Белва Плейн
Изневяра

Първа глава

Айрис Стърн зави към паркинга пред супермаркета и въздъхна: нямаше свободно място. Разбира се, че няма да има. До Деня на благодарността оставаха само три дни. Отгоре на всичко се налагаше утре да дойде пак, за да вземе и поръчаната прясна пуйка. Трябваше да стане в ранни зори, за да избегне навалицата.

Една по-организирана жена не би изпаднала в подобно положение. Например Лора, дъщерята на Айрис, щеше да напазарува, да приготви ястията и да ги прибере във фризера още преди седмици. Тровиш си празника — бе й казала веднъж Лора, — като правиш всичко в последния момент.

Айрис се опита да обясни, че не може да мисли за задушено с картофи и боровинков сос, докато умът й е зает с преподаване. Тя беше професор с натоварена програма и искаше да проведе всички изпити, да изнесе всички лекции и да изчисти от календара си всички служебни ангажименти. Чак тогава би могла да се съсредоточи върху задушеното с картофи.

— Научи се да вършиш няколко неща едновременно — посъветвала я бе дъщеря й, — не е толкова трудно.

И за Лора не беше.

Както и за Ана, майката на Айрис.

Седем години след смъртта на маминка Айрис още си спомняше лекотата, с която Ана се бе справяла с дома и семейството си, въпреки дългите часове благотворителна работа — по някакъв начин винаги съумяваше да е изрядна.

Айрис бе правила опити да е като майка си и в резултат се бе чувствала отчайващо неадекватна. Всъщност, ако трябваше да е честна, още продължаваше да се опитва, макар и не колкото преди — най-сетне бе събрала кураж да се върне в университета за докторската си степен. Дисертацията й бе за обучението на деца със специални нужди — Айрис открай време имаше талант за преподаване — и сега работеше с млади хора, самите те желаещи да се посветят на учителското поприще. За своя изненада и удоволствие, се бе превърнала в един от най-обичаните професори в университета — успех, който й помагаше да си припомня невероятните домакински умения на маминка с по-малко чувство за малоценност. Умения, които Лора, същинско копие на Ана, бе наследила.

Ако не беше дъщеря й, Айрис едва ли би се върнала утре в супермаркета за прясната пуйка. „Не можем да сервираме замразена пуйка, мамо!“ — възкликнала бе възмутено Лора, сякаш майка й се канеше да нахрани семейството с хамбургери от Макдоналдс. Тъй като Лора щеше да лети от дома си в Южна Калифорния на следващата вечер и да приготви по-голямата част от празничната трапеза, Айрис бе отстъпила пред мнението на специалиста и бе поръчала прясна птица. Днес бе дошла да напазарува останалите продукти, продиктувани й от Лора по телефона.

Само да намери място за паркиране! Стигнала бе до края на първата редица от коли, но без успех. Внимателно заобиколи едно синьо комби, което се подаваше извън линията за паркиране, и продължи да пълзи като охлюв към следващата редица. Добре че днес разполагаше с достатъчно време.

Денят на благодарността бе от любимите празници на Айрис; в него имаше нещо толкова… неангажиращо. Не бе необходимо да се купуват и опаковат подаръци и после да се отварят с фалшиви уверения, че си искал точно това. Не се духаха миниатюрни свещички, докато опитваш да се усмихнеш на стряскащия начин, по който отминават годините. Нямаше ги и по-сложните чувства, изпълващи понякога Айрис на традиционните еврейски празници. Празници, които Тео, съпругът на Айрис, не желаеше да чества у дома. Той бе роден в началото на века в Австрия, във видно еврейско семейство, и по време на Холокоста бе изгубил млада жена и малко дете, както и всичките си останали роднини. От този кошмар бяха изминали повече от трийсет години, но той все още не можеше да прости на Господ, че е позволил да се случат подобни ужаси.

Тъй че Джими, вторият син на Айрис, бе този, който заедно с жена си Джанет организираше събиранията на фамилията Стърн за Рош Ашана, Иом Кипур, Ханука и Пасха. Тео не отказваше да отиде у Джими и Джанет за честването на тези празници, също както не бе отказвал на родителите на Айрис, докато Ана и Джоузеф бяха живи, и тя винаги си бе казвала, че това й е достатъчно; в края на краищата всички бракове са изтъкани от компромиси. Джанет организираше празниците с лекота, с каквато вършеше и всичко останало. Но напоследък Айрис бе започнала да се чувства… някак… хм, може би точната дума бе „измамена“.

Спомняше си как майка й се бе приготвяла за празниците. Ана бе сядала начело на маса, отрупана с приготвени от нея ястия: печено, залято с гъст тъмен сос грейви, хрупкави картофени палачинки, пълнена риба в желиран сос, морковен сладкиш със сливи, ябълков щрудел с хрупкава маслена кора, подправени с канела напитки. На празник върху масата на маминка искряха сервизите от костен порцелан, сребро и кристал, купени за подобни случаи. Най-хубавите, защото бяха за семейството.

Разбира се, Айрис знаеше, че никога няма да постигне същото великолепие. Но на моменти й се искаше да създаде свои собствени традиции, които внуците ида си спомнят с умиление. Странно как човек се събужда един ден с желание за безсмъртие, каквото не е изпитвал дотогава.

Ала имаше и друго. Тя уважаваше своята религия и празниците, които са неотменна част от нея. В това отношение приличаше на баща си. Все още си спомняше блясъка в очите му, когато маминка благославя празничните свещи в първата нощ на Пасха. За него това бе най-прекрасното време от годината. Така бе дори през Депресията, макар тогава да живееха много по-икономично. Разбира се, баща й бе по-щастлив, когато маминка сядаше начело на масата с огромния диамантен пръстен, купен й от него. Наложило му се бе да го заложи, след като останаха без средства, а щом отново си стъпи на краката, първото, което стори, бе да откупи пръстена. Когато същата година празнуваха Пасха и диамантът отново заискри върху ръката на маминка, докато тя сервираше храната и наливаше виното, за Айрис бе ясно, че това е най-гордият ден в живота на баща й.

Именно тези спомени определяха същността на празниците. Някои бяха много радостни, други по-мрачни — ако през годината бе имало болка и загуба, — но всички заедно правеха семейната история. На религиозни празници тя се прибавяше към по-голямата, дълга четири хиляди години история на народа. История, която децата попиваха несъзнателно, особено когато се разказваше с много любов и чувство за хумор на маса, отрупана с ястия, приготвени по стари семейни рецепти. Понякога на Айрис й се струваше, че съвършено организираните семейни празници на Джанет, с поръчаната навън храна, сервирана от професионалисти, са някак безкръвни. А може би просто ревнуваше.

И ако е вярно, значи се държиш глупаво, укори се тя. Тео ти е дал да разбереш, че не желае да празнува у дома, и ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Престани да си губиш времето и да мислиш за това.

Пък и предстоящият празник не беше Рош Ашана или Пасха. Бе Денят на благодарността. Уютният Ден на благодарността, когато времето е студено, а дните точно толкова тъмни, колкото да ти е приятно да си стоиш у дома. Денят на благодарността — този най-американски и най-неутрален от всички празници. Тео го обичаше дори повече от Айрис и го честваше с радост у дома. А тази година щяха да са още по-щастливи, защото всичките им деца щяха да се съберат под техния покрив за първи път от години. Предвид тяхната заетост и разпръснатост, това си бе истинско чудо.

Айрис зърна място за паркиране в другия край на паркинга и подкара натам. Ала в последната секунда един бял ван се вмъкна на мястото преди нея. Тя устоя на изкушението да надуе клаксона и продължи да обикаля бавно паркинга.

Разбира се, Джанет и Джими щяха да присъстват; те живееха в Манхатън — който бе на четиридесет минути път с кола от къщата на Айрис и Тео в предградията — и с дъщеричката си Ребека Рут винаги празнуваха Деня на благодарността у баби и деди. Айрис поклати глава. Ама че обръщение за достолепния старомоден Тео! Когато Джанет за първи път предложи Ребека да го нарича „деди“, той направи гримаса. Но Джанет не забеляза. Тя беше солта на земята; не само отличен лекар анестезиолог, а и чудесна майка и почтителна снаха. Ала въпреки това Айрис я намираше за малко… суха.

— Джанет смее ли се изобщо? — попитала бе веднъж дъщеря си. Двете с Лора си говореха всяка седмица по телефона и Айрис обожаваше тези разговори. — Май не притежава чувство за хумор. Иначе би забелязала колко се дразни горкият Тео, когато го наричат „деди“.

— Знам — съгласила се бе Лора. — Но и Джими е същият. Двамата са си лика-прилика.

— Мислиш ли? Защото понякога се чудя… Джанет е твърде уверена, а Джими никога не е бил борец…

— Че за какво да се бори? Двамата с Джанет са едно цяло. — В ума си Айрис виждаше как от другия край на линията Лора брои на пръсти доводите си. — И двамата са лекари и обичат да пазаруват. И двамата искат само едно дете. И двамата предпочитат да живеят в Манхатън и обожават операта. Създадени са един за друг. Дори ти няма за какво да се безпокоиш.

След този разговор Айрис престана да се безпокои — е, поне не колкото преди. Лора винаги съумяваше да я успокои.

Голям камион за доставки й пресече пътя и я принуди да спре. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че не може да даде на заден, зад нея имаше коли. Трябваше да изчака мъжете, които се потяха в студа, докато разтоварваха стоката върху рампата на супермаркета.

Айрис отново се върна към мислите си. Ще ми се поне за миг да проникна в умовете на децата си. Само така ще се уверя, че са щастливи. Но човек никога не може да каже дали близките му са щастливи. Особено децата му. Тези малки създания, които е държал в ръце, люлял ги е и ги е хранил, изведнъж се оказват пълни с изненади.

Това бе особено вярно за най-големия й син Стивън, смятан за най-надарения от децата й. Като тийнейджър и младеж той бе бунтовник, постоянно сърдит и брадясал, с дълга коса, която вечно бе мръсна. Протестираше пламенно срещу войната във Виетнам, което според Айрис бе разбираемо и дори похвално, но Тео се вбесяваше.

После бе отишъл твърде далеч, дори според Айрис. Напуснал бе университета и се бе присъединил към радикални група, „протестираща“ по начин, който бе направо ужасяващ. Айрис потрепери от мъчителните спомени за онези години, когато се бе бояла да гледа вечерните новини, защото всеки млад човек, който бълваше ругатни с изкривено от ярост лице, докато го отвеждаха в затвора, би могъл да е нейният син. Накрая Стивън наистина бе арестуван, едва не разби сърцето на баща си и отвори пропаст в брака на родителите си. Или ако трябва да е точна, разшири вече съществуващата. Това бе довело до инцидент, струващ на Тео, пластичен хирург, ръката му, кариерата му и… Айрис си наложи да спре. Не си позволяваше да мисли за дните и месеците след злополуката.

Това бе мрачно, тъжно време, но го бяха преодолели с изумителен кураж и воля, Тео се бе преквалифицирал и бе станал онколог. А тя бе станала професор Айрис Стърн. Двамата бяха открили лечебната сила на прошката и бракът им бе оцелял. Толкова за това.

А Стивън? Айрис усети как върху лицето й плъзва усмивка. Нейният син, бунтовникът, който някога бе искал да скъса конституцията, сега бе… адвокат. „Трябва да променим системата отвътре“ — обяснил бе на смаяните си родители. Този обрат дойде, след като бе приключил с най-лошата част от бунтарството си и вече работеше като консултант за една либерална организация във Вашингтон. Тъй като атмосферата в кулите от слонова кост го ограничаваше, той бе завършил право — за рекордно време, помисли си с гордост Айрис — и бе започнал работа в благотворителна фирма, наречена „Да помогнем на нуждаещите се“. Служителите й защитаваха само отчаяни и неспособни да платят за услугата клиенти, тъй че Стив все още бе своеобразен бунтар, ала както бе изтъкнала сестра му Лора, сега носеше риза и вратовръзка. И най-сетне изглеждаше доволен от живота си.

— Поне се надявам — казала бе Айрис на Лора преди шест месеца, по време на редовните им месечни разговори по телефона.

— Мисля, че е самотен — бе отбелязала Лора.

— Има достатъчно време да срещне някого. Няма нужда да пришпорва нещата.

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Всъщност вече е срещнал, мамо — признала бе Лора. — Името й е Кристина. Той ми разказа за нея.

За пореден път Айрис се увери колко много споделят всички с Лора. Дъщеря й никога не ги съдеше и не си даваше мнението, ако не я помолят, но съветите й бяха умни. На Ана това би й харесало. И в най-тежките времена тя съумяваше да стигне до внуците си, дори когато собствените им родители се проваляха. Майка й беше за завиждане — не само красива и чаровна, но и умна. А сега и Лора бе за завиждане — приличаше досущ на нея.

— Стив не е споменал нищо. — Айрис се опита да скрие разочарованието си.

— Знам. Помоли ме да ви подготвя. Не е лесно за един син да доведе момиче вкъщи.

— Иска да се запознаем с нея? Толкова скоро?

— Връзката им е от няколко месеца, мамо. Не бързай да го съдиш.

— Знаеш, че не го правя.

Ала двамата с Тео не бяха харесали Кристина. Опитаха се, но напразно. Айрис го бе осъзнала само десетина минути след запознанството.

— Доколкото разбрах, едва е успяла да завърши гимназия — докладва Айрис на Лора след злополучната визита. — Знаеш, че не съм сноб и не държа на висшето образование. Мама е била прислужничка, когато е дошла тук, а татко беше бояджия… Но това момиче… Кристина… сигурно не е прочела и една книга в живота си. Изобщо не се интересува от политика и право или какви каузи привличат Стив. Чудя се за какво си говорят двамата! — После, за свой срам, бе изтърсила: — Поне да беше красива!

— О, мамо! Надявам се, че не си…

— Бях много мила с нея, ако това питаш. Макар че за нея май е все едно как се държа. Повече се интересуваше от цената на разни неща вкъщи.

— Може би просто е била нервна.

— Не сваляше очи от сребърните свещници на баба ти. Според нея мога да взема поне двайсет хиляди за пръстена, който татко подари на мама.

Дори толерантната Лора нямаше отговор за това.

— А татко как се държа? — попита.

— Баща ти е възпитан човек.

С други думи, държал се бе като аристократ и виенчанин. Хладно.

— Сигурна съм, че тя не забеляза.

— Дано и със Стив е било така.

— Той е толкова обсебен от нея, че не забелязва нищо друго. Не мога да си го обясня. Не вижда ли колко са различни? Като си помисля за всички хубави и умни момичета, които би могъл да има…

— Само че на Стив му трябва жена, която да спаси. Кристина е била негова клиентка, нали?

— О, да, разказа ни всичко. Хазяинът й увеличил наема и я изгонил и Стив спечелил делото. Разбира се, тя вече няма нужда да се тревожи къде ще живее — щяла да се мести при него.

— Виж ти.

— Знаеш ли какво ни каза, като беше тук? Стив я карал да се чувства като Пепеляшка, досега никой не се бил грижил за нея така. Голяма жена да иска да се чувства като героиня на глупава приказка! А Стив слушаше и се усмихваше. Не вярвах на очите си.

— Мамо, обещай ми, че няма да му кажеш. Той е влюбен в нея.

— Не го вярвам.

— Казва, че е. И го мисли.

— Тя го използва. Някой трябва да му отвори очите.

— Досега никой не е успявал да му ги отвори, ако си науми нещо. — Лора замълча. — Опиташ ли се да го разубедиш… знаеш какъв е…

Така беше. Айрис знаеше от собствения си горчив опит, че ако нейният умен и кипящ от енергия син си науми нещо безразсъдно или дори опасно, намесата само би влошила нещата.

— След всичко, което преживяхме заради него… сега и това…

— Не започвай да мислиш така и не позволявай и на татко да го стори. Това е нищо в сравнение с Виетнамския период на Стив, променил се е много. Пък и Кристина може наистина да е подходяща за него.

Айрис едва се сдържа да не извика.

— Той заслужава много повече!

— Може да е по-добра, отколкото си мислиш. Дай й още една възможност. И без това нямаш друг избор.

Айрис се бе опитала. В месеците след този телефонен разговор не бе изрекла една лоша дума против Кристина. Дори я бе поканила за Деня на благодарността.

— Но Стив казва, че имала работа — обясни Айрис на Лора. — И няма да крия, че се радвам.

— Съжалявам, че тази връзка те притеснява толкова.

— Не, просто… — Айрис усети как гласът й потрепери. — Мислех, че той няма да ми създава повече тревоги.

Но още щом изрече тези думи, осъзна колко са абсурдни. Хората винаги се притесняват за близките си, защото човешките създания не стоят на едно място. Променят се, израстват и продължават напред, не можеш да спреш това. Дори да си убеден, че вземат неправилни решения като Стив. Или като Филип, най-малкия син на Айрис.

Пред нея запотените мъже най-сетне разтовариха камиона, изкатериха се обратно на седалките и започнаха бавно да се изтеглят. Айрис ги последва, сега мислите й се преместиха от първородния й син към последното от децата й.

Филип не правеше такива явни грешки като Стив с Кристина. Той беше по-прикрит и по-непредсказуем. Затова сега й бе толкова трудно; защото, докато Филип растеше, тя нямаше никакви проблеми с него. Беше изтърсакът й — появил се бе на бял свят, когато тя бе мислила, че повече не може да има деца, и от самото начало бе спокойно и любящо дете. И талантливо. От петгодишна възраст Филип беше виртуоз на пианото — истинско дете чудо.

Дядо му Джоузеф беше безкрайно щастлив.

— Човек не знае кога ще се роди гений — бе отбелязал той, след като Филип бе изсвирил един Шопенов етюд пред семейството. — С баба му изобщо не сме музикални. Вярно, ти имаш талант, Айрис, но извинявай за откровеността, не си от същата категория като нашия малък Филип. — И Айрис трябваше да приеме, че синът й я е надминал. След което Джоузеф му бе предрекъл блестяща кариера. — Да, да, знам, че е трудно да успееш в класическата музика — съгласи се, когато Тео и Айрис се опитаха да го отрезвят. — Но все някой трябва да свири в Карнеги Хол и защо това да не е моят внук? — Въпреки резервите си, Айрис и Тео също си мечтаеха малко за подобно развитие.

Гледаха обаче да не споделят тези мечти с Филип и да не го притискат, но напразно. Момчето знаеше на какво се надява семейството му. И макар Джоузеф вече да бе починал, когато Филип влезе в Джулиард, Айрис знаеше, че в първия си учебен ден Филип е мислел за стареца, който бе имал такава вяра в него. Затова бе толкова ужасно, когато след две години обяви, че се отказва. Вече знам какво е истински гений — споделил бе с родителите си. — Виждам го в другите ученици. Знам, че не съм достатъчно добър да бъда на върха, а не мога да се задоволя с второто място.

След което бе напуснал Джулиард и бе записал икономика. Нали знаеш, че повечето музиканти са добри математици — казал бе на Айрис с тъжна усмивчица, която разби сърцето й. После стана брокер на Уолстрийт и чарът и благият му характер му спечелиха доста клиенти.

— Обаче не ми харесва как живее — споделила бе Айрис с Лора. — Все тича нанякъде. И всичките тия пари, само за тях мисли. И никога не си е вкъщи… всяка вечер е по барове и ресторанти с тия негови „приятели“, които само се наливат… и вършат и по-лоши неща. И всяка седмица е с ново момиче.

Този път Лора не се бе опитала да я успокои.

— Все още страда за музиката си — отбеляза. — Много я обичаше, а тази брокерска работа не му е по сърце. Но още не е готов да си го признае. Просто трябва да почакаме да го осъзнае.

— По-добре да си дойде у дома за Деня на благодарността, вместо да си харчи парите в някакъв лъскав курорт.

— Права си. Ще му се отрази добре — замислено се бе съгласила Лора.

Айрис се бе примирила с положението! Но няколко дни по-късно Филип се бе обадил да каже, че ще си дойде за Деня на благодарността. Айрис бе сигурна, че зад това стои Лора. Беше точно в нейния стил. Така би направила и Ана.

Скоро след като Лора бе променила плановете на Филип за празника, на Айрис изведнъж й хрумна нещо.

— Всеки път те занимавам с братята ти — каза на следващото обаждане. — А ти как си? Знам, че с Роби не ви стигат парите. — Съпругът на Лора, Роби, бе археолог, който пишеше дисертация. Получаваше малка заплата като асистент на своя научен ръководител и водеше два от курсовете на професора.

— Разбира се, че не ни стигат — бодро бе отвърнала Лора. — Роби още работи върху дисертацията си. Знаеш как е.

— Само че Кейти расте и сигурно не ви е лесно. — Кейти беше деветгодишната дъщеря на Лора.

— Кейти е добре. Всички сме добре. Не забравяй, че направихме истински удар с наема, нали Роби взе квартира от университета, а и аз изкарвам малко от кетъринговата компания, за която ти казах. Не се безпокой за мен, мамо.

Айрис бе въздъхнала облекчено. Истината е, че й се искаше Лора да е нейната безгрижна, щастлива рожба.

— Твоята баба винаги казваше за теб „това дете няма да ти създава проблеми“. И се оказа права. Вършиш всичко с толкова стил… възхищавам ти се, Лора. Не знам дали другите майки могат да кажат същото за дъщерите си.

Едва ли моята би го казала за мен, добавила бе наум.

А Лора, която притежаваше способността да чува и неизказаното, я бе успокоила.

— Ще видиш, че ще изкараме страхотен Ден на благодарността, мамо.

Синовете й може и да имаха своите проблеми, но при Лора нещата наистина изглеждаха под контрол. Нейната красива, любяща Лора.

Айрис вдигна очи. Точно пред нея една кола даваше на заден. Мястото бе нейно! Тя тържествуващо паркира в освободеното пространство.

Втора глава

Формата с пружина бе твърде обемна за пътната чанта, която Лора беше напълнила с кухненски принадлежности.

— Защо трябва да влачиш това нещо през цялата страна? — попитал я бе съпругът й, когато я видя да я увива, за да не се сплеска. — Майка ти няма ли достатъчно тенджери и тигани?

Разбира се, че майка й имаше тенджери и тигани, както и достатъчно сервизи за храна. Но познавач като Лора се нуждаеше от специално оборудване.

— Няма форма с пружина — отвърна търпеливо. — А на мен ми трябва за сладкиша с кестени. — Сладкишът със специален маслен крем бе нейният вариант на класическия виенски десерт. Като дете Лора се бе научила да пече традиционни европейски сладкиши с баба си. Преди няколко години, когато двамата с Роби се нуждаеха от допълнителни средства, тя бе започнала да пече своите поамериканчени варианти за местна кетърингова компания. Този сезон нейният сладкиш с кестени се бе превърнал в хит сред клиентите на компанията; сякаш половината жители в долината на Сан Фернандо искаха да го сервират за Деня на благодарността и Лора работеше денонощно.

Роби й го бе натякнал.

— Не ти остава време да сготвиш вечеря за мен и Кейти, вечно си заета с тия проклети сладкиши.

— Върви бавно, защото нямам професионална фурна. Мога да пека само по един сладкиш — обяснила бе тя с бърза усмивка. — Защо двамата с Кейти не си купите нещо от кулинарния довечера?

Но Роби си бе останал вкъщи и с Кейти бяха яли студена овесена каша за вечеря. Лора се почувства виновна и не можеше да се отърве от мисълта, че Роби бе целял точно това.

Истината бе, че тя можеше да пече своите сладкиши в голямата професионална фурна в кетъринговата компания, тъй като собственичката й бе предложила работа на пълен работен ден. Но така заплатата на Лора щеше да стане по-висока от тази на съпруга й. Тя знаеше, че много жени биха сметнали довода й за нелеп; все пак годината бе 1979-а, а не 1950-а. Тя бе наясно, че една твърда заплата би помогнала на семейния бюджет, и понякога си мислеше, че сигурно ще е хубаво да има истинска работа, вместо да я третират като обикновена домакиня, която изкарва по някой лев със симпатичното си хоби. Ала това би се обезсмислило, ако по някакъв начин засегнеше самочувствието на Роби.

Лора искаше бракът й да е съвършен. Знаеше, че е възможно, понеже го бе видяла като малка. Но не като брака на родителите й — те винаги имаха сериозни проблеми, въпреки че се обичаха. Не, Лора искаше да подражава на родителите на майка си. Особено на баба си. Още като дете Лора бе разбрала защо бабинка има такова щастливо семейство. Ана Фридман беше по-умна и по-силна от съпруга си, но никога не му го показваше. Тъкмо обратното, винаги го бе карала да се чувства като крал. А в замяна той я бе дарявал с преданост и неувяхваща любов.

Методите на баба й й изглеждаха съвсем прости, докато самата тя не започна да ги прилага в брака си. Лора бързо бе научила, че има много начини да подкопаеш самочувствието на съпруга си. Един от тях бе приемането на добре платената работа в кетъринговата компания, следователно това не подлежеше на обсъждане.

Все пак Лора бе благодарна за допълнителните пари, които печелеше от своите печива. Самолетните билети за пътуването на изток за Деня на благодарността бяха натоварили внимателно пресметнатия й бюджет. А и успехът на сладкиша й я изпълваше с гордост. Много й се искаше да изпече един и за семейството си за Деня на благодарността.

— Не виждам защо трябва да се стараеш толкова — измърморил бе Роби. — Братята ти и без това ядат всичко, майка ти също не е придирчива, а баща ти харесва само ябълков щрудел. — Ядоса я не друго, а киселият му тон. Погледна го и сякаш го видя за първи път.

Напоследък Роби не бе в най-добрата си форма. Брадичката му, преди толкова ясно очертана, бе започнала да се слива с шията, а плоският му корем, с който така се гордееше, се бе позакръглил. Може би не биваше да виси толкова със студентите си в любимата им бирария. Но вниманието й бе привлечено най-вече от мрачното, затворено изражение в очите му. Тя знаеше какво означава този поглед; на Роби не му се ходеше никъде. Щеше да намира кусури на всичките й действия: опаковането на багажа, времето на заминаване, петте долара, които тя трябва да плати на съседското момче, за да ги откара до летището. Приготви се за водопад от оплаквания, които нямаше да спрат, докато не се качаха на самолета и той не се издигнеше във въздуха.

Ала Роби си бе наумил друго.

— Знаеш ли, мислех си… — промърмори, — не съм много сигурен, че ще дойда. — Това не бе обичайното заяждане. Наистина ли щеше да си остане вкъщи? — За мен е загуба на време — продължи. — Ще останем само четири дни и после, хайде обратно, защото аз имам часове в понеделник, а Кейти е на училище.

— Но ти знаеше, че ще ходим, Роби. Планираме го от месеци.

— Казах ти, тия дни размислих. Имам си друга работа, по-важна от честване на празници и излизане във ваканция. А и ваканцията ще е една… Ще летим в най-натовареното време от годината, а знаеш колко мразя навалиците и суматохата. Ще се прибера вкъщи разбит, а после трябва веднага да се връщам на работа.

Вече се бе вживял в ролята си на мъченик и тя трябваше да действа много внимателно, за да не му позволи да се измъкне.

— Билетите вече са купени — изтъкна.

— Ти върви с Кейти. Моя билет можеш да го върнеш. И без това все за пари говориш.

За миг тя си представи какво ще е да си е у дома без него. Щеше да седи на верандата и да се наслаждава на свежия есенен въздух — страдаше много от липсата на сезони тук, в Южна Калифорния, — без да й се налага да слуша колко му е студено на Роби. Щеше да обиколи магазините в Манхатън, без вървящият до нея Роби да настоява да си тръгнат, понеже не понасял шума и мръсотията. Дали пък да не се възползва от решението му и да го остави вкъщи?

Но не можеше да го направи. Родителите й се бяха настроили за голяма вечеря с цялото семейство. Ако Роби не се появеше, щяха да се чудят за причината и да се тревожат. Лора не искаше да им развали празника.

— Знаеш, че родителите ми много държат да се събира цялото семейство. А татко обожава Деня на благодарността…

— Има нещо изкуствено в това приповдигнато честване.

В академичните среди бе модерно да се изразяваш така, но Лора изведнъж осъзна, че не го вярва. Представи си своите родители в Деня на благодарността: масата в трапезарията е сложена и всички са насядали около нея. Майка й сияе, въпреки че в очите й има нещо опипващо, понеже тя никога не вярва напълно на щастието си. Ала усмивката на татко й не е засенчена от подобни съмнения. Той обхожда с поглед масата и красивите си деца, техните половинки и деца и очите му греят с радостта на човек, съумял да изгради всичко това от пепелта на отчаянието. В неговата любов към страната, която го бе подслонила, нямаше нищо изкуствено и приповдигнато.

— Не искам да прозвучи банално, но баща ми знае както никой друг какво е да си американец. Затова обича да празнува Деня на благодарността. Въпросът не е само в храната или тържествения парад. Той наистина отдава благодарността си.

Намръщеният, затворен поглед изчезна от лицето на Роби. За миг отново бе Роби, когото тя обичаше и за когото се бе омъжила — чувствителното момче, четящо мислите й, преди да ги е изрекла.

— Моля те, ела с мен — продължи. — Мама и татко ще искат да те видят. Знаеш, че те обичат. Не ги разочаровай, моля те. — Тя замълча. — Не разочаровай и мен.

По лицето му пробяга странен израз.

— Ти нямаш нужда от мен, за да си изкараш добре, Лора — рече тихо. — Всъщност без мен се чувстваш по-добре.

Точно това си бе мислила и тя — „Сега ли бе моментът съпругът й да проявява своята чувствителност?“, — но по никой начин не би позволила той да заподозре подобно нещо. Целуна го по бузата.

— Шегуваш ли се? Без теб ще се чувствам ужасно! — После добави леко: — Освен това не можеш да ме оставиш. Стив ще дойде, вместо да ходи някъде с Кристина, а Фил е отменил скъпата си ски почивка. Аз бях причината да го направят, а мама се държи така, сякаш идеята е била нейна и те са най-добрите синове на света. Нали не искаш да обяснявам как не съм могла да убедя собствения си съпруг да присъства?

— Ясно. Съревноваваш се с братята си. — Той бе решил да се предаде и сега й се усмихваше.

— Именно. Смятам най-безсрамно да се изфукам със семейството си.

— Е, в такъв случай май нямам избор.

Тя спечели. Скри въздишка на облекчение.

— А в събота бихме могли да помолим мама и татко да гледат Кейти и да преспим в града. Само двамата. Както едно време.

Не бе съвсем сигурна дали иска да си разваля хубавия празник по този начин, ала реши, че на него може да му хареса. Но видя как усмивката му лекичко помръкна и осъзна, че той се чувства също като нея.

— Защо не видим как ще тръгнат нещата, когато пристигнем? Те сигурно ще искат да сме с тях през цялото време. Той погледна към куфарите, които тя опаковаше, после към формата с пружина, все още в ръката й. — Защо не сложиш това нещо при дрехите ни — предложи. — Само гледай да не закачи пуловера ми от шотландска вълна. — И излезе от спалнята.

Лора седна на леглото. Изведнъж усети болка във врата и раменете, натрупала се от дългите часове, прекарани в разбиване на белтъци през последната седмица; гърбът й също я болеше от постоянното навеждане, за да вади сладкишите от фурната. Явно двамата с Роби ни най-малко не се развълнуваха… или дори заинтригуваха… от перспективата да прекарат една романтична вечер заедно. Тя потърка врата си. Когато бе говорила по телефона с майка си по-рано същия ден, Айрис й припомни какво е казала веднъж баба й по неин адрес; думите, които Лора слушаше цял живот: „Това дете никога няма да ти създава проблеми“.

Ех, бабо, какво ли би си помислила, ако ме видиш сега?

После се запита как бяха стигнали дотук. Как само след няколко години брак двамата с Роби се бяха променили толкова от сватбения си ден.

Трета глава

Сватбеният й ден. Двамата с Роби се бяха оженили в началото на седемдесетте, време на осъзнаване и бунт на американските младежи, и бяха избрали гражданска церемония. Това бе съкрушило религиозната Айрис, но Лора бе настояла на своето.

— Роби не е стъпвал в методистката църква от години, мамо. Знаеш, че и аз не съм ходила на църква, откакто съм в университета. Всъщност никога не съм била вярваща, повече приличам на татко — чествам големите празници заради теб. Лицемерно ще е двамата с Роби изведнъж да станем толкова религиозни. Ти се радвай, че се омъжвам. Дъщерите на повечето ти приятелки просто живеят с приятелите си.

Айрис бе приела неизбежното, но с неудоволствие. Лора, от друга страна, хареса сватбения си ден. Омъжила се бе през пролетта и беше настояла за церемония на открито. Искала бе цялото небе да гледа, когато се врича завинаги на Роби, а тя да усеща твърда земя под нозете си. Освен това всички от тяхната тайфа бяха на мнение, че щом ще си правиш труда да се жениш, по-добре е да стане навън — в някой парк или на плажа. Лора бе избрала бабината си градина, защото не познаваше по-красиво място. Бабинка беше невероятна градинарка.

Роби носеше панталони от лека материя и разкопчана на врата риза и Лора не можеше да свали очи от него. Тя бе облечена в бяла шифонена рокля и бе сплела червеникавата си коса на плитка на гърба. Роби я гледаше така, сякаш нямаше търпение да остане насаме с нея, което бе лудост, защото вече от година спяха заедно. Ала за това бе виновна магията на сватбения им ден — заради нея тя не можеше да види друго, освен младия мъж с нежни кафяви очи и разтворена на врата риза. Бяха изрецитирали стихотворение от Емили Дикинсън. Любимото им. Навремето харесваха едни и същи стихове, книги и песни.

„Как стигнахме дотук?“, запита се отново Лора, сядайки на леглото, което споделяше с Роби вече девет години. Как стигнахме дотам Роби да ме мрази, че пека кейкове, за да изкарам някой допълнителен лев, а аз да го мразя, че се оплаква? И никой от двама ни да не желае да е сам с другия в хотелска стая през уикенда? Не искаме да си признаем, че нещо не е наред, не искаме да се ядосваме — поне не гласно. Но понякога си мисля, че ще ни е по-лесно без тази… постоянна прикрита битка. В началото можех да довършвам изреченията му, а той четеше мислите ми. Кога се промени това? — Лора се изтегна на леглото до отворените куфари и притвори очи. Понякога усещам знаци на… „проблем“ е твърде силна дума… просто предупредителни знаци… от самото начало, още преди да се оженим. Понякога тази мисъл ми се натрапва.

Когато Роби и Лора бяха решили да се оженят, тя още не познаваше майка му и баща му. Нейните родители, за да не говорим, бяха обезпокоени от този факт, но Лора си каза, че е просто защото са жертва на остарели представи за семейството и на старомодни ритуали, които тя и приятелите й бяха отхвърлили. Роби притежаваше стойност сам по себе си, тя също притежаваше стойност сама по себе си и двамата не робуваха на предразсъдъците, чувствата или представите на семействата си. Запознаването с родителите просто не е необходимо, когато сте свободомислещи хора по на деветнайсет и двайсет и две години. Ала накрая бабинка бе успяла да убеди Лора, че в старомодните ритуали има смисъл, дори само за да успокоят страховете на близките, затова семейство Макалистър — те живееха в Блеърс Фолс, Охайо — бяха поканени да гостуват на семейство Стърн на Източното крайбрежие.

Роби бе сигурен, че родителите му ще откажат.

— Двамата не ходят никъде — обяснил бе на Лора. Ала за негова изненада те приеха поканата. На Лора й се стори, че това разстрои Роби, но той твърдеше, че не е вярно.

Роби щеше да се дипломира следващата пролет и двамата с Лора планираха да се оженят три седмици след това. Айрис каза, че е хубаво двете семейства да се срещнат няколко месеца преди сватбата, и избраха един уикенд в края на октомври. През първата нощ Лора бе приготвила вечерята, а след като бе свършила, Роби, Лора, Тео, Айрис и господин и госпожа Макалистър — чиито имена бяха Франк и Ема Ан — излязоха на предната веранда да пият кафе и да се опитат да се опознаят.

На външен вид семейство Макалистър бяха семейният вариант на Мът и Джеф^[1]. Той бе дребен и жилав, без грам тлъстина, тя бе едра и пухкава. По лицето на Франк Макалистър се четеше дългогодишна горчивина — Лора знаеше от Роби, че се е провалял в няколко бизнес начинания. Ема Ан не бе привлекателна жена и не правеше нищо, за да смекчи този факт; кестенявата й коса бе прибрана в кок, който караше пълното й лице да изглежда още по-пълно, а кафявите й очи, наследени и от сина й и най-хубавата й черта, бяха скрити зад големи кръгли очила. Имаше постоянното сърдито изражение на жена, която усеща, че животът минава покрай нея.

Двамата бяха от типа съпружески двойки, които се обръщат един към друг с „майко“ и „татко“, и след сватбата на Лора и Роби очакваха от снаха си да ги нарича „майко и татко Макалистър“. Лора бе изключително благодарна на родителите си, които просто помолиха Роби да ги нарича Тео и Айрис. Благодарна бе също така, че Роби няма братя и сестри и че нейните братя не бяха поканени. Вечерта бе достатъчно трудна само с двата комплекта родители.

Когато родителите на Роби пристигнаха, Лора усети, че баща му е пил. Не беше пиян, но тя подуши алкохола в дъха му, а и Роби бе хвърлил обезпокоен поглед към майка си, която отвърна с леко повдигане на раменете. Лора си помисли, че вероятно им се е случвало и преди, макар Роби никога да не бе споменавал, че баща му прекалява с пиенето.

Вечерята не бе минала много добре; Лора бе приготвила новия си специалитет пиле с вино, но господин Макалистър обяви, че стомахът му не понасял чуждестранна храна. Като се има предвид колко чаши вино бе изпил по време на вечерята, едва ли алкохолът в ястието би му навредил.

— Татко е човек на мръвките и картофената яхния — обяснила бе госпожа Макалистър с лек, извинителен смях. Свикнала бе да се извинява заради него.

Роби беше казал на Лора, че майчиното му семейство е известно в неговия град, особено чичо му. По време на вечерята госпожа Макалистър вече ги бе удостоила с истории за фамилния универсален магазин, който сега се управлявал от нейния брат.

— Принадлежал е на четири поколения от семейство Ландън — разказала бе на очарованата си публика. — Една ОТ забележителностите в Блеърс Фолс. Но заслугата за това е най-вече на брат ми Доналд. Магазина го знаят чак в Синсинати!

В друг момент от вечерята бе казала пред всички, че Роби е смисълът на живота й. Използвала бе точно тези думи пред трима непознати. Лора бе очаквала Роби да се опита да я спре, както би направил всеки от тримата й братя, ако майка й започне да си излива така душата. Ала, макар да бе почервенял като домат, Роби си бе замълчал и дори не се бе извърнал. Баща му беше този, който каза раздразнено: „За бога, майко, не излагай така момчето“.

* * *

Сега, седнали на верандата, двамата Макалистър не правеха никакво усилие да се сближат с родителите на момичето, което щеше да им става снаха. Седяха безмълвни един до друг. Трябваше Айрис и Тео да подхванат разговор.

— Сигурно много се гордеете с Роби — бе казала Айрис. Гласът й, обикновено красив и добре модулиран, звучеше остро; не я биваше много в подобни неловки ситуации. Госпожа Макалистър се изпъчи гордо и удостои всички със самодоволна усмивчица. Господин Макалистър се взря мрачно в Айрис.

— Впечатляващо е, че Роби е завършил трети по успех — опита се да помогне на жена си Тео.

— Археологията е много интересна наука — отбеляза Айрис. През есента Роби щеше да започне дисертацията си.

— Боя се, че не съм запозната с този предмет — изведнъж реши да откликне госпожа Макалистър. — Но моята снаха… брат й е завършил Йейл и му вярвам… та той казва, че поканата за разкопките в Ню Мексико е един вид признание за качествата на Роби.

— И аз мисля така — побърза да се съгласи Айрис. — Даже аз съм чувала за професор Хокинс, макар че също като вас не знам много за археологията.

Професор Хокинс, който щеше да е научен ръководител на Роби, провеждаше разкопки в Ню Мексико и бе поканил бившия си студент в своя екип. Наистина бе голяма чест за Роби на този етап от обучението му.

— Имах страхотен късмет — започна да обяснява Роби, но баща му го прекъсна.

— Пукната пара няма да получи — измърмори недоволно. Говорът му беше леко завален. — Ще прави питки от кал в пустинята!

Лора бе погледнала към Роби. Всеки от братята й би се защитил, ако Тео каже нещо подобно. Но лицето на Роби остана празно, сякаш не беше чул баща си. Единствено свитите му юмруци го издадоха.

— Щял бил да натрупа знания и опит, така казва — продължи господин Макалистър. — Знания за какво? Това питам аз. Щял да учи още шест години, така казва. А после ще вади счупени грънци и ще ги лепи. Голям мъж да си играе със счупени грънци. След всички тия пари, дето ги потрошихме за образованието му…

— Но брат ми Доналд е много доволен от избора на Роби — прекъсна го жена му. — Двамата с жена му — онази, за която ви казах преди малко — нямат деца. Роби им е като син и Доналд много се гордее с…

— Стига с тоя Доналд! — избухна съпругът й. — Никой не дава пет пари за брат ти.

Под лампата на верандата Лора видя как кафявите очи на госпожа Макалистър се наляха със сълзи. Кръглото й лице се сгърчи от болка. Това продължи само миг, после тя възвърна самообладанието си, примигна няколко пъти да се освободи от сълзите и се насили да се усмихне. Ала в този миг Лора видя доказателство за унижения, вероятно продължавали с години, и сърцето я заболя за клетата майка Макалистър.

Айрис и Тео междувременно се опитваха да замажат неловката ситуация с бодри предложения за още кафе и нови порции от изпечения от Лора кейк. Предложенията бяха отхвърлени от Роби и майка му, която съумя набързо да сложи край на вечерта, и Роби откара родителите си обратно в хотела, където бяха отседнали.

След това на Лора й бе необходимо известно време да убеди родителите си, че е избрала подходящото момче. Не бива да съдите за Роби по родителите му — каза им. — Не е честно. И двамата го обичате. Това не се е променило. А и утре вечер нещата може да са по-добри.

Наистина изглеждаше, че втората вечер ще е по-добра. Изненадващо, но господин Макалистър бе напълно трезвен, а и госпожа Макалистър полагаше повече усилия да е любезна. Този път вечеряха в трапезарията на хотела, където бяха отседнали семейство Макалистър, и изглеждаше сякаш всички се разбират чудесно, докато не сервираха кафето. Тогава Тео обяви, че желае да обсъдят един практически въпрос.

— Двамата с Айрис искаме да плащаме наема на Лора и Роби — обясни на бъдещите си тъстове. — Само докато Лора завърши университета. После тя може да започне работа и да издържа семейството, докато Роби завърши доктората си.

— И бездруго щяхме да плащаме за стаята й в общежитието — добави Айрис.

Франк Макалистър остави чашата с кафе.

— Според мен, щом един мъж е готов за женитба, трябва да е готов да се издържа сам. Не виждам защо е нужно да глезите сина ми по този начин.

А и не можете да си го позволите, помисли си сърдито Лора. Видя как за пореден път Роби гледа с празно изражение, сякаш не бе чул баща си.

— Но Лора и Роби няма да могат да се издържат известно време — настоя Айрис. — Това би им струвало огромни лишения.

— Искаме да се съсредоточат върху учението си, а не да мислят как да плащат наема си — присъедини се и Тео. — Не бих нарекъл това „глезене“. Разбира се, очакваме от тях да се трудят здраво, за да се устроят. Просто искаме малко да им помогнем.

— И без това ще се сблъскат с достатъчно трудности — добави нетърпеливо Айрис. — Лора има да учи още три години, а и от личен опит знам колко време отнема докторатът.

— Може би е по-добре Лора да загърби за известно време амбициите си и да издържа съпруга си — намеси се госпожа Макалистър. — Много жени го правят и не се оплакват.

Тези хора наистина очакваха това от нея, осъзна шокирано Лора. А Роби не се бе опитал да ги разубеди.

— Ще работя, докато Роби готви доктората си — каза сърдито, — и обещавам да не се оплаквам.

И не разбирам защо изобщо те съжалих, госпожо Макалистър. Ти заслужаваш ужасния си съпруг.

— С диплома от университета Лора ще изкарва повече — намеси се Айрис, макар двамата с Тео никога да не бяха свързвали образованието с печалбарство.

— Е, аз напуснах училище и започнах работа като архиварка, когато с татко се оженихме — отвърна госпожа Макалистър. — Не беше някоя интелектуална или интересна длъжност, но се нуждаехме от заплатата ми. Никой не ми е казвал, че трябва да следвам или че ще ми плаща сметките, докато уча.

— Но ние държим дъщеря ни да завърши университета — сопна се Тео. Лора виждаше колко е бесен, тъй като лекият му акцент изведнъж бе станал по-ясен, а аристократичното му лице бе добило израз, който като малки Лора и братята й наричаха „надут“. — Лора ще получи същото образование, каквото дадохме на синовете си. И същата помощ.

Нещата бяха на път да загрубеят — дори повече от предходната вечер. Господин Макалистър гледаше баща й на кръв, госпожа Макалистър дишаше тежко и сърдито, а Тео гледаше и двамата така, сякаш бяха някаква нечистотия, залепила се на подметката му. Ако някой от двамата кажеше още нещо, баща й щеше ясно да им покаже колко глупави и невежи са. И макар че на Лора би й харесало, знаеше, че подобна реакция ще има опустошителен ефект върху Роби. Освен това тя искаше двете семейства да си говорят на сватбата. Трябваше да предприеме нещо.

— Няма нужда мама и татко да се безпокоят за нас — каза бързо. — И двамата с Роби ще си намерим работа.

Без значение колко настояваха родителите й до края на вечерта, а и през следващите дни, тя бе категорична. В крайна сметка така помагаше на Роби да запази достойнството си — сигурна бе, че бабинка би направила същото за съпруга си.

* * *

Ако бе очаквала Роби да й е благодарен, задето се отказа от финансовата помощ — на която всъщност бе разчитала, — нищо подобно не се случи. Той заговори за двете ужасни вечери чак когато се върнаха в университета. Бяха в леглото в неговата стая в общежитието. Роби гледаше в тавана, без да я докосва.

— Сега вече знаеш — каза накрая. — Баща ми пие, е, не постоянно, но много. Така и не разбрах дали това е причината за всичките му провали, или е започнал да пие заради тях.

— Няма значение. Това няма нищо общо с нас — отвърна тя пламенно.

Изглежда, той искаше да чуе точно това, защото я прегърна. Но все още беше неспокоен.

— Опитай се да не съдиш мама, става ли?

— Аз пък си мислех, че тя се опитва да ме съди.

Роби въздъхна.

— Не знаеш какъв е животът й.

— Май си мисли, че е идеален. Или поне, че тя е идеална.

— Не. Не го мисли. Точно затова мама… ох, не можеш да го разбереш. — Той изтегли ръката си изпод тялото й и отново впери поглед в тавана.

— Може и да разбера — омекна тя.

— Ти си отгледана в охолство. Дом, пълен с култура и стил… майка ти е живяла по същия начин. Казвала си ми, че баща й се е държал с нея като с принцеса. Никой не е мислел така за мама. Чичо ми Доналд е бил умникът и хубавецът и е бил момче. Тя е била просто момичето. Знам, че много се хвали. Срам ме е, като започне да цитира брата на леля ми Маргарет — държи всички да разберат, че има роднина, завършил Йейл. Толкова е тъжно! Твоят баща се гордее с доктората на майка ти. Личи си винаги когато говори за работата й. Моят никога не се е гордял е нещо, сторено от майка ми. Никога не съм го виждал да е нежен или мил с нея. Нито веднъж. Никога не съм го чул да й благодари за всички ония години, когато работеше противната си работа, за да ни издържа, а той се проваляше във всичко, докато чичо ми Доналд най-сетне не я съжали и не й даде издръжка. И сега баща ми я презира. Като малък все се чудех защо, по дяволите, са се оженили. Сега не ме интересува, просто искам да направя живота й по-добър.

Изрече го толкова пламенно, че Лора се изправи на лакът.

— Какво искаш да кажеш? Човек не може да направи това… за никого.

— Само трябва да имам успех. Само това й трябва. — Очите му блестяха на слабото осветление. — Когато бях дете, тя ми четеше, Лора. Прибираше се у дома след цял ден работа, чистеше къщата, приготвяше вечерята, слагаше ме да спя и после ми четеше — не детски приказки, а книги като „Айвънхоу“ и „Повест за два града“. Понякога беше толкова уморена, че клюмаше по средата на изречението. Не знам дали изобщо харесваше това, което чете; подбираше тези книги само защото леля ми Маргарет й казваше, че са интелектуални. Затова купи и събраните съчинения на Шекспир и едно лято се опитахме да го проумеем. — Той се засмя тихичко в тъмнината. — Сигурно мама е единственият човек в света, който се е опитвал да чете „Тимон Атински“ за удоволствие. — Роби спря да се смее. — И успя да извлече нещо от всичките тези думи. Обича истории за чест и благородство. Затова й харесва, че ще ставам археолог. Чела някъде, че археологията е занимание за аристократи. За нея това означава, че съм Айвънхоу. — Обърна се към Лора. — Знаеш ли, мама беше съвсем искрена, когато каза, че съм всичко за нея. Аз съм причината да става всяка сутрин от леглото.

Жестока, егоистична жена, да го товари така!

— Това е голямо бреме.

— О, тя никога не го е казвала, не би го направила.

Не с толкова много думи, помисли си Лора. Но ти е дала да разбереш, че от теб се очаква да я компенсираш за всяко разочарование и всяко лишение, което е изтърпяла. А това е ужасно несправедливо!

Роби я погали по лицето.

— Хей, не прави такива трагични физиономии. Знаеш, че не съм мамино синче. Какво лошо, че съм гледал да си реша задачите като дете или съм се старал повече на изпитите?

В това имаше известна логика. А и на нея не й се спореше.

— Нищо лошо.

— Признавам, че искам да се прочуя. Искам да направя голямо откритие, което да носи моето име, и да напиша бестселъри. Но би ми било достатъчно само да прибавя нещичко към човешкото знание. Това е достоен начин да изживееш живота си.

Когато Роби говореше по този начин, тя забравяше всички съмнения. Особено когато лежеше в леглото до нея с притиснато към нейното тяло и пръсти, играещи си разсеяно с косата й.

— Ти и Айвънхоу — прошепна тя.

— Именно — промърмори той, докато я целуваше. Двамата не казаха нищо повече, защото се съединиха по начин, който винаги ги караше да забравят всички мисли, освен тези за взаимно блаженство.

После, докато лежаха един до друг изтощени и задъхани, Роби прошепна:

— Лора, сигурен съм, че ще имаме страхотен живот! Ще видиш. Ще те направя много щастлива.

В онзи момент тя не се съмняваше в това. И ако след като той заспа, а тя продължи да мисли за думите му, бе изпитала някакво съмнение, побърза да си каже, че е глупава. Роби притежаваше първокласен ум — всичките им професори го твърдяха — и бе естествено да е амбициозен. И ако майка му бе подхранвала тази амбиция, в това нямаше нищо лошо. Повечето хора, постигнали известност, имаха на своя страна поне единия от родителите си.

Едва години по-късно тя щеше да осъзнае, че може би първоначалният й инстинкт е бил най-точен.

Четвърта глава

Въпреки че през годините Лора бе започнала да се съмнява в брака си, в месеците преди сватбата нямаше време за съмнения — или дори за осмисляне на нещата. По време на бурната зима, която отбеляза края на шейсетте и началото на седемдесетте години, когато все още бушуваше Виетнамската война, животът на младите бе много динамичен и Роби и Лора не бяха изключение. Както при всичките им връстници, и тяхната основна тема на разговор беше дамоклевият меч, надвиснал над главите на всички млади мъже — лотарията за набиране на новобранци.

Лора цял живот щеше да помни датата 1 декември 1969 година, когато двамата с Роби и почти всички останали студенти в техния университет седяха залепени за телевизора и гледаха как напълно непознати пъхаха ръка в голяма стъклена купа и изтегляха малките сини пластмасови капсули, които щяха да решат съдбата на Роби и на всички американски мъже между 18-и 26-годишна възраст. Всяка от капсулите съдържаше рождена дата, по една за всеки ден от годината, и номерът на момчето в наборния списък зависеше от това кога ще бъде извадена капсулата с рождения му ден. По-рано означаваше по-малък номер, по-късно означаваше по-голям. Малкият номер означаваше, че отиваш да се биеш в една война, в която вероятно вече не вярваш — ако изобщо си вярвал някога; по-големият номер означаваше, че можеш да продължиш да си живееш живота.

Докато вървеше лотарията, във всяко общежитие в университетското градче се чуваха спонтанни реакции — стенания или радостни викове. След като тегленето приключи, щастливците с високите номера се опитваха да скрият облекчението си, за да не посипват със сол раните на онези с по-малък късмет. Мнозина с малки номера плачеха открито в коридорите и студентските всекидневни, защото сега надеждите и мечтите им бяха сменени от страх и гняв. Момчетата с номера по средата се събираха в притеснени групички и се опитваха да изчислят вероятността да бъдат извикани от наборната комисия. Момичетата като Лора държаха приятелите си в прегръдките си и търсеха думи, с които да ги успокоят. До вечерта изглеждаше така, сякаш всички знаят номерата на другите, и повечето студенти побързаха да се напият или надрусат, все едно дали празнуваха, или страдаха.

