Белва Плейн
Изневяра (20)

Двадесета глава

Всички се съгласиха, че денят е идеален за сватбена церемония. Лора бе станала рано, неспособна да спи. Проверила бе масите в балната зала и редиците блеснали чаши за шампанско на бара, в очакване да бъдат напълнени. Бе отворила хладилника да провери спретнато наредените табли с ордьоври, готови да бъдат извадени. Направила бе всичко необходимо, но, разбира се, не прегледът в последната минута бе причината да се събуди преди зазоряване.

Щеше да дойде Ник. Тя щеше да го види отново. Сърцето й пееше, сякаш бе тийнейджърка. Макар да не си спомняше да е изпитвала такава дълбока радост като млада. Не, това чувство бе запазена марка за зрели хора, чийто изстрадан опит ги е научил колко рядко и ценно е то. И все пак…

Има хора, които не мога да разочаровам.

И все пак…

Сърцето ми започва да бие учестено само при мисълта, че ще го видя отново.

* * *

Когато той влезе през входната врата, бе облечен с костюм.

— За първи път те виждам издокаран — усмихна се тя.

— И аз теб — отбеляза той. Тя не беше на сватбеното парти, тъй като все още работеше, наглеждайки всичко, но бе облечена официално и дантелената й рокля имаше същия мек жълт цвят като роклите на шаферките. Много подхождащ на червенокоси.

Двамата с Ник се усмихнаха неловко един на друг, като две хлапета, които се приготвят за първия си танц.

В този момент през вратата влязоха и Даяна и Джеф с фотографското оборудване. Зад Лора сервитьорите и сервитьорките се събираха за последни инструкции. Сватбената церемония щеше да започне след двайсет минути.

— Ще се приготвя за снимките в балната зала, докато е още празна — обясни той.

— Може би трябва да снимаш как слагаме украсата на тортата — предположи тя.

Но никой от тях не помръдна.

— Ще говорим по-късно — рече той накрая.

— Да, по-късно.

* * *

Церемонията се извърши от мирови съдия, тъй като нито младоженката, нито младоженецът бяха религиозни. Лора погледна към Роби, който седеше със семейството й. Видя го как се навежда и прошепва нещо в ухото на Айрис и как майка й му се усмихва в отговор. Тази част от деня бе трудна за Айрис. Тя се радваше, че Стив се жени, и бе доволна от избора му. Но не й беше лесно да гледа как още едно от децата й сключва брак без равин и древните религиозни ритуали. Навремето и Лора се бе омъжила така и Айрис бе страдала целия ден. Сега просто бе замислена. Явно човек свиква с някои неща. Е, поне донякъде.

Но обещанията, които даваше двойката, бяха същите като в традиционна церемония. Всеки, който се жени ги дава, независимо дали споменава Божието име, помисли си Лора, докато наблюдаваше брат си и Кристина. Казваме си един на друг: ще бъда с теб, независимо от вещ ще те обичам, независимо от всичко; можеш да ми се довериш, независимо от всичко. Такива обещания даваме… И аз ги дадох навремето.

Церемонията свърши. Срещу нея Ник снимаше как Стив целува Кристина, сякаш са сами в целия свят. На пейките Роби се пресегна и стисна ръката на Айрис, докато всички ръкопляскаха на булката и младоженеца. Сега гостите щяха да се преместят на терасата. Всичко вървеше като по ноти. Лора гледаше как Стив и Кристина се усмихнаха един на друг.

И аз дадох същите обещания навремето.

Мислили ли сте някога, че Стив Стърн ще си намери майстора?

Сервитьорите разнасяха плата с ордьоври; хрупкави хапки от маслено тесто с пикантен пълнеж. В единия край на терасата Лора видя как Роби пълни чиния за Кейти, а в другия край Ник снимаше цветните гирлянди. Главата на Лора започна да я боли. От мига, в който Ник бе изрекъл думите „Обичам те“, светът й изглеждаше по-ярък и прекрасен. Но сега започваше да помръква. Тя се зае да насочва тълпата към балната зала за тържествения обяд.

