Дъглас Кенеди
Сделката (10)

3

Пустият му Айвън. Точно когато напълно заприлича на човек, готов да засили автомобила към ръба на скалата, внезапно скочи върху спирачката, даде задна и се впусна в атака.

Намерих си площадка за кацане.

Работата му не беше кой знае какво, но поне беше работа. Докато обядвахме в италианско ресторантче на Трийсет и шеста и Медисън, където ме завлече той („Аз черпя, Нед“), ми разказа, че е станал регионален търговец за Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът в „Хоум Компютър Мънтли“, ново издание в средния пазарен сегмент, насочено единствено към дребнобуржоазния краен клиент.

— Няма какво да се лъжем, изобщо не става дума за списание от класата на „Компю Уърлд“. Освен това ще се наложи да се преместя в Хартфорд.

— Застрахователната столица на Америка.

— Именно… Е, не е „градът, който не спи“. Обаче и бездруго ще пътувам непрекъснато, а там животът е доста по-евтин, отколкото в Ню Йорк, а най-готиното на новата ми работа е, че имам възможност да започна да градя нещо от нулата.

— Кой стои зад изданието?

— „Трансконтинентал Комюникейшънс“. Чувал ли си ги?

Да. Група, съсредоточена върху предлагането на по-евтин клас стоки. Издатели на свръхпопулярни заглавия като „Сюпърмаркет Тудей“, „Интернешънъл Дентал Текнолоджис“ и „Ви Си Ар Чойс“. Не беше точно „Конде Наст“, а що се отнася до заплатите на служителите си, бяха пословични скръндзи.

— Че кой не е чувал за „Трансконтинентал“? — усмихнах се. — Добри условия ли предлагат?

— Нищо особено.

— Четирийсет?

— Трийсет и пет. Плюс седем процента комисиона от всички продажби. Основен здравен пакет след шест месеца. И три бона за преместването, което ще покрие някоя и друга сметка.

Точно както си помислих — сделка под допустимия минимум, привлекателна само за най-отчаяните на пазара на труда. Като Айвън. Или като мен.

— И за по-лоши условия съм чувал — успокоих го, като се постарах да звуча бодро.

— Какво да ти кажа, не се заблуждавам, че съм ударил джакпота. И за да ми излязат сметките, ще трябва да окастря поне едни пет бона годишно от бюджета си. Но все пак си е работа. Поне някаква надежда за бъдещето.

Вдигна чашата си с наливно кианти и я чукна в моята.

— И двамата ни чакат добри времена, Нед.

Отвътре ми напираше да възкликна: „Какви добри времена?!“. Освен това едва се сдържах да не го нахокам здраво, защото именно той беше в основата на поредицата от събития, довели до оттеглянето на предложението на „Компютър Америка“. Но се въздържах и не извадих томахавката. Решението да се появя на прага на Питърсън и да му намекна, че разполагам с компромат срещу него, си беше лично мое и си бях платил скъпо за това. Така или иначе, за пръв път след смъртта на Нанси виждах Айвън поне мъничко доволен от живота и за нищо на света не бих му развалил деня.

— Ти как си с търсенето на работа? — поинтересува се той.

— Започват да се появяват възможности. Не съм притеснен.

Опашата лъжа, разбира се. В рамките на следващите четири седмици притеснението ми нарасна главоломно. Защото не само не съзирах площадка за кацане, ами на хоризонта не се виждаше дори далечна вероятност да си намеря работа. Не че не опитвах. Прекарвах в офиса на „Джерард Флин Асошиейтс“ от осем и половина сутринта до пет следобед. Бях си създал свое местенце в отдела, където се съхраняваше базата данни, и (когато не присъствах на семинар, за да се уча как да си продам задника) прекарвах голяма част от деня в сърфиране из интернет с цел търсене на някакви възможности за работа. Разпратих стотина автобиографии къде ли не — от големите компании, собственици на списания („Хърст“, „Конде Наст“ и „Мърдок“ ми отговориха, че в момента не разполагат с вакантни длъжности), до лъскавите издания, специализирани в аудио/видео/фотоапарати/електроника, и двайсетината големи маркетингови агенции. Пак нищо, макар че търговският директор на „Стерео Ривю“ поне прояви доблестта да ми се обади в моя така наречен офис (разполагах с пряка телефонна линия), за да ми каже, че е впечатлен от препоръките ми.