Роби нито се разплака, нито се напи, просто лежеше на леглото си и гледаше в тавана с онова отсъстващо изражение, от което Лора вече се боеше толкова, колкото и от наборната лотария. Номерът му беше в първата третина. Това означаваше, че вероятно няма да го извикат същата пролет, ще успее да завърши и двамата с Лора ще могат да се оженят. Но Лора изчисли, че щяха да го призоват някъде през лятото. Освен ако не измислеха някакъв начин Роби да се измъкне.

— Трябва да има нещо — настоя тя. — Нали ми каза, че баща ти познавал някакви хора в Асоциацията на ветераните? Дали не би могъл да им се обади? — От леглото не се чу звук. — Роби, още има време. Ако баща ти говори с приятелите си сега…

Роби се надигна и седна в леглото.

— Баща ми да се обади, за да направи от сина си изменник? — Той изсумтя. — Не знаеш какво говориш.

— Изменник? Какви ги приказваш? Ти не одобряваш тази война…

— Така ще ме нарече баща ми. Мъжете Макалистър винаги отиват на война, Лора. Те не задават въпроси, не се питат дали страната им е права, просто се бият. Накарай някой път баща ми да ти разкаже как е спасил приятеля си на Омаха Бийч по време на десанта в Нормандия. Това е любимата му история. Истината е, че оттогава не е направил нищо значимо.

— Но онова е различно. Онази война е била справедлива.

— Няма значение. Или обичаш Америка, или я напускаш. Така казва баща ми.

— Но ако се замисли какво всъщност правим там…

— Ти не разбираш! — Той повиши тон. — Твоите родители мислят. Моят баща не го прави.

— Отначало и моят баща подкрепяше войната.

— Но накрая прозря истината! Моят никога няма да я види. Той не чете книги, които карат хората да си задават въпроси и да се съмняват. Никога не е пътувал, нито се е опитвал да разбере чуждата култура или друга религия, освен тази, с която е израснал. Не живее край голям град с хора и идеи, които се различават от неговите. Той не мисли, Лора.

— Ами майка ти?

— Като чуе кой ми е номерът, ще се изплаши до смърт. Тя не дава пет пари за тия патриотични глупости. Веднага ще помоли чичо Доналд да ми помогне, само че той не може.

— Но баща ти би могъл.

— Може би. Но няма да го направи. Защото в армията ще стана мъж. Ще се отърва от всичките си щури идеи и няма да меся питки от кал в пустинята.

Лора най-сетне прие реалността; дори бащата на Роби да бе в състояние да помогне, той не би го сторил. А Айрис и Тео не можеха да направят нищо, освен да се притесняват за своята дъщеря и за младия мъж, когото толкова харесваха. Нямаше значение, че войната, която вероятно щеше да им отнеме Роби, почти бе разрушила собственото им семейство и заради нея синът им Стив още странеше от тях. Лора внимаваше много да не говори за Виетнам пред тях.

Но й се струваше, че всички около нея говорят само за това. Във всяко общежитие, кафене или закусвалня, където се събираха студенти, както и да започнеше разговорът, накрая стигаше до Виетнам и военната повинност. Малцина подкрепяха военните в либералния университет на Лора, където повечето студенти и преподаватели вземаха участие в протестни шествия много преди телевизионните кадри с млади американци, завръщащи се у дома в найлонови торби, и виетнамски деца, изгорени от американския напалм, да настроят окончателно и останалата част от хората против войната. През 1968 година техният университет твърдо поддържаше мирния кандидат Юджийн Маккарти. Роби, Лора и всичките им познати участваха в митинги с черни ленти на ръкавите за избитите виетнамци и гривни за изчезналите в битка американци. Но преди въвеждането на лотарията тези протести бяха интелектуални упражнения по прилагане на абстрактни убеждения. Новата политика докара войната и страха от смъртта в уютното им университетско градче и в защитените им стаи в общежитията.

Изведнъж Роби се сдоби с нов кръг от приятели; всички бяха момчета с малки или средни номера от лотарията и вероятно щяха да бъдат извикани пред наборната комисия до края на годината. Преди въвеждането на лотарията повечето от тях бяха планирали да изчакат края на войната в безопасното убежище на университета или на някоя работа, смятана за жизненоважна за националните интереси. Ала правителството бе решило, че подобни отлагания са несправедливи, и им бе сложило край. Сега момчетата се събираха всяка вечер в стаята на Роби в общежитието, за да „плюят“ дъртите негодници, които бяха в основата на тази каша. И да умуват с часове как да се измъкнат от нея.

Обикновено Роби бе този, който повдигаше въпроса за напускане на страната или влизане в затвора.

— Това е единственият почтен начин — не спираше да повтаря. Лора никога нямаше да забрави нощта, когато й бе казал, че като дете е искал да е Айвънхоу.

Понякога Роби говореше за Стив, брата на Лора, който беше участник в нелегалното движение, казвайки, че той постъпва правилно. Ала Лора се разкъсваше, когато Роби говореше така. Тя се гордееше с куража на Стив, но знаеше, че онова, което брат й върши, е незаконно и опасно, и макар да не бе наранил никого, членове на неговото движение го бяха правили, а това бе също толкова грешно, колкото и самата война. Освен това Стив бе причинил много болка и страдания на семейството си. Не, тя не искаше Роби да върви по стъпките на Стив.

В същото време знаеше, че Роби и приятелите му никога няма да го направят. Умните момчета, събиращи се в стаята на Роби, се противопоставяха на войната, но не бяха дръзки като брат й. Просто искаха да продължат с бъдещето — което преди им бе изглеждало чудесно — и бяха бесни, че не могат. Бесни и изплашени до смърт. Това бе най-лошата част: под цялото това викане и самосъжаление — подхранвано от сякаш безкрайните количества алкохол и други субстанции — се криеше ужасяваща истина. Тези момчета бяха прави да се ужасяват, защото хиляди като тях вече бяха мъртви.

Но после, една вечер, когато групата се бе събрала в стаята на Роби и обичайното „плюене“ набираше скорост, изведнъж всички млъкнаха. Лора се бе отнесла някъде, но щом вдигна очи, видя, че в стаята току-що е влязъл един тип, на име Джордж, който живееше в другия край на коридора. Всички се бяха вторачили в него.

— Е? — попита един от приятелите на Роби. — Истина ли е?

Джордж се засмя.

— О, да! Лари успя да се отърве. Двамата с Нанси ще се оженят веднага, а после отиват да кажат на родителите й. Те сигурно ще побеснеят, че малкото им момиченце е надуло корема, но Лари ще се измъкне от проклетата война.

Последва експлозия от одобрителни възгласи и някой вдигна тост с бутилка бира.

— Да пием за Нанси! — провикна се.

— Да пием за татковците отсрочковци — добави друг. — И за късметлията Лари.

Тогава Лора си припомни, че въпросният Лари, каквато и да беше фамилията му, бе говорил за бебе като вариант да се измъкне от повинността.

— Отсрочка за татковци — така му викам аз. Не само отърваваш затвора и запазваш гражданството си, но и се кефиш, докато правиш бебето.

Тогава всички, освен Лора, се бяха засмели. Тя не можеше да си представи да има бебе, ако не е сигурна, че двамата с Роби са готови да го обичат и да се грижат за него — пък било то и за да избягаш от войната. Всичко друго бе немислимо и не звучеше сериозно.

Но сега, докато момчетата продължаваха да пият за здравето на бъдещия татко, тя чу седналият до нея Роби да казва:

— Не мислех, че Лари наистина ще го направи.

Лора вдигна очи и видя, че приятелят й гледа към нея. Извърна се бързо; погледът трая само миг. Тя си каза, че той не означава нищо.

Но щом всички най-сетне се разотидоха по стаите си и двамата с Роби останаха сами, той не я прегърна и не постави началото на дългия бавен процес на целуване и взаимно разсъбличане, който бе обичайната им прелюдия към любовна нощ. Нито се прозя и тръшна на леглото, както правеше, когато бе уморен. Вместо това избягваше да я гледа и се зае да почиства стаята. Лора го наблюдаваше как подрежда спретнато в една линия празните бирени бутилки и сгъва кутиите от пица, за да могат да се съберат в кофата в края на коридора. Обикновено Роби беше мърляч, дрехите му се търкаляха на пода, където ги захвърляше, и понякога му трябваха дни да почисти след някой купон. Лора беше тази, която изхвърляше боклука и переше мръсното му пране. Но сега той почистваше. И не я поглеждаше. Събираше сили да й каже нещо. Изведнъж тя осъзна, че не желае да го чуе.

— Мисля тази вечер да спя в моята стая — рече накрая. — В сряда имам тест по политически науки и трябва да чета.

— Не можеш да учиш сега, много е късно — отбеляза той.

— Не, но ще стана рано.

— Остани тук. Ще си тръгнеш утре рано. Ще наглася алармата на радиото.

Не й се искаше да спи при него, но не можа да измисли правдоподобно извинение.

— Добре. — Седна в края на леглото и започна да събува обувките си.

Роби продължи да разчиства. Бе обърнат с гръб към нея.

— Не е ли страхотно? Това с Лари и Нанси?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Според мен не е редно — отвърна.

Той се обърна към нея.

— Не си ли твърде строга?

— Просто мисля, че не бива да имаш бебе, ако не го желаеш.

— Може и да го искат.

— Той няма работа. Няма къде да живеят. Дори не са женени…

— Охо. Наистина ги съдиш строго — и двамата познаваме момиче, което забременя, без да е омъжено… но ти не я упрекна.

— Да. Защото е станало случайно.

— И това я оправдава?

— По-добре е от пресметливо решение.

— Откъде знаеш, че е било пресметливо? Ами ако Нанси и Лари и без това са планирали да имат деца, но просто са избързали малко?

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, че номерът на Лари е 77. Ако не беше това бебе, сега той щеше да се бие във война, която мрази. И можеше да бъде убит. За нищо.

— Знам.

— Нанси го обича достатъчно, за да го спаси. Какво лошо има в това?

Тя искаше да каже, че Лари не е трябвало да позволява на Нанси да го прави, дори тя да го е умолявала. Но после погледна към Роби. Лицето му беше бледо; той знаеше какво мисли тя и вероятно бе съгласен с нея. Но в този момент Лора знаеше — каже ли му, че е съгласна да го отърве, Роби веднага ще се съгласи. Виждаше как е свел поглед към свитите си в юмруци ръце и знаеше, че приятелят й се срамува от себе си. Част от Роби винаги щеше да иска да е Айвънхоу и тази част бе готова да влезе в затвора заради принципите си или да мине границата с Канада и да живее в изгнание. Това бяха достойните варианти — поне така бе казал.

Но човек слуша какви ужасни истории се случват със съвестните затворници, а да се откажеш от американското си поданство е огромна цена за нечия чужда грешка. Защото беше точно това — тази война, която никой не можеше да обясни, никой не можеше да спре и никой умен човек не мислеше, че Америка би могла да спечели. Беше ужасна, кървава грешка, направена от хора, които бяха твърде стари да се бият и твърде горди да признаят, че са сбъркали. Как да очакваш от момче като Роби да е силен и самоотвержен, когато знае, че собствената му страна е готова да го прати на заколение, само и само тези зли старци да си запазят авторитета? Как да очакваш хората да са почтени, когато всяка седмица в списание „Лайф“ се появяваха все повече снимки на мъртви войници и виетнамски деца, изгаряни в оризовите поля? Когато си мислиш за всичко това, идеята да се спасиш с бебе не изглежда толкова ужасна.

Лора се пресегна и взе юмруците на Роби в ръцете си.

— Съжалявам — каза нежно. — Знам как се чувстваш.

В очите му се появиха сълзи.

— Просто не искам да умра — прошепна.

— И аз не искам.

И тъй, въпреки всичко, в което вярваше, в нея бе посято семето на тази идея.

* * *

Всъщност Роби никога не помоли Лора да роди бебе, за да го спаси от военна повинност, и тя никога не каза, че ще го стори. Но през следващите няколко седмици винаги когато Лора виждаше Роби да се усмихва или го чуваше да се смее, или го гледаше как учи, прехапал долната си устна и сбърчил съсредоточено чело, тя знаеше, че семето в нея расте. И когато една нощ той легна до нея в тясното си легло и двамата започнаха сладкото пътуване, което ги сливаше в едно, тя знаеше, че е като Нанси и толкова много други момичета в тази ужасна зима на 1970 година. Не можеше да позволи момчето, което обича, да умре.

Не искаше да е бременна булка, все пак беше дъщеря на майка си и внучка на баба си. Но след сватбата, без да си го признават открито, двамата с Роби започнаха да поемат рискове. Лора никога не бе пила противозачатъчни като някои момичета, Роби беше този, който вземаше „предпазните мерки“, както ги наричаше той. Но сега беше по-небрежен от преди. И тя не го спря. Това беше достатъчно. Един месец след като се бяха преместили да живеят на археологическите разкопки в Ню Мексико, Лора и Роби знаеха, че той все пак няма да отиде на война. Бебето беше на път.

Пета глава

Лора стана и отнесе пълната с готварски принадлежности чанта и обемната форма с пружина в кухнята. Щеше да преподреди чантата, за да пъхне вътре формата, или да извади нещо — може би телта за разбиване на яйца или медната купа. Макар да знаеше, че у майка й липсват. Докато изсипваше всичко върху плота в кухнята, тя се върна към мислите си.

Дори да бяха заподозрели, че желанието на Роби да отърве военната повинност има нещо общо със „случайната“ бременност на Лора, Тео и Айрис си замълчаха. Изпратиха картичка с поздравления на младата двойка в Ню Мексико и подновиха предложението за финансова помощ — но Лора го отхвърли отново. Бащата на Роби обаче бе стигнал до някои свои изводи и изпрати на сина си дълго четири страници писмо, в което наричаше Роби безсрамен предател, срам за мъжкия пол и страхливец, който се крие зад полите на жена си. За огромно учудване на Лора злъчното писание съкруши Роби. Тя не можеше да повярва, че Франк има такова влияние върху съпруга й. Ала когато по-късно отново се върна на това, осъзна, че писмото се е отразило върху духа на Роби, защото е засегнало самочувствието му. Може би защото съпругът й се боеше, че баща му е прав. Или може би просто защото децата не са имунизирани срещу атаки от родителите си.

Лора се опита да успокои Роби, доколкото може, но истината бе, че и на нея не й беше лесно. През целия си безоблачен живот тя никога не се бе чувствала толкова нещастна, колкото през онова лято в Ню Мексико.

Двамата с Роби бяха наели стара каравана близо до разкопките, където щеше да работи Роби. Щяха да живеят в пустинята в продължение на три месеца, както професор Хокинс и останалите му студенти и доброволци. Роби щеше да е дясната ръка на професора, а Лора се бе записала като доброволец. В края на лятото разкопките щяха да бъдат затворени до следващата година, а професорът и неговите студенти — да се върнат в долината Сан Фернандо, в малкия, но престижен университет „Къстис“, който спонсорираше работата. Това бе мястото, където преподаваше Хокинс и където Роби щеше да подготвя доктората си.

Той вече бе участвал в разкопки като доброволец и предупредил Лора, че условията ще са доста примитивни.

— Знаеш, че това е първата ми работа с Хокинс — каза й. — Но студентите ме предупредиха, че няма да е лесно. Денем пустинята е като фурна, а нощем е голям студ. Ще има и насекоми, и змии и гущери.

— Змии и гущери? — Тя направи шеговита гримаса.

— Много смешно! Говоря сериозно. А и караваната не е петзвезден хотел.

— Ще се справя, ще видиш.

Само че Лора го бе казала, преди да забременее. Преди да се появи сутрешното гадене, което продължаваше по цял ден. Преди тя да започне да се изморява лесно и да е постоянно отпаднала. Не беше очаквала да се чувства така. Майка й винаги бе карала лека бременност, всъщност беше от ония жени, които направо разцъфтяват. Дори и сега, толкова години по-късно, очите на Айрис засилваха щастливо, припомнеше ли си тази част от живота. Разбира се, бабинка не бе говорила за своята бременност; тя принадлежеше към поколение, което не би споделило подобни интимни подробности. Но Лора бе сигурна, че баба й се е справила умело и със стил — както правеше всичко.

Лора се опита да е като нея. Опита се да е ведра, докато дъвчеше содените бисквити, предложени й от нейния лекар за гаденето. Когато Консуело, местна жена, работеща на разкопките като готвачка, се съжали над Лора и й свари специален чай от лайка, Лора го изпи с усмивка. И всяка сутрин си казваше, че днес ще се чувства по-добре. Днес ще отиде на разкопките и ще работи с останалите доброволци, няма да обръща внимание на изпепеляващото слънце и на ухапванията от насекоми, от които се изриваше. Днес няма да обръща внимание на факта, че никакъв климатик не е в състояние да охлади проклетата каравана и никакво жулене не може да почисти линолеума на пода. Ала всеки ден се дразнеше все повече от тези неща. А; понякога, когато дори содените бисквити и чаят от лайка; не се задържаха в стомаха й, Лора се чудеше дали по някакъв ужасен начин бебето, което носи, не е разбрало защо двамата с Роби са го заченали — вместо да изчакат, докато наистина са готови за него — и сега протестира в утробата й. Знаеше, че подобни фантазии са абсурдни, и ги отпъждаше от съзнанието си. Но не можеше да извади от главата си думи като „егоистични“ и „безотговорни“. Не каза на Роби какво си мисли, не искаше да го нарани. Но думите постоянно й се натрапваха. Докато един ден не изригнаха като водопад.

Случи се заради едно бездомно куче, което се мотаеше из разкопките. Всъщност беше голямо женско пале, недохранено, с огромни крака и щръкнали ребра.

— Горкичката! — съжали я Лора. — Роби, нали можем да я вземем? — Всеки от близките й щеше да е наясно, че тя ще го каже, понеже тя се грижеше за бездомни животни от дете. — Ще я кръстим Моли, винаги съм мислела, че е много подходящо име за куче…

Ала Роби бе поклатил глава.

— Съжалявам, скъпа, тук можем да я храним и да й даваме вода, но какво ще я правим в Калифорния? Ще живеем в тясно едностайно апартаментче — дори за нас няма да има място. Кучето ще пощурее и ще пощури и нас. А и няма да имаме време за домашни любимци. Защо не я оставиш — може някой друг на обекта да я вземе.

На езика й беше да го нарече егоист, но се сдържа. А и си каза, че той е прав, на разкопките имаше много хора, все някой щеше да прибере мотаещото се наоколо куче. Ала никой не го направи. Хората хвърляха на палето остатъците от обяда си, а някои му оставяха купички с храна за през нощта. Но никой нямаше намерение да го осинови.

— Как може да са толкова безразлични — възмущаваше се тя.

— Сигурно всички са като нас. Нямат време или място — вдигна рамене Роби.

— Но всички я хранят.

— Защото е гладна.

— И вече свикна с нас. Какво ще прави, като си тръгнем?

— Не знам.

— На никого ли не му пука? — Сега тя викаше. — Какво ще стане с нея? Тя е още малка… и безпомощна. Има нужда от грижи. Някой мисли ли изобщо за това?

— Лора…

— Как е възможно хората да са толкова безотговорни? Как може да са такива гадни егоисти?

Разбира се, онова, което всъщност казваше, бе: „Ще имаме безпомощно бебе. Как може да сме толкова егоистични и безотговорни?“

Роби знаеше, че тя има предвид това. Разбира се, че го знаеше. Седна на масата в малката им кухничка и зарови глава в ръцете си. Този път не баща му бе разклатил самочувствието му и вината, която изпита Лора, бе смазваща.

Започна да се държи още по-храбро. Опита се да не мисли за палето, което скоро щеше да бъде изоставено. Бореше се с гаденето и се насили да работи на разкопките. Бореше се и с носталгията по дома, която стана толкова силна, че понякога беше като физическа болка. Лора се изненада от тези си чувства. За разлика от повечето първокурсници, на нея не й беше липсвал домът, когато замина за университета, жадна бе да изпита всичко. Но сякаш в Ню Мексико бе друг човек. Знаеше с ума си, че наоколо е голяма красота, но не можеше да се насили да я види. Когато всички се събираха в края на деня да наблюдават прочутия залез в пустинята, съпругът й и останалите се възхищаваха на великолепните цветове, заливащи небето. Лора гледаше към същото това небе, но копнееше за дъжд и за зелените поля на Североизтока. Ню Йорк й липсваше. Това бе най-голямата й изненада. Роби обичаше да е сред природата и тя си бе казала, че е като него. Но сега започваше да осъзнава, че всъщност иска да живее близо до голям град. Искаше да може да се разхожда по градските улици и да има достъп до театри и музеи, магазини, пълни с красиви, екзотични неща от далечни краища. Не изпитваше нужда да ги купува, поне не сега, но й се щеше да вярва, че и това ще се случи някой ден.

Една знойна вечер бе напуснала лагерния огън рано, за да може да си вземе душ, докато все още има топла вода, и се бе размечтала за гръцкото магазинче на Лексингтън Авеню, където продаваха свещи и сапун с аромат на лимон и лавандула. Водата, изсипваща се от душа в караваната, имаше блудкава миризма и докато се стичаше по лицето й, тя си помисли за ухаещите свещи и парфюмирания сапун и се разрида. Излезе от душа, попи отвратителната вода с кърпа и си облече чист халат, но не можеше да спре да плаче. Плачеше, защото претъпканата малка каравана, в която живееше, миришеше на предишните си наематели, вместо на билки и цитрусови масла. Плачеше, защото се страхуваше, че е твърде млада и бедна, за да има бебе. Плачеше, защото искаше да избяга у дома и да умолява родителите си отново да се грижат за нея, само че един голям човек не може да прави така. И най-вече плачеше, защото бе Лора Стърн-Макалистър — момичето с хубавия живот, което не бива да плаче.

Зад нея се чу звук и като се обърна, видя, че Роби се е върнал. Отворил бе скърцащата врата против комари, но тя плачеше твърде силно, за да чуе, и мъжът й бе влязъл, без да го усети. Чул я беше как плаче и се бе уплашил.

— Лора?

— Съжалявам — избъбри тя. — Не знам какво ми стана… — Но отново избухна в плач и не можеше да спре.

Роби седна на малкия нар, който им служеше за легло. Изглеждаше съкрушен, което я накара да се почувства още по-зле.

— Ти мразиш това място — отбеляза тъжно.

Тя успя да се овладее.

— Не, не. Просто ми трябва време да свикна…

Роби поклати глава.

— Мислиш, че съм сляп? Постоянно ти се гади и жегата те мори. — Той огледа тясната каравана. — И не си свикнала да живееш в подобни условия. Трябваше да помисля за това. Трябваше да знам.

Тя бързо го приближи.

— Как би могъл. Няма да ти позволя да се обвиняваш само защото жена ти е една малка глезла!

Той се усмихна на думите й.

— По-скоро дете, отгледано в лукс.

— Наричай го както искаш, но вината не е твоя. Ще ми мине. След няколко седмици вече ще се чувствам по-добре. Консуело казва, че сутрешното гадене ще премине. — Всъщност готвачката я бе предупредила, че на някои жени им се гади през цялата бременност.

— Консуело не е доктор, но баща ти е. Според него не бива да живееш на разкопките.

— Говорил си с татко?

— И с майка ти.

Лора би трябвало да се разсърди на Роби, задето се е свързал с родителите й зад гърба й. Би трябвало да се засрами от себе си, че му е позволила да види колко е нещастна. Но се радваше, че го е видял. Щастлива беше, че Айрис и Тео знаеха какво е изтърпяла и сега щяха да оправят нещата.

— Родителите ти искат да се прибереш у дома — каза Роби.

Тревата щеше да е сочна и зелена, щеше да има летни бури, а Ню Йорк щеше да е наблизо. За миг тя се размечта. После погледна към Роби. Той седеше прегърбен на леглото, сякаш току-що бе изгубил битка. Ако жена му се прибереше у дома при майка си, това щеше да е провал за него.

Бабинка никога не би причинила това на съпруга си, тя не би побягнала само защото й липсват удобства и не е сигурна, че е готова за самостоятелен живот. Не и бабинка, която бе прекосила цял океан още съвсем млада и си бе пробила път в новата страна, макар дори да не говореше езика й.

— Няма да отида — каза Лора. — Ти си мой съпруг. Ще остана тук с теб.

Усмивката, която се появи върху лицето на Роби, беше ослепителна. Той обви ръце около нея.

— Ще ти се реванширам — прошепна. — Обещавам!

Тя си помисли, че каквото и да се наложи да понесе: жега, насекоми или гадене, всичко си струва, щом го прави толкова щастлив.

* * *

На следващата сутрин тя се успа и Роби бе излязъл, когато най-сетне се събуди. На разкопките й казаха, че е отишъл в града да свърши нещо — изглежда, никой не знаеше точно какво — и че ще се върне след няколко часа. Тя реши да се прибере в караваната и да го чака там. Беше обяд, когато той най-сетне се появи.

— Къде беше — попита го Лора намръщено. — Бях започнала да се тревожа и… — После спря. Защото в едната си ръка Роби носеше бяла кучешка купичка, на която бе изрисувал името Моли с големи червени букви. А в другата ръка държеше каишка, която бе прикрепена към нашийника, закопчан около мършавия кафяв врат на палето.

— Заповядай — каза, като дръпна новата каишка, за да не позволи на кученцето да се хвърли върху Лора и да я задуши с целувки. — Може би тя ще те разсейва и няма да си толкова тъжна.

* * *

В кухнята Лора приключи с опаковането на приборите за готвене. Зад нея се разнесе задавено ръмжене, издаващо присъствието на рунтаво кафяво куче, чиято муцуна бе започнала да посивява.

— Здрасти, Моли — каза тя нежно. Наведе се да погали грубата козина на кучето. Имаше време, когато двамата с Роби бяхме много мили един с друг и се стараехме да се направим взаимно щастливи. Сега има моменти, когато си мисля, че Роби би сторил всичко да ме направи нещастна. Не спирам да се питам защо стана, но може би няма причина. — Може би с Роби не живеем толкова зле — обърна се тя към кучето. — Може би е нормално за хора, които са женени отдавна. Все си мисля, че би могло да е по-добре, но сигурно от това по-добре не може.

Само че никак не й се искаше да го повярва.

Шеста глава

Когато лятото най-сетне свърши и Лора и Роби напуснаха разкопките — и омразната каравана — и се нанесоха в апартамента, който бяха наели близо до университета, Лора бе сигурна, че бедите им най-после ще свършат. И отначало нещата наистина изглеждаха по-добри. Апартаментът бе разположен срещу низ от приятни магазинчета и ресторанти. Климатикът му работеше. Пред входната врата на блока бяха засадени сладко ухаещи гардении.

Но двамата бяха избрали да живеят в район, който бе много популярен сред студентите. Знаели го бяха, но си помислиха, че ще е забавно — в края на краищата самите те до неотдавна бяха студенти. Но не бяха помислили колко трудно се живее на една и съща улица с две студентски общежития. Не бяха помислили за шумните купони всяка нощ, за гърмящата музика и виковете по цялата улица, докато Роби се опитва да учи за доктората си и да прави проучвания за взискателния си ръководител. Изобщо не им беше хрумвало, че веселите разговори под прозорците им нощем ще ги побъркват, докато лежат будни и умуват как да си платят сметките.

Защото Роби и Лора бяха безпарични. Постоянно. Мъчително. Когато като младоженци планираха бъдещето си, нямаха представа за разходите по едно бебе и че те ще започнат още преди да се е родило. Не бяха включили сметките за доктора, за витамините и сякаш безкрайния списък от бебешки принадлежности — които трябваше да се купят предварително — към съставения от тях бюджет. Нещо повече, разчитали бяха, че Лора също ще работи, за да дава своя принос към малката заплата, която Роби щеше да получава от професор Хокинс. В района на университета имаше много магазинчета и ресторанти и двамата бяха сигурни, че тя ще си намери работа в някое от тях. Изобщо не им мина през ума, че ресторантчетата и магазините няма да искат да наемат и обучават момиче, което е бременно и ще напусне работата си, щом роди само след няколко месеца. Лора продължи да търси работа месец до термина, но най-сетне призна провала си и се отказа.

* * *

Бебето се роди. Беше момиченце и го кръстиха Кейти, на бабата на Роби. Според двете баби на малката и двамата й родители бяха пухкави бебета с розови бузки. Кейти беше кокалеста и с мургава кожа. Гледаше света с големи тъмни очи. Накрая Роби бе този, който осъзна на кого прилича.

— Помниш ли бебешките снимки на майка ти, Лора — каза една сутрин, докато Лора къпеше Кейти. — Като две капки вода са.

Лора бе погледнала към бебешкото личице, което й се усмихваше под сапунената пяна.

— Прав си. Наистина прилича на мама.

Бебето не само приличаше на Айрис, но, изглежда, притежаваше и нейния темперамент.

— Приема нещата като майка ти — забеляза Тео, когато двамата с Айрис долетяха в Калифорния да видят Кейти. — Знам, че е още бебе, но сякаш наблюдава всичко, което се случва, и се опитва да го разбере или да си го обясни.

Лора за пореден път се съгласи, че приликите между майка й и дъщеря й са изумителни. Но по-късно, когато двете с бебето останаха сами, тя прошепна в ухото на Кейти:

— Само че ти никога няма да се боиш или да си несигурна, както е била майка ми през целия си живот. Ти ще си силна, Кейти. Аз ще се погрижа за това.

Лора се бе влюбила в детето си. Вината и съмненията, които я бяха изпълвали по време на бременността, сякаш бяха принадлежали на друг човек. Едва си ги спомняше. Не че животът с Кейти бе винаги лесен. Особено когато се будеше посред нощ, защото момчетата в общежитието в края на улицата бяха решили да дефилират по платното и да пеят бойната песен на университета. Или когато шум, вдигнат от родителите й в тесния апартамент, я събудеше. В такива случаи плачеше — силно и много продължително.

— Ще спре ли някога — питаше ядосано Роби след подобна обсада, продължила сякаш с часове.

— Сърдита е — обясняваше Лора. — Спеше и си гледаше своята работа, а тези идиоти я събудиха с техния шум и сега иска да се увери, че знаем как се чувства. — И добави тихо в ухото на дъщеря си: — Всичко е наред, Кейти. Не се преструвай на щастлива, ако не си.

Но Лора и Роби не си доспиваха, а Роби направо се съсипваше. За да запушва все по-увеличаващите се дупки в семейния бюджет, той бе започнал да дава частни уроци по математика и естествени науки. Сега, освен часовете, които прекарваше в проучвания За Хокинс, той отделяше време за подготовка на уроците и за оценяване на домашни работи. В края на седмицата пък работеше на половин ден в един магазин за обувки в местния мол. Естествено всичко това „подяждаше“ времето за собствения му докторат, а и недоспиването му се отразяваше. Рано сутрин, Лора го гледаше как се олюлява из апартамента, който бе претъпкан с бебешки принадлежности, как сяда на кухненската маса и заспива върху учебниците си и знаеше, че изостава. В същото време той бе обсебен от идеята, че трябва да завърши доктората си колкото е възможно по-бързо.

— После ще започна да изкарвам прилични пари и ще можем да се измъкнем от тоя мизерен апартамент. Ти също трябва да се върнеш в университета и да се дипломираш. Вече не говорим за това, но аз не съм забравил — каза й той. — А и дрешките на бебето отесняват през няколко месеца. Трябват ни повече пари.

Горкичкият Роби. Отчаяно искаше да се грижи за семейството си. Искаше да докаже на баща си, че не е прав, и да покаже на Тео и Айрис, че Лора не е сбъркала, като се е омъжила толкова млада и родила толкова скоро. Ала Лора виждаше, че му идва в повече. През тази първа година тя се опита да го накара да забави темпото. Настояваше, че трябва да обръща повече внимание на доктората си. За да намали товара му, отново започна да търси работа и най-сетне успя да се хване като сервитьорка. Но след няколко седмици напусна, понеже парите за детегледачката бяха повече от бакшишите, които изкарваше.

В края на първата им зима Роби обобщи ситуацията:

— Живеем в апартамент, който е малък дори за един човек, да не говорим за двама души с бебе. Нямаме заден двор, в който да играят Кейти и Моли. А ти не можеш да се върнеш в университета. Добре се справям, няма що!

Нищо казано от нея не бе в състояние да го разубеди. Затова, когато лятото дойде и той заяви, че няма да се върне на разкопките на професор Хокинс, защото в магазина за обувки изкарва повече, тя не възрази, макар да знаеше, че това ще се отрази на характеристиката му.

Толкова беше отчайващо — сякаш всеки път липсата на пари им връзваше ръцете. А Роби си бе втълпил, че единственото решение е да завърши доктората си. Лора виждаше как това се превръща в идея фикс и започна да се страхува за него. Но той все така не желаеше да я чуе. Когато започна третия си семестър в университета, обяви, че тази година ще вземе устния изпит. „Устният“, както го наричаха, беше първата важна стъпка към бленуваната докторска степен и той реши, че не може да чака нито минута повече.

Не беше изненада, че се провали. Изпитът представляваше устно „въртене на шиш“ на кандидата за докторска степен от няколко професори от неговата катедра. За Роби, който си бе поставил прекалено високи цели, натоварването бе твърде голямо. И точно както се бе опасявала Лора, не успя да се подготви достатъчно добре. Още на първия въпрос, който му бяха задали, бе изпаднал в паника и не бе продължил.

Това го разтърси из основи. Свикнал бе да е най-умният в курса. Сега се чувстваше като най-големия глупак. Дни наред отказваше да излиза от апартамента от страх да не срещне някой колега докторант.

Лора се опита да го ободри.

— Можеш да се явиш още веднъж, всички получават втора възможност.

— Не ми се говори за това.

— Но следващия път ще е различно. Ще видиш, че…

— Нима? И как точно ще стане?

— Ще си по-добре подготвен…

— Как? Кажи ми как, Лора! Как ще го направя, като работя на три места?

— Аз ще работя вместо теб.

— Вече опитахме, не помниш ли?

— Ще измислим някакъв начин. За следващия изпит ще си отпочинал и няма да си толкова натоварен и…

— Стига с тия приказки! — кресна той. Звучеше досущ; като баща си. — Престани да се държиш като глупачка! Нищо няма да се промени — не разбираш ли? Заклещен съм в тоя дяволски апартамент и никога няма да се измъкна, докато издържам две… — Той млъкна. Тя знаеше какво се кани да каже — че тя и бебето му висят на шията като воденични камъни — и ако бе довършил изречението, кои знае как би постъпила. Но Роби се спря навреме. — Никога няма да се измъкна! — завърши.

Години по-късно тя щеше да осъзнае, че тогава е трябвало да му се опре. Искало й се бе да му каже, че бебето е било негова идея, за да спаси скъпоценната си кожа. „Не смей да ме обвиняваш!“ — искало й се бе да изкрещи. И може би ако го бе сторила, той щеше да се научи да поема отговорност за собствените си грешки. Или може би никога нямаше да се научи. Тя обаче не му бе креснала, защото така би излязло, че раждането на Кейти е грешка, а тя никога не би казала подобно нещо, нито пък го чувстваше. Освен това в онези дни Лора все още искаше да е съвършената съпруга. Затова бе преглътнала гнева си, отишла бе до единствения малък прозорец в стаята и бе вдигнала свалените от мъжа й щори. В създадения от него мрак бе проникнал тънък лъч.

— Виж колко хубав ден е вън, Роби — казала бе колкото може по-спокойно. — Защо не излезеш? Не можеш да се криеш вкъщи вечно.

— Остави ме на мира, по дяволите! — изсумтя той.

И след това спря да й говори. Накрая излезе от апартамента, все пак имаше да ходи на две работи. Но когато си беше вкъщи, седеше в стола, четеше списания и гледаше тъпи телевизионни програми, без да обелва дума, докато не станеше време за работа.

Един ден Лора осъзна, че войната във Виетнам е свършила от месеци, а тя е била толкова разсеяна, че го е отбелязала само мимоходом.

Седма глава

Помощта дойде под формата на среща на Роби с неговия научен ръководител. Професор Хокинс знаеше за проблемите на докторанта си и го бе поканил на обяд в стола на факултета. Въпреки дълбокото отчаяние, в което бе изпаднал, Роби не посмя да откаже.

— Знам, че имаш голям потенциал, Роби — поде професор Хокинс, след като поръчаха сандвичите с говеждо. — Все още вярвам в теб. Но ти тъчеш на много станове. Мисля, че мога да ти помогна.

Предложението му бе място за Роби в катедрата. Имаше два курса по археология за първокурсници, които Хокинс водеше всяка година, поне така пишеше в брошурата на университета. В действителност професорът прехвърляше това задължение на някой от своите докторанти. Сега младият мъж, който ги водеше, напускаше и Хокинс бе избрал Роби за негов заместник. Натоварването нямаше да е голямо, определено по-малко от онова, което Роби имаше в момента, а когато поемеше курсовете, заплатата му като асистент на Хокинс щеше да се увеличи. Най-хубавото обаче беше, че Роби щеше да може да получи жилище от университета. За по-малък наем от сегашния той щеше да може да наеме цяла къща.

Благодарността на Роби към научния му ръководител граничеше с преклонение. Лора беше резервирана. Нейните наблюдения бяха показали, че професор Хокинс обича да е заобиколен от млади поклонници, но не прави много за кариерата на хората, които работят за него. Изненадващо голям брой от тях така и не завършваха докторатите си. Но поне сега Роби бе започнал да й говори.

— Съжалявам, че се държах като кретен — извини се той; — Никога не съм съжалявал, че се ожених или че имаме Кейти.

— Знам — успокоила го бе тя. И си бе казала, че каквито и резерви да има по отношение на професора, двамата с Роби се нуждаят от нов старт.

* * *

В началото изглеждаше, че е точно такъв. На Роби му харесваше да преподава и студентите го обичаха. Повечето се записваха в курса, за да изпълнят задължителното изискване на университета за втори предмет, и това, че Роби успяваше да привлече интереса им, се отрази добре на самочувствието му. А и преподаването не изсмукваше времето и силите му, както частните уроци и работата в магазина за обувки. Сега можеше да учи повече.

А новата къща беше същински рай. Разположена бе на тиха улица и гледаше към парк, в който Моли и Кейти можеха да играят. Имаше и стая за гости, която Роби можеше да използва за кабинет. Дори разполагаха със заден двор, вярно, миниатюрен, но си беше техен. Разбира се, къщата бе малка и преди Лора сигурно би казала, че е задушаваща. Но не и сега. Сега тя благодареше на Бога, че няма съседи над главата си, които да пускат силно музиката посред нощ. Залови се да я превърне в свой дом.

Засади на двора малка цветна леха и скоро из цялата къща имаше вази, пълни с отгледаните от нея рози. Градинарството й се удаваше, двете с баба й всяко лято бяха прекарвали часове в грижа за крушовите дървета и плевене на лехите с бледоморав и кремав флокс. През тези часове Лора бе научила доста за почвата, слънцето и водата и когато сега гледаше как миниатюрната й градинка цъфти като луда, искаше й се нейната бабинка да може да се върне само за две минути, за да й покаже каква добра ученичка е била.

Интериорът на къщата беше друго предизвикателство. Когато двамата с Роби я наеха, им казаха, че не е напълно обзаведена, но те бързо откриха, че това е меко казано. Лора започна да обикаля магазините втора ръка, за да увеличи мизерния брой мебели в къщата. Скоро имаше колекция от съкровища: очукани маси, столове и скринове, които се зае да освежава с шкурка и боя. Взе си една стара шевна машина и уши завеси от парчета останал плат, нае книги от библиотеката и се научи да тапицира дивани. Няколко преподавателски съпруги я посъветваха да използва таланта си и да започне да декорира къщите на хората с по-ограничен бюджет.

Всъщност и Лора си го бе помислила. Опитваше се да измисли как да изкара нещо допълнително. Въпреки че финансовото им положение се бе подобрило заради евтиния наем и по-голямата заплата на Роби, малко пари отгоре нямаше да са излишни. Но накрая й хрумна нещо по-добро от декорирането на къщи. В града имаше една кетърингова компания, която осигуряваше храната за всички купони и благотворителни събирания, провеждани в университета. Лора бе присъствала на няколко от тях и макар ястията да бяха наред, намираше сладкишите за ужасни. Разбра, че идват от една пекарна в Лос Анджелис и че собственичката на кетъринговата компания също не ги харесва. В продължение на два дни Лора пече сладкиши, после отиде да се срещне с жената в приятния й офис, разположен в един търговски център.

— Дано не ви прозвучи обидно, но още на дванайсет можех да правя по-добра шоколадова торта от онази, която сервирахте на обяда на преподавателските съпруги миналата седмица — каза направо. — Ако не ми вярвате, опитайте тази. — Отвори кошницата, която носеше, и подаде на жената парче „Горска шоколадова торта“, по рецепта на баба й и с малко въображение от нейна страна. — Използвам ягоди вместо череши — обясни на жената, която тъкмо поднасяше вилицата към устата си. Този ден Лора излезе от офиса на кетъринговата компания с две поръчки за „Горска шоколадова торта“ с ягоди. С първата си заплата купи чифт розови маратонки за Кейти.

Роби продължаваше да изкарва повече, но парите, които печелеше Лора, им позволяваха някои екстри. Дори можеха да заделят малко за черни дни и на Лора това й харесваше. Вече имаха и приятели и това също й харесваше. И ако от време на време изпитваше носталгия по Североизтока и Ню Йорк, казваше си, че не бива да се глези толкова; сега трябваше да създава нов живот за семейството си. Роби трябваше да е в Южна Калифорния. Тук щеше да се яви на устния си изпит и да се сдобие с докторската си титла, за да започне кариерата, която му беше мечта още от детските години. Тази мечта беше по-важна от нейната глупава носталгия по дома.

Само че не се случи точно така: Роби наистина издържа устния изпит при повторния опит. Но нямаше никакво празнуване и леене на шампанско, както бе очаквала Лора. Сякаш нещо се бе случило с Роби — той така и не успя да си възвърне предишната самоувереност. Вместо това, с гузен поглед, от който Лора малко се уплаши, й призна, че представянето му на изпита е било слабо и всъщност е щял да се провали за втори път, ако не било застъпничеството на Хокинс. Тази информация бе дошла от самия велик професор и на Лора й се прииска да може да му каже какъв безчувствен глупак и егоцентрик е. Но съпругът й вярваше на думите на научния си ръководител и сега един изплашен и смачкан Роби започна да пише дисертацията си, която бе последната стъпка по пътя му към доктората.

* * *

В кухнята Лора въздъхна и прокара пръсти през рошавата козина на Моли. Роби бе започнал дисертацията си преди седем години. Все още се опитваше да я довърши. Тя вече не си спомняше колко пъти бе започвал и спирал. Пренаписваше глави, изхвърляше ги, връщаше се към първоначалния вариант, а после се отказваше от всичко и започваше отначало.

Това е, защото си забравил кой си, хиляди пъти й се бе искало да му изкрещи през тези дълги седем години. Спомни си колко си интелигентен. Спомни си кой беше, Роби! Ала той нямаше да я чуе.

Постепенно професор Хокинс спря да говори с Роби за бляскавото му бъдеще. Нетактично го товареше с работа за уикендите и празниците. А Роби никога не му отказваше. Защото, както се оправдаваше пред Лора, къде другаде би могъл да иде. Светът на археологията едва ли щеше да чука на вратата му с предложения за работа, когато вземе доктората си. Но Лора знаеше, че Роби още се опитва да се докаже на Хокинс, защото за него той бе като бащата, който винаги бе искал да има. Не виждаше обаче, че Хокинс е спрял да го подкрепя.

— Той те използва — най-сетне му каза Лора.

— Ти не знаеш нищо за йерархията в университета. Аз не пека сладкиши за дамски партита, Лора. Животът ми е малко по-сложен от твоя.

Заяждането с работата й не бе толкова изненадващо; тя вече си бе изградила известна репутация — и поспечелила пари — с новото си занимание и усещаше, че на него му е неприятно. Сега знаеше със сигурност. Освен това на него не му харесваше, че тя е „неоснователно оптимистична“, както я нарече. Изглежда, не разбираше, че понякога за това е нужна воля.

* * *

Единствената утеха на Роби беше обичта на студентите му. И тъй като самочувствието му катастрофално намаляваше, той сякаш забрави, че ги е спечелил със знанията и любовта си към предмета. Сега искаше да е техен приятел.

— Получава се, защото хлапетата усещат, че съм като тях — обясни на Лора. — Виждат, че не съм някакъв академичен сухар.

Само че от него не се очакваше да е като хлапетата. Очакваше се да се държи като възрастен. Част от работата му беше да поддържа известно разстояние между себе си и студентите, ала той го размиваше, защото се нуждаеше от това. Затова, съвсем закономерно, накрая попадна в неприятна ситуация.

Една студентка, момиче с тъжни очи, което имаше сериозни емоционални проблеми — по-късно всички щях да се съгласят, че е така, — взе приятелското отношение и Роби за нещо по-дълбоко и отчаяно се влюби в него. Когато най-сетне осъзна, че чувствата й не са споделени, направи неубедителен опит за самоубийство.

Никой не повярва, че Роби наистина е имал връзка момичето, но баща й го обвини, че я е поощрявал. Тъй като човекът бе бивш възпитаник на университета и един от неговите най-големи спонсори, професор Хокинс са принуди да защити Роби и самият той да преживее неприятни моменти. За негова чест, изобщо не помисли да изостави Роби, но след като момичето напусна университета, му изнесе унищожителна лекция за неподходящото му поведение и липсата на правилна преценка. Вместо да се замисли върху думите му, Роби обяви сърдито, че Лора е била права за Хокинс от самото начало.

— Той е пълен егоист, също както ти каза — горещеше се мъжът й. — Беснее, понеже е трябвало да ме защити пред ректора! А сега, вместо да е на моя страна, ми казва да спра да общувам със студентите си. Представяш ли си? Това момиче не беше наред, а обвиняват мен. Няма професор или преподавател в този университет, който да не е пил бира с хлапетата. Това е единственото, което правех. Знаеш го, Лора.

Да, но също така знам, че не спази дистанцията.

* * *

След няколко седмици, както обикновено в подобни случаи, злощастният инцидент и момичето с тъжните очи и емоционалните проблеми бяха забравени. Но срещу името на Роби стоеше черна точка. А професор Хокинс за първи път си даде сметка, че човекът, на когото разчита да му върши черната работа и да му улеснява живота, може да е таралеж в гащите. Затова от този момент нататък за Роби бе жизненоважно да пази поведение. И той много внимаваше. Вече не ходеше да пие бира в петък вечер със студентите си както преди и повече не стъпи в пицарията или в другите им любими местенца. Но Лора знаеше, че се чувства несправедливо наказан, и се тревожеше да не стане неуправляем.

* * *

Сигурно Лора бе дръпнала твърде силно козината на Моли, защото кучето изскимтя и се отдалечи. Тя се изправи и му даде бисквита в знак на извинение.

„Дали онзи несполучлив изпит не бе причината за всичко, което последва?“, чудеше се Лора, докато Моли дъвчеше доволно в краката й. Дали това не бе съсипало окончателно самочувствието му?

Но подобно нещо бе абсурдно. Животът е пълен с провали и преодоляването им само те кара да израстваш. Един-единствен провал не е в състояние да унищожи куража ти — или самочувствието ти, — освен ако винаги не са били уязвими. Сигурно у Роби е имало нещо от самото начало, някаква слабост, която тя бе пропуснала да забележи в умния, красив, но непроверен младеж, когото бе обичала и за когото се бе омъжила. Все още го обичаше, но сега любовта й бе примесена със съжаление. А това не беше хубаво чувство за една съпруга… или съпруг.

— Радвам се, че с Роби и Кейти ще идем у дома за Деня на благодарността — обърна се Лора към Моли. — Ще ни се отрази добре да се махнем оттук за няколко дни.

В този миг телефонът иззвъня. И изведнъж светът се завъртя на сто и осемдесет градуса. Когато спря да се върти, под нозете й не бе останала земя.

— Лора, не би ли могла да вземеш по-ранен полет? — На телефона беше Джими, гласът му звучеше твърде овладяно, твърде спокойно. — Татко получи сърдечен пристъп.

Осма глава

Следващите няколко часа за Лора бяха като мъгла, накъсвана от телефонни обаждания. Първо се обади на авиолинията, за да смени полета си, след това направи друг! Обаждане, за да откаже билетите за Роби и Кейти — които сега щяха да си останат вкъщи, — понеже не знаеше колко време ще се нуждаят от нея в Ню Йорк. Последваха още разговори с Джими и Джанет за нова информация за състоянието на баща й — било стабилно — и с Фил, който съобщи, че Айрис е в шок и той се безпокоял за нея почти толкова, колкото и за баща им. Позвъни й и Стивън, кой то пътуваше от Вашингтон с Кристина. Това предизвика второ обаждане от Филип, тъй като Айрис се бе разстроила, че Кристина ще идва.

— Мама не харесва Кристина и точно сега е излишно тя да се появява — обяснил бе Филип. — Какво, по дяволите си мисли Стив?

— Може би самият той се нуждае от Кристина?

— Все едно, не биваше да го прави — мама е зле, а това ще я разстрои още повече. Ти кога идваш?

Същия въпрос й зададе и Стив двайсет минути по-късно. Джими се обади да я пита отново подир час.

И през цялото това време, докато говореше по телефона и опаковаше повторно багажа си — вече нямаше нужда от формата с пружина, — Лора се опитваше да не мисли, че в крайна сметка Роби ще получи каквото иска — няма да изкара Деня на благодарността със семейството й.

* * *

Самолетът й излетя същата вечер. Тя седеше изправена в седалката си, без дори да се опита да поспи, защото знаеше, че не може да си го позволи. Беше се обадила на Джанет за последен път от един телефон на летището, научила бе, че баща й „си почива и се чувства добре“, и се бе вкопчила в тези думи. Пропъди всички мисли за един сериозно болен Тео, легнал на тясно бяло легло и заобиколен от болнични миризми и звуци. Вместо това се насили да си представи как той „си почива и се чувства добре“ в слънчева стая с купчина от любимите му книги на нощното шкафче и тихо звучаща музика на Верди. През шестте часа на полета тя си представяше тази идилична картина, докато най-сетне самолетът започна да кръжи за кацане на летище „Кенеди“.

Приземиха се рано сутринта. Приемайки, че всички в семейството ще са в болницата, тя не очакваше да я посрещнат. Но когато излезе от изхода, чу някой да я вика. Озърна се и видя млада жена с тъмноруса коса. Кръглите й лешникови очи и пълни устни се открояваха върху дребното лице. Леката обратна захапка не й позволяваше да се нарече точно хубава, а моравият нюанс на костюма й с панталон би могъл да се опише единствено като електриков.

— Аз съм Кристина — представи се, щом приближи, и подаде ръка на Лора. Значи това беше момичето на Стив. — Вие сте Лора. Виждала съм снимки на цялото ви семейство в дома на вашите родители. Със Стиви пристигнахме преди няколко часа и той реши, че ще е хубаво някой да ви посрещне.

— Благодаря. Много мило от ваша страна. И от страна на Стивън — отвърна Лора, мислейки си, че брат й, който не бе глупак, вероятно бе видял колко е разстроена майка му и се бе възползвал от възможността да държи любимата си настрана от нея.

— Няма проблем. Да идем да приберем багажа ви — усмихна се Кристина и я поведе, движейки се смайващо бързо на високите си и тънки като шило токчета.

Кристина се оказа отличен шофьор — справи се с лекота с подобния на лабиринт изход от летище „Кенеди“. Лора подозираше, че вероятно е толкова добра и в останалите задачи от бита. Блестящият брат на Лора, от друга страна, никога не знаеше с колко пари разполага и постоянно се дънеше.

— Както казах, двамата със Стив пристигнахме току-що и не бяхме край него, когато се е случило. Но както разбрах, майка ти и баща ти са прибирали зеленчуците в хладилника, когато е почувствал болка. Тя се е обадила на брат ти Джеймс, който й казал какво да прави, докато пристигне линейката, и са откарали баща ти в болницата в Уестчестър. Останал е там, докато се е стабилизирал! После брат ти и снаха ти… мисля, че се казва Джейн…

— Джанет.

— Да. Двамата са преместили баща ти в тяхната болница в Манхатън.

— А татко… добре ли е?

Последва пауза, Кристина си подбираше думите. Лора усети как я полазиха студени тръпки. Това не можеше да е вярно, не и за баща й. Искаше й се да заплаче, но нямаше да може да спре, а и каква полза?

— Преди да се кача на самолета, Джанет ми каза, че той е добре… Случило ли се е нещо през нощта? Да не се е влошил?

— Не, не, нищо подобно. Баща ти ще се оправи.

— Слава богу.

— Но има известни поражения. Тази сутрин лекарят… кардиологът е казал на майка ти и на братята ти, че… предупредил ги е, че ще се наложат някои големи промени. Баща ти няма да може да работи повече — това ще го натоварва. Освен това ще трябва да спазва строга диета и да пие лекарства.

— Но ще живее.

