Дъглас Кенеди
Сделката (11)

4

— Здравейте. Госпожа Рут Еделстайн? Обажда се Нед Алън от „Пи Си Солушънс“. Надявам се, че моментът е подходящ да поговорим.

Госпожа Рут Еделстайн звучеше като да е на деветдесет.

— Как, рече, ти е името?

— Нед Алън. „Пи Си Солушънс“. От архивите ни виждам, че през септември 1995 година сте си купили от нас компютър „Джи Би Ес Пауърплан“…

— Синът ми беше.

— Моля?

— Синът ми Лестър, той купи компютъра.

Погледнах монитора пред себе си.

— Според информацията, с която разполагаме, компютърът е регистриран на ваше име.

— Защото Лестър го купи за мен.

— Значи компютърът е ваш?

— Не съм го и включвала. Събира прах върху бюфета. Пари на вятъра.

— Ами синът ви сигурно е купил компютъра, за да го използвате.

— Не, не. Лестър го купи, щото той и оназ никаквица, жена му, се изнесоха във Финикс и празноглавецът реши да сме били поддържали връзка с онуй… как се викаше?

— Имейл?

— Да. Викам му, аз съм на седемдесет и седем, имам артрит, а ти очакваш от мен да ти пиша здрасти всяка сутрин? Ако толкова се чувстваш виновен, че не си ме взел във Финикс, обади се по телефона.

— Имейлът е може би най-разумното в ценово отношение комуникационно средство…

— Лестър е дерматолог, голяма клечка, няма какво да се стиска за два долара, че да се обади по телефона.

— Е, да кажем, че все пак започнете да използвате компютъра. Няма ли да пожелаете да го оборудвате с най-съвременния софтуерен пакет? Защото това е, което ви предлага „Пи Си Солушънс“. Изключителен софтуерен пакет, в който са включени Windows 95, Netscape Navigator, Visual Basic, Power C, новата енциклопедия „Гролиър“ 1998, Ал Ънсър-младши, играта „Аркейд Рейсинг“…

— Ал Ънсър, онзи състезателят?

— Същият. И трябва да ви кажа, госпожо Еделстайн, че веднъж като започнете да играете тази игра, няма да поискате да…

— Да стана автомобилен състезател? На подбив ли ме взимате?

Продължих с речта си, без да й обръщам внимание:

— Значи, ако си купите всичките тези програми по отделно, ще ви излезе над хиляда долара. Но нашата компания ви предлага този невероятен пакет само за триста и двайсет и девет долара и деветдесет и пет цента, като цената включва и доставка на следващия ден с куриер.

— Момче, не ме ли чу какво ти казах? Дори не съм го докосвала проклетия компютър…

— Не мислите ли, че е дошло време да се научите?

— Не.

И затвори.

Въздъхнах уморено, наместих слушалките, придвижих курсора към следващото име, кликнах и зачаках някой да вдигне.

— Здравейте, господин Тони Готчок? Обажда се Нед Алън от „Пи Си Солушънс“. Надявам се, че моментът е подходящ да поговорим…

Беше срядата след края на програмата ми и течеше третият ден на новата ми работа. Да уточня: новата ми временна работа. След като отказах възможността да стана търговец в медийната сфера в Шарлот, прекарах оставащите ми шест дни в опит да намеря нещо, каквото и да е, което да ме задържи на повърхността, докато намеря постоянна работа.

— Знам, че ще се стреснеш, като чуеш за какво става дума — каза Нанси Ауербах.

— Давай.

— Да ти е минавало през ума да се пробваш в сферата на продажбите по телефона?

Сепнах се.

— Да, да, знам — вдигна ръка тя. — След като си бил търговски директор, си е слизане надолу. Но нали каза, че ти трябват пари… Така че…

— Коя е компанията?

Така се озовах в „Пи Си Солушънс“: „Компютърният супермаркет за дома“. Човекът, който ме нае, Бърт Рубинек, беше странна птица: кофти кожа, очила с дебели стъкла, полиестерна риза с къси ръкави (макар да беше началото на март), пластмасова кутийка за химикалки в предния джоб. Интервю на практика нямаше. Влязох в килията, която му служеше за офис и където го заварих да си реже ноктите, наведен над кошчето за боклук. Щом приключи с кутрето, отбеляза присъствието ми с отривисто кимане, безмълвно прелисти биографията ми и накрая каза:

— Щом си се навил за тая работа, явно положението ти е доста зле.

