Нора Робъртс
Горещ лед (5)

Глава 5

Уитни винаги бе обичала планините. Тя често си спомняше с удоволствие двуседмичната ски ваканция в Швейцарските Алпи. Всяка сутрин се катереше на върховете на пистите, наслаждавайки се на гледката от лифта. Бързото, шеметно спускане надолу винаги я радваше. Много можеше да се каже за уютните вечери с горещия ром и искрящия огън.

Веднъж тя бе прекарала един ленив следобед на вила в Гърция, високо сред планините, обърнати към Егейско море. Беше оценила висините, гледката и красотата на природата и античността от комфорта на покритата с теракота тераса.

Все пак Уитни никога не бе се катерила из планините, потна, с изтръпнали крака. Природата, изглежда, не е това, което се очакваше да бъде, когато се налага да бързаш нагоре и да се вкопаваш във всяка издатинка.

На север, бе казал той. Тя мрачно поддържаше темпото и вървеше в крак с него, катерейки се по остри, скалисти възвишения и слизайки по тях. Беше си обещала, че ще продължи да върви в крак с Лорд, независимо че потта се стичаше по гърба й. У него бе пликът. Но докато тя върви с него, поти се с него, задъхва се тежко с него, не съществуваше абсолютно никаква причина да разговаря с него.

Никой, абсолютно никой не й е казвал да си раздвижи задника безнаказано.

Може да отнеме дни, дори седмици, но тя ще му го върне. Имаше едно основно бизнес правило, което бе научила от баща си: отмъщението, леко забавено, бе много по-болезнено.

На север. Дъг оглеждаше неравните, стръмни хълмове, които ги заобикаляха. Теренът бе монотонен, с висока трева, която се огъваше от вятъра, и груби червени бразди на местата, където ерозията бе победила. А също и скали, безкрайни, непрощаващи скали. По-натам имаше няколко редки, тънки дръвчета, но той не търсеше сянка. От неговата наблюдателна позиция не се виждаше нищо друго — нито колиби, нито къщи, нито полета, нито хора. Засега това бе точно каквото искаше.

През нощта, докато Уитни спеше, той бе проучвал картата на Мадагаскар, която откъсна от откраднатата библиотечна книга. Не му се искаше да обезобразява която и да е книга, защото книгите бяха развили въображението му като дете и му осигуряваха компания през самотните нощи като мъж. Но това бе необходимо в този случай. Измачканото парче хартия чудесно стоеше в джоба му, докато книгата бе останала в раницата му. Тя бе само там за сигурност. С вътрешното си око Дъг раздели терена на трите паралелни пояса, които той бе изучавал. Не го интересуваха западните ниски земи. Докато вървеше по една скалиста, груба пътека, той се надяваше да са стигнали с влака толкова на запад, колкото бе необходимо. Ще се придържат към високия пояс, отбягвайки бреговете на реките и откритите области, колкото е възможно по-дълго. Димитри бе по-близо, отколкото той бе предполагал. Дъг не искаше отново да сбърка.

Жегата бе вече потискаща, но техният воден запас щеше да стигне до сутринта. Когато му дойде времето, ще мисли за това. Искаше му се да стигнат колкото може по на север, преди да се осмелят да завият на изток към брега и към по-леките терени.

Димитри може би го чака в Таматаве, поглъщайки вино и слънчева светлина, хапвайки от местната прясна риба. Логично е това да бъде тяхната първа спирка, ето защо по силата на логиката те трябва да я избягнат поне засега.

Дъг нямаше нищо против да играе на надхитряне с по-голям залог; толкова по-сладко е гърнето, както веднъж бе казал той на Уитни. Но Димитри… Димитри е друга история.

Той нагласи каишките на раницата, за да разпредели по-удобно багажа. А този път не бе само той единственият, за когото трябваше да мисли. Една от причините, поради която отбягваше съдружието толкова дълго, беше фактът, че той предпочиташе да има само едно тяло, за което да бъде загрижен. Неговото собствено. Той хвърли поглед към Уитни, която бе сдържано смълчана, откакто напуснаха железопътната линия и се насочиха към високата земя.

Проклета жена, мислеше той поради липса на някакво по-добро прилагателно. Ако тя очакваше, че подходът със студеното мълчание ще го разтърси, правеше огромна грешка. Можеше да накара някое от нейните приятелчета да моли за прошка, но ако ставаше дума за него, тя бе дяволски привлекателна, когато устата й бе затворена.

Можеше да си представи как щеше да се оплаква, защото той я бе дръпнал рязко от влака по време на движение. Може би имаше няколко охлузвания, но все още дишаше. Проблемът й бе, реши той, че тя искаше всичко да бъде така чисто и хубаво като нейния апартамент от висока класа… Или като малкото парченце коприна, което тя носеше под полата си.

Дъг отхвърли специално тая мисъл забързано и се концентрира в намиране на пътя през скалите.

Той би искал да остане сред хълмовете за кратко — два или може би три дни. Имаше достатъчно прикритие, а пътят бе много тежък. Достатъчно тежък според него, за да забави Ремо и някои от кучетата на Димитри, които бяха тренирани в друга насока. Те бяха приучени да се втурват в тъмни алеи и да крачат в миризливите стаи на някой мотел вместо сред скали и хълмове. С по-голяма лекота се аклиматизираха хората, привикнали да бъдат преследвани.

Спирайки на един кръстопът на билото на един хълм, той окачи бинокъла, вдигна го и бавно и продължително огледа местността. Надолу и леко на запад забеляза малко селище. Картината на малки, червени къщи и широки обори бе точно сред полетата. Оризища, реши той заради техния наситен смарагдовозелен цвят. Той не видя електрически жици и бе благодарен на това. Колкото по-далече от цивилизацията, толкова по-добре. Ако паметта му от справочника бе точна, в това селище живее племето мерина. Точно зад него трябва да има една тясна, извиваща се река. Част от Бедсибока.

