Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (5)

III

Погледнато от въздуха, малкото селище Фурнаш приличаше на извадено от приказките, със спретнатите къщички, накацали по зелените склонове, китните градини и изчистените пространства. Тук-там се виеха кълба от пара, напомняйки за силната геотермална активност, видна от димящите клокочещи гейзери из селцето.

Хеликоптерът заобиколи къщите и кацна на поляната между една снежнобяла къща и няколко крави, които кротко пасяха на билото, явно необезпокоени от появата на шумния пришълец. Лейтенант Андерсън изскочи първи навън и протегна ръка на Томаш. Отдалечиха се от хеликоптера тичешком, приведени, свели глави, и спряха едва пред военния хъмви^[1], който ги очакваше на близкото шосе. Качиха се и джипът се понесе из тихите лъкатушни улички на Фурнаш.

— Знаете ли какво ми напомнят Азорските острови? — попита Томаш, без да откъсва поглед от фасадите на къщите.

— Какво, сър?

— Един филм на Дисни, който съм гледал като дете.

— Пепеляшка?

— Не. Един от онези, с истински артисти от плът и кръв.

— Като Мери Попинз…

— Да, точно така. Само че в онзи филм се разказваше за пътуване до Арктика. Незнайно как пътниците изведнъж се озоваха на някаква изгубена сред снеговете земя, където всичко бе зелено, имаше вулкани, гори с невероятно високи дървета и животни от миналото. — Томаш махна към заобикалящия ги пейзаж. — Азорските острови приличат на тази изгубена земя.

Лейтенант Андерсън се огледа и потвърди.

— Да, в този пейзаж наистина има нещо приказно. На мен, да си призная, ми напомня за Швейцария.

Джипът спря рязко на тясна уличка край един хотел. Американецът го прикани с жест да слезе.

— Тук е, сър.

Томаш скочи от джипа и с почуда установи, че лейтенант Андерсън си седи невъзмутимо на мястото.

— Вие няма ли да дойдете?

— Nope^[2] — каза той, поклащайки глава. — Срещата ви с Eagle One ще бъде насаме, сър. Не забравяйте, че всичко това е поверително, аз съм само куриер. — Андерсън кимна за сбогом.

Хъмвито потегли с рев и остави пътника сам в уличката. Томаш пое дълбоко дъх и се отправи към входа на хотела. Не изпитваше особена симпатия към човека, с когото щеше да се срещне, но любопитството му беше по-силно от него. Влезе в лобито и веднага чу дрезгав глас.

— Hell^[3], закъсняхте!

Обърна се и видя неподвижния силует на Франк Белами с чаша уиски в ръка. Беше запазил военната си стойка, но косата му беше побеляла. Познатите бръчки бяха осеяли крайчеца на студените му бездушни очи. Американецът направи крачка и му подаде ръка.

— Здравейте, мистър Белами — каза Томаш, отвръщайки на поздрава. — Какво ви води насам?

Човекът от ЦРУ остави чашата с уиски на масата и с жест го покани в ресторанта на хотела.

— Гастрономията, Томаш. Гастрономията.

— Какво й е специалното на тукашната гастрономия?

— Чул съм да казват, че е fucking delicious^[4].

Големият и просторен салон на ресторанта беше пълен с хора, сервитьорите се суетяха от маса на маса с широки подноси, отрупани с наденички, зеле, моркови, ориз, лук, ряпа и най-вече картофи. Всичко ухаеше приятно. Един от сервитьорите се приближи до масата на новопристигналите и се зае да разтоварва подноса си.

— Как се казва това ястие? — любопитно попита Белами, докато си оправяше салфетката на коленете.

— Варено а ла Фурнаш — поясни Томаш. — Всъщност това е типично португалско ястие, традиционно за един район в Северна Португалия, Траз-уш-Монтеш.

— Но трябва да признаете, че азорското е специално — прекъсна го американецът. — Всеки ден не се яде такова ястие, направено по местна рецепта…

— Виждали ли сте как се приготвя?

— Не.

— Приготвят го наблизо, до лагуната. Поради геотермалната активност земята там е много гореща. Издълбали са нещо като ниши, където се поставят тенджерите с яденето. Захлупват ги и ги оставят в земята за пет часа. Някъде по обяд ги изваждат и ги носят направо в ресторанта.

— Ходили ли сте там?

— Ходил съм, да. Намира се край лагуната.

Франк Белами хапна късче месо с ориз и премрежи очи от удоволствие.

— Хм… чудно е!

И португалецът опита.

— Най-доброто варено по португалски от всички — каза той. — Всъщност това варено по португалски е едно от чудесата на световната гастрономия. Понеже се задушава много бавно под земята, яденето добива този специфичен вкус на… трудно е да се обясни. Добър избор сте направили, поздравления.

