Нора Робъртс
Горещ лед (8)

Глава 8

— Мислиш ли, че са ни видели?

С най-голяма скорост Дъг се отправи на изток, придържайки се към най-плътната част от гората. Корени и лиани им се изпречваха в краката, но той не забави бързото темпо. Тичаше инстинктивно през непознатата гора, изпълнена с бамбукови и евкалиптови дървета, така както бе тичал през Манхатън. Клони и листа се отмятаха и се връщаха обратно след тяхното преминаване. Уитни можеше да се оплаква, когато я перваха през лицето, но тя бе твърде заета да поддържа темпото, без да се задъхва.

— Да, аз мисля, че те ни видяха. — Той не загуби време да изразява яростта си, раздразнението и паниката, въпреки че всички тези чувства преминаваха през него. Всеки път, когато мислеше, че са спечелили малко време, Димитри се озоваваше съвсем близо по следите им, като някое добре настървено английско куче, опитвало кръв. Той трябваше да преработи своята стратегия и щеше да го направи в движение. От опит бе стигнал до убеждението, че това бе най-добрият начин. Ако имаш твърде много време за мислене, ти се замисляш прекалено много за последствията. — Няма подходящо място за кацане с хеликоптера в тази гора.

Това бе логично.

— Затова оставаме в гората.

— Не. — Той се хвърляше напред като бегач в дисциплината маратон, гладко, с равно дишане. Уитни можеше да го намрази за това, въпреки че му се възхищаваше. Над главите им крещяха лемури в див ужас и възбуда. — Димитри ще изпрати хора да претърсят тази област след не повече от час.

Това също бе логично.

— Затова трябва да се махнем от гората.

— Не.

Изтощена от тичането, Уитни спря, подпря се на едно дърво и просто се свлече към мъхестата земя. Съвсем арогантно тя си бе въобразила, че се намира в отлична форма. Мускулите на краката й крещяха, бунтувайки се.

— Какво ще правим? — запита тя. — Ще изчезнем ли?

Дъг се намръщи, не на нея, нито на стабилния заплашителен звук от перките и мотора над главите им. Той гледаше встрани към гората, докато планът узря в главата му.

Беше рисковано. Фактически това бе несъмнено лекомислено, безразсъдно смело. Той погледна нагоре, където някакъв пласт листа бе всичко, което ги отделяше от Ремо и четирийсет и пет милиметровия му пистолет.

Все пак можеше да свърши работа.

— Да изчезнем — измърмори той. — Това е, което ние ще направим. — Клякайки, той отвори едната раница.

— Търсиш вълшебната си пръчица?

— Търся начин да спася тази твоя алабастрова кожа, скъпа — той измъкна широката ламба, която Уитни бе купила в Антананариво. Така, както бе седнала, той я уви около главата й, търсейки повече прикритие, отколкото стил. — Довиждане, Уитни Макалистър. Добър ден, малагашка жено.

Уитни издуха светлорусата коса, паднала над очите й. Една елегантна ръка с фини кости покри другата.

— Сигурно се шегуваш.

— Имаш ли по-добра идея?

Тя се замисли за момент. Гората вече не бе тиха със силния звук на хеликоптерните перки над главите им. Нейните сенки и широките дървета с дъха на мъх вече не им осигуряваха необходимата защита. В мълчание тя кръстоса ламбата под брадичката си и върза краищата й. Която и да е отвратителна идея бе по-добра от липсващата. Обикновено.

— Окей, хайде да се раздвижим — вземайки ръката й, той я изтегли на крака. — Имаме доста работа да вършим.

Десет минути по-късно той откри това, което търсеше.

Близо до подножието на един скалист, неравен склон имаше селище с няколко бамбукови колиби. Тревата и растителността на този наклонен терен бяха почистени и обгорени, а след това засадени с високопланински ориз. Отдолу градините бяха почистени и подредени, така че тлъстите бобени култури се увиваха около забити колчета. Тя можеше да види едно празно оризище и малко сметище, където пилетата ровеха за всичко, което можеха да открият.

Хълмът бе стръмен, така че малките сгради се издигаха на колове, за да компенсират неравния терен. Покривите бяха сламени, но дори от разстояние си личеше, че се нуждаят от ремонт. Една пътечка с груби стъпала, изкопани напряко в хълма, слизаше надолу под тях към един тесен, скалист път. Пътят вървеше на изток. Дъг остана приведен под прикритието на малък бодлив храсталак и се загледа за някакви признаци на живот.

Балансирайки с ръка на рамото му, Уитни погледна над главата му. Скупчените къщи изглеждаха приятни. Спомняйки си за мерина, тя почувства определена сигурност.

— Там долу ли ще се скрием?

— Скриването няма да ни свърши много работа за дълго време — вземайки полевия бинокъл, той легна по корем и огледа по-отблизо къщите. Нямаше никакъв пушек, нито движение зад някои от прозорците. Нищо. Решавайки бързо, той подаде бинокъла на Уитни. — Можеш ли да свиркаш?

— Мога ли какво?

— Да свириш с уста. — Той издаде нисък, плътен звук през зъби.

— Аз мога да свиря по-добре от това — каза тя, изсумтявайки.

— Страхотно. Наблюдавай през бинокъла. Ако видиш някой да се връща към колибите, свирни.

— Ако си мислиш, че ще отидеш долу без мен…

— Виж какво, аз оставям раниците тук. И двете. — Той я хвана за косата, така че да може да придърпа лицето й. — Предполагам, че искаш да останеш жива повече, отколкото искаш да пипнеш плика.

Тя кимна студено.

— Да останеш жив, напоследък се превърна в сериозен приоритет.