— Ако се грижи добре за себе си.

Лора се облегна назад, вече не можеше да спре сълзите. Не беше смъртна присъда. Тео щеше да живее.

— Благодаря ти — промълви. — Как реагира мама?

Отново мълчание.

— Кристина?

— Виж, не е моя работа, но… баща ти питаше за… подробности… какво точно му има.

— Разбира се, че ще пита. Всички са наясно, че той ще иска да знае колкото може повече…

— Само че майка ти… не иска никой да му казва за… уврежданията.

— Моля?

— Не иска баща ти да разбере. Казала е на всички, включително на лекуващите лекари, че не бива да му обясняват.

Майка й да дава подобни налудничави нареждания?! Значи е зле. Много зле.

— Проблемът е, че баща ти наистина иска да знае — продължи Кристина. — Не спира да пита. Мисля, че е по-добре да знае какво го чака.

— Разбира се, че е по-добре! Мама не е на себе си… — Изведнъж Лора усети нужда да обясни това странно поведение на човек, който не беше от семейството. — Не може да си представи как ще живее без татко, затова е изпаднала в паника…

— О, разбирам я. И аз няма да съм на себе си, ако нещо се случи на Стив. — Ръцете на Кристина стиснаха силно кормилото. — Животът ми започна, когато го срещнах. Знаете как е.

— Предполагам.

Но Лора не знаеше. Всъщност не. Дори когато бе лудо влюбена в Роби, не се нуждаеше от него, както майка й се нуждаеше от баща й. И изглежда, както Кристина се нуждаеше от Стив.

* * *

Вече наближаваха моста „Джордж Вашингтон“. Лора погледна през прозореца към наредените една до друг коли и шофьорите, които се опитваха да излязат по-напред от съседа си, за да стигнат до моста три секунди по рано. Изведнъж Кристина каза:

— Майка ти не ме хареса, когато се запознахме.

Божичко!

— Сигурна съм, че…

— Няма проблем. Сама съм си виновна. Представих се зле. Но бях уплашена. Стиви не ми беше обяснил подробности за семейството си, преди да им отидем на гости… но ти знаеш какъв е.

Лора кимна. Знаеше съвсем точно какъв е „Стиви“ и колко несъобразителен може да бъде, когато трябва да подготви момичето си за подобно изпитание.

— Знаех, че баща ви е лекар, а майка ви преподава в университета, а пък аз… не съм много образована, затова бе нормално да решат, че не съм достатъчно умна за Стиви, защото наистина не съм, и…

— Повечето не сме.

— Но когато видях онези свещници и пръстена, който носи майка ви… Исках да знае, че не съм някаква селяндурка, която не разбира от хубави неща. Затова изтърсих, че пръстенът сигурно струва около двайсет хиляди, и сбърках. После Стиви ми обясни. Каза ми, че майка му не обичала да се говори за пари и кое колко струва. — Кристина прехапа долната си устна. — Това е разковничето.

— Разковничето?

— Трябва да си много богат, за да не ти пука кое колко струва. Стиви не ми беше казал, че майка му е толкова заможна.

— Не е. Знаеш ли каква е историята на пръстена, който ти е харесал толкова? Наложило се дядо ми да го заложи по време на Депресията. Мама обича тази история, накарай я някой път да ти я разкаже.

— Шегуваш ли се? Повече никога няма да говоря с майка ти за този пръстен. Научих си урока. — Кристина отново прехапа долната си устна. Изглежда, го правеше, когато бе нервна. — Просто ми се иска да разбере, че не съм със Стиви по сметка. Не, не ми казвай, че не го мисли, и аз щях да си помисля същото на нейно място. Истина е, че обичам хубавите неща — като нейните свещници и всички тия картини по стените в къщата й… Ще ми се да можех и аз да си го позволя. Но знам, че няма да мога, не и ако нещата между Стив и мен се получат. Той нехае за парите. Обича работата си и за нищо на света не бих се опитвала да го променя.

— Наистина ли? Защото аз си мислех, че той има нужда от известно усъвършенстване — пошегува се Лора.

Кристина не се засмя.

— Аз не мисля така. Стиви е страхотен човек. Това, което прави, е… ужасно благородно! Грижи се за хора, които нямат нищо. Ако питат мен, би трябвало всички да са като него.

На Лора й се прииска майка й да можеше да види Кристина в този момент. Деликатните й челюсти бяха стиснати, а големите й очи мятаха искри. Стиви може и да е бил неин защитник преди, но отсега нататък, ако останеха заедно, тя щеше да го защитава много повече.

* * *

Бяха стигнали в града. Кристина зави по магистралата Уестсайд.

— Между другото няма да е зле да изкараш майка си от болницата — каза, докато ловко отбягваше голямо комби, което бе пресякло пътя й, без да даде необходимия сигнал. — Цяла нощ е там, но не иска да се прибере у дома и направо побеснява, щом някой го предложи.

Девета глава

Всички настояваха Айрис да се прибере у дома — и децата й, и лекарите.

— Трябва да поспиш — повтаряха й, сякаш това бе възможно. — Тео не би искал да се съсипваш така.

Влизаха в чакалнята, където седеше тя, придърпваха столовете си до нейния — тежки метални столове, които произвеждаха стържещ звук по пода — и се навеждаха над нея с разтревожените си лица, убеждавайки я колко е разумно да си тръгне. Но в случилото се нямаше нищо разумно! Беше немислимо. Искаше й се да крещи и да удря с юмруци по стената, докато ги разкървави. Тео бе получил инфаркт. Тео можеше да умре. Можеше да умре преди нея! Винаги бе знаела, че единият от тях ще си отиде по-рано, но изобщо не си представяше, че това ще е той, въпреки че бе по-възрастен от нея. Защото не знаеше как да живее без него. Това искаше да каже на синовете си и на снаха си, на лекарите в техните бели престилки, когато завираха лицата си в нейното и изброяваха разумните си аргументи. Не знам как да живея без него, не разбирате ли?

Тео се бе появил в живота й, когато тя бе на двайсет и осем. Когато бе мислела, че е твърде стара да се омъжи и се бе примирила. А после чудото се случи и той се влюби в нея. Беше дълбоко наранен човек, но бе обикнал нещо в нея. И ако част от тази любов идваше от благодарността за сигурното пристанище, и ако Айрис го обичаше повече, отколкото той нея, тъй да бъде. Той я бе обичал. И й беше дал точно живота, който искаше; направил я бе своя съпруга. И дори сега, когато имаше толкова много: и кариера, и деца, и внуци, тя още изпитваше нужда да е неговата съпруга. Знаеше го, защото в миналото имаше случаи, когато бе мислила, че ще го загуби. И се бе чувствала така, сякаш няма за какво да живее.

Майка ми не беше такава, помисли си, докато гледаше грозните жълтеникави стени в чакалнята. Мама обичаше татко, беше се посветила на него. Но винаги задържаше нещо в себе си. И татко го знаеше. Той бе като мен — накрая прие, че е човекът, който обича повече.

Зад нея се чу шум. Бяха отворили вратата на чакалнята. Зачака някой да я приближи и да седне до нея, да се наведе, да вземе ръцете й в своите и да й заговори нежно. Може би е Стив, силно объркан, защото никога не я е виждал толкова инатлива? Или Джими в измачканата си бяла престилка, който ще й предложи успокоително, за да облекчи напрежението? Джанет ще направи същото, само че нейната престилка ще е току-що изгладена. Или може би е Филип, със своята чаровна усмивка, който ще се опита да я прилъже да подремне, сякаш е малко дете. Няма значение кой е, те няма какво да й кажат.

Човекът, който влезе в стаята, не седна до нея. Тя усети нечие присъствие над себе си и погледна нагоре. За секунда помисли, че е Ана, която се е върнала. Но майка й я нямаше от години. Отново погледна нагоре към лицето, което толкова приличаше на Аниното.

— Лора — промълви.

— Мамо, трябва да се прибереш вкъщи за няколко часа. — Лора не посегна да я улови за ръката и гласът й не беше нежен. — Всички са се поболели от притеснение по теб. А и татко не бива да вижда колко си изплашена.

Не мога да го оставя!

— Няма значение какво искаш ти — продължи дъщеря й, четейки мислите й. — Поспи малко, за да не изглеждаш толкова изтощена, после се върни и нека татко те види усмихната. Трябва да изглеждаш силна, дори и да не си. В момента всички имаме нужда от това.

Веднъж, преди години, когато Айрис бе отчаяна заради брака си и дните й се влачеха с мъка, при нея бе дошла майка й. Наредила й беше — излез, иди на фризьор и си облечи хубава рокля. „Трябва да се научиш да се преструваш — казала й беше Ана. — Усмихвай се. Усмихвай се, дори ако трябва да си залепиш усмивката за лицето.“ Айрис бе бясна, но направи каквото й каза Ана и двамата с Тео успяха да закърпят брака, който наистина си струва! Ще да бъде спасен. Сега Лора я гледаше по същия начин като Ана през онзи ден.

Айрис въздъхна дълбоко.

— Джими… и кардиологът на Тео… искат да кажат и баща ти, че сърцето му… че то е… — Тя заекна.

— Че сърцето му е увредено.

— Не искам да му го кажат.

— Да не мислиш, че не подозира? Той е лекар.

— Няма нужда да се казва. Не още.

— Може би за теб няма. Но за него… да си чувала той някога да е крил истината от пациент? Винаги им казва! Най-лошото веднага. Казва, че заслужават това уважение! Сега иска същото и за себе си. И ти го знаеш.

Младото лице на Лора толкова много приличаше на другото; на онова, срещу което Айрис бе негодувала, но и бе обичала с цялото си сърце. Дъщеря й казваше съвсем същото, каквото би казала и Ана. А Ана винаги излизаше права — почти винаги.

— Добре. Да. Знам, че той би искал това.

„Няма значение как се чувстваш — същото бе казала и майка й. — Трябва да се преструваш заради хората, които обичаш.“ Но Айрис не я биваше много в преструвките. Сега обаче бе време да започне.

— Ще се прибера вкъщи да се преоблека — омекна. — Но нямам време да спя. Кажи на Джими да почака, докато се върна, и после могат да съобщят новината на Тео. Искам да съм с него, когато я чуе. Но първо трябва да си сменя роклята и да си направя косата. И ще си сложа малко руж, да не съм толкова бледа.

— Хубаво. На татко му харесва, когато си обръщаш внимание. — Изведнъж строгият глас на Лора потрепери. Очите й се насълзиха и тя бързо се извърна, за да го скрие. Дъщеря й бе не по-малко уплашена от нея. И тя имаше нужда от храбра майка.

— Лора — чу се да казва, — никога вече няма да се разкисвам. Каквото и да се случи. Обещавам.

Лора кимна.

— Сега може ли някой да ме откара вкъщи?

— Да. Вече я помолих.

* * *

— Не мога да повярвам, че си казала на Кристина да откара майка ти у дома! — възкликна по-късно Джанет. — Точно на нея!

— Но май вече се разбират — отвърна Лора. Айрис се бе прибрала у дома, както обеща, и се върна в болницата, облечена в любимата рокля на Тео. Сега двете с Кристина седяха заедно в чакалнята и разговаряха тихо.

— Но мама дори не я харесва — отбеляза Джими.

— Мама и Кристина са един и същи тип жени.

— Шегуваш се — не повярва Джанет.

— Истина е, те си приличат.

— Ти си вълшебница — възкликна Джими.

— Не — възрази Филип. — Просто е по-умна от нас.

* * *

Този ден Айрис удържа на думата си. Стоеше спокойно, докато кардиологът обясняваше на Тео каква е степента на увреждането на сърдечния му мускул. Слушаше как човекът изрежда грижите, от които съпругът й ще се нуждае, след като се прибере у дома. Изобщо не трепна, нито се разплака. Запази спокойствие. Знаеше, че дъщеря й се гордее с нея, и си помисли, че и майка й щеше да е доволна.

* * *

Тео седеше в болничното си легло и слушаше как кардиологът му съобщава новината, която вече знаеше — че е много болен човек. Специалистът използваше технически термини — думите „инфаркт на миокарда“ бяха споменати няколко пъти, — но всичко се свеждаше до това, че доктор Тео Стърн е болен. И няма да стане по-добре! О, ще живее по-дълго, ако взема всички предпазни мерки, които неговият опитен колега от кардиологичното отделение сега му излага толкова внимателно, но няма да е, какъвто е бил. Никога вече. Тео се размърда в леглото накарал бе сестрите да го повдигнат, защото за нищо света не искаше да чуе новината в легнало положение — погледна към Айрис. Тя седеше изправено. Гръбнакът й бе прав като дъска. Скръстила бе леко ръце в скута си. Кимаше и изглеждаше съвършено спокойна. Той знаеше, че вътрешно й се иска да закрещи. Или може би искаше да се сгуши в леглото си като дете и да се изолира от света; виждал я бе да реагира и по двата начина по време на криза. Но някой й бе казал, че трябва да е силна — вероятно Лора, — затова жена му бе облякла хубава рокля, сложила си бе подходящо червило и сега седеше изправено и слушаше кардиолога.

Тео знаеше, че тя се опитва да се държи така, както би се държала майка й. Ана щеше да е скалата, на която всички да се облегнат днес, и сега Айрис се опитваше да е като нея. Айрис винаги щеше да се опитва да прилича на съвършената си майка и винаги щеше да чувства, че се проваля. Тео знаеше и това. Отново погледна към жена си.

О, Айрис, помисли си. Чудя се какво би направила, ако научиш, че майка ти е била много по-сложна жена, отколкото изобщо можеш да си представиш. Защото майка ти имаше тайна, скъпа моя. Съвършената съпруга и майка Ана Фридман имаше тъмна тайна, която аз случайно знам. И винаги ще се чудя как би я понесла ти, ако разбереш… Тео бързо поклати глава. Как може да мисли за това в подобен момент? Сигурно се е побъркал! Айрис забеляза движението и приемайки, че е разтревожен от думите на кардиолога, посегна и погали нежно ръката му. О, да, Айрис твърдо бе решила днес да е силна заради всички тях. Отново щеше да се опитва да е като Ана.

* * *

Лекарите заявиха, че Тео ще може да се прибере у дома едва след три седмици. А когато приятелите и колегите му научиха какво го е сполетяло, в болничната му стая имаше постоянен поток от гости, всички съветващи Тео и Айрис едно и също — че ще е най-разумно да го настанят в специализиран дом. Не старчески, бързаха да се поправят, а някое приятно място, където двамата да живеят в собствен апартамент. Там щеше да има кухня и да им готвят, спазвайки новата, ограничена диета на Тео. Но най-вече — макар никой да не го спомена — щеше да има персонал, обучен да се справя със сърдечни пристъпи, ако Тео получи такъв.

— Това би било най-разумното — каза и Джанет. — Ако се съгласят.

Айрис може би щеше, но децата й знаеха, че баща им няма да го направи. Затова домът на родителите им трябваше да се приспособи към нуждите на болен човек. Всъщност къщата бе идеална за целта. Бяха я купили по времето, когато Тео трябваше да се преквалифицира и семейството нямаше много пари, затова бе малка и по-скоро удобна, отколкото ефектна. Когато Тео отново започна работа, си помислиха да се преместят в някое по-луксозно място, но вече бяха свикнали със съседите си и така и не го направиха. И слава богу, помисли си Лора. Защото, ако го бяха сторили, сега отново трябваше да се местят. Вместо това, с известни промени, малката им къща би могла да се приспособи към нуждите на Тео и двамата с Айрис да продължат да живеят независимо. Лора не можеше да си представи гордият й баща да живее другояче.

Кардиологът им бе казал, че Тео не бива да изкачва стълби — поне не в близкото бъдеще, — затова двамата с Айрис щяха да се нуждаят от спалня на първия етаж. Лора предложи да използват слънчевата веранда отстрани на къщата, още преди години остъклена и с изолация.

— Кажи ми, ако имаш идеи за обзавеждането й — каза майка й.

Разбира се, че Лора имаше идеи; нали от години декорираше собствения си дом. Тя се обади на Роби и го попита дали би се справил сам с Кейти още известно време. Увери го, че ще се прибере у дома за Коледа. Роби отвърна, че може да остане колкото е необходимо. Двамата с Кейти щели да украсят къщата и той дори щял да довърши пазаруването за Коледа по списъка на Лора. По-късно тя си даде сметка, че гласът му звучеше малко странно и прекалено бодро. Но си каза, че Роби просто се опитва да е мил с нея, защото знае колко се тревожи за баща си.

Кристина остана в Ню Йорк и през следващите две седмици помагаше на Лора да боядисва стени, да уплътнява дограмата и да жули подове. Дори Айрис се включи и макар Лора да знаеше, че майка й не умира от удоволствие да тапицира таблата на леглото, все пак трите доста се забавляваха. А вечер, щом свършеха работа, Лора набързо приготвяше нещо за хапване.

— Как го правиш? — поиска да знае Кристина една вечер, докато се хранеха. — Започна да готвиш само преди половин час. Трябва да напишеш книга.

— Да — присъедини се Фил. Той идваше в къщата почти всяка вечер, докато Лора бе там. Веднъж бе довел двама приятели и я помоли да направи прочутия си сладкиш с кестени.

* * *

— Отиде в един специализиран магазин и ми купи форма с пружина — обясни Лора на Роби по телефона.

— Май си прекарвате доста добре.

Така беше, помисли си тя виновно. Сега, когато баща й вече се възстановяваше, на нея й харесваше да е със семейството си и в онази част на страната, където бе израснала. И разбира се, да е толкова близо до Манхатън. Понякога, когато посещаваше Тео в болницата, тя се разхождаше по улиците, надявайки се да улови разговор на някой непознат език или да вдъхне ароматите на екзотична кухня, понесли се от отворените врати на някой ресторант. В подобни моменти осъзнаваше колко силно иска да сподели своите преживявания с дъщеря си.

— Липсвате ми с Кейти — каза сега на Роби. „Искам да заведа Кейти да види балета «Лебедово езеро», както навремето ме заведе моята баба. А след това можем да идем да хапнем замразен горещ шоколад — любимия ми. И искам Кейти да види сняг. Това искам най-много, детето ми да види как пухкавата бяла покривка преобразява всичко и не можеш да познаеш дори собствения си двор. И да чуе тази призрачна тишина, когато светът е студен и застинал…“

— Е, можеш да останеш колкото искаш. — Гласът на Роби прекъсна мислите й. — Няма нужда да бързаш да се прибираш, двамата с Кейти вече се готвим за празника. — За втори път й казваше да остане в Ню Йорк с този странен, прекалено бодър глас.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Нямате ли нужда от мен? — попита тя обезпокоено.

— За бога, Лора, толкова ли неясно се изразявам? Щом казвам, че всичко е под контрол, значи е под контрол!

Предвид тази раздразнителност — и прекалената бодрост на Роби, — тя би трябвало да се досети, че има нещо. Но в момента й бе толкова хубаво у дома, че не й се мислеше какво може да се случва на Западното крайбрежие. Затова се опита да забрави за този телефонен разговор и няколко дни се наслаждаваше на комплиментите, които й правеха всички за готварските й и декораторските й умения. Разхождаше се по Пето Авеню и разглеждаше витрините на „Сакс“, украсени за Коледа, и си представяше как води и Кейти да ги види. Представяше си как гледа дъщеря си да се пързаля със зимни кънки. И се опитваше да не мисли за връщането в Калифорния.

Десета глава

Понякога, когато членовете на семейството са много близки, сякаш братята ти знаят какво мислиш, преди го направиш. И имат тази стряскаща способност да усещат, че се каниш да промениш нещо, когато самият ти още си мислиш, че ще продължиш със статуквото. Точно така се чувстваше Лора в онази студена нощ в края и декември — така се бе случило, че седеше на масата в кухнята на родителите си и с тримата си братя. Работата по спалнята на долния етаж бе приключила, Тео щеше да се прибере от болницата на следващия ден, а Лора се връщаше в Калифорния на по-следващия. Затова семейството се бе събрало да я изпрати. В един момент Айрис, Кристина и Джанет не бяха наоколо и Лора седеше на масата! Пиеше кафе със Стив, Фил и Джими. Фил бе този, който зададе въпроса:

— Лора, колко време Роби работи върху дисертация си?

Това я свари напълно неподготвена.

— Моля?

— Седем години, нали? — продължи Фил.

— Не знаеш колко е трудно. Писането на дисертация изисква време. Той не може да я претупа…

— Наричаш седем години „претупване“? — По-малкия й брат не възнамеряваше да й спести нищо. Понякога го правеше. — И колко още му остава?

— Не мисля, че е твоя работа… — започна тя, но сега се намеси Джими.

— Не всеки става за научна работа — отбеляза.

— Този докторат е мечтата на Роби.

— Всички имаме мечти, но понякога не можем да ги осъществим. Не е позорно, стига да го приемем и да продължим нататък — продължи Фил, който бе направил точно това. Говореше от личен опит.

— Но да се самосъжаляваш и да караш близките си да страдат с теб е егоистично — добави Стив, който бе преобразил собствения си живот. И той говореше от личен опит.

— Ще свърши ли тази година? — попита Джими. — Или следващата? Или по-следващата?

И тя си бе задавала същия въпрос — но отказваше да признае, че е така… от месеци.

— Ще свърши, когато свърши — сопна се. — Хайде да сменим темата. Някой иска ли още кафе?

Ала братята й бяха синове на баща си — не отстъпваха само защото някой им казваше да го сторят. Особено ако този някой бе тяхната сестра.

— Може би едно ново начало ще се отрази добре и на двама ви — настоя Джими.

— Даже може да е по-добре за Роби, отколкото за теб — отбеляза нежно Стив. Тя усети как очите й запариха. Стив Рядко биваше нежен. — Колко още ще върши черната работа на професор Хокинс и ще гледа как връстниците му го изпреварват?

— И колко дълго ще издържи със съзнанието, че е провалът на катедрата? — безжалостно попита Фил. — Знаеш, че всички мислят така, Лора. Академичните общности са същинско гнездо на оси.

Знаеше го. Още по-лошо, и Роби го знаеше. Сега вече наистина й се доплака.

— Скъпа, опитваме се да ти кажем, че може би това продължава твърде дълго — обобщи Джими. Той умееше да е внимателен.

— Наистина продължава твърде дълго — отсече Фил. — Дори Роби не може да спре, значи трябва да го направиш ги.

Лора примигна, за да прогони сълзите.

— Лесно ви е да го кажете! — нахвърли се на братята си. — Нали няма вие да го правите.

* * *

Но, разбира се, след като веднъж въпросът за ново начало — поредното ново начало — бе повдигнат, тя не бе състояние да го загърби. Особено след като и самата тя бе мислила за същото. Проблемът беше, както бе изтъкнала и пред момчетата, че Роби не желаеше да е друг, освен археолог. Беше на трийсет и три, което не беше много, но не беше и двайсет и три, а трябваше да започне отначало. И да признае, че се е провалил в мечтата си. Щеше да е много сърдит на жената, която го накара да си признае това.

Но стана така, че не се наложи Лора да го кара да признава каквото и да било. Защото вечерта преди полета си за Калифорния тя получи обаждане от Роби.

— Беше само купон, Лора, само купон. — Гласът му по телефона звучеше нападателно. Винаги ставаше такъв, когато бе изплашен. — Само няколко хлапета в един от техните апартаменти, да отпразнуват излизането във ваканция. Поканиха ме да се отбия за малко, което според ме си беше комплимент; затова уредих детегледачка за Кейти и отидох. На купон в частен дом. Не съм нарушил проклетото правило на Хокинс да не ходя на бар със студентите си.

— Той не говореше за ходене на бар, Роби. Според него ти допускаше прекалена близост с тях.

— Е, не съм съгласен. И се уморих да ме наказват само защото някакъв кретен от комитета на бившите възпитаници — дето не знае какво да си прави парите — не искал да признае, че дъщеря му е с лабилна психика! Това беше причината за всичко, аз нямам никаква…

— Роби! — прекъсна го Лора. — Какво се е случило?

— Нищо! Нищо толкова шокиращо за хора, които работят с днешните хлапета. Искам да кажа, ако Хокинс още не е разбрал, че повечето му студенти опитват марихуана…

— Божичко. На купона е имало наркотици?

— Марихуана, Лора. Не драматизирай. Просто малко канабис.

— Който е незаконен. Не ми казвай, че ти…

— Разбира се, че не съм пушил със студентите си! Не съм идиот. Освен това съм опитвал и не ми хареса.

Сигурно точно така бе казал и на студентите, когато бе отказал да пуши марихуана. Давайки им да разберат, че не е против. О, не! Печеният господин Макалистър вече е опитвал „това нещо“, но просто не го е харесал. И разбира се, не бе предупредил студентите, че нарушават закона и правилата на университета. Но най-вече не им е казал, че ще напусне купона, ако продължават да пушат дрогата, тъй като е длъжен да докладва. Вместо това сигурно ги бе предразположил: Моля ви, не ме наричайте господин Макалистър тази вечер. Баща ми се казва така. Аз съм Роби. Това бе представата му за границата, за която му бяха говорили. Стомахът на Лора се сви от болезнен страх. Представяше си как е завършила вечерта.

— Какво се случи после?

— Купонът стана много шумен. Наистина много. — Последва пауза. Когато мъжът й заговори отново, нахаканият му тон бе изчезнал. Сега започваше да се самосъжалява. — Това е единствената ми голяма грешка, Лора. Трябваше да помоля хлапетата да карат по-кротко. Но истината е, че и на мен ми беше приятно — отдавна не ми е било толкова хубаво. Затова не казах нищо. И разбира се, един от съседите се обадил в полицията.

Тя си го представи съвсем ясно.

— Разбирам.

— Оттам се обадили на университетската полиция — в знак на добри чувства. Затова не беше чак толкова зле.

— Колко зле беше?

— Видяха марихуаната. И докладваха за нея. Но само на университета. А от университета не искат никой да иде в затвора. — Той си пое дълбоко дъх. Гласът му потрепери. Сега и очите му щяха да се напълнят със сълзи. — Общо взето три хлапета са временно отстранени, момчето, което организира купона, е изключено и… и догодина твоят съпруг няма повече да е преподавател в университет „Къстис“. Тоя лицемер Хокинс ме уведоми, че щял да ме уволни. — Това беше. Възелът в стомаха й се отпусна. Случило се бе най-лошото. — Щял да ме държи до края на учебната година, да не каже някой, че ме уволнява заради купона. — После продължи: — Изглежда, мисли, че трябва да съм му благодарен, само че аз знам, че спасява собствения си задник. Страхува се, че случилото се ще се отрази на репутацията му, и затова ще се опита да го покрие. Дори не иска да ме защити.

Значи Роби най-сетне го бе направил. Загубил бе крехката си позиция в университета. И тъй като едва ли щяха да го включат в докторантска програма в друг университет без препоръката на Хокинс, с мечтата му също бе свършено. Мечта, която бе споделяла и Лора в продължение на седем години.

— Лора, там ли си? Виж, наясно съм, че се издъних. Знаех, че Хокинс ми е вдигнал мерника. Трябваше повече да внимавам. Имаш пълно право да се ядосваш…

Тя чу хленченето в гласа му, но не я интересуваше. Не искаше да го успокоява или да търси начин да му повдигне самочувствието. Телефонът беше в кухнята на майка й и тя се загледа в шкафовете над мивката. Бяха доста очукани, жалко — нямаше да има време да ги боядиса, преди да се върне в Калифорния. Да се върне при… какво?

— Роби, ами нашата къща?

— Тя е на университета. Ще я загубим веднага щом свърши учебната година.

И неговата заплата нямаше да я има. И без това сякаш никога не стигаше, но сега, когато Лора знаеше, че мъжът й няма да я получава, й се видя като цяло състояние. И той ще спре да я получава след колко месеца? Четири и половина? Само толкова време ли имаха? Къде ще идем сега? С малко дете и огромно куче, без работа? Как ще живеем?

— Дали не можеш да говориш с Хокинс и да му обясниш…?

— Да не си луда? Искаш да пълзя пред него? Няма да стане! И в Блеърс Фолс няма да се върна. Изключено.

Това поне бе добра новина. Лора най-сетне бе видяла родното му градче и не беше очарована. А и родителите на съпруга й я харесваха толкова, колкото и тя тях.

— Баща ми ще умре от удоволствие, ако се прибера у дома с подвита опашка! Кучият му син цял живот чака да се проваля. И ще разбия сърцето на мама. Не мога да й причиня това… не мога. — Роби се разрида. И тя най-после го съжали.

— Всичко е наред, Роби. Всичко е наред — започна да го успокоява.

— Не е наред. Имаш пълно право да си бясна… Имаш пълно право да ме напуснеш.

— Никога не бих го направила. — Ако бракът ми пропадне, това ще разбие сърцето на моята майка. Аз също искам да държа родителите си настрана.

Но имаше и други членове на семейството й. Членове, които щяха да се радват да чуят, че Роби се е отказал от мечтата си за докторска степен… И да им помогнат…

От другата страна на линията Роби вече се успокояваше.

— Съжалявам — промърмори. — Не биваше да си позволявам… Не биваше да правя това. Беше просто… като си помислих, че може да се върна там… в Блеърс Фолс… Толкова работих, за да се измъкна от това блато… и се заклех, че няма да се върна никога…

— Няма да отидем там. Обещавам. — Лора мислеше на бързи обороти. Стив имаше политически връзки по цялото Източно крайбрежие заради благотворителната си работа, а Фил познаваше всички финансисти на Уолстрийт Джими и Джанет също имаха широк кръг от влиятелни приятели. Със сигурност поне един от братята й можеха да помогне на Роби да получи друга работа. Работа тук някъде в района на Ню Йорк. — Роби, трябва да затварям имам още няколко телефонни разговора. Но не се безпокой, всичко ще е наред.

Когато се качваше на самолета за Калифорния на следващия ден, и тримата й братя вече разпространяваха новината, че сестра им иска да се върне на Източното крайбрежие и че зет им си търси работа.

Догодина ще покажа на Кейти сняг, помисли си Лора, докато самолетът се издигаше във въздуха.

Единадесета глава

Стив беше този, който намери работа на Роби.

— Не е преподаване — обясни на Лора, когато й се обади с новината. — Ако Роби иска да преподава, трябва да помоли професор Хокинс за препоръка, а се съмнявам, че той ще му я даде. — Лора не беше казала на братята си за огромната каша, в която съпругът й се бе забъркал в Калифорния, но те знаеха, че вече не е близък с научния си ръководител. — Освен това — продължи Стив — може би за Роби е по-добре да се откъсне за известно време от академичните среди. — Каза го дипломатично. Явно братята й бяха решили да се държат деликатно с нея. — В долината на Хъдзън Ривър има малък музей, на един час път с кола от Манхатън. Нарича се „Баркър“ и е посветен на културата на американските племена, живели в района преди появата на европейците — най-вече мохоки и мохикани. Преди няколко години свърших нещо за собственика и той ме хареса. Името му е Леланд Баръсър и музеят е изцяло негова идея. Много е богат, хобито му е археология и през годините е успял да събере богата колекция от артефакти. Построил е музея, финансира го и известно време е бил негов хранител. Но вече наближава осемдесетте и иска някой да поеме работата.

— И ти предложи Роби.

В другия край на линията Стив замълча. Тя си го представи как търси точните думи.

— Ще бъда откровен с теб — каза накрая. — Тази работа е под нивото на Роби. Но е възможност той да създаде нещо там. Леланд има солидни връзки, пари и влиятелни приятели, към които да се обърне. И гледа на музея като на свое наследство. Ако Роби намери начин да го разшири и да го превърне в по-сериозна институция, Леланд с готовност ще го подкрепи.

Ако някой от братята й поемеше това предизвикателство, той щеше да оправдае очакванията. Но Роби не беше син на Тео Стърн. И все пак това беше възможност. И беше на Източното крайбрежие.

— Стив, не знам какво да кажа, освен благодаря.

— Може и да не ми благодариш толкова, като чуеш колко ще изкарва мъжът ти. Музеят „Баркър“ е с много ограничен бюджет.

Но Лора вече бе решила, че този път Роби няма да издържа сам семейството си. Много беше рисковано. Тя имаше друг план.

— Просто искам Роби да работи това, което обича.

Повтори го пред съпруга си, докато седяха на кухненската маса същата вечер, и му каза за музея.

— Все ми е едно какво ще работя — отвърна той. — Просто искам да се махна далеч оттук.

Лора се обади на Стив и му каза, че Роби приема работата. После се върна обратно на изток, за да намери дом за семейството си. Искаше той да е в Уестчестър, близо до Ню Йорк.

— Какво ще кажете за апартамент в блок? — предложи брокерът. — Можете да си го позволите.

Но за своя план тя се нуждаеше от къща. И само след две седмици успя да намери каквото иска. Двете с Айра бяха отишли с колата в Манхатън — Лора бе отседнал при родителите си, — когато спряха за бензин и тя забеляза идеалното място.

— Всъщност в този район все още може да се направи добра инвестиция — потвърдил бе брокерът, когато му се обади по-късно. — Има доста приятни стари къщи, приспособени за обитаване от няколко семейства през петдесетте и шейсетте. Хората вече започват да ги купуват. После бе проверил как стоят нещата със споменатата от Лора къща. — Имотът е доста западнал. На пазара е от една година, но никой не е проявил желание да го купи. Сигурна ли си, че искаш нещо, което се нуждае от толкова ремонт?

Лора беше сигурна.

* * *

Отблизо къщата бе дори по-хубава, отколкото си бе мислела, когато я видя от пътя. Намираше се отгоре на хълма в края на дълга, занемарена чакълеста алея. От двете страни на алеята се издигаха високи дървета, чиито клони са бяха преплели в арка през лятото листата щяха да образуват зелен тунел. Зад дърветата имаше нуждаещи се от подкастряне храсти и задръстени от бурени цветни лехи — тя трябваше да изчака до пролетта, за да прецени какви са пораженията. Тук флоксът би паснал идеално. Също и божурите, розите, лилиите и пресните подправки. Лора щеше да има нужда от пресни подправки.

Вътре я чакаха още добри изненади; макар къщата да бе много занемарена, беше построена солидно. Според брокера водопроводът и електрическата инсталация отговаряха на стандартите, а покривът бе сравнително нов. Повечето проблеми бяха козметични: изцапани и олющени тапети, дървения, която трябваше да се смени, и паркет, който плачеше за освежаване. Но великолепните гипсови корнизи и ламперията бяха оригинални и въпреки че някой бе сменил старите полилеи и аплици с грозни модерни лампи, оригиналните бяха опаковани и складирани. В някогашната бална зала.

— Каква прекрасна стая! — възкликна Лора, когато влезе в нея. — И гледа към терасата и задната морава. Идеална за градинско парти. — Но най-много я вълнуваше кухнята. Затаи дъх, когато брокерът отвори голямата дървена врата с полукръгло горно прозорче. После въздъхна облекчено. — Какъв голям плот! — възхити се. — И тази огромна стара мивка! Разбира се, ще трябва да купя нови прибори и да ремонтирам шкафовете, но керамичният под е страхотен и лесно ще се чисти. Има и достатъчно място за голяма работна маса в средата. — Тя се обърна към брокера. — Харесва ми!

Сега трябваше да намери начин да плати къщата.

* * *

Отиде в кварталната библиотека — какво ли би правил човек без библиотеките? — и прочете всичко за малкия бизнес. Изчисли стойността на ремонта, от който се нуждаеше. Съдейки от работата, която бе свършила в калифорнийската си къща, бе сигурна, че сметките й са точни. После помоли брокера за ключовете от старата къща — обясни, че иска да я покаже на някого — и прекара два дни в пазаруване и готвене. Когато свърши, се обади на брат си Фил и на другия ден двамата пътуваха към нейната къща мечта.

* * *

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, Фил — призна, когато най-сетне стигнаха до къщата по неравната чакълеста настилка.

Брат й огледа съкровището й.

— Когато каза, че ме каниш на следобеден пикник, не знаех, че ще ме доведеш в Къщата на призраците.

— Това, което виждаш, са само повърхностни проблеми, под тях е истинско злато.

Свалиха приготвената от нея кошница с храна и Лора въведе брат си в къщата. Избрала бе къде да направи пикника. Старата бална зала, където през високите прозорци проникваха последните слънчеви лъчи, постели карирана покривка на пода и се зае да нарежда приборите и чиниите.

— Беше много загадъчна по телефона — усмихна се Фил — Надявам се, че не сме нахлули в чужда собственост…

— Не. Човекът, който ми даде ключа за къщата, знае, че сме тук. — Тя отвори един термос и наля в яркочервени купички вдигаща пара супа. Беше неин собствен специалитет, с много гъби, и изпълни въздуха с аромата на червено вино и розмарин, които бе използвала. Наряза пресен самун хрупкав хляб, опечен от нея сутринта, и нареди върху плоска чиния парчета лучен пай — също приготвен по собствена рецепта.

— Ще ми обясниш ли какво става? — настоя Фил.

— Първо опитай супата ми, после ще ти кажа. — Той си взе лъжица. — Харесва ли ти?

— Разбира се. Вкусна е. Сега, ако обичаш…

— Радвам се, че ти хареса. Защото мисля да е едно от основните блюда в новия ми кетърингов бизнес.

— Сериозно ли говориш?

— Имам такава идея. — Всъщност я имаше от доста време, но смяташе, че е невъзможна. Сега, когато най-сетне заговори за нея, едва сдържаше възбудата си. — Повечето хора наемат кетърингова компания за големи официални събития, поне така беше в Калифорния. Мисля обаче, че тукашните жени може да искат нещо по-обикновено. Доста от тях работят навън доста от тях пътуват до работата си. Нямат време да организират малка вечеря за приятели или да приготвят кошница с храна, когато семейството отива на плажа. Преди домакините вършеха това постоянно, но днешните жени са заети. Хората обаче все така искат да посрещат гости и да общуват с приятелите си. Искат животът им да е красив и уютен, просто няма кой да свърши тази работа. Затова ще я върша аз. Ако искаш романтична вечеря за двама, за теб и съпруга, ще ти я доставя у дома, заедно с виното и цветя от моята градина. Ако искаш скромна сватбена церемония у дома, ще осигуря храната и дори ще ушия покривките за маса с цвят, който е в тон с роклите на шаферките. Сватбената ти торта ще бъде уникална, защото ще е домашна. — Вече възбудена, тя се изправи и посочи четирите стени на балната зала. — А някой ден, след като ремонтирам тази стая с красиви корнизи от 19-и век, ще мога да ти я предложа, ако си решил да поканиш двеста гости. — Тя се обърна към брат си и попита задъхано: — Какво ще кажеш?

— Явно отдавна го обмисляш.

— Още когато работех за кетъринговата компания в Калифорния.

— Как мога да ти помогна?

— Искам да купя тази къща и да започна кетъринговия си бизнес в нея. С Роби и Кейти ще живеем тук. Имам малко спестени пари от печенето на сладкиши и ще ми стигнат за авансовото плащане. Но ми трябва капитал, за да стегна това място и да започна бизнеса. Имам бизнес план, Фил. — Тя извади няколко листа от плетената кошница и му ги подаде. — Ако го разгледаш, ще видиш, че очаквам печалба след шест месеца. Мога да го постигна, защото разходите ми ще са много малки. Знам, че ти работиш с предприемачи… — Тя си пое шумно дъх. — … а на мен ми трябват инвеститори, затова, ако има някой, с когото би могъл да говориш…

— Имаш твоя инвеститор.

— Не разбирам.

— Аз ще те финансирам.

— Аз не исках… Не те моля да…

— С удоволствие ще ти дам пари, Лора. Сигурен съм, че ще направя цяло състояние от теб. Щом го искаш, знам, че ще го постигнеш… Това, което си намислила… Лора, не плачи на бизнес среща! Хайде, скъпа… мокриш ми ризата!

По-късно същата нощ, докато лежеше в леглото, твърде възбудена, за да заспи, тя си мислеше: Това е истинско ново начало за семейството ми. Този път ще е различно. На Роби ще му хареса в музея — работата е идеална за чаровен и общителен човек като него, — изобщо няма да се сеща за Хокинс и Калифорния. А аз ще имам своя бизнес. Фил мисли, че ще потръгне. Аз също. И ще е забавно. Да, това е ново начало. Моето семейство вярва в това. Именно тази вяра е довела предшествениците ми в новата страна. Тя ги е крепяла по време на войни и трагедии. Аз произхождам от жилав род.

Тази мисъл й подейства изключително успокояващо.

Дванадесета глава

— Мамо, ти не ме слушаш! — Кейти се закова насред тротоара, принуждавайки и Лора да спре. — Казвах ти нещо, а ти не ме слушаше. Това е невъзпитано! — На дванайсет години Кейти имаше ясни представи за това кое поведение е приемливо и грубостта бе най-отгоре в списъка й на неприемливото. Списък, който бе възприела от баба си. Айрис по-скоро би отрязала ръката си, отколкото да пренебрегне казаното от някого, и Кейти я обожаваше.

Така бе от самото начало. Когато Кейти, Роби и Лора се бяха преместили на изток преди три години, Лора се бе надявала, че дъщеря й ще се сближи с Тео и Айрис, и Кейти наистина ги обичаше много. Но между Кейти и Айрис имаше нещо специално. И Роби, и Тео го бяха забелязали, когато Кейти бе още бебе, а сега повечето от разговорите на Кейти бяха изпъстрени с думите „баба каза“.

Лора погледна малката фигурка, застанала пред нея. Аз съм копие на моята баба, а Кейти — копие на своята. Но Кейти е по-силна от мама, вече го виждам. И така трябва да бъде. Новото поколение е по-съвършено от старото — така е в семействата с традиции.

Но сега дъщеря й стоеше насред тротоара на Медисън Авеню и й беше сърдита.

— Съжалявам. Права си — извини се Лора. — Мислех си за друго и не ти обърнах внимание. Прощаваш ли ми?

Кейти обмисли думите й.

— Прощавам ти — рече накрая. След като мирът бе възстановен, двете с Лора продължиха да вървят. — Баба Айрис казва, че ти все бързаш — укори я сега. — Май мисли, че татко мрази, когато не си у дома за вечеря… е, вярно е… но аз й обясних, че татко не обича да работи като теб.

— Кейти, не е честно. Баща ти ходи на работа всеки ден…

— Но не я харесва. И не разбира защо ти харесваш своята толкова.

Наистина беше умна.

— Какво каза баба Айрис, когато ти й обясни всичко това?

— Просто, че трябва винаги да уважавам баща си. Но аз го уважавам, мамо.

— Разбира се, че го уважаваш. И май си права — не бива да съм толкова заета.

— Може би. Но ти няма да спреш.

Детето ми ме познава.

Истината бе, че на Лора й харесваше да е заета, защото само след три години кетъринговата й компания вече процъфтяваше и тя едва смогваше с работата. Нужни й бях няколко месеца да ремонтира къщата и бе останала в Ню Йорк, докато Кейти и Роби завършваха учебната година в Калифорния. Когато двамата дойдоха на изток с Моли, Лора вече бе стигнала до средата на проекта си. Първо бе стегнала стаята на Кейти. После се бе съсредоточила върху местата, които щяха да й трябват за работата. В продължение на шест тежки седмици бе ремонтирала основно кухнята с двама майстори и я бе обзавела със задължителното професионално оборудване за кетърингов бизнес. Засадила беше цялата градина с нужните й подправки, както и с цветята, които щяха да придружават прясно при готвените семейни обеди и вечери и кошниците с храна за клиентите. Боядисала беше в приятен жълт цвят кухнята, килера, мокрото помещение и задния вход, където държеше градинските си принадлежности, а за прозорци бе ушила пердета в синьо и бяло. Ужасните тапети в трапезарията и хола бяха свалени, а стените — боядисани в топъл сиво-кафяв цвят. Старите полилеи и аплици бяха върнати на местата им, а еркерните прозорци — украсени с кремави завеси от коприна, която тя бе купила с намаление от Лоуър Ийстсайд. Превърнала бе един от ъглите на хола в офис, където да води телефонните разговори с клиентите. После бе започнала бизнеса си и засега бе спряла с останалия ремонт. Балната зала остана недовършена, а също и всички спални, с изключение на стаята на Кейти. Роби постоянно се оплакваше от олющената боя и ронещия се хоросан в тяхната, но Лора все не можеше да намери време да я оправи. По-късно щеше да осъзнае, че е било важно тази стая — която е сърцето на всеки добър брак — да изглежда добре, и щеше да се упреква горчиво. Но в момента просто си казваше, че и нейният ред ще дойде.

Кетъринговата компания на Лора имаше успех още от самото начало. Точно както бе предсказала тя, в първите шест месеца отбеляза малка печалба, а след две години успя да върне парите на брат си; след още една година той щеше да получава печалба. Фил й бе казал, че с парите ще открие банкова сметка на Кейти за следването й в университета. Изглежда, освен домакински умения, Лора притежаваше и бизнес усет.

Разбира се, тя бе правила и грешки. В началото беше действала, сякаш още е в Калифорния, и трябваше да мине известно време, преди да схване голямата разлика между оживеното предградие на най-големия град в света и задрямалото университетско градче. Опитала бе да предложи безплатни дегустации на ястията си в местния мол и едва след няколко уикенда бе осъзнала, че това не е начинът да пробиеш на един пазар, който се движи с космическа скорост и гъмжи от конкурентни продукти и услуги. По съвет на Фил бе стиснала зъби и похарчи част от скъпоценния си капитал за наемането на рекламна агенция. Но щом агенцията си свърши работата, кетърингът на Лора набра скорост. Тя се бе оказала права за работещите жени, които се нуждаят от домакиня.

* * *

— Мамо, видя ли това? — Кейти бе спряла отново. Сочеше витрината на магазина, край който бяха минали току-що. На нея с големи черни букви бе написано „Ние се грижим за болните“, а с малко по-дребен шрифт се съобщаваше, че всички стоки в магазина са дарение и печалби; от продажбата им отиват за две болници, разположени наблизо.

— Какво?

— На витрината има една картина. Много е странна! Кейти улови Лора за ръката и я дръпна към магазина. Ела да я видиш.

Нямаше време да гледат странни картини, ако искат да хванат следващия влак за вкъщи. Лора и Кейти бяха дошли в града за рождения ден на братовчедката на Кейти — Ребека. Двете момичета не се харесваха особено, но семейството си е семейство… а вкъщи Лора я чакаше доста работа. Изпуснеха ли влака сега, тя щеше да загуби ценно време. Но дъщеря й вече я бе смъмрила веднъж.

— Окей, покажи ми тази странна картина.

* * *

Беше маслено платно в красива позлатена рамка, поставено в средата на иначе бедна витрина, затова се открояваше. Беше портрет на жена, облечена според модата. Началото на века — в кремава рокля с много дантели, над които висеше дълъг перлен гердан. Но лицето на жената бе това, което накара Лора да ахне. Навсякъде би познала тези огромни тъмни очи, този тесен нос, тази уста и коса.

— Видя ли я, мамо? — попита Кейти. — Защо държат портрет на баба Айрис на тази витрина?

Тринадесета глава

Жената на портрета не беше Айрис. Явно не. И все пак, тези толкова познати тъмни очи… и тази уста… и този нос.

— Това е баба! — настоя Кейти. — Тя не е от хората, кой то приличат на други хора. Специална е. Трябва да е тя.

— Наистина прилича на нея… много прилича… но не може да е, Кейти…

— Хайде да влезем вътре да попитаме.

Лора хвърли поглед на часовника си. Утре сутринта трябваше да достави седем кошници със закуска на нов хотел, който ползваше услугите й отскоро. Ако изпуснела влака за вкъщи, щеше да й се наложи да работи до късно, за да е готова навреме. Но портретът наистина приличаше много на Айрис… Тя улови Кейти за ръка.

— Добре.

Двете влязоха в магазина.

* * *

— Хубава картина, нали? — усмихна се сивокосата жена, която обслужваше магазина. Носеше табелка, на която с червени букви бе написано „доброволец“. — Боя се, че не знам много за нея. Шефът знае историята на всички дарения, но току-що си тръгна.

Тя извади портрета от витрината и го подпря на една маса, за да могат Лора и Кейти да го видят по-добре. Лицето на Айрис… е, не на Айрис, но на някого, който приличаше досущ на нея… гледаше към прашния магазин със затворено, надменно изражение.

Е, поне в това се различават. Мама никога не е изглеждала надменна.

И все пак приликата бе стряскаща. Лора вече съжаляваше, че бяха влезли в магазина. Картината я караше да се чувства неловко.

— Не мисля, че художникът е известен — продължи жената. — Всъщност, сигурна съм, защото иначе щяхме да я запазим за коледния търг на произведения на изкуството. Но мога да ви кажа кой я е дарил.

— Няма нужда — спря я Лора, но жената вече ровеше в някакви чекмеджета.

Извади голяма черна тетрадка.

— Намерих я — каза след секунда. — О, това е интересно, дарителката е Леа Шърман, имаше бутик точно тук, на Медисън Авеню. Много елегантно място. Предлагаше истинска европейска мода, вече няма такава. — Жената се усмихна на Лора. — Спомням си, защото когато пораснах мама ми купи първата скъпа рокля оттам. Магазинът се наричаше „Леа“ или нещо подобно…

— „Chez Leah“^[2] — каза Лора и кой знае защо, потрепери. — Майка ми пазаруваше оттам. И баба ми също.

— Какво съвпадение. Всъщност може и да не е. Едно време повечето модерни жени в Ню Йорк пазаруваха от „При Леа“.

— Да, сигурно е било така — отвърна разсеяно Лора. Отново бе вперила очи в портрета, вече й бе трудно да се откъсне от него.

— Мамо, може ли да го купим? — Кейти прекъсна мислите й. — Продава се, нали? — обърна се към продавачка.

— Да, мога да погледна цената.

— Ще я подарим на баба — каза Кейти. — Сигурна съм, че ще иска да я види.

В паметта на Лора изплува неясен спомен: беше тийнейджърка и с майка й бяха заедно една събота, когато Айрис, ни в клин, ни в ръкав, бе споделила: „Като дете винаги съм се чувствала не на място“.

Навремето Лора не се бе замислила над думите й. Нейната свенлива майка винаги бе негодувала срещу собствената си красива и чаровна майка и това просто изглеждаше като поредното оплакване за детството й. Ала сега докато Лора гледаше портрета пред нея, реши, по причини, които не би могла да определи, че Айрис не бива да вижда портрета на жената, чиито тъмни очи толкова много приличаха на нейните. Освен това не искаше точно тя дай го покаже.

— Не можем да носим това нещо през целия град, Кейти — каза само. — Рамката изглежда много крехка, ще счупим. — Тя се обърна към продавачката. — Съжалявам!

— Ако желаете, бих могла да ви покажа два прекрасни акварела…

— Не днес, благодаря.

— А бихте ли се подписали в книгата ни за гости? Можем да ви включим в списъка на клиентите.

На Лора изобщо не й беше до това, но жената явно бе разочарована, че не е успяла да им продаде нищо. Лора се подписа в книгата.

— Значи сте абсолютно сигурна, че… — поде жената, но Лора я прекъсна:

— Трябва да тичаме, ако искаме да хванем влака — обясни. Отвори бързо вратата на магазина и избута Кейти през нея. — Късмет с продажбата на картината — пожела през рамо на продавачката.

* * *

Лора и Кейти изпуснаха влака, затова Лора изостана с работата си, както бе предсказала. Беше един часът през нощта, когато Роби се събуди, осъзна, че още не си е легнала, и най-сетне я откри в балната зала.

— Какво правиш? — попита, търкайки сънено очи.

— Сложила съм да пека фруктовите рула за утре и реших да поизстържа дървенията тук.

— Моята сторъка съпруга.

Сега Роби изглеждаше по-добре, отколкото в Калифорния, когато бе толкова сърдит на света. Наченките на двойна брадичка и коремчето бяха изчезнали. Но Кейти бе споменала, че не му е приятно да работи в музея…

„Доволен ли си, Роби? Харесва ли ти новото ни начало?“, искаше й се да го попита. Но нямаше да го направи, защото твърде много се боеше. Защото, ако той не беше щастлив, тя нямаше да знае какво да предприеме. И не искаше да изпитва вина заради него. Знаеше, че това е егоистично, но не можеше другояче. При нея всичко вървеше чудесно; обичаше къщата си и се вълнуваше от работата си, не я интересуваше, че е един часът през нощта, а тя все още пече рула и жули с шкурка. Работата ме удовлетворява и затова не изпитвам умора, Роби. Надявам се и ти да си удовлетворен.

— Бих предложил да ти помогна — Роби прекъсна мислите й, — но и двамата знаем какво се случи последния път, когато се опитах да сваля тапетите.

— С парочистачката се работи трудно — каза тя безгрижно.

— И аз не се справям.

— Не всеки е сръчен в ръцете. Но ти си мозъкът на всичко тук.

Мразя се, когато говоря така — когато се подценявам по този начин. Но се опитвам да те накарам да се почувстваш по-способен от мен. И не ми харесва, когато се усмихваш така.

— Искаш ли да ти направя чай или горещ шоколад? — попита.

— Не, благодаря! Ти може и да издържаш на безсъние?! Но аз съм простосмъртен. Връщам се в леглото. — Тръгна към вратата, но внезапно се обърна. — Лора? — каза. — Не си мисли, че не знам колко си способна.

Тя се почувства така, сякаш я бяха уловили в лъжа.

