Дъглас Кенеди
Сделката (13)

6

Беше безсмислено да се връщам до Манхатън тази вечер. Така или иначе, след сцената в офиса на Дуейн Хелман имах нужда от няколко силни питиета и Кастър, която официално вече не беше на работа, с удоволствие дойде да ми прави компания.

Така се озовахме в някаква ретробирария на име „При Капи“ в жилищен район в Западен Хартфорд, където в продължение на следващите четири часа се наливахме с бърбън и бира, изядохме по една тава печено месо и постепенно започнахме да си доверяваме тайни. Нейната си я биваше: миналия месец, след повече от двайсет и пет години зимен сън, най-накрая установила, че е лесбийка.

— Малко се изненадах колко леко приеха новината колегите. Особено когато се появих на един служебен купон с гаджето си Бет-Ан.

— Какво работи тя?

— Водопроводчик е.

След като направи това разкритие пред мен, беше мой ред (според неписаните правила за общуване между непознатите, седнали на чашка) да й доверя едно-друго. Така че й разказах историята с Креплин и богатото разнообразие от проблеми на професионалния и семейния фронт оттогава насам.

— Добре че не халоса оня идиот Хелман — обади се тя и гаврътна бърбъна си, — защото този път щеше да получиш обвинение. Винаги ли ти е бил толкова къс фитилът?

— Едва откакто се изля цялата тая помия.

— На твое място бих престанала веднага. И понеже е вечерта на безплатните съвети — усмихна ми се пиянски, — ето ти още един бисер на мъдростта от следователката лесбийка. Аз бих осигурила на жена ти толкова лично пространство, колкото й е нужно в момента. Знаеш ли какво най-много ненавиждат жените у мъжете? Да видят, че си изпаднал в нужда. Явиш ли й се отчаян, забрави да си я върнеш.

Продължих да си го повтарям, докато се регистрирах в близкия мотел „Мариот“. Беше десет вечерта. Стоварих се в леглото и си проверих съобщенията вкъщи. Нито дума от Лизи. Звъннах в офиса й в Ел Ей. Секретарката й Джулиет още беше в офиса.

— Предадох съобщението ви от онзи ден, господин Алън. Но Лизи така и не се върна в Лос Анджелис вчера, наложи се да замине от Кармел направо за Сан Франсиско за бизнессреща, уговорена в последния момент. В момента е там на работна вечеря, така че не я очакваме в Лос Анджелис преди утре. Ще оставите ли ново съобщение?

— Не, благодаря.

Предпочетох да се свържа с „Мондриан“ и помолих да ме прехвърлят към телефонния секретар на Лизи. Оставих й простичко, ясно съобщение, в което й разказах за самоубийството на Айвън, как се е наложило да отида да идентифицирам трупа и да се погрижа за погребението, и че няма да се върна в града преди вторник вечер. Внимавах да не вкарвам емоции. Не оставих номер в Хартфорд, където да ме намери. Не звучах умолително. Както ме посъветва Кастър, държах се на ниво и давах вид на човек, който владее положението. Макар че хич не ми беше до това. Идеше ми да изкрещя в слушалката: Полудявам! Липсваш ми! Моля те, моля те, позволи ми да скоча в първия самолет и да дойда да изясним нещата.

Ако кажем на най-близкия си човек на света онова, което наистина чувстваме, често рискуваме да го загубим. Защо е така?

Разсъждавах над този въпрос и в три и половина следобед на следващия ден, докато стоях пред крематориума с инспектор Кастър и пушех. Пред сградата спря такси. Вратата се отвори и от колата слязоха Деби и Фил Сирио. Изтичах при тях и ги прегърнах. Забелязах, че останаха изненадани от трупнатите напоследък килограми и стиснатата между пръстите ми цигара.

— Благодаря ви. Ужасно ви благодаря. Мислех, че може да ми се наложи да се справя сам.

— Няма проблем, шефе. Хванах се на работа в ресторанта на брат ми, така че лесно мога да се измъквам.

— А господин Зануси ме пусна без проблем за следобеда — обади се Деби.

— Той как прие новината?

— Замлъкна. Надявам се да се е почувствал засрамен. Вие добре ли сте?

— Долу-горе.

— Откога пушите?

— Временно пропадане.

— Да не сте откачили, господин Алън? Тия гадории убиват…

— Само ако човек се постарае — обади се инспектор Кастър.