Предложих му отрепетирания си отговор:

— В момента съм в преходен период. Но, повярвайте ми, бива ме да продавам.

Той огледа отново биографията ми и измънка:

— Ще я видим тая работа.

После ми разясни условията. Щях да бъда разпределен в „софтуерния сектор“, първата ми задача беше да пласирам софтуерен пакет за 329 долара. Възнаграждението ми беше пет долара на час, четирийсет часа седмично, без допълнителни часове, без здравни осигуровки. Но за всеки продаден пакет получавах десет процента комисиона. Минималната квота беше петнайсет броя на седмица. Не успея ли да покрия квотата, изхвърчам — без изключения.

— Петнайсет продажби на седмица не е толкова трудно.

Той загриза една кожичка.

— Обичам оптимистите. Започваш в понеделник.

И така, най-накрая, след осем седмици консултации в специализирана агенция, намерих площадка за кацане и работа, която ненавиждах още преди да съм я започнал.

— Приеми го за нещо временно — успокои ме Нанси Ауербах по време на последния ни „официален“ разговор. — И макар че формално програмата ти изтича в края на днешния ден, ще се ослушвам за подходяща управленска позиция за теб.

— Май сериозно се издъних, като отказах онази работа в Шарлот.

— Бракът си е твой, не мой. От моя нищожен опит мога да съдя, че ако проблемите се дискутират с партньора, се спестява доста горчивина. Надявам се нещата да се оправят, Нед. На всички фронтове.

Ежедневните разговори по телефона с Лизи не бяха достатъчни, за да преценя как се развиват нещата между нас. През първата седмица тя запази враждебния тон, с който бе разговаряла с мен преди заминаването си. Но когато й съобщих, че съм станал оператор по телефона, за минута-две ми се стори, че омеква.

— Не е нужно да приемаш унизителна позиция като тази.

— Парите ми трябват…

— Казах ти, че съм готова да издържам и двама ни…

— Трябва да се занимавам с нещо, каквото и да е — рекох и запалих цигара. — Отегчен съм до смърт. И ми липсваш.

Тя пропусна последното покрай ушите си и смени темата.

— Имам новини.

Този път сърцето ми прескочи пет удара.

— Шери Льобман, която дойдох да замествам, е с усложнения след операцията и изявих желание да поема нейната работа.

— За колко време?

— Ще остана тук още поне две седмици.

— Ясно. Аз все още ли съм персона нон грата в Лос Анджелис, или мога да дойда да те видя?

— Нали си започнал работа?

— Разбрах намека.

Поредното неловко мълчание, по време на което изпафках шумно.

— Пушиш ли?

Да, бях пропушил отново. За две седмици вече бях на кутия дневно и развивах класическа храчеща кашлица. Връщането към цигарите беше като преоткриване — насред тежки времена — на скъп стар приятел, човек, готов да ми помогне да преодолея кризата, макар и на определена цена. Но в момента не мислех за вредата, която нанасяха цигарите върху сърдечносъдовата ми система, нито за риска от рак на белия дроб, нито за това, че на четирийсет и седем баща ми беше труп благодарение на тях. Желаех, копнеех за непочтената компания на цигарите. Също както желаех и копнеех за всичката вредна храна, която можех да погълна. А сънят бе възможен единствено след като пресушах шест кутийки „Буш“ (избрана заради ниската цена) всяка вечер.

Разбира се, съзнавах, че се тъпча с боклуци. Но ми беше все едно. В професионален и личен план вече бях завършена отрепка. С хъса на новопокръстен бях зарязал всяка дисциплина, бях сложил точка на въздържанието и бях приел, че съм се превърнал в провал. Три месеца по-рано бях символ на амбиция и работоспособност, бях готов да излетя в междупланетна орбита. Миг безразсъдство, няколко кофти грешки, проява на невнимание на домашния фронт и изведнъж…

— Алън! Кога започваме работа в този офис?

Бърт Рубинек. Не, по-добре да уточня: мучащият Бърт Рубинек. Беше само четвъртият ми ден на работа, но вече започвах да схващам, че образът му на малоумник и плужек е само за камуфлаж. Под външността на странна птица се криеше душа на садист: човек, създаден да тормози всички около себе си.

