Дъглас Кенеди
Сделката (12)

5

Чакаше ме на гарата. Над четирийсет и пет. Метър и шейсет висока. Прошарена коса. Тъмносин костюм с панталон, който подчертаваше леко заоблените й форми. Издутина на хълбока там, където сакото скриваше не дотам дискретно служебния й пистолет. Ръкостискане, което временно прекъсна кръвообращението на пръстите ми.

— Нед Алън? Инспектор Кастър.

— Благодаря, че ме посрещнахте.

— Влиза ми в задълженията. Аз ви благодаря, че дойдохте. Искаме да приключим случая възможно най-бързо. Шефът ви прояви ли разбиране, че се налага да си вземете почивен ден?

— Не.

— А, значи е от онези…

— Още по-зле.

— Ако искате, ще му се обадя и ще му обясня защо ви извикахме.

— Благодаря, но едва ли ще помогне. Не притежава и грам съчувствие.

Всъщност когато се обадих на Медузата и обясних, че се налага да отида до моргата в Хартфорд, за да идентифицирам един труп, той попита:

— Роднина ли?

— Не, бивш колега, но…

— Ако беше член от семейството, имаш право на три дни платен отпуск, но след като е бивш колега…

— Моля ви, човекът няма живи роднини…

— Негов си проблем. Ако ще ходиш в Хартфорд, губиш надницата си за днес. Не се ли явиш на работа утре, губиш и вторника, а нормата ти скача с три пакета. Ясно?

— Утре съм на линия — казах и побързах да затворя, за да не изтърся нещо, което да ми спечели уволнение.

Качихме се във форда на Кастър. Тя си сложи колана, запали мотора, посегна към жабката и извади пакет цигари „Мерит“.

— Надявам се, че нямате нищо против…

Бръкнах в джоба на якето и напипах уинстъна.

— Другар по пристрастеност — рекох и пъхнах цигара между устните си.

— Ще се разберем, значи — кимна инспектор Кастър и натисна запалката в колата.

Вляхме се в трафика, като следвахме табелите към центъра.

— Имаме да спрем на три места. Първо в моргата, която се намира в едно предградие, Фармингтън, на десетина минути оттук. След като идентифицирате трупа, ще се отбием до апартамента на господин Долински, а накрая ще отидем и до офиса на „Хоум Компютър Мантли“. Началникът му — отвори черно тефтерче, — господин Дуейн Хелман, помоли да се запознае с вас. Видя ми се разстроен от случилото се.

— А какво по-точно се е случило?

— Господин Долински е налапал тръбата.

— Моля?

— Задушил се е в колата си. — Пак посегна към тефтерчето, отвори го и зачете бележките си, докато караше. — Тойота „Корола“, намерена в Елизабет Парк в два и половина миналата нощ от патрулна кола. Починалият бил спрял в гориста местност край езеро. Двамата полицаи видели градински маркуч, прикрепен със скоч към ауспуха на автомобила, като другият край бил пъхнат през прозореца откъм шофьорското място, всички прозорци били облепени със скоч, двигателят работел, купето било пълно с изгорели газове. Класически случай на самоубийство чрез обгазяване.

Всмуках дълбоко от цигарата и зареях поглед навън.

— Ако се съди по приготовленията, които господин Долински е направил, едва ли е искал да бъде намерен и спасен. Полицаите са открили касова бележка от „Уол март“ на предната седалка. От часа, отбелязан на бележката — пак погледна към тефтерчето си, — а именно 17:38 ч. вчера, става ясно, че господин Долински е купил маркуча и скоча от магазин от веригата „Уол март“ в близкото градче Ню Британ, след което е подкарал право към Елизабет Парк.

Седемнайсет и трийсет и осем. В тъмна, безрадостна зимна нощ. Ако по пътя към супермаркета нещо беше забавило Айвън само двайсет и две минути, магазинът щеше да е затворил, преди той да стигне до там. И това навярно щеше да го принуди да отложи смъртта си за друг ден. И може би на следващата сутрин задушаващото чувство за безнадеждност щеше да е отминало.

— Обзалагам се, че знам какво си мислите — изтръгна ме от унеса ми инспектор Кастър. — „Де да ми се беше обадил. Само ако знаех колко са зле нещата. Само ако…“ Познах ли?