— Вие сте точно човекът, който ни трябва — призна той. — Идеална професионална биография за сложния продукт, който произвеждаме. Проблемът, Нед — и точно затова реших да ви се обадя — е, че позвъних в „Личен състав“ на „Спенсър-Рудман“, понеже те са последните собственици на „Компю Уърлд“. И служителят, с когото ме свързаха, ми обясни, че сте нападнали шефа си и впоследствие сте били арестуван. Моля ви, кажете ми, че не е вярно.

— Не са ми повдигали обвинения. А причината да го ударя…

— Значи все пак сте ударили някого в офиса?

— Имаше смекчаващи вината обстоятелства…

— Не ме интересува какви са били обстоятелствата, Нед. Просто не мога да назнача човек с такова петно в биографията.

— Ако ми позволите да ви обясня…

— Съжалявам, Нед. Впечатляваща кариера, но… кой може да гарантира, че няма да се повтори?

Беше ясно защо не можех да пробия стената от откази с оправданието „нямаме вакантни позиции“. Винаги когато директор „Личен състав“ решеше да провери досието ми, от „Спенсър-Рудман“ му казваха едно и също: „Ако са ви ценни зъбите, не го доближавайте“. Разбира се, очаквах го, но в същото време се надявах, че все някой ще пропусне да направи тази проверка.

В края на петата седмица попитах Нанси Ауербах:

— Има ли някакъв начин да възпрепятствам обаждането на заинтересовани работодатели в „Спенсър-Рудман“?

— Само ако изтриеш изцяло „Компю Уърлд“ от биографията си.

— Идеята ми се вижда добра.

— А как ще обясниш какво си правил през последните четири години? Служил си във Френския чуждестранен легион?

— Да, и това е вариант… Не знам… Учил съм, пътувал съм…

— Ще те вземат за застаряващ хипар, а не за перспективен професионалист. Но да речем, че някой те хареса въз основа на биография, от която е заличено името „Компю Уърлд“, а впоследствие разбере, че си работил за тях в продължение на четири години. Изхвърчаш на улицата, преди да си си поел дъх. Съжалявам, Нед, както ти казах още първия ден, ще бъде доста сложно изпитание. Но, ако позволиш, бих ти дала един съвет.

Свих рамене.

— Престани да търсиш в Ню Йорк и региона. Започни да мислиш за преместване. Доколкото мога да преценя, една по-малка компания в провинцията може и да си затвори очите пред тази история с Креплин, за да привлече човек с опит като твоя. Особено ако успееш да ги убедиш, че по онова време си бил подложен на нечовешко напрежение.

— Кариерата на жена ми не може да се развива извън Ню Йорк — възразих. — Тя не би се махнала оттук.

— Откъде си толкова сигурен, след като дори не си я питал?

Но аз не исках да я питам, защото за мен идеята да си намеря работа извън Ню Йорк, бе равносилна на пълна капитулация. Нещо като преминаване към Втора дивизия след изключителен сезон с първокласен отбор, а все още не исках да прибегна до такава стъпка назад. Освен това отношенията ми с Лизи не бяха съвсем както трябва, така че изобщо не ми и минаваше през главата да обмислям евентуално местене от Манхатън. Седмица след уволнението ми, обезщетението ми от списанието беше изчезнало, изядено от дребни нужди като моята част от януарския наем, последната телефонна сметка и банковия депозит, който направих, за да си плащам здравните осигуровки за следващите дванайсет месеца.

