичен, но лишен от изящество. Като го държах на педал, успях да се възползвам от двайсетте години разлика във възрастта ни.
Преди да се усети, вече му бях върнал двата пробива, спечелих сервирането на два пъти и резултатът вече беше четири на три. Играехме напрегнат осми гейм, в който Балантайн току-що бе успял да спаси ниска топка, закачила мрежата, и сега резултатът беше четирийсет-трийсет. Но аз продължих устремно и спечелих следващия сервис гейм на нула. И тогава Балантайн изгуби почва под краката си и удари две грешни топки. Изправен пред загуба, той нито за миг не показа страх или загриженост. Просто отвръщаше на ударите ми здраво, като спаси на косъм три точки, които доведоха до равен. Допуснах слаб бекхенд в мрежата и изпуснах гейма с лошо воле, което отскочи далеч от корта.
Резултатът беше пет на пет и знаех, че ще го оставя да победи. Не че бях изпуснал битката от контрол. По-скоро, след като бях наваксал изоставането при три на нула и вече имах три сет точки, му бях показал, че съм борец. Но наред с това знаех, че след като съм пуснал Балантайн обратно в сета, би било стратегическа грешка да го победя. Този човек беше единствената преграда между мен и безработицата. Трябваше да му позволя да спечели и по този начин да му покажа, че знам кой е шефът.
И след още няколко непредизвикани грешки, придружени от два-три не чак толкова явни пропуска, Джак Балантайн ме би със седем на пет. Камбанката звънна и оповести края на часа ни на корта. Приближих се до мрежата с протегната ръка. Преди да я поеме, Балантайн ме изгледа строго.
— Защо ми се остави да те бия?
По острия му тон разбрах, че не му е времето да обяснявам как си е спечелил честно и прочее. Затова го погледнах право в очите и казах:
— Защото искам работата, която ми предлагате. И защото, както сам казвате в „Зоната на успеха“, в живота има моменти, когато е стратегически важно да изгубиш един-два гейма.
Балантайн си позволи да се усмихне едва забележимо и стисна ръката ми.
— Добре дошъл в отбора.