Свих рамене.

— Най-гадното при самоубийствата е, че всъщност са огромно наказание за хората, които остават. Но пък… ако ми позволите да бъда докрай откровена, в този случай човекът явно наистина е искал да си замине. На седалката до него намерихме бутилка уиски и празно шишенце валиум. Имаше и рецепта, написана на негово име. Да не е страдал от хронична депресия?

Разказах й за смъртта на дъщеричката му, за разпадналия се брак, проблемите в службата, как „Компю Уърлд“ най-неочаквано беше закрито.

— Господин Долински май е имал доста сериозни грижи.

— Това, което не ми дава мира, е, че преди шест-седем седмици Айвън беше в най-добрата си форма от години насам. Току-що си беше намерил работа, гледаше с оптимизъм напред в бъдещето.

— Разговаряли ли сте оттогава насам?

— Не. Самият аз имах доста неприятности. Оставил ли е бележка, някакво обяснение?

Пак към тефтерчето.

— Върху таблото на колата имаше писмо. Кратко и ясно: името и телефонния ви номер, както и кратко съобщение лично за вас: „Кажете на Нед, че съжалявам, задето пак се налага да разчиства след мен“. И толкова.

Издишах дима шумно и усетих как гърлото ми се свива болезнено, сподавяйки стон.

— Допускаше ли грешки в работата си? — попита тя.

— След смъртта на дъщеря си — да.

— И е трябвало да го покривате?

— Може и така да се каже.

— Значи ви е смятал за свой приятел.

Очите ми плувнаха в сълзи.

— Да. Бях му приятел.

Влязохме във Фармингтън и се насочихме към Факултета по медицина и стоматология към Университета на Кънектикът. „Съдебна медицина“ се намираше в сивкава бетонна сграда. Паркирахме. Докато приближавахме към централния вход, покрай нас се стрелна линейка и се насочи към служебния вход на сградата.

— Носилките се вкарват отзад — обясни ми тихо тя. — Ще приключим максимално бързо тук. Тукашната „Съдебна медицина“ се слави с добрата си организация и ефективна работа.

Вътре в сградата униформен полицай разговаряше със служителя на рецепцията. Инспектор Кастър се приближи до тях, показа служебната си значка и ме посочи. После ме подкани да я последвам към „стаята за роднините“. Семпли, функционални мебели. Кафемашина. На една от стените беше залепен лист хартия с телефонните номера на няколко свещеници.

Неволно бях извадил цигара и я държах между пръстите си. Кастър беше направила същото.

— В болницата не се пуши — уведоми ни лекар в бяла престилка. Погледна листчето в ръката си и каза: — Господин Алън, заповядайте.

Очаквах да попадна в морга като от филм: хладилно помещение със стени, покрити от горе до долу с лъщящи метални вратички, служител с вид на сериен убиец отваря едно от хладилните отделения и ме лъхва студен въздух. После ме пита дали съм готов и бавно отмята покривалото…

Но тук процедурата по идентифициране се оказа доста облекчена. Въведоха ни в помещение, в което имаше син диван, два стола и монитор, покрит с бяло платно, върху ниска масичка. Мъжът с бялата престилка се представи като доктор Левон и ни уведоми, че е извършил аутопсията на Айвън. Попита ме дали имам въпроси, преди да започнем разпознаването. Поклатих глава. Той се доближи до монитора и за миг си помислих, че всичко това ми прилича на някаква търговска презентация.

— Готов ли сте?

Кимнах. Той вдигна платното. Мониторът вече беше включен и се озовах срещу пепелявото лице на Айвън Долински.

Беше сниман в едър план. Студената светлина в помещението придаваше на чертите му призрачно сияние. За разлика от лицето на баща ми, жертва на рака, който в деня на смъртта си вече приличаше на съсухрена мумия, чертите на Айвън не бяха увредени от въглеродния окис и голямото количество погълнат валиум, които го бяха убили. Изглеждаше в покой, измъченото му, скръбно лице най-сетне се беше отърсило от многото грижи, преследвали го през последните години. Улових се да сподавям поредния стон. Всички се опитваме да планираме живота си, нали? Приличаме на деца, играещи си с конструктор, предпазливо поставяме всяка тухличка върху предишната. Работата, дома, семейството, боклуците, които си купуваме — тухла по тухла издигаме висока кула и се молим да бъде стабилна и да устои във времето. Но ако има нещо, на което те учи животът в зряла възраст, то е следното: няма нищо стабилно, закрепено, устойчиво. И дори не е нужно да се случи някой сериозен катаклизъм, за да се срине сградата върху теб. Достатъчно е леко разтърсване.