Всички насядаха около масите. След мезетата последваха салати, обслужването бе като на гладко смазана машина. Музиката се смесваше с потракването на сребърни прибори и порцелан и гълчавата на сто и петдесет души. Джими, който бе кум, вдигна тост и последва смях. Филип каза няколко думи и отново избухна смях. Тео се изправи да говори и в стаята не останаха сухи очи. Храната продължи да идва ритмично: аспержи в лимонов винегрет, гъби с ориз, говежди специалитет, пилешко със сладко вино марсала, панирана сьомга с вино — каквото си поискаш.

Булката стана да танцува с младоженеца. После танцува с Фил, който я бе отвел до олтара — загубила беше баща си като дете. Танцува и с Джими. Ник беше навсякъде и правеше снимки, избирайки най-подходящия момент. Роби, който бе седнал до Лора, поиска да танцуват. Тя го остави да я води. Ник спря да снима.

Айрис поиска фамилна снимка и всички от семейство Стърн се подредиха. Лора застана между Айрис и Роби. Кейти беше пред нея. Ник ги помоли да се усмихнат. Тя го гледаше как я снима, докато бе заобиколена от съпруга си, дъщеря си и майка си. И виждаше, че той осъзнава какво е почувствала след церемонията. Дала беше обет. И бе от хората, които спазват обещанията си.

Празненството продължи. Разрязаха сватбената торта. Последваха нови танци, нови пожелания за здраве и щастие. Най-сетне булката изчезна и се появи облечена за път. Букетът бе хвърлен и уловен сред весели писъци и смях. Двойката изтича към колата на младоженеца, докато хвърляха върху й просото, осигурено от Лора. И замина. Всичките месеци на организация, всичките седмици на тежък труд бяха получили своята кулминация и събитието бе отпразнувано. Гостите започнаха да се разотиват.

— Много хубава сватба, Айрис.

— Тео, сигурно си много горд.

— Отлично работа, Лора. Не съм била на по-хубава сватба.

И после всичко утихна.

В дневната семейството на Лора се бе разположило по столовете и диваните със свалени обувки и извършваше задължителната „аутопсия“. В балната зала Ник прибираше фотоапаратите си. Отвън Даяна и Джеф ги товареха във вана. Лора влезе в балната зала.

Той беше с гръб към нея, но сигурно я бе усетил да идва, защото се изправи и се обърна. Тя го приближи и той я улови за ръцете. Неговите бяха студени — леденостудени, — тя си помисли, че сигурно и нейните са такива.

— Не мога — прошепна.

— Знам.

* * *

Тя го изпроводи до задната врата, където на алеята го чакаше ванът му. Минаха покрай дневната, където седяха братята й, племенницата й, снаха й, дъщеря й, баща й, майка й и съпругът й. Задната врата не се виждаше от дневната, но разговорите се чуваха. Тоест щяха да чуят нейния. Двамата с Ник стояха един срещу друг. Тя нямаше да заплаче.

— Всичко е наред — успокои я той нежно.

— Говори за себе си — направи опит да се пошегува двамата се усмихнаха — най-доброто възможно сбогува при дадените обстоятелства. Единственото възможно. Ник си тръгна и тя се върна при семейството, което я чакаше и при обещанията, които бе дала.

* * *

— Толкова беше хубаво, когато Роби и Лора танцуваха. Красива двойка са, нали, Тео? — попита Айрис, докато отмахваше завивките от нейната страна на леглото. Дългият сватбен ден бе приключил и двамата с Тео си бяха у дома и се приготвяха за сън. — Нали, Тео? — повтори Айрис.