— Аз не…

— Недей, чу ли? Мога да преценявам хората.

— Ами… Благодаря ти.

Бедата бе, че тя не знаеше дали това му харесва или не. Съпругът й ставаше все по-труден за проумяване.

— Правиш всичко с такава лекота — продължи той.

— Е, някои неща. Да ушиеш покривка за легло и да изпечеш кейк не е висша математика.

— Неуморната Лора Макалистър с нейния страхотен дух. — Той се засмя. Но не я гледаше, затова тя не видя дали смехът е стигнал до очите му. — Някой трябва да напише книга за теб. Може и ти самата. Обади се на тукашния вестник. Те имат такава рубрика.

— Не мога да се обадя във вестника и да се хваля сама. А и никой няма да се интересува от мен.

— Колко жени могат да се похвалят с подобен дух? По дяволите, Лора, ти си сбъднатата американска мечта. Ти си като онова момиче скаут, което пораства и завладява света. — Той отново се засмя и тя отново не можа да види очите му. — Не се подценявай. Направи си реклама. Работата ти ще се увеличи стократно.

— Не знам…

— Ще видиш, че съм прав. Ти си от хората, които никога не се провалят. Всички обичат да четат за победители. — Той се прозя. — А сега отивам да си легна.

След като си тръгна, тя още имаше чувството, че не знае какво мисли съпругът й — нито за къщата, нито за работата й, нито за живота им. Или за нея самата.

Ако имах съвършен брак, нямаше да се чудя какво му е в главата. Щях да съм наясно, защото щяхме да разговаряме. Но вече не съм сигурна дали знам какво е съвършен брак. Понякога дори си мисля, че колкото по-малко казваш, толкова по-добре.

Тя продължи да жули с шкурката. След няколко минути в стаята влезе Моли. Лора настани кучето — чиито стави вече започваха да се сковават от артрита — на една купчина стари чаршафи.

— Сега сме само двете, момичето ми — промърмори и продължи да работи.

Четиринадесета глава

Предложението на Роби не й излизаше от главата. Една публикация в местния вестник би била добра реклама на бизнеса й. И макар да не си го признаваше, щеше да е приятно да види името си напечатано. Изглежда, внучката на бабинка имаше его. И какво ли би казала баба й за това? Тя винаги се бе старала да стои в сянка, за да изпъква съпругът й.

И аз го правех, но не се получи, бабо.

Лора обаче още търсеше начини да се реваншира на Роби. Приготвяше специални вечери със свещи и вино.

Но след като сложеше Кейти да си легне и разходеше Моли, обикновено ставаше твърде късно двамата да седят и да се наслаждават спокойно на храната. Освен това Роби се оплакваше, че понякога изисканата й храна е твърди тежка за него.

Затова му каза, че наистина трябва да се направи нещо със занемарената им спалня. Роби се закле, че той ще боядисва, сглобява, жули с шкурка и реже с трион, стига първо да се отърват от ужасните тапети, и двамата се засмяха. Но много скоро мъжът й се отегчи.

— Господи, жулим този под от седмици — оплака се.

— Само два дни.

— Е, на мен ми изглежда повече. Не можем ли да наемем майстори?

— Така няма да изпитваме удовлетворение от работата!

— Ти може би. Но аз имам по-интересни неща за вършене.

За жалост, каквито и да бяха тия неща, не включваха работата му в музея.

— Ще ти призная нещо, Лора — бе казал Стив по време на едно от идванията си в Ню Йорк, — Леланд е разочарован от Роби. Очаквал е да е по-напорист и да привлече повече внимание към музея.

Значи Кейти е била права — на Роби не му се работеше в музея. И тъй като бе верен на себе си, не полагаше никакви усилия. А тази работа му бе поднесена на тепсия, след като бе съсипал кариерата си заради своя инат и незрялост. Но една любяща съпруга не бива да позволи на никого — дори на по-големия си брат — да знае, че тя смята! Мъжа си за инат и незрял. Една любяща съпруга защитава съпруга си на всяка цена.

— Сигурна съм, че Роби прави всичко по силите си да създаде репутация на музея. Но за това е нужно време.

— Там е вече три години, а не е направил една голяма изложба. От един музей в Масачузетс са му предложили съвместни инициативи, но изобщо не си е направил труда да отговори.

— Задълженията му не са точно определени. Може би не знае какво се очаква от него.

— Е, това вече няма да е проблем. Тъй като явно не може да проявява инициатива Леланд ще назначи съвет на директорите, който периодично ще упражнява контрол. Засега не искат да се знае, никой не желае да го обижда, понеже ми е зет, но вече ще му поставят конкретни задачи.

Лора се приготви за избухването, което щеше да последва, щом Роби научи новината. Но той изобщо не я спомена. А и в онзи момент тя бе по-заета от всякога — от един от хотелите, които купуваха кошниците й със закуски, я бяха помолили да се погрижи за организирания от тях коктейл — благотворителна проява за подпомагането на деца с артистични способности и нисък доход.

— И ти, разбира се, каза „да“ — намръщи се Роби, щом разбра.

— Погледни го от добрата страна. Сега няма да имам време за паркета в спалнята и ти можеш да извикаш майстори.

— Хм, привилегиите на мъжа с успяла съпруга.

* * *

Само за един ден Лора се потопи в съвършено нов свят. Трябваше да направи дегустация на ордьоври за комитета, който организираше благотворителната проява. Трябваше да наеме сервитьори и бармани, а също маси, столове и тента. Трябваше да купи покривки за масите, салфетки и кошници за цветните аранжировки, нейната запазена марка. Трябваше да изчисли цената на човек.

— Сигурна ли си, че искаш нещо толкова сложно? — попитала я бе майка й.

Беше неделя следобед и Кейти и Лора обядваха с Айрис и Тео. Това бе ритуал, който Кейти и Лора изпълняваха всяка седмица, откакто бяха пристигнали в Ню Йорк. Тя искаше детето и да прекарва колкото може повече време с Тео, защото, макар възстановяването му след инфаркта да бе задоволително — поне така казваха докторите, — със сигурност не беше здрав. Освен лекарствата, които пиеше постоянно, сега имаше и кислородна бутилка, прибрана дискретно в спалнята на първия етаж. Той я използваше неохотно и гледаше да я избягва когато децата и внуците му бяха край него, но фактът, че се нуждае от нея, бе нещо ново. Айрис не говореше за нея, сигурно защото той искаше така, но Лора бе забелязала, че всеки път, когато здравето на Тео се влоши, майка й сякаш започва да се тревожи повече за брака й. Сега повтори:

— Сигурна ли си за тази работа?

— Трябва да опитам. Само коктейли и ордьоври са, няма да е пълната програма. Тази поръчка е най-голямата ми досега, не е сложна и е начин да разширя бизнеса си. — Айрис взе една чиния и започна старателно да я плакне.

— Двамата с Роби не печелите ли достатъчно и сега? Защо трябва да се разширяваш?

— Ами сигурно… защото обичам предизвикателствата. Искам да видя колко далеч мога да стигна… Нали и ти постъпи по същия начин. Върна се в университета и защити докторска дисертация.

Айрис остави чинията и я изгледа.

— Но изчаках, докато съпругът ми бе готов за това.

Знаех си, помисли си Лора, всъщност тя се безпокои за реакцията на Роби.

— Искаш да кажеш, че Роби не е готов? Той ли ти го каза?

— Не. Не би го направил.

Не и с толкова думи. Но би й дал да разбере — много деликатно, разбира се — колко е заета Лора. И колко малко време прекарват заедно.

Сега е осемдесет и втора година, мамо. Жените не слагат на първо място удобството на съпруга си.

— Знам. И знам, че това, което ще кажа, ще ти прозвучи старомодно, но… ти имаш добър мъж, Лора. Той е добър баща… и добър съпруг…

— Така ли? Ти откъде знаеш?

— Никога не е погледнал друга жена.

Това беше отговорът — критерият на майка й за добър съпруг. Може би още я болеше от изневерите на Тео, дори след всички тези години, или може би просто неуверена жена като Айрис би поставила верността на първо място.

— Все още мисля — продължи Айрис, — че съотношението на отстъпки в брака е седемдесет на трийсет. В най-добрия случай. И жената е тази, която трябва да даде седемдесетте процента. Не ме интересува колко са се променили времената.

Изведнъж, неочаквано за самата нея, в очите на Лора се появиха сълзи. Майка й не я бе критикувала никога досега — не и по този начин, не за нещо толкова сериозно. Не би трябвало да се чувства толкова засегната, но беше.

— Аз давам сто процента — отвърна бързо. — Винаги. И Роби го знае. При нас всичко е наред.

— Добре — каза майка й. — Само това исках да чуя. — Наведе се и целуна Лора по бузата. — Бракът не е лесна работа, но когато е добър, е една от най-големите радости в живота.

* * *

По-късно същата вечер Лора лежеше в леглото до Роби. Той вече спеше, но тя не можеше да се унесе. Затвори очи, ала разговорът с Айрис не й даваше мира. Майка й бе съвременна жена в много отношения, но когато ставаше въпрос за отношенията мъж-жена, сякаш бе от друго поколение. Представите й бяха от миналия век; според нея една неомъжена жена не би могла да има пълноценен живот и единствено жената бе отговорна за неуспеха на брака. И макар да боли, когато любимият човек изневери, тя бе длъжна да му прости, защото мъжете са си мъже. Лора беше сигурна, че майка й не би се чувствала по същия начин, ако изневеряваше съпругата.

Най-сетне Лора се унесе. Умът й обаче, както обикновено се случва, продължи да се рее на границата на съня. През съзнанието й премина образът на Айрис, но в този образ очите на майка й бяха тъжни. Винаги когато някой разочароваше Айрис, очите й добиваха това изражение! Сякаш току-що е преживяла ужасна трагедия. Лора помнеше това изражение от най-крехка възраст. И помнеше как навремето си обещаваше да не прави нищо, което го предизвиква. И изведнъж, както се случва в сънищата и кошмарите, очите на майка й се превърнаха в очите от портрета, който тя и Кейти бяха видели в благотворителния магазин. Лора отново изпита същото чувство на неудобство, което я бе споходило в магазина. Но после картината избледня и тя заспа.

* * *

Тео дишаше леко, но по-дълбоко, отколкото когато бе буден. Айрис се отпусна в леглото до него, защото това бе нейният сигнал, че е заспал. Но самата тя не затвори очи; бе твърде обезпокоена. „Защо се държах толкова строго с Лора тази вечер?“, мислеше, втренчена в тъмнината. Не съм някаква задръстена домакиня, която смята, че жената не бива да има собствен живот. Исках да направя кариера и да се реализирам и го сторих… Само че не за сметка на съпруга ми, това е разликата.

Роби изглежда доста отнесен напоследък, изобщо не говори за работата си и за музея. Помня го като студент — колко се вълнуваше за бъдещето си и какво иска, да направи. Бе имал толкова много, мечти. Сега Лора е тази с мечтите. Тя е щастлива, но той не е, вижда се с просто око. А това не е здравословно за една двойка.

Искам бракът на Лора да е добър. Моят невинаги бе такъв. Двамата с Тео се обичахме, но се наранявахме. Аз съм възпитана по друг начин — родителите ми правеха всичко възможно да не се нараняват. Бяха добри един с друг и добри един за друг. Това искам за Лора и Роби, искам да са като мама и татко, не като Тео и мен.

И все пак, дори когато си го помисли, в главата й изплуваха неясни спомени от кавги между Ана и Джоузеф. Не се случваха често, но бяха много остри и изключително болезнени. И винаги баща й ги бе започвал — от ревност. На няколко пъти едва не обвини Ана, че е влюбена в друг мъж. Беше несправедливо от негова страна и напълно невярно. Но все пак в майка й сякаш винаги бе имало някаква резервираност… не, не, истината беше, че баща й, който бе голяма опора за Айрис, винаги се бе чувствал несигурен по отношение на жена си. А подобно чувство би могло да си направи лоши шеги с всекиго.

Не ми се мисли за това сега. Не искам да си спомням времето, когато баща ми подозираше мама за нещо, което не би простил никога. Тя бе невинна, накрая той го разбра и двамата бяха щастливи. Както искам да е щастлива и дъщеря ми. Моята дъщеря, която е досущ като майка ми.

До нея Тео дишаше все така спокойно. Тя се заслуша за миг. Напоследък изчакваше да се увери, че той е добре, преди самата тя да се унесе. Според лекарите съпругът й се крепеше, предвид тежкия инфаркт, но вече бе получил два микроинфаркта — единия посред нощ. Затова сега в единия ъгъл на стаята имаше кислороден апарат. Айрис се опитваше да се успокои от факта, че той е там, но истината бе, че това оборудване я плашеше. Единственото, което я успокояваше, бе звукът от равномерното дишане на Тео, докато спи. Затова сега лежеше до него и се ослушваше. Това малко упражнение бе безполезно, но тя просто имаше нужда от него.

* * *

Преди да отвори очи, Тео изчака да се увери, че съпругата му е заспала. Айрис не подозираше, че той знае за наблюдението, на което го подлага, преди да заспи, за да се увери, че е добре. В миналото подобно внимание би го подразнило, но сега намираше, че е хубаво да те обичат така — особено след всичко, което двамата бяха преживели. Той обърна глава — много леко, внимавайки да не събуди, — за да погледне лицето й върху възглавницата него. Айрис. Съпруга. Любима.

Извървяхме дълъг път заедно, скъпа моя. Иска ми се да можех да ти благодаря, че беше до мен. Но знам, че каквото и да кажа, сега само ще те подплаша. Може би по късно, когато съм по-близо до… е, може би по-късно ще намеря подходящия момент.

Петнадесета глава

— Само проверявам инвестициите си — каза Фил по телефона. До коктейла, който Лора щеше да организира за фондацията за изкуства оставаха три дни и той се обади да разбере как вървят нещата.

— Има голяма разлика между приготвянето на няколко кошници с храна и правенето на пай с кашкавал за триста души. И трябва да е с кашкавал, не с раци, защото раците са твърде скъпи. Фондацията иска да събере колкото може повече пари.

— Ще се справиш.

— Най-сетне успях да убедя председателката на съвета на учредителите, че сангрията^[3] е по-добър избор от пунша, който майка й винаги предлагала на градински партита. Сервитьорите ще обикалят с кани и няма да има нужда да наема купа за пунш.

— Браво на теб.

— Освен това поръчах да ми направят пръстени от сухи цветя за салфетките — гостите ще могат да си ги отнесат като сувенири, — а учениците от курса по рисуване направиха картичките с имената.

— Виж ти! И това ли е работа на кетъринга?

— Не. Но никой друг не се сеща за тези дребни детайли, а те са много важни.

От другата страна на телефона настъпи пауза.

— Ти наистина обичаш работата си, нали? — попита Фил.

— Че защо да не я обичам? Занимавам се с украсяване, готвене и пазаруване… все неща, които ми е приятно да върша… а като дойде време да се почиства, плащам на едно приятно хлапе, което събира пари за колежа, да дойде да ми помогне. Какво по-хубаво от това?

— Завиждам ти.

— Искаш да правиш пръстени за салфетки и пай с кашкавал?

— Не. Но мисля, че…

— Какво?

— Че е хубаво да правиш онова, което обичаш.

— О… — От известно време Лора усещаше, че брат й не изпитва удоволствие от работата си, но когато сам се изпусна, тя не знаеше какво да каже. — Фил… аз…

— Съжалявам, не биваше да хленча. Аз съм добър в занаята и печеля много пари.

Но в нашето семейство не работим само за пари. Искаме да си изкарваме прехраната, но и да сме влюбени в работата си. Само че не можеше да го каже, защото Фил бе изоставил страстта си.

— Размажи ги на тази благотворителна проява, Лора.

— Обещавам.

* * *

Партито мина отлично. Всички се съгласиха, че пръстените за салфетки са чудесно допълнение, и никой не повярва на председателката на борда, когато заяви, че сангрията е била нейна идея. Седмица след като фондацията изпрати чека на Лора, една художествена галерия край река Хъдзън се свърза с нея за кетъринг при откриването на нова изложба. А местният вестник, с който Роби предложил да се свърже, не само публикува статия за нея, но и я покани да пише за тях.

— Ще е колонка със съвети за дамската страница — обясни тя на Роби. — Читателите ще задават въпроси за рецепти или пребоядисване на кухненски шкафове и аз ще обяснявам как го правя.

— Значи вече си и писателка. — Гласът му прозвуча странно.

— Идеята беше твоя, Роби — отвърна тя бързо. — Никак не бих се сетила, ако не беше ти.

Виждаш ли, мамо? Опитвам се да му припиша всички заслуги, за да е доволен. Още съм достойна внучка на бабинка.

Но той дори не си направи труда да се усмихне.

* * *

— Хайде да заминем някъде — предложи Роби. — Нуждаем се от почивка.

— Моментът не е удобен. Имам да пиша за колонките във вестника и ми предложиха една сватба — първата. Ще правя всичко — храната, цветята, декора и музиката…

Само че това не бе истинската причина да настоява да заминат. Иска да ме откъсне от работата ми, помисли си тя. И това беше нещо ново. Бизнесът ми вече е твърд голям и той се опитва да ме ограничи.

— Хайде, Лора — продължи съпругът й. — Нека друг се занимава със сватбата на някакво си разглезено богаташко момиченце. Знаеш, че ангажиментите няма да свършат.

— За мен е важно да изляза на този пазар — важно е за всяка кетърингова компания. И е първата ми възможност.

— Е, аз смятам да си взема отпуск. Не съм бил в Охайо от шест месеца, а ти дори по-дълго…

— Знам.

— Майка ми е съвсем сама. Няма си никого.

— Да, Роби, знам.

По ирония на съдбата бащата на Роби бе умрял няколко месеца след преместването им в Ню Йорк. И Роби изведнъж бе променил отношението си към родния град. Сега обичаше да ходи на гости в Блеърс Фолс и, изглежда, напълно бе забравил, че преди наричаше града „блато“.

— С твоите родители се виждаме постоянно — изтъкна той сърдито.

— Да, и съм ти много благодарни…

— Е, мисля, че и майка ми заслужава известно внимание.

— Ако не беше точно сега… Роби, знаеш колко работих, за да стигна дотук; трябва да се възползвам от възможността.

Само че той не желаеше тя да го прави. Там беше целият въпрос.

— Защо не заминеш сам? — попита в отчаянието си. — Поздрави майка си от мен и й кажи, че през лятото всички ще отидем в Охайо. Тогава няма да съм толкова заета.

— Искам да взема и Кейти. Пролетната й ваканция наближава, а мама пита за нея.

— Разбира се.

Оказа се обаче, че и за Роби моментът не е подходящ. Не и според работодателя му.

— Роби е заминал за две седмици. — Стив беше бесен по телефона. — В момент, когато всички деца са във ваканция и родителите им търсят къде да ги заведат — например в местния музей.

— Но Кейти може да иде на гости на баба си само сега. — Добрата съпруга защитава съпруга си. При всички обстоятелства.

— Роби не е поискал отпуск. Просто е обявил, че заминава. Това не прави добро впечатление на съвета на попечителите или на човек като Леланд, който вече се чуди защо плаща на Роби. По-добре му кажи да се вземе в ръце. Няма да мога да му спасявам кожата още дълго.

Ала когато тя се опита да говори с Роби, той каза само:

— Струваше си, Лора. Когато видях изражението на мама… толкова се зарадва на Кейти. Беше на седмото небе. Само че Кейти й разказа друга история.

— Баба Мак… ама че го мразя това име, мамо…

— Тя държи да я наричаш така. Какво за нея?

— Не спря да плаче, когато с татко си тръгвахме. Каза, че той много й липсва — все едно някой й отрязва дясната ръка.

— Сигурно татко ти се е разстроил.

— Да. Той много я обича. Но, мамо… — Кейти замълча.

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо… лошо… за мен.

— Щом е за теб, не може да е толкова лошо.

— Да, може. Понякога… не харесвам баба Мак. Знам, че трябва да обичаш роднините си, и аз се опитвам… но тя все плаче и кара татко да се чувства зле, сякаш е виновна за нещо… А за теб казва, че си егоистична. — Лора си пое дълбоко дъх, избухването й беше грешка, макар да се почувства по-добре. Сега не искаше да влошава нещата.

— С баба ти Макалистър сме различни. Не ни е лесно да мелим брашно заедно, но се опитваме. И през повечето време успяваме.

— Но ти не я харесваш — отсече Кейти. Ясно беше, че що се отнася до нея, темата е изчерпана. Лора реши да остави нещата така. Но същата вечер, докато завиваше Кейти, стана ясно, че момичето още мисли за Охайо. — Обаче харесвам чичото на татко, чичо Доналд — заяви, докато придърпваше завивките към брадичката си. — Той е много мил. Тревожи се, че няма кой да поеме универсалния магазин.

— Кога ти го каза?

— Каза го на татко, чух ги да си говорят. Не знаеха, че слушам. — Кейти се прозя. — Радвам се, че не живеем в Блеърс Фолс. Тук ми харесва.

— И на мен.

— А ако на татко понякога му е самотно, защото е тук с твоето семейство, а не със своето, както казва баба Мак, ние ще се погрижим за него, нали, мамо?

— Това ми е работата — увери я Лора и опита да се усмихне.

* * *

— Как може да позволяваш на майка си да говори такива неща по мой адрес? — попита раздразнено съпруга си по-късно същата вечер.

— Лора, не й се сърди, остарява и й е мъчно за Кейти.

— И затова говори гадости за мен?

— Самотна е — това е всичко. Иска да се върна у дома заедно със семейството си.

— Ти никога не си искал да живееш в този град. Нямал си търпение да се измъкнеш.

— Знам. Но не мога да й го кажа, нали?

— Казала е на детето ми, че съм егоистична.

— Ревнува. Иска Кейти да опознае и моята страна.

— Откога двамата с теб имаме страни?

— Знаеш какво имам предвид. Кейти е малко по-близка с твоето семейство, отколкото с моето, и мама се чувства пренебрегната. Знам, че вината не е твоя, и не те виня. Но и ти не ме вини за нещата, които казва мама. Да не говорим повече за това.

Тя имаше избор; би могла да направи както иска той да замълчи или да му покаже колко е ядосана. Би могла да се разкрещи и двамата да се скарат. Във филмите и в романите, когато между двама съпрузи избухне скандал, това им се отразява добре и после те се чувстват по-близки. Родителите й също се бяха карали. Само че те се обичат и по някакъв интуитивен начин усещаха, че не рискуват като избухват. Двамата с Роби обаче не биваше да избухват — защото не можеха да рискуват.

Затова Лора замълча и си легна.

Шестнадесета глава

— Днес ще обядвам в града. С една писателка — онази дето написа статия за мен в списание „Жените“ — обясни Лора. Публикацията бе излязла преди месец, но Роби някак си бе пропуснал да я прочете. — Казва, че имала идея и иска да я обсъдим.

— Каква идея? — попита Роби.

— Не знам. Лилиан — така се казва, Лилиан Андерсън беше много загадъчна. Ще обядваме по-късно и вероятно няма да се прибера преди шест. Сложила съм да пека пиле за теб и Кейти за вечеря.

* * *

— Искам да напиша поредица от книги на Лора Макалистър — обяви Лилиан сред облак цигарен дим. Пушеше с черно цигаре, рамките на извънгабаритните й очила бяха черни, черна бе и лентата за глава, с която бе прибрала русата си коса. Жената звучеше много въодушевено: — Двете ще направим състояние, а ти ще станеш име в лайфстайл бизнеса!

— Искаш да напишеш книга за мен?

— Искам да напиша една с теб — всъщност повече от една. Нещо като продължение на твоята колонка за домакински съвети, но за по-образовани читатели. Поредицата ще е луксозна, с твърди корици и много илюстрации. Аз ще ти помагам за текста.

— Но аз пиша колонката си за неколкостотин читателки, които са наясно, че нямам специално образование. Просто им обяснявам как аз правя нещата.

— Точно това му е хубавото, скъпа! Ти си обикновена. Не си завършила кулинарно училище, но можеш да приготвиш менюто на цяла сватба и да изпечеш и украсиш сватбена торта. Не си професионална градинарка или декораторка, но вършиш и това. И можеш да го обясниш простичко. — Лилиан угаси фаса си. — Идеята ми е тези книги да са за стилния дом, Лора. Нещо, което е на изчезване. За да го имат, хората трябва да платят на професионалист, а повечето не могат да си го позволят. Ти им показваш как да направят нещо сами.

За миг Лора се върна в бабината си къща.

— Някогашните домакини правеха всичко с много любов. Само това си спомням.

— Говориш за нашите майки, нали?

— И баби. Това беше техният начин да покажат, че ни обичат — с ястията, с обзавеждането на стаите, с цветята в градината.

— Градинарство и любов — досега не ги бях свързвала.

— И аз — допреди минута.

— Значи ще работим заедно?

— Да. Ще работим.

— Слава богу! Защото вече продадох идеята на издателство „Кресънт“.

— Издателство „Кресънт“? Те публикуваха книга на научния ръководител на мъжа ми.

— Да. Специализирано издателство са. Сега се опитват да пробият на масовия пазар. Допадна им идеята за поредица с теб.

* * *

— Първата ми книга ще е озаглавена „Сватбите на Лора“ — обясни Лора на Филип. — Ще давам съвети на моите читателки — сериозно звучи, „моите читателки“.

— Много сериозно. Продължавай.

— Ще ги уча как да правят сватби у дома. Ще им обяснявам как да оформят поканите, да аранжират цветята, има и няколко глави за подбора на менюто, плюс рецепти. А също и модел на торбичка, където гостите да държат семената, с които поръсват булката и младоженеца.

— Защо започваш с книга за сватби?

— Защото ще правя сватбата на Стив и Кристина. — Стив най-после бе помолил безкрайно търпеливата Кристина да се омъжи за него. — Ще сключат брак през втората седмица на юни, идеално време за книгата; снимките за илюстрациите ще се правят в моята къща; сватбата ще бъде в моята бална зала, имам и съвсем нова професионална кухня в мазето…

— Чакай малко. Да не би да ми казваш, че си убедила Стив да включиш сватбата му в твоята книга?

— Тя е по-скоро за мен и какво правя аз.

— Но говорим за Стив все пак. Необходими му бяха две години да предложи брак на Кристина. Той мрази суетнята.

— Да, но аз му обещах да спомена, че той работи за благотворителна организация и всички дарения са добре дошли.

— Голям манипулатор си.

Лора се засмя.

— Исках да се съгласи. Лилиан казва, че книгата ще звучи по-лично и убедително, ако сватбата е на близък човек.

— О, наясно съм. И все пак си манипулатор.

* * *

Лора се изненада колко време отнема подготовката за една книга — струваше й се, че Лилиан постоянно й изпраща бележки за отделните глави и въпроси от рода на: как се пише „фрикасе“. Ала истинската работа върху проекта, както вече го наричаха, не можеше да започне без фотограф.

— Познавам точния човек — увери я Лилиан. — Страхотен е. Ще го харесаш. Разбира си от работата и ще те представи в най-добрата светлина. Ще уредя един обяд за трима ни.

— Ще чакам да се обадиш — отвърна Лора.

Чакането продължи две седмици, но никой не се обади.

— Може би тази книга е пълна фантазия — пошегува се тя пред Роби.

— Ако е така, „Кресънт“ ще ми се издигнат в очите — беше отговорът му. И го каза сериозно.

— Наистина ли? — Тя се опита да скрие раздразнението си.

— Хайде, Лора. Знаеш, че те издават сериозни учебници. Не съвети за ентусиазирани домакини. Но може би дори издателство като „Кресънт“ е готово на всичко, за да изкара някой долар.

— Сигурна съм, че не искаше да ме обидиш.

Той се позасрами.

— Съжалявам. Просто си мисля, че някога аз бях този, който искаше да пише книги. Значими книги, за древни цивилизации и историята на човечеството. Какъв глупак съм бил!

— Все още не е късно…

— За какво? Толкова съм се отдалечил от истинската си работа, че вече не си спомням кой съм.

— Можеш пак да се върнеш в университета… сега ще ти е по-лесно, понеже няма да си толкова зает. Аз ще издържам семейството.

Защо ли продължавам да опитвам? Защото го съжалявам. Уморих се да изпитвам съжаление към мъжа на живота ми.

— Как не! Това вече ще е върхът на унижението. И бездруго ни издържаш, скъпа. Не бих могъл да си позволя тази скъпарска кола, която ти купи…

— Трябваше ми за работата… отивам с нея на срещите ни с клиенти…

— Друго имах предвид — прекъсна я той, сякаш говореше на дете, което не е много умно. — С мизерната заплата, която изкарвам — и не съм забравил, че дължа работата си на благоволението на брат ти, — не бих могъл да се съревновавам с теб.

— Роби, ние сме семейство. Между нас няма съревнование. — Но това беше лъжа, знаеха го и двамата.

— Просто казвам да не се изненадаш, ако някои от по-умните глави в издателство „Кресънт“ са взели надмощие! И затова нямаш новини от оная драскачка или от фотографа фантом. Сигурно са решили, че книгата е под нивото им, и са се отказали.

Макар Лора да знаеше, че той го казва от яд, думите му все пак я разтърсиха. Опита да се обади на Лилиан Андерсън, но телефонният й секретар съобщи, че в момента отсъства. Понечи да звънне на редактора й в „Кресънт“, но после се отказа, за да не излезе, че се безпокои за проекта, а вече наистина бе така, но нямаше нужда хората да го знаят. А след това се случи друго, за което да се тревожи.

— За какво говориш, Роби? — попита невярващо. Беше няколко дни след разговора им за издателство „Кресънт“ мъжът й се бе прибрал от музея още предобед. — Как така си напуснал работа?

— Не мога да я върша повече, ясно? Не мога повече да получавам нареждания от тия богати, самодоволни копелета — надзорния съвет на Леланд Баркър.

— И просто си тръгна?

— Въобразяват си, че като са паралии, могат да ми казват какво да правя. Е, не могат. Аз съм археологът, Лора. Аз съм професионалистът! — Викаше и се оправдаваше, но гласът му трепереше. Въпреки гнева си бе изплашен. И гордостта му бе наранена.

Уморих се да го съжалявам.

Но тя не можеше да постъпи другояче.

— Какво ще правиш сега? — попита по-меко.

Очите му тутакси светнаха.

— Имам идея. Всъщност ти я предложи.

— Аз?

— Каза, че ще ни издържаш, ако продължа да уча. Е, няма да го направя, приключих с университетския живот — и бездруго е ограничен и интригантски. Но знам, че мога да напиша книгата, за която съм мечтал винаги.

— Искаш да пишеш книга?

— Знам, че невинаги съм осъществявал намеренията си. И може би не положих достатъчно усилия да се харесам на Леланд Баркър. Никога не съм искал да работя в музея, идеята беше на брат ти и твоя. Но това е различно, Лора. Това е нещо, което наистина искам да правя. Само ми дай шест месеца и ако дотогава не съм написал половината, ще работя каквото поискаш.

Ако тя не се съгласеше, той щеше да е нещастен. И да й отрови живота. Щеше да се мотае из къщи по цял ден, докато тя се опитва да върти бизнеса си, да организира сватбата на Стив и Кристина и да работи с Лилиан. Ако Лилиан изобщо си направи труда да отговори на обажданията й.

— Не си поставяй срокове, Роби. Няма защо да бързаш.

* * *

Роби нае малък офис в града. Заяви, че не можел да пише вкъщи, понеже бизнесът на Лора бил твърде шумен. Всяка сутрин ставаше рано и в осем вече го нямаше. Когато работеше в музея, той караше Кейти в училище, но сега това бе задължение на Лора.

Една сутрин тя се успа и се събуди половин час по-късно. Грабна стара пола от рипсено кадифе и един избелял пуловер, нахлузи ги и без да си прави труда да сложи чорапогащник, напъха краката си в чифт износени мокасини, след което изтича долу, приготви закуската на Кейти и я откара в училище. Когато се върна вкъщи, отиде в кухнята. Обикновено, когато готвеше или работеше нещо из къщата, носеше гащеризон. Имаше няколко, чиито модели бе измислила сама, всички с ярки цветове и съобразени с фигура като нейната — с дълги крака и тънка талия. Лора обичаше да изглежда добре, докато работи.

Но тази сутрин, тъй като се бе успала, не си направи труда да се преоблече и веднага се залови за работа — имаше да разточва тестото за гъбения пай, който щеше да сервира на един коктейл по-късно през седмицата. Но тъй се канеше да започне, когато Моли се отърка в коляното й, молейки я да я изведе. Кучето вече беше старо и не виждаше добре, затова често се губеше и предпочиташе да има компания, когато излиза от къщи.

— Добре, добре — промърмори Лора и върна тестото в хладилника.

Беше от онези дни в началото на пролетта, които направо ти отнемат дъха. Небето беше тюркоазеносиньо, дълбоко и все пак достатъчно ясно, осеяно с малки пухкави облачета. Слънцето бе затоплило земята и изпод кафявия килим на изсъхналата морава вече се подаваха зелени филизи. Под старите дъбове, които обточваха алеята към къщата, теменужките и момините сълзи се канеха да разцъфтят, а в градината на Лора няколко ранни минзухари и жълти нарциси вече подаваха глави. Лора поведе Моли надолу по стълбите на верандата, опасваща цялата къща, и двете излязоха на моравата. Старото куче подуши въздуха с одобрително ръмжене и изведнъж, без предупреждение, побягна. Къщата бе доста навътре от пътя и Моли щеше да се умори много преди да стигне до него, но въпреки това Лора изрита обувките от краката си и хукна подире й. Острата трева бодеше голите й нозе, косата й се развяваше, полата й също, за миг тя се почувства отново на шестнайсет, когато единствената й грижа бе да реши кой от тримата влюбени в нея младежи да избере за кавалер на пролетната забава.

— Моли, стига толкова! — извика със смях. Кучето спря лудешкия си бяг и легна на земята, дишайки доволно. Лора дотича и седна на тревата до него. Моли започна да се търкаля по топлата земя в екстаз. — О, сигурно е много приятно — възкликна Лора. — Ако можех, и аз бих го направила.

— И аз — обади се плътен глас зад нея. Тя се обърна рязко и на слънчевата светлина видя млад мъж. — Здравейте — каза той. — Аз съм Николас Сарджънт. Фотографът, който ще прави снимките за вашата книга.

Седемнадесета глава

Косата му беше черна и чуплива, а по лицето му падаха немирни кичури — това бе първото, което тя забеляза в него. Това и че очите му не са кафяви, както би очаквала при човек с толкова тъмна коса, а синьо-зелени. И бяха обрамчени с тъмни мигли, необичайно дълги за мъж. Не беше красив в общоприетия смисъл, чертите му бяха малко ъгловати, а устата — твърде голяма. Но в тези синьо-зелени очи имаше толкова интелигентност. Облечен беше като тийнейджър — с джинси, тениска, кубинки и наметнато през рамо кожено яке.

Заслонил бе очи заради слънцето. И се взираше в нея. Тя се зачуди откога ли го прави. Несъзнателно придърпа полата си, за да скрие колкото може по-голяма част от голите си крака. Той поклати леко глава, сякаш да се отърси от нещо.

— Лил не ви ли каза, че ще дойда тази сутрин? — попита.

Гласът му бе дълбок и леко дрезгав.

— Не.

— Трябваше да се досетя! В момента работи върху една своя статия, а в такива случаи изключва напълно. Сигурно и по телефона не сте успели да се свържете.

— Да.

— Лил е талантлива, но е голям чешит.

— Разбирам.

Аз съм голяма жена, с дете и съпруг. И с успешен бизнес. Абсурдно е да губя дар слово.

— Жалко, че не ме е уведомила — измънка и погледна, надолу към дрехите си. — Не съм съвсем облечена… искам да кажа, не се обличам така за работна среща… когато се срещам с някого по работа.

Идиотка!

— Да, надявах се да видя прословутия гащеризон — усмихна се той. — Лил ми каза, че го носите, когато жулите паркета, междувременно печете хляб и… май веднъж сте разделили морето на две?

— Не, само ходех отгоре.

Сега пък флиртуваше с него като ученичка. Сякаш бе достатъчно жалка, седнала на земята в старите си дрехи, с разрошена коса и голи крака. Но той се усмихваше и синьо-зелените му очи проблясваха. Наслаждаваше се на ситуацията. Наслаждаваше се на нея. Отдавна мъж не я гледал по този начин…

— Лил преувеличава — успя да каже.

Той спря да се усмихва.

— Мога и сам да преценя — отвърна сериозно и синьо-зелените му очи сякаш я пронизаха до мозъка на костите.

Тя се изправи.

— Трябва да прибера Моли — обясни. Улови кучето за каишката и двамата с Ник изкачиха обратно хълма, спирайки за малко, за да може тя да намери износените си обувки. Когато стигнаха до къщата, той й отвори кухненската врата и тя влезе вътре странично, следвана по петите от Моли, като внимаваше да не докосне Ник. Което беше абсурдно.

Сервира чай в нейния офис в дневната. Кухнята щеше да е твърде интимна.

— Колко време ще работим заедно? — попита. Сега бе самата деловитост.

— Зависи от вас. Според Лил трябва да документирам всеки етап от работата върху сватбата, от начало до край.

— Винаги ще има нещо за вършене до самия ден на церемонията.

— Значи ще съм в живота ви през следващите три месеца.

Три месеца. Той щеше да е в къщата и „в живота й“, както се изрази, през следващите три месеца.

* * *

Изминаха няколко дни от срещата с фотографа, преди Лора да го види отново. Той имаше други задачи за довършване, а тя — други ангажименти, освен сватбата на Стив и Кристина. Когато най-после Ник се появи, бе планирал да снима празната й бална зала и терасата. Тъй като сватбеният обяд щеше да е в балната зала, а коктейлите да се сервират на терасата, по-късно той щеше да снима как Лора украсява двете места и нарежда столовете, масите, бюфетите и мокрите барове. Всичко това бе обяснено на Лора от Лил, която излезе от уединението си и сега работеше с нея.

Въпреки че първия ден нямаше да е на снимките, Лора бе вдигнала косата си високо на главата и тя падаше в лъскава грива върху гърба й. Облякла бе и най-хубавия си гащеризон — в любимата си розова тоналност.

Ник пристигна с колата си. След него двама асистенти — момче и момиче — караха ван, който бе натоварен с оборудването. На Лора не й бе хрумнало, че той ще има помощници. Каза си, че е трябвало да се досети. Разбира се, че е трябвало да се досети.

Ник и помагачите му започнаха да разтоварват големи дървени и метални кутии от задната част на вана. В кутиите имаше фотоапарати, прожектори, кабели, инструменти, телове, светлинни филтри и цял набор от тънки бели екрани и чадъри, необходими за сенките и постигането на дълбочина, както й обясни Ник. Това донякъде загадъчно обяснение бе единственото му през цялата сутрин — залови се веднага за работа и скоро бе изцяло погълнат от заниманията си.

Местеше се из цялата бална зала; катереше се по стълби, окачваше светлини, режисираше снимките. Неговите асистенти — най-сетне се бяха представили като Даян и Джеф — го следваха по петите и изпълняваха бързо и умело нарежданията му. В повечето случаи сякаш знаеха какво иска, преди още да го е изрекъл. Даяна особено направо четеше мислите му. Лора я наблюдаваше и се питаше дали не му е нещо повече от асистентка. Не беше толкова хубава, но имаше очарователна усмивка и бе ясно, че той разчита на нея повече, отколкото на Джеф. Казвайки че това не е нейна работа, Лора излезе от балната зала и върна при бюрото си. Имаше своя работа за вършене.

Лил я бе попитала как възнамерява да украси балната зала и тя направи няколко предварителни скици на кошниците с цветя, които смяташе да окачи. За нея цветята бяха изходната точка за всяка сватба. Веднъж щом разбереш кои са любимите на булката, вече е лесно да избере цветовата схема, музиката и дори храната. Кристина обичаше маргарити и Лора се спря на висящи кошници с големи жълти муселинови панделки и на свежо пролетно меню.

Започна да рисува скиците, но й беше трудно да се съсредоточи заради постоянния смях, който долиташе от балната зала. Сутринта отмина, а тя бе нахвърлила само няколко идеи върху хартията. Върху бюрото й падна сянка

— Ще обядвате ли с мен? — попита глас и тя осъзна, че би го разпознала навсякъде. — Между другото гащеризона наистина си го бива. — Одобрението грееше в синьо-зелените му очи. После добави бързо: — Ще изглежда чудесно на снимките.

* * *

Тя предложи, вместо да ходят на обяд, да направи сандвичи и той се съгласи. Джеф и Даяна вече бяха отишли с вана да обядват в някаква верига за бързо хранене и двамата с Ник бяха сами в къщата. Лора за миг си помисли, че може би сбърка с поканата, но вече бе късно. Освен това нямаше нищо лошо в това да предложиш на един мъж шунка на грил и сандвич със сирене. И нямаше нищо двусмислено във факта, че тя използва най-скъпата си шунка и сирене „Грюйер“. А и Даяна и Джеф щяха да се върнат след по-малко от час. Нямаше причина ръцете й да треперят, докато плъзгаше сандвича в намасления тиган. Но трепереха. Лора се надяваше Ник да не забележи.

— Даяна и Джеф, изглежда, си разбират от работата — отбеляза. — Отдавна ли са с теб?

— Джеф е стажант, дойде направо от фотографското училище и ще остане още шест месеца. Добро хлапе, но не се доверявам на преценката му. Даяна обаче е с мен от десет години. Не знам какво бих правил без нея.

Лора не искаше да знае повече… не би трябвало да се нуждае от повече. Но не можеше да се спре.

— Десет години! Това е много време! — чу се да казва с ужасен, изкуствен глас.

— Да. Ще ми е трудно, когато си тръгне.

— Скоро ли ще стане това?

Просто водя учтив разговор. Обикновен, учтив разговор.

— Вероятно когато свърша снимките за тази книга. Двете с приятелката й искат да се местят в Сан Франциско.

— О! — Даяна имаше приятелка. Лора не бе очаквала да чуе подобно нещо и се изненада. Изведнъж се почувства като старомодна повлекана. Той живееше в млад, изискан свят, където никой не се изненадваше, че момичетата спят с момичета. Тя нямаше предразсъдъци в това отношение, но се изненадваше. Хората около Ник сигурно бяха в крак с последната мода. Жените вероятно имаха елегантни прически и облекло и посещаваха прочути барове и ресторанти. А тя носеше розови гащеризони и прекарваше дните си в правене на жълти муселинови панделки за висящи кошници с маргарити. Не би могла да се сравнява с обкръжението му. И все пак Даяна не му беше приятелка. Лора си каза, че облекчената й малка въздишка няма нищо общо с това.

Във въздуха се разнесе миризма.

— О, не! — извика, поглеждайки към тигана. Изгорялото сирене, хлябът и шунката се бяха залепили за дъното. Не мога да повярвам, че ги забравих. Каква идиотка съм — Изхвърли съдържанието на тигана в мивката и отвори пълния с храна фризер.

— Какво търсиш? — попита Ник.

— Нещо, което да размразя и да сготвя. Грюйерът свърши и не мога да направя сандвичи — освен ако не обичаш фъстъчено масло с конфитюр.

— Фъстъчено масло с конфитюр? Да нямаш предвид някакъв екзотичен вид фъстъчено масло, което си смляла сама, и домашно сладко?

— Не. Фъстъчено масло от магазина и най-обикновен конфитюр от грозде. Понякога дъщеря ми води приятелките си вкъщи, а те не харесват сложните ми ястия.

— О, искам сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. Той се засмя. — Бас държа, че съм единственият човек, когото си приготвяла такъв.

Тя също се засмя.

— Единственият над дванайсет години.

Сандвичите бяха изненадващо вкусни. Поляха ги с мляко, а за десерт хапнаха от шоколадовата торта с ягодова глазура, останала от едно детско парти.

След като изяде парчето торта, Ник се облегна назад на стола.

— Всичко това… писането на книга с Лил… получаването на подобно внимание… сигурно те притеснява? Искам да кажа, харесва ти, но не знаеш как точно да се държиш?

— Аз… толкова ли ми личи?

Той поклати глава.

— Много добре го прикриваш. Просто аз съм професионалист.

— Истината е, че не притежавам големи таланти. Не съм музикална или с артистични заложби. Дори не съм твърде умна — със сигурност не колкото братята ми или моите родители.

Или като моя съпруг, би могла да каже. Но установи, че не желае да споменава Роби.

— Майка ми е доктор на науките, а баща ми е изключителен лекар. Брат ми Стив — това ще е неговата сватба — е адвокат, който спасява хора из цялата страна. Джими е лекар, а Фил — успял финансист. И… аз. Аз съм… — Тя замълча.

— Красивата?

— Оптимистката. Това ми е работата. Да бъда оптимист. На всяка цена.

Сега пък какви ги върши? Звучи така, сякаш се оплаква. Той не би могъл да разбере.

Но Ник разбра.

— Трудна работа.

— Понякога. — Досега не се бе разкривала така. И не защото се чувстваше спокойно с него тук, в своята кухня. Изобщо не се чувстваше спокойно; пулсът й сигурно се бе ускорил. Просто й се искаше… не, имаше нужда той да я опознае. И това трябваше да стане сега. Защото след двайсетина минути неговите асистенти щяха да се върнат от обяда. А след три месеца той щеше да изчезне от живота й завинаги. — Защото съм като баба си — продължи. И му разказа колко прилича на своята бабинка, която се бе грижила толкова добре за съпруга и детето си. Докато говореше, отиде до мивката да почисти загорелия тиган и без да я прекъсва, той го пое от нея и го подсуши. И двамата внимаваха — поне Лора, а си помисли, че и той също — ръцете им да не се докосват. — И сега правя същите неща като бабинка… само че тя го е вършила единствено за семейството си, а аз — за бизнеса си — завърши разказа си.

— Много успешен бизнес — отбеляза той и тя отново видя нескритото възхищение в очите му. Беше толкова… въодушевяващо. Изведнъж Лора се засрами от себе си.

Какви ги върши, да се забравя така само защото някакъв абсолютен непознат е впечатлен от нея? Какво беше казал Роби? Че тя предлага кетърингови услуги на богати и разглезени хора.

— Е, не се боря за опазването на световния мир…

— Колко обикновено…

— Такава съм си, обикновена.

След тези думи и двамата се засмяха. Но после лицето му стана сериозно.

— В моето семейство аз съм обикновеният. — Гледаше пространството и тя знаеше, че сега той ще й разкаже за себе си и ще го направи, защото иска тя да го опознае също като нея. — Баща ми почина, но беше професор по английска литература. Преподавал е в Харвард. Майка ми е била оперна певица с обещаваща кариера, преди да се омъжи и да роди мен и по-малкия ми брат Сам. Впрочем Сами се занимава с нещо езотерично в математиката, което ми е пълна мъгла. Той също е преподавал в Харвард.

Двамата си приличаме, помисли тя. Затова иска да знам. Въпреки бляскавия свят, в който живее, двамата си приличаме.

— Досещаш се вероятно, че родителите ми не бяха много доволни, когато първородният им син — при това носещ името на баща си — напусна училище, за да си губи времето с разни комерсиални фотографи. Мръсната дума в случая е „комерсиални“. Нямаше да има проблем, ако се бях заловил с художествена фотография — да тичам из страната в търсене на оригинални сюжети и да правя скромни изложби в малки, никому неизвестни галерии. Родителите ми предпочитаха да гладувам и да живея в мансарда — защото иначе не е благородно. Но когато най-сетне получих първия си ангажимент, беше от рекламна агенция. Снимах кафе и консервирана супа. — Той се усмихна с лека тъга. Винаги съм искал да направя пари. И успях. Защото умея да наглася светлината, че на снимката чашата с кафе да изглежда така, сякаш изпуска пара. Обичам си работата.

Знам. Днес те наблюдавах. Видях, че работиш повече и от Джеф и Даяна, и знам, че го правиш, защото обичаи работата си. Не се съмнявам в това.

— А сега хора като Лил ме молят да работя за тях. — Той изглеждаше малко смутен и лицето му се зачерви. — Всъщност се състезават за мен. Аз съм търсена личност. И това ми харесва. — Сгъна кърпата, която използваше. — Баща ми щеше да каже, че си губя времето.

Тя забрави предишните си задръжки и го погали по ръката.

— Не, не е така. — Ръката му бе топла, а пръстите — дълги и силни. Тя отдръпна своята. Синьо-зелените му очи примигнаха. — И аз харесвам това, което правя.

— Знам.

Той не сваляше очи от нея, тя не сваляше очи от него, а тишината в кухнята бе оглушителна. Ник бе от изискан свят, който й беше чужд. И бе омъжена.

— Чака ме още работа. Дъщеря ми се връща след два часа — рече накрая.

Споменаването на Кейти разсея магията, която ги обгръщаше. Точно както бе искала. Но й се щеше да не я бе разваляла.

— А аз трябва да довърша разполагането на прожекторите — каза той. И излезе от кухнята.

Следващия път, когато дойде в къщата, не обядва с нея. След този единствен обяд излизаше да се храни с Джеф и Даяна.

Но нещо се бе случило с Лора през онзи кратък миг в нейната кухня. Най-вече й беше все по-трудно да търпи недостатъците на Роби. Струваше й се, че той не спира да хленчи — за всичко. Понякога, докато го слушаше, в главата й изникваше образът на Ник, как се смее на нещо, казано от нея. Бързаше да пропъди тази мисъл. Не можеше, не биваше да сравнява двамата мъже. Роби не бе виновен, че тя е яла сандвичи с фъстъчено масло с мъж, който я е гледал с възхищение и се е смял на шегите й. Тя беше тази, която се бе променила, не той. Затова когато нощем заспиваше, не си позволяваше да мисли за синьо-зелените очи.

Вместо това си представяше огромните очи на майка си, които я гледат с неодобрение. А после очите на майка й се превръщаха в очите от портрета, който двете с Кейти бяха видели на Медисън Авеню.

Осемнадесета глава

Кейти щеше да е шаферка на сватбата на Стивън, затова Айрис и Тео бяха дошли на гости, за да видят роклята й. Бяха в кухнята, похапваха от гръцката салата, която Лора бе приготвила за обяд, и бъбреха, докато чакаха Кейти да се появи от своята стая.

— Как се чувства Роби с всички тези хора наоколо, с цялото това снимане? — попита Айрис. — Държат се така, сякаш са тук от цяла вечност.

Лора гледаше как майка й набожда парче сирене фета и се опитваше да пропъди спомена за обяда с Ник на същата тази маса.

— Само от три месеца — обясни. — А фотографът е свършил за момента. Ще се върне чак в деня на сватбата, за да направи последните снимки. И тогава всичко ще приключи.

И повече няма да видя Ник.

— Признавам, че се радвам. Сигурно е трудно да търпиш чужди хора в къщата си. Може би идеята да използваш собствения си дом за празненства не е много добра…

— Нали Лора и Роби купиха къщата за това? — намеси се Тео. — Мислех, че се бяха разбрали.

— Винаги сме смятали да живеем над офиса ми, мамо.

Айрис погледна през кухненската врата към богато декорираната трапезария и отвъд нея. Лора знаеше, че това не е нейният вкус. Майка й харесваше модерни, практични неща. Ана беше тази с красивата викторианска къща.

— Хората могат да променят решенията си — отбеляза Айрис. — Ами ако на Роби не му е лесно да живее над офиса ти?

— Сигурен съм, че ако на Роби не му е приятно, щеше да го каже на Лора. Няма нужда тъща му да го защитава — отново се намеси Тео. И от неодобрението в гласа му Лора заключи, че мъжът й се е оплаквал на Айрис.

Защо не, помисли си уморено. Роби се оплаква на майка си по телефона всяка вечер.

— Тук съм — обади се малко гласче зад тях. Кейти бе влязла в стаята.

* * *

Тео гледаше как внучката му ги приближава. Вървеше малко смутено — момиче, което е на път да стане девойка, — облечена в първата си бална рокля. Бе като снимка на Айрис на нейната възраст. И все пак, каква разлика имаше между тях! Дори в тази крехка възраст Айрис се бе съмнявала, че е хубава. Ясно беше, че Кейти не се тревожи от подобни мисли. Главата й бе вдигната, докато ги приближаваше, а очите й грееха.

— Кейти, хубава си като картинка! — възкликна Айрис.

Наистина беше като картинка; една малко странна и мила илюстрация от детска книжка. По роклята нямаше волани, дантели или панделки, които да скриват нежната фигурка на Кейти. Използвани бяха два вида плат, единият копринен, а върху него друг, тънък като паяжина. Дългата пола падаше богато около краката на Кейти, допринасяйки за приказния й вид. И макар роклята да бе жълта, не особено подходящ цвят за малко момиче с бледа кожа, както би помислил Тео, в него имаше такъв кремав нюанс, че й отиваше. Нещо повече, тази очарователна рокличка подчертаваше колко уникална и специална е Кейти. Умница бе Лора — защото именно тя бе избрала модела и го бе приспособила за дъщеря си. Отлична работа. Но пък работата на Лора винаги бе такава.