— Затова оставаш тук.

— Защо отиваш там долу?

— Щом ще се представяме за двойка малагаши, ние трябва да придобием някои вещи.

— Да придобием. — Тя повдигна вежди. — Ти ще ги откраднеш.

— Това е вярно, скъпа, а ти си пазачът.

След кратък размисъл, Уитни реши, че предпочита идеята да си остане пазач. Може би при друго време и място това щеше да бъде немислимо, но тя винаги вярваше, че човек може да придобие опит в известни рамки.

— Ако видя някой да се връща, свиркам.

— Ти разбра. Сега остани ниско, да не те видят. Ремо може да дойде, кръжейки с хеликоптера.

Навлизайки в подходящото настроение, Уитни се обърна по корем и огледа през бинокъла обстановката.

— Просто си върши работата, Лорд, аз ще си свърша своята.

С бърз поглед към небето Дъг започна да се спуска по стръмния склон зад колибите. Стъпалата, така както бяха издълбани, щяха да го изложат на открито твърде дълго време. Той ги избягна. Падащи камъчета го чукаха по краката, а веднъж ерозиралият склон поддаде и той започна да се хлъзга няколко метра, преди да стъпи здраво на крака.

Той вече бе разработил алтернативен план, в случай че попадне на някого. Не можеше да говори езика, а неговият френски преводач сега му бе пазач. Господ да му помага. Но той имаше няколко — много малко — помисли си отчаяно, долара в джоба си. Ако се случеше най-лошото, можеше да купи голяма част от нещата, които им трябваха.

Спирайки за секунда, напрегнат, за да чуе някакъв звук, той се втурна през откритото пространство към първата колиба.

Щеше да му хареса повече, ако ключалката имаше по-силен характер. Дъг винаги беше изпитвал определено удоволствие да надхитри някоя умна ключалка или умна жена. Той погледна нагоре и встрани към мястото, където Уитни чакаше. С нея не бе привършил все още, но в случая с ключалката трябваше да се примири с това, което му бе подръка. След секунди бе вътре.

Настанена удобно на меката горска почва, Уитни го наблюдаваше през бинокъла. Той се придвижи много добре, реши тя. Тъй като бе тичала с него почти от самия момент, в който се срещнаха, тя бе в състояние да оцени плавността, с която преодоляваше разстоянията. Впечатляващо, реши тя и докосна с език горната си устна. Тя си спомни начина, по който той я държеше във водата на езерото.

И доста по-опасно, припомни си тя, отколкото първоначално бе предполагала.

Когато той се скри в колибата, тя започна бавно да оглежда мястото през полевия бинокъл. Два пъти долови движение, но то бе само на животни сред дърветата. Нещо наподобяващо таралеж се измъкна на слънчева светлина, повдигна глава и помириса, след това отново се върна в храсталака. Тя чу бръмченето на мухите и жуженето на насекомите. Това й напомни, че звукът на хеликоптера бе престанал. Продължи да мисли за Дъг, пожелавайки му да побърза.

Въпреки че селището долу изглеждаше празно и запуснато, то беше много по-пищно и подходящо за Мадагаскар, отколкото онези, покрай които бе преминала през последните два дни. Бе зелено, влажно, бъкаше от животни. Тя знаеше, че над нея има птици и животни, които подскачаха по клоните. Веднъж през бинокъла забеляза дебела сянка, която прелетя през просеката в гората.

Можеше да помирише тревата и лекия дъх на цветя, растящи в сянката. Лактите й пробиха жилавия мъх и стигнаха до земята, която бе тъмна и тлъста. Няколко крачки встрани хълмът се спускаше стръмно, а ерозията бе измила почвата до скалата. Докато лежеше тихо, над гората се понесе тих шепот и настана странна тишина, която сякаш докосна мистерията, изпитана от нея, когато Дъг за пръв път спомена името на страната.

Дали това наистина бе преди няколко дни, размишляваше тя, когато бяха в нейния апартамент — той настъпателен, нетърпелив, опитващ се да измъкна заем от нея? Вече всичко, което се бе случило в живота й преди тази нощ, приличаше на сън. Тя дори не бе разопаковала багажа си от Париж, нито можеше да си спомни нещо характерно от нейното пътуване дотам. А не можеше да се сети за нито един скучен момент, откакто Дъг бе скочил в колата й в Манхатън.

Определено по-интересен, реши тя. Погледна обратно към колибите, но те бяха така тихи сега, както и преди, когато Дъг се спускаше по хълма. Той сигурно е много добър, помисли тя, в избраната от него професия. Ръцете му бяха бързи, имаше остро око и се придвижваше леко, много леко.

Въпреки че не бе търсила промяна в кариерата си, тя реши, че може би ще е забавно, ако я научи на някои трикове от своя бизнес. Тя схващаше бързо и бе сръчна в ръцете. Това и определен чар, облечен в стомана, й помогнаха да постигне успех в нейния бизнес без помощта на влиятелното си семейство. Не бяха ли същите основни качества необходими в полето на дейност на Дъглас?

Може би просто за придобиване на опит, тя би могла да опита себе си и като крадец. В края на краищата черното бе един от любимите й цветове.

Тя имаше едно спретнато, малко потниче от ангора, което щеше да свърши чудесна работа, реши тя. И ако си спомняше правилно, имаше и чифт черни джинси. Да, тя бе сигурна, впити черни джинси с ред сребърни копчета на единия крачол. Наистина, може да бъде облечена за нула време, ако се снабди и с чифт черни маратонки.

