Робърт Хауърд
Барабаните на Томбалку (3)

3.

На третия ден след срещата на Амалрик с Конан конниците на Томбалку наближиха столицата. Амалрик яздеше начело на колоната до Конан, а Лиса веднага зад Амалрик на кобила. Подир тях следваше ротата в колона по двама. Бели дрехи се вееха на вятъра. Дрънкаха юздите. Скърцаха седла. Залязващото слънце осветяваше върхове на копия. Повечето конници бяха тибу, но имаше също и от по-малките пустинни племена.

Освен местните езици, всички говореха опростен диалект на шемитски, който служеше като общ език за тъмнокожите от Куш до Зимбабве и от Стигия до полумитическото черно кралство на атлейните, далеч на юг. Преди много столетия шемитски търговци преминавали по пътищата на този огромен район и заедно със стоките донесли и своя език. Амалрик също знаеше достатъчно шемитски и можеше свободно да общува с тези сурови войни от безводните земи.

Когато слънцето, подобно на огромна капка кръв, потъна зад хоризонта, пред тях се появиха светли точки. Теренът се спускаше надолу под лек наклон, после отново се изравни. Върху тази равнина се простираше голям град с ниски жилища. Къщите бяха направени от сиво-кафяв кирпич, така че първото впечатление на Амалрик беше за естествени земни образования и камък — една разбъркана маса от скали, дерета и големи камъни, а не за град.

В подножието на склона се издигаше здрава кирпичена стена, над която стърчаха горните части на къщите. От празното пространство в центъра на града трепкаха светлини и се носеше приглушен от разстоянието рев.

— Томбалку — каза Конан, после вдигна глава и се заслуша. — Велики Кром! Нещо се е случило. По-добре да побързаме.

Той заби шпорите в корема на коня си. Подир него колоната препусна в лек галоп надолу по склона.

Томбалку се намираше на ниска, клиноподобна стръмна стена на скала, сред широко разпръснати палмови горички и бодливи мимози. Стената се издигаше над завоя на една мудна река, в която се отразяваше синевата на вечерното небе. Отвъд реката полето преминаваше в тревисти савани.

— Коя е тази река? — попита Амалрик.

— Джелуба — отговори Конан. — Тече на изток от тук. Някои казват, че завива на юг и се влива в Заркеба. Някой ден може би ще отида да видя.

Масивните дървени порти бяха отворени и колоната премина в лек галоп. По тесните криви улици вървяха облечени в бяло хора. Конниците зад белите мъже поздравяваха познатите си и се хвалеха с успехите си.

Обръщайки се на седлото, Конан заповяда на един боец с кафява кожа и той поведе колоната към казармите. Кимериецът, следван от Амалрик и Лиса, препусна към централния площад.

Обитателите на Томбалку се бяха разбудили от следобедния си сън. Навсякъде по мекия пясък на улиците се влачеха облечени в бяло тъмнокожи фигури. Амалрик беше поразен от неочакваните размери на тази пустинна столица и от нелепата смесица от варварство и цивилизация, която се виждаше на всяка крачка. В обширните църковни дворове, на няколко метра един от друг, боядисани и украсени с пера магьосници-доктори подскачаха и разтърсваха свещени кости, мургави свещеници напяваха митове за своята раса, мрачни философи спореха за природата на човека и на боговете.

Наближавайки централния площад, тримата ездачи срещаха все повече хора, бързащи в същата посока. Улиците се задръстиха от хора, но мощният глас на Конан им разчисти пътя.

В края на площада те слязоха от конете и Конан подхвърли юздите на един човек от тълпата. После с мощните си рамене кимериецът си проправи път към трона в далечния край на площада. Лиса се вкопчи в ръката на Амалрик, който се буташе през тълпата подир Конан.

Около площада бяха строени полкове от черни копиеносци, които ограждаха огромно, празно, квадратно място. Светлината от огньовете, запалени в ъглите на площада, осветяваше големи овални щитове от слонска кожа, дълги остриета на копия, щраусови пера и лъвски гриви на украшенията за глава и бялото на очите и зъбите на черните лица на бойците.