Сега Тео я погледна и се намръщи леко. Напоследък дъщеря му не изглеждаше щастлива. Преструваше се, че всичко е наред, ала не можеше да го заблуди. Тео бе сигурен, че знае защо. Нещо вътре в нея се бе променило и тя бе осъзнала, че вече не обича съпруга си. Сега бе в капан, защото бе добра жена и не би го напуснала. Тео познаваше много подобни жени — беше успокоявал някои по много подходящ за женен мъж начин, ако трябва да бъдем честни — и винаги бе мислил, че това е една малка трагедия. Особено ако съпругът е егоцентричен и хленчещ мъж, в какъвто се бе превърнал и зет му.

Тео се обърна да погледне съпругата си, която още разглеждаше роклята на Кейти. Айрис продължаваше да мисли, че Роби Макалистър е умният и обещаващ млад мъж от едно време. Е, не всички изпълняваха обещанията си, което просто бе тъжен житейски факт. А понякога човек като Лора надхвърляше всички очаквания — това също е житейски факт. Но Роби я ревнуваше от успеха й. И Тео бе виждал как тя се опитва да смекчи това, като подценява собствените си постижения. Редно ли бе да го прави, за да крепи крехкото его на съпруга си? Не трябваше ли да се гордее със себе си и да го заяви открито?

„Но какво ще стане с брака им?“, представи си как ще извика Айрис. „Какво ще стане, ако Лора продължава да има по-голям успех от него?“ И наистина, някога и Тео не би търпял това. Само че сега времената бяха други. Пък и това бе неговата дъщеря, по дяволите!

Болното му сърце запърха неприятно в гърдите, напомняйки му, че не бива да се вълнува. Е, не би могъл да направи много по въпроса, също както не можеше да спре да си похапва тестени сладкиши от време на време или да добавя щипка сол към храната. Един мъж не може да се откаже от удоволствията си, без значение колко любимите му хора се опитват да го предпазят.

Но сега бе уморен. Напоследък му се случваше все по-често. Истината бе, че вероятно не му остава много време. Все още не можеше да говори за това с Айрис, тя бе решена да го запази жив завинаги. Но лекарят в него знаеше накъде вървят нещата. След първия сърдечен пристъп бе имал още два микроинфаркта, а преди няколко седмици получи и по-сериозен. Двамата с Айрис се бяха разбрали да не казват на децата за него, защото нямаше смисъл да ги плашат в такъв щастлив момент, но обстоятелството, че дори ден като днешния го уморява толкова бързо, не беше добър знак.

Тео не беше сигурен как да приеме това; разбира се, не искаше да умре, никой не искаше. Но вече два пъти бе излъгал смъртта: веднъж, когато бе получил пристъпа, и втори път, много по-рано, когато единствен от цялото си семейство бе оцелял в „кланицата“ Европа през трийсетте и четирийсетте години.

Имал бе късмет да създаде второ семейство. Хубаво, здраво семейство от американци, всички способни да се радват на щастието си. Всички, с изключение на Лора. Ана винаги бе казвала, че тя е единствената, за която не бива да се тревожат, но грешеше. Момчетата можеха да се грижат за себе си. С типичния мъжки инстинкт за самосъхранение те си набавяха онова, от което се нуждаеха. Докато Лора, неговото прекрасно усмихнато момиче, щеше да разбие сърцето си, опитвайки се да угоди на другите. Това не беше редно. Някой ден той трябва да й го каже. И трябва да побърза. Докато не е твърде късно. Сега пърхането в гърдите се бе превърнало в тежест. Той извади хапче от джоба на сакото си. Айрис моментално забеляза.

— Тео, добре ли си? — попита и скочи на крака, за да му даде чаша вода. — Аз съм виновна, не биваше да те оставям толкова дълго навън…

— Аз съм голям човек — възрази той. Но взе чашата с вода и й позволи да се погрижи за него. Жена му настоя да си тръгнат и той й бе благодарен за това. Докато вървеше с Лора — бавно и внимателно — до колата, с която Айрис щеше да го откара у дома, каза: — Двамата с майка ти се гордеем с теб. — Това бе най-многото, което би могъл да направи.

* * *

След като родителите й си тръгнаха, Лора се прибра, без да бърза, в къщата. Както бе казала на майка си, Ник бе приключил със своята работа по проекта. Снимал бе целия процес на подготовката, стъпка по стъпка, и сега й оставаше само да се върне в деня на сватбата за последните снимки. Един ден. Дванайсет часа. После щеше да изчезне завинаги от живота й.

Не че двамата бяха прекарали много време заедно. След онзи обяд не бяха говорили сериозно. Но сякаш не се нуждаеха от това, сякаш връзката помежду им вече бе установена и бе достатъчно да са в една стая заедно, за да я усетят. Лора не можеше да го обясни, дори не искаше да са опитва, просто знаеше, че това чувство за нея се превръща в необходимост, като храненето или пиенето. Улавяше се как очаква кратките мигове през деня, когато той правеше малки почивки, и тогава и тя правеше своите! Пиеха по чаша вода или студен чай и разговаряха за обикновени неща. Неща, които по-късно се оказваха много по-важни, когато се връщаше назад и си припомняше кой какво е казал или когато в главата й изникнеше образът на Ник как отмахва кичур коса от очите си. Или как пръстите му се увиваха около чашата. Двамата с Ник се смееха много по време на тези кратки почивки — помнеше и това, макар вече да не си спомняше за какво точно. Може би просто светът изглеждаше по-добро място, когато двамата стояха един до друг и пиеха студен чай. Тя не се съмняваше, че той се чувства по същия начин, което бе странно.

Обичаше да го гледа как работи, Ник се подготвяше за снимките търпеливо и старателно и грееше от доволство, когато нещата се получаваха според очакванията му. Лора се наслаждаваше на отношението му, когато я снимаше, на специалното внимание, което й отделяше, сякаш тя бе някакво рядко красиво създание. Веднъж, когато Даяна и Джеф се намираха в друга част на къщата, той я накара да седне на кухненската маса и да говори за детството си. Тя бъбреше за семейството си, за къщата на бабинка и за любимите си, но починали домашни любимци, докато той правеше снимка след снимка с професионалния си фотоапарат.

— Снимките ще са ужасни — призна опасенията си, когато той най-сетне обяви, че е свършил. Дори не си освежих грима.

— Точно това исках. Твои снимки, докато говориш за любими неща.

Начинът, по който го каза, предизвика в нея плашещо чувство.

— Как ще ги използваш в книгата? — прошепна.

— Не са за книгата, за мен са.

След това имаше моменти, когато тя вдигаше глава от заниманията си и виждаше как Ник я наблюдава. Въздухът помежду им бе наситен с напрежение и на нея й се искаше да избяга. Но после Ник пускаше някоя шега, тя се засмиваше и напрежението се стопяваше. До следващия път.

Така изминаха три месеца, без Лора да усети. А после един следобед — нима бе само преди няколко седмици, струваше й се много по-отдавна — Ник бе застанал на входната врата, готов да се сбогува, и бе казал:

— Утре си тръгвам, Лора. Остават само снимките на самата сватба. — И гласът му, който обикновено бе толкова жив и енергичен, сега бе празен.

За миг тя не го бе разбрала, сякаш той бе използвал чужд език.

— Какво искаш да кажеш?

— Свърших с работата. След утре няма да идвам повече. До сватбата. За един ден. — Бяха се вторачили един в друг и тя се бе почувствала така, сякаш нещо в нея се скъса. Но преди да успее да каже нещо, Ник се бе обърнал и бе излязъл.

На следващия ден бе работил бързо и тихо — и двамата бяха работили така. Нямаше студен чай, шеги, кратки разговори. Той бе направил последните си снимки, после бе казал на Даяна и Джеф да опаковат оборудването и да го чакат в студиото. Беше се сбогувал с Лора с половин уста и бе потеглил с колата си, без да се обърне назад.

Сега Лора се огледа наоколо. Грееше слънце; хората казваха, че пролетта е прекрасна. Тя виждаше, че е така, но не можеше да й се зарадва. Още щом задните светлини на колата на Ник бяха изчезнали в края на алеята, сякаш над нея се бе спуснала сива мъгла, закриваща всичко.

Деветнадесета глава

Без значение колко потисната се чувстваше, Лора имаше да подготвя сватба. Имаше да слага върху тортата маргаритки и розички от сметана, имаше маси за подреждане в балната зала и кошници с цветя за окачване — същите красиви кошници, които бе аранжирала с идеята за пролет и романтика, — имаше да украсява с гирлянди балюстрадите на терасата, където щяха да обикалят младоженците, докато се сервират коктейлите. И ако й се струваше, че организирането на забава в прослава на любовта и радостта от живота — при положение че собствените й дни са толкова сиви — е жестока шега, тя си каза, че трябва да го преодолее. В един момент тази идея фикс — или каквото там бе — за Ник щеше да изчезне. Отсъствието му щеше да сложи край. Или най-малкото Лора щеше да свикне с болката, която усещаше в себе си. Трябваше да свикне.

Затова три дни преди сватбата, след като Кейти и Роби бяха излезли от къщи — съответно на училище и работа, — Лора бе нахлупила старата си сламена шапка, за да се пази от слънцето, взела бе един бележник и бе поела към задния двор. Винаги наемаше по няколко временни работници за последните приготовления преди голямо събитие и сега искаше да запише всичко, което трябва да бъде свършено, за да не губят ценно време.

Първо трябваше да провери шатрата; дала я беше за боядисване по-рано през пролетта, но тъй като церемонията щеше да се проведе в нея, Лора искаше да се увери, че работата е свършена добре и няма нужда от дооправяне, преди да се подредят сгъваемите столове.

Нямаше още девет часа, но навън вече бе топло. Градините с рози, ограждащи задната й морава, бяха напълно разцъфтели. Мрачното настроение на Лора се стопи, докато изкачваше стълбите към шатрата. Притвори очи и вдиша ухаещия на цветя въздух. На какво й напомняше миризмата на рози? На някаква подправка, но не можеше да я определи. Ще трябва да попита Ник. Отвори очи. Не можеше да пита Ник за тези неща. Той си беше отишъл — щеше да си отиде след още един ден — и тя трябваше да приеме този факт.

Но не й се налагаше да го приеме в момента. Защото Ник стоеше пред нея.

Лора побърза да свали грозната стара шапка.

— Аз не… мислех, че… — заекна тя. — Мислех, че няма да идваш повече… че ще се видим чак на сватбата.

— Така е, не би трябвало да съм тук.

Той изкачи трите стъпала към платформата на шатрата. Сега стоеше близо до нея. Някак си усещането бе същото като през онази първа сутрин на моравата, когато тя играеше с Моли. И тогава бе топло. Сякаш бяха минали милион години. Натежалият от аромати въздух я замайваше. Толкова съм нещастна, искаше й се да му каже. Липсваш ми много. Ала от въздуха, топлината и замайването не можеше да говори.

Изглежда, на него също му беше трудно.

— Лора — успя да изрече накрая, — дойдох, защото аз… — Той спря. — Защото исках…

Изведнъж гърбът й се оказа опрян в стълба на шатрата, а устните му — върху нейните. От гърдите на единия се откъсна въздишка или може би и от двамата, тя не беше сигурна, а после устните му, решителните му меки устни, обсипаха с целувки лицето и врата й и тя се вкопчи в него, за да не се свлече на пода на шатрата, защото краката й бяха омекнали. Усещаше топлото му, силно тяло, синьо-зелените му очи грееха, а когато най-сетне той се откъсна от нея, и двамата дишаха тежко, сякаш бяха тичали дълго.

— Беше по-силно от мен — промълви той.

Сега тя би трябвало да го спре. Да каже отговорни, зрели неща. Знаеше, че трябва, въпреки наситения с аромат въздух и спомена от допира на устните и ръцете му. Но той посегна да я погали по косата и тя наклони глава на една страна, за да усеща пръстите му. И в този миг не можеше да се сети за нищо отговорно.

— Загубих си шапката — каза вместо това.

— Да изгубиш такава красива шапка.

След което и двамата се засмяха. Засмяха се, защото не знаеха какво да кажат. Засмяха се, защото и двамата обичаха да се смеят. За няколко мига притихналият въздух ехтеше от звука. Ник отново я притегли към себе си.

— Няма да се крием повече — прошепна.

Тези думи я отрезвиха — донякъде.

— Ник, аз дори не те познавам.

— Напротив. Но какво имаш предвид конкретно? Любими книги? Чета непретенциозни криминални романи; биографии, а когато искам нещо сериозно, предпочитам Шекспир. Музика? Слушам оперна музика, защото майка ми я пееше, но обичам всичко ритмично. Храна? Какво! Ти ми сготви…

— Нямах това предвид.

— Можеш да научиш останалото. Имаме време.

— Не, нямаме. Не можем…

Той не я остави да довърши.

— Не е грешно, Лора. Не сме искали да се случи. Не ще е грешно. И ти го знаеш, скъпа.

Наистина го знаеше. А когато той я взе в обятията си всичко изглеждаше толкова лесно. Но, естествено, не беше. Или беше?

От предната част на къщата се чу шум и когато двамата с Ник се обърнаха, видяха, че по алеята приближава кола. След нея още една. От първата се разнесе клаксон в знак на поздрав и Анджи и Марина, две жени от екипа на Лора, слязоха от колите си и заговориха на висок глас, докато вървяха към кухненската врата. Работният ден бе започнал.

— Не биха могли да се появят в по-неудобен момент — възкликна Ник. — Или е удобен?

— Не знам.

Той кимна.

— Трябва да вървя.

— Да.

Ник тръгна към алеята, после се обърна.

— Беше ми самотно без теб.

— Знам.

— Ще се видим на сватбата.

— Да, на сватбата.

— Просто помни, че аз… О, господи, обичам те, Лора. Не го исках, но се случи.

— Благодаря за комплимента. — Тя опита да се пошегува, защото иначе щеше да се разплаче, а хората й не биваше да видят сълзите й.

Ала този път той не се засмя.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Да — отвърна тя. — Знам.

Ник тръгна отново. И отново се обърна.

— Обичам те и можем да намерим решение — каза и я остави да стои, обляна от слънцето.

Може би биха могли.

Тя пое към къщата, сивотата вече я нямаше. Сякаш всички цветове наоколо бяха станали по-ярки.

Той ме обича. Ник ме обича!

Но после я прониза болка, силна и дълбока, и тя спря. Имам малко дете. Омъжена съм. Имам семейство, което не мога да разочаровам… Имам майка, която не мога да разочаровам… Тръгна отново. Не, по дяволите, това е нелепо. Аз съм зрял човек. Жена на моята възраст не бива да се безпокои какво ще си помисли майка й. Абсурдно е.

Почти успя да се убеди и през останалата част от сутринта се чувстваше по-свободна и жива, отколкото бе от години. После пристигна пощата. Сред купчината сметки и реклами имаше картичка. Беше от благотворителния магазин на Медисън Авеню — онзи, в който двете с Кейти бяха видели портрета с големите тъмни очи. Очите на Айрис.

Лора хвърли картичката в боклука. Не съм суеверна, каза си. Не вярвам в знаци и поличби. В магазина има разпродажба и ме уведомяват. Това е всичко. Но вредата беше нанесена. Тя си спомни портрета. Който й напомни за Айрис.

Обичам те, бе казал Ник.

Обичам те, моля те, не ме разочаровай, бе повтаряла майка й през целия й живот.

Можем да намерим решение, бе казал Ник.

Бъди моето златно момиче, умолявала я бе майка големите си трагични очи.

Двадесета глава

Всички се съгласиха, че денят е идеален за сватбена церемония. Лора бе станала рано, неспособна да спи. Проверила бе масите в балната зала и редиците блеснали чаши за шампанско на бара, в очакване да бъдат напълнени. Бе отворила хладилника да провери спретнато наредените табли с ордьоври, готови да бъдат извадени. Направила бе всичко необходимо, но, разбира се, не прегледът в последната минута бе причината да се събуди преди зазоряване.

Щеше да дойде Ник. Тя щеше да го види отново. Сърцето й пееше, сякаш бе тийнейджърка. Макар да не си спомняше да е изпитвала такава дълбока радост като млада. Не, това чувство бе запазена марка за зрели хора, чийто изстрадан опит ги е научил колко рядко и ценно е то. И все пак…

Има хора, които не мога да разочаровам.

И все пак…

Сърцето ми започва да бие учестено само при мисълта, че ще го видя отново.

* * *

Когато той влезе през входната врата, бе облечен с костюм.

— За първи път те виждам издокаран — усмихна се тя.

— И аз теб — отбеляза той. Тя не беше на сватбеното парти, тъй като все още работеше, наглеждайки всичко, но бе облечена официално и дантелената й рокля имаше същия мек жълт цвят като роклите на шаферките. Много подхождащ на червенокоси.

Двамата с Ник се усмихнаха неловко един на друг, като две хлапета, които се приготвят за първия си танц.

В този момент през вратата влязоха и Даяна и Джеф с фотографското оборудване. Зад Лора сервитьорите и сервитьорките се събираха за последни инструкции. Сватбената церемония щеше да започне след двайсет минути.

— Ще се приготвя за снимките в балната зала, докато е още празна — обясни той.

— Може би трябва да снимаш как слагаме украсата на тортата — предположи тя.

Но никой от тях не помръдна.

— Ще говорим по-късно — рече той накрая.

— Да, по-късно.

* * *

Церемонията се извърши от мирови съдия, тъй като нито младоженката, нито младоженецът бяха религиозни. Лора погледна към Роби, който седеше със семейството й. Видя го как се навежда и прошепва нещо в ухото на Айрис и как майка й му се усмихва в отговор. Тази част от деня бе трудна за Айрис. Тя се радваше, че Стив се жени, и бе доволна от избора му. Но не й беше лесно да гледа как още едно от децата й сключва брак без равин и древните религиозни ритуали. Навремето и Лора се бе омъжила така и Айрис бе страдала целия ден. Сега просто бе замислена. Явно човек свиква с някои неща. Е, поне донякъде.

Но обещанията, които даваше двойката, бяха същите като в традиционна церемония. Всеки, който се жени ги дава, независимо дали споменава Божието име, помисли си Лора, докато наблюдаваше брат си и Кристина. Казваме си един на друг: ще бъда с теб, независимо от вещ ще те обичам, независимо от всичко; можеш да ми се довериш, независимо от всичко. Такива обещания даваме… И аз ги дадох навремето.

Церемонията свърши. Срещу нея Ник снимаше как Стив целува Кристина, сякаш са сами в целия свят. На пейките Роби се пресегна и стисна ръката на Айрис, докато всички ръкопляскаха на булката и младоженеца. Сега гостите щяха да се преместят на терасата. Всичко вървеше като по ноти. Лора гледаше как Стив и Кристина се усмихнаха един на друг.

И аз дадох същите обещания навремето.

Мислили ли сте някога, че Стив Стърн ще си намери майстора?

Сервитьорите разнасяха плата с ордьоври; хрупкави хапки от маслено тесто с пикантен пълнеж. В единия край на терасата Лора видя как Роби пълни чиния за Кейти, а в другия край Ник снимаше цветните гирлянди. Главата на Лора започна да я боли. От мига, в който Ник бе изрекъл думите „Обичам те“, светът й изглеждаше по-ярък и прекрасен. Но сега започваше да помръква. Тя се зае да насочва тълпата към балната зала за тържествения обяд.

Всички насядаха около масите. След мезетата последваха салати, обслужването бе като на гладко смазана машина. Музиката се смесваше с потракването на сребърни прибори и порцелан и гълчавата на сто и петдесет души. Джими, който бе кум, вдигна тост и последва смях. Филип каза няколко думи и отново избухна смях. Тео се изправи да говори и в стаята не останаха сухи очи. Храната продължи да идва ритмично: аспержи в лимонов винегрет, гъби с ориз, говежди специалитет, пилешко със сладко вино марсала, панирана сьомга с вино — каквото си поискаш.

Булката стана да танцува с младоженеца. После танцува с Фил, който я бе отвел до олтара — загубила беше баща си като дете. Танцува и с Джими. Ник беше навсякъде и правеше снимки, избирайки най-подходящия момент. Роби, който бе седнал до Лора, поиска да танцуват. Тя го остави да я води. Ник спря да снима.

Айрис поиска фамилна снимка и всички от семейство Стърн се подредиха. Лора застана между Айрис и Роби. Кейти беше пред нея. Ник ги помоли да се усмихнат. Тя го гледаше как я снима, докато бе заобиколена от съпруга си, дъщеря си и майка си. И виждаше, че той осъзнава какво е почувствала след церемонията. Дала беше обет. И бе от хората, които спазват обещанията си.

Празненството продължи. Разрязаха сватбената торта. Последваха нови танци, нови пожелания за здраве и щастие. Най-сетне булката изчезна и се появи облечена за път. Букетът бе хвърлен и уловен сред весели писъци и смях. Двойката изтича към колата на младоженеца, докато хвърляха върху й просото, осигурено от Лора. И замина. Всичките месеци на организация, всичките седмици на тежък труд бяха получили своята кулминация и събитието бе отпразнувано. Гостите започнаха да се разотиват.

— Много хубава сватба, Айрис.

— Тео, сигурно си много горд.

— Отлично работа, Лора. Не съм била на по-хубава сватба.

И после всичко утихна.

В дневната семейството на Лора се бе разположило по столовете и диваните със свалени обувки и извършваше задължителната „аутопсия“. В балната зала Ник прибираше фотоапаратите си. Отвън Даяна и Джеф ги товареха във вана. Лора влезе в балната зала.

Той беше с гръб към нея, но сигурно я бе усетил да идва, защото се изправи и се обърна. Тя го приближи и той я улови за ръцете. Неговите бяха студени — леденостудени, — тя си помисли, че сигурно и нейните са такива.

— Не мога — прошепна.

— Знам.

* * *

Тя го изпроводи до задната врата, където на алеята го чакаше ванът му. Минаха покрай дневната, където седяха братята й, племенницата й, снаха й, дъщеря й, баща й, майка й и съпругът й. Задната врата не се виждаше от дневната, но разговорите се чуваха. Тоест щяха да чуят нейния. Двамата с Ник стояха един срещу друг. Тя нямаше да заплаче.

— Всичко е наред — успокои я той нежно.

— Говори за себе си — направи опит да се пошегува двамата се усмихнаха — най-доброто възможно сбогува при дадените обстоятелства. Единственото възможно. Ник си тръгна и тя се върна при семейството, което я чакаше и при обещанията, които бе дала.

* * *

— Толкова беше хубаво, когато Роби и Лора танцуваха. Красива двойка са, нали, Тео? — попита Айрис, докато отмахваше завивките от нейната страна на леглото. Дългият сватбен ден бе приключил и двамата с Тео си бяха у дома и се приготвяха за сън. — Нали, Тео? — повтори Айрис.

Той знаеше, че тя иска от него да се съгласи; едва ли не настояваше. От своята страна на леглото Тео въздъхна тихо. Айрис очакваше от него да каже, че още смята Лора и Роби за добра двойка. Само че не беше така, вече не. Когато един мъж и една жена си подхождат, това се усеща. Във въздуха около тях, във… как му викаха младите сега… вибрациите, които излъчват. Тео се пъхна под завивките и се облегна на възглавниците. Притвори очи. Тази връзка между мъжа и жената не бе загадка. Беше стара колкото света. Беше привличането, което никой не е в състояние да обясни, но което управляваше човешкия род от самата му поява. В основата беше сексът, но обикновено имаше и друго. Понякога то вдъхновяваше най-доброто в изкуството и човешката мисъл, историите за Тристан и Изолда или Ромео Жулиета се пресъздаваха многократно в поезията, музиката, театъра, танца. Понякога същото това сексуално привличане можеше да се превърне в тъмна, грозна сила, предизвикваща разруха и отчаяние. И за това пишеха поетите. Но бе една от най-могъщите сили, познати на човечеството, може би най-могъщата. И като огъня, с който често я сравняваха, почнеше ли да гори веднъж, беше почти невъзможно да я спреш. А угаснеше ли веднъж, беше почти невъзможно да я разпалиш отново.

От другата му страна Айрис още го чакаше да отговори. Тео отвори очи.

— Какво мислиш за онзи млад човек? — попита той. — Който снимаше?

— Не му обърнах особено внимание. — Но беше, Тео бе почти сигурен в това. Айрис бе твърде умна и със силна интуиция, за да не усети привличането, което самият той бе доловил между дъщеря им и фотографа. Айрис нямаше да го признае, със сигурност не пред себе си, ала не беше глупачка.

— Мисля, че този мъж, не му помня името, имаше малко глупав вид — отбеляза тя след секунда. — Снимаше така, сякаш върши най-важната работа на света. — О, да, забелязала беше фотографа.

— Е, Стив и Кристина сигурно ще мислят, че е била важна, когато разглеждат сватбения си албум — изтъкна Тео. — Освен това тези снимки ще влязат в книгата на Лора.

— Това проклето нещо! Знам, че за Лора е голяма чест и се гордея с нея, но колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. Отнема твърде много от времето й и на Роби не му харесва.

— Роби би могъл да се занимава с нещо по-полезно, вместо да търчи да ти се оплаква.

— Ти не разбираш. Роби се нуждае от подкрепа. Не му е лесно… Той беше под голям натиск и всички очакваха твърде много от него… и не искам да говоря лошо за мъртвите, но този негов баща… е, ти го видя… знаеш колко зле може да повлияе човек на момчето си…

Със същите психологически измишльотини се бе опитвала да оправдае Стив, когато им създаваше проблеми.

— Не бих нарекъл мъж на трийсет и няколко „момче“, Айрис.

Последва мълчание. После тя каза с притеснен глас:

— Той ще се оправи. Просто му е необходимо повече време. Лора трябва да прояви търпение. Трябва да го подкрепя.

Да го подкрепя. Още една от психологическите измишльотини, които Тео презираше. Ами ако дъщеря му се е уморила да бъде търпелива и да подкрепя съпруга си? Ами ако иска отново да се радва на живота? Ами ако е решила, че иска мъж, който да й е равностоен, не някакъв инфантилен трийсетгодишен, който още ближе раните от неуспеха си?

Изведнъж в главата на Тео се появи мисъл — как би се почувствал той самият, ако в семейството му започне развод? Доколкото му бе известно, досега подобно нещо не се беше случвало. Имаше многобройни изневери, особено в някогашната му родина — в края на краищата европейците си бяха такива. И обикновено в семействата, особено в определени социални кръгове, кръшкаха мъжете. Което също беше типично за Европа — и много старомодно.

Но тук не беше Европа и не бе едно време. Американските жени се чувстваха също толкова в правото си да търсят любов и сексуална удовлетвореност, колкото и мъжете.

Тъй че как би се почувствал ти, Тео, ако Лора има връзка? Бог знае, че не си бил светец. Стивън и Джими също не бяха девствени, когато се ожениха, нито пък ергенът Фил. А и честно казано, ти не би искал да са. Ала Лора, твоята красива Лора?

Тео отново притвори очи. Умората, която сега бе неговото наказание, заплашваше да завладее тялото му. Но умът му продължи да работи.

Айрис иска от Лора да е същата светица, каквато си мисли, че е била майка й. Но аз знам, че Ана не е била толкова целомъдрена. Тъй че как бих се почувствал, ако Лора се окаже още по-голямо копие на баба си, отколкото всички предполагат?

Тео отвори очи. Нямам мнение, осъзна. Това е ново време, което не разбирам. Едно ново поколение създава правилата и взема решенията и за разлика от Айрис с Лора, аз не желая да контролирам нещата.

* * *

„Защо се чувствам толкова сама?“, запита се Айрис, докато гасеше лампата на нощното си шкафче. Повечето хора биха казали, че е нормално, защото синът ми днес се ожени и аз го загубих. Но не съм. Сега, когато Кристина ми е снаха, той ще е повече с мен, отколкото когато и да било. Обичам го това момиче.

Значи не е заради Стивън, заради Лора е. Но аз вече го знаех. Днес, докато я наблюдавах, сякаш отново бях дете и наблюдавах майка си. Припомних си всички стари чувства — че маминка крие някаква тайна, че таи нещо в себе си. Никога преди не съм се чувствала така с Лора. Винаги сме били много близки и открити една с друга, гордеех се с това. Но от известно време не е същото. Не бих понесла двете с нея да станем като майка ми и мен.

Роби трябва да започне да обръща повече внимание на брака си. Защитавам го пред всички, защото помня какво умно момче беше, и знам, че още е добър човек. И е съпруг на дъщеря ми, и баща на внучката ми. Но нещо става с Лора, а той не забелязва.

— Този фотограф трябва да направи нещо с косата си — измърмори сърдито в тъмнината. — Пада му в лицето като на някакъв глупав тийнейджър.

Ала Тео беше заспал.

Роби беше на долния етаж, а Кейти спеше в стаята си, след като бе закачила кремавожълтата си рокля върху вратата на гардероба, за да може да я вижда, докато се унася. Роклята на Лора също бе окачена на вратата на гардероба й, но тя нямаше сили да я погледне. Това бе роклята, която бе носила, когато се сбогува с Ник. Едва сега започваше да усеща болката. През целия ден бе толкова заета да прикрива емоциите си, че не бе имала време да ги почувства. Но членовете на семейството й вече се бяха разотишли по домовете си, хората от екипа й бяха свършили по-трудната част от почистването и щяха да се върнат на сутринта — за останалата, и тя усещаше как болката започва да я яде. Искаше да остане сама и да се опита някак да я притъпи. Но Роби бе влязъл в спалнята и й говореше!

— Току-що се чух с мама по телефона — обясняваше, — Реших да ида да я видя. Не се чувства много добре, а и аз имам нужда от почивка. Сигурно не си забелязала, но напоследък не ми е лесно. Братята ти мислят, че не е трябвало да напускам работата си. Днес всички ми четоха лекция и… — Най-сетне гласът му проникна през завесата от тъга и загуба.

— Съжалявам — промърмори тя. — Какво ми казваше?

— Не знам как да ти го обясня по-ясно. Уж си от фамилията на умниците Стърн, а не разбираш английски.

— Роби, моля те.

— Отивам на гости на мама. Искам да я видя и да си събера мислите.

Тя се насили да му обърне внимание. Да преглътне болката.

— Ами книгата ти?

— Знаех си, че ще повдигнеш въпроса. Същата си като братята си. Мислиш, че трябва да се трудя нонстоп, понеже напуснах работата, която ми уреди Стив като утешителна награда, че се преместихме тук…

— Нямах това предвид, а причината Стив да помогне не беше тази…

— Добре де, беше жест на добра воля. Подарък, който измислиха, за да държат глупака настрана, докато ти си създаваш име на преуспяла бизнес дама. Хм, сигурно трябва да ти благодаря, че още използваш името Макалистър. Благодаря ти, скъпа, че покрай теб се прочувам и аз.

— Това е толкова несправедливо, че не знам откъде да започна.

— Брат ти изпитва към мен единствено презрение! Цялото ти проклето семейство изпитва само това. А и защо да е другояче? Позволих им да се отнасят с мен като с неудачник.

— Братята ми не мислят така. Нито родителите ми.

— Не на мен тия, Лора! — Сега Роби крещеше. Също както правеше някога и баща му.

А аз се отказах от Ник за това!

— Позволих ви да ме смачкате — пенеше се Роби. — Не биваше да се съгласявам да се преместим тук.

— Не съм те насилвала. Ти искаше да дойдем.

— Не ми казвай какво съм искал, Лора! Не ми приписвай думи, които не съм изричал. Дойдох тук и приех тая противна работа заради теб. Позволих ти да се държиш така, все едно ти си мъжът в къщата, и се превърнах в нищо.

Писнало й беше да е добра. Писнало й беше да е добра с него.

— А какво, по дяволите, направи ти, Роби? — избухна. — Уволниха те от една работа, защото не желаеше да правиш каквото ти казват, и напусна втора, защото си великият Роби Макалистър и работата е под нивото ти. От къде на къде ще обвиняваш мен?

Той се стресна. Никога досега не я беше виждал такава.

— Ти вечно работиш. Бизнесът ти е по-важен от мен. Как мислиш, че ме кара да се чувствам това?

— Не ме е грижа! Пет пари не давам за скъпоценните ти чувства! — В последвалата тишина думите й сякаш продължаваха да ехтят в стаята. Не беше съвсем вярно, но от години не бе разговаряла така откровено с него. А бедата с подобен вид откровеност е, че няма как да я върнеш обратно. Но тя се опита. — Не исках да кажа това, Роби.

Ала той изведнъж се беше укротил.

— Не, искаше — изрече тихо. — Точно това искаше да кажеш.

— Бях ядосана…

— Не. Тук става въпрос за нещо повече от яд. Ти вече не ме уважаваш. Това се опитвам да ти обясня.

„Така е, но причините не са каквито си мислиш ти.“

Само че нямаше да го каже, не би рискувала да е откровена.

— Трябва да си върна уважението ти, Лора. Трябва да си върна самоуважението. — Сега говореше спокойно и в гласа му имаше следи от някогашния чар. Тя си припомни времето в университета, когато й търсеше стихотворение от Емили Дикинсън, защото знаеше, че ще й хареса, или как, когато чуеше хубава нова песен, тичаше презглава да я сподели с нея. Припомни си начина, по който я гледаше, когато бе сложил Моли отзад в колата, защото знаеше, че тя обича кучето и не би понесла да го изостави в пустинята. Някога бе искал да я направи щастлива и все още се опитваше — по своя си начин. Доплака й се.

— Нека се махна за малко оттук, започвам да мразя този град — помоли я Роби. — Ще си събера мислите и като се върна, ще започнем отначало.

Сега вече не й се плачеше, просто бе уморена. Твърде уморена, за да изтъкне колко пъти бяха започвали отначало или колко пъти той се бе опитвал да си събира мислите. Може би сега щеше да е по-добре. Може би щеше да се случи чудо. Но дори и да не се случеше, ако Роби е в Охайо, тя би могла да довърши работата върху книгата на спокойствие, без да оставя заниманията си, за да му приготвя вечеря или да идат някъде, и той да се цупи, ако му откаже.

— Кога смяташ да заминеш? — попита.

* * *

Роби замина след седмица. Целуна я, преди да се качи в колата, и Лора остана на вратата и му помаха за довиждане. После се прибра вътре, приготви си чаша кафе и се заслуша в бръмченето на хладилника в притихналата кухия. Разбира се, двамата с Роби се бяха разделяли и преди. Но този път тя се чудеше дали ще усети липсата му…

Двадесет и първа глава

— Роби е заминал за Блеърс Фолс и Лора казва, че не е сигурна кога ще се върне. Нещо не е наред — усъмни се Айрис. Хапеше устната си и челото й бе набраздено от тревожни линии.

— Не са се разделили — успокои я Тео. — Отишъл е да види майка си.

Тревожните линии се поотпуснаха.

— Щях да съм по-спокойна, ако Лора бе заминала с него.

— Тя има работа. Организира приема на известна пианистка. — Приемът щеше да е в Манхатън, а въпросната пианистка бе младо момиче, нашумяло в света на класическата музика. Ангажиментът бе престижен и голям удар за Лора. — За първи път ще прави парти в града. Това е важно за нея.

— Бракът й също е важен.

И отново подеха разговор за безпокойството на Айрис… не, идеята фикс… свързана с брака на дъщеря й. За жалост мотивите й не бяха толкова чисти, колкото й се искаше.

Истина бе, че Айрис искрено вярваше в брака и не можеше да си представи, че една жена би имала пълноценен щастлив живот без него. Но също така бе вярно, че не искаше дъщеря й да се провали в нещо, в което майка й бе толкова блестяща. Тео поклати глава. Майки и дъщери, никога нямаше да ги разбере. Толкова много се обичаха поне Айрис и Ана се бяха обичали, но Айрис винаги се състезаваше с майка си — не че би го признала някога. Лора бе тайното оръжие на Айрис в това състезание. Сякаш тя трябваше да отмъсти за майка си в нейната битка с Ана… Тео отново поклати глава. Това бе толкова присъщо и женския пол… и непоправимо…

Сега той би трябвало да каже нещо, което да успокои жена му… Но, не, нямаше да му се наложи. Защото Айрис гледаше часовника си, което означаваше, че напрегнатият й ум току-що е превключил към грижа, по-голяма от семейния статус на Лора. Съпругът й. И наистина тя възкликна:

— Господи, Тео. Не спирам да ти надувам главата, а ти трябва да подремнеш.

Някога той би възразил, че дрямката е за деца. Но напоследък винаги беше благодарен на малко почивка. Не беше добър знак, но се очакваше. Това трябва да помни той. Това трябва да очаква. Позволи на жена си да го отведе в спалнята и скоро лежеше на леглото в тъмното опитвайки се да заспи. Но умът му отново се върна към вечната загадка на Айрис, Ана и Лора. И на тайната на Ана. Която беше в основата на загадката. Той още си спомняше съдбоносния следобед, когато бе научил тайната. Човекът, който му я разкри, се казваше Пол Вернер. Дотогава Тео го знаеше само като стар приятел на Ана. Сега притвори очи и се върна към края на шейсетте години, когато животът му се разпадаше.

Непосредствената причина за нещастието му бе ужасна злополука. Случила се беше по време на ожесточена кавга с Айрис, когато тя случайно хлопна вратата на колата върху ръката му. Пръстите му бяха отрязани и само за секунди кариерата му на пластичен хирург приключи. Само толкова бе нужно — няколко думи, изречени в състояние на афект, и рязко затваряне на вратата, без мисъл за последствията.

И старият му живот приключи. Не можеше да изкарва прехраната на семейството си, а понеже винаги бе живял нашироко, нямаше никакви спестявания. Скоро затъна в дългове, а Айрис затъна в чувството си за вина. Не можеше да стои в една и съща къща с него и той заживя в офиса си.

* * *

Тео бе дръпнал щорите и слушаше „Реквием“ на Верди на стереото, когато мъж, на име Пол Вернер, почука на вратата. Той го бе пуснал да влезе — така и не успя да си обясни защо, познаваше човека единствено като приятел на Ана — и след известно поощрение от негова страна му разказа в пълни подробности за отчаяното си положение. За негово изумление Пол му предложи да го подпомага финансово, докато вземе нова специалност. Настояваше, че прави това невероятно щедро предложение заради старата си дружба с Ана, но Тео не му бе повярвал и поиска да знае истината. Тогава бе ред на Пол да разкаже своята история — която бе таил в себе си почти четиридесет години.

Когато дошла в Америка от Полша, Ана започнала работа като прислужница в дома на Флорънс и Уолтър Вернер, родителите на Пол. Семейство Вернер били стара и уважавана нюйоркска фамилия, с дълбоки корени в общността на немските евреи в града. Всичко това Тео го знаеше. Но не знаеше, че докато Ана работила за семейство Вернер, двамата с Пол се влюбили — безпаметно и — както се оказало — безнадеждно, защото Пол вече бил сгоден. Годеницата му била момиче от собствената му класа и неговите родители от години се надявали на сватба. Неспособен да ги разочарова, Пол се оженил за годеницата си, знаейки, че Ана е единствената жена за него. Съкрушената Ана се омъжила за Джоузеф Фридман, знаейки, че е любовта на живота й.

Джоузеф преуспял и станал известен брокер на недвижими имоти. Пол пък наследил семейната банка и също преуспял. И двата брака изглеждали здрави. Но любовта между Пол и Ана не умряла и когато съдбата ги събрала няколко години по-късно, те най-после консумирали страстта, тлееща в гърдите им. От този любовен акт родила Айрис.

Това бе тайната на Ана. Опитала се да я скрие от Пол, но той открил истината. Отчаяно искал да има някаква връзка с детето си, но Ана била ужасена. Все пак от време на време успявал да се среща с двете. Тези срещи не се нравели на Айрис — по причини, които никога не бе успяла да формулира, не бе харесвала и Пол Вернер.

Тео отвори очи и ги впери в тавана. Спалнята беше хладна и толкова тиха, че той чуваше тиктакането на часовника до леглото. Когато бе в къщата, Айрис гледаше да вдига шум, за да не го буди. Но мислите не му даваха мира.

Айрис е моя дъщеря, бе казал накрая Пол. Сега знаеш тайната ми. И после бе заплашил Тео: Ако я съобщиш някому, ще те убия и после ще се самоубия.

Тео се бе заклел, че никога няма да я издаде — не заради заплахата, а защото бе съгласен с Пол, че Айрис не бива да научи обстоятелствата около раждането си. Но тъй като тя бе дъщеря на Пол, Тео се бе съгласил да вземе назаем парите — не би могъл да ги приеме като подарък — и те бяха спасили него и семейството му.

Нужни му бяха години, за да изплати дълга си към Пол! През това време човекът го бе молил само за едно.

 

Обаждай се, за да знам как е Айрис — как са децата. Децата на Тео, които му бяха внуци. Единствените внуци, които имаше, тъй като с жена му бяха бездетни.

„Искаш ли да знаеш как се осведомявах за дъщеря си през всичките тези години?“, попитал го бе веднъж. Болката в очите му беше непоносима. На Медисън Авеню има магазин, откъдето Айрис и Ана купуват дрехите си. " Ше Леа", така се нарича. Бе един от най-скъпите магазини в Манхатън и по времето, когато Тео разполагаше с много пари, бе окуражавал съпругата си да го посещава. Кимна.

Собственичката на този магазин е жена, на име Леа Шърман. Тя знае за Айрис…

Тео не бе успял да скрие учудването си.

— Защо сте рискували да… — бе започнал, но Пол го бе прекъснал.

— Познаваме се с Леа от деца и мога да й поверя живота си. През всичките тези години тя ми даваше нещо, което никой друг не би могъл… — Той бе замълчал. — Айрис е единственото ми дете. Стоях настрана от нея, защото Ана казваше, че е твърде опасно. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти съм виждал Айрис или съм успявал да разменя няколко думи с нея. Принуждавах Ана да ми позволява да я виждам… но беше толкова недостатъчно… толкова недостатъчно… В школувания му глас се бе появила умолителна нотка. Човек има нужда да познава детето си, а единственият начин да получа информация за Айрис бе чрез Леа. Винаги когато Ана и Айрис идваха в магазина, Леа бе моите очи и уши. Не беше достатъчно, но бе най-доброто, което бих могъл да получа, и не се срамувам да кажа, че я карах да шпионира заради мен. Толкова бях отчаян.

Пол Вернер беше горд и дискретен човек и сигурно не му е било лесно да се разкрие до такава степен. Но след години мълчание бе „отворил шлюзовете“ и сега имаше нужда да говори:

— Нямам дори снимка на Айрис. Знаеш ли какво правя, когато искам да видя лицето й? Имам картина с маслени бои на покойната ми майка. Айрис е нейно копие, затова гледам този портрет и си казвам, че са и двете. Сигурно ти звучи глупаво или налудничаво.

Не, искаше да отговори Тео, просто е много тъжно.

Двамата с Пол бяха говорили за последен път за тези неща в деня, когато Тео връчи на Пол последния чек за своя заем. Опитал се бе да изрази благодарността си още веднъж, но Пол го беше спрял. Погледнал бе към чека в ръката си и бе промълвил:

— Годините на срещите с теб бяха най-хубавите в живота ми. За първи път почувствах, че съм част от живота на Айрис. — По лицето му бяха застинали сълзи, но той не бе направил опит да ги избърше. — Така и не й подарих кукла за рождения ден. Не знаех кой е любимият й цвят или любимият й предмет в училище. Когато ти се ожени за нея, сватбата бе отразена във всички вестници, защото Джоузеф Фридман бе влиятелен човек. Не заради мен — заради Джоузеф. Стоях в тълпата пред църквата и се опитвах да зърна детето си, докато се качваше в лимузината. Само толкова можех да направя. Но сега съм част от живота й.

— Радвам се, че се чувстваш така. — Това бе всичко, което Тео бе успял да измисли в отговор.

— Каквото и да съм ти дал — не го подценявам, знам какво означаваха тези пари за теб, — не може да се сравнява с онова, което ти направи за мен. Искам да го знаеш.

Тео го знаеше. И след време бе успял да убеди Айрис да промени мнението си за стария приятел на майка си. Тя бе започнала да милее за Пол и Тео бе изпитал голямо удовлетворение. Пол бе починал преди няколко години и Тео се радваше, че Айрис се бе сдобрила с баща си — макар и без да го знае.

* * *

В спалнята Тео седна на леглото. Вече не беше уморен. Сякаш спомените за миналото — дори за времето, когато всичко бе изтъкано от емоции — го бяха освежили. Установи, че това му се случва често напоследък. Излезе от спалнята и завари Айрис да седи с книга в скута, но не я четеше. Ясно беше, че мислите й са някъде далеч. Щом чу стъпките му зад себе си, тутакси скочи на крака, готова да направи всичко, от което би имал нужда. Вече бе винаги нащрек, за да може да реагира веднага, ако му се случи нещо.

— Добре ли си? Поспа ли? — попита.

Той усети безпокойството в гласа й, колкото и да се опитваше да го скрие.

Какво ще прави, когато мен ме няма? Дано Бог, в който тя вярва, а аз не, й помогне.

— Да, да. Поспах. — Отиде до креслото си и седна. Тя се настани срещу него. — Изглеждаше много умислена, когато влязох — отбеляза той. — За какво мислиш толкова?

Тя се засмя леко.

— О, просто е интересно как работи човешкият мозък. Толкова се тревожех за Лора и Роби… е, ти го знаеш. И да си призная, седях тук и мислех за онзи фотограф… После по някаква причина започнах да мисля за Пол Вернер. Просто се учудих на себе си — откъде този скок от артистичния фотограф с ужасните коси към Пол Вернер, който бе толкова елегантен мъж.

О, скъпа Айрис, знаеш откъде. Като дете си усещала какво има между Пол и майка ти. Сега знаеш в сърцето си, че същото съществува между дъщеря ти и онзи млад човек. Ала не искаш да го признаеш, защото те е страх.

Но нямаше да й го каже, защото тя седеше много изправено, като послушно малко момиче, надяваща се да чуе, че нещата, които я плашат, са само във въображението й. Негова работа бе да я защити от тях, поне още известно време. Докато още е тук.

— Искаш от мен да обясня как работи мозъкът ти? — попита я шеговито. — След всичките тези години ти още си загадка за мен, скъпа. И се надявам да си остане така.

И след като я бе целунал и тя го бе целунала в отговор, той я попита какво ще вечерят и тя отвърна „супа“. Отиде в кухнята да му я претопли и докато хапваха от нея, седнали заедно на кухненската маса, Тео си помисли колко простичък е животът всъщност. Можеш да разрешиш толкова много от проблемите си с усмивка и целувка и малко супа. И му се прииска, ужасно му се прииска да го бе знаел преди години.

Двадесет и втора глава

Лятото дойде. Роби още не се беше върнал от Блеърс Фолс — отсъстваше почти два месеца, — а Кейти бе на лагер и нямаше да се върне до края на август. Лора още не знаеше кога ще се върне Роби, той не споменаваше нищо, докато говореха по телефона. Обаче изглеждаше бодър и зает — зает с неясно какво. Тъй че за първи път от години Лора имаше да храни само Моли, а единственият глас в къщата беше нейният собствен. Но не това бе причината за сивата мъгла, спуснала се отново над нея. Ник й липсваше. Беше толкова просто. Понякога липсата приемаше формата на тъпа болка, която я изпълваше през целия ден, понякога бе остра, бърза болка, заливаща я изневиделица. И бе неспособна да я спре.

Единственото, което й помагаше донякъде, бе работата и тя благодареше на Бога, че от известно време бе много заета. Двете с Лилиан бяха свършили с писането на книгата и редактираха последния вариант. Приемът за Май Линг, концертиращата пианистка, бе много успешен и няколко организации в Манхатън бяха проявили желание да наемат кетъринговата компания на Лора в бъдеще. (За радост на Айрис, Филип бе присъствал на приема, запознал се бе с госпожица Линг и, изглежда, двамата се бяха харесали.)

Но после — и сякаш някак изведнъж — книгата бе завършена и изпратена на издателя, а до есента нямаше нови заявки за кетъринг. Това не бе ново, лятото винаги бе спокоен сезон за Лора и обикновено тя използваше времето да работи с градинарите си; сега имаше двама, които се грижеха за пресните зеленчуци и цветята, запазена марка на кетъринговата й компания. Бе и времето, когато тя прекарваше часове наред със счетоводителя си в разчистване на натрупаната през годината документация. Но сега, обгърната от тази сива мъгла, Лора чувстваше, че ще се побърка, ако трябва да тори лехите под изпепеляващото слънце или да седи вкъщи и да събира колонки с цифри.

Помисли си да отиде на север и да види Кейти, но собственикът на лагера се мръщеше на родители, които идваха при децата си, преди те да са свикнали с новата обстановка. Освен това Лора не искаше да ходи никъде, преди да се е вдигнала мъглата. Все някога ще се разнесе, каза си. Въпреки всички тия викториански романи, никой не е умрял от разбито сърце. Ала мъглата не се вдигаше.

* * *

— Някои от снимките за книгата не ми харесват. — Гласът на Лилиан звучеше недоволно по телефона. — Разбира се, всичко, което Ник снима, е хубаво, но предвид съдържанието, мисля, че бихме могли да направим по-добър избор. Казах му, че двете ще идем в ателието му другата седмица да разгледаме неговите коректури.

Ще ида в ателието на Ник. Пак ще го видя! Сърцето на Лора заби учестено. Но после тя се осъзна.

— Лилиан… боя се, че не мога да се измъкна…

— Цялата седмица? Не може да нямаш поне един свободен ден. Това е важно.

Лилиан бе права. Снимките бяха също толкова важни, колкото текстът, върху който се бяха потили двете с Лора.

Но, мили боже, как ще го направя? Как ще го видя отново и ще си тръгна?

— Лора, там ли си?

— Какво ще кажеш за следващата сряда? — предложи, надявайки се Лилиан да не е чула въздишката й.

— Ела в ателието на Ник към обяд.

Днес беше вторник. Трябваше да чака седем дни.

* * *

Тя сякаш не се нуждаеше от много храна или от повече от няколко часа сън на нощ. И все пак не се чувстваше уморена. Работеше по-дълго и енергично от всички в градината и въпреки това не се изтощаваше. Понякога се улавяше как трепери, но не знаеше дали е от възбуда или страх, или съчетание от двете. Пък и нямаше значение. Трябваше да изчака само седем дни. После пет. После три. Най-сетне дойде вторник вечерта.

Тя си изми косата и я реса, докато изпръхне, за да блести повече. Започна да вади дрехи от гардероба си и накрая почти всичко, което имаше, се озова върху леглото. Най-накрая се спря на розова рокля с премятане (харесваше й начинът, по който подчертаваше тънката й талия) и оранжево болеро към нея, сандали с високи токове (които я накараха да се почувства като манекенка на подиума, когато походи малко с тях) и коралови обици и огърлица в тон с червената й коса. Подреди всичко на табуретката пред леглото, после си легна и зачака да настъпи утрото.

Сутринта в сряда бе ясна и слънчева. На Лора обаче й бе все едно — би била щастлива, дори да се намира сред ледовете на Аляска. Вдигна лъскавата си коса на главата с треперещи ръце. Продължиха да треперят, докато си слагаше червило и обличаше розовата рокля, която изведнъж й се стори твърде разголена и претенциозна. Помисли да я смени с друга, но нямаше време. Изпуснеше ли влака за града, щеше да закъснее.

Освен това, каза си, държиш се абсурдно. Не си го виждала от седмици. И му каза, че това е краят. Ню Йорк е пълен с момичета, които са по-млади и по-красиви от теб. Сигурно вече е с някоя друга.

Но не беше. Тя би го усетила, защото помежду им съществуваше връзка още от първия ден, когато се срещнаха.

Дори да не е намерил друга, това не променя нищо. Ти си все така омъжена. Все така зряла жена.

Но се чувстваше като тийнейджърка — плашещо безразсъдна тийнейджърка.

Това е бизнес среща. И Лилиан ще е там. Какво изобщо би могло да се случи в нейно присъствие?

Това бе единствената успокояваща мисъл; нищо не би могло да се случи, докато Лилиан е там.

Слава богу, че и Лилиан ще е там. Това се превърна в мантра, докато шофираше към жп гарата и стоеше на перона в очакване на влака, и дори след като седна на мястото си във вагона. Слава богу, че и Лилиан ще е там, повтаряше си постоянно. Нищо не може да се случи, докато Лилиан е там.

* * *

Ник отвори вратата на мансардата си. Не каза дума; просто я гледаше с красивите си синьо-зелени очи. Ако досега не бе съвсем сигурна, вече знаеше, че в живота му няма нова жена.

— Здравей — каза той най-сетне. Прииска й се да избяга.

— Може ли да вляза? — усмихна се.

Той отстъпи встрани, за да й направи път, после затвори вратата след нея.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита. Искаше да направи нещо, защото бе нервен. Тя го знаеше, защото и тя бе нервна.

— Аз… Чаша вода? — успя да каже.

Покрай едната стена на мансардата имаше кухненска ниша с мивка. Той отиде бързо там, а Лора започна да се разхожда наоколо и да изучава всичко напрегнато — само и само да не гледа към него.

Нямаше представа как може да изглежда мансардата на един фотограф — представяла си бе луксозно място със столове от хром и кожа и огромни авангардни снимки на стените. Мансардата на Ник приличаше повече на старомодна работилница. В средата на стаята имаше голяма работна маса, а в единия ъгъл бяха подредени спретнато множество прожектори, фотоапарати и друго оборудване. Таванът бе висок и украсен с изящни гипсови корнизи. Прозорецът бе венециански, с надлъжни щори, а ремонтираният дървен под криеше следи от дълга употреба. В единия ъгъл на помещението имаше кът за сядане, с мек диван, три удобно изглеждащи кресла, дъбова масичка и дебел ориенталски килим.