— Чуваш ли ме, Алън? — избоботи той.

Вдигнах глава от компютъра си. Рубинек стоеше на три метра от мен в средата на залата, която наричахме „конския вагон“. Помещението имаше размерите на половин футболно игрище и беше натъпкано с работни клетки. Всяка от тях разполагаше с компютър, стол и слушалки. В конския вагон имаше сто и двайсет клетки, разделени на шест групи, всяка от които се занимаваше с определен вид продукти на компанията. Най-голямото звено продаваше компютри и софтуер (тук работеха над осемдесет оператори), докато останалите четирийсет души пробутваха факсове, принтери, модеми и „невероятни“ аксесоари като подложки за мишка по поръчка („Изпратете ни снимка на ваш близък и в рамките на седем работни дни ще ви изпратим ламинирана компютърна подложка за мишка с неговото изображение!“).

Бърт Рубинек непрекъснато кръстосваше из конския вагон. Също като обучаващ сержант от морската пехота, приемаше за свой дълг да заплашва и наказва подчинените си, да им напомня, че, общо взето, са дребни, безполезни, мизерни твари. Като го гледах, си мислех, че явно си отмъщава за ужасните години, прекарани на училищното игрище.

— Алън? Ти глух ли си, или просто си се отнесъл в друго астрално поле?

Подадох си главата от клетката. Колегите ми от всички страни бяха забили поглед в мониторите пред себе си, това беше нещо като рефлекс, щом Рубинек започнеше да ругае някого, явно от страх да не би началникът да насочи отровното си внимание към нас.

— Не чух въпроса ти, Бърт.

— Значи определено си глух.

— Просто бях погълнат от…

— ЩЕ ПОВТОРЯ ТОГАВА: В колко часа започва работата в този офис?

— Осем и половина.

— Много добре. Много добре. Осем и трийсет. В осем и половина сме на бюрата си, за да сме готови в девет без петнайсет да направим първото обаждане. А в колко влезе в офиса тази сутрин?

— Към осем и половина.

— Грешен отговор! Появи се в осем и трийсет и шест. Колко минути закъснение?

— Имаше забавяне на метрото. Някой беше скочил под мотрисата на Трийсет и четвърта улица. Мисля, че е работил тук.

Нервно подхилкване откъм съседите. Когато видяха, че лицето на Рубинек става аленочервено (сигурен знак, че се кани да обяви война), моменталически върнаха погледите си върху мониторите. Рубинек се приближи до клетката ми и снижи глас почти до шепот:

— Смешник, а?

— Просто се опитвах да разведря обстановката, Бърт.

— За теб съм господин Рубинек. Тази сутрин закъсня с шест минути. И си недисциплиниран.

— Пошегувах се, господин Рубинек.

— Не съм те взел за комедиант. Наел съм те да ми продаваш продуктите. И да идваш на работа не към осем и половина, а във осем и половина. Квотата ти за седмицата вече е осемнайсет продадени пакета.

— О, за бога!

— Щом не ти харесва — прав ти път.

Погледна големия дигитален часовник, окачен на стената: 8:44:52. Всички останали в помещението притихнаха.

— Хайде, народе! — извика Рубинек. — Часовникът показа 8:45.

Прозвуча силен звънец. Денят започваше. В стаята внезапно изригна врява, всичките 120 оператори се впуснаха в преследване на първата си продажба за деня, всеки си мислеше със страх за седмичната квота, която трябваше да покрие, ако иска да се яви на работа следващия понеделник.

Рубинек се обърна към мен.

— Осемнайсет продажби, докато затворим утре. Иначе излиташ.

— Не е честно!

Той се ухили насреща ми.

— Прав си. Не е честно. Но не ми пука.

Докато се отдалечаваше в търсене на друга жертва, ми идеше да изтръгна слушалките от главата си, да изключа компютъра и да се отправя към най-близкия асансьор. Все пак успях да събера някакви последни останки от самоконтрол и се вкопчих в плота на бюрото с такава сила, че имах чувството, че ще ми се скъсат жилите.

Кротко, кротко. Явно знае, че си бил директор продажби, освен това сигурно е проверил досието ти и е научил за нападението над Креплин. И понеже е жалък извратеняк, иска да те предизвика да изригнеш.