Той знаеше, че тя иска от него да се съгласи; едва ли не настояваше. От своята страна на леглото Тео въздъхна тихо. Айрис очакваше от него да каже, че още смята Лора и Роби за добра двойка. Само че не беше така, вече не. Когато един мъж и една жена си подхождат, това се усеща. Във въздуха около тях, във… как му викаха младите сега… вибрациите, които излъчват. Тео се пъхна под завивките и се облегна на възглавниците. Притвори очи. Тази връзка между мъжа и жената не бе загадка. Беше стара колкото света. Беше привличането, което никой не е в състояние да обясни, но което управляваше човешкия род от самата му поява. В основата беше сексът, но обикновено имаше и друго. Понякога то вдъхновяваше най-доброто в изкуството и човешката мисъл, историите за Тристан и Изолда или Ромео Жулиета се пресъздаваха многократно в поезията, музиката, театъра, танца. Понякога същото това сексуално привличане можеше да се превърне в тъмна, грозна сила, предизвикваща разруха и отчаяние. И за това пишеха поетите. Но бе една от най-могъщите сили, познати на човечеството, може би най-могъщата. И като огъня, с който често я сравняваха, почнеше ли да гори веднъж, беше почти невъзможно да я спреш. А угаснеше ли веднъж, беше почти невъзможно да я разпалиш отново.

От другата му страна Айрис още го чакаше да отговори. Тео отвори очи.

— Какво мислиш за онзи млад човек? — попита той. — Който снимаше?

— Не му обърнах особено внимание. — Но беше, Тео бе почти сигурен в това. Айрис бе твърде умна и със силна интуиция, за да не усети привличането, което самият той бе доловил между дъщеря им и фотографа. Айрис нямаше да го признае, със сигурност не пред себе си, ала не беше глупачка.

— Мисля, че този мъж, не му помня името, имаше малко глупав вид — отбеляза тя след секунда. — Снимаше така, сякаш върши най-важната работа на света. — О, да, забелязала беше фотографа.

— Е, Стив и Кристина сигурно ще мислят, че е била важна, когато разглеждат сватбения си албум — изтъкна Тео. — Освен това тези снимки ще влязат в книгата на Лора.

— Това проклето нещо! Знам, че за Лора е голяма чест и се гордея с нея, но колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. Отнема твърде много от времето й и на Роби не му харесва.

— Роби би могъл да се занимава с нещо по-полезно, вместо да търчи да ти се оплаква.

— Ти не разбираш. Роби се нуждае от подкрепа. Не му е лесно… Той беше под голям натиск и всички очакваха твърде много от него… и не искам да говоря лошо за мъртвите, но този негов баща… е, ти го видя… знаеш колко зле може да повлияе човек на момчето си…

Със същите психологически измишльотини се бе опитвала да оправдае Стив, когато им създаваше проблеми.

— Не бих нарекъл мъж на трийсет и няколко „момче“, Айрис.

Последва мълчание. После тя каза с притеснен глас:

— Той ще се оправи. Просто му е необходимо повече време. Лора трябва да прояви търпение. Трябва да го подкрепя.

Да го подкрепя. Още една от психологическите измишльотини, които Тео презираше. Ами ако дъщеря му се е уморила да бъде търпелива и да подкрепя съпруга си? Ами ако иска отново да се радва на живота? Ами ако е решила, че иска мъж, който да й е равностоен, не някакъв инфантилен трийсетгодишен, който още ближе раните от неуспеха си?

Изведнъж в главата на Тео се появи мисъл — как би се почувствал той самият, ако в семейството му започне развод? Доколкото му бе известно, досега подобно нещо не се беше случвало. Имаше многобройни изневери, особено в някогашната му родина — в края на краищата европейците си бяха такива. И обикновено в семействата, особено в определени социални кръгове, кръшкаха мъжете. Което също беше типично за Европа — и много старомодно.

Но тук не беше Европа и не бе едно време. Американските жени се чувстваха също толкова в правото си да търсят любов и сексуална удовлетвореност, колкото и мъжете.

Тъй че как би се почувствал ти, Тео, ако Лора има връзка? Бог знае, че не си бил светец. Стивън и Джими също не бяха девствени, когато се ожениха, нито пък ергенът Фил. А и честно казано, ти не би искал да са. Ала Лора, твоята красива Лора?