Това беше близо месец по-ранно. Оттогава се бях превърнал в мъжкия еквивалент на държанка, бях финансово зависим от Лизи за всичко. И под „всичко“ имам предвид абсолютно всичко. Когато в края на януари от „Чейс Манхатън Банк“ започнаха да ми изпращат известия, които по същество означаваха, че вече са загубили търпение, и ме заплашиха, че ще предприемат съдебни действия, за да си приберат дължимите 25 000 долара (бях пропуснал шест поредни вноски), взех радикално решение. Ликвидирах всичките си останали авоари (акции, спестявания, остатъците от пенсионния фонд) и им платих. Но въпреки това ми оставаха още 19 000 долара дълг към различни кредитни карти. Още по-смущаващото беше, че нямах никакви собствени средства.

Лизи ме убеди да ликвидирам задължението си към „Чейс Манхатън“. Тя винаги бе изпитвала ужас от това, че разчитам на кредити, за да финансирам пристрастеността си към неразумно харчене на пари.

— Най-важното сега — каза тя — е да разчистиш колкото се може повече финансови задължения и да не затъваш повече. Не се тревожи, мога да издържам и двама ни, докато си намериш нещо.

Връзките с обществеността никога не са били особено добре платен бизнес. И макар Лизи да беше на високо ниво в компанията, печелеше по около 800 долара седмично. Не беше лошо, когато и двамата работехме, но откакто се превърнахме в семейство с един печеловник, нейните 3200 на месец не ни стигаха. При положение че наемът ни възлизаше на 2200 долара, ни оставаха едва 1000 за храна, дрехи и отопление. Храненето навън остана в миналото, такситата бяха върховен лукс. Лиших се от разни излишни вещи като мобилния си телефон (върнах го на компанията, от която го бях купил на изплащане). Забавлението ни за седмицата беше по едно кино (освен когато Лизи не излизаше с клиенти за сметка на компанията). И всеки понеделник сутрин тя ми оставяше по сто долара джобни за седмицата.

Прави й чест, че нито веднъж не се оплака от това затягане на коланите. Аз обаче се чувствах все по-виновен, че съм й в тежест.

Една събота, горе-долу пет седмици след началото на програмата, двамата се разхождахме из Сохо и поспряхме пред витрината на „Агнес Б“, за да разгледаме втален черен дамски костюм.

— Парижка мода с надути цени — рече тя.

— Ще ти стои страхотно.

— Естествено — засмя се Лизи.

— Дай да го купим — предложих аз.

— Шегувах се…

— Хайде — задърпах я нежно към вратата. — Да го вземем.

— Не ми трябва. Не го искам. Да не говорим, че не можем да си го позволим.

— Имам още малко в една от кредитните си карти.

— Стига, сигурно струва хиляда долара…

— Мога да ти го купя — заявих ядосано.

— Защо го правиш?

— Ти искаш костюма, аз го…

— Нед, моля те… Нека продължим разходката.

— Защо не ми позволиш?

— Знаеш защо. Стига вече. — Тонът й бе станал раздразнителен.

Раменете ми се отпуснаха.

— Добре — казах кротко.

Тя ме побутна по рамото.

— Да изпием по едно кафе някъде.

Озовахме се в „Нюз Кафе“, на две пресечки в южна посока по Западен Бродуей. По мониторите течаха нонстоп новините на Си Ен Ен. Заведението беше пълно с хора от крайните квартали, които през уикенда се преструваха, че живеят в центъра. Обзалагам се, че всеки един от вас, кретени такива, си има работа. Обзалагам се, че можете да купите на любовницата си каквото си поискате.

— Дай да се разберем така — веднага щом започна работа, костюмът е твой.

Тя въздъхна шумно и поклати глава.

— Не можеш да престанеш, нали?

— Какво?

— Да се вторачваш в това, че те издържам…

— Просто не искам да бъда зависим.

— От мен?

— Да.

— Супер! Направо страхотно.

— Какво лошо казах?

— Нищо, нищо…

— Превръщам се в товар и това ме притеснява…

— По никакъв начин не си товар.