Преглътнах гордостта си, насочих вниманието си към монитора и плъзнах курсора към първото име за деня.

— Здравейте, госпожа Сюзан Силкокс? Обажда се Нед Алън от „Пи Си Солушънс“. Надявам се, че моментът е подходящ да поговорим…

Моментът наистина се оказа подходящ за разговор с госпожа Силкокс. Тя охотно сподели, че е домакиня от Шейкър Хайтс, Охайо, и току-що била предприела онази постфеминистична крачка да се откаже от кариерата си, за да се посвети на петмесечния си син Майкъл. Сърфирала из нета всяка свободна минутка („Така се заблуждавам, че все още съм свързана с външния свят, а не съм затворник в бебеландия за вечни времена“), така че, разбира се, с удоволствие би ъпгрейднала компютъра си с нашия софтуерен пакет за 329 долара. „Изчакайте само да си взема кредитната карта…“

Пипнах я! Не че беше нужно да я убеждавам дълго, този бизнес с продажбите по телефона беше създаден точно за затворени в дома си хора като госпожа Силкокс, които не излизаха, чувстваха се отегчени, самотни, ощетени и възприемаха оператора като свой приятел, човек, готов да изслуша оплакванията им от съпруга, пътуващ четири дни в седмицата, или от дъщерята, която е голям шеф в едно от холивудските студиа, но не си прави труда да се обади на овдовялата си майка вече трети месец. Или като съпруга от Сакраменто, принуден да се пенсионира преждевременно на петдесет и седем, който прекарва по девет часа на ден в киберпространството, защото не знае какво друго да прави с времето си. Или…

Както бързо установих, трикът при този вид търговия по телефона е да достигнеш до обекта като съчувстващ глас от телефонната пустош. За разлика от телефонните продажби в „Компю Уърлд“, тук не се занимавахме с големи корпоративни клиенти. В „Пи Си Солушънс“ облъчвахме обикновени хорица, 99 процента от които най-вероятно нямаха никаква нужда от продуктите, които предлагаме. Така че правилният подход към тях беше приятелството. В рамките на няколко кратки минути им ставаш дружинка, техен съюзник и довереник. Не им продаваш продукт; продаваш им чувство за взаимност, подтекстът на което е: „Това тук са лични отношения“. Няма значение, че тези отношения ще продължат само докато трае разговорът. Целта на упражнението е да установиш контакт, близост. Успееш ли, сделката е твоя.

Проблемът е следният: само един от двайсет клиенти ти позволява да осъществиш това свързване. В повечето случаи те режат още в самото начало, което все пак си е за предпочитане пред това някой отегчен до смърт льохман да те държи двайсет минути на телефона, да върти и суче, да те кара да си рецитираш офертата два-три пъти и накрая да каже: „Не, не е за мен“. Клоуни от този сорт се срещаха доста често в клиентската база на „Пи Си Солушънс“. Работният ми ден включваше средно седемдесет обаждания, като при петдесетина от тях ми затваряха веднага. От останалите двайсет поне петнайсет нямаха намерение да пазаруват каквото и да било от теб, но с удоволствие използваха възможността да си поговорят по телефона за твоя сметка. (На втория ми ден например двайсет минути играх ролята на терапевт и успокоявах една жена от Миртъл Бийч, която току-що беше загубила пекинеза си. Когато накрая я върнах на темата за софтуерния пакет, тя каза: „О, преди година си продадох компютъра на една приятелка“.)

В крайна сметка оставаха само пет обаждания дневно с някакъв шанс за сключване на сделка. А тъй като седмичната квота беше петнайсет продажби, нищо чудно, че обстановката в конския вагон беше толкова изнервена. Всички помним онези стари снимки от началото на века, на които стотици работници с хлътнали в орбитите очи, приведени над шевните машини, се мъчат да покрият дневната си норма от трийсет чувала за картофи. В хода на деня се случваше да стана за миг от бюрото си, да разкърша схванатите си рамене, да плъзна поглед по трескавия, осеян с приведени глави пейзаж в конския вагон, и да си кажа: „Това е каторгата на бъдещето“. Място, където — подобно на шивашка фабрика за ризи на „Юниън Скуеър“ в Ню Йорк през 1900 година — работниците оцеляват или загиват, в зависимост от това дали си покриват нормите. Дъното на киберпространството.

