Робърт Хауърд
Прокрадваща се сянка (4)

4.

При всяко безрезултатно напрягане копринените въжета се врязваха в китките й. Натала се мъчеше да види в тъмнината отвъд светлия кръг. Езикът й беше залепнал за небцето. Тя беше видяла Конан да изчезва в тъмнината, вкопчен в борба на живот и смърт с неизвестния демон. Единственият шум, който доловиха напрегнатите й уши, беше тежкото дишане на варварина и тъпите звуци от жестоките удари. Те престанаха и Натала се олюля на въжетата замаяна, почти в несвяст.

Нечии стъпки я извадиха от състоянието на апатия и ужас и тя видя в тъмнината да се появява Конан. Щом го съгледа, гласът й се върна и тя изпищя, а ехото повтори писъка надолу по сводестия тунел. Видът на кимериеца беше ужасен. При всяка стъпка от него капеше кръв. Лицето му беше изподрано, сякаш беше бит със сопа. Устните му бяха размазани, по лицето му се стичаше кръв от рана на черепа. Бедрата, прасците и ръцете му имаха дълбоки рани и бяха ожулени от каменния под. Но най-много бяха пострадали мускулите на раменете, гърба и горната част на гърдите. Плътта беше охлузена, подута, разкъсана, кожата висеше отпрана, сякаш беше бит с камшик.

— О, Конан — простена тя. — Какво е станало с теб?

Не му беше останал дъх за приказки, но когато се приближи до нея размазаните му устни се извиха в подобие на усмивка. Косматите му гърди, лъснали от пот и кръв, тежко се надигаха. Бавно и мъчително той се пресегна и преряза въжетата, после се отдръпна назад и се подпря на стената, разкрачил широко разтрепераните си крака. Натала изпълзя от мястото, на което беше паднала и ридаейки истерично се притисна към него в безумна прегръдка.

— Конан, Конан, ранен си до смърт! О, какво ще правим?

— Е — промълви той задъхан, — човек не може да се бие със самия дявол от ада и да запази кожата си цяла!

— Къде е той? — прошепна тя. — Уби ли го?

— Не знам. Падна в една яма. Беше целият в кръв, но не мога да кажа дали е възможно да бъде убит със сабя.

— О, бедния ти гръб! — проплака тя, кършейки ръце.

— Удряше ме с пипало — отвърна той, намръщи се и изруга. — Режеше като жица и гореше като огън. Но проклетото му стискане изкара всичкия ми въздух. Стиска по-лошо от питон. Няма да сбъркам, ако кажа, че половината ми вътрешности са на каша.

— Какво ще правим — изхленчи Натала.

Той погледна нагоре. Бяха затворени като в капан. Не се чуваше никакъв звук.

— Не можем да се върнем през тайната врата — промърмори той. — Онази стая е пълна с мъртви мъже и положително се охранява от бойци. Когато влязох през пода, те сигурно са помислили, че съдбата ми е предрешена, иначе не биха дръзнали да ме последват в този тунел… Свали онзи светещ скъпоценен камък от стената… Когато опипвах пътя си в коридора усетих, да се отварят врати към други тунели. Ще тръгнем по първия, който намерим. Може да води до друга яма или да извежда навън. Трябва да пробваме. Не можем да останем тук докато изгнием.

Натала се подчини и Конан, хванал мъничкият светлинен източник в лявата си ръка, а в окървавената дясна сабята, тръгна надолу по коридора. Вървеше бавно, вдървено — само животинската му жизненост го държеше на крака. Погледът на кръвясалите му очи беше празен. Натала видя, че от време на време неволно облизва окървавените си устни. Знаеше, че изпитва ужасна болка, но издържаше, без да се оплаква със стоицизма на дивите животни.

Наскоро слабата светлина освети черен вход и Конан свърна в него. Натала се сви от страх от онова, което очакваше да види, но се оказа, че е тунел, подобен на онзи, който току-що бяха напуснали.

Тя нямаше представа колко далече бяха отишли, преди да се изкачат по едно дълго стълбище и да се изправят пред каменна врата, залостена със златен болт.

Натала се поколеба и погледна към Конан. Варваринът се олюляваше на краката си, светлината в неустойчивата му ръка хвърляше фантастични, движещи се напред-назад по стената сенки.

