Белва Плейн
Изневяра (18)

Осемнадесета глава

Кейти щеше да е шаферка на сватбата на Стивън, затова Айрис и Тео бяха дошли на гости, за да видят роклята й. Бяха в кухнята, похапваха от гръцката салата, която Лора бе приготвила за обяд, и бъбреха, докато чакаха Кейти да се появи от своята стая.

— Как се чувства Роби с всички тези хора наоколо, с цялото това снимане? — попита Айрис. — Държат се така, сякаш са тук от цяла вечност.

Лора гледаше как майка й набожда парче сирене фета и се опитваше да пропъди спомена за обяда с Ник на същата тази маса.

— Само от три месеца — обясни. — А фотографът е свършил за момента. Ще се върне чак в деня на сватбата, за да направи последните снимки. И тогава всичко ще приключи.

И повече няма да видя Ник.

— Признавам, че се радвам. Сигурно е трудно да търпиш чужди хора в къщата си. Може би идеята да използваш собствения си дом за празненства не е много добра…

— Нали Лора и Роби купиха къщата за това? — намеси се Тео. — Мислех, че се бяха разбрали.

— Винаги сме смятали да живеем над офиса ми, мамо.

Айрис погледна през кухненската врата към богато декорираната трапезария и отвъд нея. Лора знаеше, че това не е нейният вкус. Майка й харесваше модерни, практични неща. Ана беше тази с красивата викторианска къща.

— Хората могат да променят решенията си — отбеляза Айрис. — Ами ако на Роби не му е лесно да живее над офиса ти?

— Сигурен съм, че ако на Роби не му е приятно, щеше да го каже на Лора. Няма нужда тъща му да го защитава — отново се намеси Тео. И от неодобрението в гласа му Лора заключи, че мъжът й се е оплаквал на Айрис.

Защо не, помисли си уморено. Роби се оплаква на майка си по телефона всяка вечер.

— Тук съм — обади се малко гласче зад тях. Кейти бе влязла в стаята.

* * *

Тео гледаше как внучката му ги приближава. Вървеше малко смутено — момиче, което е на път да стане девойка, — облечена в първата си бална рокля. Бе като снимка на Айрис на нейната възраст. И все пак, каква разлика имаше между тях! Дори в тази крехка възраст Айрис се бе съмнявала, че е хубава. Ясно беше, че Кейти не се тревожи от подобни мисли. Главата й бе вдигната, докато ги приближаваше, а очите й грееха.

— Кейти, хубава си като картинка! — възкликна Айрис.

Наистина беше като картинка; една малко странна и мила илюстрация от детска книжка. По роклята нямаше волани, дантели или панделки, които да скриват нежната фигурка на Кейти. Използвани бяха два вида плат, единият копринен, а върху него друг, тънък като паяжина. Дългата пола падаше богато около краката на Кейти, допринасяйки за приказния й вид. И макар роклята да бе жълта, не особено подходящ цвят за малко момиче с бледа кожа, както би помислил Тео, в него имаше такъв кремав нюанс, че й отиваше. Нещо повече, тази очарователна рокличка подчертаваше колко уникална и специална е Кейти. Умница бе Лора — защото именно тя бе избрала модела и го бе приспособила за дъщеря си. Отлична работа. Но пък работата на Лора винаги бе такава.

Сега Тео я погледна и се намръщи леко. Напоследък дъщеря му не изглеждаше щастлива. Преструваше се, че всичко е наред, ала не можеше да го заблуди. Тео бе сигурен, че знае защо. Нещо вътре в нея се бе променило и тя бе осъзнала, че вече не обича съпруга си. Сега бе в капан, защото бе добра жена и не би го напуснала. Тео познаваше много подобни жени — беше успокоявал някои по много подходящ за женен мъж начин, ако трябва да бъдем честни — и винаги бе мислил, че това е една малка трагедия. Особено ако съпругът е егоцентричен и хленчещ мъж, в какъвто се бе превърнал и зет му.