Благодарение на успешната сделка с госпожа Сюзан Силкокс от Шейкър Хайтс, Охайо, вече имах тринайсет продажби за седмицата. Предвид че беше едва 9:05 ч. сутринта в четвъртък, спокойно можех да достигна до нужните 15 продажби до 16:45 ч. в петък. Но след наказателната акция на Рубинек трябваше да увелича бройката с още три. Не беше невъзможно, но все пак…

До обяд беше пълна катастрофа — или не ми вдигаха, или попадах на клиенти, които ми затваряха веднага. В 11:45 ч. си взех петнайсет минути почивка и употребих пет от тях, за да сдъвча безвкусния сандвич с яйце, купен от лавката на първия етаж, а останалите десет стоях на бръснещия студ пред главния вход на сградата и изпуших яростно два уинстъна в компанията на още десетина пристрастени към никотина обитатели на конския вагон.

— Чух, че сутринта си се озъбил на Медузата — подметна един младеж с латиноамерикански черти, който се представи като Джейми Санчес (и който погълна за отрицателно време четири салема).

— Медузата ли е прякорът на Рубинек?

— Аха. Защото е пихтиест и има гадни пипала, които причиняват изгаряния. Колко допълнително ти сложи?

— Три.

— Ще се справиш ли?

— Нямам избор. Често ли прави такива гаднярски номера?

— Медузата само за това живее — да усложнява живота на другите. Имаше едно момче, Чарли Ларсън, трийсет и няколко годишен, с добро образование, представителен, бил някакъв търговец в „Кидър, Пийбоди“, обаче станали големи съкращения и… Както и да е, Медузата го ненавиждаше и го тормозеше ежедневно. Непрекъснато намираше причини да му вдига нормата, наричаше го „Господин голямото добрутро от Уолстрийт“. Една сутрин Чарли не издържа и изведнъж, ей така, изневиделица, стовари една деснячка на монитора си. Горкото копеле, наложи се да го закарат в спешното барабар с монитора. Не го видях повече.

— Компанията защо му позволява да се държи така?

— Защото им носи пари. Всеки път, когато някой се оплаче на началниците, Медузата разбира и удвоява седмичната му квота, което е равносилно на незабавна смърт. Животът в конския вагон е супер опростен. Не ти ли харесват правилата на играта, си тръгваш. Проблемът е къде ще отидеш след това.

Не ми се мислеше по този въпрос, затова се върнах на работното си място и направих телефонно обаждане номер двайсет и две за деня.

— Здравейте, господин Масур? Обажда се Нед Алън от „Пи Си Солушънс“. Надявам се, моментът е подходящ да поговорим…

— „Пи Си Солушънс“? Отдавна ми се щеше да се чуем. Имам проблем със сидито на моя Windows 95. Вече не стартира дисковете автоматично…

Бинго.

— Ами принципно това е проблем на „Майкрософт“. И понеже сте закупили своя компютър от нас през февруари 1996 година, гаранцията за софтуера ви отдавна е изтекла. Добрата новина обаче е, че предлагаме чисто нов софтуерен пакет само за…

Продадено. Деветдесет минути по-късно затворих продажба номер петнайсет. Благодаря ви, госпожо Шери Стауфър, йога инструктор на свободна практика от Кеймбридж, Масачузетс. Осемдесет и две минути след това („софтуерът за регистрация на продажбите“ на нашия сървър записва точния час на осъществяване на сделката) продадох шестнайсетия пакет на някой си господин А. Д. Харт, писател на свободна практика от Сан Хосе, Калифорния. И последно, в 16:31 ч., само четиринайсет минути преди края на работното време, реализирах финалния удар за деня, когато преподобният Скот Дейвис, пастор от Унитарианската църква от Индианаполис, закупи цели два пакета, единия възнамерявал да инсталира на компютъра си в църквата, а другия да дари на проект за подпомагане на бедните.

Късметът беше на моя страна, това беше един от онези златни моменти в търговията, когато ходът на нещата изведнъж се променя и звездите са с теб. Пет продажби за пет часа! Такъв късмет не бях и сънувал. Вече си бях изпълнил седмичната квота, и то един ден предварително.