— Отвори вратата, момиче! — промърмори той с дрезгав глас. — Мъжете на Кситал ще ни чакат, а аз не искам да ги разочаровам. Велики Кром, градът никога не е виждал жертвоприношение като това, което ще им устроя.

Натала знаеше, че той почти не е на себе си. От другата страна на вратата не идваше никакъв звук. Тя взе светещия скъпоценен камък от окървавената му ръка, измъкна болта и бутна вратата. Вътрешната й страна беше запердена с гоблен изтъкан със златни нишки. Тя го дръпна настрана. Сърцето й се беше качило в гърлото. Пред учудения й поглед се разкри празна стая, в центъра на която пееше сребърен фонтан.

Конан сложи тежката си ръка върху голото рамо на момичето.

— Стой настрана, момиче — изфъфли той. — Сега е време за тържество на сабите.

— В стаята няма никой — отвърна тя. — Но има вода…

— Чувам я. — Той облиза почернелите си устни. — Ще се напием, преди да умрем.

Той изглежда не виждаше. Натала хвана тъмната му, окървавена ръка и го поведе по каменния под. Тя стъпваше на пръсти, очаквайки всеки момент през сводестите врати да нахлуят жълтокожи фигури.

— Пий, а аз ще пазя — промърмори Конан.

— Не съм жадна — отвърна тя. — Легни до фонтана да измия раните ти.

— Ами сабите на Кситал? — Конан непрекъснато прокарваше ръка по очите си, сякаш да проясни замъгленото си зрение.

— Не чувам никого. Всичко е тихо.

Конан пипнешком се отпусна на пода, пъхна лицето си в кристалната струя и започна ненаситно да пие. Когато вдигна глава кръвясалите му очи гледаха разумно. Той обтегна масивните си крайници на мраморния под, както го беше помолила Натала. Тя изми разкъсаната плът и превърза по-дълбоките рани с ленти, откъснати от копринената завеса. Натала потрепери при вида на гърба му. Плътта беше обезцветена, нашарена с черни и сини петна, болезнено жълта там, където следите бяха още пресни. Докато го миеше, тя трескаво търсеше разрешение на техния проблем. Не можеше да каже дали мъжете на Кситал ги търсят или се бяха върнали към своите сънища, но едно беше сигурно — ако останат в стаята, рано или късно щяха да ги открият.

Натала свърши със задачата си и замръзна от ужас. Изпод завесата, която отчасти закриваше една ниша, тя видя жълта плът.

Без да каже нещо, тя стана и тихо прекоси стаята, стискайки в ръка камата на Конан. Когато внимателно дръпна завесата, сърцето й биеше до пръсване. На подиума лежеше млада жълтокожа жена, гола и очевидно безжизнена. До ръката й стоеше нефритен съд почти пълен с някаква странна златна течност. Натала реши, че това е еликсирът, описан от Талис, който дава сила на уродливите жители на Кситал. Наведе се над проснатото тяло и с камата насочена към гърдите на девойката взе съда. Момичето не се събуди.

Стиснала съда в ръка Натала помисли, че ще е по-сигурно да отнеме възможността на спящото момиче да се събуди и да вдигне тревога. Но не можеше да се реши да забие кимерийската кама в неподвижната гръд. Най-после тя дръпна завесата и се върна при Конан, който лежеше там, където го беше оставила, очевидно почти в безсъзнание.

Натала се наведе и поднесе съда до устните му. Кимериецът пи отначало инстинктивно, а после изведнъж с огромно желание. За нейна изненада Конан се изправи и взе съда от ръцете й. Когато вдигна лицето си, очите му бяха бистри и нормални. Измъченият му, изнурен вид беше изчезнал, гласът му не беше фъфлене на човек в делириум.

— Велики Кром! Откъде взе това?

Тя посочи.

— От тази ниша, където спи онази жълтокожа жена със съмнително поведение.

Конан навря отново муцуна в златистата течност.

— Велики Кром! — повтори той с дълбока въздишка. — Чувствам как във вените ми нахлува нов живот и сила като гръцки огън^[1]. Сигурно това е еликсирът на живота!

Той се изправи, вземайки сабята си.

— Най-добре е да се върнем в коридора — предложи нервно Натала. — Ако останем по-дълго тук, ще ни намерят. Там ще можем да се крием, докато заздравеят раните ти…

— Не! — изсумтя Конан. — Ние не сме плъхове, за да се крием в тъмни дупки. Ще напуснем този дяволски град сега и нека някой се опита да ни спре.