Доктор Левон попита:

— Това Айвън Долински ли е?

Кимнах. И ми се прииска да добавя: интересува ли ви истинската причина за смъртта му? Провалена сделка. Това го е убило. Успехът в сключването на сделки беше аршинът, с който той мереше стойността си като човек. След смъртта на Нанси и развода способността му да продава беше единственото, което го задържаше на повърхността. Талантът му, умението му, онова, в което беше добър. Докато и тази дарба не му изневери. И тогава… вероятно е било само въпрос на време.

Катаклизмите ни връхлитат, когато си поискат, нали? Айвън беше заложник на случайни обстоятелства. Като всички нас.

Лекарят ми зададе още няколко въпроса, уведоми ме, че тялото ще бъде готово за предоставяне на погребална агенция в девет на другата сутрин, и ме попита дали знам на кого трябва да бъдат изпратени тленните останки. Отговорих, че, доколкото ми е известно, Айвън няма близки роднини, а бившата му съпруга живее някъде около Нейпълс, Флорида.

— Имате ли нещо против да се свържете с нея? — попита той.

— Ще й се обадим от управлението — намеси се инспектор Кастър. — Това ли е всичко, докторе?

— Ами… да. — Лекарят ми подаде да подпиша протокола за разпознаване, натисна бутона на дистанционното и Айвън Долински изчезна.

На път към апартамента на Айвън инспектор Кастър попита:

— Справяш ли се?

— Малко е странно, нали? Да го видиш така на екрана…

— Аха — съгласи се тя и запали цигара. — Имаш чувството, че го излъчват по телевизията и всеки миг ще пуснат реклами._ Ще се върнем обратно при трупа, веднага след като видим новото предложение…_

Последното жилище на Айвън се оказа малък апартамент в подобна на мотел сграда от 60-те години в близост до бензиностанция в запуснат край на Западен Хартфорд. Инспектор Кастър беше взела ключа от собственика. Апартаментът се състоеше от две сбутани стаички — дневна с обособена в нея кухничка, метална маса и столове, ракитено канапе с лекьосани възглавнички на цветя; в спалнята нямаше друго, освен голямо легло с табла, също с флорални мотиви, евтин скрин, облепен с фурнир, миниатюрна баня с изпочупени плочки и тъмнозелена мивка и тоалетна чиния.

По стените имаше снимки, до леглото — купчина евтини трилъри. С изключение на няколкото ризи и костюми в гардероба, единствените лични вещи, които Айвън беше донесъл със себе си, бяха пет-шест снимки на Нанси, разположени на различни места из апартамента.

Инспектор Кастър се обърна към мен.

— Да имаш представа къде би искал да бъдат изпратени личните му вещи?

Личните му вещи. Преди да се премести в Хартфорд, той разпродаде малкото мебели, които имаше в гарсониерата си на Западна Осемдесет и трета улица. Така че сега имуществото на Айвън Долински се състоеше от два куфара дрехи, няколко романа на Том Кланси и Кен Фолет, десетгодишната тойота, в която бе отнел живота си, и шест снимки на мъртвото му дете.

— Дарете всичко на някоя благотворителна организация — отвърнах аз, като прибрах снимките.

После се озовахме в участъка в Хартфорд. Не беше трудно да открием координатите на Кристи, бившата съпруга на Айвън. Тя се беше регистрирала в телефонния указател на Нейпълс с фамилията на съпруга си. Оставих инспектор Кастър да й съобщи тъжната вест. Някъде около третата минута от разговора тя закри слушалката с ръка и ми прошепна:

— Иска да говори с теб.

Бях виждал Кристи Долински само два пъти. Първият беше на някакво фирмено събитие в Поконос преди четири години, на което бяха поканени и семействата на служителите на „Компю Уърлд“; вторият път беше на погребението на дъщеря й. Опитах се да извикам в главата си спомена за първото ми впечатление от нея: миньонче с остри черти, десетина години по-млада от Айвън (което означаваше, че сега вероятно наближаваше четирийсетте), изопната като струна и вечно бдяща над Нанси, особено когато момиченцето се отдалечаваше към брега на езерото.

