Робърт Хауърд
Прокрадваща се сянка (3)

3.

Когато Конан се обърна и видя гобленът да се връща на мястото си и чу приглушения вик на Натала, той се хвърли към стената със страхотен рев. Отскачайки от удара, той смъкна гоблена, разкривайки под него гола на вид стена. Овладян от ярост, Конан вдигна нагоре сабята си, сякаш се канеше да сече мрамора. Тогава неочакван звук го накара да се обърне.

Зад него стояха голям брой фигури и го гледаха — жълтокоси мъже във виолетови туники, с къси саби в ръце. Когато се обърна, те се спуснаха към него с войнствени крясъци. Конан не направи никакъв опит да ги успокои. Побеснял от изчезването на неговата любима, варваринът се приготви за бой.

Когато скочи и замахна с дългата си сабя, ръмжене, примесено с кръвожадно удовлетворение прозвуча в мощния му глас. Първият нападател падна и от разцепения череп потече мозък. Извъртайки се като котка, Конан посрещна една ръка, стискаща къса сабя. Тя излетя във въздуха, пръскайки поток от червени капки. Кимериецът не спря, нито се поколеба. Той изви като пантера тялото си, избегна атаките на двама жълтокожи сабльори и оръжието на единия, изгубило целта, се заби в гърдите на другия.

При тази злополука от жълтокожия боец се изтръгна вик на смайване, а Конан, докато отскачаше настрана от свистящата сабя, си позволи кратък, приличен на лай смях. После замахна към друг мъж на Кситал. Дълга тъмночервена струя бликна подир пеещото острие и мъжът рухна с разпран корем.

Войните на Кситал виеха като побеснели вълци. Несвикнали да се бият, те бяха смешно бавни и несръчни в сравнение с варварина, чийто мълниеносни движения бяха възможни само за стоманени мускули, командвани от съвършен мозък на боец. Те се препъваха и залитаха, удряха твърде бавно или много скоро и сабите им режеха само празен въздух. Конан не преставаше да се движи, нито за момент не оставаше на едно място. Скачаше напред, отстъпваше настрана, въртеше се и се извиваше, представляваше непрекъснато движеща се цел за техните саби.

Но каквито и грешки да допускаха, на мъжете на Кситал не им липсваше смелост. Те се тълпяха около него, викаха и сечаха, а през сводестите врати идваха други, събудени от непривичната глъч.

Конан, от чието слепоочие течеше кръв, с един опустошителен замах на сабята си очисти свободно пространство около себе си и потърси път за измъкване. В този момент видя, че гобленът на една от стените е дръпнат настрана и под него се открива тясно стълбище. Там се беше изправил богато облечен мъж с неясни очи, който мигаше сякаш току-що бе станал от сън. В мига, в който го видя, Конан пристъпи към действие.

С лъвски скок той премина невредим през кръга от саби и се насочи към мраморното стълбище, а глутницата зави зад гърба му. Пред него се изправиха трима души и той ги порази с мълниеносни удари. В един критичен момент сабите им блеснаха като лятна светкавица. После групата се разпадна и Конан скочи на стълбището. Приближаващата се орда се спъна в трите гърчещи се тела. Един лежеше с лице надолу в противна бълвоч от кръв и мозък; друг се беше подпрял на ръце, а от прерязаните му шийни вени бликаше кръв, трети виеше като умиращо куче, стиснал тъмночервения чукан, който миг преди това представляваше ръката му.

Когато Конан се спусна нагоре по мраморното стълбище, мъжът излезе от унеса и измъкна сабята си, която на светлината на скъпоценните камъни блесна враждебно. Хвърли се надолу към връхлитащия варварин, но когато острието запя към гърлото на Конан, той бързо се наведе. То се плъзна по кожата на гърба му Конан се изправи и с цялата сила на мощните си рамене вдигна нагоре сабята си, сякаш държи в ръка касапски нож.

Ударът беше толкова силен, че сабята до дръжката си заби в корема на врага, а Конан не можа да спре. Блъсна се в тялото и отскочи към стената. Другият, разпран от слабините до гръдната кост, падна надолу по стълбището. Тялото повлече отвратителна каша от изсипващи се вътрешности и се търколи към мъжете, които тичаха нагоре по стълбището.

Почти изумен, Конан се подпря за миг на стената и погледна към тях. После изтръска предизвикателно кръвта от сабята си и се понесе нагоре.

Влизайки в по-горната стая, той се спря само колкото да види, че е празна. От засилващия се, изпълнен с ужас и ярост рев Конан разбра, че убитият от него на стълбището мъж е някой благородник, може би дори самият крал на този необичаен град.