В центъра на празния квадрат един мъж беше завързан за кол. Беше набит, мускулест, с кафява кожа и широко лице, само с една препаска около слабините. Той опъваше въжетата, с които беше завързан, а пред него подскачаше мършава, фантастична фигура на черен мъж. По-голяма част от кожата му беше покрита с цветни шарки, а бръснатата му глава беше изрисувана да прилича на череп. Емблема от пера и маймунска кожа се вееше насам-натам, докато той танцуваше пред малък триножник. Под триножника тлееше огън и се виеше тънък цветен пушек.

Зад кола, в едната страна на празния квадрат се издигаха два трона от изрисувани гипсови тухли, украсени с парчета цветно стъкло, с облегалки от цели бивни на слон. Тези тронове стояха на подиум, до който водеха няколко стъпала. На единия от тях, в дясно на Амалрик, се беше излегнала огромна, тлъста, черна фигура. Човекът носеше дълго, бяло наметало, на главата си имаше сложно украшение от череп на лъв и няколко щраусови пера.

Другият трон беше празен, но онзи, който трябваше да седи на него, стоеше наблизо. Беше слаб мъж, с лице като на сокол, също с бяло наметало като другия. На главата си вместо накит от кости и пера той имаше тюрбан, украсен със скъпоценни камъни. Мършавият човек размахваше юмрук към дебелия и крещеше, докато една група пазители на трона неспокойно гледаха кавгата между своите крале. Когато Амалрик, следвайки Конан, дойде по-близо, той чу думите на мършавия крал:

— Лъжеш! Аския изпрати на змиите това послание, както ти го наричаш. Ако не спреш с тази палячовщина, ще има война! Ние ще те убием, черен дивак! Ще те режем парче по парче! — Гласът на слабия мъж премина в крясък. — Направи както ти казвам! Спри Аския, иначе в името на ужасния Джил…

Той се пресегна за ятагана си. Охраната около трона насочи копия. Дебелият черен само се засмя към гневното лице над себе си.

Конан, който беше преминал през редиците на копиеносците, се насочи към кирпичените стъпала на подиума и се хвърли между двамата монарси.

— По-добре свали ръка от сабята си, Зеебе — изръмжа кимериецът, а после се обърна към другия: — Какво става, Сакумбе?

Черният крал се изкикоти.

— Даура е намислил да се отърве от мен, като ми изпрати змии. Ух! Пепелянки в леглото ми, аспиди^[1] в дрехите ми, мамби^[2], падащи от гредите на тавана. Освен няколкото роби и прислужници — и три от жените ми умряха от тях. Аския научи с гадаене, че това е дело на Даура и хората ми го хванаха по време на заклинание. Погледни ей там, генерал Конан. Аския току-що закла козела. Неговите демони всеки момент ще пристигнат.

Проследявайки погледа на Конан, Амалрик обърна глава към празния квадрат, на който се издигаше кола с вързаната за него жертва. Пред него издъхваше козелът. Аския приближаваше кулминацията на своето заклинание. Докато подскачаше и тракаше с костите, гласът му се извиси до писък. Пушекът от триножника се сгъсти, заизвива се, засвети със собствена мъртвешка светлина.

Вече беше паднала нощ. Звездите, които светеха ярко в чистия пустинен въздух, помръкнаха и станаха червени. Тъмночервен воал покри лицето на изгряващата луна. Пламъците изчезнаха и огънят остана да тлее. Вятърът довя от горните слоеве на въздуха говор на нечовешки език. Чу се шум като от размахване на кожени крила.

Прав и неподвижен, с протегнати ръце, отметната назад украсена с пера глава, Аския произнасяше дълго заклинание със странни имена. Косите на Амалрик настръхнаха. Между потока от безсмислени срички той чу три пъти името „Олам-онга“.

После Даура изпищя толкова силно, сякаш искаше да надвика заклинанието на Аския. При оскъдната, трепкаща светлина от огъня Амалрик не беше съвсем сигурен какво видя. Изглежда нещо ставаше с Даура, който се бореше и пищеше.