Когато инспектор Кастър ми подаде телефона, Кристи хлипаше.

— О, боже, Нед! Кажи ми, че не се е…

— Съжалявам, Кристи. Моите съболезнования.

Тя се разрида с пълен глас. Когато успя да се овладее, попита:

— Как го е направил?

Разказах й за колата. Думите ми предизвикаха нов порой от сълзи. Опитах се да я прекъсна.

— Има някои… хм… процедурни въпроси за уреждане.

След което с деликатно подпитване разбрах, че Айвън е искал да бъде кремиран и че най-вероятно би предпочел тленните му останки да бъдат пръснати над Мексиканския залив (където двамата с Кристи прекарвали почивките си в първите години от брака си). Кристи ме помоли да й ги изпратя, тъй като не можела да дойде на север за погребението.

— Започнах нова работа тук, рецепционистка съм в „Риц Карлтън“. Не е кой знае какво, но мога да си плащам наема. Следващите три дни съм нощна смяна, няма как да си взема отпуска…

Пак се разплака.

— Знаеш ли какво си мисля? Ако Нанси беше жива, ако проклетият менингит не ни я беше отнел…

Не успя да завърши изречението. Ридаеше неконтролируемо.

— Кристи — прекъснах я, — има ли кой да се погрижи за теб? Съпругът ти?

Бях чувал от Айвън, че след като се преместила в Нейпълс, се омъжила за професионален тенисист.

— Бракът ми продължи десет месеца — отвърна тя по-спокойно. — Нямам никого.

Не знаех какво да й кажа.

— Трябва да вървя, Нед. Благодаря, че се погрижи за всичко.

Тряс!

Докато се обръщах, за да преразкажа разговора на инспектор Кастър, ми мина през ума, че най-вероятно никога повече няма да се чуя с Кристи Долински. Тя щеше да изчезне. Проблеснала за миг искрица, която бързо угасва. Както толкова други неща в живота.

Инспектор Кастър се впусна в действие. Петнайсет минути по-късно вече беше намерила погребална агенция, която щеше да вземе тялото и да го подготви за кремация. Първият възможен час беше 15:30 в един крематориум в покрайнините на Хартфорд. Щяха да осигурят и свещеник, който да каже няколко думи.

— Помоли ги да бъде равин — обадих се аз, тъй като изведнъж си спомних, че Нанси беше погребана в еврейско гробище в Куинс.

— Само ти ли ще присъстваш?

Взех телефона, намерих номера на „Пи Си Глоуб“ в Манхатън и помолих да ме свържат с Деби Суарес.

— Господин Алън! Това е невероятно! Днес тъкмо щях да ви се обаждам. Исках да ви питам дали не искате да излезем на обяд. Как я карате?

— Имал съм и по-добри дни. Добре ли се държат с теб в „Пи Си Глоуб“?

— Не е като едно време при вас, но какво пък, човек трябва да си заработва парите, нали така? Добре ли сте, господин Алън? Не ми звучите много добре.

Разказах й защо точно не звуча добре. Вероятно за пръв път в живота си Деби Суарес остана без думи. След като мълчанието й се проточи близо трийсет секунди, попитах:

— Деби, тук ли си още?

— Почти… — рече с едва доловим глас. — Защо го е направил?

— Не знам. Мисля си, че сигурно така и не е преживял смъртта на Нанси. И просто се е предал. Не знам.

Чух как преглъща с усилие.

— Кога е погребението?

— Утре. В три и половина. Хартфорд.

Дадох й адреса на крематориума.

— Как мислиш, дали би могла да си вземеш половин ден, да се качиш на влака и да дойдеш? Иначе ще съм единственият присъстващ.

— Ще направя всичко възможно, за да дойда, господин Алън. Обещавам ви. Освен това ще се обадя на старата дружина — Дейв, Дъг, Фил, Хилди… Да видим дали някой от тях няма да може. Всички го харесвахме…

Заплака.

— Една последна услуга.

— Разбира се.