С присвити очи Дъг проследи реката, докато в главата му се оформяше една идея. Наистина реката течеше на северозапад, но в идеята за пътуване по вода имаше нещо привлекателно. Крокодили или не, със сигурност бе по-бързо, отколкото пеш, дори и на кратки дистанции.

Пътуването по вода бе нещо, което той трябваше да реши, когато му дойде времето. Ще му трябват една-две вечери да се справи с това. Да прочете какви реки най-добре подхождат на целта му и как местните хора пътуват по тях. Той си спомни, че бе прочел някакво описание на плавателен съд, който наподобяваше плоскодънните канута, използвани от индианците. Дъг самият бе пътувал с такова, когато веднъж за малко не го заловиха в една стара къща извън Лафайет.

Колко бе получил за тези антични пистолети за дуел с инкрустирани в дръжките перли? Не можеше да си спомни. Но преследването през блатото, където той трябваше с пръта да си проправя път през кипарисови дървета и мокър мъх, виж това бе нещо. Не, той няма да има нищо против отново да пътува по река.

Във всеки случай ще се оглежда за още селища. Рано или късно ще им трябва още храна и ще се наложи да се пазарят за нея. Спомняйки си жената до себе си, той реши, че Уитни щеше да бъде много подходяща за тази работа.

Възмутена, с болки от охлузванията, Уитни седна на земята. Тя нямаше да направи нито една крачка повече, докато не си почине и не хапне. Краката й се чувстваха подобно на състоянието, в което бяха, когато тя за пръв и единствен път опита електрическата бягаща пътечка в гимнастическия салон. Без да погледне към Дъг, тя бръкна в раницата си. Първото нещо, което ще направи, е да смени обувките си.

Сваляйки бинокъла, Дъг се обърна към нея. Слънцето беше точно над тях. Те можеха да извървят много километри преди смрачаване.

— Хайде да тръгваме.

Сдържано, смълчано, Уитни намери един банан и започна продължително и бавно да го бели. Нека сега да й каже да си раздвижи задника. С очи, впити в лицето на Дъг, тя отхапа плода и задъвка.

Както бе седнала с кръстосани крака на земята, полата й се беше вдигнала над коленете. Мокра от пот, блузата й прилепваше към тялото. Хубаво сплетената коса, за която тя се бе погрижила сутринта, докато той я гледаше, се бе разхлабила, така че светли копринени нишки падаха на скулите й. Лицето й бе хладно и елегантно като мрамор.

— Хайде да се раздвижим. — Желанието го направи груб. Тя нямаше да може да му се наложи, обеща си той. По никакъв начин. Всеки път, когато той позволяваше жена да му влезе под кожата, приключваше със загуба. Може би, просто може би той ще се добере до нея, преди да свършат тази работа, но нямаше абсолютно никакъв начин тази жена със студени очи и хубава кожа да промени неговите приоритети. Най-важното бяха парите и хубавият живот.

Той се питаше как ли щеше да бъде да я има под себе си гола, гореща и напълно уязвима.

Уитни се облегна на една скала и отхапа още веднъж от плода. Лек бриз навяваше горещ въздух покрай нея. Незаинтересовано тя се почеса по свивката на коляното.

— Раздвижи се ти, Лорд — предложи тя с напълно недвусмислен тон.

Господи, иска му се да прави любов с нея, докато е отпусната, мека и хлъзгава от пот. Искаше му се да я убие.

— Слушай, скъпа, днес имаме да преминем доста път. След като вече сме тръгнали…

— Твоя работа — напомни му тя.

Той клекна, докато изравни очи с нейните.

— Тъкмо моята работа опази твоята празна глава на твоите сексапилни рамене. — Пълен с ярост и раздразнение от нетърсени желания, той здраво хвана брадичката й. — На Димитри страшно ще му хареса да постави дундестите си малки ръчички върху такова класово гадже като теб. Повярвай ми, той има уникално въображение.

Бърза тръпка на страх премина през нея, но тя не отклони погледа си.

— Димитри е твоят ужасяващ човек, Дъг, не моят.

— Той няма да подбира.

— Няма да се оставя да бъда заплашвана.

— Ти ще бъдеш мъртва — подхвърли й той. — Ако не изпълняваш онова, което ти се нареди.

Тя непоколебимо отблъсна ръката му. Грациозно се надигна. Въпреки че полата бе зацапана с червен прах и имаше дупка на бедрото, тя й стоеше като плащ. Грубите малагашки обувки можеха да бъдат и стъклени пантофки. Трябваше да й признае начина, по който се справи. Това бе вродено, той бе сигурен. Никой не би могъл да я научи. Не бе селянка, както изглеждаше в момента, а все още се движеше като дукеса.

Едната й вежда се надигна, когато тя пусна кората на банана в ръката му.

— Аз никога не изпълнявам онова, което ми се нареди. За твое сведение си поставям за задача да не го правя. Необходимо е да помниш това нещо за в бъдеще.

— Продължавай така, скъпа, и ще бъдеш лишена от бъдеще.

Спечелвайки време, тя изтръска малко от праха по полата си.

— Тръгваме ли?

Той хвърли обелката зад скалата и се опита да убеди себе си, че е предпочитал да срещне някоя жена, която би хленчела и треперела.

— Ако ти си сигурна, че си готова…

— Съвсем сигурна.

Той извади компаса си, за да свери посоката. На север. Те ще продължат още малко на север. Слънцето продължаваше да пече безмилостно, без никаква сенчица, а и теренът бе много труден за ходене, но скалите и скатовете предлагаха някаква защита. Дали по инстинкт, или от подозрение, нещо лазеше по тила му. Той нямаше да спре да се движи до залеза на слънцето.