— Разорени сме, и то заради мен.

— Само временно. Ще си намериш работа. А докато това стане, по-добре приеми, че нещата са такива, каквито са. Успявам да плащам сметките. Радвам се, че го правя. И че успяхме да изчистим част от дълговете ти.

— За нищо на света не бих ти позволил…

— Ами… вече го направих.

— Какво си направила?

— Вчера внесох малко пари в картата ти „Дайнърс Клъб“.

— Колко по-точно?

Тя срещна гневния ми поглед.

— Пет хиляди долара.

— Пет бона? Ти откачи ли?

Посегна да ме хване за ръката, но аз се дръпнах.

— Моля те…

— Как смееш?

— Просто се опитвам да помогна. Знам колко струва часовникът. А в потребителската ми сметка имаше още малко пари, така че…

— Моите дългове са мой проблем, не твой…

— Ако си в затруднено положение, стават мой проблем. И с готовност помагам…

— Не ти искам проклетата помощ!

Настъпи дълго мълчание. Лизи ме изгледа в пълно отчаяние. Накрая каза почти шепнешком:

— Чу ли се какво каза току-що?

— Не исках…

Тя се загледа през прозореца на кафето, прехапала здраво долната си устна.

— Забрави, Нед — каза накрая. — Просто забрави.

След това, в понеделник сутрин, получих писмо от „Американ Експрес“, с което ме уведомяваха, че „привилегиите ми като член“ са прекратени, докато не уредя висящия си дълг от 9100 долара, който сега, благодарение на двумесечното забавяне, щеше да расте с 2,5 процента лихва на месец. Със същата поща беше дошло и прощално писмо от тенис клуба, с което прекратяваха членството ми заради неизплатената сума от 795 долара. Незабавно изхвърлих и двете в кошчето. Дясната ми ръка още беше в лошо състояние. Едва можех да държа химикалка, камо ли тенис ракета. На фона на другите ми проблеми, изключването ми от тенис клуба беше бял кахър.

Знаех, че писмото от „Американ Експрес“ беше само първото от поредица заплашителни съобщения, които в най-скоро време щяха да се озоват върху изтривалката пред вратата ми. Знаех също така, че благодарение на лихвените проценти, начислявани от компаниите от типа на „Мастеркард“, „Виза“ и „Барнис“, седемнайсетте хиляди, които дължах към настоящия момент, щяха да се увеличават с по 425 долара на месец. Ако не успеех да разчистя тези задължения в рамките на следващите дванайсет месеца, те магически щяха да набъбнат до почти 23 000 и да продължат да се разрастват като тумор с 600 долара на месец.

Трябваше да намеря начин да се измъкна от тази дупка. И то бързо.

Така че накрая се вслушах в съвета на Нанси Ауербах и посветих остатъка от шестата си седмица в програмата на изпращането на автобиографии до десетина търговски и маркетингови компании извън Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът. Ограничих се до компании, отстоящи на час път със самолет от Ню Йорк с мисълта, че евентуално бих могъл да се прибирам за уикендите или, в най-добрия случай, да им стана представител за Ню Йорк. Броени дни по-късно пристигнаха десетина писма, адресирани до „Джерард Флин Асошиейтс“, които ме уведомяваха, че никоя от въпросните фирми не си търси търговци към момента, но щели да запазят автобиографията ми в архива си и дрън-дрън, ала-бала.

— Започвам силно да се притеснявам — споделих с Нанси Ауербах в началото на седмата седмица.

— Разбирам те — кимна тя.

— Вече съм тотално разорен. Трябва да намеря нещо възможно най-скоро.

— Както ти казах в началото на програмата, ние не сме магьосници. Нашата роля е консултантска. И сам знаеш коя е основната пречка в твоя случай. Повтаряла съм ти неведнъж — не можем да изтрием онова петно от досието ти с магическа пръчка. То ще си остане там завинаги. Остава ти просто да се справиш с проблема.

