Робърт Хауърд
Прокрадваща се сянка (2)

2.

Когато Конан се обърна към вратата в отговор на молбата на Талис, Натала стоеше зад него. Щом кимериецът обърна гръб, Талис с почти невероятната бързина на пантера притисна ръка върху устата на Натала, заглушавайки вика й. Едновременно с другата си ръка стигийката прихвана тънкия кръст на момичето и я дръпна към стената, която изглежда се отмести навътре под натиска на рамото й. През пролуката, която се отвори в гоблена, Талис бутна вътре своята пленница, точно когато Конан отново се обърна към тях.

Тайната врата се затвори и вътре стана абсолютно тъмно.

Талис се спря за момент, очевидно за да намести във вратата един болт. Когато свали ръката си от устата на Натала, бритуниянското момиче започна да пищи с всички сили. Талис се засмя подигравателно.

— Пищи колкото си щеш, малка глупачке. Това само ще ти съкрати живота.

Като чу това, Натала млъкна и се сви разтреперана.

— Защо го стори? — попита тя. — Какво си намислила да правиш?

— Ще те сваля малко по-нататък в този коридор — отвърна Талис — и ще те оставя на едного, който рано или късно ще дойде да те вземе.

— Ооо! — гласът секна в хълцане от ужас. — Защо искаш да ми сториш зло? Какво лошо съм ти направила?

— Искам твоя воин. Ти пречиш на пътя ми. Той ме желае… разбирам го по очите му. Ако не беше ти, той щеше да остане тук и да бъде мой крал. Когато ти изчезнеш, той ще ме последва.

— Той ще ти пререже гърлото — отговори Натала убедено, познавайки Конан по-добре отколкото го познаваше Талис.

— Ще видим — отговори стигийката хладно, уверена в силата си над мъжете. — Във всеки случай ти няма да знаеш дали този варварин ми е прерязал гърлото или ме целува, защото по това време ще бъдеш булка на онзи, който живее в тъмнина. Ела!

Почти загубила разсъдък от ужас Натала се бореше като див звяр, но това не й помогна. Със сила, каквато тя не вярваше, че може да притежава една жена, Талис я вдигна и я понесе по черния коридор, сякаш беше дете. Натала не запищя отново, спомняйки си зловещите думи на стигийката. Единствените звуци бяха бързото й дишане и тихият подигравателен похотлив присмех на Талис. Размахващите се ръце на бритуниянката хванаха нещо в тъмнината — украсена със скъпоценни камъни дръжка на кама, затъкната в колана на Талис. Натала замахна и удари слепешката с цялата си моминска сила.

От устата на Талис се чу ужасен писък. Тя залитна и Натала се измъкна от нейната отслабена хватка. Ожули нежните си крайници в каменния под, стана и побягна към най-близката стена. Задъхана и разтреперана тя се притисна до камъните. Не можеше да види Талис, но я чуваше. Беше съвсем сигурно, че стигийката не е мъртва. Тя проклинаше ожесточено, яростта й беше толкова силна и ужасна, че Натала почувства, как костите й се размекват и кръвта й застива.

— Къде си малка вещице? — крещеше Талис. — Само да те докопам и ще… — Когато Талис започна да описва телесните наранявания, които смята да причини на своята съперница, Натала усети, че й призлява. Езикът на стигийката беше толкова невъздържан, че би накарал да се засрами и най-безсрамната проститутка на Аквилония.

Натала я чу да опипва в тъмното и тогава блесна светлина. Очевидно в своя гняв Талис беше забравила за страха, който изпитва в този черен коридор. Светлината дойде от светещите скъпоценни камъни, с каквито бяха украсени стените на постройките в Кситал. Талис ги беше потрила и сега тя беше окъпана в червеникава светлина — като онази, която излъчваха светещите камъни и в другите стаи. Едната й ръка беше притисната до тялото, между пръстите й капеше кръв. Но тя не изглеждаше нито отпаднала, нито сериозно наранена, само очите й светеха злобно. На свръхестествената светлина Натала видя красивото, изкривено от адска злоба лице на стигийката и загуби и малкото останал й кураж. Талис тръгна напред с походката на пантера, отърсвайки нетърпеливо капките кръв от пръстите на ръката си. Натала видя, че острието се беше хлъзнало и беше причинило съвсем леко, повърхностно нараняване, само колкото да възбуди необуздания гняв на стигийката.

— Дай ми тази кама, глупачке! — изръмжа тя, пристъпвайки към изплашеното момиче.

Натала знаеше, че трябва да бяга, докато има такава възможност, но не можеше да събере кураж. Лишена от качествата на боец, тъмнината, насилието и ужасът на нейното приключение я бяха направили умствено и физически слаба. Талис измъкна камата от безволевите й пръсти и презрително я хвърли.

— Малка развратница! — изсъска тя през стиснатите си зъби, удряйки злобно момичето. — Преди да те замъкна надолу в коридора и да те хвърля в лапите на Тор, самата аз ще взема малко от твоята кръв! Ти се осмели да вдигнеш срещу мен нож… ще платиш за тази си дързост!

