Белва Плейн
Изневяра (35)

Тридесет и пета глава

Леа Шърман — управителят на магазина бе дал фамилията й на Айрис — бе продала дома си в Ъпър Ийстсайд в Манхатън и се бе преместила в Ривърдейл. В комплекс за възрастни хора, наречен „Колонията“, както важно й бе обяснила жената, която бе вдигнала телефона, когато Айрис се обади да попита как да стигне там.

„Колонията“, кацнала високо на един хълм в най-скъпата част на Ривърдейл, приличаше на Версай. Наистина. За да стигне до него, Айрис трябваше да мине с колата през каменен портал, който приличаше на входа на някакъв замък в долината на Лоара, после продължи по вития път между обширни декоративни градини, осеяни с фонтани и статуи, преди най-сетне да стигне до главната сграда.

Спря колата и остана неподвижна, като се надяваше, че така сърцето й ще спре да пърха в гърдите — както правеше през последния час. Ала пърхането само се засили още повече. Преди да тръгне, в момент на лудост, Айрис бе решила да вземе със себе си и портрета. Но после разумът й надделя и тя осъзна, че няма нужда Леа Шърман да го вижда. Жената вече го бе притежавала. И знаеше свързаната с него история. Казала го бе на Айрис, когато двете говориха по телефона. Затова Айрис бе тук — да чуе историята на Леа Шърман.

Но сега Айрис си помисли, че може би не бива да излиза от колата. Може би просто трябва да запали мотора и да подкара обратно през безкрайната градина към магистралата Уестсайд, а после да поеме обратно към къщи, където щеше да е в безопасност. Където нямаше да й се наложи да чуе онова, което има да й казва Леа Шърман. И тогава сърцето на Айрис сигурно щеше да спре да бие лудо в гърдите й. Но тя не запали мотора и не подкара обратно.

Един портиер пъхна глава през прозореца и помоли за ключовете от колата. Тя го чу да казва нещо за паркинг с обслужване, но всъщност не обърна внимание. Като в мъгла му подаде ключовете си, той отвори вратата на колата и вече нямаше връщане назад, тя трябваше да влезе във Версай. Озова се във фоайето и доби неясно впечатление от високи тавани и стени, боядисани в меки нюанси на кремаво и златисто. Насили се да разгледа по-отблизо и видя изящни корнизи, кристални аплици и полилеи в същия стил. Под нозете й имаше пухкав килим, на прозорците бяха окачени копринени завеси и навсякъде бяха пръснати удобно изглеждащи дивани и кресла, а до тях — малки масички и лампиони. Айрис започна да трепери, макар във фоайето да бе топло.

Леа Шърман я чакаше, застанала до рецепцията. Айрис веднага я позна, госпожа Шърман не се беше променила много от времето, когато Ана и Айрис се бяха отбивали в „Ше Леа“.

Още не ме е видяла, помисли си Айрис. Все още мога да избягам.

Но остана закована за пода. Сега и трепереше, и сърцето й биеше до пръсване. Внезапно Леа Шърман я забеляза и й махна леко с ръка. Вече бе късно да бяга. Ако наистина го бе искала. Леа Шърман тръгна към нея.

Жената никога не бе блестяла с хубост, припомни си Айрис. Една от приятелките на Ана веднъж бе казала, че собственичката на „Ше Леа“ с нейния чип нос и кръгли очи има маймунско лице. Но фигурата на Леа бе превъзходна, а осанката й бе на кралица. Освен това открай време беше на „ти“ с модата и предсказваше новите тенденции месеци преди появата им. И разбира се, винаги бе изискано облечена. Все още бе, забеляза Айрис, докато жената я приближаваше. Госпожа Шърман бе оставила косата си да побелее съвсем и късата прическа с извити краища подчертаваше овала на лицето й. Имаше красив маникюр, а гримът й бе изкусно положен, но дискретен, както подхождаше на жена на нейната възраст. Носеше златни бижута, комплект гривна и колие, и люляков костюм, който подхождаше на бялата й коса и тъмните очи, а кройката му бе избрана така, че да подчертава все още хубавите й крака.