— Знаете ли, дукесо, при различни обстоятелства от сегашните бих се възхитил на вашата класа. — Той започна да крачи уверено с тежка стъпка. — Но точно сега вие сте в опасност и може да получите куршум в задника.

Дългите крака и решимостта й позволяваха да поддържа неговото темпо на ходене.

— Доброто възпитание — поправи го тя — се цени при всички обстоятелства. — Тя му отправи развеселен поглед. — И е завидно качество.

— Запази своето добро възпитание, сестро, а аз ще се погрижа за моето.

Със смях тя мушна ръка в неговата.

— О, така възнамерявам.

Той погледна надолу към нейната хубава ръка, с добър маникюр. Не мислеше, че на света може да има друга жена, която ще го накара да се чувства сякаш я съпровожда на бал в такъв момент, когато си проправяха път през скалистия хълм под горещото следобедно слънце.

— Решила си да бъдем приятели отново?

— Реших, вместо да се сърдя, да си държа очите широко отворени за първата възможност, когато ще мога да ти го върна за охлузванията. Между другото — колко далече ще се наложи да ходим?

— Пътуването с влака е около дванайсет часа, но ние ще следваме един по-заобиколен маршрут. Изчисли сама.

— Не е нужно да се подлагаме на изпитание — каза тя меко. — Не можем ли да намерим някое село и да наемем кола?

— Не е лошо да ме уведомиш, когато видиш първия знак на „Херц“. Ще те черпя.

— Наистина трябва да хапнеш нещо, Дъглас. Липсата на храна за мен винаги е причина за лошо настроение. — Тя му предложи своята раница, обръщайки се с гръб към него. — Хайде, вземи си едно хубаво манго.

Сподавяйки усмивката си, той развърза каишката и бръкна в раницата. В момента би предпочел да използва нещо топло и сладко. Пръстите му затърсиха в горната чанта, където бяха плодовете и докоснаха нещо меко и хлъзгаво. Любопитен, той го извади и огледа малкото дантелено парче, което служеше за бикини. Значи тя все още не беше ги ползвала.

— Тука има големи плодове манго.

Уитни погледна през рамо и видя как той си играе с материята.

— Махни ръцете си от моите бикини, Дъглас.

Той само се ухили и ги вдигна така, че слънчевата светлина мина през тях.

— Интересно изречение. Как въобще се затрудняваш да носиш нещо като това?

— Скромност — каза тя надуто.

Със смях той ги върна в раницата.

— Естествено — измъквайки едно манго, той отхапа лакомо. Сокът се стече приятно по сухото му гърло. — Коприната и дантелата винаги ме карат да си мисля за скромните малки девици в слаборазвитите страни.

— Какво странно въображение имаш — забеляза тя, избягвайки хлъзгането по един стръмен скат. — А мен винаги ме карат да мисля за секс.

При тези думи тя ускори крачка и свирна с уста.

Те вървяха. И вървяха. Изложиха на слънцето всеки инч от кожата си и приеха факта, че може би ще получат изгаряния. Мухите около тях кръжаха и бръмчаха, привлечени от уханието на плажно масло, с което се бяха намазали, както и от потта. Но двамата бяха свикнали да не им обръщат внимание. Освен насекомите те нямаха друга компания.

С превалянето на деня Уитни загуби интерес към скалистите хълмове и долините, които се виждаха надалеч. Земните миризми на прах и на трева, изгорена от слънцето, вече не бяха привлекателни, след като краката й бяха изцяло надраскани. Тя видя една птица, която летеше, използвайки въздушното течение. Беше се загледала нагоре и не можа да види дългата, тънка змия, прекосила пътя й на сантиметри от крака й, скрила се зад една скала.

Нямаше нищо екзотично в това да се обливаш в пот и да се пързаляш по камъчетата. Мадагаскар щеше да е много по-интересен от хладната тераса на някоя хотелска стая. Само тънкият ръб на гордостта й я възпираше да поиска да спрат. Докато той можеше да ходи, о, господи, и тя щеше да ходи.

От време на време тя забелязваше някое малко селце или къщи, винаги скупчени в близост до река и разположени в полето. От високите хълмове те можеха да наблюдават дима в комините от къщите, в които се готвеше храната. А когато въздухът бе раздвижен от вятъра, че чуваха и звуците на животни и кучешки лай. Не се чуваха човешки гласове. Разстоянието и умората създадоха у Уитни чувство за нереалност. Може би колибите и полетата бяха само някакъв декор.

Веднъж през бинокъла на Дъг тя успя да забележи група работници, наведени над подобни на блата оризища, много от жените носеха бебетата, вързани в люлки на гърбовете си. Можеше да се види как влажната земя поддава и се мести от движението на краката им.

При целия си опит от дългите преходи през Европа Уитни никога не бе виждала нещо подобно. Но всъщност Париж, Лондон и Мадрид предлагаха блясъка и космополитните усещания, на които тя бе привикнала. Никога преди това тя не бе замятала раница на гърба си, за да тръгне на поход през полето. С наместването на тежестта тя си каза, че за всичко винаги има първи и последен път. Докато все още може да се радва на цветовете, на терена и на отвореното пространство, тя ще продължи да се радва независимо от болките в краката.

Ако тя искаше да се поти, можеше да го направи в някоя сауна. Ако искаше да се изтощи, щеше й се да го направи, побеждавайки някого в игра на тенис.

Чувствайки болка навсякъде и лепкава от пот, тя автоматично поставяше единия си крак пред другия и вървеше напред. Няма да се остави никога да играе второстепенна роля до Дъг Лорд или някой друг.

Дъг гледаше залязващото слънце и знаеше, че скоро ще трябва да намерят място за настаняване през нощта. Сенките се удължаваха. На запад небето все още бе обагрено в червено. Обикновено той се справяше най-добре с маневрирането през нощта, но не смяташе, че високите пояси на Мадагаскар представляваха подходящо място, за да се опитва късметът в тъмното.