— С други думи, да приема, че никой няма да ме вземе на работа.

— Ти го казваш, Нед, не аз.

Същата вечер, докато Лизи беше навън с клиент, а аз възнамерявах да прахосам част от парите си за седмицата за пица пеперони за 11 долара, която щях да си поръчам по телефона от „При Домино“, ми звънна Нанси.

— Късметът може би не те е изоставил. В края на деня ми се обади Дейв Джуделсън. Работил е като ловец на глави на високо ниво в Атланта. Преди около две години го привлекли в Шарлот, Северна Каролина, за да основе там компания за привличане на кадри. Една от компаниите, които представлява, „Инфо Системс САЩ“, си търси висш мениджър, който да поеме продажбите в медиите. Да, знам, че това би означавало да седнеш от другата страна на бюрото, но пък защо да не се пробваш?

— Не и в Шарлот, Северна Каролина.

— Миналата седмица изпращаше писма до Бостън, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон…

— Да, само че има голяма разлика между Бостън и Шарлот.

— Чакай, чакай, Шарлот е във възход. Един от най-бързоразвиващите се банкови центрове в страната, освен това там са съсредоточени компаниите, занимаващи се със средна ръка бизнес в сферата на софтуера и информационните технологии, които си търсят място за развитие, без да плащат умопомрачителни разходи. Е, признавам, никога не съм стъпвала там, но се говори, че животът не е лош.

— Животът, значи.

— Ами да. Имат си отбори, които играят в Националната футболна и Националната баскетболна лига, няколко театъра, симфоничен оркестър, добри ресторанти…

— Нали вече знаеш мнението ми за преместването на ново място? Наясно си, че бих приел възможност в Бостън или Филаделфия, но да се забия в треторазреден градец като Шарлот? Абсурд!

— Изслушай ме, моля те. Изпратих на Джуделсън биографията ти, понахвалих те, обясних му, че си роден играч и имаш точен мерник. Освен това му споменах, че си въвлечен в нетипична за натурата си схватка с бившия си работодател немец. Преди десет минути ми се обади, бил говорил с хората от „Инфо Системс“, които пожелали да те поканят на интервю вдругиден. Така че защо просто не поговориш с жена си…

— Както вече ти казах, кариерата на жена ми е тук, в Ню Йорк.

Тя се изсмя скептично.

— Това ти е любимото извинение и го използваш при всяка възможност.

— Напускането на Ню Йорк просто не влиза в стратегическите ми планове.

— Нед, колко пъти да ти повтарям, че не си в положение да позволяваш на гордостта си да замъглява способността ти за трезва преценка. Пък и знае ли човек? На жена ти може да й допадне идеята да се махне от манхатънския цирк за известно време. В Шарлот има колкото искаш работа за пиари. Поне я попитай, за бога. И докато говорите по въпроса, й кажи, че основната ти заплата е петдесет и пет хиляди, с щедър план за участие в разпределението на печалбата, служебна кола, пълен пакет здравни осигуровки, четири месеца служебно жилище, докато се устроите, и — ето ти я и черешката на тортата — стимулиращ бонус от двайсет бона за щастливеца, приел работата.

Двайсет бона. Край на дълговете.

— Каква е уловката с тези двайсет бона?

— Значи все пак ти събудих интереса — засмя се Нанси Ауербах.

— Просто питам.

— Искат минимум двайсет и четири месечен договор. А ако решат да се разделите по тяхна инициатива, не връщаш нищо.

— Звучи доста разумно. Жалко, че става въпрос за две години в Северна Каролина.

— Добре дошъл в живота, в който никога не получаваш това, което искаш. Но при така създалите се обстоятелства, не мисля, че можеш да си позволиш да пренебрегнеш Шарлот. Хайде, говори с Лизи. Още тази вечер. И ми се обади рано сутринта.