Докато приближаваше, широката усмивка, която Айрис помнеше от едно време, липсваше. Но това се очакваше. Айрис й бе казала по телефона за какво иска да говорят.

— Госпожо Стърн — поздрави я Леа Шърман, — бих ви познала навсякъде. Не сте се променили.

— Айрис, моля. Вие също.

— Благодаря. И Леа, моля. — За един сякаш безкраен миг двете стояха една срещу друга, без да знаят какво да кажат. Най-сетне Леа поведе гостенката си към асансьора.

— Красиво място — отбеляза Айрис, за да каже нещо, докато се носеха шеметно към шестнайсетия етаж.

— Такова е. Преместих се тук преди няколко години, когато съпругът ми почина. Имах голяма къща в града — твърде голяма за сам човек. Това тук е от тъй наречените комплекси за активни пенсионери — в момента имам собствен апартамент и пълна независимост, но ако с напредването на възрастта започна да се нуждая от помощ, мога да се преместя на друго място в същия комплекс, където се осигуряват повече грижи. Човек сам решава кога и дали е необходимо, затова избрах да дойда тук. Искам да спестя грижите на доведените си дъщери около мен. Виждала съм как се отразява това на семействата.

— Много предвидливо от ваша страна. — Разговорът сякаш поуспокои треперенето й, установи Айрис. Но нищо не можеше да успокои учестеното биене на сърцето й.

— Мястото наистина е чудесно, а и хората тук са приятни. Не обичам да живея сама.

Апартаментът на Леа бе мансарден — имало два такива на последния етаж. Всеки бил с две спални и две бани, обясни Леа на Айрис, и тераса, опасваща апартамента от три страни.

— Ние, резидентите, сами обзавеждаме апартаментите си — продължи да обяснява Леа, докато въвеждаше Айрис в хол, който по някакъв начин успяваше да изглежда едновременно внушителен и уютен. И много женствен. — И макар да е доста по-малък от къщата ми, успях да взема повечето от любимите си мебели. — Тя посочи картина на стената. Айрис бе почти сигурна, че е оригинален Матис.

Леа не предложи обичайната любезна обиколка из жилището и Айрис не я помоли за това. Имаха да вършат по-сериозна работа, знаеха го и двете. Седнаха на удобния диван в слънчевия хол и Леа въздъхна дълбоко.

— Значи искате да знаете историята на портрета, който сте намерили? — попита риторично.

Винаги ще помня този момент, помисли си Айрис. Докато съм жива, ще помня как съм седяла тук на този диван, слънчевата светлина е струяла през прозорците, а в далечината през дърветата е проблясвала река Хъдзън.

— Сигурна съм, че вече сте разбрали — историята на картината е свързана с Пол Вернер — каза Леа.

Айрис кимна. Не можеше да отговори, понеже устните й бяха прекалено схванати, за да оформят думи.

— Познавам Пол от малка — продължи Леа. — Леля му ме осинови, когато изгубих майка си като малка, тъй че сме почти семейство. Пол беше добър човек, мил и щедър — е, вие го знаете. Но като млад се боеше да не разочарова хората. Това бе голямата му грешка. Сгоден бе за момиче, с което бе израснал. Но се влюбил в друга. Тя била прислужничка в майчиния му дом. Била красива, умна и изпълнена с живот и любопитство — какъвто бе и Пол. А неговата годеница не беше.

— Разбирам — успя да изрече Айрис през изтръпналите си устни.

— Пол не събра смелост да развали годежа и се ожени за годеницата си. Момичето, което обичаше, също се омъжило за друг. Знам, че Пол нямаше истински щастлив брак. Не мога да кажа какъв е бил бракът на момичето. Но знам, че чувствата между нея и Пол бяха за цял живот.