— Мини през кабинета на Чък Зануси и му кажи новината. Постарай се да разбере съвсем ясно, че става въпрос за самоубийство.

— Веднага ще отида.

Жилището на Айвън беше едва на десет минути с кола от „Хоум Компютър Мантли“. Офисът се намираше в неголям промишлен парк в близост до магистрала I-93 и ако се съди по външния вид, явно ставаше въпрос за треторазредно издание, както бях предположил.

Под съпровода на доста притеснени погледи, един служител ни придружи до кабинета на издателя Дуейн Хелман. Хелман беше на трийсет и две, с мазна черна коса, лъскава синя риза, хилаво, лепкаво ръкостискане.

Присъствието ни в кабинета му очевидно му създаваше дискомфорт.

— Искахте да се запознаете с господин Алън — започна Кастър, щом се настанихме.

Дуейн Хелман взе химикалка и започна разсеяно да почуква с нея по бюрото.

— Да ви предложа нещо? Чай, кафе, диетична кола?

— Давайте направо на въпроса, господин Хелман — прекъсна го тя. — Нямаме цял ден.

Той продължи да почуква с химикалката по бюрото.

— Айвън ми разказа всичко за вас. Каза, че сте най-фантастичният шеф, който един търговец може да се надява да има. Обрисува ви като супер…

— Имате ли представа защо се е самоубил? — обадих се аз.

Почукването с химикалката се учести.

— Трябва да ви кажа, че за мен беше пълен шок. Нали разбирате, Айвън работеше при нас едва от около шест седмици, но всички го харесваха. И изглеждаше в доста добро разположение на духа…

— Отговорете на въпроса — тросна се Кастър. — Защо според вас се е самоубил?

Хелман преглътна с усилие и пусна химикалката. Когато най-накрая проговори, гласът му прозвуча като скрибуцане.

— Освободих го в петък.

Отне ми известно време, докато осъзная чутото.

— Какво сте направили?!

— Петък беше последният му работен ден.

— Защо сте го уволнили?

— Не исках…

— Отговорете ми!

— Спокойно, господин Алън.

Хелман беше пребледнял като платно. Видя ми се искрено уплашен.

— Харесвах го, вече беше сключил няколко дребни сделки, наистина не ми се искаше да го уволнявам, но…

— Какво означава това? Вие сте му началник, от вас зависи дали ще остане, или ще си тръгне.

Той пак взе химикалката. Чук-чук-чук.

— Превърна се в тежест.

— В какъв смисъл?

— Ами, ако беше продължил да работи тук, щяхме да си имаме неприятности.

— След като сам казахте, че е сключил няколко сделки и ако наистина сте го харесвали, както твърдите, тогава как, по дяволите, можете да го наречете „тежест“?

Чук-чук-чук.

— Ето какво се случи — въздъхна Хелман. — Един от основните ни рекламодатели ме уведоми, че ще престане да рекламира при нас, ако Айвън остане тук.

— Кой е този рекламодател?

Той отпусна чело върху дланите си и заби поглед в доста поочукания плот на бюрото си.

— Джи Би Ес.

Изтръпнах, не си усещах тялото.

— Тед Питърсън?

Кимна една забележимо, без да вдига поглед от бюрото си.

— И вие се стреснахте от заплахата му?

— Опитах се да го разубедя, но Питърсън беше непреклонен.

— И изритахте Айвън на улицата, така ли?

— Та това е Джи Би Ес, за бога! Разчитаме на тях.

— Както Айвън е разчитал на вас.

Хелман се потеше, по месестото му лице се стичаха две едри капки.

— Разбирате ли, ако знаех…

— Той моли ли ви се?

— Не мога да ви опиша колко се разстрои…

— Айвън моли ли ви се?

— Не зависеше от мен…

— АЙВЪН УМОЛЯВА ЛИ ТЕ ДА ГО ОСТАВИШ НА РАБОТА, ПО ДЯВОЛИТЕ?

Бях се надвесил над бюрото и крещях. Деликатно, но категорично, инспектор Кастър ме стисна за дясната ръка и ме издърпа назад. Хелман беше захлупил главата си с длани, все едно очакваше да го ударя. Чух го как изхлипа.

— Да, умолява ме.

Дълго мълчание. Нарушено накрая от мен.

— Убиец!