Представих я. В този момент ни прекъсна директорът на погребалната агенция, мазник с черен костюм и с папка в ръка, вторачен в часовника си, все едно се канеше да анализира времепространствения континуум.

— Време е — обяви той.

Инспектор Кастър додаде тихичко:

— Следващият клиент ще се появи след половин час.

Параклисът представляваше най-обикновено помещение, нищо особено. Варосани тухлени стени, под от пясъчник, лакирани чамови пейки, постамент от изкуствен мрамор, върху който стоеше избрания от мен обикновен дървен ковчег.

Щом го видяха, Деби и Фил се сепнаха. Не че не го бяха очаквали, но винаги има нещо дълбоко смущаващо в гледката на тази кутия. Защото знаеш, че вътре лежи някой, който едва допреди ден-два е бил толкова жив, колкото си и ти в момента. И че в крайна сметка и теб това те чака.

Седнахме един до друг най-отпред. Влезе равинът. Едва прехвърлил шейсетте, черен костюм, черна вратовръзка, черна кипа. По-рано същата сутрин се бяхме чули по телефона, след като вече бях уговорил подробностите с хората от погребалната агенция. Той ме попита какво искам за службата. Отговорих му, че предпочитам да е простичка и кратка. Някоя молитва, но не и хвалебствия. Мисълта един непознат да възхвалява човешките качества и добродетелите на Айвън ми идваше в повече.

Равинът застана отдясно на ковчега и занарежда на иврит, стиснал здраво очи, тялото му се поклащаше леко напред-назад като разлюлян от вятъра клон. След това на английски обяви, че ще каже кадиш — молитвата за мъртвите — за нашия отишъл си брат Айвън.

Отначало гласът му беше съвсем слаб, но бързо премина в плътен, приковаващ вниманието баритон — пламенен, усърден, дълбоко трагичен. И макар никой от нас да не разбираше нито дума от чутото, тонът беше пределно ясен. Беше умрял човек. Беше свършил живот. Редно е да се отдаде почит.

Деби хлипаше тихичко. Фил се беше втренчил в ковчега и правеше всичко по силите си да се овладее след неочакваната фронтална атака на молитвата. Дори инспектор Кастър беше развълнувана от дълбоката самота, лъхаща от тази служба. А аз? Аз просто се чувствах оставен на произвола. Тотално не на себе си. Питах се как така високоморален човек като Айвън може да потъне, докато безскрупулна отрепка като Тед Питърсън процъфтява. Мислех си също и колко е лесно всичко да отиде по дяволите.

Молитвата свърши внезапно, последните нотки на баритона отекнаха в белите стени. После, след миг тишина, се чу превъртането на механизмите, които се задвижиха, за да скрият ковчега от погледа ни. Равинът се приближи и се здрависа с всеки от нас. Мазният шеф на агенцията ни изведе навън. Погледнах си часовника. Цялата служба беше отнела десет минути.

Инспектор Кастър трябваше да се връща в управлението. Даде ми визитката си, целуна ме по бузата и ми каза, че ако някой ден ми потрябва водопроводчик, непременно да извикам нейната Бет-Ан. Благодарих й за всичко.

— Карай я по-леко — заръча тя. — Особено спрямо себе си.

Директорът на погребалната агенция ни извика такси, като не пропусна дискретно да попита дали ще платим с кредитна карта (Приемаме всичко, без „Американ“ и „Дайнърс“). Отклонихме предложението му да изчакаме таксито в „салона за роднините“. Слънцето още грееше, мартенският студ беше поносим. Запалих цигара и получих укорителни погледи от Деби и Фил. Те обаче си замълчаха, защото службата бе оставила и трима ни без думи, а и защото гледахме димящия вече комин.

Погребалният агент се върна с фактура и формуляр, в който да попълня данните от кредитната си карта и да се подпиша. Погледнах сумата: 3100 долара, които включваха обработка с балсамиращи вещества, ковчег, транспорт, служба и кремация. Смъртта не е евтино удоволствие. Добре поне че документът за плащане беше изготвен със старите ръчни машинки, ако беше от новите терминали, които верифицират данните незабавно, кредитната ми карта „Мастеркард“ щеше да бъде отхвърлена. Макар че не знам какво щеше да направи мазният директор тогава. Освен да дръпне шалтера на пещта, преди работата да е свършена изцяло.