Айрис кимна.

— Пол и момичето поели по различни пътища за няколко години. Но, разбира се, той така и не я забрави. Никога. Един ден момичето, което вече било омъжена жена, отишло в дома му. Имала среща с майката на Пол, но объркала датата и майката на Пол отсъствала от къщи. Пол и жената, която той никога не забрави, били сами в къщата.

— Леа замълча.

Идва трудната част. Тя се опитва да намери най-добрия начин да ми го каже, помисли си Айрис.

— Какво се е случило? — попита с глас, който по някаква причина сякаш бе станал по-спокоен.

— Пол и… жената… те се любили този следобед. Няма как другояче да го кажа. Били влюбени и било неизбежно. Трябвало да се случи. И знам, че е трудно да се приеме. — Тя спря. Погледна към Айрис, очакваше разрешение да продължи.

Айрис й го даде с кимване.

— В резултат на онзи следобед се родило бебе. Пол никога не бил признат като бащата и той и майката запазили тайната до края на живота си. За Пол това било съкрушително решение, но и двамата вярвали, че така е най-добре за детето. Години по-късно, когато детето и съпругът й били в беда, Пол казал на съпруга кой е и му предложил помощ. И му я дал.

— Детето на Пол е било момиче — каза тихо Айрис.

— Да.

— И нейният съпруг е знаел истината.

И я е предпазвал през всичките тези години. О, скъпи мой Тео!

— Жената на Пол починала, а също и съпругът на жената, която обичал. Но въпреки че и двамата били свободни, те не се събрали.

— Защото детето… тяхната дъщеря… би могла да разбере истината.

— Да, тя много приличала на майка му.

— Ясно.

— Бояли се, че това може да я нарани дълбоко.

Разбира се, че са се бояли. Чудя се дали са били прави.

Точно сега не мога да кажа, още не съм дошла на себе си.

Леа бе свършила разказа си. Но сега не знаеше какво да прави. Нямаше етикет, нито правила за поведение, които да се приложат в подобен случай. Тя се облегна назад.

— Искате ли да питате нещо — подкани внимателно гостенката си.

— Не мисля.

— А искате ли да ви кажа името на жената?

Айрис се запита желае ли го наистина. За запазването на тази тайна бяха направени толкова много саможертви. Мъж, който си бе отишъл, без никога да разкрие, че е имал дете и внуци. Друг мъж бе рискувал живота си. И една жена… обична майка и съпруга… се бе отказала от човека, в когото е била влюбена.

— Не. Няма нужда да изговаряте името — отказа Айрис. Изправи се. — Благодаря ви. Бяхте много любезна.

Леа я изпрати до вратата. Но вместо да я отвори, каза:

— Има само още едно нещо. Пол и тази жена бяха специални. Между тях съществуваше връзка, която е много рядка, те наистина бяха един за друг. Познавах и двамата, тъй че мога да го твърдя. Винаги съм искала да бяха поживели няколко години заедно. Що се отнася до мен, подобна любов не бива да се похабява. Но тяхното разбиране за почтеност бе различно от моето. За тях бе много важно да чувстват, че са постъпили правилно.

— Разбирам — промълви Айрис.

Подкара към къщи, без да бърза. Чувстваше се така, сякаш е преживяла катастрофа или се възстановява от тежка болест и трябва да внимава, защото все още е слаба. У дома си направи чай и изяде една препечена филийка, като отново забеляза, че това е храна за болник.

Седна в хола и зачака да се появят емоциите. Зачака да се появи яростта и болката да я залее и удави. Целият й живот се бе оказал една лъжа, би трябвало да се чувства смазана. Би трябвало да се чувства съкрушена.