Хвана я за косата и я повлече надолу по коридора към края на осветения кръг. На височина един човешки бой на стената се виждаше метална халка. От нея висеше копринено въже. Като в кошмар Натала почувства как туниката й беше смъкната, китките й завързани за халката и тя, едва допирайки пода с крака, увисна гола като в деня на раждането си. Натала изви глава и видя Талис да сваля от стената камшик с украсена със скъпоценни камъни дръжка. Беше от седем пресукани копринени въжета, по-твърди и въпреки това по-гъвкави от кожени ремъци.

Със съскане на удовлетворение от замисленото отмъщение Талис замахна. Вървите се обвиха около слабините на Натала и тя изпищя. Девойката се гърчеше, виеше и дърпаше китките си, завързани с въжета за халката. Тя забрави, че писъците й могат да приканят дебнещата заплаха, както очевидно беше забравила и Талис. Всеки удар се съпровождаше с викове от болка. Боят с камшик, с който я бяха измъчвали на шемитските пазари за роби, бледнееше пред този бой. Никога не бе подозирала, колко силно може да боли от здраво сплетените копринени върви. Тяхното докосване беше по-болезнено от това на брезови клонки или кожени ремъци. Те свистяха злобно във въздуха.

Натала изви обляното си в сълзи лице, за да моли за милост и виковете й внезапно спряха. Болката отстъпи пред парализиращия ужас, който я обзе и се изписа в очите й.

Поразена от нейния израз Талис спря във въздуха ръката си и се извъртя бързо като котка. Беше твърде късно! От устните й прозвуча ужасен вик и тя се олюля назад с вдигнати ръце. Натала я видя за момент — една бяла, ужасена фигура и голяма, черна безформена маса, извисила се над нея. После бялата фигура беше повалена на пода и сянката се оттегли с нея, а в кръга от слаба светлина Натала остана да виси сама, почти припаднала от ужас.

Откъм черната сянка дойдоха звуци — неразбираеми и смразяващи кръвта. Тя чу Талис безумно да се моли, но никакъв глас не й отговори. Не се чуваше никакъв звук, освен тежкото дишане на стигийката. Неочаквано той премина в агонизиращи писъци, след което се превърна в истеричен смях, примесен с ридания. Тези звуци преминаха в конвулсивно задъхване, което не след дълго спря и в коридора се възцари още по-ужасна тишина.

Натала почувства, че й се повдига от ужас. Обърна се и погледна страхливо към черната форма, която представляваше Талис Нищо не видя, но почувства някаква невидима заплаха, по-ужасна, отколкото можеше да си представи. Натала се бореше срещу нарастващия пристъп на истерия. Ожулените й китки, болящото я тяло бяха забравени пред лицето на тази заплаха. Смътно почувства, че тя застрашава само нейното тяло, но и нейната душа.

Натала насочи поглед към тъмнината, отвъд границата на мъждивата светлина, напрегната от онова, което може да види. От устните й се изтръгна възклицание на ужас. Тъмнината приемаше материална форма. От пустотата израстваше нещо огромно и масивно. Тя видя на светлината да се появява гигантска уродлива глава или поне реши, че е глава. Но това не беше част от тялото на някакво разумно или нормално същество. Натала видя голямо, прилично на жабешко лице, чиито черти бяха замъглени и непостоянни, като на призрак в кошмар. Големи светли петна, които можеха да са очи, мигаха към нея и тя поклати отрицателно глава в отговор на безграничната похот, отразяваща се в тях. Натала не можеше да каже нищо за тялото на съществото. Очертанията му трептяха и се променяха дори докато го гледаше. Въпреки това материята, от която беше направено това същество, изглеждаше достатъчно твърда. В него нямаше нищо мъгливо или призрачно.

Когато съществото тръгна към нея, тя не можеше да каже дали то крачи, извива се, тече или пълзи. Начинът му на придвижване й беше абсолютно неразбираем. То излезе от сянката, но тя все още не беше сигурна за неговата природа. Светлината от скъпоценните камъни не го осветяваше, така както би осветявала едно обикновено същество. Дори когато спря толкова близо до нея, че почти можеше да докосне свитото й от страх тяло, подробностите по него бяха все още неясни и замъглени. Ясно очертано беше само жабешкото му лице. Съществото беше като мъгла, като черно петно от сянка, която нормалната светлина нито може да разсее, нито да освети.

Натала реши, че е полудяла, защото не можеше да каже дали съществото гледа нагоре към нея или се извисява над нея. Тя не можеше да каже дали неясното, отвратително лице мига към нея или я гледа от огромна височина. Тъмен, приличен на пипало орган се плъзна около тялото й и тя изпищя при допира до голата й плът. Не беше нито топъл, нито студен, нито грапав, нито гладък. Не приличаше на нищо, което някога се беше допирало до нея. При близостта му тя изпита такъв страх и срам, какъвто никога не беше допускала, че е възможно да изпита. Сякаш върху тялото й се изля цялата мръсотия и подла похот на живота. В този момент Натала разбра, че каквато и форма на живот да представлява това същество, то не е животно.

Натала започна да пищи неудържимо, а чудовището я задърпа, сякаш искаше да я откъсне от халката. После над главите им нещо се срути, от въздуха се спусна някакво тяло и падна на каменния под.