За начало можеше да опита семейното имение в Лонг Айлънд. Системата за сигурност там бе сложна и интригуваща. Толкова заплетена, че баща й винаги редовно я изключваше, а след това молеше прислугата да я включва отново. Ако тя и Дъг можеха да се промъкнат през нея…

Там бе картината на Рубенс с двойката коне и отвратителния поднос от масивно злато, който дядо й бе подарил на нейната майка. Тя можеше да вземе и някои други отбрани неща, да ги сложи в един кашон и да ги изпрати до офиса на баща си в Ню Йорк. Това щеше да го подлуди.

Развеселена от тази мисъл, Уитни огледа отново. Размечтала се, тя почти не долови движението отдясно. Рязко обръщайки глава, тя нагласи бинокъла надясно и го фокусира.

Трите мечки се връщаха, помисли си тя. А Златното момче ще бъде заловено с ръце в овесената каша.

Тя си пое дъх, за да изсвири, когато един глас близо зад нея я накара да замре.

— Ние ще ги издебнем тук или ще ги измъкнем навън. — Листата леко шумоляха зад нея и точно над главата й. — Както и да е, свърши му късметът на Лорд. — Човекът, който говореше, не бе забравил бутилката уиски, с която бе ударен в лицето. Приказвайки, той пипаше носа, счупен от Дъг в бара в Манхатън. — Искам първия изстрел по Лорд за себе си.

— Аз искам първия изстрел по жената — чу се друг глас, висок и цвилещ.

Уитни се почувства така, сякаш нещо хлъзгаво минава по кожата й.

— Перверзник — изръмжа първият мъж, като си проправи път през гората. — Ти можеш да си играеш с нея, Барнс, но запомни, че Димитри я иска цяла. А за Лорд босът не се интересува на колко парчета ще го направим.

Уитни лежеше тихо на земята с широко отворени очи и пресъхнала уста. Бе чела някъде, че истинският страх замъглява слуха и зрението. Сега можеше лично да го потвърди. Струваше й се, че жената, за която те говореха, едва ли бе тя самата. Достатъчно бе да погледнат над възвишението, към което се приближаваха, за да я видят просната там на горската почва като стока на някой пазар.

Паникьосана, тя погледна назад към колибите. Дяволски добра услуга можеше да й свърши Дъг, разсъждаваше мрачно тя. Той можеше всеки момент да излезе на открито. От тяхната позиция на възвишението хората на Димитри просто щяха да го гръмнат като мечка в стрелбище. Ако останеше по-дълго там, малагашите, които се прибираха в къщите си, можеха да разиграят добра сцена, когато го откриеха как систематично претърсва колибата им.

Най-напред най-важното, припомни си Уитни. Тя се нуждаеше от по-добро укритие и се нуждаеше от него бързо. Движейки само главата си, тя се огледа от ляво на дясно. Най-доброто място за нея, изглежда, беше едно широко паднало дърво между нея и куп храсталаци. Без да има време да размисли, грабна двете раници и започна да се промъква на четири крака. Одирайки се в кората на дървото, тя се претърколи през него и тупна на земята.

— Чу ли нещо?

Задържайки дъха си, Уитни се прилепи плътно зад ствола. Сега дори не можеше да гледа надолу към колибите и Дъг. Но можеше да види цяла армия малки, ръждиво оцветени насекоми, които се разхождаха по мъртвото дърво на сантиметри от лицето й. Борейки се с отвращението, тя остана неподвижна. Дъг бе сам сега, каза си тя. Както бе и тя самата.

Над главата й се чу пукот, който би могъл да бъде и гръм, по начина по който отекна в съзнанието й. Страхът я грабна, последван от чувството за лекомисленост. Как, по дяволите, щеше тя да обясни на баща си, че е била отвлечена от двама главорези в една гора на Мадагаскар по пътя й към откриване на изгубено съкровище заедно с един крадец?

Той нямаше голямо чувство за хумор.

Тъй като тя знаеше какво представлява баща й, когато е ядосан, а не познаваше Димитри, идеята за първия я разтревожи много повече от втория. Тя почти се завря в дървото.

Шумоленето се чу отново. Между двамата мъже разговорът бе спрял. Притаила се неподвижно, тя се опита да си ги представи как вървят към нея, около нея, зад нея, но мозъкът й се смрази от страх. Тишината се проточи, докато на челото й се появи пот.

Уитни бе затворила плътно очи, сякаш като дете вярваше в играта „Аз не те виждам, ти не ме виждаш“. За нея бе леко да задържа дъха си, тъй като от ужас кръвта й сякаш започна да тече по-бавно и се сгъсти. Точно над главата й, върху ствола се чу тихо тупване. Примирена, тя отвори очи. Втренчен в нея напрегнато, с черното си лице, стоеше един лемур с гладка козина.

— Господи — думата излезе с един треперещ шепот, но нямаше време за отпускане. Тя можеше да чуе как мъжете се приближават все по-внимателно. Тя се запита дали ако се скрие в Сентръл Парк в Ню Йорк, би изпитала същите смразяващи чувства. — Махай се! — изсъска тя на лемура. — Изчезвай. — Тя лежеше там, правейки му физиономии, без да посмее да мръдне. Очевидно в по-голяма степен впечатлен, отколкото уплашен, той започна също да й прави физиономии. Уитни затвори очи с въздишка. — Мили боже.

Лемурът й отправи някакви негови си звуци, които накараха двамата мъже да се втурнат към възвишението.

Тя чу един много остър звук и зареждане на пистолет, тогава видя тресчици от кората на дървото, които летяха на не повече от петнайсет сантиметра от лицето й. В същия момент лемурът скочи от ствола и се скри в храсталаците.