Двайсет бона. Двайсет бона. Двайсет бона. Два месеца по-рано, когато Креплин размахваше под носа ми предложението за триста хиляди долара, двайсет бона биха ми прозвучали като смешка. Сега ми бяха жизненоважни. Нанси беше права. Не бях в позиция да се отнасям високомерно към предложение за работа в Северна Каролина. Е, добре, вярно че беше като временно слизане във Втора дивизия. Но беше възможност. Възможност да оправя финансовата бакия, в която бях попаднал, да дам тласък на затлачената си кариера и евентуално да изчистя онова позорно петно от досието си. А Лизи, която винаги е твърдяла, че не е вързана за Ню Йорк, може би щеше да приеме на драго сърце идеята да се преместим в градче като Шарлот, където бихме могли да си харесаме някоя къща в покрайнините (на удобно разстояние с кола от града). И да си отгледаме две дечица. Да каним съседите на барбекю през уикендите. Да членуваме в местния кънтри клуб. Да се научим да играем голф. Да започнем да носим жилетки. Да станем републиканци. И да тръбим наляво и надясно, че решението да напуснем големия лош град и да го заменим с добрия стар Шарлот е било най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Докато в същото време аз скърбя тайничко, че съм прогонен от Висшата лига в моя бранш и съм обречен да гния за вечни времена в задънената улица, където сам се бях наврял.

Майната му на Шарлот. Такова място ще ме убие. Ще съм труп. Пуснах си компютъра и написах бърз имейл, който да посрещне Нанси на другата сутрин в офиса.

Нанси,

Колкото и сериозно да размишлявам, просто не мога да се видя да живея в Шарлот. Моля, предай благодарностите ми на Дейвид Джуделсън и „Инфо Системс“ за проявения към мен интерес.

Да се чуем сутринта и да видим какво ще правим оттук насетне. Всичко най

Нед

Кратко и ясно. Нанси без съмнение щеше да заключи, че прахосвам една от малкото възможности за работа, отварящи се пред мен в този момент. Но ако Лизи разбереше за това предложение, щеше да настоява да отида на интервюто. А отидех ли на интервюто, най-вероятно щях да получа работата. А получех ли работата, Лизи за нула време щеше да опакова багажа ни и хайде към Шарлот. А после…

Плъзнах курсора на мишката върху бутона „ИЗПРАЩАНЕ“ и кликнах. Пицата ми дойде. Преглътнах я с няколко чаши евтино австралийско вино. После, с бутилка в ръка, се преместих в спалнята. Проснах се на леглото и си сипах още една чаша, пресуших я, а после включих малкия телевизор „Сони“ и загледах разсеяно някаква щуротия, изливайки остатъка от бутилката в празната си чаша.

Събудих се от звъна на телефона. Отворих едно око. През процеп в завесата се процеждаше утринна светлина. Главата ми усещаше последствията от нискокачествения алкохол. Празната бутилка стоеше върху нощната масичка до будилника, който показваше 9:03 часа. Чух как Лизи вдига телефона и говори в кухнята. Изправих се на крака, доклатушках се до банята, изпразних мехура си и пъхнах главата си в мивката под струя студена вода. После се върнах в дневната и с изненада видях, че разтегаемото ни легло за гости е разпънато и на него има завивка и възглавница. Лизи приключи разговора и дойде при мен в дневната. Вече беше облечена за работа. По унилото й изражение можех да съдя, че съм загазил сериозно.

— Не те чух да се прибираш снощи — казах.

Тя не отговори. Продължаваше да ме гледа укорително.

— Гости ли сме имали? — кимнах към разгънатото легло.

— Не, аз спах тук.

— Защо?

— Защото те заварих заспал, прегърнал празна бутилка от вино. Не ми е приятно да спя в едно легло с пияница.

— Просто пийнах малко вино.

— Малко? И предложението за работа в Шарлот ли ти се видя малко?

Седнах на леглото. Прокарах пръсти през косата си. Опитах се да запазя спокойствие.