Ник й донесе чашата с вода. Тя я пое и му благодари после двамата отново се вторачиха един в друг.

— Значи тук работиш — рече тя накрая. Някой трябвали да каже нещо.

— Да. А зад онази врата има дневна и напълно обзаведена кухня и моята… моята спалня — заекна той. Думата се понесе във въздуха с целия си подтекст. Водата в чашата на Лора се разплиска. Ник я пое от нея. — Ръцете ти треперят — прошепна.

Тя бе забравила колко нежен можа да бъде този дрезгав глас. Но не биваше да мисли за неща като нежност.

— Погледни твоите — отвърна. Той се усмихна и Лора усети как също разтяга устни в усмивка, а това бе дори по-опасно от нежността. — Къде е Лилиан? — попита бързо. Къдриците падаха върху лицето му както винаги. Облечен бе в обичайните си дрехи — сини джинси, които изглеждаха много добре на мъж с тънък кръст и дълги крака, и тениска, очертаваща контурите на гърдите му. Той продължаваше да я гледа. — Лилиан дойде ли вече? — попита тя отново.

— Няма да дойде.

О, божичко!

— Обади се да каже, че е пипнала ужасен летен грип. Опитала се да ти телефонира, но у вас никой не отговарял.

— Сигурно вече съм била на път за гарата.

— И тя си е помислила същото.

Лора трябваше да се махне оттук. Трябваше да каже, че ще дойде пак, когато Лилиан се оправи. Но не можеше да се насили да произнесе думите.

— Лора… — поде Ник нежно.

Трябва да се махна оттук.

— Ако знаеш колко пъти съм си представял, че ти си тук, както сега.

Веднага трябва да се махна оттук.

— Представях си как те черпя с шампанско и как съм напълнил стаята с рози… за да е красива като теб.

Но, Бог да ми е на помощ, не искам да си тръгна.

— Нямам нужда от шампанско и рози, Ник — успя да изрече и гласът й бе нежен като неговия.

Някъде в коридора навън от мансардата се захлопна врата. Някой извика нещо, но думите бяха твърде приглушени, за да ги различат. Тя чакаше Ник да я доближи. Както би трябвало да направи сега. Защото нямаше връщане назад. Той се изправи пред нея и тя го гледаше как се навежда към роклята й, подчертаваща тънката талия и гърдите й. После Лора свали лекото си оранжево болеро.

Роклята й бе от копринено жарсе, държеше я само връзката около талията. Докато Ник я освобождаваше, пръстите му бяха уверени, което бе забележително, като се има предвид, че и двамата трепереха. Коприненото жарсе се плъзна на пода, красивите й сандали бяха свалени — тя така и не разбра как. Той я отнесе до дивана и коленичи до нея. Устните му бяха навсякъде — по врата й, гърлото й, устните й. Целуваше я и ръцете му я галеха, докато тя се освобождаваше от бельото си, разкопчаваше копчета и токи. После той бе върху нея… усмихваше й се… и тя чуваше дъха му и туптенето на сърцето му… или може би бе нейното… а когато Ник най-сетне извика, тя го последва със свой вик.

И така, случи се. Цялото отричане и борба приключи. Ник лежеше до нея, с успокоени очи, заровил пръсти в косата й, която се бе измъкнала от шнолите. И Лора знаеше, че би трябвало да се чувства виновна, но не можеше. Не сега. Разбира се, това щеше да дойде по-късно. Но в момента тя можеше да изпитва само радост.

На дивана имаше плетено одеяло. Ник го придърпа върху тях и сега бяха като в пашкул. Притегли я към себе си и главата й намери удобно място върху рамото му. Долу на улицата градският трафик ехтеше и тя го чуваше смътно през затворените прозорци. Хората бяха заети със задачи, с неща, които би трябвало да върши всеки отговорен нюйоркчанин в юлски следобед в средата на седмицата. Но тя беше в своя пашкул с Ник. И можеше да заспи.

* * *

Когато се събуди, отначало не знаеше къде се намира.

Над главата й се извисяваше украсен с корнизи таван, а около тялото й бе увито плетено одеяло, каквото знаеш, че не притежава. После си спомни. Обърна се, за да види как Ник лежи до нея на дивана. Ала той не беше там. Вдигна уплашено глава.

— Здравей. — Ник седеше на креслото от другата страна дивана. Беше облечен и бе запалил една лампа.

— Ти си тук… за миг си помислих…

— Разбира се. — Той прекоси стаята, коленичи до и я целуна. Сега целувката бе различна, беше нежна, защото вече не бяха напрегнати. Но може би бе и малко тъжна?

— Колко е часът? — попита тя.

— Четири и десет, канех се да те събудя.

— Защо не го направи?

— Гледах те как спиш. — Той я погали по бузата. — Дрехите ти са тук. — Посочи към спретната купчинка. — Искаш ли кафе, преди да тръгнеш?

И сега тя разбра тъгата.

— Не искам да те оставям — промълви.

Той се поколеба за миг, после въздъхна дълбоко.

— И аз не искам. Но мисля, че е по-добре да започнем да свикваме с това… Нали?

Тя го погледна в очите и видя какво бе осъзнал той, докато тя бе спала — че сега сбогуването ще е част от живота им. Щяха да си казват довиждане, вместо да спят един до друг и да се събуждат прегърнати. Никога нямаше да имат лукса да не мислят колко време прекарват заедно, защото думата, „довиждане“ щеше да тегне над тях винаги.

— Това е много несправедливо спрямо теб — отбеляза тя. Той щеше да разбие сърцето й, ако се съгласеше.

Ник я целуна отново.

— Аз съм голямо момче, Лора. — Изправи се. — Ще ти приготвя кафе. В шест има влак, който можеш да вземеш. Проверих.

— Бих останала, ако не беше горката Моли, не съм й приготвила храна и… — Тя трябваше да спре, защото — глупаво и абсурдно — бе започнала да плаче.

— Недей, скъпа! — Той отново коленичи. — Без сълзи. Не сме заедно за това. Нали? — Тя преглътна сълзите и кимна. Облече се, докато Ник домакинстваше в кухнята. После той й подаде чашата с ароматно кафе и отново седна в креслото си. След миг рече: — Знам, че не мога да имам… всичко, което искам. Ти си омъжена. Имаш отговорности. Но всичко е наред. Защото е хубаво… знаеш, че е… и няма начин нещо толкова хубаво да е, грешно…

— Боя се, че има.

— Не. Стига да не нараняваме никого.

— Но винаги някой бива наранен…

— Защото хората стават небрежни. С теб няма да сме такива. Ще внимаваме никой да не разбере.

— Ами ние? Ами ти и аз?

Сега той извърна глава.

— Ще взимам каквото мога и докато мога. Каквото и да се случи по-нататък, за мен ще си е струвало. — Той отново я погледна — синьо-зелените му очи я умоляваха. — Твой ред е.

Бе казал, че тя има отговорности, и беше вярно. Тя бе човек, който спазва обещанията си. Но също така бе казал, че това е хубаво и редно. Което също бе истина, невероятна и неоспорима.

— Ще взимам каквото мога и докато мога — повтори тя думите му като свои.

* * *

Следващите седмици изминаха неусетно. Разбира се, тя работеше, кога ли не бе работила? Трябваше да се грижи за градината си, започнаха да пристигат и заявки за партита и приеми в края на сезона. Но Ник и срещите им владееха всяка нейна мисъл. Виждаха се в мансардата му — вече познаваше всеки сантиметър от жилището му — при всеки удобен случай. Тя стана много изкусна в хитруването… и лъжата. Винаги когато тичаше в града за няколко часа откраднато щастие, заявяваше, че прави проучване за нова книга. Казваше тази лъжа на работниците си родителите си, на братята си, а понякога дори на редакторката си — на всички, без Кейти. Кейти й се обаждаше във вторник и четвъртък вечерта, защото тогава от лагера разрешаваха на децата да използват телефона. Лора внимаваше винаги да си е вкъщи преди мръкнало в тези вечери, затова, когато дъщеря й се обаждаше, нямаше нужда да обяснява или да лъже — за нищо.

Роби също се обаждаше редовно и тя бе изумена колко лесно може да разговаря с него. Макар разговорите с Роби напоследък да означаваха да го слуша. Той, изглежда се бе влюбил в градчето, от което някога толкова бе искал да се измъкне. Сега го наричаше „истинската Америка“ обясняваше надълго и нашироко на Лора колко приятелски настроени били всички в Блеърс Фолс.

— Ще ти се сторят малко консервативни в политическо отношение — казал бе през смях. — По-добре не издавай мнението си, когато дойдеш тук.

Тя за първи път чуваше, че ще ходи в Охайо. Или че трябва да се опитва да впечатли хората в Блеърс Фолс.

— И най-добре не споменавай как брат ти Стивън се измъкнал от военна повинност по време на Виетнамската война — продължи Роби. — И за прословутата благотворителна работа, която върши сега.

Помисли си да му напомни, че той също не бе изгарял от желание да го вземат войник. Помисли си също да го попита кога ще се прибере вкъщи. Но не я интересуваше.

* * *

Дните се превръщаха в седмици, но той не говореше за връщане. Вместо това постоянно я подканяше да дойде в „истинската Америка“. Тя ставаше все по-изкусна в измъкването. Повечето пъти имаше добри причини. Книгата й бе отпечатана и бяха раздали сигналните бройки на критиците. Отзивите бяха изключително благоприятни, а агентът й за връзки с обществеността — назначен от издателството — бе започнал да й организира интервюта в медиите, които се намираха в Ню Йорк, не в Охайо. Най-големият й коз — думи на агента й, не нейни — беше едно интервю, което вече бе излъчено, в най-рейтинговото сутрешно шоу в страната. Лора бе рекламирала книгата си и бе разказвала за комични епизоди в кухнята и за приключенията й с тенджерата под налягане, които я бяха изплашили до смърт. Интервюто й се бе харесало много. Продуцентът на шоуто се бе обадил да я попита какво ще каже за петминутен сегмент в шоуто два пъти седмично. Лора бе наела агент да води преговорите. Всички се радваха на успеха й.

— Това ще те направи известна и книгите ти ще се продават като топъл хляб — ликуваше агентът й за връзки с обществеността.

Ник бе записал представянето й и двамата го гледаха заедно на телевизора му, докато хапваха от любимия й шоколадов сладкиш, който той бе поръчал от „Серендипити“, знаейки, че тя го обожава. Семейството й и приятелите не спираха да й звънят и да я поздравяват, а Кейти заяви по телефона, че майка й е страхотна. Само Роби не беше ентусиазиран.

— Не спря да говориш за книгата си през цялото време.

— Идеята бе да я рекламирам.

— Е, като дойдеш тук, ще трябва да си малко по-скромна. Хората в нашия край не обичат хвалбите.

Преди думите му щяха да я ядосат и тя да замълчи, за да избегне кавгата. Сега бе твърде заета да гледа часовника си. Ако не затвореше веднага телефона, щеше да изпусне влака си за града.

— Роби, трябва да тръгвам — обясни.

Четиридесет и пет минути по-късно, докато влакът се провираше през Манхатън, тя вече бе забравила за телефонното обаждане. Очевидно Роби се бе захласнал по родния си град. Не й се мислеше какво може да означава това в бъдеще. В един момент щеше да й се наложи да реши проблема със своя брак и съпруга си. Но днес слънцето грееше, въздухът се раздвижваше от лек ветрец и Ник я очакваше.

Така минаваха дните й — заети, златни дни. Двамата с Ник никога не говореха за бъдещето. А и какво имаше да се говори? Предстояха им решения, болезнени, големи решения — дотук със старанието й да не нарани никого — и не й се мислеше за това. Затова живееше за настоящето. И двамата с Ник го правеха. Но изведнъж, изненадващо бързо, лятото свърши.

— Кейти се прибира другата седмица — обяви Лора. Нямаше нужда да добавя, че безгрижните им дни свършват! И двамата знаеха, че когато Кейти се върне, тя няма да може да остава в града до седем вечерта. Бъдещето, което бяха избягвали в продължение на седмици, изведнъж се оказа съвсем близко.

— Да идем някъде през уикенда — предложи Ник. — Можем да тръгнем в петък.

— Никога не сме излизали заедно.

Той се усмихна криво.

— Това имах предвид.

И така, двамата се заеха с горчиво-сладката задача да планират тайния си излет. Горчива, защото, без да го казват, и двамата знаеха, че това е краят на спокойното им щастие. Ала уикендът щеше да е сладък. Можеха да се излежават колкото си искат. На сутринта можеха да се събудят заедно и да закусят. Или да се разходят, хванати за ръце. Или да идат на кино. Двамата с Ник никога не бяха ходили на кино заедно.

Въпросът къде да идат се оказа по-сложен, отколкото си представяше Лора. Проблемът беше Ник. Заради работата си в сферата на изкуството, модата и издателската дейност той бе известен сред хората, които летуваха в модните места по Източното крайбрежие. Места като Хамптънс, Бъркширс или крайбрежието на Кънектикът и Ню Джърси бяха изключени, тъй като можеше да срещне познати. Но двамата не искаха да се отдалечават прекалено от града, защото така щяха да изгубят ценно време по летищата.

Най-сетне избраха стар хотел в планински район наблизо, който някога е бил преуспяващ курорт, но сега се бореше да оцелее. Клиентите, които правеха резервации в Гранд Ин, бяха предимно семейства, търсещи по-евтина стая с допълнителни легла за децата. Мястото изобщо не би могло да се нарече модно.

Освен това бе ужасно. Чаршафите бяха евтини и захабени, в банята нямаше хавлии, та се наложи Лора да се обади на рецепцията и да помоли да им донесат, а в гардероба миришеше на мухъл. В трапезарията масите се обслужваха само от едно любезно, но едва смогващо с поръчките момиче. Храната, която сервираше, бе не само зле приготвена, но и напълно изстинала, когато най-сетне я донесеше. По време на първата им закуска Ник дори бе благодарен, че е така, защото сервитьорката изля върху него чаша кафе. После момичето избухна в сълзи и побягна в кухнята, като остави Лора да попие течността от дрехите му.

— Нека ви помогна, госпожо Макалистър — предложи жена на средна възраст от съседната маса. Скочи пъргаво и се зае да попива сакото на Ник със салфетката си, докато Лора за миг изпадна в паника, питайки се откъде познава жената. Загадката бе изяснена след секунда. — Познавам ви от „Добро утро, Америка“, госпожо Макалистър. С дъщеря ми много ви харесваме. Деби седи точно срещу вас… — Тя махна по посока на тяхната маса, съпругът и трите й деца тъкмо се канеха да стават. Най-голямото, слабичко момиче на около осемнайсет, помаха на Лора. — Умира за ваш автограф — каза жената.

Вече напълно объркана, Лора повтори:

— Мой автограф?

— Човек не среща всеки ден истинска телевизионна звезда. Ако нямате лист, аз имам. — Почитателката й бръкна в джоба си и извади използван плик и химикалка. — Дъщеря ми се казва Деби. Кръстих я на Деби Рейнолдс. Гледала съм всичките й филми. Много я харесвам — а вие?

Лора никога не се бе впечатлявала толкова от Деби Рейнолдс.

— Аз… ами… — заекна тя.

— Знам, че сте твърде млада и едва ли помните, че Деби бе омъжена за Еди Фишър, а после тази ужасна Елизабет Тейлър й го отмъкна, но от мен да знаете — Деби излезе от положението с класа и достойнство. Еди сигурно не е бил с всичкия си, така мисля аз. Макар че си го получи, когато Лиз го напусна заради Ричард Бъртън. Каквото повикало, такова се обадило, не сте ли съгласна?

От другата страна на масата Ник едва се сдържаше да не се разсмее.

— Аз… ами да… — отвърна Лора несигурно. Взе плика, подписа се и го върна на жената, която се здрависа енергично с нея и най-сетне благоволи да се върне на масата си. Няколко секунди по-късно цялото семейство махна на Лора за довиждане и напусна столовата. Ник се разтресе от смях. — Хората се опитват да ти помогнат — смъмри го тя. — Заради теб за малко да се изсмея в лицето на горката жена.

— „Горката жена“ те забеляза още щом влезе в трапезарията — отбеляза Ник. — Само чакаше удобен момент да ти се нахвърли. Освен това ми беше забавно да гледам как се справяш с първата си фенка.

— Не съм очаквала подобно нещо — напълно непознат да дойде да ме заговори на масата. Ами ако се хранех и нещо бе попаднало между зъбите ми?

— Цената на славата, скъпа — отвърна той, докато бършеше насълзените си очи. — Цената на славата. — После стана сериозен. — Аз обаче трябваше да се досетя, че може да те разпознаят. Постъпих глупаво.

Тя също не беше помислила за това допреди секунда.

— Значи трябва да се прибираме? — Щеше да е много несправедливо. Двамата с Ник искаха толкова малко, само един уикенд в забутан стар хотел!

— Според мен не — успокои я Ник. — Едва ли ще срещнем познати на подобно място. Но за всеки случай трябва да спрем да се храним тук.

Затова Ник започна да купува храната им от една закусвалня и хапваха в стаята си. Но дори и така трите дни бяха райски и изминаха много бързо. Преди да се усетят, Ник вече бе в мансардата си, а тя — в къщата си и усещаше липсата му като физическа болка. После Кейти се прибра у дома и всичко се промени.

Двадесет и трета глава

Някои от промените бяха такива, каквито Лора очакваше: макар все още да ходеше в града да се среща с Ник — нищо не бе в състояние да промени това, — моментите им заедно станаха по-кратки. И намаляха. Но по-голямата промяна бе в самата Лора; сега тя трябваше да си признае колкото и да се убеждаваше, че във връзката й с Ник няма нищо лошо, — че не би искала дъщеря й да научи за нея. Което означаваше, че в това все пак има нещо нередно. В завръщането на Кейти имаше доза реалност.

Очакваше я обаче още по-силна доза.

— Чичо Дан иска да ми остави магазина — обяви Роби по време на един от вечерните им телефонни разговори.

— Какво?

— Миналата пролет ми каза, че възнамерява да се оттегли и понеже няма деца, иска да даде магазина на мен, стига да мога да го управлявам. Това правех тук през последните няколко месеца.

— Ти… работил си за чичо си? — Лора се опитваше да осмисли чутото. — В Блеърс Фолс?

— Учех се на занаят, Лора. Исках да видя дали ставам за търговец. И да разбера дали работата ще ми хареса. С чичо Дан решихме, че първо трябва да опитам.

— Решили сте го с чичо ти Дан? Просто така? Без изобщо да ме попиташ?

— Да. Защото знаех, че няма друг начин.

Защото е знаел, че тя никога не би се съгласила.

— Правил съм много грешки, Лора. Имал съм много провали. Исках да съм сигурен, преди да ти кажа за това вече съм.

О, божичко, защо не се досетих? Трябваше да се досетя. Когато не се прибра, трябваше да разбера, че се готви нещо… Но бях доволна, че го няма вкъщи.

— Ами книгата ти?

— През всички тези седмици ходех на работа и не съм написал и ред. Виж, знам, че ти идва като гръм от ясно небе. Но се опитай да видиш и плюсовете. Можем да бъдем много щастливи в Блеърс Фолс…

Той си въобразява, че мога да бъда щастлива в родния му град, близо до свекърва, която ме мрази? Въобразява си, че бих напуснала семейството и бизнеса си… и Ник, но аз не бива да мисля за Ник. Не сега.

— Роби, не можем просто да се вдигнем и да заминем. Тук сме се устроили.

— Ти си се устроила. Аз нямам нищо. А това не е добре за семейството ни. На теб ти трябва съпруг, с когото да се гордееш. А аз искам да си върна самоуважението.

— Знам, че не ти беше лесно. И че не ти вървеше особено. Но преместването няма да реши проблема.

— Напротив. Защото ще печеля добре — вече няма да плащаш всички сметки. И ще сме на моя територия.

— На твоя територия? Това не е игра, в която един печели, а друг губи. Говорим за нашия живот! — Тя го чу как въздъхна.

— Помниш ли, когато бяхме в колежа и бяхме млади глупави и си мислехме, че знаем всички отговори? Тогава не съм си представял, че ще изрека подобно нещо, но що се отнася до мъжа и жената, мисля, че е по-добре да сме старомодни. Не казвам, че жените трябва да си стоят у дома като майка ми, пази боже, но повечето мъже все още искат да са глава на семейството. — Той се засмя с лека печал. — Може би защото егото ни не е достатъчно силно. — После отново стана сериозен. — Просто знам, че не мога да бъда мъжът, когото представят единствено като твой съпруг. А това скоро ще се случи, Лора. Книгата ти ще бъде публикувана, бизнесът ти се разраства. Чака те голям успех. И какво ще правя аз?

— Можеш да бъдеш какъвто поискаш. Да правиш каквото поискаш. Аз ще те подкрепям.

— Не искам да ме подкрепяш. Не искам да ме подпомагаш финансово, нито да не ми обръщаш внимание, понеже бързаш за поредната бизнес среща. Искам да си до мен.

— Разбирам какво ми казваш… Но да се преместим просто така?

— Това е ново начало за нас, Лора. Да не мислиш, че го искам само за себе си? Правя го заради брака ни. И заради Кейти. Тя има нужда от двама щастливи родители.

И щом ти си щастлив с преместването в Охайо, значи и аз трябва да съм щастлива. Винаги си разсъждавал така.

— Роби, не можеш да ми сервираш това просто така.

— Знам. Ти трябва да дойдеш в Блеърс Фолс и да опознаеш мястото — била си тук само за кратко. А после ще изчакаме Кейти да завърши учебната година, за да й е по-лесно със смяната на училището. Леля Маргарет познава всички в нашето училищно настоятелство и няма да има проблем.

Още не се бяха преместили, тя дори не се бе съгласила, а той вече наричаше настоятелството „наше“?!

— Така ще имаш достатъчно време да помогнеш на Кейти да свикне с идеята.

Ами аз? Не трябва ли и аз да свикна с нея?

Но би било безсмислено да спори с Роби. Той вече бе решил. Чичо Дан вече го бе назначил на поста управител на магазина, с обещание след време да го направи вицепрезидент. Сега универсалният магазин в Блеърс Фолс бе нещото, което щеше да разреши всичките им проблеми.

* * *

През седмиците, които последваха, Роби всяка вечер хвалеше разпалено Блеърс Фолс по телефона. Призна, че през лятото е станал член на два клуба в града, отново без да се допита до нея, единият бил организация, която работела за имиджа на града, а другият се борел за намаляване на местните данъци и такси. Членството и в двата било само за изтъкнати местни жители, заяви той гордо. Тя едва се сдържа да не му каже, че е изтъкнат само защото чичо му му е поднесъл бизнеса си на сребърен поднос. В края на всяко телефонно обаждане Роби отново я приканваше да дойде за по-дълго в Охайо. А тя все си намираше извинение да не го направи. После се втурваше към мансардата на Ник, където заключваха вратата и за няколко часа се преструваха, че светът отвън не съществува.

— Не знам какво бих правила без това място и теб — призна му тя един следобед, преди да тръгне, за да хване влака си.

— Няма да ти се наложи да разбереш, обещавам ти. — Той се стараеше да я успокоява, когато се разделяха.

— Говоря сериозно. Обичала съм много хора, но ти си ми… необходим. Нуждая се от теб. Само от Кейти съм имала нужда по същия начин.

— И аз се нуждая от теб. Страшничко е, нали?

— Страшничко в какъв смисъл — добър или лош?

— Сега ти ставаш мнителна. — Докато тя го целуваше той прошепна: — Добър. В най-добрия.

* * *

Докато Лора пътуваше във влака към къщи, отново си припомни този разговор. Нуждаеше се от Ник — по същия начин, както Кристина се нуждаеше от Стивън. По същия начин, както майка й се нуждаеше от баща й.

Какво знаеш ти, мамо? През целия си живот мислех, че съм като бабичка. Тя обичаше дядо, но според мен никога не се е нуждаела от него. Не както ти се нуждаеш от татко. А сега… аз се нуждая от Ник. Все пак с теб си приличаме, мамо.

Но Лора се нуждаеше от неподходящия човек. Така щеше да мисли Айрис.

Двадесет и четвърта глава

— Кейти, видях едно празно такси, побързай. — Мама се затича по Медисън Авеню с вдигната ръка, за да спре таксито. Кейти, която се туткаше след нея, сега тръгна още по-бавно. — Хайде, Кейти! — Мама се обърна да я подкани. И в този миг мъж с куфарче пристъпи до таксито и го взе.

— По дяволите! — изруга мама, нещо, което правеше рядко. Само когато е много ядосана.

Добре, помисли си Кейти с кисело задоволство.

— Миличка, не чу ли, като ти казах да побързаш? Можехме да хванем таксито. Сега ще закъснеем. — Отиваха на вечеря у чичо Джими.

— Ти винаги закъсняваш — измърмори Кейти достатъчно високо, за да я чуе и майка й.

Тя се изненада — и обиди. Не бе очаквала подобно нещо от Кейти. Самата Кейти не го бе очаквала от себе си.

— Не знам какво ти става — каза мама. — Ще ми обясниш ли защо се държиш така?

Кейти вдигна нехайно рамене и закрачи по Медисън Авеню. След секунда майка й я последва.

Кейти бе уплашена и страхът й я караше да се гневи. Не че щеше да сподели това с майка си. Семейството им се разпадаше; не беше по вина на майка й, всъщност баща й бе причината, но мама бе тази, която винаги оправяше нещата. Само че сега не го правеше. И макар че не бе честно да си го изкарва на нея, Кейти не можеше да се спре. Въпреки че всъщност бе на нейна страна.

Бедата бе, че не можеш да се сърдиш на татко, защото все едно да се сърдиш на кученце или на бебе. Татко вечно измисляше планове, които щяха да ги направят щастливи, но никога не се получаваше. Сега бе измислил възможно най-лошия. Искаше да се преместят в Охайо. Всеки, който познаваше майка й, щеше да знае, че тя не го иска. Но вместо да обясни на татко й, че няма да иде, се държеше така, сякаш той не е казал нищо. Сякаш си мислеше, че той ще се откаже, ако тя не говори за това. Но щом татко й си наумеше нещо, никога не се отказваше. И майка й би трябвало да го знае.

На Кейти също не й се ходеше в Охайо. Харесваше училището си — освен аритметиката, за която трябваше да се погрижи — и имаше приятелки. Само две, Кейти не бе от децата, които се поздравяват с всички в училищни; коридори, но тези две приятелки наистина бяха страхотни. Тя не искаше да ги изгуби. И не искаше да живее далеч от дядо Тео и баба Айрис. Кейти много ги обичаше. Не изпитваше същото към баба Мак, която те кара да се събуваш обувките, когато влизаш вкъщи, а когато се опитваш да й кажеш нещо, виждаш как тя всъщност не те слуша, защото си само дете, а тя е от типа възрастни, които си мислят, че няма какво толкова да им кажеш. Не, нямаше начин Кейти да иска да се премести някъде, особен пък в Охайо, и искаше майка й да направи нещо по въпроса — бързо.

Продължиха мълчаливо по Медисън Авеню. Изведнъж Кейти се огледа. Не идваше често с майка си в града, но тази част на Медисън Авеню й се стори позната. После си спомни преди година, когато двете с мама се връщаха от рождения ден на Ребека Рут, на витрината на един благотворителен магазин тук някъде бяха видели странната картина, която приличаше досущ на баба Айрис. Кейти започна да се взира във витрините. След няколко секунди видя каквото търсеше от другата страна на улицата. Изтича до ъгъла, хвана „опашката“ на зелената светлина и хукна по Медисън Авеню.

— Кейти, какво правиш? — извика майка й.

Но Кейти вече бе пресякла успешно. Чу майка й да вика отново, но се втурна към магазина и надзърна в голямата витрина. Картината я нямаше.

След няколко секунди дотича и майка й.

— Изплаши ме до смърт — изрече задъхано. — Как може да хукваш така… — Тя спря рязко и погледна витрината. — Това е онзи магазин — досети се.

— Да. Магазинът с картината — каза Кейти. — Но я няма на витрината.

Майка й въздъхна.

— О! Е, сигурно са я продали.

Но Кейти не смяташе да се предаде толкова лесно. Пак се обърна към витрината и като залепи нос на стъклото, примигна, за да види в магазина.

— Кейти, картината я няма. Да вървим.

Но мама грешеше.

— Още е тук! На задната стена е, ето там. Можем да влезем да я видим.

— Не, не можем. Излишно е да влизаме да гледаме картина, която няма да купуваме. Само ще загубим времето на продавачката. Освен това закъсняваме. — Майка й я спря с тон, който Кейти не бе чувала досега. После я хвана за ръката и почти насила я отдели от витрината.

— Защо се държиш толкова странно? — начумери се Кейти, когато продължиха по Медисън Авеню. — Мразя, когато се държиш така.

Късно същата вечер Лора си припомни думите на Кейти — вече се бяха прибрали у дома и дъщеря й си бе легнала. Лора си направи чаша чай и се настани в едно кресло в дневната. Истината бе, че се чувстваше странно. И много, много виновна.

Роби всяка вечер ме притиска да заминем на запад. Никой не ме притиска за нищо, а би трябвало. Вече се крием като престъпници, поне така се чувствам, и е унизително и разрушително. Ник не го заслужава. А и Роби заслужава повече.

Несправедливо е към всички и би трябвало да сложа край. Но не знам какво да правя. Аз. Която винаги взема решения за нула време. Понякога ми се иска да кажа на Роби, че няма да се преместя. Мястото ми е тук и съм си го извоювала. Но за пръв път от години усещам надежда в гласа му. Той си възвръща самоувереността и се труди сериозно. За нас. За Кейти и мен. Но аз обичам Ник.

Ясно ми е, че разводът не е стигма като едно време! Хората постоянно слагат край на браковете си. Но не знам как го правят. Имам дъщеря, която обича баща си. Нощем не мога да заспя от тревоги за Кейти — какво ще направи, ако с Роби се разделим.

Ами останалата част от семейството ми? Братята ми си мислят, че са много либерални, ала не съм сигурна! Как ще реагират, ако разберат, че имам връзка. Как ще го понесе баща ми? Не е бил светец на младини, но е човек от стария свят, а там имат различни стандарти за мъжете и жените. И разбира се, знам как ще реагира мама. Но аз обичам Ник.

Лора изпи чая си и си легна. А на следващото утро си каза — както всяка сутрин, — че ще спре да се държи като страхливка. Ще вземе решение и ще понесе последствията. Но не още. Просто не можеше още.

Двадесет и пета глава

Първите седмици от всяка нова учебна година бяха любимите на Айрис. Обичаше да влиза в класната стая и да вижда умните лица на първокурсниците — как са обърнати към нея в очакване да чуят какво има да им каже. Тя знаеше, че някои от тях седят там, защото трябва да спазят академично изискване, но винаги имаше и други, които наистина се интересуваха от предмета — а може би и от професора си. През семестъра тя откриваше тези „други“ и се наслаждаваше на енергията и ентусиазма им.

Още по-голямо удоволствие изпитваше от познатите лица, които идваха в курса за напреднали. Това бяха студентите, които знаеха какво може да им предложи и искаха още от него. Да им преподава беше привилегия, която я изпълваше с искрено смирение. Затова се зарадва, щом една от любимките й я приближи, докато влизаше в ректората през една хладна октомврийска утрин. Името на момичето беше Деби.

И не бива да ме наричате Дебора, макар да звучи по-сериозно — обяснила бе Деби на първата си студентска среща с Айрис. После бе завъртяла очи. Не беше красавица, но Айрис харесваше чувството й за хумор. — Само умалителното Деби, защото са ме кръстили на Деби Рейнолдс. Представяте ли си?

Сега Деби приближи Айрис и двете тръгнаха заедно по коридора към класната стая на Айрис. Заприказваха се за лятото и Деби изневиделица каза:

— Между другото тази жена, която пише за лайфстайл — Лора Макалистър, — тя ви е дъщеря, нали?

— Да.

— Това лято се запознах с нея… всъщност по-скоро я видях. Отначало не можех да повярвам. Беше в трапезарията на един стар хотел — по-кошмарно и забутано място не можете да си представите. Бяхме там със семейството ми, понеже баща ми е голям скръндза, но не разбрах какво прави тя на подобно място. Току-що бе говорила за книгата си по телевизията — същата, дето сега е хит. Но когато видях дъщеря ви, още не беше излязла.

Книгата бе публикувана преди месец. А интервюто на Лора в „Добро утро, Америка“ бе излъчено две седмици преди това. Айрис опита да се върне в края на лятото. Сигурна беше, че Лора не бе споменала да е ходила някъде.

— Сигурна ли си, че е била дъщеря ми? — попита.

— О, да, беше по време на закуска и мама взе от нея автограф на една салфетка. Тогава не се сетих, че ви е дъщеря, иначе щях да й се представя.

В главата на Айрис се прокрадна нещо студено и отвратително, но тя го пропъди. Деби грешеше. Със сигурност грешеше. Вероятно подобни недоразумения щяха да се случват все по-често отсега нататък, след като книгата на Лора бе излязла.

— Но може би щеше да ми е неудобно — продължи Деби. — Със съпруга й изглеждаха толкова щастливи и погълнати един от друг. Сякаш караха втори меден месец или нещо подобно.

Съпругът на Лора? Втори меден месец? Роби беше в Охайо през цялото лято.

— Извинявайте за израза, професор Стърн, но зет ви е голям сладур! С дъщеря ви са страхотна двойка, тя е толкова фина и изискана, а той е малко щур, с тези черни къдрици, падащи в очите му.

Косата на Роби бе кестенява и късо подстригана. Фотографът… Ник… имаше черна коса. За части от секундата Айрис си припомни сватбата на Стивън. Беше гледала как Лора се сбогува с Ник в края на деня и бе останала с чувството, че има нещо… Но не искаше да го повярва. Сега обаче…

Със съпруга й бяха толкова щастливи и погълнати един от друг… сякаш караха втори меден месец. Това бе казала току-що Деби. Само че не е бил съпругът на Лора и не е било втори меден месец. Изведнъж на Айрис й се зави свят.

— Професор Стърн? Добре ли сте? — Деби изглеждаше разтревожена. — Съжалявам, ако съм казала нещо не на място…

Подплаших я, помисли си Айрис. Не бива да й позволя да види колко съм разстроена. Никой не бива да го види. Никога не съм могла да прикривам чувствата си. Защо не се научих да го правя?

— Просто исках да… те изглеждаха толкова влюбени. А пък са женени от дълго време и… — Горката Деби продължаваше да сипе сол в раната.

— Моля те, извини ме — успя да изрече Айрис. — Забравих нещо… в кабинета. — Хукна по коридора и остави Деби да гледа озадачено подире й.

Някак успя да изкара останалата част от деня. Изнесе лекциите си и успя да се държи нормално, когато колегите и студентите я заговаряха. Но през цялото време в съзнанието й изскачаха думите „изглеждаха толкова влюбени“. И в съзнанието й изникваше картината с Лора и фотографа — как двамата стоят на входа на къщата.

* * *

— Не може да си сигурна, че има връзка, Айрис — опита се да я успокои Тео.

— Разбира се, че има! Отишла е в онзи хотел заради ужасното си, мръсно… рандеву. С онзи мъж… онзи Ник! — Айрис се насили да изрече името.

— Откъде си сигурна, че студентката е видяла именно Лора?

— Лора й е дала автограф.

— Може би е решила да релаксира някъде през уикенда и случайно е попаднала на… как му беше името? Ник…

— Хотелът е бил същинска дупка, Тео! В такива места се криеш, не ходиш да релаксираш. Какви са шансовете и двамата да идат в подобно място по едно и също време? И са закусвали заедно.

— Въпреки това може би има друго обяснение…

— Знаеш, че не е така. — Онова, което не каза, бе: Ти си специалист в тази област.

Той обаче разбра.

— Добре — рече. — да кажем, че Лора има връзка… Мога да го разбера, Айрис, и ти би трябвало.

— Тя е омъжена!

— Беше много млада, когато се омъжи за Роби Макалистър, казах го още тогава.

— И какво трябваше да сторя аз, когато ни беше трудно, а, Тео? Да си тръгна? Да имам връзка?

— Разбира се, че не.

Замалко да се случи, макар че ти изобщо не разбра скъпи ми съпруже. Не го направих, защото не съм като теб. Не си търсех извинения, макар да разполагах с предостатъчно. Не ти изневерих, защото имам достойнство. А сега, бог да ми е на помощ, изглежда, и дъщеря ми — с която винаги съм се гордяла — се е метнала на теб. На езика й беше да му каже остри думи. Думи, които изненадващо се появиха в главата й след всичките тези години. Но не можеше да ги изрече, защото от горчив опит знаеше колко са безполезни. И вредни. Освен това Тео, когото въпреки всичко обичаше, не беше добре и тя не биваше да спори с него.

— Имах много добър пример за това в семейството си — каза по-спокойно. — Видях как може да се запази един брак. Майка ми подкрепяше баща ми и в най-тежките моменти — когато той загуби всичко — и никога не я чух да се оплаква. А татко не беше лесен съпруг, дори след като се замогнахме отново. Но тя извикваше най-доброто у него. Съобразяваше се с чувствата му и го обичаше предано.

Последва пауза, Тео изглеждаше погълнат от мислите си. Накрая каза:

— Баща ти беше истински мъж. Заслужаваше предаността й.

Но не и любовта й, добави на себе си. Не беше подходящият мъж за твоята красива, изискана майка. Май винаги съм го знаел, също както знаех, че Пол Вернер е подходящият човек за нея, след като ми каза истината. Животът е сложно нещо, Айрис, и хората невинаги успяват да живеят по правилата. Не искаш да го приемеш, но според мен знаеш, че е така.

— Ще говоря с Лора за това. — Гласът на Айрис прекъсна мислите му.

— Не!

— Разбира се, че ще говоря. Аз съм й майка, трябва да я накарам да види колко грешно е това, което прави…

— И мислиш, че тя не го знае?

Или може би не е грешно? Радвам се, че Пол и Ана са откраднали своите кратки мигове на радост. Според мен е трагедия, че не са имали повече.

— Не се бъркай, Айрис. Умолявам те.

— Не искам дъщеря ми да се крие като някаква престъпничка с любовника си!

А аз не искам да свърши като баба си.

— Лора ще се оправи. Тя е добър, почтен човек и ще направи каквото е редно, ако я оставиш на мира. Повярвай ми. — Сърцето му вече биеше учестено, не биваше да се вълнува толкова.

Айрис го забеляза.

— Ще ти дам кислород…

Но той махна с ръка.

— Казвам го не само заради Лора, но и заради теб. Защото някой ден ще ти останат само децата…

— Не искам да слушам такива приказки.

— Тогава ми обещай, че няма да кажеш дума за това на Лора…

— Добре, обещавам. Каквото поискаш.

* * *

Айрис бе дала обещание. И щеше да го спази. Но през следващите дни, винаги когато говореше с Лора по телефона, едва се удържаше да не й каже какво мисли. „Как можа да ми го причиниш?“, искаше й се да изкрещи. Не знаеш ли, че изневярата е най-омразното ми нещо?

Умът й казваше, че прекалява, но сякаш това нямаше значение. Опитваше се да осмисли чувствата си. Вечер, след като свършеше работата за деня, си приготвяше топла вана и се потапяше в нея, надявайки се да успокои гнева си. Ала дори тази изпитана панацея не й помагаше. „Защо?“, не спираше да се пита. Защо го приемам толкова навътре? Разбира се, че не е нещо, което една майка би искала да чуе за детето си, но съм прекалено разстроена и го знам.

Безпокоя се за Кейти. Това дете усеща нещата. Без значение колко е умна Лора, без значение колко си мисли, че ще й се размине, Кейти ще разбере, че нещо не е наред. Чувствително дете като нея ще го усети.

Но макар наистина да се тревожеше за Кейти, Айрис трябваше да си признае, че не грижата за Кейти е причина да се гневи толкова, просто се чувстваше предадена от Лора. Затова, когато Лора и Кейти дойдоха за обичайната си вечеря в неделя, Айрис не беше сигурна как ще реагира.

* * *

Неделната вечеря в къщата на баба Айрис беше едно от любимите преживявания на Кейти. Баба й не беше страхотна готвачка като майка й, но Кейти харесваше гозбите й. Бяха обикновени и вкусни; ястия като месно руло и печени картофи или печено пиле с гарнитура от зеленчуци. Но най-много й харесваха чудесните отношения между дядо й, баба й и майка й. Те наистина се обичаха. Поне преди. Но тази вечер нещо не беше наред с баба Айрис. Кейти се намръщи. Напоследък, изглежда, все с някого нещо не беше наред. Точно сега баба Айрис едва проговаряше на мама и когато казваше нещо, гласът й беше остър. Дядо Тео наблюдаваше баба, сякаш се боеше, че тя ще експлодира, което не беше добре за него, защото докторите бяха казали, че трябва да избягва стреса след инфаркта.

На Кейти й дойде в повече. Сякаш всички възрастни бяха тъжни и сърдити и никой не бе в състояние да промени това. Изключи от звука на гласовете им и се извърна от намръщеното лице на баба си. Очите й попаднаха на една картина, окачена на почетно място на стената от другата страна на голямата маса. Беше портрет на майката на баба й — името й е било Ана Фридман — и бе едно от най-ценните притежания на баба Айрис. Висеше на стената откакто Кейти се помнеше.

Прабаба Ана бе починала, преди да се роди Кейти, но в семейството се разказваха много истории за нея. Всички казваха, че мама е също като нея. Мама наистина приличаше на нея, помисли си Кейти, докато изучаваше портрета, а роклята, която прабаба й носеше на картината, бе нещо, което би избрала и мама. Мама обичаше богатите поли, които се диплят около краката ти, когато ходиш, а полата на портрета изглеждаше точно така, освен това бе розова, любимият цвят на мама.

Майка й седеше в отсрещния край на масата и казваше на дядо Тео, че от шоуто „Добро утро, Америка“ са я поканили да участва с кулинарни съвети два пъти в седмицата. Кейти отново погледна портрета, после пак майка си. Странно как един мъртъв човек може да прилича толкова на един жив. После си спомни друга картина, която приличаше на баба й.

— Мамо — обади се. — Каза ли на баба Айрис за картината, която видяхме в благотворителния магазин?

— Не мисля, че на баба ти ще й бъде интересно. — Майка й отговори много бързо, но баба й Айрис попита:

— Каква картина, Кейти?

— В благотворителния магазин на Медисън Авеню — а те дават всички спечелени пари на болницата, където работеше дядо Тео. Жената на рисунката прилича много на теб, бабо.

— Е, приликата не е чак толкова голяма — намеси се мама.

— Напротив. Ти дори сама го каза. — Кейти се обърна към баба си. — Жената на картината носи старомодни дрехи и изглежда малко надменна, а ти не си такава. Но лицето й е като твоето — носът и устата, особено очите. Те са големи и тъмни и…

— Много хора имат тъмни очи — прекъсна я майка й.

Какви ги вършеше майка й? Сякаш казваше на Кейти, че лъже, а тя само съобщаваше какво са видели.

— Но очите на тази жена бяха със същата форма като твоите — обърна се Кейти към баба си, твърдо решена да я чуят. — А ти знаеш колко рядко се срещат такива очи. Наистина трябва да я видиш, бабо.

— Стига толкова, Кейти — смъмри я майка й. — Баба ти има по-важни неща за вършене.

Но баба Айрис каза:

— Щом Кейти мисли, че много прилича на мен, може би ще намеря време да я видя. Къде каза, че се намира магазинът?

— На Медисън Авеню, на същата пресечка като музея „Метрополитън“. О, има и още нещо — когато с мама попитахме продавачката дали знае името на жената от портрета, тя не можа да ни каже. Но жената, която е дарила картината, е имала магазин наблизо. Там двете с майка ти сте си купували дрехите… имаше френско име. „Ше…“ нещо си.

— „Ше Леа“?

— Да, точно така.

— Божичко, от години не съм се сещала за него. Да, непременно ще ида в този магазин да видя загадъчната ти картина, Кейти. Другата сряда ще ходя в града и тогава ще ида и там. — Тя се обърна към майката на Кейти. — Намира се на Медисън Авеню, близо до музея, нали, Лора?

Мама кимна, но изглеждаше наистина разстроена. Какво й ставаше? И какво му ставаше на дядо Тео? Изведнъж Кейти осъзна, че той бе мълчал през цялото време, докато те разговаряха за картината, а това бе необичайно, понеже той винаги имаше мнение за всичко. Тя се обърна към него. Стори й се, че кожата му сякаш е по-бяла. И се държеше за ръба на масата.

— Дядо, добре ли си? — попита тя.

Той пусна масата и се усмихна.

— Добре съм, миличка.

— Изглеждаш блед, Тео — притесни се баба Айрис. — Нека да…

— Ако се опиташ да ми дадеш пак тази кислородна бутилка, ще те удуша, Айрис. — Той се обърна към Лора. — Това, от което имам нужда, мила моя, е малко бренди.

— Веднага, татко.

* * *

Добре че беше брендито, лекарство старо колкото света — или поне колкото студентските години на Тео в Австрия. Разширяваше кръвоносните съдове и не позволяваше на кръвното налягане да стигне тавана, а и бе много по-приятно да усещаш как течността се хлъзга в гърлото ти, отколкото да държиш нитроглицеринова таблетка под езика. И най-важното, брендито нямаше да сложи край на разговора като кислородната бутилка. Тео не желаеше той да спре. Нито искаше да отклонява вниманието на своите жени към себе си. Имаше нужда да мисли, и то бързо. Когато Кейти бе започнала да говори за портрета на жената, която много приличала на Айрис, той се бе почувствал като герой в сюрреалистична пиеса. Защото, ако това, което Кейти казваше, бе истина, тогава по някакъв жесток каприз на съдбата тя и Лора се бяха натъкнали на нещо, което вероятно бе единственото доказателство за връзката на Пол и Ана.

Не може да бъде, успокояваше се Тео, докато седеше като закован за стола в собствената си трапезария, която внезапно му бе станала чужда като повърхността на луната. Сигурно бе някакво съвпадение. Картината в благотворителния магазин не можеше да бъде, не биваше да бъде портретът на майката на Пол Вернер. Тео се усмихна бодро на жените около себе си, но междувременно в ума си сравняваше научената от Пол история с изумителното твърдение на Кейти.

Жената на картината носи старомодни дрехи и изглежда надменна, а ти изобщо не си такава, бе казала Кейти на баба си. Но лицето й е като твоето — носът и устата, особено очите й. Те са големи и тъмни…

* * *

Дори нямам снимка на Айрис, бе казал Пол в онзи съдбовен следобед, когато бе разказал историята си на Тео. Знаеш ли какво правя, когато искам да видя лицето й? Имам маслен портрет на покойната ми майка. Айрис е нейно точно копие, затова гледам портрета и си казвам, че са и двете.

* * *

А после дойдоха и последните реплики между Кейти и Айрис: … когато с мама попитахме продавачката дали знае името на жената на портрета, тя не можа да ни го каже. Но жената, която го е дарила, е имала магазин съвсем наблизо. Там двете с майка ти сте си купували дрехите… имаше френско име. „Ше…“ нещо си.

„Ше Леа“? — бе попитала Айрис.

Да, точно така.

Това бе проклетата подробност, която Тео не можеше да подмине. Защото Пол му бе казал, че единственият човек на света, който знае тайната му, е жена, на име Леа Шърман — собственичката на бутик, наречен „Ше Леа“. Където Айрис и майка й ходели да пазаруват.

… единственият начин, по който можех да получа информация за Айрис, бе чрез Леа, споделил бе Пол през онзи сив следобед в кабинета на Тео преди толкова години. Винаги когато Ана или Айрис идваха в магазина й, Леа бе моите очи и уши. Не беше достатъчно, но бе най-доброто, което можех да получа, и не се срамувам да кажа, че я карах да ги шпионира.

* * *

Това бе потвърждението, ако Тео изобщо се нуждаеше от него, че Кейти е права за жената на портрета, който бе видяла. Жената е приличала на Айрис, защото е била истинската баба на Айрис. Доказателството — необратимо и неоспоримо — на изневярата на Ана и бащинството на Пол седеше на прашна лавица в благотворителен магазин в Манхатън. Двамата се бяха отказали от възможността за много години любов и щастие, за да предпазят Айрис, и сега саможертвата им можеше да се окаже напразна заради някаква чудовищна космическа шега под формата на забравен стар портрет.

Защото Айрис твърдо бе решила да го види. Тео поклати глава да пропъди духовете си, и се насили да чуе разговора, който Лора и Айрис водеха в момента. Айрис повтаряше, че следващата сряда има отиване в града и ще изтича до магазина да хвърли един поглед на загадъчния портрет. Лора се опитваше да я убеди да не го прави, но след няколко секунди на Тео му стана ясно, че дъщеря му ще загуби спора. След седмица Айрис щеше да се взира в портрет, който би разрушил цялата й вяра и всичките й илюзии. Щеше да е съкрушена. Ако той не намери начин да предотврати това.

Двадесет и шеста глава

Тео знаеше, че повечето хора не биха повярвали, че е романтик. Флиртаджия, да, и може би женкар, макар той да не харесваше тази дума. Но беше сигурен, че Айрис го смята за човек на науката, твърде практичен да играе ролята на Ланселот, втурнал се на белия си кон да защити дамата на сърцето си. А и Айрис, колкото и да бе крехка в някои отношения, също бе твърде практична, за да се нуждае от подобни благородни жестове. Или поне така бе до сега. Но, изглежда, че на стари години все пак щяха да играят ролята на дама в беда и рицар в блестящи доспехи. А ако рицарят си свършеше работата както трябва, дамата му никога нямаше да разбере, че е била спасена от дракона, или в този случай, от едно старо маслено платно, защото в едно Тео бе напълно сигурен: жена му нямаш да види проклетото нещо.

Имаше слаба надежда, че съдбата може да е благосклонна към него и някой да е купил картината. Затова на сутринта след вечерята, на която Кейти бе пуснала бомбата си, той изчака Айрис да тръгне за колежа и като взе телефонния номер на благотворителния магазин от бивш колега в болницата, позвъни там.

— О, да, още имаме картината, която описвате. Трудна е за продаване — обясни мъжът, който бе вдигнал телефона. Ясно бе, че е по-информиран за наличността в магазина от жената, която бе обслужила Кейти и Лора. — Навремето художникът беше доста популярен, но това бе в началото на века. Боя се, че творбите му не издържаха проверката на времето. Колкото до жената на портрета, сигурно са я споменавали във вестникарските колонки за висшето общество, но не е някаква известна личност. Sic transit Gloria Mundi^[4], както се казва.

— Случайно да знаете името на жената? — попита Тео.

— Някоя си Флорънс Вернер.

— Благодаря ви. — Но, разбира се, Тео вече го знаеше.

— Мога да науча още за картината и да ви се обадя — предложи човекът.

— Не е необходимо. Но бих искал да се отбия в магазина ви да я видя. Идвам редовно в града — излъга Тео. След инфаркта бе ходил в Ню Йорк само четири пъти и всеки път бе с Айрис, която шофираше. Според семейството му той не биваше да пътува често и да е сам. Тео се бе съгласявал с тях. Досега.

* * *

Реши, че най-добрият начин да стигне до Манхатън е, като вземе влака. Пътуването щеше да е по-дълго, отколкото с кола, но не му се искаше да шофира. Не желаеше да поема глупави рискове. Щеше да стигне с колата до гарата, с това можеше да се справи, после с метрото до града, а там щеше да вземе такси, което да го откара до благотворителния магазин и после обратно на гарата.

Пътуването щеше да изисква по-голямо натоварване, отколкото бе свикнал, но той щеше да се движи внимателно. А и идеята да излезе, без някой да го надзирава — особено на подобна потайна мисия, — бе доста привлекателна. Дотук приключението не изглеждаше да му се отразява зле. Докато правеше плановете си, той се бе наблюдавал за прескачания на сърцето, за ритъма в гърдите и за задъхването, което вече му бе добре познато. Не усети дори трепване.

Избра петъка за излизането си, в петъците Айрис имаше пълна програма — тръгваше от къщи в девет и не се връщаше до шест. Той щеше да има предостатъчно време да осъществи мисията си.

* * *

— Толкова се радвам, че дойдохте, господин… — каза побелелият възрастен мъж с копринено шалче, който се представи като управител на благотворителния магазин.

— Стърн… оф — каза Тео. До този момент не бе мислил да използва променено име.

Мъжът го поведе към дъното на магазина. Осветлението бе слабо, но Тео успя да види, че на една полица наистина бе подпрян портрет.

— Казахте ми да не го правя, но аз все пак потърсих още информация. Както ви обясних, дамата на картината е някоя си Флорънс Вернер, по баща Де Ривера. Вернер са били сред най-изтъкнатите еврейски фамилии в града от началото на века. — Мъжът вдигна картината от полицата и я подаде на Тео. — Това е Флорънс — каза.

И наистина бе тя, с изящната си шия, тънка талия и най-вече лицето. Това лице с тези големи черни очи, тази уста и този нос не можеха да се сбъркат. Бяха познатите, любими черти на жената, които Тео бе гледал в продължение на повече от три десетилетия.