— Идиот! — Уитни чу бързия, остър звук на пляскане, а след това, невероятно, кикот. Повече от кискането, отколкото от изстрела и от тишината, тялото й се изпълни с ужас.

— Почти го уцелих. Още някой сантиметър и щях да разкъсам малкото животно.

— Да, а този изстрел сигурно е накарал Лорд да избяга като заек.

— Обичам да стрелям по зайци. Малките ебльовци замръзват и гледат право в теб, когато дърпаш спусъка.

— Лайна. — Тя можеше да усети отвращението, когато чу тая забележка и човекът почти й стана симпатичен. — Хайде да вървим. Ремо иска да се придвижваме на север.

— Още малко и щях да уцеля една маймуна — кискането се чу отново. — Никога преди не съм застрелвал маймуна.

— Перверзник.

Думата и последвалият смях заглъхнаха. Минаха секунди. Уитни лежеше тиха и неподвижна като камък. Насекомите бяха решили да изследват ръката й, както дървото, но тя не мръдна. Реши, че може да потърси някое много хубаво място, за да изкара следващите няколко дни.

Когато една ръка се затвори над устата й, тя скочи като пружина.

— Малка дрямка, май? — прошепна Дъг в ухото й. Гледайки я в очите, той видя как изненадата й премина в облекчение, а облекчението в ярост. Като предпазна мярка, той я задържа ниско долу за по-дълго. — Спокойно, сладурче, те още не са достатъчно далеч оттук.

В момента, в който устата й бе свободна, тя започна:

— Почти щяха да ме застрелят — изсъска му тя. — Някакво пискливо, малко влечуго с оръжие.

Той видя пресните следи по дървото над главата й, но сви рамене.

— Изглеждаш ми наред.

— Не и благодарение на теб. — Тя изтръска ръкава на блузата си, давайки воля на яда си, докато насекомите скачаха в мъха. — Докато ти беше долу и си играеше на Робин Худ, двама отвратителни мъже с толкова отвратителни пистолети, се мотаеха тук. Твоето име беше споменато.

— Тежко нещо е славата — измърмори той. Твърде близък изстрел бе, помисли си той, поглеждайки отново към нараненото дърво. Много близко. Без значение как той бе маневрирал, колко често бе сменял посоката и тактиката Димитри винаги беше близо. Дъг познаваше чувството да бъдеш преследван. Той също бе преживял тревожното, свиващо стомаха усещане на преследвания, когато преследвачът бе много близо. Нямаше да се остави да загуби. Той погледна към гората и си наложи да остане спокоен. Нямаше намерение да губи, когато почти бе спечелил. — Между другото, ти не си добър пазач.

— Ще трябва да приемеш за извинение факта, че аз бях прекалено много ангажирана и не можах да свирна.

— Почти ми се наложи да се извинявам, когато се измъквах от една много деликатна ситуация. — Обратно на работа, каза си той. Ако Димитри бе близо, те просто трябваше да се движат по-бързо и да използват енергично краката си! — Все пак успях да взема някои неща и да се измъкна, преди да стане твърде населено.

— Изглежда. — Нямаше значение, но тя се успокои, когато го видя цял, и тя изпита повече от удоволствие да бъде с нея отново. Нямаше да му позволи да разбере това. — Добре че беше този лемур и… — Уитни спря, когато видя едно от нещата, които той бе донесъл със себе си. — Какво е… — започна тя с тон, който очевидно бе толкова отблъскващ, колкото любопитен — това?

— Подарък. — Дъг взе сламената шапка и й я предложи. — Нямах време да го опаковам.

— Тя е непривлекателна и няма абсолютно никакъв стил.

— Има широка периферия — отвърна той и постави шапката на главата й. — Тъй като за мен не е възможно да сложа торба върху разкошната ти глава, това ще свърши работа.

— Колко ласкателно.

— Взех ти и малко тоалети за излизане. — Той й хвърли една груба, безформена памучна рокля с цвета на избелели от слънцето изпражнения.

— Дъглас. — Уитни повдигна единия ръкав с два пръста. Тя изпита отвращение, почти идентично на усещането, което бе изпитала оная сутрин, събуждайки се с паяка. Грозното си е грозно в края на краищата. — И мъртва не мога да бъда вкарана в това чудо.

— Именно за това се борим, скъпа.

Тя си спомни отхвръкналите парченца дърво на сантиметри от нея. Може би роклята щеше да придобие някакъв вид, ако се облече.

— А докато аз нося този предизвикателен тоалет, ти какво ще носиш?

Той повдигна друга сламена шапка, леко заострена на върха.

— Много шик. — Тя сподави смеха си, когато той повдигна една дълга риза на квадрати и широки, памучни панталони.

— Нашият домакин очевидно е обичал ориза си — коментираше той, когато разтвори огромния по размери панталон. — Но ще се справим.

— Не искам да припомням предишния успех на твоите маскировки, но…

— Тогава недей. — Той нави дрехите на топка. — Утре сутринта ти и аз ще бъдем една влюбена малагашка двойка на път към пазара.

— Защо не една малагашка жена и нейният брат идиот на път към пазара?

— Не злоупотребявай с късмета си.

Чувствайки малко повече увереност, Уитни огледа панталонките си. Те бяха скъсани при прехвърлянето й през дървото. Скъсаното място я ядоса повече, отколкото куршума преди малко.

— Само погледни това! — обърна се към него тя. — Ако нещата продължават така, няма да имам свястна дреха. Вече разсипах една пола и една прекрасна блузка, а сега и това. — Тя можеше да сложи трите си пръста в дупката. — Купих ги още във Вашингтон.

— Виж, аз ти донесох нова рокля, нали?