Вместо това й бе по-леко. Защото осъзна, че нищо важно не се е променило. Джоузеф Фридман бе неин баща и тя още го обичаше с цялото си сърце. Все още имаше същото минало, същото семейство, същите сърдечни болки и радости. Нищо от това не й бе отнето. Всичко, което се случи, бе, че измъчващите я още от детството съмнения и подозрения се оказаха оправдани. Тя бе оправдана. И най-сетне разбра майка си.

Помисли за момичето, което бе описала Леа, красивата и умна млада прислужница, любознателна и жадна за живот. Тя не е била по-голяма от внучката на Айрис, когато се е влюбила в богато момче, което не би могла да има. Била е дете! Но това дете все пак си е изградило живот. Направило е своя избор и е понесло последствията от този избор, без да се оплаква. Смело дете. Смела жена. Моята майка.

Радвам се, че го открих сега, а не по-рано. Всички са били прави, преди това би ме съкрушило. Но сега просто съм благодарна, че знам. Сега поне мога да проявя разбиране. Разбирането е тайната на оцеляването. Защото животът не е справедлив и любовта е почти невъзможна, освен ако не се поставиш на мястото на другия.

* * *

Докато си мислеше тези неща, внезапно Айрис осъзна, че времето й на чакане е свършило. Сега знаеше коя е новата Айрис Стърн и как трябва да живее. Портретът бе, където го бе оставила, подпрян на канапето. Тя отново го уви и го върна в килера, до шкафовете на Тео, пълни със стари медицински картони. Остави го там, притиснат между два високи шкафа, за да не се изкриви. Не можеше да го окачи никъде в къщата, но не искаше и да го повреди. Това място изглеждаше добро за него.

След като се освободи от портрета, тя се качи в спалнята си. Отиде до гардероба и погледна купчините дрехи в отделенията на Тео за последен път. Отвори чекмеджетата на бюрото му и огледа и тях. После започна да ги изпразва. Извади внимателно ризите, възхищавайки се на копринено гладкия памук, който съпругът й бе харесвал толкова много, прокара пръсти по монограмите, които винаги й се бяха стрували малко суетни, но той ги обичаше. О, нейният Тео беше суетен мъж, по свой си начин.

Свали блейзърите, костюмите, вратовръзките, пуловерите и панталоните от полиците и закачалките. Вдиша аромата на собственика им, а после опакова дрехите в кашони — някои за синовете си, някои за скъпи приятели, останалото за приюта за бездомни, на който Тео бе помагал. Преди си бе мислила, че ще се нуждае от помощ за тези решения, и може би старата Айрис щеше. Новата Айрис изобщо не се поколеба, докато слагаше кашмирена жилетка в кашон за Филип и блейзър в друг кашон за Джими.

Отвори едно чекмедже и намери копчета за ръкавели, игли за вратовръзка и ръчни часовници — Тео не беше мъж, който носи бижута, затова имаше само няколко, но всички бяха от осемнайсеткаратово злато. Тези съкровища тя нямаше да раздаде веднага. Щеше да ги увие като подаръци и през годините щеше да ги раздава при специални случаи — така щеше да запази спомена за Тео жив и да си доставя удоволствие още известно време.

Леглото бе покрито с кашоните, които бе напълнила. Трябваше да ги премести на пода, за да може да спи на него довечера. А на сутринта щеше да се обади на определените от нея хора и да им съобщи, че им изпраща кашоните. Но сега, докато гледаше към леглото, произнесе на глас онова, което си мислеше в последните часове.

Прощавам ти, Тео. Мислех, че вече съм го сторила, но не бях. Не и истински. Хората обичат, предават любовта си и после пак обичат. Никой не разбира любовта и само глупак може да твърди друго. Всичко, което можем да направим, е да се приемем взаимно каквито сме. И да си простим.

* * *

Беше време за обяд и тя бе много гладна. Направи си сандвич с малко сирене, което намери в хладилника, и го изяде набързо, защото работата й за деня още не беше свършила. Трябваше да поправи една своя грешка. Трябваше да го направи заради паметта на майка си. Трябваше да го направи, защото и тя бе майка.