Тео се обърна да погледне съпругата си, която още разглеждаше роклята на Кейти. Айрис продължаваше да мисли, че Роби Макалистър е умният и обещаващ млад мъж от едно време. Е, не всички изпълняваха обещанията си, което просто бе тъжен житейски факт. А понякога човек като Лора надхвърляше всички очаквания — това също е житейски факт. Но Роби я ревнуваше от успеха й. И Тео бе виждал как тя се опитва да смекчи това, като подценява собствените си постижения. Редно ли бе да го прави, за да крепи крехкото его на съпруга си? Не трябваше ли да се гордее със себе си и да го заяви открито?

„Но какво ще стане с брака им?“, представи си как ще извика Айрис. „Какво ще стане, ако Лора продължава да има по-голям успех от него?“ И наистина, някога и Тео не би търпял това. Само че сега времената бяха други. Пък и това бе неговата дъщеря, по дяволите!

Болното му сърце запърха неприятно в гърдите, напомняйки му, че не бива да се вълнува. Е, не би могъл да направи много по въпроса, също както не можеше да спре да си похапва тестени сладкиши от време на време или да добавя щипка сол към храната. Един мъж не може да се откаже от удоволствията си, без значение колко любимите му хора се опитват да го предпазят.

Но сега бе уморен. Напоследък му се случваше все по-често. Истината бе, че вероятно не му остава много време. Все още не можеше да говори за това с Айрис, тя бе решена да го запази жив завинаги. Но лекарят в него знаеше накъде вървят нещата. След първия сърдечен пристъп бе имал още два микроинфаркта, а преди няколко седмици получи и по-сериозен. Двамата с Айрис се бяха разбрали да не казват на децата за него, защото нямаше смисъл да ги плашат в такъв щастлив момент, но обстоятелството, че дори ден като днешния го уморява толкова бързо, не беше добър знак.

Тео не беше сигурен как да приеме това; разбира се, не искаше да умре, никой не искаше. Но вече два пъти бе излъгал смъртта: веднъж, когато бе получил пристъпа, и втори път, много по-рано, когато единствен от цялото си семейство бе оцелял в „кланицата“ Европа през трийсетте и четирийсетте години.

Имал бе късмет да създаде второ семейство. Хубаво, здраво семейство от американци, всички способни да се радват на щастието си. Всички, с изключение на Лора. Ана винаги бе казвала, че тя е единствената, за която не бива да се тревожат, но грешеше. Момчетата можеха да се грижат за себе си. С типичния мъжки инстинкт за самосъхранение те си набавяха онова, от което се нуждаеха. Докато Лора, неговото прекрасно усмихнато момиче, щеше да разбие сърцето си, опитвайки се да угоди на другите. Това не беше редно. Някой ден той трябва да й го каже. И трябва да побърза. Докато не е твърде късно. Сега пърхането в гърдите се бе превърнало в тежест. Той извади хапче от джоба на сакото си. Айрис моментално забеляза.

— Тео, добре ли си? — попита и скочи на крака, за да му даде чаша вода. — Аз съм виновна, не биваше да те оставям толкова дълго навън…

— Аз съм голям човек — възрази той. Но взе чашата с вода и й позволи да се погрижи за него. Жена му настоя да си тръгнат и той й бе благодарен за това. Докато вървеше с Лора — бавно и внимателно — до колата, с която Айрис щеше да го откара у дома, каза: — Двамата с майка ти се гордеем с теб. — Това бе най-многото, което би могъл да направи.

* * *

След като родителите й си тръгнаха, Лора се прибра, без да бърза, в къщата. Както бе казала на майка си, Ник бе приключил със своята работа по проекта. Снимал бе целия процес на подготовката, стъпка по стъпка, и сега й оставаше само да се върне в деня на сватбата за последните снимки. Един ден. Дванайсет часа. После щеше да изчезне завинаги от живота й.