— Откъде знаеш…

— Обади се консултантката ти, Нанси Ауербах. Каза ми, че съжалява, задето с теб сме решили да не се възползваме от възможността за Шарлот. Помолих я учтиво да ми обясни какво има предвид и тя ми разказа всичко.

— Щях да го обсъдя с теб снощи…

— Но вместо това се насвятка до несвяст.

— Ами… да.

Тя заби очи в пода и поклати глава.

— Защо ме лъжеш?

Станах.

— Скъпа, не…

— За бога, Нед, жената ми каза, че късно снощи си й изпратил имейл и си отказал предложението. Така че защо ми ги пробутваш тези глупости, че си щял да говориш с мен?

— Просто знаех, че не е правилният ход.

— Въпреки това трябваше да го обсъдиш с мен.

— Да, така е. Сбърках. Извинявай.

— Не е достатъчно, Нед. За пореден път ме изолираш…

— Не те изолирам.

— Ами на мен пък така ми изглежда. Даваш ясно да се разбере, че не ме искаш в живота си.

Разплака се.

— Лизи, моля те…

— Мисля, че вече и аз не те искам в своя живот.

Грабна си палтото и излетя навън.

Зарових глава между дланите си. Наистина летях стремително надолу. Носех се светкавично към земята. Исках да се разбия. И в същото време се чудех защо се бях насочил към самоунищожението. Вдигнах телефона и се обадих на Нанси Ауербах. Ким, асистентката й, ми каза, че съм я изпуснал, цяла сутрин щяла да бъде извън офиса. Попитах я дали има как да оставя съобщение, което Нанси да получи преди обяд, тъй като съм си променил решението и все пак искам да пробвам онова предложение за Шарлот. Ким обеща да направи всичко по силите си.

После набрах Лизи на мобилния й. Щом чу гласа ми, тонът й охладня.

— Скъпа, чуй ме, знам, че се държах като пълен идиот…

— Нед, не ми се говори с теб точно сега.

— Лизи, моля те… Не знаеш колко отвратително се чувствам.

— Не ме интересува колко отвратително се чувстваш.

— Виж, току-що се обадих на Нанси Ауербах и реших да отида на интервюто в Шарлот.

— Прави каквото искаш, Нед. Винаги си бил такъв.

— Чакай, не искаш ли да отида на това интервю?

— Ако искаш да се местиш в Шарлот, твоя си работа. Но аз няма да дойда с теб.

— Лизи, не говори така.

Тя затвори. Опитах се да я набера отново, но телефонът й се оказа изключен. Лизи никога не си изключва телефона. Това, както й внезапният й пристъп на хладно отношение ме уплаши до смърт.

Докато се чудех какво да предприема, отидох в кухнята и си направих чаша кафе. Загледах се през прозореца. Студен, сив ден. За пръв път, откакто ме уволниха, изпитах огромно, непреодолимо желание за цигара. Без да спра и да се замисля над глупостта, която се канех да извърша, облякох якето си, изтичах до кварталната бакалия, купих пакет „Уинстън“, прибрах се в апартамента, намерих пепелник, скрит зад чаши за кафе, разкъсах пакета цигари, пъхнах една в устата си, запалих я, всмуках дълбоко и изпитах топлата, милостива милувка на никотина, проникващ в кръвоносната ми система.

Три минути по-късно вече бях изпушил първата си цигара. Превъзходен вкус. Допих си кафето. Посегнах към пакета. Запалих втора. Тогава се обади Нанси Ауербах. По пращенето по линията разбрах, че се обажда от мобилния си телефон.

— Ким ми предаде съобщението ти. Радвам се, че си променил решението си за работата в Шарлот.

Дълбоко, успокояващо дръпване от цигарата, после казах:

— Нанси, положението се промени пак. Ще пропусна интервюто.

— Шегуваш ли се?

— Де да беше така.

— Какво е станало?

— Много добре знаеш какво е станало. Казала си на Лизи, че съм отхвърлил предложението на „Инфо Системс“ да се явя на интервю.

— Казах й, защото предполагах, че си говорил с нея предната вечер.