Ана бе обичала един човек в продължение на почти шейсет години и никога не бе познала простото щастие да заспи в обятията му през нощта или да се събуди до него на сутринта. Бе имала няколко отчаяни момента на радост и много повече на вина и съжаление. Може би това бе единственият начин за нея, идвайки от такова време и място. Но оттогава светът бе станал по-толерантен. За втори път в продължение на седмица Айрис се обади на справки в Манхатън и после потегли към града.

* * *

Студиото на фотографа — името му бе Николас Сарджънт — беше в модерната част в, западния край на града. Айрис разчиташе на късмета си да го завари вкъщи. Той я позна веднага щом отвори вратата. И беше шокиран.

— Госпожо Стърн! Какво… — После шокът премина в страх. — Лора! Господи, тя добре ли е?

— Добре е — успокои го Айрис. — Поне физически. Но е нещастна.

Страхът изчезна. Тя видя как очите му — които бяха синьо-зелени и изразителни — потъмняват.

— Не мога да променя това.

— Не ставайте смешен. Разбира се, че можете.

— Тя ми каза, че не иска да се виждаме повече. Разделихме се.

— Тя не е знаела какво иска. Току-що бе изгубила баща си, а после загина и съпругът й. И се е чувствала виновна, защото е искала да се разведе. Не би могла да разсъждава трезво.

В очите му се появи надежда и те отново се оживиха. Наистина бяха много изразителни.

— Казвате, че е променила решението си?

— Казвам, че следващия петък сутринта има участие в шоуто „Добро утро, Америка“. В подобни случаи наема детегледачка за Кейти и идва в града една нощ по-рано. От шоуто й запазват стая в хотел „Мейфеър“. Намира се до студиото на 66-а улица. Лора обикновено пристига около пет следобед, тъй че вероятно ще я откриете в стаята й в пет и половина.

— Госпожо Стърн, тя ми каза, че не иска да се виждаме повече.

— Е, и? Нима ще се откажете просто така. Странно поколение сте вие. Не мога да си представя, че съпругът ми би ми позволил да го отблъсна така.

— Извинете ме, но аз не й позволявам или забранявам нищо. Просто уважавам желанията й.

— О, разбирам. Защото и двамата сте равни и няма да е коректно да й покажете чувствата си. Простете ми, че го казвам, но това е толкова романтично, колкото леген с мокро пране. Знам, че днес не е модерно, но понякога мъжът трябва да вземе инициативата. И да направи каквото чувства, а не каквото мисли.

Сега синьо-зелените очи се засмяха. Той имаше чувство за хумор. Добре, защото щеше да му е необходимо.

— Смятате, че прекалявам с мисленето? По-добре да опитам подхода на пещерния човек?

— Предпочитам принца от приказките, романтичната представа на нашето поколение. Вие обаче ми изглеждате изобретателен млад човек и съм сигурна, че ще измислите начин да оправите грешката си. Помнете, Лора идва в града следващия четвъртък вечерта.

* * *

После тя подкара извън града, подминавайки нейния изход на магистралата. Продължи да кара, докато стигна старата викторианска къща, която вече бе добре известна на читателите на книгата на Лора Макалистър за домашните сватби.

— Мамо! — изненада се Лора. За втори път този ден някой бе шокиран да я види. — Не те очаквах.

— Знам. Но имам нещо да ти казвам.