— Не ми казахте къде да изпратя тленните останки — каза той. Подадох му листчето с името и адреса на Кристи Долински. — В таксата е включено изпращане с обикновена поща на територията на САЩ. Ако желаете, можем да изпратим урната по куриер срещу 20 долара. Разбира се, гарантирана е доставка на следващия ден.

— Не искам Айвън да пътува по пощата — обади се Фил Сирио. Извади тлъста пачка банкноти, издърпа една двайсетачка, смачка я на топка и я хвърли в краката му. — Ей ти ги допълнителните двайсет кинта. И ако Айвън не е пристигнал във Флорида утре, ще се разправяш с мен.

Хванахме обратния експрес в 16:20 часа. Фил си поръча бира, аз — бърбън, а Деби — ром с кола. Изгълта го за нула време и се разплака. Силно.

Пихме през целия път до Ню Йорк. Фил продължи да ме налива с бърбън и в един момент установих, че не мога да спра да говоря, цялата отвратителна безбожна история от изминалите десет седмици се изля от устата ми, все едно бях в изповедалня. И макар че Фил и Деби не можеха да ми дадат опрощение, поне бяха два чифта изпълнени със съчувствие уши.

— Боже, как е възможно жена ви да ви изостави точно в такъв момент? — възкликна Деби.

— Случилото се не е изцяло по нейна вина — защитих я аз. — За да се прецака един брак, са нужни двама души, нали така? А напоследък не съм особено приятна компания.

Слава богу, не се задържахме за дълго на темата за брака ми, защото Фил имаше да изпуска пара по една друга тема — Тед Питърсън.

— Това белобрадо мизерно лайненце! Може да ми се прави на голям гъзар с ония ми ти костюми „Брукс Брадърс“ и къщата в баровски квартал, обаче отвътре си е просто един отмъстителен мафиот. Познавам престъпници с повече морал, отколкото този клоун. Не че ти натяквам, шефе, обаче наистина трябваше да…

— Знам, да, знам, просто се опитах да постъпя човешки.

— Какво ти казах тогава? Не може да се отнасяш човешки и благородно с аморален кретен. Трябваше да ми позволиш да му се обадя.

— За какво говорите? — попита Деби.

— За̀брави — изломоти Фил и смени темата.

Щом стигнахме Гранд Сентръл, Фил настоя да ни замъкне в бара на близкия хотел „Хаят“ за прощално питие. Четири часа по-късно, когато Деби започна да ме гали по бедрото под масата, реших, че е време да вдигам гълъбите. Станах и обявих:

— Слушайте, хора, трябва да вървя. Още веднъж да кажа, че нямам думи да изразя благодарността си, задето дойдохте до Хартфорд…

Деби също се надигна.

— И аз тръгвам. Раул сигурно ме чака.

Посегнах към джоба си за портмонето.

— Фил, дай да помогна с щетите…

— Твоите пари тук не вървят — отвърна той и написа нещо на една салфетка. — Това ми е номерът в офиса на брат ми. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

Стана, прегърна ме и пъхна салфетката в горния джоб на сакото ми. Пред хотела спрях такси. Докато отварях вратата, за да влезе Деби, тя ме хвана за ръката и ми се усмихна пиянски.

— Хайде!

— Едва се държа на краката си, Деби. Дори не мога да ти опиша колко…

— На път съм ви, ще ме оставите вкъщи и ще продължите. Искам да ви кажа нещо.

Неохотно се вмъкнах след нея, твърдо решен да отлепя ръката й от бедрото си, ако отново посегне. И без това си имах достатъчно проблеми.

Деби каза на шофьора адреса и се отправихме на юг. После бръкна в чантичката си, извади някакво листче и ми го даде.

— Това е за вас.

Разгънах го. Чек на мое име за четири хиляди и петстотин долара.

— Какво е това, Деби?

— Знаете какво е.

Чекът се размаза пред погледа ми. Бях пиян.

— Не го искам. Сериозно.

— Парите, които сте платили за таксата на Раул.

— Не съм плащал на училището. „Компю Уърлд“…

— Господин Алън…

— Стига, говори ми на…

— Добре, добре, Нед. Преди няколко дни ходих до училището. Някаква родителска среща. И говорих с финансовия, който всъщност се оказа много точен пич. Той ми каза, че от „Спенсър-Рудман“ са му се обадили преди няколко месеца и са направили голям проблем за онова писмо, дето си го подписал, че списанието ще гарантира сумата, която дължах на училището. И когато той им казал, че гаранцията си е гаранция, те отговорили, че ще я уважат, ама си нямал право да пишеш такова писмо. И смятали да те заковат с тая сметка. Копеленцата са те принудили да ги дадеш тия четири бона и половина, нали?