— Но ти целият си в рани! — проплака Натала.

— Не ги усещам — отвърна Конан. — Може би силата, която ми даде тази напитка е фалшива, но се кълна, че не чувствам нито болка, нито слабост.

Взел решение той прекоси стаята и отиде до прозореца, който Натала не беше забелязала. Тя погледна навън през рамо. Хладен ветрец развя разрошените й къдрици. Горе небето, осеяно от звезди се тъмнееше кадифено. Пред тях се простираше неясна пясъчна шир.

— Талис спомена, че градът представлява един голям дворец — каза Конан. — Очевидно някои от стаите са построени като кули на стената. Тази е от тях. Провървя ни.

— Какво си намислил? — попита Натала, поглеждайки оценяващо през рамо.

— На онази маса от слонова кост има един кристален съд — каза той. — Напълни го с вода и от онази завеса вържи около шийката му лента за дръжка, докато аз накъсам този гоблен.

Тя се подчини, без да задава въпроси и когато изпълни заръката, се обърна и видя Конан да раздира дълги, здрави, копринени ленти и да ги връзва на въже, единия край на което закачи за крака на масивната маса от слонова кост.

— Ще си опитаме късмета през пустинята — обясни той. — Талис каза, че на един ден път на юг има оазис и пасища. Ако достигнем до оазиса, можем да си починем, докато заздравеят раните ми. Това вино е като балсам. Допреди малко бях почти мъртъв. Сега съм готов за всичко. Направи си дреха от коприната, която остана.

Натала беше забравила, че е гола. Този факт не я притесняваше, но деликатната й кожа се нуждаеше от защита срещу неумолимото пустинно слънце. Тя завърза коприната около гъвкавото си тяло, Конан се обърна към прозореца и като на шега измъкна меките златни пръчки от защитната решетка. После завърза свободния край на коприненото въже около бедрата на Натала, предупреди я да се държи с две ръце и я спусна през прозореца трийсетина стъпки надолу, докато стигна до земята. Тя се отвърза, а Конан изтегли обратно въжето, завърза съдовете с вино и вода и й ги спусна, след което ги последва, плъзгайки се бързо надолу по въжето.

Когато Конан слезе при нея, Натала въздъхна с облекчение. Те бяха самички в основата на голямата стена, високо над главите им стояха избледнелите звезди. Пред тях се простираше голата пустиня. Тя не знаеше какви опасности ги щракват, но сърцето й пееше от радост, защото се бяха измъкнали от онзи призрачен, нереален град.

— Могат да намерят въжето — промърмори Конан, преметна внимателно съдовете през рамо и трепна при допира на коприненото въже до нараненото му тяло. — Могат дори да ме преследват, но от онова, което каза Талис, много се съмнявам. Нататък трябва да е юг. — Бронзовата мускулеста ръка посочи посоката. — Така че някъде там се намира оазиса. Да тръгваме!

С необичайна за него замисленост Конан я хвана за ръка и закрачи през пясъците, съобразявайки крачката си с тази на момичето. Той не се обърна да погледне мълчаливия, мрачен и призрачен град зад тях.

— Конан — Натала накрая се осмели да се обади, — когато се биеше с чудовището и по-късно, когато дойде в коридора видя ли… Талис?

Той поклати глава.

— В коридора беше тъмно, но беше празен.

Натала потрепери.

— Тя ме измъчва… и въпреки това аз я съжалявам.

— В този проклет град наистина ни посрещнаха горещо — изръмжа Конан. После мрачният му хумор отново се върна. — Е, обзалагам се, че дълго ще помнят посещението ни. По мраморните плочи има за почистване много мозък и вътрешности, кръв, а ако техният бог е все още жив, той носи по тялото си повече рани от мен. В края на краищата леко минахме. Имаме вино и вода и най-вече шанс да достигнем до населявана страна. Макар че видът ми е такъв, сякаш са ме прекарали през месомелачка, а и ти имаш болезнен вид…

— Вината е твоя — прекъсна го тя. Ако не се беше зазяпвал толкова дълго и с такова възхищение в онази стигийска котка…

Всемогъщи Кром и всички негови дяволи! — изруга той.

— Дори светът да потъва, жените пак ще намерят време за ревност. Дяволска суетност! Да не би аз да съм казвал на стигийката да се влюби в мен? В края на краищата и тя е човек!