И така, двете седнаха в кухнята и взеха в ръка по една голяма чаша с отличното кафе, което бе приготвила дъщеря й — съвършената й дъщеря, която винаги вършеше всичко добре. Лора имаше вид, който Айрис познаваше. Виждала го бе в огледалото, когато тя и Тео бяха разделени. Разбира се, имаше разлика — Айрис бе оставяла дните да минават, без да се интересува какво облича, понякога дори бе забравяла да се среше. Лора бе много по-дисциплинирана. Лъскавата й коса бе сресана и прибрана от лицето с панделка, гримът й бе изряден и носеше един от своите гащеризони в ярък цвят. Но очите я издаваха. Светлината, която винаги струеше от тях, бе угаснала. Изглеждаше уморена и бледа под изкусно нанесената козметика. Айрис си спомни какво бе казала Леа за хубавото младо момиче, което се влюбило в Пол Вернер.

— Искам да видиш нещо — каза Айрис. И извади едно писмо от страничния джоб на чантата си. Пликът бе по-измачкан и не бе запечатан. С тънък като паяжина почерк отгоре бе написано „Айрис“. — Баба ти ми го е оставила — да го намеря след смъртта й — обясни Айрис и подаде писмото на Лора, която го отвори мълчаливо и започна да чете. Както Айрис знаеше, първата част на писмото бе изпълнена с нежност, но не бе толкова важна, Ана просто я бе написала, за да изрази обичта си към своята дъщеря и внуци. Последния абзац от втората страница обаче Айрис бе чела отново и отново и бе научила наизуст.

Любовта е най-важна — написала бе майка й, — когато човек се обърне назад и направи равносметка. Цени я, за бога, защото тя е най-важна. Не всеки има късмет да я получи, когато му се предлага, или да я задържи, когато я има. Пречат ни неща, обстоятелства, които не зависят от нас, а понякога причина са нашата гордост и разочарования, егоизмът ни или погрешното ни чувство за дълг. Скъпа Айрис, не позволявай това да се случи.

Лора прочете писмото и погледна към Айрис.

— Защо ми го даде?

— Защото би могло да е написано за теб. Но ще добавя още нещо. Чувството за вина също може да попречи, ако му позволиш. Ако се оградиш с него.

— Има причини да се чувствам виновна. Направих някои големи грешки.

— Хората грешат, докато са живи. Май това е единствената гаранция, която получаваме. Знам, че и аз направих някои наистина ужасни грешки. Исках от теб неща, за които нямах право. Забравих кое е важно. Ти си красива жена, Лора, ти си силна и почтена. Имаш право да бъдеш обичана. Това каза баба ти на мен и това казвам аз на теб.

И в този момент дъщеря й се разплака.

— Понякога е твърде късно, мамо — промълви.

— А понякога не е. Сега искам от теб да направиш две неща; запази това писмо и никога не забравяй какво пише в него. А следващия четвъртък вечерта, когато чуеш почукване на вратата си в хотела… отвори я.

* * *

След като майка й си тръгна, Лора се вгледа в почерка на баба си върху пожълтелите страници, които продължаваше да държи. През целия си живот бе смятала своята бабинка за съвършената съпруга, а приятното, спокойно отношение в дома на баба й и дядо й бе единственият начин, по който си представяше брака.

Бабинка бе толкова доволна от живота, никога не я видях депресирана или сърдита. Мислех, че има всички отговори. Исках да съм точно като нея. Но това писмо… Лора отново погледна последния абзац. Всяко изречение е пълно със съжаление. Сякаш хартията е пропита от болка. Моята жизнерадостна, винаги спокойна Ана е съжалявала… за какво? Страст, която не е имала никога… или може би я е имала и я е загубила? Или аз чета между редовете, защото вече знам, че не искам да съм като нея. Аз искам страст. Искам любов, която вълнува ума, тялото и душата ми. Моите родители я имаха в най-добрите си моменти, но понякога отношенията им куцаха и аз мразех това. Мога да намеря моя начин да обичам и той ще се развива и променя заедно с мен. Мога да намеря мъжа, с когото да се смея, моят любовник може да бъде най-добрият ми приятел. Няма нужда да съм като майка си. И няма нужда да съм като бабинка. Вече не. Сега е мой ред.