Дъглас Кенеди
Сделката (14)

7

В джоба си имах 7 долара и 65 цента. Валеше, и то не лек дъждец, а направо порой. Замъкнах багажа си до Шесто авеню и цели десет минути напразно се опитвах да хвана такси. Никакъв късмет. Погледнах си часовника: 8:18 часа. Дори да се метнех в метрото, пак нямаше никакъв шанс да пристигна на работа в и половина. Така че намерих телефонен автомат и се обадих на Медузата. Преди да успея да му кажа, че ще закъснея, той ме прекъсна:

— Защо не беше на работа вчера?

— Когато ви се обадих в понеделник, ви предупредих, че може да се наложи да остана в Хартфорд и във вторник.

— Напротив, каза, че ще отсъстваш само в понеделник. И тогава ти обясних, че ако те няма и във вторник, ще бъдеш глобен с надницата за един ден, а седмичната ти квота ще се вдигне на осемнайсет продажби. Но не съм ти давал разрешение да отсъстваш и във вторник.

— Сигурно не съм ви разбрал, господин Рубинек — отвърнах аз, като се постарах да запазя спокойствие. — Но, както ви казах, почина мой близък приятел.

— Не ме интересува. Квотата ти към настоящия момент е двайсет и две продажби. Плюс още три, ако не се явиш на работа точно в осем и половина. Имаш девет минути.

Не издържах и изкрещях:

— Майната ти, откачен садист!

Треснах телефона, а след това си помислих: Току-що си изгубих работата. Но поне изпитах известно задоволство, че му бях казал какво мисля за него. То обаче бързо се изпари, тъй като се сетих, че съм без дом, без работа и авоарите ми възлизат точно на седем долара и четирийсет цента.

Прехвърлих малкото си варианти за действие. Можех да пробвам да се регистрирам в хотел, но никоя от кредитните ми карти не би позволила подобно разточителство (а ако напишех чек, банката можеше да ме даде под съд). Значи, не ми оставаше нищо друго, освен да потърся помощ от приятел. Но кой да бъде той? След снощните събития нямах желание да виждам Деби Суарес, а и изпитвах ужас, че може да възприеме обаждането ми като израз на романтичен интерес. В крайна сметка тя е вдовица с дете. Ако разбере, че Лизи ме е напуснала, вероятно ще ми скочи на врата. Само че точно сега представлявах възможно най-неподходящата плячка. Създавах проблеми, а Деби по-малко от всеки друг заслужаваше проблеми.

Разбира се, винаги можех да се обадя на Иън и Джина, но веднага си представих как Лизи се разбеснява по телефона, когато Джина й се обади да й каже, че съм ги помолил да ме приютят за няколко вечери. А и бях сигурен, че Иън и Джина ще се почувстват използвани, когато Лизи ги уведоми за истинската причина да ме изхвърли от апартамента. Кой друг? Фил Сирио. Бинго.

Извадих си портфейла, за да потърся салфетката, на която беше записал телефонния си номер. Но докато ровичках из дебрите на отделенията (стари разписки, фискални бонове от таксита, визитки), попаднах на картичката на Джери Шуберт. Беше ми казал да му се обадя (Не се изолирай), пък и за разлика от Фил, живееше в Манхатън. Естествено, че би помогнал на бившия си съученик от Брънзуик и би го подслонил за няколко вечери. Пъхнах монета в апарата и нервно набрах служебния му телефон. След като ме остави на изчакване за известно време, секретарката му ме свърза.

— Нед! — извика той зарадван. — Надявах се да се обадиш. Май си на улицата…

— Може да се каже.

— Откъде се обаждаш? От тенис клуба си на Западна Двайсета?

— Намирам се в телефонна кабина на Деветнайсета и Шесто…

Навярно гласът ми беше потреперил, тъй като Джери попита:

— Наред ли е всичко, Нед?

— Не бих казал. Загазих, Джери.

— Какво е станало?

— Адски загазих… Не знам къде ще спя тази нощ.

— Звучи сериозно. — После додаде през смях: — Не ми казвай, че жена ти те е изгонила.

— Боя се, че да.

— Съжалявам.

— Случва се.

— Да, така е. Слушай, трябва да бягам за среща с господин Б. Ела до офиса ми. Намира се на Медисън авеню номер 502, между Петдесет и четвърта и Петдесет и пета, а после ще оправим нещата.