Той бе прекосявал веднъж скалистите планини през нощта и почти бе си счупил крака. Не се искаше голямо напрягане на паметта, за да се върне споменът за неговото търкаляне по скалите. Непланираното пътуване през урвата беше заличило неговата следа, но на него му се бе наложило да накуцва чак до Болдър. Затова след залеза на слънцето те ще спрат някъде и ще изчакат утрото.

Той продължи да ходи, като му се искаше Уитни да се оплаче, да хленчи и да изисква — да действа, общо взето, както той предполагаше, че една жена би постъпила при такива обстоятелства. Все пак Уитни никога не бе реагирала по начина, по който той очакваше, още от първия момент, в който се видяха. Истината бе, че той искаше тя да недоволства. Това много лесно можеше да оправдае зарязването й при първа възможност. След като я отърве от всичките й пари. Ако тя се оплакваше, той щеше да направи и едното, и другото без угризения. А сега тя не го забавяше, а носеше своя дял от целия товар. Така бе само първия ден, напомни си той. Дай й време. Оранжерийните цветя бързо умират, когато ги изкараш на чист въздух.

— Хайде да огледаме тази пещера.

— Пещера? — поставяйки ръка над очите си, Уитни проследи погледа му. Тя видя един малък свод и една много тъмна дупка. — Тази пещера?

— Да. Ако не е заета от някои от четирикраките ни приятели, ще бъде чудесен хотел за през нощта.

— Вътре? „Бевърли Уилшеър“ е прекрасен хотел.

Той дори не я погледна.

— Първо, нека да видим дали има свободни места.

Преглъщайки, Уитни го гледаше как отива дотам, сваля раницата си и се промъква вътре. Останала сама, тя устоя на желанието да го извика навън.

Всеки човек си има поне една фобия, напомни си тя, приближавайки се към мястото. Нейната бе ужасът от малките, затворени пространства. Както бе уморена, тя можеше да извърви още десет мили, вместо да се напъха в тъмнината през този малък свод.

— Не е „Уилшеър“ — каза Дъг, като се измъкна навън, — но ще свърши работа. Приеха нашата резервация.

Уитни седна на един камък и се огледа продължително наоколо. Нямаше нищо друго освен още камъни, няколко хилави бора и много прах.

— Спомням си, че платих доста пари за тази палатка, която се сгъва като носна кърпа. Същата, която ти настоя да купим — му напомни тя. — Не си ли чувал някога за удоволствието да спиш под звездите?

— Когато някой иска да ми вземе кожата, а те няколко пъти вече можеха да го направят, предпочитам да имам стена, която да ми пази гърба. — Все още коленичил, той взе раницата си. — Предполагам, че Димитри ни търси на изток оттук, но повече няма да му давам никакви шансове. Освен това из планините става студено през нощта — добави той. — Там вътре можем да си напалим малък огън.

— Един лагерен огън. — Уитни огледа ноктите си. Ако не си направи скоро маникюр, те ще бъдат много грозни. — Очарователно, на място като това димът ще ни задуши за минути.

Дъг измъкна от раницата си малка брадвичка и разкопча кожения предпазител.

— След около метър и половина мястото става широко, аз мога да се изправя вътре — отивайки до едно малко борче, той започна да сече един клон. — Ходила ли си някога на „спелуване“?

— Моля?

— Изследване на пещери — обясни той, ухилвайки се. — Някога познавах една геоложка. Баща й притежаваше една банка — доколкото си спомняше, той никога не бе успял да я накара да направи нещо повече от няколко прекрасни нощи в една пещера.

— Винаги съм намирала по-добри неща за изследване, отколкото дупки в земята.

— Тогава си изтървала много, скъпа. Това може да не е туристическа атракция, но има някои първокласни сталактити и сталагмити.

— Колко възбуждащо — каза тя сухо. Когато погледна към пещерата, всичко, което видя, бе една малка, много малка дупка в скалата. Самата гледка докара на челото й студена пот.

Раздразнен, Дъг започна да сече доста голям куп от съчки за огъня.

— Да, предполагам, че жена като теб не би намерила скалистите формации много възбуждащи. Освен ако можеш да ги носиш на себе си.

Те бяха еднакви, жените, които носеха френски дрехи и италиански обувки. Ето защо за удоволствие той предпочиташе да отиде при някоя танцьорка или проститутка. Там поне получаваш почтеност и малко гъдел.

Уитни спря да гледа към отвора и обърна очи към него.

— Всъщност какво имаш предвид жена като мен?

— Разглезена — каза той, стоварвайки брадвичката си върху едно парче дърво. — Повърхностна.

— Повърхностна? — Тя се надигна от камъка. Не бе проблем да приеме прилагателното разглезена. Уитни знаеше, че истината си е истина. — Повърхностна? — повтори тя. — Ти имаш дяволски много смелост да ме наречеш повърхностна, Дъглас. Аз не съм откраднала това, което съм постигнала.

— Не ти се е налагало да го правиш. — Той повдигна глава така, че очите им се срещнаха. Неговите бяха хладни, а нейните горещи. — Това е може би всичко, което ни разделя, дукесо. Ти си родена със сребърна лъжица в устата, аз съм роден да я извадя и да я заложа. — Вземайки под ръка наръча пръчки, той отиде до дупката. — Вие искате да ядете, лейди, и затова вмъквайте вътре вашата префърцунена катеричка. Тук няма да получите румсървис. — Гъвкав и бърз, той взе раницата си заедно с купа пръчки, промъкна се вътре и изчезна.

Как смее той! С ръце на ханша Уитни се загледа в пещерата. Как смее той да й говори така, след като е изминала толкова много мили? Откакто го срещна, по нея бе стреляно, беше заплашвана, преследвана и хвърлена от влак. И досега това й струваше хиляди долари. Как смееше той да й говори като на някаква глуповата, празноглава дебютантка? Няма да му се размине това.