— Деби…

— Знам, че е така, имам една нова приятелка, Паула, от счетоводството. Вчера сутринта я накарах да ти извади досието и да види ведомостта. Трябва да ви кажа, господин Алън… Нед… че се разревах, като видях какво писмо са ти изпратили.

Стоях и гледах чека.

— Не е като да съм се правил на добрата фея, Деби. Решението не беше мое, а тяхно.

— Да, обаче ти не си се възпротивил, това е важното. И не ми каза, за да не ме накараш да се почувствам неудобно.

— Не ми е в стила.

Тя покри дланта ми със своята.

— Харесва ми стилът ти.

Внимателно отместих ръката й и скъсах чека.

— Знаех си, че така ще направиш — засмя се тя. — Но не затова го написах.

Замълчахме. После Деби каза:

— Благодаря ти.

Шофьорът спря на Деветнайсета улица и Първо авеню, точно пред сумрачния вход на сграда, строена през 50-те, средна ръка жилищна кооперация насред лабиринта, известен като Стайвесънт Таун. Из улицата се шляеха пропаднали типове.

— Колко далече живееш? — попитах.

— На половината път до реката.

Това реши въпроса.

— Ще те изпратя до входа.

По пътя мълчахме. Щом стигнахме до входа, Деби рече:

— Влез да видиш Раул.

— Наистина съм ужасно…

Тя извади ключ от чантичката си и отключи входната врата.

— Не искаш ли да видиш за какво са отишли парите ти?

— Добре, само за минутка.

Апартаментът беше на приземния етаж. Схлупен и претъпкан. Като стар магазин за антикварни стоки. Сгъваеми простори, отрупани с току-що изпрани дрехи. Стар телевизор и видео. По стените рисунките на Раул от училище.

В дневната имаше малка ниша, оборудвана с двуетажно легло. На втория етаж прохъркваше майката на Деби. Раул спеше под нея.

Дълга черна къдрава коса, безупречна кожа, лека усмивка. Невинно ангелче.

— Красив е — прошепнах.

Деби кимна.

— Трябва да тръгвам.

Излязохме от нишата. Наведох се да я целуна по бузата за лека нощ. Но в следващия миг се бяхме нахвърлили един върху друг, ръцете ми заровени в косата й, в гърдите й, под полата, спънахме се на прага, стоварихме се на леглото, мозъкът ми изпращаше сигнали за тревога, но нещо ги заглушаваше, ръцете й се вкопчиха в ризата ми, един слаб укорителен гласец в главата ми се опита да ме предупреди: Това е лудост.

Пред очите ми падна пелена.

Дневна светлина. По-точно казано, ослепителна дневна светлина, която се процеждаше през пролука в щорите. Отворих едно око. Огромна грешка. Светлината се вряза в зрителния ми нерв и изпрати в дълбините на черепната ми кухина агонизираща болка. Отворих и другото. Бум. Тряс. Ох. Имах чувството, че в главата ми се е забил пикел. Устата ми бе пресъхнала като Сахара. Усещах торбички под очите си, лицето ми беше подпухнало и мазно. И за секунда-две се зачудих: Къде съм, по дяволите?

В следващия момент установих, че съм гол и лежа до Деби Суарес. Тя спеше дълбоко. Заля ме вълна на ужас, познат на всеки мъж или жена, които със събуждането си разбират, че се намират на място, където не би трябвало да са, до човек, с когото нямат работа. И макар да можех да обвиня алкохола, късния час, емоционалния товар от смъртта на Айвън, моментната страст или да си намеря каквото и да е извинение, фактите са си факти: беше жестока грешка, за която сам си бях виновен.

Погледнах си часовника: 7:12 часа. Трябваше да ставам. Бързо. Изправих се и колкото се може по-безшумно спуснах крака на пода. Щом палецът ми докосна опърпания килим, забелязах (с огромно облекчение) използван презерватив на пода и с известно усилие на мисълта все пак успях да си спомня смътно как Деби прекъсна страстните ни прегръдки, заровичка в чекмеджето на нощното си шкафче и извади презерватив.

Това беше добрата новина. Лошата видях в огледалото до леглото. Отдясно на врата ми имаше малка, но издайническа смучка, плюс няколко драскотини по-напред до гръкляна. Слава богу, че Лизи още беше в Лос Анджелис и щеше да остане там поне седмица. Защото нямаше и капчица съмнение как са се появили тези белези.