Все още валеше като из ведро. На Шесто авеню нямаше таксита. А при опитите ми да изтегля пари от всичките си кредитни карти, получавах едно и също съобщение: „Недостатъчна наличност“. Така че замъкнах куфарите до метрото и се напъхах в претъпкана мотриса. Огромните куфари не ми спечелиха приятелски погледи от другите пътници, особено след като изпуснах единия върху крака на дама в делови костюм.

— Внимавайте! — извика тя, щом куфарът се стовари върху пръстите й.

— Съжалявам.

Тя поклати глава с погнуса. После под носа си измърмори най-тежката нюйоркска обида:

— Турист!

Затворих очи, искаше ми се този проклет ден да свърши колкото се може по-бързо.

Слязох на Петдесет и трета и Пето. Едва извлякох багажа си горе на улицата, имах чувството, че ръцете ми са се откачили от раменните стави. Пороят беше стихнал до постоянен ръмеж. Затътрих се две пресечки на изток и щом стигнах до Медисън авеню номер 502, само дето не се стоварих пред входа.

Офисите на „Балантайн Индъстрис“ се намираха в лъскав небостъргач, строен през петдесетте, един от онези горди, вертикални свидетелства на следвоенния оптимизъм и вярата в корпорациите. До асансьорите стоеше пазач. Той ми хвърли бърз поглед — мокър до кости, с два куфара — и незабавно ме вписа в графа Проблеми.

— При кого отивате, господине?

— Джери Шуберт, „Балантайн Индъстрис“.

Посочи ми няколко стола.

— Изчакайте, докато му се обадя.

— Той ме очаква.

— Не се и съмнявам — измърмори той и се върна зад бюрото си. — Моля, седнете.

Свлякох се на един стол. Палтото ми беше подгизнало, обувките ми направиха огромни локви, усетих, че започва да ме втриса. Пазачът затвори слушалката и каза:

— Господин Шуберт ще дойде да ви посрещне.

Джери се появи две минути по-късно, облечен с връхната си дреха и с куфарче в ръка.

— Приличаш на мокра кокошка — усмихна ми се. — Кофти ден, а?

— И още как.

— Хайде. — Поведе ме, като взе единия от куфарите. — Чака ни кола.

До тротоара беше спрял огромен линкълн. От него слезе униформен шофьор, взе куфарите и ги сложи в багажника. Настанихме се на задната седалка. Джери каза на шофьора:

— Първо спираме на Устър стрийт номер 115, после продължавам към Бродуей номер 111, на пресечката на Бродуей и Уолстрийт.

После се обърна към мен и обясни:

— Имам среща с някакви финансисти, но пътьом ще те оставя в моя апартамент.

— Виж, ако ти създавам твърде много главоболия, просто ми дай назаем стотина долара, за да си намеря някой евтин хотел за ден-два.

Джери разтърка палеца и показалеца си.

— Знаеш ли какво е това? — попита. — Най-малката цигулка на света. Стига си се самосъжалявал, Алън. При мен тия не минават.

— Извинявай.

— Ако ти трябва легло, имам стая за гости в апартамента си.

— Става. Нямам думи да изразя…

Той вдигна ръка.

— Приемам благодарността ти. Какво е това на врата ти, по дяволите?

— Осмукано.

— От жена ти?

— Де да беше.

Джери се засмя.

— Значи това е проблемът.

— Дълга история. Ужасно дълга история.

Докато пътувахме му разказах цялата отвратителна сага от момента, в който „Гетс-Браун“ беше продадена до тази сутрин, когато Лизи ме изхвърли от жилището ни. Щом приключих, Джери подсвирна дълго.

— Това си е за роман.

— И все още не му се вижда краят, като се има предвид, че съм бездомен…

— Правило номер едно от философията за живота на Джак Балантайн: ако искаш да се изправиш на крака, ще се изправиш на крака.

— Дано да е така.

Апартаментът му се намираше между Принс и Спринг. Беше минималистичен и празен. Лъснати подове, бели стени, голям черен кожен диван, телевизор, стереоуредба, дълга стоманена маса със столове. Стаята за гости беше малка, с разтегаем диван и шкаф за дрехи. „Спартанска“ не беше достатъчно красноречиво описание на тази кутийка, по-точно беше да се каже, че е лишена от живот.

— Готино местенце — отбелязах.

— Почти не се задържам тук, като изключим шестте часа сън нощем. Стига да държиш чисто, можеш да останеш за неопределено време.

— Аз съм по хигиената. И съм ти ужасно благодарен.

— Мислил ли си какво ще предприемеш оттук нататък?

— Отворен съм за всичко. Особено при положение че предстои да бъда обявен за Длъжник на месеца.