За кратко време тя взе решение просто да продължи сама, оставяйки го в неговата пещера като лошо опитомена мечка. О, не. Тя пое дълбоко въздух, гледайки в отвора на скалата. Не, това бе точно, което той искаше. Той ще се отърве от нея и ще вземе съкровището сам. Тя няма да му достави това удоволствие. Дори да се стигне до смъртта й по време на работата, тя бе плътно до него, докато не си получи всеки долар, който той й дължи. И много повече от това.

Дяволски много повече, добави тя, стискайки зъби. На крака и ръце Уитни влезе в пещерата.

Първите две крачки бе носена от яда си. След това студената пот на ужаса я спря на място. С ускоряване на дишането си тя не можеше да се придвижи напред, нито можеше да мръдне назад. Това бе една кутия без въздух, тъмна. Капакът вече бе затворен, за да я ликвидира.

Тя усети стените на дупката, тъмните влажни стени, които се затваряха, изсмуквайки въздуха от нея. Слагайки глава долу върху мръсните камъни, тя започна борба с истерията.

Не, няма да й се даде. Не можеше. Той бе близко отпред, много близко. Ако изпищи, той ще чуе. Гордостта беше във всеки случай силна като страха. Тя няма да му даде основание за присмех. С широко отворена уста за въздух, тя бавно тръгна напред. Той й бе казал, че пещерата се разширява. Само ако мръдне няколко метра, ще може да диша.

О, боже, трябваше й светлина. И пространство. И въздух. Свивайки ръцете си в юмруци, тя се пребори с желанието да изпищи. Не, тя нямаше да се прави на глупачка пред него. Нямаше да му служи за забавление.

Докато лежеше простряна по очи, водейки своята война, тя улови проблясването на светлина. Оставяйки напълно неподвижна, успя да чуе звука на пукащо дърво, до нея стигна миризмата на боров пушек. Той бе запалил огъня. Нямаше да бъде тъмно. Тя само трябваше да се промъкне напред няколко метра и нямаше да бъде тъмно.

Това й отне цялата сила и повече кураж, отколкото смяташе, че притежава. Сантиметър по сантиметър Уитни проправяше пътя си навътре, докато светлината не заигра по лицето й и стените не се разшириха. Напълно съсипана, тя легна за момент, като само дишаше.

— И така, ти реши да се присъединиш. — С гръб към нея, Дъг извади един от съдовете, за да затопли вода. Мисълта за горещо, силно кафе го бе поддържала през последните пет мили. — Вечерята е по холандски, скъпа. Плодове, ориз и кафе. Аз ще направя кафето. Да видим какво можеш ти с ориза.

Въпреки че все още се тресеше, Уитни успя да седне. Това ще мине, каза си тя. След няколко мига световъртежът, лекото главозамайване ще преминат. Тогава по някакъв начин ще го накара да й плати.

— Неприятно е, че не взехме малко бяло вино, но… — Когато се обърна към нея, той се дръпна назад. Дали това се дължеше на светлината, или наистина лицето й бе посивяло? Озадачен, той сложи водата на огъня и отиде при нея. Не се дължи на светлинен трик, реши той. Тя изглеждаше така, сякаш щеше да се разпадне, ако я докосне. Неуверен в себе си, Дъг клекна до нея. — Какво се е случило?

Очите й бяха горещи и сурови, когато погледна към него.

— Нищо.

— Уитни — протягайки се, той я хвана за ръка, — ти си като лед. Ела при огъня.

— Добре съм — разярена, тя измъкна ръката си. — Просто ме остави сама.

— Дръж се. — Преди тя да може да скочи на крака, той бе я повдигнал за раменете. Можеше да усети как тя трепери под ръцете му. Не бе предполагал, че тя може да изглежда така млада и беззащитна. Жените интелектуалки с прозрачни диаманти имаха цялата защита, от която се нуждаеха. — Ще ти донеса малко вода — измърмори той. В мълчание посегна за манерката и я отвори пред нея. — Малко е топла, пий бавно.

Тя отпи. Наистина бе топла и миришеше на желязо. Тя отпи отново.

— Аз съм добре. — Гласът й беше остър и рязък. Не бе нужно той да проявява внимание.

— Само си почини за минутка. Ако си болна…

— Не съм болна. — Тя бутна манерката обратно в ръцете му. — Имам малък проблем със затворените пространства, окей? Сега съм вече вътре и всичко ще бъде чудесно.

Не малък проблем, установи той, вземайки ръката й отново. Тя бе влажна, студена и трепереше. Вината го връхлетя, а той мразеше това. Не й бе дал почивка, откакто тръгнаха. Не бе искал да го направи. Веднъж да го превърне във внимателен и загрижен човек, и той щеше да загуби приоритетите си. Това му се бе случвало вече преди. Но тя трепереше.

— Уитни, ти трябваше да ми кажеш.

Тя изви брадичката си в такъв красив жест, че той не можеше да не се възхити.

— Имам по-голям проблем да не изглеждам като глупачка.

— Защо? Това никога не ме е тревожило. — Усмихнат, той бутна косата от слепоочието й. Тя нямаше да заплаче. Благодаря на Бога за това.

— Хората, които са родени глупаци, трудно го забелязват. — Но напрежението бе изчезнало от гласа й. Тя изви устни. — Все пак аз съм вътре. Ще трябва някой кран да ме изкара навън отново. — Дишайки бавно, тя огледа широката пещера с интересни форми, за които той бе говорил. От светлината на огъня те проблясваха, а сенките им играеха. Тук-там подът на пещерата бе покрит с животински тор. Тя видя с потръпване една змийска кожа във вдлъбнатината на скалата. — Дори пещерата е украсена в стил раннонеандерталски.