Тео отново притвори очи. Умората, която сега бе неговото наказание, заплашваше да завладее тялото му. Но умът му продължи да работи.

Айрис иска от Лора да е същата светица, каквато си мисли, че е била майка й. Но аз знам, че Ана не е била толкова целомъдрена. Тъй че как бих се почувствал, ако Лора се окаже още по-голямо копие на баба си, отколкото всички предполагат?

Тео отвори очи. Нямам мнение, осъзна. Това е ново време, което не разбирам. Едно ново поколение създава правилата и взема решенията и за разлика от Айрис с Лора, аз не желая да контролирам нещата.

* * *

„Защо се чувствам толкова сама?“, запита се Айрис, докато гасеше лампата на нощното си шкафче. Повечето хора биха казали, че е нормално, защото синът ми днес се ожени и аз го загубих. Но не съм. Сега, когато Кристина ми е снаха, той ще е повече с мен, отколкото когато и да било. Обичам го това момиче.

Значи не е заради Стивън, заради Лора е. Но аз вече го знаех. Днес, докато я наблюдавах, сякаш отново бях дете и наблюдавах майка си. Припомних си всички стари чувства — че маминка крие някаква тайна, че таи нещо в себе си. Никога преди не съм се чувствала така с Лора. Винаги сме били много близки и открити една с друга, гордеех се с това. Но от известно време не е същото. Не бих понесла двете с нея да станем като майка ми и мен.

Роби трябва да започне да обръща повече внимание на брака си. Защитавам го пред всички, защото помня какво умно момче беше, и знам, че още е добър човек. И е съпруг на дъщеря ми, и баща на внучката ми. Но нещо става с Лора, а той не забелязва.

— Този фотограф трябва да направи нещо с косата си — измърмори сърдито в тъмнината. — Пада му в лицето като на някакъв глупав тийнейджър.

Ала Тео беше заспал.

Роби беше на долния етаж, а Кейти спеше в стаята си, след като бе закачила кремавожълтата си рокля върху вратата на гардероба, за да може да я вижда, докато се унася. Роклята на Лора също бе окачена на вратата на гардероба й, но тя нямаше сили да я погледне. Това бе роклята, която бе носила, когато се сбогува с Ник. Едва сега започваше да усеща болката. През целия ден бе толкова заета да прикрива емоциите си, че не бе имала време да ги почувства. Но членовете на семейството й вече се бяха разотишли по домовете си, хората от екипа й бяха свършили по-трудната част от почистването и щяха да се върнат на сутринта — за останалата, и тя усещаше как болката започва да я яде. Искаше да остане сама и да се опита някак да я притъпи. Но Роби бе влязъл в спалнята и й говореше!

— Току-що се чух с мама по телефона — обясняваше, — Реших да ида да я видя. Не се чувства много добре, а и аз имам нужда от почивка. Сигурно не си забелязала, но напоследък не ми е лесно. Братята ти мислят, че не е трябвало да напускам работата си. Днес всички ми четоха лекция и… — Най-сетне гласът му проникна през завесата от тъга и загуба.

— Съжалявам — промърмори тя. — Какво ми казваше?

— Не знам как да ти го обясня по-ясно. Уж си от фамилията на умниците Стърн, а не разбираш английски.

— Роби, моля те.

— Отивам на гости на мама. Искам да я видя и да си събера мислите.

Тя се насили да му обърне внимание. Да преглътне болката.

— Ами книгата ти?

— Знаех си, че ще повдигнеш въпроса. Същата си като братята си. Мислиш, че трябва да се трудя нонстоп, понеже напуснах работата, която ми уреди Стив като утешителна награда, че се преместихме тук…

— Нямах това предвид, а причината Стив да помогне не беше тази…

— Добре де, беше жест на добра воля. Подарък, който измислиха, за да държат глупака настрана, докато ти си създаваш име на преуспяла бизнес дама. Хм, сигурно трябва да ти благодаря, че още използваш името Макалистър. Благодаря ти, скъпа, че покрай теб се прочувам и аз.