Уитни погледна към топката с дрехи.

— Колко забавно!

— Ще оставим присмеха за по-късно — посъветва я той. — А сега ми кажи дали си чула нещо, което аз трябва да знам.

Тя му отправи поглед на затаена омраза, бръкна в раницата си и извади бележника си.

— Тези панталонки са на твойта сметка, Дъглас.

— И това не е всичко, нали? — обръщайки глава, той надникна в цифрите, които тя записваше. — Осемдесет и пет долара? Кой, по дяволите, плаща осемдесет и пет зелени за чифт памучни панталонки?

— Ти плащаш — каза сладко тя. — Само бъди благодарен, че не добавям и данъка. Сега… — успокоена, тя пусна бележника обратно в раницата си — един от мъжете беше влечуго.

— Само един от тях?

— Имам предвид първокласно влечуго с глас на охлюв. Той се кискаше.

Дъг моментално забрави растящата си сметка.

— Барнс?

— Да, така е. Другият мъж го нарече Барнс. Той се опита да застреля един от онези симпатични малки лемури и почти ми отнесе върха на носа. — След кратко замисляне тя бръкна в раницата си за пудриерата, за да надникне в огледалцето си и да се увери, че няма никакви повреди по нея.

Щом Димитри бе отвързал любимото си куче, Дъг разбра, че той се чувстваше сигурен. Барнс не беше в играта заради интелекта или хитростта си. Той не убиваше за печалба или заради резултата. Той убиваше за удоволствие.

— Какво чу? Какво казаха те?

Доволна от огледа, тя си сложи малко пудра.

— Чу се високо и ясно, че първият мъж иска да сложи ръка на теб. Това звучеше като лична закана. Що се отнася до Барнс… — Станала нервна отново, тя бръкна в джоба на Дъг и измъкна една цигара. — Той предпочита мен. Което, предполагам, показва известна дискриминация.

Той почувства как силният яд се надига у него така бързо, че почти се задави. Докато го овладяваше, Дъг взе кутия кибрит и запали цигарата. Тъй като цигарите му намаляваха, трябваше да разделят тази. Не казвайки нищо, той взе цигарата от Уитни и дръпна дълбоко. Никога не бе виждал Барнс в действие, но бе чувал за него. Това, което бе чувал, не бе хубаво, дори и по отношение на неприличните истории, които периодично се случваха на места, за които Уитни нямаше и представа.

Барнс имаше увлечение към жени и малки деликатни нещица. Имаше една особено отвратителна история за това, какво бе сторил на една умна малка проститутка в Чикаго и какво бе останало от нея след действията му.

Дъг загледа деликатните, елегантни пръсти на Уитни, когато тя взе цигарата отново. Барнс нямаше да сложи потните си лапи на нея, даже ако се наложеше той да му ги отреже първо до китките.

— Какво друго?

Тя бе чувала такъв тон на гласа му само един или два пъти преди — когато той държеше пушката в ръка и когато пръстите му я бяха хванали за гърлото. Уитни всмукна дълбоко от цигарата. Бе по-леко да играе играта, когато Дъг изглеждаше почти развеселен и почти ядосан. Когато обаче очите му ставаха студени и безизразни точно по този начин, това бе различна история.

Тя си спомни за една хотелска стая във Вашингтон и един млад сервитьор с червено петно, разширяващо се на гърба на бялото му елегантно униформено сако.

— Дъг, всъщност заслужава ли си?

Нетърпелив, той задържа погледа си върху възвишението над главите им.

— Кое?

— Твоят край на дъгата, твоят куп злато. Тези хора те искат мъртъв, а ти искаш да дрънкаш някакво злато в джобовете си.

— Аз искам повече от някакви си златни дрънкулки, скъпа. Аз ще се къпя в него.

— Докато ти направиш това, ще те застрелят.

— Ще стрелят по мен, но ще имам нещо. — Погледът му се отклони към нейния. — По мен е стреляно и преди. Аз бягам от години.

Тя срещна погледа му, така напрегнат като него самия.

— Кога планираш да спреш?

— Когато имам нещо. А този път аз ще го взема. Да. — Той издуха продължително дима от цигарата. Как би могъл да й обясни какво означава да се събудиш сутрин с двайсет долара и с ума си? Щеше ли да му повярва тя, ако й бе казал, че знае, че е роден за повече от чиновническото блъскане? Той бе надарен с мозък, притежаваше уменията и всичко, от което се нуждаеше, бе един заем или парче от тортата. Голямо при това. — Да, заслужава си.

За момент тя остана безмълвна, знаейки, че никога няма да може да разбере нуждата при нямането. За тази цел първо не трябва да притежаваш нищо. Това не бе така просто като алчността, която тя би разбрала. Това бе така сложно като амбиция и така лично като мечта. Неизвестно дали тя все още следваше първия си импулс, или нещо по-дълбоко, но тя беше с него.

— Те се упътиха на север, първият мъж каза, че Ремо им е наредил това. Възнамеряват да ни открият тук или да ни изкарат там, където биха могли да ни намерят.

— Логично. — Сякаш бяха бедни колумбийци, те си подаваха цигарата един на друг. — Значи тази нощ оставаме на място.

— Тук ли?

— Колкото може по-близо до колибите, без да бъдем забелязани. — Със съжаление той смачка фаса, когато филтърът започна да гори. — Утре ще тръгнем веднага след изгрев.

Уитни го хвана за ръката.

— Аз искам повече.

Той я изгледа продължително с очи, които й напомниха за момент водопада.

— Повече какво?