— Имаме въже. — Той прекара кокалчетата на пръстите си напред-назад по бузата й. Цветът й се възвръщаше. — Аз просто ще те издърпам, когато дойде време. — Поглеждайки назад, той видя, че водата започва да завира. — Хайде да пием по едно кафе.

Когато той се обърна към огъня, Уитни докосна бузата си на мястото, затоплено от ръката му. Тя не бе мислила, че той може да бъде така неочаквано мил, когато нямаше стръв.

А може би имаше?

С въздишка тя разтвори раницата си. Тя все още държеше банката.

— Не знам как се готви ориз — отваряйки чантата си, тя извади торбичката с плодовете. Доста бяха наранени, но миришеха на топло и зряло. Нито една вечеря от седем блюда не би изглеждала по-вкусна.

— Нашите сегашни възможности ни облекчават — не е нужно да се прави нещо повече от варене и разбъркване. Ориз, вода, огън. — Той погледна през рамо към нея. — Ти ще се справиш.

— Кой ще измие чиниите? — искаше да знае тя, преливайки вода в друг съд.

— Готвенето е взаимно усилие, така ще бъде и чистенето. — Той й отправи бърза привлекателна усмивка. — В края на краищата ние сме съдружници.

— Наистина ли? — Със сладка усмивка Уитни сложи съда на огъня и вдъхна уханието на кафето. Пещерата, пълна с тор и влага, веднага придоби цивилизован вид. — Добре, партньоре, кога ще ми позволиш да видя документите?

Дъг й подаде метална кана, пълна с кафе.

— Какво ще кажеш аз да държа половината пари?

Надничайки над чашката, очите й се смееха.

— Кафето е добро, Дъглас. Още един от твоите многостранни таланти.

— Да, аз съм надарен. — Отпивайки половината от чашката си, той усети кафето горещо и силно да прониква в него. — Ще те оставя в кухнята, докато подготвя нещата за спане.

Уитни извади торбичката с ориза.

— Тези спални чували сигурно ще ги чувствам като пухени легла, след като дадох толкова пари за тях.

— Фиксираш усещанията си в долари, скъпа.

— Аз имам доларите.

Той си мърмореше нещо под носа, докато разчистваше място за спалните чували. Макар да не можеше да улови думите, Уитни схвана смисъла. Захилена, тя започна да изважда ориз — една шепа, две. Щом оризът щеше да им бъде главното ястие, размисли тя, трябваше да се нахранят здраво. Тя бръкна в торбичката отново.

За кратко време тя се ориентира в начина на отваряне на сгъваемата лъжица. Когато се справи с нея, водата започна да ври. Твърде доволна от себе си, Уитни започна да бърка.

— Използвай вилица — каза й Дъг, докато развиваше спалните чували. — Лъжицата смачква зърната.

— Дрън-дрън — измърмори тя, но продължи същата дейност с вилица. — Все пак откъде знаеш толкова много за готвенето?

— Знам много за яденето — простичко каза той. — Самият аз не се оказвам често в състояние да мога да изляза и да се наслаждавам в някое заведение на храната, която ми харесва. — Той разви втория чувал до първия. След кратко размишление ги раздели на около трийсет сантиметра. За него бе по-добре да има малко дистанция. — Затова се научих да готвя. Приятно е.

— Докато някой друг го прави.

Той само сви рамене.

— На мен ми харесва. Ум и малко подправки и можеш да ядеш като цар дори в някоя пълна с мишки мотелска стая със скапан водопровод. А когато нещата ми тръгнат зле, от време на време работя и в ресторант.

— Работа? Аз вече губя илюзиите си за теб.

Той остави тънкия сарказъм без внимание.

— Единствената работа, която някога съм можел да понасям. Освен това храниш се добре и имаш шанс да обереш по-лесно клиентелата.

— За всяка възможна жертва.

— Нито една възможност не трябва да се пропуска. — Сядайки върху един от спалните чували, той се облегна на стената на пещерата и извади цигара.

— Това ли е мотото на бойскаута?

— Ако не е, трябва да бъде.

— Басирам се, че ти просто се натискаш за орден за заслуги, Дъглас.

Той се ухили, наслаждавайки се на тишината, цигарата и кафето. Отдавна се бе научил да се наслаждава на каквото може, когато може и да планира още наслади. Много повече.

— По един или друг начин — съгласи се той с нея. — Как е вечерята?

Тя отново разбърка ориза с вилицата.

— Скоро ще бъде готова — доколкото тя можеше да прецени.

Той се загледа в тавана, разсеяно изучавайки скалната формация, която през вековете се бе превърнала в дълги копия. Винаги го привличаше старинното, античното, може би защото той не притежаваше нищо такова. Знаеше, че това е една от причините, които го теглеха на север към скъпоценните камъни и историите, свързани с тях.

— Оризът е по-хубав запържен в бира, с гъбки и няколко парченца бадеми.

Тя усети как стомахът й простенва.

— Хапни един банан — му предложи тя и му хвърли един. — Имаш ли някаква идея как ще си набавим вода?

— Мисля, че можем да се спуснем надолу към селото утре сутринта. — Той издуха облак дим. Единственото, което липсваше, реши той, бе една хубава гореща вана и една красива блондинка да му разтрие гърба с аромати. Това ще бъде първото нещо, за което ще се погрижи, когато съкровището се окаже в ръцете му.

Уитни кръстоса крака под себе си и си избра още един плод.

— Смяташ ли, че е безопасно?

Той сви рамене и довърши кафето си. Винаги нещата се извършваха повече по необходимост, отколкото по съображения за безопасност.

— Трябва ни вода, а може да се пазарим и за малко месо.

— Моля те, предвкусвам удоволствието от пазаренето и вече се настройвам.

— Както смятам, Димитри знаеше, че влакът отива до Таматаве, така че той ще ни търси там. А докато стигнем там, надявам се, той ще претърси и някое друго място.

Тя отхапа плода.

— Така че той няма никаква представа къде е крайната точка на твоето пътуване?