Конан побягна напосоки, без план. Той отчаяно искаше да намери и да помогне на Натала, която със сигурност имаше голяма нужда от помощ. Същевременно всички войни на Кситал бяха подир него и той можеше да разчита единствено на късмет си. Сред тъмнината и слабата светлина на горните стаи Конан бързо изгуби чувство за ориентация и не беше никак чудно, че накрая направи глупава грешка и попадна в стаята, в която влязоха и неговите врагове.

Като го видяха, те закрещяха злобно и се спуснаха към него. Конан изръмжа от погнуса и хукна назад по същия път, по който беше дошъл или поне си мислеше, че е същият. Много скоро, влизайки в една твърде богато украсена стая, той разбра грешката си. Всички стаи, през които беше минал след качването си по стълбището, бяха празни. В тази имаше един обитател, който го посрещна с писък.

Пред него, с широко отворени очи стоеше жълтокожа жена, чието единствено облекло бяха бижута със скъпоценни камъни. Докато я гледаше, тя протегна ръка и дръпна висящото от стената копринено въже. Цялата му ловкост и безпогрешна координация не можаха да го спасят от падането в черната яма, която се отвори под краката му.

Подобно на котка той се приземи на краката си и на едната си ръка. В другата инстинктивно стискаше дръжката на сабята. Конан отскочи на крака както отскача рис и до ушите му достигна познат вик. Той погледна изпод разрошената си буйна, дълга коса и видя да се белее голото тяло на Натала, гърчеща се в сладострастната хватка на някакво черно кошмарно същество.

Видът на ужасното същество беше достатъчен, за да накара кимериеца да замръзне от страх. Мисълта за близостта на това чудовище с неговото момиче предизвика червена вълна от убийствена ярост. Той замахна и удари чудовището.

То изпусна момичето и се обърна към нападателя. Сабята на кимериеца изсвистя през въздуха, премина през черната лепкава маса и издрънча на каменния под, обсипвайки го с водопад от сини искри. Конан падна на колене от силата на удара. Сабята не беше срещнала съпротивлението, което беше очаквал. Докато се изправяше, съществото се хвърли върху него.

Стелеше се над него като черен облак. Сякаш плуваше наоколо, носеше се на вълни, готови да го обгърнат и да го погълнат. Сабята му удряше безумно, не преставаше да го сече, върхът й го разцепваше и раздираше. Конан почувства, че го залива лигава течност — навярно беше неговата мръсна кръв. Въпреки това силата му не намаля.

Конан не можеше да каже дали сече неговите крайници или разцепва тялото му, което отново зараства. Силата на двубоя го подмяташе напред-назад и той изпитваше чувството, че се бие не с едно, а с цяла тълпа. Чудовището едновременно хапеше, дереше, блъскаше и удряше. Той почувства зъби и нокти да разкъсват месата му. Здрава като желязо плът омотаваше крайниците и тялото му, но най-лошо от всичко беше онова нещо, което като камшик с шипове го удряше по раменете, гърба и гърдите, разкъсваше кожата и пълнеше вените му с отрова, която гореше като течен огън.

Изтърколиха се отвъд светлинния кръг и кимериецът продължи да се бие в пълна тъмнина. Веднъж той като звяр заби зъбите си в провисналата плът на своя враг — отвратително извиваща се и гърчеща се като гума между железните му челюсти.

В урагана на битката те се преобръщаха и се търкаляха все по-навътре в тунела. Главата на Конан се въртеше от ударите на чудовището. Дъхът му излизаше със свистене между зъбите. Високо над себе си той видя голямото, прилично на жаба лице, осветено от зловеща, мъжделива червенина, която изглежда се излъчваше от него. С вик, който беше полупроклятие, полуагония той замахна към съществото с цялата останала му сила. Сабята се заби чак до дръжката, някъде под зловещото лице. Конвулсивно потреперване разтърси голямото туловище, обгърнало почти напълно кимериеца. С ритмично свиване и разпускане то падна назад и се затъркаля с безумна бързина надолу по коридора. Конан се спусна подир него контузен, смазан, непреодолим, увиснал като булдог, на дръжката на сабята си, която не можеше да изтегли, разкъсвайки и раздирайки потръпващата маса с камата в лявата си ръка.

Сега цялото същество светеше с необичайна фосфоресцираща светлина, която падаше в очите на Конан и го заслепяваше. Изведнъж теглещата го, издуваща се маса, полетя под него, а сабята се освободи и остана в стиснатата му десница. Ръката му висеше в пространството, а светещото тяло на чудовището се понесе като метеор далеч под него. Конан смутено разбра, че лежи на края на огромен кръгъл кладенец, чийто ръб беше хлъзгав камък. Лежеше там и наблюдаваше светлината, която се рееше и все повече намаляваше, докато изчезна в тъмната блестяща повърхност. За миг чезнещата дяволска светлина се виждаше в тъмните дълбини. После се изгуби напълно, а Конан лежеше и гледаше в мрака на тази безмълвна първична бездна.