— Бях преследвана и по мен се стреляше. Преди няколко минути лежах зад това дърво, питайки се колко ми остава да живея. — Тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да запази стабилен гласа си, но погледът й не мръдна. — Започвам да губя почти всичко, както и ти, Дъг. Искам да видя документите.

Той се бе питал кога ли ще го хване натясно. Само се надяваше да бъдат колкото може по-близо, преди тя да стори това. Накратко, той бе разбрал, че е спрял да търси възможности да я зареже. Изглежда, в края на краищата беше си взел съдружник.

Но това партньорство нямаше да бъде по равно. Отивайки към раницата си, той прегледа плика, докато попадна на едно писмо, което не бе преведено. Щом не е било преведено, той реши, че не е било така важно, както преведените. От друга страна, той не би могъл да го прочете. Уитни би могла да свърши нещо полезно.

— Вземи. — Той й подаде внимателно запечатаната страница, преди да седне на земята отново.

Те се изгледаха предпазливо, недоверчиво, преди Уитни да сведе поглед към листа. Беше датиран с думи — октомври 1794.

— „Скъпа Луиз — прочете тя. — Моля се, докато пиша това писмо, то да достигне до теб и да те намери здрава. Дори тук, на толкова много мили и ние чуваме нещо за Франция. Това селище е малко и много хора ходят из него с очи, загледани в земята. Ние напуснахме една война пред заплахата от друга. Политическите интриги, изглежда, никога не могат да бъдат избегнати. Всеки ден очакваме френските войски, изгонването на друга кралица и сърцето ми е раздвоено дали да им кажа добре дошли, или да се крия.

Все пак има известна красота тук. Морето е близо и всяка сутрин аз се разхождам с Даниел и събираме мидени черупки. Тя е пораснала толкова много през последните месеци, видя повече и чу повече, отколкото една майка може да понесе за своята дъщеря. Вече в очите й страхът е заглъхнал. Тя бере цветя — цветя, каквито аз никога не съм виждала да растат на друго място. Въпреки че Жералд все още тъгува за кралицата, аз чувствам, че след време ние можем да бъдем щастливи тук.

Пиша ти, Луиз, за да те помоля да преосмислиш решението си и да се присъединиш към нас. Дори в Дижон не можеш да бъдеш на безопасно място. Чувам истории за опожарени, плячкосани домове, за хора, докарани до затвор и смърт. Тук има един млад мъж, който научи, че неговите родители са били изведени от техния дом край Версай и обесени. През нощта те сънувам и се страхувам ужасно за твоя живот. Искам сестра ми с мен, Луиз, спасена. Жералд ще открива магазин, а Даниел и аз сме си направили градина. Животът ни е прост, но няма никаква гилотина, никакъв терор.

Има толкова много, за което трябва да си говорим с теб, сестро. Има неща, за които аз не смея да пиша в едно писмо. Мога да ти кажа само, че Жералд получи послание и задължение от кралицата само месеци преди нейната смърт. В обикновена дървена кутия той държи част от Франция и Мария-Антоанета и това не му дава покой. Моля те, не страдай от това, което се е обърнало срещу теб. Не обвързвай сърцето си като моя съпруг с онова, което със сигурност вече е минало. Раздели се с Франция и с всичко свършено, Луиз. Ела в Диего-Суарес. Твоя вярна сестра Магдалена.“

Бавно, Уитни му върна листа.

— Знаеш ли какво е това?

— Писмо. — Тъй като не бе останал безразличен, Дъг го пъхна обратно в плика. — Семейството е дошло тук, за да избяга от революцията. Според останалите документи този Жералд е бил нещо като камериер на Мария-Антоанета.

— Това е важно — проговори тя.

— Дяволски вярно. Всеки лист хартия тук е важен, тъй като добавя още нещо към мозайката.

Тя го видя как затваря плика в раницата си.

— И това ли е всичко?

— Какво друго? — Той й отправи бърз поглед. — Разбира се, аз чувствам голямо съжаление за тази дама, но тя е мъртва, а аз съм жив. — Той сложи ръка на раницата. — Това ще ми помогне да живея точно по начина, по който съм очаквал.

— Това писмо е старо почти два века.

— Това е вярно, а единственото нещо от писмото, което все още съществува, е съдържанието на една малка дървена кутия. Тя ще бъде моя.

Тя изучаващо го погледна — напрегнатите очи, чувствителната уста. С въздишка поклати глава.

— Животът не е така прост, нали?

— Не. — Искаше му се да заличи самотата в очите й и затова се засмя. — Кой го иска такъв?

Ще помисли по-късно, реши Уитни. Тя ще иска да види останалите документи по-късно. Засега искаше само да си почине, тялом и духом. Тя се надигна.

— А сега какво?

— Сега… — Той проучи близката местност пред тях. — Ще трябва да се разположим.

След като си направиха примитивен лагер по-дълбоко сред дърветата на хълма, те хапнаха месо от Мерина и пийнаха палмово вино. Не направиха огън. През нощта се редуваха да пазят и да спят. За пръв път от началото на тяхното съвместно пътешествие не говориха много. Между тях бе полъхът на опасност и споменът за един луд, шантав миг под един водопад.

 

 

Утрото в гората докара златни лъчи, розови пластове и мъгливозелени цветове. Ухаеше сякаш на оранжерия с широко отворени врати. Светлината бе нереална, въздухът мек, носещ веселия звук на птиците, поздравяващи слънцето. Росата бе разстлана по тревата и капеше от листата. Един пласт слънчева светлина превръщаше малките капчици в цветни дъги. Все още имаше ъгълчета от рая по света.

Отпусната, доволна, Уитни се сгуши към топлината до нея. Тя въздъхна, когато една ръка я погали по косата. Радостна от чувствата, които преминаваха през нея, тя положи глава на едно мъжко рамо и заспа.