Естествено между Айрис и предшественицата й имаше и разлики. Както бе забелязала Кейти, Флорънс Вернер наистина имаше надменен поглед, какъвто Айрис, Бог да я благослови, за нищо на света не би придобила. Ала всеки, който познаваше Айрис, веднага би се усъмнил, че между двете жени съществува някакво родство.

— Колко? — обърна се Тео към мъжа с коприненото шалче. — Искам да купя портрета.

Плати на човека и го помоли да извади картината от тежката й старинна рамка — шокирайки издокарания елегантен управител, който изтъкна, че вероятно тя струва колкото самия портрет. Но Тео не искаше да рискува да я вдигне. Самата картина бе лека и управителят я уви в хартия и й направи дръжка от канап. Тео я изнесе от магазина и махна на едно такси да го откара на Централната гара.

Едва когато слезе от влака в Уестчестър, усети първите леки протести на сърцето си. Помисли да седне на една от пейките на гаровия перон, за да си почине, но вече минаваше четири, а планът му беше да изгори картината в задния двор, преди Айрис да се прибере. Пъхна таблетка нитроглицерин под езика си и изчака пробождането да отмине. Нареди си да върви бавно към колата.

Болката се появи отново едва когато влезе вкъщи. Не беше лоша болка и отново изчезна бързо с помощта на лекарството. Въпреки това на Тео му се прииска Айрис да си е у дома. Помисли да легне на кушетката в дневната и да я чака. Но после си спомни, че още не може да легне. Защото още държеше портрета. Портрета, който Айрис не биваше да види. Възнамерявал бе да го изгори, но сега си помисли, че е по-добре да не се насилва толкова. Не и в този момент. Отиде до бюфета и си наля бренди, от което се почувства по-добре — но въпреки това не искаше да предизвиква съдбата.

Затова се запита къде да скрие портрета, докато се почувства по-добре. Малкото на брой шкафове в къщата бяха пълни до пръсване. Би било невъзможно да скрие голяма картина в някой от тях. Същото се отнасяше и за всички възможни места за складиране, за които можеше да се сети. Двамата с Айрис бяха натрупали толкова много неща през съвместния си живот… толкова много неща… и толкова много години… Той се насили да мисли за настоящето.

Единственото място, където картината щеше да е на сигурно място, бе килерът. Да слезе по всичките тези стълби и после да ги изкачи не беше добра идея за човек, който има болки в гърдите — макар и позаглъхнали след брендито, — но отстрани на стълбите имаше една ниша. Тео щеше да слезе само няколко стъпала, да остави картината в нишата и да се върне да чака жена си. Две стъпала нямаше да му навредят, а картината щеше да е скрита добре в нишата.

Двете стъпала не го затрудниха. Но когато вдигна картината, за да я остави в нишата, болката се върна. Раздираща болка. Същата като при последния му инфаркт. От силата й краката му се огънаха, изкачи с мъка двете стъпала и успя да стигне само до средата на коридора след килера, преди да се строполи. Но портретът бе скрит.

Дойде на себе си бавно, мозъкът му бе обвит в мъгла. Намираше се в болнична стая — интензивното отделение. Искаше да попита какво се е случило, но не можеше да говори. Или може би просто бе твърде уморен. Докторите и сестрите влизаха и излизаха и говореха с приглушени, успокояващи гласове. Той искаше да им каже да не стараят толкова. Няма нужда да сте толкова внимателни с мен, искаше да им каже. Аз съм един от вас, виждал съм това и преди и знам какво се случва. Искаше да се успокои, че всичко е наред. Не бях сигурен, че ще бъде, би им казал. До последно не знаех как ще се чувствам накрая, но сега умирам и всичко е наред. Аз бях късметлия, голям късметлия. Нима е възможно човек с подобен късмет да съжалява за нещо? Би казал всичко това, ако можеше да произнесе думите. А после би споделил с всички чудесното си, славно приключение. Озовах се тук, в това легло, защото поех на любовен поход. Аз съм Триста. Аз, човекът на науката, практичният мъж, съм Ромео. Те сигурно нямаше да го разберат, но Пол Вернер щеше. А също и Ана.

* * *

Лицата минаваха пред него и му се искаше да разговаря с тях. На синовете си, и тримата с отчаяни усмивки, надяващи се, че няма да види зачервените им, влажни очи би казал: Моля ви, знаете какво сте направили за мен. Излекувахте сърцето ми. Разсмивахте ме, разплаквахте ме и ми дадохте цел в живота. Благодарение на вас моето име ще продължи да живее, за разлика от имената на многото погубени. Моля ви, не го забравяйте и не бъдете тъжни. Когато умното лице и сухите очи на Лора се мярнаха пред него — тя не ридаеше, не би го направила пред другите, — му се прииска да й каже: Бъди щастлива моето момиче. Ти си добра и красива, и силна, не се страхувай от това. Бъди щастлива.

Лицето на Айрис не се мяркаше пред него като на останалите. Нейното той виждаше постоянно, винаги щом се върнеше в болничното си легло от мъглата, която го обгръщаше все по-плътно. Нямаше нищо против тази мъгла, защото в нея времето се размиваше. Понякога бе момче, което си играеше пред планинската хижа — притежание на семейството му в Арлберг, — понякога бе млад баща на морския бряг, който наблюдава как Стив и Джими тичат по пясъка. В мъглата отново се чувстваше силен, способен да играе на гоненица с палавите си момчета и да каже на дъщеря си колко е красива. Щом излезеше от мъглата, се озоваваше в болничното си легло, легнал по гръб, а апаратурата свистеше и бипкаше. И той не можеше да каже какво е в ума и в сърцето му.

Би се предал на мъглата напълно, ако не беше Айрис. Тя седеше изправена до леглото му, обгърнала тялото си с ръце, с изпълнени с любов очи. Заради нея той се опитваше да спре процеса, който като лекар знаеше, че вече е започнал. Но не мога да го спра, Айрис. Дори за теб. И истината е, че не искам, скъпа моя. Уморих се. Толкова се уморих.

Но преди да потъне окончателно в мъглата, трябваше да направи нещо. Трябваше да намери начин да каже на Айрис следните думи: Поисках от теб нещо преди много години, докато все още бях изпълнен с гняв и болка; поисках, когато умра, да няма погребение. И никакъв равин, който не ме познава, да произнася над мъртвото ми тяло думи, които нямат никакво значение. Това поисках, но не успях да ти кажа, че промених отношението си. Все още не вярвам в твоята религия, моя Айрис. Но знам, че ти ще се нуждаеш от нея. Затова направи шива^[5] за мен, ако това ще ти помогне. Кажи еврейската молитва и потърси в нея утеха. И после продължи да се усмихваш и да живееш. Така ще ме почетеш, Айрис. И не забравяй, че те обичам. Тези думи искаше да й каже. Трябваше да ги каже, преди да си отиде.

Затова следващия път, когато мъглата се появи, той не й позволи да го обгърне. С огромно усилие на мускулни кръвни и нервни клетки събра цялата си сила и изкара думите, които искаше, от мозъка си. Мъглата се втурна към него, но той я отблъсна и се напрегна да произнесе нужните слова. До тялото му апаратите и мониторите започнаха да издават предупредителни звуци. Но той продължи да се напряга. В стаята се втурнаха хора, лицето и Айрис беше бяло като чаршафите на леглото му, очите й бяха огромни и черни от паника, в собствените му уши появи бучене, което заглуши мониторите, но той трябва ще да продължи да опитва. Да продължи да се бори. Най-сетне, като по чудо, от устните му излезе една дума. Една-единствена дума, не речта, която би искал да произнесе. Но тя трябваше да свърши работа. Защото бе отнела и последните му сили. Сега зависеше от всички тях, от децата му и Айрис, да направят каквото могат. Мъглата се върна и той й позволи да го обгърне напълно.

* * *

— О, господи! — извика Айрис. — Какво стана?

— Произнесе името ти, мамо — отвърна Джими.

— А докторите казваха, че няма да проговори повече добави Стивън.

— Толкова много те обича — просълзи се Фил.

— Сбогом, татко — прошепна Лора.

Двадесет и седма глава

Айрис нямаше да плаче. Беше си обещала и бе в състояние да го направи — стига да не мисли твърде много. Това открай време бе най-големият й недостатък — мислеше твърде много. Майка й го казваше, Тео също й го бе казвал неведнъж. Не напоследък, а в дните, когато бяха млади. Дните, които си бяха отишли безвъзвратно. Но тя нямаше да мисли за това. Нямаше да мисли за минали неща.

Беше следобед и децата й седяха около нея в дневната, в очакване да им каже какво иска да направят; тази сутрин бе починал баща им. Но тя нямаше да мисли за това. За да спре вика в гърлото си, тя се взря в лицата на децата си.

Стивън, най-големият и най-умният, ридаеше тихо, не можеше да спре сълзите си. Тя знаеше, че той си спомня всички тревоги, които бе причинил на баща си, и че отново се обвинява. Но до него седеше малката тигрица на име Кристина, която нямаше да позволи на мъката или вината да го завладеят. Момичето, което Айрис бе обикнала, щеше да защити най-трудното й дете от всички, включително от него самия.

Погледът на Айрис се премести на Джими. Понеже беше лекар, опитваше се да намери успокоение във факта, че баща му не е страдал много, че животът му е бил продължен след първия инфаркт благодарение на добрите грижи. Искаше да е смел, този любящ, толерантен неин втори син, но стискаше ръката на жена си толкова силно, че имаше опасност да й счупи костите. Ала всичко бе наред, Джанет бе силна и щеше да му помогне да го преодолее.

Филип си нямаше никого, който да му помогне, и това я тревожеше. Но той нямаше същите нужди като останалите й двама синове. Може би защото бе най-малкият и винаги бе разчитал на себе си или може би защото вече бе загубил нещо ценно и се бе научил да преодолява загубите. Филип щеше да се справи.

Оставаше Лора. Роби се връщаше в Ню Йорк, за да е с нея. И така бе редно, съпругът й трябваше да е до нея. Човекът, за когото се бе омъжила. Бащата на детето й. Не онзи, другият, с рошавата черна коса. Може би сега тя ще разбере за какво става дума. Когато баща ти почина, твоят съпруг бе този, който те държа в обятията си, когато ти започна да се олюляваш на гробището, твоят съпруг, който остана с теб в къщата на майка ти през тази ужасна първа нощ. Той бе този, към когото ти се облегна, когато сърцето ти страдаше и бе съкрушено… А ако го нямаше, с неговото състрадание, с неговата човечност, която винаги е била по-голяма от твоята… какво би правила? О, господи…

Не! Няма да мисля за себе си. Няма да мисля, че Тео си отиде. Защото ще се побъркам. Затова ще мисля за Лора. Ще мисля, че Роби, Лора и Кейти отново са семейство.

Тя се обърна към Лора. И дъщеря й каза много нежно.

— Мамо, трябва да решим някои неща.

Само че нямаше какво да се решава. Айрис го знаещи отдавна.

— Няма какво да се решава — обърна се тя към лицата около нея.

Никое от тях не я разбра.

— Трябва да се обадиш в синагогата; твоят равин ще знае какво да направи… — каза Джанет.

— Той ще ти помогне с опелото — додаде Джими.

— Не — отсече тя.

— Не е нужно да решаваш сама, мамо — сега се обади Стивън.

— Това е работа на равина — допълни Филип.

— Няма да има опело.

Никой няма да каже красивите думи, които обичам.

Благословен да си, Господи, Боже наш, Цар на вселената, Истинският ни съдник. Никой няма да каже кадиша^[6] за него. Няма да седим шива. Нито за седем дни нито за три, нито за един. Смъртта му ще мине неотбелязана… кончината на мъжа, когото обичах повече от трийсет години. Няма да го почета, защото това бе желанието му. И изведнъж викът в гърлото й се оформи думи: И това ще ме убие!

Но тя нямаше да позволи на този вик да излезе. Защото щеше да разтърси покрива на къщата и да проехти по тихата улица, а тя нямаше да може да го спре.

— Отивам си в стаята — каза на децата си. Побягна от дневната. Но не в спалнята, която двамата с Тео бяха използвали през последните две години. Не, не към помещението, пригодено за болен човек, който не биваше да изкачва стълби всяка вечер. Сега изтича по тези стълби към истинската им стая. Отвори вратата и вътре беше леглото… тяхното легло.

Двамата с Тео го бяха купили в началото на брака си и никога не го бяха сменяли; нито през богатите години, когато бяха живели в голямата къща, нито през трудните години, когато се бяха преместили в тази малка къща и трябваше да поберат някак леглото в тясната спалня. Тя затвори вратата и седна на него. Тук бе спала до Тео повече от четвърт век. Тук се бяха любили страстно и с наслада, тук бяха правили секс от нужда и по навик. Бяха се успокоявали един друг в това легло, но също така се бяха пренебрегвали, карали и одобрявали. Тук бяха заченали четири деца.

На вратата се почука.

— Мамо, Лора е. Ще вляза.

Недей.

Но Лора влезе и седна до нея на леглото.

— Защо каза, че няма да има опело за татко? — попита.

Айрис усети как викът отново се надига в гърлото й.

— Това беше желанието му — насили се да обясни спокойно.

— Ами ти? Твоята вяра е важна за теб.

Моля те, Лора, махни се оттук. Или си дръж устата затворена.

— Ще зачета желанието на баща ти.

— Татко би искал да направиш онова, от което се нуждаеш. Моля те, мамо, погледни ме. Чуй ме. Сега трябва да правиш онова, което е добро за теб.

Не го казвай.

— Трябва да правиш онова, което чувстваш, че е добро за теб.

Не!

— Да си дадеш онова, от което имаш нужда…

Не!

— Татко го няма…

Викът в гърлото й се освободи без предупреждение. Но когато излезе от устата й, не беше тъжен вопъл, както се боеше, а студено, яростно съскане.

— Разбирам — чу се да бълва към дъщерята, която обичаше. — Значи сега трябва да съм като теб, така ли? Да правя каквото ми е приятно, а другите да вървят по дяволите!

Лицето на Лора побеля от изненада и тя се дръпна назад, сякаш някой я бе ударил. Но на Айрис й беше все едно. Хубаво бе да си го изкара на някого, да даде воля и гнева си.

— Казваш, че трябва да правя каквото ми е приятно. Сигурно отдавна е трябвало да го сторя. Трябвало е да спя с когото ми падне, вместо да съм добра съпруга. Ти си специалист в това отношение, нали? — Видя в очите на Лора, че тя най-сетне проумява.

— О, господи — прошепна. — Откъде знаеш?

— Какво значение има? — Сега Айрис крещеше. — Какво значение има, по дяволите? Не можеш да го отречеш.

— Не. Не мога.

— Махай се оттук.

— Мамо, не е каквото си мислиш.

— Искаш да кажеш, че не е грозно и евтино? Защото това си мисля!

— Татко знаеше ли?

— Да. Аз му казах.

— Ти… Как си могла? Нямала си право…

— Разбира се, че имах, той имаше право да знае. Той ти е баща. Разбира се, че му казах.

Лора се разплака. Да плаче, щом иска. Така й се пада. Баща ти взе твоята страна. Но няма да ти го кажа.

— Това не те засяга — избъбри Лора през сълзи.

— Не ме засяга? Ти си ми дете. Роби е част от семейството ни повече от десет години. Той е бащата на Кейти и тя го обича. Да не мислиш, че всичко това ще изчезне само защото ти си решила, че повече не обичаш съпруга си или че той не те разбира, или някое от стотиците тъпи клишета, които си казват хората, когато искат да оправдаят секса с чужд мъж?

— Не е това…

— Не? И какво е, Лора?

— Не съм длъжна да отговарям. Нито на теб, нито на когото и да било.

— Чудесно, тогава аз ще ти кажа какво е. Това е краят на един брак и на един дом, и на детството на едно малко момиче. Това е предаване на доверието. Това е жестоко и егоистично, и страхливо. Срамувам се от теб. — Сега тя също плачеше. Риданията излизаха дълбоко от тялото й и тя се задъхваше от липса на въздух. — Не съм мислила, че някога ще го кажа, но е така. Много се срамувам.

— Това е твой проблем, не мой.

— Махай се от стаята ми, Лора! Остави ме на мира!

Следващото, което чу, бе как дъщеря й затваря вратата след себе си.

Двадесет и осма глава

Накрая все пак имаше служба за Тео — неутрално опело в аудиторията на болницата, където той бе изнасял лекции и бе водил няколко семинара. Помещението бе просторно, но не достатъчно голямо за хората, които се изляха в болничните коридори. Докато Лора стоеше на вратата и приемаше съболезнованията, струваше й се, че са дошли всички, познавали баща й по една или друга причина. Тук бяха тези, с които бе работил: сестрите, лекарите, лаборантите, секретарките и санитарите в болницата, някои от тях още с униформите, за да могат да се върнат след службата и да довършат смяната си. Тук бяха пациентите, които бе лекувал, и техните семейства. Дойдоха и студентите му, както и студенти и колеги на Айрис. И накрая тук бяха приятелите и съседите, които бяха пили лимонада на верандата с Тео и Айрис и бяха правили барбекюта в малкия им заден двор. Постоянно се стичаха хора, които идваха да почетат живота на човек, пристигнал в тази страна, без да познава никого.

Имаше цветя във вази — в края на службата на всяка жена щеше да бъде дадена роза на излизане от аудиторията, — но не и музика. Цветята не бяха част от еврейската традиция! Но пък, както бе изтъкнала Джанет, това изобщо не бе традиционна церемония. През дните преди службата толкова много приятели бяха питали дали могат да кажат няколко думи, че на семейството стана ясно — ще се наложи да направят списък на говорещите, иначе никога няма да излязат от аудиторията. Стивън каза официалното слово, произнасяйки със заекване думите, които бе избрал много старателно, но Роби бе този, който с историите си накара всички да се смеят и плачат. Но пък, помисли си Лора, Роби винаги се представяше добре пред публика.

На Лора й се струваше нереално да гледа как през следващите дни той с лекота се плъзна обратно в ролята на любимия зет на Айрис. Носеше й чаши с чай, храна в малки чинии, от която да похапва, докато през къщата вървеше безкраен поток от хора, дошли да поднесат съболезнованията си. Айрис му бе много благодарна. Лора още не знаеше как да реагира на завръщането на съпруга си. В близостта му имаше нещо успокояващо, освен това той се стараеше да й угоди, както не бе правил отдавна. Но в някои отношения изглеждаше чужд, като човек, когото тя бе познавала преди години, когато е била напълно различна личност. Знаеше, че в това няма смисъл, но не разсъждаваше ясно. Раната от смъртта на баща й бе твърде прясна — както и тази от сблъсъка с майка й.

Този сблъсък бе много грозен… тя си бе мислила, че с Айрис отново ще поговорят, щом се успокоят. Но го направиха чак седмица след службата. Тогава Айрис бе помолила Лора да се качи в спалнята й — отново бе започнала да спи в нея, — докато Роби и Кейти бяха отвън на верандата.

— В деня, когато баща ти почина… и се прибрахме у дома от болницата… не биваше да се държа така с теб — извини се Айрис. — Бях много разстроена. И моментът беше лош. Наистина току-що бях изгубила съпруга си и ме болеше, но и ти току-що бе изгубила баща си. Забравих за това. И те моля да ме извиниш.

Но не се извиняваш за думите си. Мислила си всичко, което каза.

— Съжалявам, че си разбрала — каза с хладен глас.

— И аз. Не е нещо, което бих искала да знам.

— Сигурна съм.

Лора тръгна към вратата, но Айрис я извика обратно.

— Когато споделих с баща ти, той ме помоли да не се бъркам. Каза, че ти ще се справиш и че вярва в теб.

— Но ти не вярваш.

— Ще почакам да видя какво ще направиш. Защото трябва да направиш нещо. Не можеш да продължаваш така.

— Знам.

— Добре.

* * *

Лора бе откровена с Айрис — наистина осъзнаваше, че трябва да направи нещо. Но сега, когато думите на майка й не спираха да звучат в ушите й, тя знаеше, че не може да чака повече. Затова след като Роби отлетя отново за Охайо, тя изчисти графика си и нае една от своите работнички да се грижи за Кейти. После отиде в града да се види с Ник.

— Отивам в Блеърс Фолс — обяви.

— Това да не е сцената от филма, когато ми казваш, че ще се опиташ да закрепиш брака си?

— Не знам какво е — отвърна тя и сълзите й закапаха. Не можеше да ги спре.

— Лора, не плачи. О, за бога, какво си мисли този твой съпруг? Никога не говориш за него и аз не искам да започвам, но има ли представа какво иска от теб? Осъзнава ли колко много си постигнала тук. И те моли да оставиш всичко това?

— Дължа му едно гостуване в Блеърс Фолс.

— Защо? Какво е направил, за да го заслужи? Или пък ти? Ами това, което дължиш на нас?

— Ник, не мога да постъпя другояче.

— Защото си омъжена за него.

— И ти каза, че разбираш…

— Е, вече не. Той не те оценява и със сигурност не те обича, а… а аз те обичам.

— И аз те обичам. Винаги ще те обичам.

— Но сега отиваш да се видиш с него. Какво ще се случи, ако останеш, Лора? Какво ще правя аз, по дяволите!

— Съжалявам… много съжалявам… — Тя се разрида. Изведнъж гневът на Ник сякаш се стопи и той я взе в обятията си, докато риданията престанаха.

— Не, аз съжалявам — извини се. — Просто… мисълта, че ще те изгубя…

— Няма. Никога. Обещавам.

— Не можеш да ми обещаеш, скъпа. Изобщо не можеш.

Прав беше. Тя не бе в състояние да дава обещания.

— Всичко е наред. — Ник я погали по косите, както тя галеше Кейти, когато бе малка и имаше кошмари. — Прави каквото трябва. Обещах ти, че ще взема колкото мога и докато мога и че ще си струва. Така беше и още е така. Каквото и да се случи.

Но болката в очите му не изчезна.

Двадесет и девета глава

Красивата част от родния град на Роби, или така нареченият център, бе преживяла трудни времена — същата история, както навсякъде в страната. Имаше очарователна главна улица със следи от магазини и ресторанти, които някога се бяха простирали от единия до другия й край. Сега бяха преместени в близкия мол, а достолепните стари къщи около градския площад се използваха за офиси и апартаменти под наем — с натъпкани като сардели обитатели.

Къщата, в която бе отраснал Роби, се намираше в покрайнините на града, в нещо като работнически квартал, който сега се бе разпрострял надолу по хълма. Майка Макалистър гордо обяви, че ще я продаде и ще се премести в новия жилищен комплекс. Лора не виждаше никаква разлика между апартамента, който бе избрала свекърва й, и другите двеста и петдесет жилища, но майка Макалистър бе изключително въодушевена. Освен това се зарадва на Лора, или поне така каза, и прояви желание да я разведе из града, докато Роби е в магазина. Това бе нещо ново, тъй като майка Макалистър не криеше, че е искала различна жена за Роби. Сега обаче изведнъж се оказа, че желае двете да са приятелки.

И това не бе единствената изненада. Лора скоро откри, че свекърва й не е единствената, която ще купува имот, Роби също се бе оглеждал за жилище. И гореше от желание да покаже на Лора какво е намерил. Още през втория й ден в Блеърс Фолс я заведе да види една къща в съвсем нов комплекс с голяма порта, построен върху игрище за голф.

— Е, няма да е като тузарската къща, която ти ремонтира с толкова любов и собствените си ръце — захапа я той. — Но е светло и просторно… и с много слънце! Освен това покупка в Уиндзор Истейтс е добра инвестиция. Всяка къща е строена по поръчка и всички са различни. — Той мина с колата през автоматично отварящата се порта — брокерът му бе дал пропуск — и след малко намери къщата, която търсеше. Въведе Лора вътре и веднага започна многословен коментар. — Този еркерен прозорец гледа към игрището за голф! — обяви доволно. — Оборудването в кухнята е съвсем ново. — Явно се бе влюбил в къщата. — Точно от това имаме нужда, Лора. Започваме отначало, а тази къща е слънчева и модерна. Сигурен съм, че и Кейти ще хареса.

Но аз не съм се съгласила да се преместим тук.

* * *

Следващата им спирка бе универсалният магазин „Ландън“ — семейният бизнес. Някога магазинът бил единственият притегателен център в града, разположен в сграда в стил „бел епок“ — истинско бижу от сив камък. Преди десет години обаче чичо Дан продал бижуто и го съборили с булдозери, за да се освободи място за паркинг. Сега според майка Макалистър на това място бандите продавали дрога. Междувременно чичо Дан бе отворил повторно магазина, този път в малък търговски център. Наблизо имаше по-голям мол, но търговският център бе подобно място за семеен магазин със старомодно обслужване и стоки на средни цени. Като бизнес дама Лора приветства избора на чичо Дан.

Още щом се озова в магазина, тя осъзна, че чичо Дан проявил усет и в друго отношение. В офисите отзад бе представена на двама души, и двамата с титла „старши управител“. На Лора бързо й стана ясно, че работата и всъщност е да следят за подробностите — особено в сферата на финансите, — което би отегчило Роби. Съпругът й бе вицепрезидент на компанията, но чичо Дан се бе погрижил да му помагат двама професионалисти, които си разбират от работата. Явно бе наясно със слабостите и племенника си.

Но отвън, сред клиентите, Роби бе в стихията си. Беше ясно, че персоналът го обожава, и то с основание. Той не само знаеше имената на всички служители, както и тези на роднините им, но бе отделил време да научи и подробности за живота им. Лора скоро стана свидетел на демонстрация на приноса му за гладкото ръководене на универсалния магазин „Ландън“.

— Здравей, Агнес. — Роби поздрави сивокосата жена на щанда за дамско бельо. — Искам да те запозная със съпругата си Лора. — Той се усмихна широко на жената и тя с радост му върна усмивката. — Агнес работи в магазина от петдесет и шеста година. Съпругът й Джоухан е имал цветарски магазин в центъра, на Трета улица. От неговия магазин са купували цветята за сандъчетата по первазите на старата ни сграда. Било е славно време, нали, Агнес?

Лицето на продавачката порозовя от удоволствие, докато, заедно с шефа си, си припомняше подробности от миналото. Благодарение на вниманието, което получи, сега тя щеше да се справи по-лесно с поредната трудна клиентка, решена да купи сутиен с грешния размер. Нямаше значение, че тази интимност бе породена от собствените потребности на Роби — тя определено допринасяше за печалбите на малкия независим универсален магазин, който устояваше на големите вериги, предлагайки на клиентите си повече внимание и по-учтиво обслужване.

С клиентите Роби бе дори по-чаровен. Когато спря да побъбри с госпожа Гранби — жената му каза името си след половин минута, — която не можела да намери дамска чанта в желания от нея цвят, той й предложи да дойде след две седмици, когато ще има по-голям избор. Успя също да открие, че госпожа Гранби има куче, на име Бъстър, и я уведоми за новите кучешки легла в домашни потреби. Това напомни на Лора за лятото на археологическите разкопки, когато всички го бяха обожавали. Нищо чудно, че обичаше да работи тук.

После изведнъж всичко се промени. Тъкмо минаваха през отдела за обувки, когато едно момиче извика:

— Божичко, вие сте жената от „Добро утро, Америка“!

Напоследък на Лора все по-често й се случваше да я разпознават напълно непознати. Книгата й за сватбите бе хит и макар още да не бе сключила договора с „Добро утро, Америка“, появила се беше в шоуто още три пъти. И резултатът бе, че сега и в Охайо имаше хора, които я познаваха. Телевизията притежаваше невероятна мощ!

Момичето и приятелката й приближиха Роби и Лора.

— Наистина сте вие! Казах й аз на Една, а тя не вярва!

Лора все още се чувстваше неудобно от подобни срещи, макар агентът й за връзки с обществеността да й бе казал, че трябва да свиква. Тя откри, че хората просто искат да са мили. Освен това за продажбите на книгата бе добре да е любезна с потенциалните читатели. Затова Лора поведе разговор с двете момичета — по-отворената се наричаше Доти — и само след минути около нея се бяха събрали пет жени, които се надпреварваха да казват колко са харесали представянето й по телевизията. И макар Роби да се усмихваше, тя виждаше, че той остава на заден план и това не му се нрави.

— За бога, какво прави звезда като вас в нашия затънтен край? — обърна се една от жените към Лора.

— Аз не съм звезда, просто… — опита се да възрази Лора, но друга жена я прекъсна.

— И какво правите в универсалния магазин „Ландън“?

— Не ми казвайте, че сте дошли в Охайо да пазарувате дрехи. — Доти завъртя очи и всички се засмяха.

— Съпругът ми работи тук — обясни Лора и веднага разбра, че е направила грешка, защото Роби се стегна. — Това е неговият магазин… искам да кажа, на семейството… чичо му е собственикът… — заекна тя, влошавайки още повече нещата.

— Аз съм Роби Макалистър — пристъпи напред Роби с най-чаровната си усмивка. — Този магазин е семеен бизнес вече четири поколения. Съпругата ми и аз ще се преместим тук от Ню Йорк. Знаете ли, според мен този град изобщо не е затънтен.

Жените кимнаха любезно и се усмихнаха в отговор, но беше ясно, че не ги е грижа какво мисли той — Лора им бе по-интересна. Две от тях бяха чели книгата й за сватбите и я бяха харесали много. Накрая бе зададен и неизбежният въпрос:

— Ще пишете ли още книги?

— О, да — увери ги Лора. — Следващата ще е или за градинарство, или за ремонтиране на стари къщи.

Последва оживен спор за това коя от двете теми е по-необходима и Лора усети, че Роби се стяга още повече.

— Искам да купя книгата ви — заяви една от жените. — Веднага ще изтичам до отдела за книги. Нали нямате нищо против да ми дадете автограф?

— Имам по-добра идея, ще дойда с вас — усмихна се Лора.

— Боя се, че не сме закупили тази книга — намеси се Роби. После улови Лора за лакътя, усмихна се още веднъж на жените и каза: — Съжалявам, но бързаме. Ще обядваме с управителите на магазина и не бива да закъсняваме.

След като жените се отдалечиха, Лора попита полушеговито:

— И защо не продаваш книгата на жена си?

Лицето на Роби стана яркочервено.

— Аз… ами всички решихме, че ще е конфликт на интереси. — Но от засрамения му поглед стана ясно, че решението за бойкотирането на книгата й е било негово.

* * *

Роби изчака и подхвана темата за преместването, преди да си легнат същата вечер. Щяха да спят в старата му стая в къщата на майка му. На Лора не й хареса, че тази жена я бе превърнала в храм на обещаващата му младост. Роби бе получавал много награди като ученик в основното училище и гимназията и местният вестник бе отбелязвал успехите му. Майка му бе сложила тези статии в рамка и ги бе окачила по стените до неговите грамоти и плакети. Сега избледнелите снимки на момчето с умни очи контрастираха силно с „избледнелия“ мъж пред Лора. Защото въпреки сегашния успех на съпруга й в универсалния магазин, лустрото му бе избледняло, виждаше се с просто око.

Изведнъж на Лора й се прииска баща й да е до нея. Почувства липсата му толкова силно, че изпита физическа болка.

Когато казах на баща ти… Той отвърна, че ти ще се справиш и че вярва в теб. Това бе признала майка й.

Само че не знам дали ще мога, татко. Просто не знам.

Роби седна на леглото, опитвайки се да събере мислите си.

— Виж, и двамата знаем за какво става въпрос… — поде! — Трябва да вземем някои решения.

Той кимна.

— Ето как го виждам аз. Ще е престъпление да загубим „Ландън“ след всички тези години, а няма кой да го поеме, освен мен. Пък и работата ми харесва. Удава ми се. — Той спря и я погледна с очакване. Нима се надяваше, че тези няколко думи ще я убедят и тя ще се премести още утре? Нима си мислеше, че е толкова лесно?

— Видях. — Тя предпазливо не обеща нищо.

— И ми харесва да живея тук.

Знам.

— И ще бъда откровен с теб. Ако решиш да се грижиш само за дома си и да ме оставиш аз да се грижа за теб и за Кейти, ще съм много щастлив. А и за теб ще е по-добре. Ти много се вживяваш в работата си и не знам дали това е здравословно…

— Роби, да не подхващаме тази тема…

— Добре. Не искам да те ядосам. Просто искам ти да си щастлива тук. И макар че предпочитам да не работиш, ще се примиря, ако го искаш.

— Голям жест.

— Ето, ядоса се. По дяволите, вече не знам как да разговарям с теб, Лора.

— Съжалявам. И не съм ядосана. Продължавай.

— Мислих много и знам, че е голяма саможертва да се преместиш тук и да оставиш роднините и бизнеса си. Но ако го направиш, ще се примиря с телевизионните интервюта, книгите и вестникарските колонки — дори можеш да започнеш бизнеса си отначало и да работиш седем дни в седмицата, стига да не го правиш вкъщи. Ненавиждах това. Но с останалото ще се примиря. Обичам те, Лора. Обичам те и ми липсваш. И искам да си тук с мен. — После й отправи старата си чаровна усмивка. — По дяволите, дори ще поръчам бройки от твоята книга за магазина. Ще ги изложа на голямата витрина. — Спря да се усмихва. — Ще направя каквото поискаш, само ела да живееш тук с мен. — Гласът му звучеше умолително.

Стоеше пред нея с някогашните си снимки на стената отзад. Не беше лош човек и тя не искаше да го нарани. Свел бе големите си мечти до малки и сега искаше от нея да ги сподели. Щеше да търпи нейните мечти и нейната кариера, а за него това бе голяма отстъпка. И макар всичко това да й приличаше на провал, тя можеше единствено да излъже и да се преструва, че всичко е наред, и той с радост щеше да й повярва. Просто искаше от нея да е с него. Роби я обичаше според възможностите си. Не беше негова вината, че е неспособен да й даде повече. И не беше негова вината, че тя бе срещнала мъж, който е способен. Ник, който можеше да й даде достатъчно до края на живота й.

Мисълта й прозвуча като клише. Тя заприличваше на героинята от стотиците блудкави филми и пиеси, която трябваше да избира между човека, когото обича, и онзи, за когото е омъжена, между любовта и дълга. И все пак, както всички клишета, и това се базираше на реалността. Потенциалната болка също бе реалност. За толкова много хора.

Татко, не знам как да се справя с това.

Затова Лора направи онова, което бе правила досега, помоли Роби да й даде още малко време.

— Разбира се — отвърна той. — Знам, че трябва да свикнеш с идеята. Не можеш да се разделиш с живота си в Ню Йорк за няколко седмици. А и майка ти ще се нуждае от теб още известно време, наскоро загуби съпруга си. Няма нужда да бързаш. Аз ще дойда след месец и ще поговорим. А през пролетта, ако си готова, ще решим кога да обявим къщата за продажба.

Той я бе разбрал погрешно. Решил бе, че тя го моли за време, за да свикне с мисълта за преместването. Мразейки се за това, че отново се държи като страхливка, Лора не му каза, че все още не е решила какво да прави. Но едно нещо можеше да му каже със сигурност.

— Никога не бих те молила да се върнеш в Ню Йорк. Наистина си щастлив тук.

* * *

В последния ден от гостуването си тя обядва със свекърва си. Отидоха в един от любимите ресторанти на майка Макалистър — място с дантелени подложки за маса и малки солници под формата на патици. Или май бяха лебеди. Храната бе обилно полята с майонеза, имаше желатинови салати и гъсти брашнени сосове.

Любовта на майка Макалистър към Лора сякаш се бе изпарила, докато снаха й гостуваше в Блеърс Фолс. А сега бе ясно, че нещо я тревожи.

— Иска ми се да можех да те разбера — рече накрая.

— Съжалявам, не знам какво имаш предвид — отвърна Лора. Но знаеше. Тя също никога нямаше да разбере майка Макалистър. — Едва ли съм толкова трудна за разбиране.

— Просто не знам какво искаш. Роби мисли, че си съгласна да се преместите, но според мен още се опитваш да решиш.

— Това е важно решение — изтъкна Лора, неангажиращо както винаги. И отново се почувства като най-голямата страхливка.

— Тук може да имаш всичко. Добър дом за Кейти и теб. Хубави приятели. Двамата с Роби може да станете членове на местния клуб и той да те води на всички забави и танци и да те показва. Много се гордее с теб.

Лора си спомни как Роби й бе казал, че баща му никога не е извеждал майка му на танци и никога не се е гордял, че му е съпруга. В представите си Лора видя млада жена, която знае, че не е хубава, и жадува за обич и добро отношение. Може би все пак донякъде разбираше свекърва си.

— Ще имаш достатъчно пари да ходиш в Ню Йорк, когато пожелаеш — продължи свекърва й. — Роби знае колко си близка с роднините си. Никога не би ти отказал. Никога не би ти отказал нищо.

— Знам — съгласи се Лора.

Само че не й беше достатъчно!

Донесоха сметката и Лора я плати. Приемайки, че обядът е приключил, понечи да стане. Но свекърва й продължи да седи на стола си.

— Няма да се извинявам заради сина си — избухна. — Роби не е силен човек. Взимал е лоши решения и не приема критика. Дълго време се надявах, че ще порасне и ще се промени… но сега виждам, че не може. Той е това, което е, и аз го обичам. Изглежда, сега е доволен от работата в магазина и в компанията на стари приятели. — Тя замълча, търсейки точните думи. — За него е важно да… да бъде главата на семейството, Лора. Той да осигурява издръжката. Може би ако се преместиш тук, това ще се случи.

Беше откровено изказване на жена, която обикновено криеше чувствата си. Редно бе Лора да й отвърне със същото.

— Ако ме питаш дали ще си стоя вкъщи, аз обичам работата си — призна. — Но ти не би могла да разбереш какво означава за мен да се откажа от нея.

— Не, не бих могла. На твоята възраст бях доволна да имам съпруг, който обича детето си и е мил с него, и желае да ме издържа. Бих била доволна да му помагам, без да се изтъквам, и да го оставя да се чувства значим.

Ти би ме върнала в каменната ера, ако можеше! Но Лора се опита да бъде любезна.

— Времената са се променили.

Свекърва й кимна. Гледаше в ръцете си, които бяха скръстени върху накъдрената подложка за маса. Когато отново вдигна очи, в тях имаше сълзи.

— В нашето семейство не е имало развод. Вярваме в клетвата, която сме дали, и не искам моят син да е първият, който ще я наруши… не искам… — Тя заекна и млъкна. Изправи се. Беше закачила дамската си чанта на гърба на стола. Взе я, отвори я, зарови в нея за нещо, което не намери, после я затвори рязко. — Искам той да е щастлив, по дяволите! — каза ожесточено. После, без да изчака Лора се обърна и излезе от ресторанта.

Докато седеше в самолета на връщане, Лора се опитваше да измисли достатъчно причини да се премести в Охайо. Животът й щеше да е простичък, а нима това не е хубаво? Кейти щеше да ходи в типично американско училище в провинцията, където децата не са толкова изискани като в големия град. И това бе хубаво — нали? Кейти щеше да бъде постоянно с майка си и баща си. А това несъмнено би било хубаво. Освен това Лора би могла да продължи да работи, би могла да започне отново кетърингов бизнес и да продължи да пише книги. Връзките й бяха в Ню Йорк и нямаше да е лесно, но би могло да се осъществи. Би могло.

Роднините й щяха да й липсват, но винаги би могла да ги посети със самолета. И макар че Айрис щеше да страда от липсата на Лора и Кейти, тя би подкрепила всичко, за да се запази бракът на дъщеря й. И Роби най-сетне щеше да е доволен. Лора би могла да бъде добра съпруга и добра дъщеря, и добра майка и пак да успява да върши поне част от работата, която обича. Човек не може да има всичко, но тя щеше да има почти всичко. Онова, което нямаше да има, бе Ник. В уморения й мозък нахлу неканен спомен.

Беше в деня, преди да даде първото си телевизионно интервю, бе с Ник, в дневната на мансардата му.

— Не съм сигурна, че ще се справя — оплака се тя. — Не разбирам нищо от телевизия… или телевизионни камери…

— Не мисли за камерата, тя те обича.

— Знам, че според теб съм красива, но…

Той я прекъсна по средата на изречението.

— Нека ти покажа нещо — каза. След което я отведе до една стена, където бе окачил колаж от снимки, правени от него, докато тя бе седяла на кухненската си маса и бе говорила за семейството си. — Погледни това — нареди й. — Лицето ти изглежда добре откъдето и да го снимаш. — Той замълча. — Твоят проблем е друг.

— Какъв?

— Твърде съвършена си.

— О, за бога, това не е вярно.

— Така ще изглеждаш по телевизията. Ти имаш успешен бизнес, можеш да готвиш, да шиеш и дори да правиш ремонт вкъщи. Пишеш специализирани колонки и статии в списанията, а сега си написала и книга. И като капак, изглеждаш великолепно. Моят съвет, скъпа? Постарай се утре да си много, много забавна.

— Какво?

— В обикновения живот ти постоянно се шегуваш със себе си. Направи го и по телевизията утре сутринта. Разкажи им за всяка грешка, която си правила, за всяка катастрофа. Подкопай имиджа на Съвършената Лора, преди да си отблъснала онези телевизионни зрителки, които искат да отслабнат с пет килограма и се чувстват виновни, че хранят семейството си с полуфабрикати три пъти в седмицата.

Тя се опита да възрази, че не е „Съвършената Лора“ — или поне не би трябвало да има подобен имидж, — но накрая, когато отиде за интервюто на другата сутрин, направи каквото я бе посъветвал той.

— Получи се, нали? — бе я попитал Ник няколко дни по-късно.

— Постоянно получавам мейли от фенки. Благодаря ти.

— Дължиш го само на себе си. Не ми благодари.

— Но ти ми даде добър съвет. Помогна ми. Винаги го правиш.

Изведнъж той стана сериозен.

— Чувствам се… сякаш вършим всичко заедно, Лора. Сякаш сме едно цяло. И ми харесва. Не обичам да съм сам. — После се усмихна широко. — Освен това ти си много секси дама.

* * *

Сега, докато седеше в самолета, който я отнасяше у дома, Лора отново си помисли, че е като героиня в сълзливо филмово клише — жената, която се опитва да избере между съпруга си и мъжа, когото обича. Мразеше тези филми. После се разплака.

Тридесета глава

Ник беше в провинцията по работа и за първи път Лора се радваше, че не могат да се видят. Опитваше се да реши дали всъщност може да направи онова, което иска Роби. Или да разочарова майка си и съпруга си — и най-вече себе си? Да наруши ли дадените обещания и да се откаже от брака, който се бе опитвала да спаси толкова дълго? Ами Кейти? Как ще се отрази един развод на малко момиче като нея? Кейти обичаше баща си. Какво би правила с Роби в Охайо и с Лора в Ню Йорк? Колко зле би се чувствала, разкъсвайки се между две къщи? И два щата?

Когато Лора си помисли за Кейти, реши, че би могла да иде в Охайо и да се опита да се приспособи, защото това бе единственият начин да запази семейството си. Изразът „разбит дом“ звучеше реално, когато бе замесено дете. Децата се нуждаеха от двама родители и никакъв правен жаргон за права за посещение или съвместно попечителство не можеха да променят тази проста реалност. През деня Лора бе силна и твърдо решена да запази брака си. Нощем обаче Ник изпълваше мислите, мечтите и сънищата й.

Ник, изглежда, осъзнаваше, че тя има нужда да остане сама известно време, защото й бе телефонирал само два пъти и обажданията бяха кратки. Роби, от друга страна, се обаждаше всеки ден, пълен с новини. Къщата, която толкова бе харесал, още не била продадена и той бе говорил с чичо Дан да вземе заем за авансовото плащане, докато продадат къщата в Ню Йорк. Проверил бе в едно училище за Кейти. След всеки разговор с него тя все повече се чувстваше като уловена в капан.

Сякаш в живота й нямаше никаква светлинка. Баща й й липсваше, също и братята й. Разговорите с тях често завършваха със сълзи или горчиво-сладки спомени. А Айрис продължаваше да се държи хладно. Лора знаеше, че тя скърби за Тео с цялото си сърце, но не иска да го сподели с дъщеря си. Казала беше, че ще почака да види какво ще предприеме Лора, и точно това правеше. Ако не беше Кейти и работата й, Лора сигурно щеше да се свие на кравай в леглото си и да не мърда оттам.

Но животът продължаваше. Кейти помоли за собствен телефон и Лора неохотно й купи един. Стивън водеше курс в един университет в Уайт Плейс и двамата с Кристина често отсядаха у Лора през уикендите. Междувременно тя организира втори прием за пианистката, с която бе запознала Филип.

— Познайте какво стана! — обърна се към Стивън и Кристина, докато тримата се наслаждаваха на сутрешното си кафе в неделя. — Фил вече се грижи за финансовите въпроси на Май Линг и е свършил толкова добра работа, че тя го е препоръчала на няколко свои приятели. Сега има толкова желаещи да му станат клиенти, че той е решил да се откаже от работата си в брокерската къща и да отвори еднолична фирма, която да консултира музиканти и други хора на изкуството. Мисля, че това е по-добре за него, той обича музиката и макар да казва, че не му липсва, личи си, че е така. По този начин отново ще е близо до нея.

— Звучи ми добре — съгласи се Стивън.

— Ами тази Май Линг, тя хубава ли е? Мислиш ли, че той я е харесал? — поиска да знае Кристина.

— Моята романтична жена иска всички да намерят своята половинка — отбеляза с любов Стивън.

— И после да се оженят — додаде Кристина. — Ако питаха мен, всички да са се оженили. Или поне всички, които обичам. Знаеш какво имам предвид, Лора.

Хапката, която Лора дъвчеше, заседна в гърлото й. Едва успя да я преглътне.

— Ако попаднеш на точния човек, наистина е прекрасно — промълви накрая.

— Това се разбира от само себе си — отвърна Кристина, докато даряваше Стивън с кратка влюбена целувка. — Трябва да намериш точния.

Двамата изглеждаха толкова щастливи и толкова дяволски самодоволни — седнали заедно, сигурни в своята бляскава нова любов и в брака си. Не е толкова просто, искаше да им каже Лора. Но се спря навреме, остави ги и отиде да мие чиниите. Държиш се като идиотка, каза си. Ала това не й помогна.

* * *

Бе мислила, че Кейти е в стаята си, докато възрастните бъбреха онази сутрин. Но след като брат й и жена му си заминаха и тя седна на предната веранда да се наслади на градината си, дъщеря й излезе и се настани до нея. Двете седяха мълчаливо известно време, после Кейти каза:

— Никога няма да се омъжа.

— Откъде тези мисли? — попита развеселена Лора.

— На теб не ти харесва да си омъжена. Изглеждаш нещастна.

На Лора вече не й беше весело.

— Кейти, откъде, за бога, ти хрумна това?

— Когато леля Кристина говори за чичо Стивън, се държи като влюбено гълъбче. Ти никога не се държиш така с татко.

О, божичко, тя забелязва всичко.

— Различните хора изразяват чувствата си по различен начин — обясни Лора.

— О, знам. Но разбирам, когато не си щастлива. Не е както при леля Кристина. Тя няма против да изпълнява желанията на чичо Стив и всъщност няма собствен живот като теб. Иска само да има деца. Това пък е другото, което реших — аз никога няма да имам деца.

— Сега говориш глупости.

— Не, не е така. Ти си ме родила много млада, преди татко да има възможност да завърши образованието си. Той е трябвало да мисли за семейството си и това му е попречило.

— Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Последния път, като бях на гости на баба Мак, я чух да го казва по телефона на една своя приятелка. Отначало ме заболя. Но тя е права. Понякога децата са пречка и…

— Ти никога не си била пречка! И аз повече няма да те оставям насаме с тази жена!

— Мамо, не я вини, тя просто казва истината.

— Не, тя греши. Ти си моята радост и гордост, и…

— Знам, че е така. Но ти не си завършила университета заради мен. Ами баба Айрис? Трябвало е да чака всичките й деца да пораснат и да станат самостоятелни и чак тогава дядо Тео й е позволил да се върне в университета и да направи кариера. Не е било честно.

— Баба Айрис никога не го е приемала така, а и тогава времената са били други. Днес на жените не се налага да правят подобни саможертви.

Но Кейти я гледаше с ясни, спокойни очи.

— Правят ги, ако са омъжени. Ти ще се преместиш в Охайо, татко ми каза по телефона.

— Не съм сигурна.

— Ще го направиш. А не искаш. Ще се откажеш и от бизнеса си.

— Мога да започна нов бизнес…

— Но това не е честно, тук вече си известна. И как ще се появяваш в шоуто два пъти седмично, ако живееш там?

— Ще измисля нещо. Човек винаги може да измисли нещо…

Но големите красиви очи не й позволиха да довърши.

— Не можеш да участваш в шоуто, мамо. То започва в шест сутринта и трябва да си в Ню Йорк предната вечер. Не можеш да отсъстваш от къщи по две нощи всяка седмица.

Изведнъж Лора осъзна, че няма да може да пише и книгите си. Не и ако Лил е в Ню Йорк, а тя — в Блеърс Фолс. А ако няма красива старинна къща, какво ще използва за фон на своите демонстрации? И… без Ник кой ще ги снима?

— Мисля, че бракът е добро нещо за жени като леля Кристина — продължи Кейти. — Обичам я, но тя не е много умна. Ти обаче си. Затова за теб преместването ще е ужасно. А мисля, че и на мен няма да ми хареса. — Тя се изправи. — Влизам вътре — обяви. — Не съм си довършила домашното по математика.

Може би друга майка с друго дете щеше да определи разговора като най-обикновен. Но Лора познаваше дъщеря си. Кейти не би изрекла подобни неща импулсивно. Тя бе мислила по въпроса.

На какво съм научила малкото си момиче? Че да си съпруга е капан за умната жена? Това ли искам да мисли? Но нима, да ме прости господ, аз самата не се чувствам така напоследък?

Мъжът не бива да кара жена си да избира между работата и семейството си. Той би трябвало да се възхищава на таланта и постиженията й. Ник й се възхищаваше, тя си припомни всички моменти през последното лято, когато той я снимаше как върши нещо и се опитваше да постигне най-добрия ефект, защото искаше да покаже уменията и таланта й. Мъжът не би трябвало да се плаши от силата на жена си. Но Роби се плашеше. Колко пъти бе подценявала постиженията си, да не би да засегне Роби? Колко пъти бе омаловажавала своите нужди, опитвайки се да запази егото на Роби? Това ли искаше да вижда дъщеря й? И наистина ли искаше дъщеря й да гледа как тя се отказва от всичко, само и само да запази семейството си?

Но аз трябва да бъда честна. Не става въпрос за Кейти или за майка ми, или дори за Роби. Не става въпрос дали да живеем в Охайо ши Ню Йорк, или кой каква работа върши и колко пари изкарва — макар че тези неща са част от причината. Направих грешка, когато бях на деветнайсет. Бях още момиче и се омъжих за неподходящия човек. Не съм искала да наранявам никого и се опитвах да живея с грешката си според възможностите си. Но няма да плащам за нея до края на живота си. Двамата с Роби не сме един за друг и повече няма да се опитвам да го отричам. И аз имам право да съм щастлива. Ако това е егоистично, така да бъде.

И така, Лора реши да поиска развод. Нямаше да е лесно. Роби вероятно щеше да е бесен и наранен, а тя не искаше да му причинява болка. Самата тя щеше да тъжи за миналото и перспективните млади хора, каквито бяха двамата с Роби. Все пак той бе първата й любов. Но накрая щеше да е свободна.

Тази нощ тя спа добре за първи път, откакто се бе върнала от Охайо. На другия ден потегли с колата към къщата на майка си.

* * *

— Исках да ти го кажа лично — каза Лора на Айрис. — Защото няма да ти хареса. — Гласът й не трепереше, както се бе опасявала. Това бе добре. — Знам, че сега не е най-добрият момент да го направя. Татко почина наскоро. Но нещата не търпят отлагане. Ти си ме учила, че е най-добре да дръпнеш лепенката рязко. Боли повече, но свършва бързо… — Сега гласът й все пак потрепери. И не можа да изрече онова, за което бе дошла. Направи го майка й.

— Напускаш Роби — заключи Айрис.

— Да.

— Заради онзи мъж. Фотографа.

— Не. Заради мен. Взех решението сама…

— Недей, моля те! Поне бъди честна към себе си!

— Честна съм, мамо. За първи път.

— Имала си връзка. Било е ново и вълнуващо…

— Не беше така…

— Било ти е по-забавно, отколкото да си вярна само на един мъж…

— Мамо, не говори така. Аз не съм татко!

— Как смееш да ми го казваш?

— От това се боиш, нали? Че приличам на него?

За миг тя си помисли, че майка й ще я удари през лицето. Усети колко го иска Айрис и се приготви за шамара, но вместо това Айрис кресна:

— Баща ти е мъртъв!

— Знам. И усещам липсата му всеки ден. Но знам, че съм те е наранявал. Затова ти не успя да видиш, че когато срещнах Ник, бракът ми вече бе приключил…

— Това е отвратително! Да използваш паметта на баща си по този начин.

— Някой ден ще трябва да простиш на татко…

— Замълчи, Лора! Просто млъкни. Искаш да се разведеш с Роби? Давай. Направи го. Но престани да си казваш, че това няма нищо общо с факта, че спиш с друг.