— Не повече от теб, скъпа — надяваше се той. Но сърбежът между лопатките не бе изчезнал. Дърпайки за последно, Дъг изхвърли фаса в огъня. — Доколкото ми е известно, той никога не е виждал документите, или поне не всичките заедно.

— Ако той не ги е виждал, откъде знае за съкровището?

— Доверие, скъпа, както при теб.

Тя повдигна вежди при неговата забележка.

— Този Димитри не ми се вижда човек на честта, на когото можеш да имаш доверие.

— Тогава инстинкт. Имаше един човек, наречен Уитъкър, който възнамеряваше да продаде документите на онзи, който му предложи най-много пари, за да направи добра печалба, без да се налага да копае за нея. Идеята за съкровище, и то документирано, грабна въображението на Димитри. А аз ти споменах, че той има въображение.

— Наистина. Уитъкър… — прехвърляйки името в съзнанието си, Уитни забрави да разбърква ориза. — Джордж Алън Уитъкър?

— Същият. — Дъг издуха дима от новата цигара. — Познаваш ли го?

— Бегло. Срещах се с един от неговите племенници. Между другото, смята се, че е направил парите си с мошеничества.

— Контрабанда между другото, особено през последните десетина години. Спомняш ли си сапфирите на Джералди, които бяха откраднати, ако не се лъжа, през 1976-а?

Тя се замисли за миг.

— Не.

— Трябва да поддържаш информация за текущите събития, скъпа. Прочети книгата, която свих във Вашингтон „Липсващи скъпоценни камъни през вековете“.

Уитни сви рамене.

— Предпочитам да чета художествена литература.

— Трябва да разшириш кръгозора си. Можеш да научиш нещо от книгите.

— Наистина ли? — заинтригувана, тя го огледа отново. — Значи ти обичаш да четеш?

— След секса това е любимият ми начин да си прекарвам времето. Все пак ставаше дума за сапфирите на Джералди — най-привлекателният комплект скъпоценни камъни след кралските накити.

Впечатлена, тя повдигна вежди.

— Ти ли ги открадна?

— Не. — Той опря плътно рамене в стената. — През 1976-а бях в криза. Нямах пари да си платя пътя до Рим. Но имам връзки. Такива връзки имаше и Уитъкър.

— Той ли ги открадна?

Очите й се разшириха изненадано, докато си мислеше за мършавия старец.

— Той го уреди — уточни Дъг. — След като навърши шейсетте, Уитъкър не обичаше да си цапа ръцете. Предпочиташе да се представя като експерт по археология. Не си ли гледала някое от неговите предавания по държавната телевизия?

Значи той гледаше и подобни културни програми. Добре школуван крадец.

— Не, но чувах, че той иска да го смятат за земния Жак Кусто.

— Няма достатъчно класа. Все пак за няколко години имаше доста добър рейтинг. Финансира с чужди пари някои разкопки и успя да омотае доста народ. Играта му вървеше гладко.

— Баща ми казваше, че е гола вода — каза разсеяно Уитни.

— Баща ти си разбира от неговата работа. Все пак Уитъкър беше посредник за доста скъпоценни камъни и произведения на изкуството, които преминаваха от единия край на Атлантическия океан до другия. Преди около година той изигра една дама от Англия, като успя да й отмъкне един куп стари документи и кореспонденция.

Интересът й се повиши.

— Нашите документи?

Той не се впечатли от употребата на първо лице множествено число.

— Дамата смяташе, че като част от историята, всичко притежава културна стойност. Тя бе написала много книги върху подобни теми. Беше набъркан някакъв генерал, който почти стигнал до сделка с нея, но, изглежда, Уитъкър знаел по-добре как да омайва матроните. И Уитъкър има по-добре тренирана мисъл. По-алчна. Проблемът бе, че поради своето разорение му се налагаше да проведе кампания за набиране на финанси за експедицията.

— И тогава се намеси Димитри.

— Точно така. Както ти казах, Уитъкър обяви открития търг. Беше намислено да стане като бизнессделка. Съдружници — добави той с бавна усмивка. — Димитри реши, че той не обича конкуренцията и направи алтернативно предложение. — Дъг кръстоса крака и обели банана. — Уитъкър да му даде документите, а Димитри да остави Уитъкър с всичките му пръсти на ръцете и краката.

Уитни бе отхапала още плод, но й бе трудно да преглътне.

— Звучи като насилие при сделката.

— Да, Димитри обича да сключва сделки, докато върти хората на колелото за мъчения. Проблемът бе, че той използва малко повече средства за убеждаване на Уитъкър. Явно старецът е имал сърдечен проблем. Приключил е, преди Димитри да вземе документите и да завърши с неговите префинени забавления. Не съм сигурен кое от двете го е накарало да си тръгне от този свят. Нещастен инцидент, нещо такова каза Димитри, когато ме нае да ги открадна. — Дъг впи зъби в банана и отхапа с удоволствие. — Той най-подробно ми обясни как е планирал да промени намеренията на Уитъкър, за да вкара божествения страх в мен, така че да не си позволявам собствени идеи. — Той си спомни малките сребърни клещи, с които Димитри си играеше по време на тяхната среща. — Този подход свърши работа.

— Но все пак ти ги взе?

— Само след като разбрах, че той ме мами — каза й той след нова хапка банан. — Ако той беше играл чисто, щеше да има документите в себе си. Аз щях да съм получил своето възнаграждение и кратка ваканция в Канкун.

— Но при сегашното стечение на обстоятелствата ти държиш документите. А никоя възможност не трябва да остава неразработена.

— Позна, сестро, господи боже! — Дъг скочи и се втурна към огъня. Инстинктивно Уитни повдигна крака, очаквайки някаква опасност, било тънка змия или огромен паяк. — По дяволите, жено, колко ориз си сложила тук?