Дрехите ми се въргаляха на пода. Грабнах ги и се пъхнах в банята. Костюмът ми изглеждаше така, сякаш някой го е нагънал на топка и е играл баскетбол с него. Облякох се, изцедих малко паста за зъби на показалеца си и я разтърках по венците си в опит да отърва устата си от характерната след подобен запой сутрешна воня. После се върнах в спалнята. Деби все още спеше и аз въздъхнах облекчено. Честно, не знаех какво да й кажа. Освен може би: „Уф“.

Бавно открехнах вратата на спалнята, промуших се през процеп и я затворих зад гърба си. Само някакви си три метра ме деляха от входната врата на апартамента. Чух топовното хъркане на бабата от горния етаж на леглото. Прекосих на пръсти дневната като крадец. И тогава чух глас.

— Би ли ми казал как се пише „откритие“, моля?

Обърнах се, на масата седеше Раул. Беше с пижама на супермен и ровичкаше в паничка със зърнена закуска. Беше отворил пред себе си учебник и си пишеше домашното. Беше доста едричък за шестгодишен. Вдигнах пръсти пред устните си и отидох при него.

— Кое как се пише?

— Откритие.

— По-тихо, да не събудим баба ти.

— Откритие — повтори той по-тихо. — Трябва да довърша изречението: „Томас направи интересно…“.

— О-т-к-р-и-т-и-е.

Устните му оформяха всяка буква, докато ги пишеше в учебната тетрадка.

— Какво откритие е направил Томас?

Раул се вгледа съсредоточено в тетрадката си и прочете:

— Томас ще отиде на… Как се пише „пътешествие“?

— П-ъ-т…

— П-ъ-т-е…

— П-ъ-т-е-ш-е-с-т-в-и-е.

— Браво, пишеш правилно. — Стиснах го по рамото. — Трябва да вървя.

— Ти си приятел на мама ли?

— Да, приятел съм на майка ти.

— На п-ъ-т-е-ш-е-с-т-в-и-е ли отиваш?

— На работа. Моля те, кажи на майка ти, че ще й се обадя.

— Казвам се Раул. Р-а-у-л. Как се пише твоето име?

— Н-е-д.

Той ми се усмихна свенливо.

— До после, Нед.

— До после, Раул.

Скочих в едно такси. Докато стигна до апартамента, стана 7:48. Имах време колкото за бърз душ, бръснене, чисти дрехи, кафе, шепа витамини и спринт обратно през града, за да стигна за началото на работния ден в 8:30. Изпитвах ужас при мисълта как ще ме посрещне Медузата. Осемнайсет продажби ми беше наказанието, задето не съм бил на работа във вторник (да не говорим, че нямаше да получа заплата за два дни). От сега до петък трябваше да осъществя доста продажби, ако исках и следващата седмица да имам работа.

Завъртях ключа на вратата и с изненада установих, че не е превъртян два пъти. Когато отворих, чух шум от течаща вода в кухнята. После, с нарастващо чувство на безпокойство, видях в коридора малък сак.

Лизи се беше върнала.

Първият ми порив беше да побягна, да се измъкна тихичко, да се спусна по пожарната стълба и да потъна в неизвестност, докато бойните ми рани не заздравеят. Но в паниката си отстъпих от вратата и я треснах.

Чешмата в мивката спря.

— Нед?

Посегнах към дръжката, но преди да успея да отворя, Лизи застана пред мен. Беше облечена в делови костюм, явно идваше направо от летището. Изглеждаше озадачена, че съм хванал дръжката и като че ли се каня да излизам. Когато се обърнах към нея, лицето й изведнъж се стегна, в първия момент от изненада, после от гняв, а накрая от болка и безпомощност.

Видях, че е забелязала драскотините по гръкляна и осмуканото по врата. Но преди всичко усети гузното ми излъчване.

Тя затвори очи и потръпна. После пак ги отвори и в тях прочетох непреодолимо отчаяние.

— Ах ти, копеле…

— Лизи, моля те.

— Майната ти!

Влетя в спалнята. Хукнах подире й, но вратата се затръшна пред лицето ми. Завъртях топката на дръжката, заблъсках с юмрук, умолявах я да ми отвори, повтарях, че мога да обясня всичко, макар да бях наясно, че за стореното от мен обяснение няма. Че е просто абсолютна, невъобразима глупост. След като блъсках и се молих в продължение на около три минути, се свлякох на пода, чувствах се изтощен и адски уплашен. Вратата на спалнята рязко се отвори. Тутакси скочих на крака.