Когато станах от компютъра в 16:45 ч., си помислих, че късметът може би пак е започнал да ми се усмихва.

Докато вървях към асансьора, Рубинек ми препречи пътя. Държеше разпечатка с продажбите от деня.

— Изпадна в отчаяние и звънна на някой и друг приятел, а, Алън?

— Какво имате предвид, господин Рубинек?

— Пет продажби за пет часа… Това ме кара да се замисля, дали пък не си се обърнал към близките или приятелите си.

— Просто имах добър ден.

Опитах се да си продължа пътя, но той пак застана пред мен.

— Щом си такъв факир, дали пък да не ти увелича нормата на осемнайсет парчета?

Изведнъж изпитах онзи прилив на дързост, който ме връхлита винаги, когато някой подцени способностите ми.

— Господин Рубинек, готов съм да покрия всяка норма, която ми определите.

— Още шест продажби до края на работното време утре или с теб е свършено!

Той ми обърна гръб, но след няколко крачки се обърна и подвикна:

— Не те харесвам, Алън, изобщо не те харесвам.

Нехаресването му достигна нови висоти, когато в 13:14 ч. на следващия ден квотата ми от шест продажби беше покрита. Аз бях Златното момче, при мен грешка нямаше. Или поне така се чувствах, докато се готвех да се отдам на уикенда. Докато минавах покрай кабинета на Медузата, той ме изгледа кисело като хванат в крачка кавгаджия.

Не успях да прахосам парите от заплатата си, тъй като малко след като се прибрах у дома пристигна претапицираният диван и хамалинът ми връчи документ за наложен платеж, поради което написах чек за сума, с която не разполагах, но която щеше да се появи в сметката ми в понеделник сутринта, когато щях да съм получил първата си седмична заплата от „Пи Си Солушънс“. Диванът изглеждаше като нов. Лизи щеше да е доволна.

На тръгване онзи ме попита:

— Жена ти няма ли я?

— Откъде разбра?

— Ха! — възкликна той и вместо да обяснява повече, обиколи с поглед апартамента.

Купчини празни опаковки от заведения за бързо хранене, преливащи пепелници, смачкани кутийки от бира, десетина чинии със засъхнала по тях храна, наредени в мивката, препълнено кошче за боклук.

— Един съвет от мен, мой човек. Ако не искаш да ти се налага да се виждаш с адвокат по бракоразводни дела, най-добре извикай някой да почисти, преди жена ти да се прибере.

Беше прав, в момента жилището приличаше на запуснат стопански двор. Зарекох се да прекарам остатъка от вечерта в разчистване, както и да спра цигарите и през следващите две седмици да ям само суши, тъй като (според кантара в банята ни) бях качил пет килограма и вече тежах осемдесет и пет, едва се напъхвах в панталоните си.

Но преди да се отдам на природосъобразен начин на живот, запалих една последна цигара и си отворих последната кутийка „Буш“, след което отидох да прослушам съобщенията на телефонния секретар. Имах съобщение от Лизи. Звучеше мила, но някак дистанцирана.

— Здрасти, аз съм. В Ел Ей наближава девет сутринта, така че сигурно ще чуеш съобщението чак след като се прибереш от работа. Тази сутрин трябваше да летя до Сан Франсиско, за да се срещна с един клиент, после имам още няколко срещи с колеги от офиса в хотела недалеч от Кармел. Стана малко в последния момент, но никога не съм била в тази част на Пасифик Коуст Хайуей…

Потънах в дивана. После имам още няколко срещи с колеги от офиса в хотела недалеч от Кармел. Какви колеги? И защо не ми кажеш в кой хотел си отседнала?

— … понеже сигурно няма да се върна в „Мондриан“ преди полунощ в неделя срещу понеделник, може би ще е най-добре да ми се обадиш в понеделник сутринта. А искам да поговорим, защото…

Моля те, не казва имам новини.

— … в офиса се обсъжда възможността да остана тук евентуално за четири или шест месеца…

Цигарата в ръката ми затрепери. Пепелта се посипа по девствено белия диван.

— Но все още нищо не е решено. Обади ми се в понеделник и ще поговорим. Чао.

Щрак.