Не бе трудно да спре времето, ако я гледа така. Дъг си даде като награда един момент на удоволствие след дългата, напрегната нощ. Тя бе изумителна. А когато спеше, около нея витаеше такава мекота, иначе скривана от язвителния й хумор, когато бе в движение. Очите й често доминираха над лицето й. Сега, когато те бяха затворени, беше възможно да се оцени истинската красота и хармония на чертите й, както и безкрайната чистота на нейната кожа.

Един мъж може да хлътне много бързо и дълбоко с жена като тази. Въпреки че бе стабилен, самият Дъг вече бе имал една или две сериозни спънки.

Той искаше да прави любов с нея бавно, изискано, на меко, пружиниращо легло с разхвърляни възглавници, застлано с коприна, осветено от свещи. Неговото въображение нямаше никакви пречки да му нарисува тази сцена. Той го искаше, но бе искал много неща в живота си. Дъг смяташе за един от най-сигурните критерии за успех възможността да отделяш онова, което искаш, от това, което можеш да получиш. И това, което можеш да получиш, от онова, за което си заслужава да платиш. Той искаше Уитни и имаше добрият шанс да я притежава, но инстинктът го предупреждаваше, че това няма да се отплати.

Жена като нея имаше свой начин да дърпа струните на мъжа и след това да се налага когато си пожелае. Той нямаше никакво намерение да бъде обвързан или привързан. Вземи парите и бягай — напомни си той. Така се казваше играта. В съня си Уитни се размърда и въздъхна. Буден, същото направи и той.

Бе време за малка дистанция, реши той. Протягайки се, той я разтърси за рамото.

— Събуди се и заблести, дукесо.

— Хммм? — Тя просто се уви в него така топла и гъвкава като пухкава котка. Той бе принуден да изтърве една много продължителна и много бавна въздишка.

— Уитни, размърдай си задника.

Фразата проникна през мъглата на съня. Мръщейки се, тя отвори очи.

— Не съм сигурна дали петдесет процента от един куп злато си струват удоволствието да чувам твоя очарователен глас всяка сутрин.

— Ние не сме пораснали заедно. Когато ти се прииска да се откажеш, само се обади.

Чак сега й стана ясно, че телата им са притиснати, както на любовници след една нощ на страст и отдаване. Едната й вежда, извита и елегантна, се повдигна.

— И какво мислиш, че правиш, Дъглас?

— Събуждам те — каза й простичко той. — Ти си тази, която започна да ми се натиска. Знаеш колко ти беше трудно да устоиш на моето тяло.

— Не, но аз знам колко ми беше трудно да устоя на желанието си да му направя няколко вдлъбнатини с юмрук — бутайки го встрани, тя седна и разклати коса. — О, господи!

Той имаше бързи рефлекси. Дръпна я под себе си с движение достатъчно бързо, да я остави без дъх. Въпреки че никой от двамата не си даде сметка за това, той бе извършил един от малкото чисто неегоистични жестове в живота си. Той бе закрил тялото й със своето, без да помисли за секунда за собствената си безопасност или печалба.

— Какво има?

— Господи, трябва ли, както винаги, да се държиш грубо с мен?

Примирена, тя въздъхна и посочи право напред. Внимателно той проследи пръста й.

Над главите им дузина лемури стояха сред клоните на дърветата. Техните слаби, гъвкави тела бяха изправени, техните дълги, тънки ръце сочеха нагоре към небето. С изпънати тела по клоните, те наподобяваха редица изпаднали в екстаз езичници при жертвоприношение.

Дъг изтърва едно проклятие и се отпусна.

— Ти ще виждаш доста от тези малки приятели — каза й той, завъртайки се встрани. — Направи ми една услуга и недей да викаш всеки път, когато попаднем на някой от тях.

— Аз не виках. — Тя бе твърде много очарована, за да се ядосва, докато повдигаше колене, обгръщайки ги с ръце. — Изглежда, сякаш се молят или възхваляват изгрева на слънцето.

— Така твърди легендата — съгласи се Дъг и започна да събира лагера. Рано или късно хората на Димитри можеха да се върнат. Дъг нямаше намерение да им оставя някакви следи. — Всъщност, те просто се топлят.

— Аз предпочитам мистичното.

— Добре, ти ще изживееш много мистика в твоята нова рокля. — Той й я хвърли. — Облечи я, има още нещо, което искам да взема отдолу.

— Докато пазаруваш, защо не огледаш за нещо, малко по-привлекателно. Аз обичам коприна, непреработена или фина. Нещо в синьо, леко набрано на ханша.

— Ти просто сега я облечи — нареди й той и изчезна.

Раздразнена и доста недоволна, Уитни съблече удобните, скъпи и съсипани дрехи, които бе си купила във Вашингтон, и навлече безформената туника на главата си. Тя увисна безжизнено до коленете й.

— Може би с един хубав широк, кожен колан — говореше си тя. — Нещо в червено, с една наистина крещяща катарама. — Тя прекара ръка по грубия памук и се намръщи.

Линията на подгъва бе толкова сбъркана, а цветът бе просто безнадежден. Тя абсолютно не желаеше да изглежда като повлекана, независимо дали посещаваше балет, или бягаше от куршуми. Седнала на земята, тя извади кутийката с гримове. Поне ще направи нещо за лицето си.

Когато Дъг се върна, тя проверяваше и отхвърляше няколко различни стила за увиване на ламбата около раменете си.