— Колко си затънал?

— Близо двайсет бона.

— Впечатляващо.

— Аха.

— Първо трябва да се посъвземеш. Разполагай се. Окачи си дрехите в гардероба, поръчай си нещо за ядене, защото в хладилника има само бира. Искаш ли пари?

— Ще се оправя.

— Глупости. — Извади тесте защипани банкноти, издърпа две петдесетачки и ми ги подаде.

— Джери, не приемам милостиня.

Той пъхна банкнотите в горния джоб на сакото ми.

— Хич и не ми пробутвай прословутата мейнска гордост. Довечера ще закъснея.

— По работа?

— За удоволствие.

— Красивата Синди?

— Не, тя си мина по реда.

— Боже, какъв бързак.

— Такъв съм си. Но сега трябва да отлитам. Ще говорим сутринта. И един съвет от мен, Нед. Опитай се да избуташ днешния ден и не се тревожи за утрешния. След дванайсет часа сън животът изглежда далеч по-приветлив.

— Ти си добър човек.

— Я млъквай — усмихна се той. — До утре.

Разопаковах куфарите, свалих мокрите дрехи, взех дълъг горещ душ, облякох джинси и тениска и си направих кана кафе. Постепенно започнах да се чувствам отново човек, докато не се сетих за Лизи и как се бях издънил по най-отвратителния начин. Погледнах си часовника. Минаваше пладне. Знаех какво трябва да направя. Да й се обадя в работата, да я помоля да се видим, да се извиня отново и (ако е нужно) дори да падна на колене.

Взех телефона и набрах служебния й номер. Вдигна Поли, секретарката й. Очевидно беше в течение на случилото се, защото тонът й беше хладен.

— Тъкмо я изпусна. Тази сутрин имаше няколко срещи, след което взе следобедния полет за Лос Анджелис. Както знаеш, все още ръководи тамошния офис.

Значи наистина е зарязала всичко и е летяла цяла нощ, за да се опита да се сдобрим. Ах, ти, глупако Алън. Скочи директно пред приближаващите фарове.

Поли продължаваше да говори. Стори ми се изключително бъбрива.

— Хм, Нед, не знам как да ти го кажа, но Лизи ме помоли да ти предам, че е помолила хазяина да преотдаде апартамента. Предупредила го е, че вече не живееш там, и му е поръчала да прибере мебелите на съхранение. Затова, ако искаш да си събереш някакви вещи, трябва…

— Знам как да се свържа с него.

— Разбира се.

— Моля те, предай на Лизи, че съм отседнал при един приятел в Сохо и може да се свърже с мен на телефон 555–7894.

— Нещо друго, Нед?

— Кажи й, че ужасно съжалявам.

Побързах да затворя, за да не ме чуе как избухвам в сълзи. Бяха ми нужни десет минути, докато се успокоя. Ако баща ми можеше да ме види в този момент, би изпаднал в ужас. Когато допуснеш грешка, признай я пред себе си — каза ми веднъж, — после преглътни буцата. Мъжете в семейство Алън не плачат.

А и не се дънят така кофти.

Устоях на изкушението да успокоя нервите си с няколко глътки от малцовото уиски на Джери. А когато ми се допуши, отидох в кухнята, пуснах чешмата и сложих пакета „Уинстън“ в мивката. Край на пиячката, край на тютюна, от утре сутрин започвам да тичам. Сетих се за съвета, почерпен от мъдростите на Балантайн, който ми даде Джери: Ако искаш да се изправиш на крака, се изправяш на крака. Така е. Въпросът беше дали Лизи ще ми даде шанс да го направя.

Прекарах следобеда на дивана със събраните съчинения на Джак Балантайн, подредени на видно място в скромната библиотека на Джери. Човек трябва да е способен на сериозно количество самоирония, за да чете тези поучения по самоутвърждаване. Преливащи от футболни метафори, те сякаш бяха създадени точно за човека, който бях преди, за изтупания, алчен за печалба търговец, готов да повярва, че съществува рецепта за успеха, някаква стратегическа формула, която можеш да използваш, за да разгърнеш целите си и да постигнеш оптимални резултати.