— Ти си безнадеждна! — Сега и Лора повиши тон. — Не мога да разговарям с теб. Как е възможно човек да говори с теб, по дяволите?

— Не го прави. Махай се оттук!

Лора тръгна към вратата, но някаква последна надежда да промени нещата я накара да спре. Обърна се към Айрис и като си пое дълбоко дъх, рече тихо:

— Просто исках да знаеш какво ще се случи. Този уикенд Роби лети от Синсинати. И възнамерявам да му кажа.

Тридесет и първа глава

В повечето случаи водещият новините в шест часа излъчваше непоклатимо спокойствие. Но дори той изглеждаше разтърсен, докато гледаше към камерите и произнасяше водещата новина на вечерта:

— Доктор Лестър Петерсън е бил отличен пилот с много летателни часове — информира той американците в залата страна. — Неговият „Чесна 172“ е бил само на години и отлично поддържан. Никой не знае защо докторът се е опитал да направи аварийно кацане на летището в Синсинати, когато оттам е излитал полет номер 5533 на Мидуестърн Еърлайнс. Товарният самолет е трябвало да лети до „Ла Гуардия“ в Ню Йорк. Започва пълно федерално разследване на катастрофата. На този етап се знае само, че диспечерите на летището са се опитали да предупредят пилота на полет 5533 за чесната, но пилотът, ветеран с двайсетгодишен безупречен стаж в Мидуестърн Еърлайнс, или не е успял да реагира достатъчно бързо, или е помислил, че по-малкият самолет ще направи маневрата, за да избегне неговия. И в двата случая последвалият сблъсък е сред най-тежките в тази част на страната от години. Трагедията е голяма, защото нито от чесната, нито от товарния самолет има оцелели.

Докато видимо разстроеният говорител съобщаваше новината, Лора бе на път към летище „Ла Гуардия“, за да посрещне Роби, който се бе качил на полет 5533 на Мидуестърн Еърлайнс в Синсинати преди час и половина.

* * *

Когато Лора опита да се върне назад към онази априлска вечер, сред целия ужас се открояваше една ясна мисъл: Слава богу, че не взех Кейти на летището да посрещнем баща й. Останалото беше мъгла.

Тя бе поела навреме от къщи към „Ла Гуардия“, но се бе опитвала да събере мислите си, тъй като знаеше, че ще поиска развод от Роби. Не бе включила радиото и не бе чула новините от Синсинати.

На летището бе погледнала таблото на пристигащите и бе видяла, че полетът на Роби закъснява. Така пишеше отначало. После този текст бе изтеглен и по високоговорителя съобщиха, че молят всички, които посрещат пътници от самолета, да отидат на билетното гише на Мидуестърн Еърлайнс.

След това започна кошмарът. Успокояващите гласове на служителите от компанията се сляха с острите гласове на семействата и близките, настояващи за информация. След това бяха отведени в една отдалечена стая и… Лора осъзна това по-късно — далеч от телевизионните екипи на летището, които сега отразяваха катастрофата. В стаята имаше флуоресцентни светлини и сгъваеми столове, фаланга от свещеници, полицаи, един лекар, една сестра и други професионалисти, чиято работа бе да помагат в подобни кризи. Пребледнелите близки се бяха вторачили с огромни изплашени очи в мъж от отдела за връзки с обществеността на Мидуестърн Еърлайнс, докато той стоеше пред тях и произнасяше съобщението, което вече бяха чули, но не можеха да осмислят: че самолетът от Синсинати се е блъснал в друг. Стаята се изпълни с викове и стонове, но никой не си тръгна. Служителят от авиокомпанията още нямаше никаква информация за жертвите. Затова всички чакаха и всеки се надяваше, че по някакъв начин все пак ще има един оцелял. Или че някой от пасажерите може би не е успял да стигне до летището навреме и е изпуснал полета, или че самите те са разбрали грешно времето, датата и номера на полета. Полюшвайки се напред-назад в мъката си, хората кълняха и плачеха, и се молеха, но никой не си тръгна — поне не веднага. Защото това би означавало, че приемат ужаса. И признават, че няма грешка, няма чудо, няма надежда.

Лора не си спомняше кога го бе приела окончателно. Не си спомняше да се е обаждала на Фил и да му е казвала, че няма да може да се прибере сама у дома, но той бе дошъл да я вземе. Не си спомняше пътуването към къщи, как е влязла през вратата или е казала на Кейти какво се е случило. Знаеше, че е направила всички тези неща, но не си ги спомняше. Така и не разбра как Фил е върнал колата й от летището. Джими и Джанет дойдоха да останат с нея през нощта, а Айрис беше в къщата на сутринта. Но Лора не си спомняше да им се е обаждала. Знаеше само, че никой не е оцелял и че Роби вече го няма. И благодареше на Бог, че не бе взела Кейти със себе си на летището.

Тридесет и втора глава

След смъртта на Роби сякаш светът почерня. Чернотата бе плътна и се стоварваше върху Лора на вълни. Тя имаше чувството, че ще се удави в нея.

Исках да се отърва от Роби. Исках да съм свободна. И макар да знаеше, че не е желала смъртта му и не се е молила за това, заливаше я поредната вълна вина.

Майка Макалистър искаше да погребе Роби в Охайо, свещеникът от църквата, която бе посещавал той, се обади на Лора да я пита дали дава съгласието си. Дори не знаех, че Роби отново е тръгнал на църква, помисли си тя. Не знаех. Но се съгласи с погребението в Охайо. Там Роби се бе чувствал щастлив. И освен това тя шокирано осъзна, че през цялото време, докато бе живял в Ню Йорк, той не се бе сприятелил с никого. И не се бе чувствал близък с никого от семейството й, освен с майка й.

През всичките тези години е имал само Кейти, мама и мен. Роби, който обожаваше компаниите и купоните. Сигурно му е било много самотно. Защо не го видях? Знам защо. Бях, където исках да бъда и правех каквото исках да правя. Не ми пукаше дали е самотен или нещастен.

Тя отлетя за Охайо с майка си и Кейти — те и двете плачеха, но нейните очи останаха сухи.

Не мога да заплача. И знам защо. Исках да се отърва от него. Ще е лицемерно, ако заплача.

Когато Лора пристигна, свекърва й вече бе започнала да урежда подробностите около погребението.

 

 

— От къде на къде ще го прави? — възмути се Кристина. Братята на Лора бяха дошли в Охайо за погребението заедно със съпругите си. — Редно е ти да се заемеш с това. Ти си му съпруга!

Само че ти не си правила планове да напуснеш мъжа си като мен.

И така, опелото се извърши в църквата, към която Роби се бе приобщил наскоро. Пяха непознати за Лора химни. Изрекоха неясни за нея думи за душата на мъжа, който бе спал до нея повече от десет години. А щом службата приключи, някакви непознати — приятелки на свекърва й — започнаха да поднасят приготвените от тях майонезени салати и пилешка супа. А Лора седеше на един стол в къщата на свекърва си като гостенка.

— Как може да се държи така с теб? — възмущаваше се Джанет на връщане към мотела.

Защото не го обичах. Само бях свикнала с него. А тя го обичаше.

* * *

След като се върна у дома в Ню Йорк, Лора се опита да осъзнае реалността. Трябваше да приеме, че съпруга й вече го няма, но не успяваше. Спомняше си колко Роби бе обичал Париж и не можеше да си представи, че той вече няма да го види отново. Няма да види как Кейти се дипломира и няма да я отведе до олтара. Никога няма да живее в новата къща, която обичаше толкова много. И никога няма да разбере, че Лора бе решила да се разделят. Момчето, което се бе оженило за нея под крушовите дървета в градината на баба й, когато флоксът изпълваше въздуха с аромат на канела и ванилия, няма да разбере как тя се канеше да го изостави.

В богатство и бедност, в болест и здраве, беше му обещала, но после бе поискала да се освободи. И сега бе свободна. Черната вълна я заля.

* * *

— Не мога, Ник. Не мога да те виждам повече. — Беше застанала пред вратата на мансардата му. Не би влязла. Не би останала.

— Сега си разстроена, ала след време…

— Не! — извика Лора. Но не заплака. Сякаш бе загубила способност за това. — Не разбираш ли? Все едно да танцувам на гроба му.

— Сега изглежда така, но след няколко месеца…

— Искаш от мен да се възползвам от смъртта му? Това ли трябва да направя?

— Разбира се, че не!

— Той нямаше и четиридесет!

— Знам. За бога, Лора, ти не си виновна за катастрофата.

— Мамех го. Щях да му кажа, че искам развод.

— Бракът ти куцаше. Спри да се наказваш.

— Знаеш ли какво, Ник? Понякога заслужаваме да бъдем наказани.

— Не мисля, че аз заслужавам. Затова спри да ме наказваш.

— Ще направя нещо по-добро. Ще се махна оттук.

И си тръгна.

Той й се обаждаше, докато тя не смени номера си. После сигурно бе приел факта, че е сериозна, защото не се опита да разбере кой е новият.

Една сутрин, когато изсъхналите кафяви листа се носеха във въздуха пред кухненския й прозорец, тя се обади на майка си по телефона.

— Това ще те зарадва. Скъсах с Ник — каза и затвори. И после, най-накрая, се разплака.

* * *

Слава богу, имаше какво да върши. Кейти бе първата й грижа. Тя скърбеше за баща си и понякога имаше нужда да говори, но през повечето време просто искаше да е с Лора. Двете ходеха на кино или на пицария. Гледаха заедно телевизия и се разхождаха в градината с остарялата Моли. И Лора отново се върна към работата си. Започна да пише втората си книга с Лилиан, която, бог да я благослови, не попита защо Лора иска друг фотограф. Лора подписа договор с телевизията за участие в домакинския раздел на сутрешното шоу. Всички бяха много внимателни към нея, все пак бе вдовица. Докато приемаше съчувствието им, се усещаше като измамница. Чувстваше, че трябва да признае, че не е била любящата съпруга, за каквато я мислят. Би трябвало да каже, че съжалява за Роби! Защото е починал твърде млад, но също така да признае, че е искала да е свободна. И че скърби за друг мъж. Той бе истинската загуба.

Имаше само един човек, който знаеше за тази загуба — майка й. А Айрис никога не би я разбрала. Затова Лора четеше топлите кратки писъмца в електронната поща и изслушваше предложенията за помощ, които хората оставяха на телефонния й секретар, и ако й се искаше да говори с Айрис, потискаше желанието си. Не можеше да си позволи да мисли за това. И не можеше да си позволи да мисли за синьо-зелените очи или за мъжа, който се бе смял на шегите й. И й се бе усмихвал… известно време.

Тридесет и трета глава

Има поговорка, че времето лекува всичко. След загуба то ти помага да се справиш с болката и да я превърнеш в част от себе си. Но после няма да си същият. Ще намериш нови начини да се смееш и дори да се радваш на живота, но никога няма да е същото, както когато си била съпруга, а не вдовица. Като вдовица ти си нов човек. Айрис бе осъзнала всичко това, вече бе вдовица повече от година.

Това бе година, изпълнена със загуби, смъртта на зет й в нелепа катастрофа бе шокираща и трагична. Айрис бе скърбяла и още скърбеше за живот, който бе прекъснат твърде рано. Но загубата на Тео бе тази, която я превърна в друг човек и я направи вдовица вместо съпруга. И година след това тя все още чакаше да разбере каква ще бъде новата Айрис Стърн. И как ще живее.

Което не означаваше, че си седеше у дома със спуснати щори. Всъщност бе доста дейна. Готвеше си три пъти на ден и тъй като бе научила за холестерола и вредата от солта през последните три години от живота на Тео, сега се хранеше по-здравословно, отколкото като бе по-млада. Спеше необходимите осем часа и преподаваше в университета също толкова съвестно и всеотдайно, както преди да стане Айрис Стърн вдовицата. Дори бе отишла два пъти на опера с Джанет и Джими. Първия път бяха гледали някаква модерна постановка, която тя забрави десет минути след като напуснаха центъра „Линкълн“, а втория път бе „Бохеми“, опера, която тя харесваше от дете. Знаеше, че Джанет се бе притеснявала от избора, опасявайки се, че трагичната любовна история може да е твърде болезнена за наскоро овдовялата Айрис.

„Не ставай смешна!“, бе искала да каже Айрис на снаха си, а и на всичките си синове, които стъпваха на пръсти около нея. Ако се опитвам да избегна всичко, което ми напомня за Тео, ще трябва да се самоубия. А след първите мигове на изпепеляваща болка подир смъртта му тя бе осъзнала, че никога не би и помислила да го стори. Би било обида към Тео и предателство към любовта, която бяха споделяли. Не, тя щеше да продължи да живее, просто искаше да знае как да го направи. И коя е сега. Това бяха големите въпроси. Айрис не беше сигурна откъде ще дойдат отговорите, просто знаеше, че не може да продължи с живота си, докато не ги получи.

Проблемът с периода на очакване бе, че сетивата й сякаш не функционираха. Тя вече не виждаше цветовете, музиката сякаш не стигаше до нея — с изключение на „Бохеми“, — а здравословната храна, която ядеше, нямаше вкус. Едва нощем в сънищата й сетивата й оживяваха, калейдоскоп от ярки образи, в който се преливаха различни цветове — червено, синьо, зелено и жълто. И Тео бе там, без да изпитва болка, усмихвайки й се нежно. Тя знаеше, че той й говори, макар да не различаваше думите, но разбираше, както става в сънищата, какво иска да й каже той. Сдобри се с Лора. А тя не можеше.

Двете с Лора се държаха добре една с друга, най-вече заради Кейти, макар че гледаха да скрият охладняването и от братята на Лора. Но не си бяха говорили сърдечно от месеци. Айрис не знаеше как дъщеря й се справя с жестоката шега, каквато бе смъртта на Роби. Не знаеше колко е наранена Лора заради мъжа, от когото се бе отказала. И не възнамеряваше да я попита.

Последния — и единствен — път, когато бяха говорили за всичко това, Лора й бе казала: Знам, че ще си доволна да чуеш, че сложих край на връзката си с Ник. И истината бе, че Айрис наистина се зарадва. А в месеците след това се радваше, че Лора не е променила решението си. Може би една по-добра майка би казала: Скъпа моя, Роби го няма, а твоят живот продължава. Ако си намерила кого да обичаш, имаш благословията ми. Е, тя не можеше да го направи. Мъжът — Ник — беше любовник на Лора. Тя бе мамила съпруга си с него. Ако клетият Роби не бе умрял толкова трагично, тя щеше да го напусне.

Знам, че Лора скърби за Роби — за момчето, за което се омъжи, и за бащата на детето си. Тя не е безсърдечна кучка, която тича от гроба на Роби в обятията на любовника си. И все пак не искам да иде при този мъж — изобщо. Аз не съм пуританка; Тео винаги казваше, че вечно се опитвам да оправдавам хората. Когато децата бяха малки, аз бях меката. Тогава защо съм толкова непреклонна към тази човешка грешка? Изневярата. Забежката. Или по-грозните думи, които се използват днес. Защо аз, толерантната, не мога да я разбера? Подобни неща се случват открай време, добри хора стават подвластни на секса, но не означава, че са чудовища. Давам си сметка за това на ниво разум. Но не го усещам така. В сърцето си — и, да, по дяволите, в душата си — чувствам, че изневярата е порок. Тя причинява болка, разрушава доверието и разбива домове. Отразява се зле на децата, освен ако не са изключително силни. Отразява се и на възрастните. Може да превърне жена, която се гордее с толерантното си отношение, в жена, която не е в състояние да прощава. Бог да ми е на помощ, и на мен ли се е отразило така? Лора каза, че не мога да чуя какво се опитва да ми каже, защото се боя, че прилича на баща си. Каза, че още не съм му простила. Опитах се. И мислех, че съм го направила. Но може би не съм. Може би чакам точно това. Да простя.

Тридесет и четвърта глава

Датата на билета за влака беше отпреди година. Айрис седеше на кухненската маса, разглеждаше отрязъка и се опитваше да разбере какво означава. Беше го намерила в сакото, което Тео бе носил в деня на смъртта си. При други обстоятелства Айрис би извикала Лора, преди да започне да изпразва джобовете, но двете с Лора вече не си говореха за важни неща, затова Айрис не бе казала на дъщеря си, че най-накрая е решила да се заеме с дрехите на Тео.

Почти година се бе противила на това и все още не се бе докоснала до шитите му по поръчка ризи с ръкавели с монограм или до скъпите английски блейзъри, които бе носил, когато все още работеше в болницата всеки ден. Все още бяха в спалнята, защото Тео сам ги бе подредил в чекмеджетата и гардероба си, и тя не намираше сили да разруши реда му. Но синовете й вече настояваха да го стори. И да пресее, сортира, изхвърли и дари. Стив беше заплашил, че ще изпрати Кристина да й помогне, ако не го направи.

Затова бе започнала по малко, не с гардероба в спалнята или с чекмеджетата на бюрото, а със старото сако, което Тео бе носил, когато го намери в безсъзнание пред стълбите, водещи към килера. В болницата бяха свалили сакото и го бяха изпратили вкъщи и тя го бе окачила при останалите сака в гардероба. Стояло бе там повече от година, до днес, когато тя го извади. Разстла го внимателно върху кухненската маса. После провери джобовете. Надявала се бе да намери някоя монета или ръкавица, нещо, оставено от него. Може би нещо, все още носещо неговия аромат. Намери единствено отрязъка от влаковия билет. Когато го извади, първият й импулс бе да се обади на Лора. Но вече не правеше така.

Влаковият билет бе от деня, когато Тео почина. В продължение на три години след инфаркта той не бе ходил в града, освен когато го караше тя, защото пътуването бе твърде стресиращо за него. Той бе знаел, че е болен, и много внимаваше да не се напряга. Но този ден бе отишъл в Ню Йорк да направи… какво? И после се бе прибрал у дома и бе слязъл в мазето, знаейки, че ще трябва да изкачва стълби, когато вече е изтощен.

Тео слизаше в мазето от време на време, но винаги когато тя си бе у дома и можеше да застане на върха на стълбите, за да е сигурна, че той е добре. Той използваше килера като склад за старите картони на пациентите, защото от време на време младият лекар, който го бе заместил, му задаваше въпроси за неща, липсващи в болничните файлове. Тогава Тео слизаше в мазето — бавно и внимателно, — за да потърси информацията. Айрис бе предположила, че се е случило именно това, когато той бе получил инфаркта. Но сега изглеждаше, че случаят може да не е бил такъв. Тео бе отишъл в Ню Йорк по-рано през деня. И не й беше казал, че ще ходи. Айрис се изправи, отиде до вратата на мазето и я отвори.

Лъхна я вълна от застоял въздух и тя се сви инстинктивно. Килерът беше недовършен и макар вътре да бе достатъчно сухо, беше мръсно, тъмно и пълно с паяжини. На Тео не му пречеше, но тя винаги го бе намирала за неприятно място и избягваше да слиза долу.

Някой бе затворил вратата на килера, след като откараха Тео с линейката през онзи ужасен ден. Досега бе мислила, че е някое от момчетата й, но не беше сигурна.

Тя сигурно щеше да погледне в тъмния килер, за да разбере какво е правил Тео вътре, ако тогава вратата бе отворена, но понеже не беше, лесно бе забравила за загадката. Досега. Започна да слиза по стълбите, които водеха към килера.

Стълбището бе построено до едната стена и от двете му страни имаше парапет. В стената над парапета имаше доста голяма ниша, където навремето момчетата държаха кънките си след хокеен мач. Над нишата бе монтиран електрически ключ. Айрис заопипва стената в тъмното и намери нишата. Премести ръка нагоре да открие ключа. Нещо й пречеше. Беше плоско и правоъгълно й, изглежда, бе увито в дебела амбалажна хартия. Поставено беше в нишата и бе облегнато на стената, закривайки по този начин достъпа до електрическия ключ. Айрис бе сигурна, че го е нямало последния път, когато бе включила осветлението.

Не беше лесно да извади предмета от нишата. Не беше тежък, но бе обемен и имаше вероятност тя да залитне, защото трябваше да се наведе назад, за да го вдигне. Когато най-сетне успя да го свали, трябваше да го държи с едната ръка и да се крепи за парапета с другата. Добре че имаше само две стълби догоре.

На светлината в дневната тя разгледа съкровището си. Наистина бе увито в кафява амбалажна хартия с адрес на благотворителен магазин в Манхатън.

Айрис изведнъж си спомни. По време на една семейна вечеря… тя бе толкова ядосана на Лора… а Кейти говореше за някаква снимка… не, беше картина… която приличала много на Айрис. Детето бе споменало, че двете с майка й са я видели в благотворителен магазин, и Айрис бе казала, че непременно ще иде да я види със собствените си очи. Магазинът се намираше на Медисън Авеню. Айрис погледна адреса върху пакета, който държеше. Медисън Авеню. Тя започна да разкъсва хартията.

Когато картината се показа, Айрис я обърна обратно, за да може да я разгледа. И едва не я изпусна от изненада. Беше очаквала да види слаба прилика със себе си — нещо, което малко момиче с въображение би превърнало в страховита история. Но сякаш се оглеждаше в огледало! Жената на картината бе облечена богато, според модата в началото на века, и изражението й бе надменно, но носът, устата, вратът и най-вече очите бяха на Айрис.

Това съм аз. Не знам как или защо, но това е мой портрет. Или на някоя близка… Мама нямаше роднини тук, дали не е някой от страната на Фридман? Но сигурно е било много скъпо да си поръчаш портрет… никой от рода на татко не би могъл да си го позволи. И никой от тях не би похарчил парите си за подобно нещо, дори и да можеше.

Тео го е оставил в мазето… сигурно той го е направил, няма друг начин да се озове там. Отишъл е чак до града, за да вземе тази картина, защото е знаел, че Кейти е права, жената наистина прилича на мен. Но откъде е знаел, че е така? И се е опитал да я скрие. Това е единственото обяснение — сложил я е в килера, за да я скрие. От мен? Рискувал е живота си да го направи… загубил е живота си… но защо? Какво е знаел съпругът ми?

В главата на Айрис изплува спомен за една от случайните срещи, които двете с майка й бяха имали с Пол Вернер, когато тя бе дете. По време на тази среща с него бе и майка му. Тя бе много болна и скоро след това разбраха, че е починала. Този ден Ана бе много нервна. Но пък тя ставаше нервна винаги щом се появеше Пол Вернер. И различна. По-късно бе излъгала Джоузеф и бе отрекла да се е срещала с Пол и майка му. Айрис бе намразила Пол, задето е превърнал майка й в лъжкиня.

Години по-късно Айрис бе видяла в негово лице благодетеля, който бе спасил семейството й. Гордият й съпруг бе позволил на Пол да им помогне… и тя така и не разбра защо. Така и не разбра защо Тео и Пол се харесваха. Преди Пол да умре, те бяха приятели… От вида приятели, които си споделят и други неща? Лични неща? Тайни, които са заровени дълбоко…

Айрис стискаше картината толкова здраво, че платното започна да пука. Тя отново погледна лицето, което бе точно като нейното, и си помисли, че ще повърне. Инстинктът й казваше да захвърли проклетото нещо в боклука и тутакси да го забрави. Но вече бе твърде късно, нямаше начин да спре да мисли за портрета. Освен това тя се бе опитвала да не мисли за някои неща и да се обвинява за някои мисли още като дете. Време беше да научи истината.

Имаше и още нещо, което Кейти бе казала за портрета… нещо за жената, която го дарила на магазина. Притежавала магазин на Медисън Авеню, скъп бутик… да, това бе мястото, откъдето Ана обикновено купуваше дрехите си. И Айрис бе пазарувала оттам. „Ше Леа“, това бе името на бутика. Но как беше името на жената? Айрис си спомни, че се бяха обръщали към нея с Леа… макар че това може би не бе правилното произношение. А как бе фамилията й? Айрис нямаше представа, тя бе клиентка на жената, не нейна приятелка.

Но в магазина щяха да знаят коя е тя. Щяха да знаят дали е още жива — сигурно вече бе към осемдесетте, ако е жива, — или картината е дарена от изпълнителя на завещанието й. Ако беше още жива, може би знаеха дори къде живее. Айрис би могла да започне от тях. Тя остави картината и отиде до телефона да се обади на справки в Манхатън.

Тридесет и пета глава

Леа Шърман — управителят на магазина бе дал фамилията й на Айрис — бе продала дома си в Ъпър Ийстсайд в Манхатън и се бе преместила в Ривърдейл. В комплекс за възрастни хора, наречен „Колонията“, както важно й бе обяснила жената, която бе вдигнала телефона, когато Айрис се обади да попита как да стигне там.

„Колонията“, кацнала високо на един хълм в най-скъпата част на Ривърдейл, приличаше на Версай. Наистина. За да стигне до него, Айрис трябваше да мине с колата през каменен портал, който приличаше на входа на някакъв замък в долината на Лоара, после продължи по вития път между обширни декоративни градини, осеяни с фонтани и статуи, преди най-сетне да стигне до главната сграда.

Спря колата и остана неподвижна, като се надяваше, че така сърцето й ще спре да пърха в гърдите — както правеше през последния час. Ала пърхането само се засили още повече. Преди да тръгне, в момент на лудост, Айрис бе решила да вземе със себе си и портрета. Но после разумът й надделя и тя осъзна, че няма нужда Леа Шърман да го вижда. Жената вече го бе притежавала. И знаеше свързаната с него история. Казала го бе на Айрис, когато двете говориха по телефона. Затова Айрис бе тук — да чуе историята на Леа Шърман.

Но сега Айрис си помисли, че може би не бива да излиза от колата. Може би просто трябва да запали мотора и да подкара обратно през безкрайната градина към магистралата Уестсайд, а после да поеме обратно към къщи, където щеше да е в безопасност. Където нямаше да й се наложи да чуе онова, което има да й казва Леа Шърман. И тогава сърцето на Айрис сигурно щеше да спре да бие лудо в гърдите й. Но тя не запали мотора и не подкара обратно.

Един портиер пъхна глава през прозореца и помоли за ключовете от колата. Тя го чу да казва нещо за паркинг с обслужване, но всъщност не обърна внимание. Като в мъгла му подаде ключовете си, той отвори вратата на колата и вече нямаше връщане назад, тя трябваше да влезе във Версай. Озова се във фоайето и доби неясно впечатление от високи тавани и стени, боядисани в меки нюанси на кремаво и златисто. Насили се да разгледа по-отблизо и видя изящни корнизи, кристални аплици и полилеи в същия стил. Под нозете й имаше пухкав килим, на прозорците бяха окачени копринени завеси и навсякъде бяха пръснати удобно изглеждащи дивани и кресла, а до тях — малки масички и лампиони. Айрис започна да трепери, макар във фоайето да бе топло.

Леа Шърман я чакаше, застанала до рецепцията. Айрис веднага я позна, госпожа Шърман не се беше променила много от времето, когато Ана и Айрис се бяха отбивали в „Ше Леа“.

Още не ме е видяла, помисли си Айрис. Все още мога да избягам.

Но остана закована за пода. Сега и трепереше, и сърцето й биеше до пръсване. Внезапно Леа Шърман я забеляза и й махна леко с ръка. Вече бе късно да бяга. Ако наистина го бе искала. Леа Шърман тръгна към нея.

Жената никога не бе блестяла с хубост, припомни си Айрис. Една от приятелките на Ана веднъж бе казала, че собственичката на „Ше Леа“ с нейния чип нос и кръгли очи има маймунско лице. Но фигурата на Леа бе превъзходна, а осанката й бе на кралица. Освен това открай време беше на „ти“ с модата и предсказваше новите тенденции месеци преди появата им. И разбира се, винаги бе изискано облечена. Все още бе, забеляза Айрис, докато жената я приближаваше. Госпожа Шърман бе оставила косата си да побелее съвсем и късата прическа с извити краища подчертаваше овала на лицето й. Имаше красив маникюр, а гримът й бе изкусно положен, но дискретен, както подхождаше на жена на нейната възраст. Носеше златни бижута, комплект гривна и колие, и люляков костюм, който подхождаше на бялата й коса и тъмните очи, а кройката му бе избрана така, че да подчертава все още хубавите й крака.

Докато приближаваше, широката усмивка, която Айрис помнеше от едно време, липсваше. Но това се очакваше. Айрис й бе казала по телефона за какво иска да говорят.

— Госпожо Стърн — поздрави я Леа Шърман, — бих ви познала навсякъде. Не сте се променили.

— Айрис, моля. Вие също.

— Благодаря. И Леа, моля. — За един сякаш безкраен миг двете стояха една срещу друга, без да знаят какво да кажат. Най-сетне Леа поведе гостенката си към асансьора.

— Красиво място — отбеляза Айрис, за да каже нещо, докато се носеха шеметно към шестнайсетия етаж.

— Такова е. Преместих се тук преди няколко години, когато съпругът ми почина. Имах голяма къща в града — твърде голяма за сам човек. Това тук е от тъй наречените комплекси за активни пенсионери — в момента имам собствен апартамент и пълна независимост, но ако с напредването на възрастта започна да се нуждая от помощ, мога да се преместя на друго място в същия комплекс, където се осигуряват повече грижи. Човек сам решава кога и дали е необходимо, затова избрах да дойда тук. Искам да спестя грижите на доведените си дъщери около мен. Виждала съм как се отразява това на семействата.

— Много предвидливо от ваша страна. — Разговорът сякаш поуспокои треперенето й, установи Айрис. Но нищо не можеше да успокои учестеното биене на сърцето й.

— Мястото наистина е чудесно, а и хората тук са приятни. Не обичам да живея сама.

Апартаментът на Леа бе мансарден — имало два такива на последния етаж. Всеки бил с две спални и две бани, обясни Леа на Айрис, и тераса, опасваща апартамента от три страни.

— Ние, резидентите, сами обзавеждаме апартаментите си — продължи да обяснява Леа, докато въвеждаше Айрис в хол, който по някакъв начин успяваше да изглежда едновременно внушителен и уютен. И много женствен. — И макар да е доста по-малък от къщата ми, успях да взема повечето от любимите си мебели. — Тя посочи картина на стената. Айрис бе почти сигурна, че е оригинален Матис.

Леа не предложи обичайната любезна обиколка из жилището и Айрис не я помоли за това. Имаха да вършат по-сериозна работа, знаеха го и двете. Седнаха на удобния диван в слънчевия хол и Леа въздъхна дълбоко.

— Значи искате да знаете историята на портрета, който сте намерили? — попита риторично.

Винаги ще помня този момент, помисли си Айрис. Докато съм жива, ще помня как съм седяла тук на този диван, слънчевата светлина е струяла през прозорците, а в далечината през дърветата е проблясвала река Хъдзън.

— Сигурна съм, че вече сте разбрали — историята на картината е свързана с Пол Вернер — каза Леа.

Айрис кимна. Не можеше да отговори, понеже устните й бяха прекалено схванати, за да оформят думи.

— Познавам Пол от малка — продължи Леа. — Леля му ме осинови, когато изгубих майка си като малка, тъй че сме почти семейство. Пол беше добър човек, мил и щедър — е, вие го знаете. Но като млад се боеше да не разочарова хората. Това бе голямата му грешка. Сгоден бе за момиче, с което бе израснал. Но се влюбил в друга. Тя била прислужничка в майчиния му дом. Била красива, умна и изпълнена с живот и любопитство — какъвто бе и Пол. А неговата годеница не беше.

— Разбирам — успя да изрече Айрис през изтръпналите си устни.

— Пол не събра смелост да развали годежа и се ожени за годеницата си. Момичето, което обичаше, също се омъжило за друг. Знам, че Пол нямаше истински щастлив брак. Не мога да кажа какъв е бил бракът на момичето. Но знам, че чувствата между нея и Пол бяха за цял живот.

Айрис кимна.

— Пол и момичето поели по различни пътища за няколко години. Но, разбира се, той така и не я забрави. Никога. Един ден момичето, което вече било омъжена жена, отишло в дома му. Имала среща с майката на Пол, но объркала датата и майката на Пол отсъствала от къщи. Пол и жената, която той никога не забрави, били сами в къщата.

— Леа замълча.

Идва трудната част. Тя се опитва да намери най-добрия начин да ми го каже, помисли си Айрис.

— Какво се е случило? — попита с глас, който по някаква причина сякаш бе станал по-спокоен.

— Пол и… жената… те се любили този следобед. Няма как другояче да го кажа. Били влюбени и било неизбежно. Трябвало да се случи. И знам, че е трудно да се приеме. — Тя спря. Погледна към Айрис, очакваше разрешение да продължи.

Айрис й го даде с кимване.

— В резултат на онзи следобед се родило бебе. Пол никога не бил признат като бащата и той и майката запазили тайната до края на живота си. За Пол това било съкрушително решение, но и двамата вярвали, че така е най-добре за детето. Години по-късно, когато детето и съпругът й били в беда, Пол казал на съпруга кой е и му предложил помощ. И му я дал.

— Детето на Пол е било момиче — каза тихо Айрис.

— Да.

— И нейният съпруг е знаел истината.

И я е предпазвал през всичките тези години. О, скъпи мой Тео!

— Жената на Пол починала, а също и съпругът на жената, която обичал. Но въпреки че и двамата били свободни, те не се събрали.

— Защото детето… тяхната дъщеря… би могла да разбере истината.

— Да, тя много приличала на майка му.

— Ясно.

— Бояли се, че това може да я нарани дълбоко.

Разбира се, че са се бояли. Чудя се дали са били прави.

Точно сега не мога да кажа, още не съм дошла на себе си.

Леа бе свършила разказа си. Но сега не знаеше какво да прави. Нямаше етикет, нито правила за поведение, които да се приложат в подобен случай. Тя се облегна назад.

— Искате ли да питате нещо — подкани внимателно гостенката си.

— Не мисля.

— А искате ли да ви кажа името на жената?

Айрис се запита желае ли го наистина. За запазването на тази тайна бяха направени толкова много саможертви. Мъж, който си бе отишъл, без никога да разкрие, че е имал дете и внуци. Друг мъж бе рискувал живота си. И една жена… обична майка и съпруга… се бе отказала от човека, в когото е била влюбена.

— Не. Няма нужда да изговаряте името — отказа Айрис. Изправи се. — Благодаря ви. Бяхте много любезна.

Леа я изпрати до вратата. Но вместо да я отвори, каза:

— Има само още едно нещо. Пол и тази жена бяха специални. Между тях съществуваше връзка, която е много рядка, те наистина бяха един за друг. Познавах и двамата, тъй че мога да го твърдя. Винаги съм искала да бяха поживели няколко години заедно. Що се отнася до мен, подобна любов не бива да се похабява. Но тяхното разбиране за почтеност бе различно от моето. За тях бе много важно да чувстват, че са постъпили правилно.

— Разбирам — промълви Айрис.

Подкара към къщи, без да бърза. Чувстваше се така, сякаш е преживяла катастрофа или се възстановява от тежка болест и трябва да внимава, защото все още е слаба. У дома си направи чай и изяде една препечена филийка, като отново забеляза, че това е храна за болник.

Седна в хола и зачака да се появят емоциите. Зачака да се появи яростта и болката да я залее и удави. Целият й живот се бе оказал една лъжа, би трябвало да се чувства смазана. Би трябвало да се чувства съкрушена.

Вместо това й бе по-леко. Защото осъзна, че нищо важно не се е променило. Джоузеф Фридман бе неин баща и тя още го обичаше с цялото си сърце. Все още имаше същото минало, същото семейство, същите сърдечни болки и радости. Нищо от това не й бе отнето. Всичко, което се случи, бе, че измъчващите я още от детството съмнения и подозрения се оказаха оправдани. Тя бе оправдана. И най-сетне разбра майка си.

Помисли за момичето, което бе описала Леа, красивата и умна млада прислужница, любознателна и жадна за живот. Тя не е била по-голяма от внучката на Айрис, когато се е влюбила в богато момче, което не би могла да има. Била е дете! Но това дете все пак си е изградило живот. Направило е своя избор и е понесло последствията от този избор, без да се оплаква. Смело дете. Смела жена. Моята майка.

Радвам се, че го открих сега, а не по-рано. Всички са били прави, преди това би ме съкрушило. Но сега просто съм благодарна, че знам. Сега поне мога да проявя разбиране. Разбирането е тайната на оцеляването. Защото животът не е справедлив и любовта е почти невъзможна, освен ако не се поставиш на мястото на другия.

* * *

Докато си мислеше тези неща, внезапно Айрис осъзна, че времето й на чакане е свършило. Сега знаеше коя е новата Айрис Стърн и как трябва да живее. Портретът бе, където го бе оставила, подпрян на канапето. Тя отново го уви и го върна в килера, до шкафовете на Тео, пълни със стари медицински картони. Остави го там, притиснат между два високи шкафа, за да не се изкриви. Не можеше да го окачи никъде в къщата, но не искаше и да го повреди. Това място изглеждаше добро за него.

След като се освободи от портрета, тя се качи в спалнята си. Отиде до гардероба и погледна купчините дрехи в отделенията на Тео за последен път. Отвори чекмеджетата на бюрото му и огледа и тях. После започна да ги изпразва. Извади внимателно ризите, възхищавайки се на копринено гладкия памук, който съпругът й бе харесвал толкова много, прокара пръсти по монограмите, които винаги й се бяха стрували малко суетни, но той ги обичаше. О, нейният Тео беше суетен мъж, по свой си начин.

Свали блейзърите, костюмите, вратовръзките, пуловерите и панталоните от полиците и закачалките. Вдиша аромата на собственика им, а после опакова дрехите в кашони — някои за синовете си, някои за скъпи приятели, останалото за приюта за бездомни, на който Тео бе помагал. Преди си бе мислила, че ще се нуждае от помощ за тези решения, и може би старата Айрис щеше. Новата Айрис изобщо не се поколеба, докато слагаше кашмирена жилетка в кашон за Филип и блейзър в друг кашон за Джими.

Отвори едно чекмедже и намери копчета за ръкавели, игли за вратовръзка и ръчни часовници — Тео не беше мъж, който носи бижута, затова имаше само няколко, но всички бяха от осемнайсеткаратово злато. Тези съкровища тя нямаше да раздаде веднага. Щеше да ги увие като подаръци и през годините щеше да ги раздава при специални случаи — така щеше да запази спомена за Тео жив и да си доставя удоволствие още известно време.

Леглото бе покрито с кашоните, които бе напълнила. Трябваше да ги премести на пода, за да може да спи на него довечера. А на сутринта щеше да се обади на определените от нея хора и да им съобщи, че им изпраща кашоните. Но сега, докато гледаше към леглото, произнесе на глас онова, което си мислеше в последните часове.

Прощавам ти, Тео. Мислех, че вече съм го сторила, но не бях. Не и истински. Хората обичат, предават любовта си и после пак обичат. Никой не разбира любовта и само глупак може да твърди друго. Всичко, което можем да направим, е да се приемем взаимно каквито сме. И да си простим.

* * *

Беше време за обяд и тя бе много гладна. Направи си сандвич с малко сирене, което намери в хладилника, и го изяде набързо, защото работата й за деня още не беше свършила. Трябваше да поправи една своя грешка. Трябваше да го направи заради паметта на майка си. Трябваше да го направи, защото и тя бе майка.

Ана бе обичала един човек в продължение на почти шейсет години и никога не бе познала простото щастие да заспи в обятията му през нощта или да се събуди до него на сутринта. Бе имала няколко отчаяни момента на радост и много повече на вина и съжаление. Може би това бе единственият начин за нея, идвайки от такова време и място. Но оттогава светът бе станал по-толерантен. За втори път в продължение на седмица Айрис се обади на справки в Манхатън и после потегли към града.

* * *

Студиото на фотографа — името му бе Николас Сарджънт — беше в модерната част в, западния край на града. Айрис разчиташе на късмета си да го завари вкъщи. Той я позна веднага щом отвори вратата. И беше шокиран.

— Госпожо Стърн! Какво… — После шокът премина в страх. — Лора! Господи, тя добре ли е?

— Добре е — успокои го Айрис. — Поне физически. Но е нещастна.

Страхът изчезна. Тя видя как очите му — които бяха синьо-зелени и изразителни — потъмняват.

— Не мога да променя това.

— Не ставайте смешен. Разбира се, че можете.

— Тя ми каза, че не иска да се виждаме повече. Разделихме се.

— Тя не е знаела какво иска. Току-що бе изгубила баща си, а после загина и съпругът й. И се е чувствала виновна, защото е искала да се разведе. Не би могла да разсъждава трезво.

В очите му се появи надежда и те отново се оживиха. Наистина бяха много изразителни.

— Казвате, че е променила решението си?

— Казвам, че следващия петък сутринта има участие в шоуто „Добро утро, Америка“. В подобни случаи наема детегледачка за Кейти и идва в града една нощ по-рано. От шоуто й запазват стая в хотел „Мейфеър“. Намира се до студиото на 66-а улица. Лора обикновено пристига около пет следобед, тъй че вероятно ще я откриете в стаята й в пет и половина.

— Госпожо Стърн, тя ми каза, че не иска да се виждаме повече.

— Е, и? Нима ще се откажете просто така. Странно поколение сте вие. Не мога да си представя, че съпругът ми би ми позволил да го отблъсна така.

— Извинете ме, но аз не й позволявам или забранявам нищо. Просто уважавам желанията й.

— О, разбирам. Защото и двамата сте равни и няма да е коректно да й покажете чувствата си. Простете ми, че го казвам, но това е толкова романтично, колкото леген с мокро пране. Знам, че днес не е модерно, но понякога мъжът трябва да вземе инициативата. И да направи каквото чувства, а не каквото мисли.

Сега синьо-зелените очи се засмяха. Той имаше чувство за хумор. Добре, защото щеше да му е необходимо.

— Смятате, че прекалявам с мисленето? По-добре да опитам подхода на пещерния човек?

— Предпочитам принца от приказките, романтичната представа на нашето поколение. Вие обаче ми изглеждате изобретателен млад човек и съм сигурна, че ще измислите начин да оправите грешката си. Помнете, Лора идва в града следващия четвъртък вечерта.

* * *

После тя подкара извън града, подминавайки нейния изход на магистралата. Продължи да кара, докато стигна старата викторианска къща, която вече бе добре известна на читателите на книгата на Лора Макалистър за домашните сватби.

— Мамо! — изненада се Лора. За втори път този ден някой бе шокиран да я види. — Не те очаквах.

— Знам. Но имам нещо да ти казвам.

И така, двете седнаха в кухнята и взеха в ръка по една голяма чаша с отличното кафе, което бе приготвила дъщеря й — съвършената й дъщеря, която винаги вършеше всичко добре. Лора имаше вид, който Айрис познаваше. Виждала го бе в огледалото, когато тя и Тео бяха разделени. Разбира се, имаше разлика — Айрис бе оставяла дните да минават, без да се интересува какво облича, понякога дори бе забравяла да се среше. Лора бе много по-дисциплинирана. Лъскавата й коса бе сресана и прибрана от лицето с панделка, гримът й бе изряден и носеше един от своите гащеризони в ярък цвят. Но очите я издаваха. Светлината, която винаги струеше от тях, бе угаснала. Изглеждаше уморена и бледа под изкусно нанесената козметика. Айрис си спомни какво бе казала Леа за хубавото младо момиче, което се влюбило в Пол Вернер.

— Искам да видиш нещо — каза Айрис. И извади едно писмо от страничния джоб на чантата си. Пликът бе по-измачкан и не бе запечатан. С тънък като паяжина почерк отгоре бе написано „Айрис“. — Баба ти ми го е оставила — да го намеря след смъртта й — обясни Айрис и подаде писмото на Лора, която го отвори мълчаливо и започна да чете. Както Айрис знаеше, първата част на писмото бе изпълнена с нежност, но не бе толкова важна, Ана просто я бе написала, за да изрази обичта си към своята дъщеря и внуци. Последния абзац от втората страница обаче Айрис бе чела отново и отново и бе научила наизуст.

Любовта е най-важна — написала бе майка й, — когато човек се обърне назад и направи равносметка. Цени я, за бога, защото тя е най-важна. Не всеки има късмет да я получи, когато му се предлага, или да я задържи, когато я има. Пречат ни неща, обстоятелства, които не зависят от нас, а понякога причина са нашата гордост и разочарования, егоизмът ни или погрешното ни чувство за дълг. Скъпа Айрис, не позволявай това да се случи.

Лора прочете писмото и погледна към Айрис.

— Защо ми го даде?

— Защото би могло да е написано за теб. Но ще добавя още нещо. Чувството за вина също може да попречи, ако му позволиш. Ако се оградиш с него.

— Има причини да се чувствам виновна. Направих някои големи грешки.

— Хората грешат, докато са живи. Май това е единствената гаранция, която получаваме. Знам, че и аз направих някои наистина ужасни грешки. Исках от теб неща, за които нямах право. Забравих кое е важно. Ти си красива жена, Лора, ти си силна и почтена. Имаш право да бъдеш обичана. Това каза баба ти на мен и това казвам аз на теб.

И в този момент дъщеря й се разплака.

— Понякога е твърде късно, мамо — промълви.

— А понякога не е. Сега искам от теб да направиш две неща; запази това писмо и никога не забравяй какво пише в него. А следващия четвъртък вечерта, когато чуеш почукване на вратата си в хотела… отвори я.

* * *

След като майка й си тръгна, Лора се вгледа в почерка на баба си върху пожълтелите страници, които продължаваше да държи. През целия си живот бе смятала своята бабинка за съвършената съпруга, а приятното, спокойно отношение в дома на баба й и дядо й бе единственият начин, по който си представяше брака.

Бабинка бе толкова доволна от живота, никога не я видях депресирана или сърдита. Мислех, че има всички отговори. Исках да съм точно като нея. Но това писмо… Лора отново погледна последния абзац. Всяко изречение е пълно със съжаление. Сякаш хартията е пропита от болка. Моята жизнерадостна, винаги спокойна Ана е съжалявала… за какво? Страст, която не е имала никога… или може би я е имала и я е загубила? Или аз чета между редовете, защото вече знам, че не искам да съм като нея. Аз искам страст. Искам любов, която вълнува ума, тялото и душата ми. Моите родители я имаха в най-добрите си моменти, но понякога отношенията им куцаха и аз мразех това. Мога да намеря моя начин да обичам и той ще се развива и променя заедно с мен. Мога да намеря мъжа, с когото да се смея, моят любовник може да бъде най-добрият ми приятел. Няма нужда да съм като майка си. И няма нужда да съм като бабинка. Вече не. Сега е мой ред.

Тридесет и шеста глава

Апетитната миризма на печено пиле изпълваше въздуха. Чашата за пророк Илия бе в средата на масата, мацата^[7] бе под бродираната кърпа, която бе купена специално за този ден. Порцелановият сервиз на масата също бе нов, както и чинията за ритуалните храни. Джанет бе предложила на Айрис да й я заеме, но Айрис искаше своя собствена. Какъв смисъл да направиш първия седер^[8] в собствения си дом, ако не използваш своя чиния за ритуалните храни?

— Бабо, не трябва ли рибата да остане цяла? — извика Кейти от кухнята. Тя бе при Айрис от два дни, за да й помага с готвенето на ястията за тазвечерния празник. Предложила бе сама с думите: „Ти не си го правила досега, бабо, нито пък аз, затова няма да ни пука, ако оплескаме нещо. Не сме страхотни готвачки като мама“. А и Лора не бе изразила желание да помага.

Оказа се, че Кейти е права, тя бе идеалната помощничка за Айрис, защото и на нея й липсваше усет към готвенето. Затова двете се кикотеха една на друга в продължение на два дни, докато печаха, варяха и пържеха.

— Май добрите домакини в нашата фамилия се раждат през поколение, бабо — въздъхнала бе Кейти, след като забравиха яйцата в тенджерата и водата извря докрай. — С теб си приличаме.

— Съжалявам — усмихна се Айрис. — Бих искала да наследиш други мои черти.

— Просто трябва да бъда добра в друго. Май няма да ме бива много в готвенето.

Тя прилича на мен, каза си Айрис и се усмихна. Има моето оригинално мислене. Но не е плаха като мен. Защото има забележителна майка.

Айрис изтича в кухнята да провери рибата, която наистина се бе разпаднала и се бе превърнала в отвратително изглеждаща каша.

— Е, какво пък, едно ястие по-малко — въздъхна Айрис, докато я изхвърляше в боклука. — Добре че пилето е наред. Поне с това се справихме.

— И с картофите — добави Кейти. — Много ни бива да печем картофи.

А ако и останалите блюда се окажеха пълна катастрофа, когато семейството седнеше на масата, Айрис щеше да поръча ястията от топлата витрина на близкия супермаркет. Днес създаваше собствени традиции.

Извади пилето от фурната и му намери място на кухненския плот, отрупан с храна. Огледа се доволно наоколо. Това бе чакала от години. Почистила бе къщата до блясък, отскочила бе до магазина за всички специални храни за празника и бе готвила неуморно през последните два дни. Сега най-после всичко бе готово.

Ще направя седер в нашата къща, Тео. И съм много радостна.

— Вече е време да се качим горе да се преоблечем, Кейти. Искаш ли първо да преговорим въпросите? — Тъй като щеше да е най-малкото присъстващо дете тази вечер, Кейти трябваше да отговори на четирите въпроса.

— Не, благодаря. Знам ги наизуст.

* * *

Кейти използваше старата стая на Лора, но след няколко секунди почука на вратата на Айрис.

— Можеш ли да ми помогнеш с копчетата, бабо? — попита. Носеше розова рокля с дантелено болеро, което се закопчаваше на врата. Роклята бе малко старомодна, но уникална. Също като малкото момиче, което я носеше. Майка й я бе подбрала с безпогрешен вкус.

Айрис се погрижи за копчетата.

— Готова си — каза. Но Кейти не помръдна. Върху лицето й се бе изписало безпокойство. Явно не бе дошла само защото искаше баба й да й помогне с болерото. — Какво има, скъпа — попита Айрис. — Можеш да споделиш с мен всичко.

— Да, знам. Но ми е малко трудно. — Изражението й стана още по-неспокойно.

Господи, какво ли може да е?

— Не се бой, Кейти. Винаги е по-добре да го кажеш.

Кейти кимна, после заговори бързо:

— Когато чух, че татко е умрял, се почувствах много зле, бабо. И още ми липсва всеки ден.

— Разбира се, миличка.

— Но в същото време се зарадвах, че няма да се местим в Охайо! Това бе едно от първите неща, които си помислих.

— Нормално е. Не си искала да оставиш дома и приятелите си. А само защото си го помислила в онзи момент, не означава, че не обичаш баща си. Или че не би го върнала обратно, ако можеше.

Кейти се замисли за миг върху думите й.

— Да, бих се преместила в Охайо, ако това можеше да го върне. Но тук ми харесва. Обичам да съм част от подобни дни.

Айрис се наведе и я прегърна. След няколко години момичето щеше да има собствен живот и може би нямаше да иска да е част от дни като този. Но сега… сега нейната баба все още можеше да я прегръща.

— Ще ти издам една тайна — прошепна Айрис в ухото на Кейти. — И аз се зарадвах за секунда, когато чух, че няма да се местите в Охайо.

— Обаче ще прекарвам част от ваканциите си в Блеърс Фолс с баба Мак. Мама казва, че не бива да късам връзката със семейството на баща ми.

— Твоята майка е добър човек.

— Да, мисля, че съм голяма късметлийка — усмихна се Кейти.

* * *

След като се премениха в празничните си дрехи, двете слязоха долу.

— Чувствам се странно, че няма нищо за правене — отбеляза Кейти. — Сега само трябва да чакаме останалите.

Останалите означаваше семейството, разбира се. Джими и Джанет щяха да дойдат с Ребека Рут. Джими щеше да седне начело на масата и да се държи като глава на фамилията. Айрис би могла да го направи сама, но се срамуваше. Филип щеше да доведе своята клиентка Май Линг, която бе колкото талантлива, толкова и красива. Айрис се надяваше, че между тях може да се зароди нещо повече от приятелство, но синът й още не бе отдал сърцето си. Ала напоследък бе щастлив човек, защото обичаше работата си. Харесваше му да работи като бизнес мениджър за неколцина от талантливите класически музиканти в града. Стив и Кристина щяха да дойдат от Вашингтон и й бяха казали, че искат да направят някакво съобщение пред всички. Айрис бе почти сигурна, че отново ще става баба.

— Малко ми е нервно — прошепна Кейти.

— И на мен — призна Айрис.

— Може би трябва пак да проверим супата.

Но на вратата се позвъни.

— Започна се! — обърна се Айрис към Кейти и отиде да отвори.

— Цисен Песах, мамо — поздрави я Лора. — Весела Пасха.

— Цисен Песах, скъпа.

Лора влезе и се огледа. Айрис проследи погледа й от вазите с пресни цветя до дивана, който бе претапициран в чест на празника. Въздухът бе изпълнен с аромата на гозби, както някога домът на бабинка. Очите на Лора заблестяха — може би бяха сълзи или щастие, или и двете.

— Татко щеше да се гордее с теб, мамо.

— Надявам се. — Сега и очите на Айрис се навлажниха. Наведе се и целуна дъщеря си по бузата. Много бе красиво това нейно дете. Тъжният поглед бе изчезнал от очите й и те сега отново грееха. Айрис се обърна към кавалера на Лора. — Ник — каза. — Добре дошъл. Влизай.