— Нищо — каза тя с омерзение. — Абсолютно нищо не се връзва с тази торба. Мисля, че бих предпочела да нося твоите риза и панталони. Поне… — Тя спря, поглеждайки встрани. — Мили боже, какво е това?

— Това е прасе — каза той лаконично, докато се бореше с грухтящия вързоп.

— Разбира се, че е прасе — за какво е то?

— За повече прикритие. — Той завърза въженцето, което бе прекарал през врата на прасето, за едно дърво. С няколко възмутени изгрухтявания то се посвети на тревата. — Раниците отиват в тези кошници, които задигнах, така че все едно ние си носим стоката на пазара. Прасето е за малко повече застраховка. Много фермери в тази област карат жива стока на пазара — докато говореше, той съблече ризата си. — За какво си сложила тия боклуци на лицето? Най-важното нещо е никой да не види повече от лицето ти, отколкото е абсолютно необходимо.

— Може да ми се налага да нося тази плащеница, но аз отказвам да изглеждам като вещица.

— Имаш истински проблеми с твоята суетност — каза й той, докато навличаше новата си риза.

— Аз не гледам на суетността като на проблем — отбеляза тя, — когато е оправдана.

— Скрий косата си под тази шапка, цялата.

Тя стори това, загърбвайки го леко, докато той смъкваше джинсите си и ги заменяше с памучните панталони. За да обере голямата ширина на талията, той ги върза с друго парче връв. Когато тя се обърна, те се изгледаха изучаващо един друг.

Панталоните се прибираха щедро на талията му, спускайки се надолу свободно на бедрата му и стигайки на няколко сантиметра над глезените. Ламбата, която бе увил около раменете и на гърба си, скриваше конструкцията на тялото му. Сламената шапка засенчваше лицето му и покриваше по-голямата част от косата му.

Той може да мине с това, ако някой не се заглежда отблизо, реши Уитни.

Дългата широка дреха закриваше всяка гънка от нейното тяло, оставяйки краката и глезените открити. Прекалено елегантни глезени, констатира Дъг, и реши, че те трябва да бъдат покрити с прах и мръсотия. Ламбата, увита около шията и над раменете и ръцете й, беше подходяща. По-голяма част от ръцете й щяха да бъдат скрити.

Сламената шапка нямаше нищо общо със стила и блясъка на бялата мека шапка, която тя бе носила преди, въпреки факта, че напълно покриваше главата и косата й. Това обаче не можеше по никакъв начин да прикрие класическата и много западен тип красота на лицето й.

— Няма да можеш да изминеш и една миля — й каза той.

— Какво имаш предвид?

— Твоето лице. Господи — налага ли се да изглеждаш като нещо, току-що слязло от корицата на „Вог“?

Устните й леко се изкривиха в усмивка.

— Да.

Недоволен, Дъг поправи ламбата й. С известна изобретателност той я дръпна по врата й нагоре, така че брадичката й бе почти скрита в гънките, след това дръпна шапката й надолу над челото, пречупвайки надолу предната част на периферията.

— Сега как, по дяволите, ще гледам… — тя духна в ламбата — и дишам?

— Ти можеш да повдигаш периферията нагоре, когато няма никой наблизо. — С ръце на кръста си, той се дръпна назад, за да я огледа продължително и критично. Тя изглеждаше безформена, безполова и отрупана с увития шал… докато вдигна глава и му отправи един поглед.

Няма нищо безполово в тези очи, помисли си той. Те му напомниха, че наистина имаше форми под целия този памук. Той сложи раниците в кошниците и ги покри с останалите им плодове и храна.

— Когато излезем на пътя, дръж главата си надолу и върви след мен като добра, покорна съпруга.

— Това показва какво знаеш ти за съпругите.

— Хайде да тръгваме, преди ония да са решили да претърсят още веднъж тази част на гората. — Той окачи по една кошница на двете си ръце и тръгна надолу по стръмната, несигурна пътека.

— Не забрави ли нещо?

— Ти вземи прасето, любима.

Решавайки, че изборът й е ограничен, Уитни развърза връвта от дървото и започна да дърпа нежелаещото да се подчини прасе зад себе си. Случайно тя откри, че е по-просто да го вземе в ръцете си като едно непослушно дете. То ръмжеше, дърпаше се и се огъваше.

— Хайде, малък Дъглас, татко ще ни заведе на пазар.

— Много умно — изръмжа Дъг, но се ухили, когато напускаха гората.

— Има голяма прилика — каза тя, когато застанаха на ръба на хълма. — Около муцуната.

— Ще хванем този път на изток — каза й той, без да обръща внимание на думите й. — С повече късмет, трябва да стигнем до брега преди падането на нощта.

Борейки се с прасенцето, Уитни слизаше по стъпалата, които бяха стръмни и мръсни.

— За бога, Уитни, пусни проклетото прасе долу, то може да върви.

— Мисля, че не трябва да ругаеш пред бебето. — Тя меко го постави на земята, държейки въженцето така, че прасенцето свободно се поклащаше между тях. Планина, храсталаци и укрития бяха оставени назад. От хеликоптер — размишляваше тя — те вероятно ще изглеждат като фермери и ще се оправят някак си. Но отблизо… — А какво ще стане, ако налетим на нашите домакини от къщата? — започна тя, хвърляйки бърз поглед към колибите зад тях. — Те може да разпознаят този оригинален дизайн.

— Ще разчитаме на късмета си. — Дъг тръгна надолу по тесния път и реши, че краката на Уитни ще бъдат достатъчно зацапани още след първата миля. — С тях е по-лесно да се оправиш, отколкото с маймунския патрул на Димитри.

Тъй като пътят напред изглеждаше безкраен, а денят само започваше, Уитни реши да му повярва.