— Аз… — Тя спря и се втренчи в съда, който бе хванала. Оризът излизаше навън като лава и се стичаше по стените. — Просто две шепи — каза тя, захапвайки устната си, за да не се засмее.

— Пълни глупости.

— Добре четири. — Тя притисна уста с опакото на ръката си, докато той търсеше чиния. — Или пет.

— Четири или пет — възмутено мърмореше той, докато разпределяше ориза в чинии. — Как, по дяволите, може да ми се случи да попадна в една пещера на Мадагаскар с такова дете?

— Казах ти, че не мога да готвя — напомни му тя, изучавайки кафявата лепкава маса в чинията. — Просто го доказах.

— Казваш истината право в очите. — Когато той чу нейния сподавен кикот, я погледна. Тя бе седнала по индиански, полата и блузата й изцапани, лентата в края на плитката й смъкната. Той си припомни как бе изглеждала първия път, когато я срещна, студена и непристъпна с бялата мека шапка и пищните кожи. Защо сега тя изглеждаше толкова привлекателна? — Смееш се — подхвърли й той, подавайки чинията. — Ще трябва да си изядеш дела.

— Сигурна съм, че е прекрасен. — С вилицата, която бе използвала за готвене, тя боцна в ориза. Смело, помисли си, и вкуси първата хапка. Вкусът бе пикантен и не много неприятен. Свивайки рамене, Уитни хапна още. Въпреки че никога не бе се оказвала в положението на просяк, бе чувала, че те не могат да имат избор. — Не ставай бебе, Дъглас — му каза тя. — Ако можем да намерим малко гъби и бадеми, следващия път ще ти уредим по-добро меню. — С ентусиазма на дете, занимаващо се със сладолед, тя започна да се храни. Без да го осъзнае изцяло, Уитни вече бе преживяла първата си среща с истинския глад.

Хранейки се по-бавно и с по-малко ентусиазъм, Дъг я наблюдаваше. Той е бил гладен и преди, а вероятно бе гладен и сега. Но тя… тя вечеряше с ориз от тенекиена чиния, в пола, полепнала от мръсотия, но класата й личеше. Той откри, че великолепно и интригуващо е да установи този факт и това винаги му доставяше удоволствие. Партньорството, размишляваше той, може би щеше да е по-интересно, отколкото очакваше. Поне докато продължи.

— Дъглас, какво стана с жената, която даде картата на Уитъкър?

— Какво по-точно?

— Добре, какво се случи с нея?

Той преглътна хапка ориз.

— Бутрен.

Когато тя погледна към него, той видя страхът да идва и да си отива в очите й и бе доволен. По-добре за тях двамата щеше да бъде, ако тя разбере изцяло нещата. Но ръцете й бяха уверени, когато посегна за кафето.

— Ясно. Така че ти си единственият жив, който е виждал тези документи?

— Това е вярно, скъпа.

— Той ще те иска мъртъв, а също и мен.

— Това също е вярно.

— Но аз не съм ги виждала.

Небрежно Дъг си взе още ориз.

— Ако му паднеш в ръцете, няма да можеш да му кажеш нищо.

Тя остана за минута безмълвна, изучавайки го.

— Ти си първокласно животно, Дъг.

Сега той се ухили, защото усети леката следа на респект.

— Аз обичам първа класа, Уитни. Ще живея там до края на живота си.

Два часа по-късно той отново я проклинаше, макар и наум. Те бяха оставили огъня да тлее, така че светлината в пещерата бе неясна и червена. Водата къкреше бавно, мелодично. Напомняше му за една малка къщичка в Ню Орлиънс.

И двамата бяха изтощени, чувстваха болка от прекалено дългия, изнурителен ден. Дъг свали обувките си с единствената мисъл за удоволствието от предстоящия сън. Той въобще не се съмняваше, че ще спи като камък.

— Знаеш ли как да се оправиш с това нещо? — небрежно запита той, отваряйки спалния си чувал.

— Мисля, че мога да се оправя с един цип, благодаря.

Тогава той направи грешката да погледне към нея — и забрави да извърне очите си.

Без да показва самочувствие, Уитни свали блузката си. Той си спомни само колко фин изглеждаше платът сутринта в хотела. Когато тя свали полата си, устата му се навлажни.

Не, тя не правеше шоу, тя бе почти мъртва от умора. Никога не й бе дошло наум да се прави на скромна. Дори ако бе мислила за това, Уитни щеше да прецени, че сутиенът осигурява достатъчно покритие. Та тя носеше подобен и на плажа. Единствената й мисъл бе да се отпусне в хоризонтално положение, да затвори очи и да изпадне в забрава.

Ако не бе толкова уморена, можеше да се забавлява с неудобството, което предизвика в областта на слабините на Дъг. Може би щеше да й достави удоволствие да разбере, че мускулите му се стягаха, докато гледаше играта на сенките по нейната кожа, когато тя се навеждаше да разтвори ципа на спалния чувал. Щеше да й достави чисто феминистко удоволствие, ако знаеше, че той сподавя дъха си, когато финият материал на спалния чувал обхваща бедрата и ханша й при нейните движения.

Без това да й мине през ума, тя се вмъкна в чувала и дръпна ципа. Не се виждаше нищо освен един облак светла коса, отвързала се от плитката. С въздишка тя постави глава на ръцете си.

— Лека нощ, Дъглас.

— Да. — Той свали ризата си, след това дръпна края на лейкопласта и задържа дъха си. Дръпна безмилостно и огънят заигра по гърдите му. Уитни не помръдна, когато ругатнята му отекна в стените на пещерата. Тя вече бе заспала. Ругаейки нея, ругаейки болката, той напъха плика в раницата си, преди да се вмъкне в спалния си чувал. В съня си тя въздъхна тихо и дълбоко.

Дъг се загледа в тавана на пещерата, разсънен и изпитвайки болка от много повече неща освен от охлузванията.