Но колкото и да се подигравах на футболните метафори и примери, направо подскочих, когато попаднах на следното изречение от най-новата книга на Великия мотиватор, „Зоната на успеха“:

В бизнеса проявяваме същността си чрез моралните си критерии. Печалбата е страхотен мотив за действие, но тя става още по-безценна, когато е съчетана с етичност. Арената на бизнеса не е лека, така че, когато човек атакува, е добре да е сигурен, че има здрава защита зад гърба си. Само че ако атаката не бъде проведена по правилата, ако вие, като куотърбек, се опитате да напреднете чрез непозволени средства, всеки тъчдаун, който реализирате, ще бъде фалшива победа. Защото вътре в себе си ще знаете, че един ден все някой ще научи как са спечелени тези точки.

В „Компю Уърлд“ винаги се бях опитвал да се съобразявам с правилата, да спазвам моралните норми. Докато онова копеле Креплин не ми предложи стола на Чък, а Питърсън не издърпа чергата изпод краката на Айвън, след което се впуснах в една безумна игра. Строго погледнато, не се бях държал „неетично“. Не бях изнудвал Питърсън открито и спазих обещанието си да не разкривам пред никого „повишението“ си като издател. Но за себе си знаех, че съм допуснал пробив в моралните си устои. Натопиш ли крака в аморалното, губиш почва. И заминаваш. Отплуваш навътре в морето.

Излязох от апартамента само веднъж, колкото да се разходя до кварталната бакалия и да се запася с плодове, зеленчуци и газирана вода. Към девет вечерта, след обилна заешка вечеря, умората ме надви. Пъхнах се между завивките и откъртих моментално.

Спах непробудно единайсет часа. Когато най-сетне се събудих и се добрах до кухнята, намерих бележка на стоманената кухненска маса. До нея имаше чисто новичка банкнота от сто долара.

Омбре,

Надявам се, че си спал добре. Ето ти още малко пари, в случай че имаш нужда да си купиш нова четка за зъби. Гледай да се навърташ около телефона тази сутрин, ако решим да се свържем с теб.

До скоро,

Джери

Прочетох бележката няколко пъти, чудейки се какво, по дяволите, има предвид с това ако решим да се свържем с теб. Освен ако, разбира се, работата при Великия мотиватор не му беше замаяла главата и не беше започнал да говори за себе си в множествено число.

Прибрах банкнотата в джоба си, макар че все още ми беше малко притеснено да вземам милостиня от Джери. После изпих чаша портокалов сок и излязох да потичам.

Имах намерение да се спусна по Западен Бродуей, после да направя бързо кръгче около Уошингтън Скуеър Парк, след което да се отправя обратно на юг. Стигнах само до пресечката на Западен Бродуей и Хюстън (с други думи, има-няма пет пресечки), преди да се превия о две, повален от пронизваща болка в гърдите.

Не, не беше сърдечен пристъп. Просто напомняне, че съм в адски лоша форма и че цигарите се отразяват страхотно на здравето.

Останалата част от сутринта прекарах в чистене на апартамента. Все си беше някаква занимавка, пък и донякъде смекчаваше чувството за вина, което изпитвах към щедростта на благодетеля си. Някъде около обяд иззвъня телефонът. Беше секретарката на Джери.

— Господин Шуберт е от среща в среща цял ден. Но би искал да вечеряте с него в девет в „Баули Бейкъри“. Адресът е…

— Знам го — прекъснах я. Спомних си, че с Лизи бяхме вечеряли там веднъж, беше абсурдно скъпо.

— Освен това ме помоли да ви попитам дали ще имате нещо против да вземете няколко негови костюма от химическото „Джи & Джи“, зад „Сохо Гранд Хотел“.

— Няма проблем. Мога ли да свърша нещо друго за него?

Дали долови нервната нотка в гласа ми, издаваща желанието да бъда полезен? Понеже към този момент Джери беше единственото препятствие, отделящо ме от улицата, бях готов да направя за него всичко в рамките на разумното, само и само да мога да продължа да се възползвам от благоразположението му.

— Не, не е поръчал нищо друго. Ще се видите в девет.

„Баули Бейкъри“ се намираше в Трайбека, на десетина минути пеш от жилището на Джери. Пристигнах точно в девет. Ресторантът разполагаше само с десет маси. Показаха ми запазената на името на господин Шуберт. В девет и петнайсет от Джери все още нямаше и следа и аз продължавах да отклонявам настойчивите покани на келнера: „Питие преди вечеря, господине?“, защото след като дадох трийсет долара за покупки и още двайсет и два за дрехите на Джери от химическото, цялото ми състояние възлизаше на сто четирийсет и осем долара, което означаваше, че десетте долара за мартини щяха да го намалят с цели шест процента. А тъй като нямах представа откъде ще дойдат следващите двеста долара, трябваше да бъда разумен.