Около основата на кола, за който беше завързан магьосникът, се появи и започна да се разширява локва кръв. Цялото тяло на мъжа започна да се покрива с отвратителни рани, макар да не се виждаше нищо, което би могло да го нарани. Писъците му стихнаха до тихи ридания, после престанаха, макар че тялото му продължаваше да се движи във въжетата, сякаш някакво невидимо присъствие го теглеше. Сред тъмната маса, в която беше Даура, се появи слаба бяла светлина. Амалрик разбра ужасен, че се белеят костите му…

Луната възвърна нормалната си сребърна светлина. Звездите отново заблестяха като скъпоценни камъни. Огньовете на празния площад лумнаха. Увеличаващата се светлина освети скелета, все още завързан за кола и изправен сред локва кръв. Крал Сакумбе заговори със силния си мелодичен глас:

— Толкова по въпроса за този мошеник. Сега, що се отнася до Зеебе… В името на носа на Аджуджо, къде е този подлец?

Докато всички бяха вперили очи в драмата на кола, Зеебе беше изчезнал.

— Конан — обърна се Сакумбе към кимериеца — по-добре да събереш полковете, защото аз не мисля, че моят брат крал ще допусне нощта да мине без намесата му.

Конан издърпа Амалрик напред.

— Крал Сакумбе, това е аквилониецът Амалрик, мой някогашен боен другар. Нужен ми е като адютант, Амалрик, най-добре ти и твоето момиче да останете с краля, тъй като не познаваш нещата и ако се опиташ да се намесиш в предстоящия бой, ще бъдеш убит.

— Радвам се да се запозная с приятел на силния Амра — каза Сакумбе. — Зачисли го на храна, Конан, и събери бойците… О, Деркето, негодникът не си е губил времето! Погледни ей там!

От далечния край на площада се чу шум и бъркотия. Конан скочи от подиума и започна да издава заповеди на командирите на черните полкове. Втурнаха се вестители. С дълбок, патетичен тон започнаха да звучат барабани, удряни от кафявите длани на черни ръце.

В далечния край на площада се появи рота от облечени в бяло конници, които мушкаха с копия и удряха с ятагани черните маси пред себе си. Пред тази атака редиците на черните копиеносци се разпаднаха в безформена тълпа. Един подир друг те падаха под блестящата стомана. Телохранителят на крал Сакумбе се свря между двата трона — единият празен, другият зает от тромавото тяло на Сакумбе.

Лиса, разтреперана като лист, стискаше ръката на Амалрик.

— Кой срещу кого се бие? — прошепна тя.

— Това трябва да са афаките на Зеебе — отговори Амалрик, — опитват се да убият черния крал и да направят Зеебе единствен владетел.

— Ще се доберат ли до трона? — попита тя, сочейки тълпата от тъмни фигури, които се биеха на площада.

Амалрик вдигна рамене и погледна към Сакумбе. Кралят негър, излегнал се на трона, имаше напълно спокоен вид. Той вдигна до устата си златна чаша и отпи голяма глътка вино. После подаде подобна чаша на Амалрик.

— След цялото това патрулиране, без да си имал време да се измиеш и починеш, сигурно си жаден, млади човече — каза той. — Пийни!

Амалрик раздели питието с Лиса. На площада топуркането и цвиленето на коне, ударите на оръжията и писъците на ранените мъже се сляха в сатанински шум. Повишавайки глас, за да бъде чут, Амалрик каза:

— Ваше Величество трябва да е много смел, за да се държи толкова спокойно или… — Амалрик не завърши изречението.

— Или много глупав, искаш да кажеш? — Кралят се засмя. — Не, не съм нито едното, нито другото. Аз съм просто реалист. Много съм дебел, за да мога да се спася с бягство. Освен това, ако побягна, моите хора ще решат, че всичко е загубено и също ще побягнат, оставяйки ме на преследвачите. Докато ако стоя тук, съществува голям шанс… ах, те вече идват!