Не че двамата бяха прекарали много време заедно. След онзи обяд не бяха говорили сериозно. Но сякаш не се нуждаеха от това, сякаш връзката помежду им вече бе установена и бе достатъчно да са в една стая заедно, за да я усетят. Лора не можеше да го обясни, дори не искаше да са опитва, просто знаеше, че това чувство за нея се превръща в необходимост, като храненето или пиенето. Улавяше се как очаква кратките мигове през деня, когато той правеше малки почивки, и тогава и тя правеше своите! Пиеха по чаша вода или студен чай и разговаряха за обикновени неща. Неща, които по-късно се оказваха много по-важни, когато се връщаше назад и си припомняше кой какво е казал или когато в главата й изникнеше образът на Ник как отмахва кичур коса от очите си. Или как пръстите му се увиваха около чашата. Двамата с Ник се смееха много по време на тези кратки почивки — помнеше и това, макар вече да не си спомняше за какво точно. Може би просто светът изглеждаше по-добро място, когато двамата стояха един до друг и пиеха студен чай. Тя не се съмняваше, че той се чувства по същия начин, което бе странно.

Обичаше да го гледа как работи, Ник се подготвяше за снимките търпеливо и старателно и грееше от доволство, когато нещата се получаваха според очакванията му. Лора се наслаждаваше на отношението му, когато я снимаше, на специалното внимание, което й отделяше, сякаш тя бе някакво рядко красиво създание. Веднъж, когато Даяна и Джеф се намираха в друга част на къщата, той я накара да седне на кухненската маса и да говори за детството си. Тя бъбреше за семейството си, за къщата на бабинка и за любимите си, но починали домашни любимци, докато той правеше снимка след снимка с професионалния си фотоапарат.

— Снимките ще са ужасни — призна опасенията си, когато той най-сетне обяви, че е свършил. Дори не си освежих грима.

— Точно това исках. Твои снимки, докато говориш за любими неща.

Начинът, по който го каза, предизвика в нея плашещо чувство.

— Как ще ги използваш в книгата? — прошепна.

— Не са за книгата, за мен са.

След това имаше моменти, когато тя вдигаше глава от заниманията си и виждаше как Ник я наблюдава. Въздухът помежду им бе наситен с напрежение и на нея й се искаше да избяга. Но после Ник пускаше някоя шега, тя се засмиваше и напрежението се стопяваше. До следващия път.

Така изминаха три месеца, без Лора да усети. А после един следобед — нима бе само преди няколко седмици, струваше й се много по-отдавна — Ник бе застанал на входната врата, готов да се сбогува, и бе казал:

— Утре си тръгвам, Лора. Остават само снимките на самата сватба. — И гласът му, който обикновено бе толкова жив и енергичен, сега бе празен.

За миг тя не го бе разбрала, сякаш той бе използвал чужд език.

— Какво искаш да кажеш?

— Свърших с работата. След утре няма да идвам повече. До сватбата. За един ден. — Бяха се вторачили един в друг и тя се бе почувствала така, сякаш нещо в нея се скъса. Но преди да успее да каже нещо, Ник се бе обърнал и бе излязъл.

На следващия ден бе работил бързо и тихо — и двамата бяха работили така. Нямаше студен чай, шеги, кратки разговори. Той бе направил последните си снимки, после бе казал на Даяна и Джеф да опаковат оборудването и да го чакат в студиото. Беше се сбогувал с Лора с половин уста и бе потеглил с колата си, без да се обърне назад.

Сега Лора се огледа наоколо. Грееше слънце; хората казваха, че пролетта е прекрасна. Тя виждаше, че е така, но не можеше да й се зарадва. Още щом задните светлини на колата на Ник бяха изчезнали в края на алеята, сякаш над нея се бе спуснала сива мъгла, закриваща всичко.