— Горещо ми го препоръчаха още сутринта, когато пристигнах.

Сервитьорът се появи и сипа червено вино в чашите на сътрапезниците. Томаш усети как се отпуска — наистина беше прекрасно, че отново е във Фурнаш и се наслаждава на такова вкусно ястие. Но не беше лошо да се запознае и с деловата страна на обяда — с менюто, което сътрапезникът му беше подготвил.

— Освен кулинарията какво друго ви доведе тук? — попита той, разяждан от любопитство. — С какво съм привлякъл интереса на ЦРУ?

Белами взе салфетка, избърса устни, отпи глътка вино и впери поглед в събеседника си.

— На NEST — каза той.

— На какво?

— NEST — повтори. — Това е екип за ядрено сътрудничество, създаден в Съединените щати в средата на седемдесетте години.

— NEST, казвате? И какво означават тези инициали?

— Nuclear Emergency Search Team. Екип за ядрени изследвания и действия в извънредни ситуации.

— Ядрени? Това лаборатория по ядрена физика ли е?

— Не. Това е специален екип, който овладява аварии, свързани с ядрени оръжия.

Томаш спря да дъвче от изненада и втренчи поглед във Франк Белами.

— По дяволите! В какво сте се забъркали! — Преглътна казаното заедно с храната в устата си. — Да не би да сте напуснали ЦРУ?

— Не, не съм. Още съм там. Продължавам да оглавявам Дирекция „Наука и технологии“. Именно затова съм и към NEST. Екипът ни е съставен от експерти по въоръжаването от NNSA^[5] — Националното управление за ядрена сигурност, и от DOE^[6] — Министерството на енергетиката, както и от национални лаборатории, с други думи, организации по развитието, поддържането и производството на американските ядрени оръжия.

— Аха, значи NEST контролира американските ядрени оръжия…

— Грешка. NEST е само ядро, създадено да установява, идентифицира и елиминира ядрен материал.

По лицето на португалеца се изписа любопитство.

— Какъв ядрен материал?

— Например атомни бомби. На практика всеки ядрен материал, който би могъл да бъде използван срещу Съединените щати от неприятелите, било те отделни страни, или терористически организации. Разполагаме с над седемстотин човека, подготвени да реагират на ядрена заплаха, макар да използваме много малки екипи. За около четири часа например можем да придвижим такъв екип за бързо реагиране на което и да било място, застрашено от ядрена авария.

— Прилича на американски филм.

— Опасявам се, че е прекалено реално.

Томаш си похапна варен картоф и с боязън зададе следващия въпрос.

— А… имало ли е такива заплахи?

— Няколко.

— Сериозно?

— Например само месец след 11 септември в ЦРУ беше получена информация от наш агент с кодово име Dragonfire^[7], че терористи притежават десет килотона ядрено оръжие и че въпросното оръжие се намира в Ню Йорк. Както се досещате, в управлението настъпи паника. Вицепрезидентът Дик Чейни веднага бе изтеглен от Вашингтон и президентът Буш изпрати NEST в Ню Йорк с мисията да издири бомбата.

— И какво стана? Намериха ли я?

Белами всмукна въздух с крайчеца на устата си, като че се опитваше да дръпне заседнало парченце храна между зъбите.

— Беше фалшива тревога.

— Добре. Но аз питам дали някои от тези заплахи се оказват действителни.

— Да, всекидневно.

Този път беше ред на Томаш да цъкне с език, с явна възбуда по лицето.

— Моля ви… Питам сериозно.

— Говоря сериозно — настоя Белами. — Всеки ден се сблъскваме със заплахи за ядрена атака.

— Не може да бъде.

— Не вярвате ли? Вижте, Пакистан е произвел ядрени оръжия благодарение на технологията, която шефът на проекта Абдул Кадир Хан е откраднал от Запада. И после този господин се е заел да продава технологията за производство на ядрени оръжия на други страни, като Иран, Либия и Северна Корея например.

— Все същото си знаете — пошегува се Томаш. — И за Ирак така говорехте, но видяхте какво стана.

— Ирак беше грешка на Буш-син и оръжията за масово поразяване бяха само претекст да се започне война за петрола и да се разшири американското господство в Близкия изток. Но се опасявам, че в случая с изнасянето на технологията става въпрос за нещо много сериозно.

— Имате ли доказателства?

— Разбира се.