На площада нахлуха много черни войни и се включиха в битката. Сега конницата на афаките започна да отстъпва. Прободени коне се изправяха на задните си крака и събаряха ездачите. Силни черни ръце и копия смъкваха ездачите от конете или ги събаряха от седлата. Скоро прозвуча тръба. Останалите живи афаки обърнаха конете и се изтеглиха от площада. Врявата стихна.

В настаналата тишина се чуваха само стенанията на ранените, с които беше осеян целият площад. От страничните улици излязоха черни жени и затърсиха мъжете си, за да се погрижат за тях, ако са живи или да ги оплачат, ако са мъртви.

Сакумбе седеше невъзмутимо на трона си и пиеше, докато Конан, стиснал окървавената си сабя в ръка и следван от група офицери, окичени с пера, крачеше през площада.

— Зеебе и повечето афаки избягаха — каза той. — Наложи се да ударя по главите няколко от твоите момчета, за да престанат да избиват афакските жени и деца. Могат да ни потрябват като заложници.

— Добре си сторил — каза Сакумбе. — Пийни!

— Идеята ти не е лоша — отговори Конан и изпразни на големи глътки подадената му чаша. После той погледна към празния трон. Черният крал проследи погледа му и се усмихна.

— Е? — каза Конан. — Какво ще правим? Ще седна ли на трона?

Сакумбе се изкиска.

— Искаш да ковеш желязото, докато е топло, Конан! Никак не си се променил.

После кралят заговори на език, който Амалрик не разбираше. Конан изсумтя в отговор, а след това последва размяна на реплики на същия непознат език. Аския се качи на подиума и се присъедини към разговора. Той говореше разпалено, викаше подозрително, поглеждаше навъсено към Конан и Амалрик.

Най-после Сакумбе с една остра дума накара магьосника да млъкне и надигна тежкото си тяло от трона.

— Хора на Томбалку! — извика той.

Всички на площада обърнаха очи към подиума. Сакумбе продължи:

— Тъй като подлият предател Зеебе избяга от града, един от двата трона на Томбалку е свободен. Вие видяхте какъв силен боец е Конан. Ще го приемете ли за ваш втори крал?

След миг тишина се чуха няколко одобрителни гласа. Амалрик забеляза, че мъжете, които извикаха, бяха от лично предвожданите от Конан конници тибу. Одобрителните викове нараснаха като лавина. Сакумбе бутна Конан на празния трон. Чу се мощен вик. На площада, вече очистен от убити и ранени, отново лумнаха огньове. Отново започнаха да бият барабани, но този път не за война, а за буйно нощно тържество.

Часове по-късно, замаян от пиене и умора, Амалрик се влачеше заедно с Лиса по улиците на Томбалку, следвайки Конан към скромната къща, която той им бе намерил. Преди да се разделят, Амалрик го попита:

— За какво разговаряхте със Сакумбе на онзи неразбираем език, преди да те постави на трона?

Дълбоко в гърлото на Конан закъркори смях.

— Говорехме на един крайбрежен диалект, който тези хора тук не разбират. Сакумбе ми каза, че ако не съм забравил цвета на кожата си, двамата трябва да се разбираме като крале.

— Какво е искал да каже с това?

— Че не ме очаква нищо добро, ако намисля да му отнема властта, защото сега тук истински черните са преобладаващо болшинство и никога няма да се подчинят на бял крал.

— Защо?

— Предполагам, защото много пъти са били клани и ограбвани, и поробвани от мародерстващи банди на бели стигийци и шеми.

— А какво говореше магьосникът, Аския? Какво казваше той на Сакумбе?

— Той предупреждаваше краля. Твърдеше, че неговите духове му казали, че заради нас Томбалку ще бъде сполетян от беди и разрушение. Но Сакумбе му затвори устата, като му каза, че ме познава много добре и вярва на мен повече, отколкото на който и да е шаман. — Конан се прозя като сънлив лъв. — Сложи малкото момиче да спи, преди да е заспала права.

— Ами ти?

— Аз? Аз се връщам. Празненството едва сега започва!