Останах седнал на дивана дълго време, неспособен да помръдна, пуснах фаса в кутийката „Буш“, за да не ми изгори пръстите. В главата ми отекваше една-единствена мисъл: Изгубих я. Дори този уикенд в Кармел да е само безобидно събиране на колеги, тя пак не искаше да знам името на хотела и не оставяше телефон за връзка. А ако не беше просто безобидно…

Ревността беше дума, която досега не бе присъствала в семейния ми речник. Изневярата също. Бях абсолютно моногамен и доколкото ми беше известно, същото се отнасяше и за Лизи. Но сега…

Стига, престани. Нямаш никакви доказателства, че е сгазила лука. В момента не иска да ти чува гласа. По скалата на брачните сътресения нежеланието да чуеш гласа на партньора отива доста нагоре, но не е равносилно на изневяра.

Изведнъж ми проблесна: щом компанията й е предложила да удължи престоя й в Лос Анджелис с най-малко четири месеца и щом Лизи продължава да не проявява желание да отида да я видя на Западния бряг, тогава общото ни бъдеще е доста неясно и безрадостно.

Грабнах телефона, набрах кода 310, последван от номера на офиса на Лизи. Помолих да ме свържат със секретарката й.

— Госпожа Хауард ще отсъства до понеделник. Мога ли да попитам кой се обажда?

— Съпругът й.

— О…

— Не е ли оставила номер за връзка през уикенда?

— Не ми е разрешено да давам подобна информация.

— Ама аз съм съпругът й!

— Не се съмнявам в това, но просто не мога да ви дам номера.

— Можете ли да й предадете съобщение, тогава?

— Ще опитам. Спешно ли е?

Идеше ми да кажа, че е суперспешно и Лизи трябва да ми се обади незабавно. Но предположих, че няма да й е приятно да установи, че „спешният случай“ е просто номер. А не ми трябваха повече черни точки в тефтерчето й.

— Просто й кажете, че ако иска да поговорим, ще си бъда вкъщи целия уикенд.

До неделя следобед вече бях започнал да се питам дали съобщението все пак е стигнало до нея. Защото продължаваше да не ми се обажда. С нарастването на безпокойствието растеше и желанието ми да сложа ред в живота си. Чистотата се превърна в моя фикс идея. Изринах от хладилника всички висококалорични боклуци. Изхвърлих кутиите от храна, преливащите кошчета за смет и целия друг боклук. Изпразних пепелниците, измих ваната, изтърках мивките, минах с прахосмукачка и избърсах прах с препарат за мебели. Изпрах чаршафите, измих прозорците и дори си подредих шкафчето с чорапите. Отскочих до кварталния супермаркет и се върнах с шест бутилки минерална вода и две пълни торби с пресни плодове, през целия уикенд бях само на вода и плодове и до неделя бях свалил килограм и половина. Макар че не успях да се справя с цигарите напълно, все пак ги ограничих до три на ден. А в неделя следобед, решен да постегна отпуснатата си плът (и да прогоня стреса), грабнах тенис ракетата и няколко топки и се отправих към една спортна площадка на Двайсета улица и Девето авеню, където имаше игрище за хандбал, с подходяща стена за връщане на удари.

Беше студен, сив следобед и на площадката нямаше никой друг. Докато изпращах топката към стената и регулирах силата на удара си, мислейки си, че не е точно като в „Ню Йорк Хелт енд Ракет Клъб“, изведнъж чух глас зад себе си.

— За „Ю Ес Оупън“ ли се готвиш, Алън?

Обърнах се, срещу мен стоеше Джери Шуберт. До него се кипреше висока и слаба блондинка на двайсет и две-три. Навярно манекенка.

— Това да не е местният ти клуб? — попита той, докато се здрависвахме.

— Аха, и аз съм единственият член. Наблизо ли живееш?

— Не, аз съм в Сохо. Но Синди е от Челси.

Представи ни. Синди Мейсън провлачваше гласните по южняшки.

— Откъде си, Синди?

— От едно симпатично малко градче, наречено Шарлот, Северна Каролина.

— Чувал съм го.

— Много си добър с ракетата — похвали ме Синди. — Професионално ли играеш?

— Ако играех професионално, нямаше да съм на тази площадка.

— Прочетох в „Джърнъл“ за историята около „Компю Уърлд“ — обади се Джери и се усмихна. — Допринесъл си за подобряването на германо-американските отношения.