Любезно уведомих келнера, че ще изчакам, докато дойде моят приятел. Погледът ми остана упорито забоден в менюто, защото ако Джери не се появеше, щях да попадна в неловкото положение да се обяснявам на салонния управител, че тази вечер няма да имаме нужда от свръхскъпата маса, за която се чака по пет седмици (освен ако не си от „Балантайн Индъстрис“).

Или пък можех да спечеля уважението му, като си поръчам вечеря.

При цени на ордьоврите минимум 14 долара, ястие за 29 и поне 4 долара за бутилка минерална вода, можех да се спася за около 65 долара заедно с бакшиша и таксата за обслужване. Боже, само преди няколко месеца просто щях да метна кредитната си карта, все едно е двудоларов чип за покер, без изобщо да се замисля за финансовите последствия. Не просто бях безразсъден, а изобщо не се замислях за парите. Те изтичаха между пръстите ми; не си давах труда да им обръщам внимание. Не поглеждах по-надалече от следващата сделка, от новия дизайнерски костюм, от предстоящата изискана вечеря в свръхлъскав ресторант. Ето това е точното определение за глупак: човек, който така се стреми да покори върха пред себе си, че губи от поглед целта, която придава смисъл на усилията му.

— Виждаш ми се тъжен, Нед.

Вдигнах глава, Джери стоеше пред мен.

— Просто се бях замислил.

Седна, поръча питиета и подхвърли:

— За жена си ли мислиш?

— Аха.

— Много ли ти липсва?

— Направо ме побърква.

— Ами направи нещо по въпроса.

— Какво например?

— Стъпи си на краката. Оправиш ли се, тя ще се върне.

— Не и след глупостите, които сътворих.

— За пръв път ли те спипва?

— За пръв път изобщо правя подобно нещо.

— Боже мили, ти да не си бойскаут?

— Обичам жена си.

— Поздравления. Хм, подобна вярност е голяма рядкост. Тя не може да не си дава сметка колко я обичаш.

— След това, което направих, едва ли има значение.

— Стига, жените са наясно, че ангелите на мъжете са слаби. Особено в този аспект. Пък и е било само веднъж, след погребението на приятел, при това, докато сте били разделени. Повярвай ми, щом си стъпиш на краката, ще си я върнеш.

Питиетата пристигнаха. Вдигнах чашата си с вода „Перие“.

— Джери, наистина не знам как да ти се отблагодаря…

— Алън, моля те, давай по-кротко с това колко си ми задължен. Караш ме да се чувствам като свети Юда.

— Да, добре, но нека ти кажа едно: спаси ми задника.

— Сам ще си спасиш задника, Алън. И знаеш ли защо? Защото си роден търговец. И такива като тебе винаги изплуват.

— Дори когато някой се опитва да унищожи кариерата им ли?

— На твое място не бих се притеснявал чак толкова за онзи Тед Питърсън.

— Джери, той е като Терминатора. Няма да се откаже, докато не ме види извън играта.

— Къде работеше той, в Джи Би Ес ли?

— Аха, шеф е на рекламата им.

— Искаш ли да го махна от пътя ти?

— Искам го три метра под земята.

Джери се засмя мрачно.

— Тази услуга не я осигуряваме. Но съм убеден, че господин Балантайн познава някого в борда на Джи Би Ес. Той има познати абсолютно навсякъде. И ако се обадим на подходящия човек, на Питърсън ще му бъде наредено да се кротне. Всъщност убеден съм, че Джи Би Ес дори не знаят какви ги е надробил.

— Благодаря ти за предложението, но вече е късно. Айвън е мъртъв, а и аз също, поне що се отнася до компютърния бизнес.

Той се загледа в отблясъците на мартинито и попита:

— Кое му харесваш най-много на продаването?

— Това да убедиш някого да ти каже „да“.

— Има ли значение какво продаваш?

— Ни най-малко. Играта няма нищо общо с конкретната стока, важното при нея е убеждаването. Така че, да, стига въпросният продукт да е законен, мога да го продавам.

— Това е хубаво.

— Защо?

— Защото това, което искам да продаваш за нас, изобщо не е незаконно. Всъщност както ще ти каже всеки на Уолстрийт, е последният писък на модата.

— Извинявай — прекъснах го, — но май те загубих някъде по трасето.

Джери вдигна очи от питието си и ми се ухили язвително.

— Не ми ли следиш мисълта?

— Не успявам.

— Добре, ще бъда по-ясен. Какво ще кажеш, ако ти предложим работа?