— Не говоря за доказателства като онези, които вашият държавен секретар представи в ООН срещу Ирак…

— Бъдете сигурен, че имаме доказателства. През 2003 година получихме сведения, изобличаващи немския кораб BBC China, пътуващ за Либия. Корабът беше засечен в Средиземно море и когато направихме проверка, открихме, че пренася хиляди компоненти за центрофуга. Впоследствие Либия призна, че изпращачът е господин Хан, и разкри, че той е обещал да снабди страната с ядрено оръжие срещу няколко мизерни милиона долара. И това го твърди Либия, не аз. Същият господин Хан е пътувал най-малко три пъти до Северна Корея. Какво смятате, че е правил там? Може би е отишъл да се увери в прелестите на корейките? Въпросният господин е пътувал до Иран, имаме основания да подозираме, че върти бизнес с четвърта страна, но не сме сигурни коя точно. Може би Сирия или Саудитска Арабия. Искате ли още информация?

— Ако разполагате с такава…

— Ето, веднага — с готовност се отзова Белами, набрал скорост. — По същото време, когато бе засечен BBC China, лабораториите на господин Хан разпространиха на международно изложение на отбранителна техника брошура с оферта на ядрени технологии и предоставиха информация на желаещите да се сдобият с тях. Притиснахме Пакистан заради незаконни действия на ръководителя на ядрената програма. Господин Хан беше арестуван и през 2004-та се появи по пакистанската телевизия и си призна всичко.

— Призна ли?

— В пряко предаване по телевизията. Каза, че действал сам.

— Аха, сам значи…

Белами обърна очи с досада, очевидно изгубил търпение поради наивността на Томаш.

— Вижте, възможността господин Хан да е действал без знанието на пакистанските военни е равна на нула. — Отпи глътка червено вино. — Нашият човек изпраща центрофуги за Либия, разпространява разни брошури, предлага ядрено оборудване на оръжейно изложение и пътува ту до Иран, ту до Северна Корея, но видите ли, пакистанските военни, нищо не знаят. Нима някой би повярвал на това? Ясно е, че господин Хан е само видимата страна на проблема. Ясно е също, че военните в Пакистан са затънали до гуша в тази тиня. И как да не са? Точно те са в основата на разпространението на ядреното оръжие из целия свят. Шеф на ISI — тайните служби на Пакистан, беше генерал Хамид Гул. И знаете ли какво каза той? Заяви публично, че дълг на Пакистан е да развива ядрената ислямска инфраструктура и със същия патос обяви, че Съединените щати не са в състояние да спрат самоубийствените мюсюлмански атентати. Тоест публично свърза ядрения въпрос с атентаторите самоубийци. А щом заявява това публично, какво ли не би направил тайно? Достатъчно е да се видят тесните връзки, които ISI поддържа с ислямски терористични групи като „Лашкар-и-Тайба“ например, която извърши големите атентати в Мумбай и която е свързана с „Ал Кайда“. Не смятате ли, че обвързването на една ислямска държава с терористи е като буре с барут, което всеки момент може да избухне?

— Така е, разбира се. Но винаги съм си мислил, че Пакистан е ваш съюзник. И ако нещата стоят така, защо нищо не предприемате?

Белами съкрушено поклати глава.

— Заради този fucking Афганистан — каза той направо. — След 11 септември сътрудничеството с Пакистан в борбата срещу талибаните и „Ал Кайда“ придоби първостепенно значение. Но всичко това, разбира се, е един голям театър. Пакистан заявява публично, че е против ислямските фундаменталисти, но в действителност им помага, въоръжава и защитава. Знаете ли какъв е проблемът? Проблемът е, че в Пакистан има различни полюси на властта, най-влиятелният, от които е този на ISI и военните. Бившият министър-председател на Пакистан, Беназир Бхуто заяви, че за първи път е видяла атомната бомба на собствената си страна, когато бившият директор на ЦРУ й показал модел на същата. Тоест военните са отказали да й покажат бомбата на страната, която тя самата управлява. Какво ще кажете за това? А когато беше отстранена от властта, госпожа Бхуто заяви, че е станала жертва на преврат, извършен от военните, за да й попречат да поеме контрола над ядрените оръжия. Точно с такива хора ни се налага да се занимаваме. С военни, които са създали държава в държавата в Пакистан, и с техните връзки с ислямските фундаменталисти, чрез които всичко става възможно. Само една малка и страшна крачка дели преминаването на пакистанското ядрено оръжие в ръцете на терористите, драги мой. Ясен ли съм?

— Напълно.

— Ето го отговора на вашия въпрос: всеки ден над нас виси заплахата от ядрена атака. В интерес на истината въпросът вече не е дали, а кога ще се случи. — Въздъхна и повтори отчетливо думата: — Кога.