— Лизи, трябва да ми позволиш да се опитам да…

Видях, че влачи по един куфар във всяка ръка.

— Скъпа, моля те, не си тръгвай.

Тя стовари куфарите в краката ми.

— Не аз, ти си тръгваш.

— Чакай малко…

— В момента аз плащам наема и всички сметки, така че ако бракът ни приключва, не виждам защо аз да си тръгвам.

— Не, бракът ни не приключва.

— Прав си, по-добре да използвам минало време: бракът ни приключи.

— Скъпа… — Посегнах да я докосна по рамото. Перна ме, сякаш бях оса.

— Да не си посмял да ме докоснеш!

— Добре, добре, успокой се. Може ли просто да седнем и да поговорим…

— Да поговорим? Да ПОГОВОРИМ? Спал си с някоя, а сега искаш да говорим!

Влетя в дневната. Последвах я.

— Не е така. Нищо не се е случило.

— Нищо не се е случило ли? Личи си от километри, а ти твърдиш, че нищо не се е случило! Изчезвай от живота ми.

Разплаках се.

— Бях пиян, проявих глупост… След онази история с Айвън не знаех къде се намирам… Не исках…

— Не желая да слушам идиотските ти оправдания, Нед…

— Поне ми дай шанс…

— Да ти дам шанс? След като получих съобщението ти за Айвън, зарязах всичко и цяла нощ пътувах със самолет, защото реших, че заслужаваш да ти дам нов шанс. И какво заварвам? Абсолютно пропадналия си съпруг, който не се сеща да каже на пачаврата си поне да не го смуче по врата.

— Не е пачавра.

— Изобщо не ме интересува нито коя е, нито каква е. Край с брака ни.

— Не можеш просто ей така…

— Нима? Кой си ти да ми казваш какво мога и какво не мога?

— Допуснах грешка. Ужасна грешка.

Седнах на дивана и зарових глава в дланите си. Лизи стоеше и ме гледаше как рева. Не помръдна, не омекна, стоеше и ме гледаше с равнодушно презрение. Щом се поуспокоих, каза:

— И аз направих грешка, като се заблуждавах, че има шанс да оправим нещата помежду ни.

Гласът й потрепери, очите й плувнаха в сълзи.

— Как можа! Как, по дяволите?!

— Не исках…

— Кой го е грижа какво си искал, Нед? Направил си го. Макар да знаеш, че бракът ни едва се крепи на ръба. За такава постъпка няма извинение.

Отри очите си с опакото на дланта. После взе двата куфара, замъкна ги до входната врата, отвори я и ги остави отвън.

— Тръгваш си.

Не помръднах.

— Чу ли ме? Искам да се махнеш оттук.

— Лизи, моля те…

— Нямам какво повече да ти кажа.

— Не, трябва да поговорим.

— Ще говоря с адвоката си.

— Ами ако откажа да си тръгна?

— Тогава адвокатът ще те принуди. Със заповед. Караници ли искаш, Нед? Готова съм.

Нямах ход. Бях прецакал нещата и сега никакви обяснения и увещания нямаше да я накарат да си промени решението. Затова се изправих и отидох до вратата. С ръка на дръжката се обърнах за една последна молба. Но преди да съм си отворил устата, тя ме сряза:

— Не желая да те слушам.

Скри се в спалнята и затръшна вратата след себе си. Тишина. После я чух да плаче.

Приближих се до затворената врата.

— Лизи…

Плачът рязко спря.

— Върви на майната си и умри!

Останах като гръмнат. Огледах трескаво апартамента, сякаш търсех нещо — брачна снимка, сувенир от почивка, някаква джунджурия, която си бяхме купили заедно — което би могло да сложи край на кризата, да ни събере отново. Но видях само изчистени дизайнерски линии, лакиран паркет и огромни грейнали прозорци, през които се виждаше пейзажът навън, градският център с всичките му вертикални обещания.

И си помислих: Нищо не е останало от нас. Нищичко.

После, както ми бе наредено, отидох до входната врата. Отворих я. Така ли свършва един брак? Отваряне и затваряне на врата? До това ли се свежда всичко?

Вратата се хлопна зад гърба ми. С трясък.