— Това е толкова несправедливо, че не знам откъде да започна.

— Брат ти изпитва към мен единствено презрение! Цялото ти проклето семейство изпитва само това. А и защо да е другояче? Позволих им да се отнасят с мен като с неудачник.

— Братята ми не мислят така. Нито родителите ми.

— Не на мен тия, Лора! — Сега Роби крещеше. Също както правеше някога и баща му.

А аз се отказах от Ник за това!

— Позволих ви да ме смачкате — пенеше се Роби. — Не биваше да се съгласявам да се преместим тук.

— Не съм те насилвала. Ти искаше да дойдем.

— Не ми казвай какво съм искал, Лора! Не ми приписвай думи, които не съм изричал. Дойдох тук и приех тая противна работа заради теб. Позволих ти да се държиш така, все едно ти си мъжът в къщата, и се превърнах в нищо.

Писнало й беше да е добра. Писнало й беше да е добра с него.

— А какво, по дяволите, направи ти, Роби? — избухна. — Уволниха те от една работа, защото не желаеше да правиш каквото ти казват, и напусна втора, защото си великият Роби Макалистър и работата е под нивото ти. От къде на къде ще обвиняваш мен?

Той се стресна. Никога досега не я беше виждал такава.

— Ти вечно работиш. Бизнесът ти е по-важен от мен. Как мислиш, че ме кара да се чувствам това?

— Не ме е грижа! Пет пари не давам за скъпоценните ти чувства! — В последвалата тишина думите й сякаш продължаваха да ехтят в стаята. Не беше съвсем вярно, но от години не бе разговаряла така откровено с него. А бедата с подобен вид откровеност е, че няма как да я върнеш обратно. Но тя се опита. — Не исках да кажа това, Роби.

Ала той изведнъж се беше укротил.

— Не, искаше — изрече тихо. — Точно това искаше да кажеш.

— Бях ядосана…

— Не. Тук става въпрос за нещо повече от яд. Ти вече не ме уважаваш. Това се опитвам да ти обясня.

„Така е, но причините не са каквито си мислиш ти.“

Само че нямаше да го каже, не би рискувала да е откровена.

— Трябва да си върна уважението ти, Лора. Трябва да си върна самоуважението. — Сега говореше спокойно и в гласа му имаше следи от някогашния чар. Тя си припомни времето в университета, когато й търсеше стихотворение от Емили Дикинсън, защото знаеше, че ще й хареса, или как, когато чуеше хубава нова песен, тичаше презглава да я сподели с нея. Припомни си начина, по който я гледаше, когато бе сложил Моли отзад в колата, защото знаеше, че тя обича кучето и не би понесла да го изостави в пустинята. Някога бе искал да я направи щастлива и все още се опитваше — по своя си начин. Доплака й се.

— Нека се махна за малко оттук, започвам да мразя този град — помоли я Роби. — Ще си събера мислите и като се върна, ще започнем отначало.

Сега вече не й се плачеше, просто бе уморена. Твърде уморена, за да изтъкне колко пъти бяха започвали отначало или колко пъти той се бе опитвал да си събира мислите. Може би сега щеше да е по-добре. Може би щеше да се случи чудо. Но дори и да не се случеше, ако Роби е в Охайо, тя би могла да довърши работата върху книгата на спокойствие, без да оставя заниманията си, за да му приготвя вечеря или да идат някъде, и той да се цупи, ако му откаже.

— Кога смяташ да заминеш? — попита.

* * *

Роби замина след седмица. Целуна я, преди да се качи в колата, и Лора остана на вратата и му помаха за довиждане. После се прибра вътре, приготви си чаша кафе и се заслуша в бръмченето на хладилника в притихналата кухия. Разбира се, двамата с Роби се бяха разделяли и преди. Но този път тя се чудеше дали ще усети липсата му…