Томаш се размърда неспокойно на стола. В опит да се отпусне той плъзна поглед към просторната градина отвъд ресторанта, като се фокусира върху хортензиите и китайските рози, изпъстрили парка. Всичко тук излъчваше мир и покой, в рязък контраст с напрегнатия разговор, в който събеседникът му го бе въвлякъл.

— И тъй, мистър Белами — каза той, — какво искате от мен?

Американецът се облегна на стола и го изгледа предизвикателно. В леденосините му очи проблясваше възбуда.

— Да се присъедините към нас.

— Кои нас?

— Към NEST.

Томаш вдигна вежди, изумен от предложението.

— Аз? И защо?

— Чуйте ме, NEST разполага със специални екипи в Европа, в района на Персийския залив и въздушната база „Диего Гарсия“ в Индийския океан. Имаме нужда от вас в европейския ни екип.

— Но защо точно аз? Не съм военен, нито инженер, нито ядрен физик. Просто не виждам с какво бих могъл да съм полезен в такъв екип.

— Не се правете на скромен. Имате други качества.

— Какви?

— Вие сте първокласен криптоаналитик.

— Е, и? Сигурно си имате такива специалисти, и то много по-кадърни от мен.

— Не. Вие сте единствен.

— Не виждам с какво…

Франк Белами завъртя разсеяно десертната лъжичка между пръстите си.

— Бихте ли ми казали къде прекарахте последната година?

Въпросът озадачи Томаш.

— Ами… в Кайро. Защо?

— Какво правихте там?

— Бях на специализация в университета „Ал Азхар“. Изучавах ислям и арабски език.

— Защо?

— Защото специалността ми е свързана с изучаването на древните езици в Близкия изток. Както вече знаете, говоря и пиша на арамейски, езика на Иисус, а също така и на староеврейски, езика на Мойсей. Арабският, като език на Мохамед, би могъл да ми помогне при изследването на историята на големите религии — тема, която е изключително интересна за мен от академична гледна точка. Освен това първият трактат по криптоанализ е написан на арабски език.

— И научихте ли нещо полезно в Кайро?

— Да, разбира се. Дори го преподавам на моите студенти мюсюлмани в Лисабон. Защо питате?

Американецът се приведе напред, опря лакти на масата и се взря в Томаш.

— И питате защо? Вие сте отличен криптоаналитик, четете и говорите арабски, познавате добре исляма и след всичко, което чухте за заплахата, която ни грози, все още ме питате защо.

Португалецът пое дъх бавно и дълбоко.

— Е, сега разбирам…

— Още по-добре!

— Но не разчитайте на мен. Не искам да участвам в организацията, която вие представлявате.

— Значи предпочитате да постъпите като щрауса? Заравяте глава в пясъка и се преструвате, че нищо не се случва, така ли? Но трябва да ви кажа, че се случват страшни неща, неща, за които хората не подозират. И вие бихте могли да ни помогнете да се изправим срещу тях.

— Но защо трябва да помагам на Америка? Вие си измислихте проблема в Ирак, сега се жалвате тук и там и накрая трябва ние да ви помагаме?

— Този проблем не е само американски. Той е и европейски.

— Да, да. Не ми ги разправяйте тия.

Белами сви тънките си устни и се облегна отново на стола, без да изпуска португалеца от очи, с преплетени пръсти на ръцете.

— Открихме нещо, Том. Имаме нужда от помощта ви.

— Какво е това нещо?

— Един имейл от „Ал Кайда“.

— Какво му е особеното на този имейл?

— Сега не мога да ви кажа. Тази информация ще ви бъде предадена само ако се присъедините към нас.

— Това са само приказки!

Мимолетна усмивка се мерна като сянка в студения и преценяващ поглед на човека от ЦРУ.

— Кажете ми нещо, Том. Обичате ли Венеция?

Томаш недоумяваше защо трябва да сменят темата на разговора, но се включи, за да види докъде ще го доведе това.

— Един от моите любими градове. Защо?

— Елате с мен във Венеция.

Португалецът гръмко се разсмя.

— Обичам Венеция, но си признавам, че бих предпочел друга компания… някой, чиято фигура има по-заоблени форми, не знам дали схващате мисълта ми. Освен това, дошъл съм тук на почивка с майка ми и не смятам да я изоставя.

— И кога приключва тази почивка?

— Вдругиден.

— Това е чудесно. Аз спрях тук, на Азорските острови, на път за Венеция. Ще се срещнем там след три дни.

— И какво толкова забележително има във Венеция?

— Големият канал.

Томаш отново се разсмя.

— И какво още?

— И една госпожа, с която искам да ви запозная.

— Каква госпожа?

Франк Белами стана, давайки знак, че обядът е приключил. Извади портфейла от джоба си и небрежно хвърли едра банкнота на масата, преди да отговори.

— Истински огън.