— Да, но не бях.

Въпреки шумовете по линията чух как Нанси въздъхна дълбоко.

— Нед, това не е игра…

— Знам, знам.

— И след разговора с Лизи не мога да повярвам, че тя се е възпротивила толкова категорично на възможността да се преместите в Шарлот.

— Решението е мое.

— Наистина ми се иска поне да отидеш до там и да прецениш на място.

— Няма да се получи.

— Знаеш, че човек с твоята професионална биография няма как да бъде отхвърлен с лека ръка…

— Да, съзнавам това.

— Добре, Нед. Ти решаваш. Но не забравяй: остават ти още само шест дни до края на програмата. А възможностите ти не са кой знае какви.

След като приключих разговора с Нанси, запалих още една цигара. Обадих се на Лизи в офиса. Оказа се „в среща“. Обадих се пак след около час. Срещата още не беше свършила. Трийсет минути по-късно пробвах пак.

— Съжалявам, господин Алън… — измънка секретарката й.

Затова се обадих пак половин час по-късно. Малко преди един на обяд най-после успях да се свържа с нея.

— Опитваш се да ме изложиш ли, Нед? — попита тихо тя.

— Виж, просто трябва да говоря с теб…

— А аз просто нямах време да говоря с теб тази сутрин. Не че изгарях от желание…

— Лизи, скъпа, знам, че се държах като дебил…

— Нед, имам новина.

Сърцето ми прескочи.

— Току-що разбрах, че тази вечер трябва да пътувам за Лос Анджелис. Шери Льобман, която ръководи офиса ни на Западния бряг, е в болницата със спукан апендикс. През следващата седмица най-вероятно няма да е в състояние да работи и ми предложиха да поема нещата, докато тя се възстанови.

— Ясно… Може да взема нискобюджетен полет и да дойда при теб през уикенда…

— Нед, наистина мисля, че ни е нужно — поне на мен със сигурност ми е нужно — малко лично пространство.

Лично пространство. Най-страшната дума в брачния речник.

— Пространство ли? Защо?

— Знаеш защо.

— Не, не знам.

— Нещата не са наред.

— Няма ли да е по-добре, ако се опитаме да поговорим…

— Да. Разбира се. Но след като се върна от Лос Анджелис. Смятам, че малко време един без друг ще ни се отрази добре. Ще можем да погледнем на нещата от разстояние.

— Не искам да те изгубя.

Мълчание. Чувах само тихото жужене на телефонната линия. Накрая тя каза:

— В момента не знам какво искам, Нед. Вече доста време…

— Да, да, знам, последните няколко седмици бяха ад.

— Не са седмици, Нед. Не общуваме нормално от месеци. Много преди да те уволнят.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Това е част от проблема.

— Дефинирай проблема, моля те.

Настъпи тежко мълчание.

— В момента просто не ти вярвам, Нед. Не съм много сигурна с кого си имам работа.

Продължителна, смаяна пауза.

— О, Лизи, боже…

— Вече трябва да затварям, имам друга среща. Ще летя с полета в шест на „Американ“.

— Може ли поне да те изпратя до летището?

— Ще съм заета цял ден, ще помоля една от стажантките да мине през апартамента да ми събере някои неща. Казва се Сали, ще пристигне до час. Ще тръгна за летището направо от офиса.

— Ще ти се обаждам в Лос Анджелис. Всеки ден. Къде ще отседнеш?

— Нед, аз ще ти се обадя.

— Къде ще отседнеш? — повторих аз.

Тя въздъхна примирено.

— В „Мондриан“.

— Лизи…

— Трябва да затварям. Чао.

Седях, стиснал слушалката, и се чувствах изгубен. Накрая оставих телефона. Миг по-късно пак посегнах към него и показалецът ми увисна над циферблата. Но не знаех на кого да се обадя. За пръв път през живота си нямах никаква представа какво да предприема.

Защото не съм много сигурна с кого си имам работа.

И аз също.