— Аха… моите петнайсет минути слава.

— Знаеш ли какво каза господин Балантайн, след като прочете статията? „Момчето е направило това, за което си мечтаят 90 процента от американците.“

— А, да, всички бяха впечатлени. С изключение на бъдещите ми работодатели.

— Положението е зле, така ли?

— Може да се каже. Продажби по телефона в компютърна фирма не отговаря точно на представата ми за добра кариера.

— Работила съм на телефона за около седмица, когато се преместих в Ню Йорк — рече Синди. — Беше ад.

— И още е така, уверявам те. Но се надявам, че ще намеря някакъв друг вариант, преди да навърша четирийсет. Как вървят нещата с Великия мотиватор?

— Всичко е шест. През лятото издаде нова книга, последвана от турне в трийсет и пет града. Освен това компанията се диверсифицира. Започваме няколко интересни инвестиционни проекта. Обади ми се някой път. Ще те черпя обяд и ще ти разкажа повече за тях. Пазиш ли номера ми?

Кимнах и поех протегнатата ръка на Джери.

— Не се изолирай — каза той.

— Много ми беше приятно да се запознаем — изчурулика Синди. — Дано да намериш по-достоен партньор за тенис.

Докато се отдалечаваха, Джери обви с ръка тънкото кръстче на Синди, а тя склони глава на рамото му. Прободе ме жилото на завистта. Всичко, което някога имах и аз. Докато не започнах да греша и този живот изведнъж не приключи.

Поблъсках още малко топката в стената и щом се стъмни, се прибрах в празния апартамент. Продължих на вода и плодове, изпуших определената за вечерта цигара, убих още няколко часа пред телевизора, легнах си и не можах да заспя. В полунощ набрах номера на хотелската стая на Лизи в Ел Ей. Не вдигна. Глътнах няколко таблетки мелатонин и изпих чаша чай от лайка.

В един след полунощ пак позвъних в хотела.

— Съжалявам, госпожа Хауард още не се е прибрала.

Запрехвърлях каналите на телевизора, докато не попаднах на реклама за революционна избелваща паста за зъби. В два позвъних в „Мондриан“ за последно. Лизи я нямаше. Затова й оставих съобщение с молба да ми се обади по което и да е време. После, като устоях на изкушението да изпия една приспивателна бира, се върнах обратно в леглото с последния роман на Том Кланси. Петнайсет минути по-късно мозъкът ми най-сетне се предаде.

В следващия миг беше сутрин. И телефонът звънеше. Примижах срещу циферблата, сещайки се, че съм забравил да си навия будилника: 8:03 часа. Мамка му, мамка му, мамка му. Нямаше как да стигна на работа до осем и половина. Медузата щеше да остане доволен; щеше да има повод да удвои квотата ми за седмицата. Издъних се. За пореден път.

Седнах в леглото, главата ми беше замъглена от съня. Телефонът продължаваше да звъни. Вдигнах и изломотих: „Ало?“.

— С господин Нед Алън ли разговарям? — попита делови женски глас. Сигурно беше от продажби по телефона.

— Искате да ми продадете нещо ли?

Въпросът ми не й хареса.

— Не, не продавам нищо. Просто се опитвам да намеря господин Алън. Вие ли сте?

— Да.

— Обажда се детектив Дебра Кастър…

Тук вече съвсем се обърках.

— С полицай ли разговарям?

— Разговаряте със следовател от полицейското управление в Хартфорд, Кънектикът.

Хартфорд? Защо, по дяволите, ще ми се обажда ченге от Хартфорд?

— Извинявайте, но още не съм се събудил. И закъснявам за работа. Дали е възможно да ми се обадите по-късно?

Тя не обърна внимание на въпроса ми и попита:

— Познавате ли Айвън Долински?

Изведнъж се разсъних.

— Айвън? Да, разбира се, познавам го.

— В какви отношения сте с него?

— Случило ли се е нещо?

— Моля, отговорете на въпроса, господин Алън.

— Бях му началник две години. Той добре ли е?

— В писмото си е оставил името и телефона ви…

— Писмо ли, какво писмо?

Настъпи дълга пауза. Усетих, че треперя. Защото знаех какво ще ми отговори.

— Господин Долински е посегнал на живота си миналата нощ.