Лиза Макман
Сбогуване (9)

Понеделник

7 август 2006

10:35

Ловец на сънища. Собственият й баща. Като нея.

Невероятно.

Джейни облича дрехите си за джогинг и се отправя към автобуса. Слиза на последната спирка в края на града. И тича до крайната точка на трасето.

Нещата в покрайнините се движат много по-бавно, отколкото в града. Джейни тича, слуша стъпките си по паважа и целият свят сякаш минава пред очите й. Редиците с узряла царевица чакат да бъдат обрани. Пред погледа на Джейни като в лека мъгла изникват меките им кафяви коси.

От потта очилата й се плъзгат надолу по носа и тя за пореден път си казва, че трябва да запомни всяка гледка, докато още е в състояние да вижда. Прилошава й от мисълта, че ще изгуби всичко видимо, затова го попива стъпка след стъпка, преди мислите й да я отнесат някъде другаде.

Чува песента на дървесните жаби и се връща в детството си, когато си мислеше, че това силно жужене го издават не животни, а електрическите кабели, пращящи от енергия. След като научи, че звукът се произвежда от жабите, не можа да повярва.

И още не вярва.

Все пак тя никога не е виждала дървесна жаба отблизо.

Докато вдишва с пълни гърди спарения летен въздух, надушва лек мирис на кравешки изпражнения. Почти едновременно усеща и болезнено сладкия парфюм на диви цветя, примесен с тлееща нотка асфалт от наскоро запълнени дупки по пътя.

С ясен ум и точна цел Джейни стига дългата, обрасла с растителност алея за паркиране пред къщата на Хенри. Постепенно забавя крачка и се опитва да успокои дишането си.

Докато преминава през дворчето, мобилният й вибрира в джоба. Джейни не му обръща внимание — вероятно е Кабъл. Сега тя има нужда да се съсредоточи. И да свърши сама тази работа. Отваря вратата и влиза в къщичката.

Чувства се малко замаяна, разтреперва се и я обзема зловещо усещане, каквото изпитва винаги когато се озове на прекалено тихо и абсолютно забранено място. Пухти, все още задъхана, звукът разчупва тишината.

— Говори с мен, Хенри, удушвачо сбъркан — казва Джейни спокойно. — Покажи ми как да ти помогна.

Отива в кухнята, избърсва потното си чело с някаква кърпа и вади чаша от шкафа. Отвърта кранчето. Водата първо се задавя в тръбата, а после избухва с гръм и трясък в прекрасен ръждив цвят, който след няколко секунди се избистря. Джейни изчаква малко и пълни чашата. Изпива я — затоплената в жегата вода не е достатъчно гадна, за да повърне.

Решава да започне с компютъра. Включва го и разбира, че връзката с интернет е телефонна. Не е изненадващо за това забутано място, но все пак е адски досадно.

— Говори с мен — продължава да мърмори, барабанейки с пръсти нетърпеливо по масата.

Първо проверява отбелязаните страници. Веднага намира регистрацията на он лайн магазина и влиза — името и паролата му се появяват изписани, незащитени. Джейни разглежда виртуалното място наречено „При Доти“. Натъква се на колекция от странни, несвързани предмети, включително дрехи за бебета и деца, малки електронни играчки, книги и колекционерски стъклени фигурки. Кликва на „леко износен“ марков работнически гащеризон и чете описанието. Чете думите, които Хенри е избрал. И открива интелигентност и маркетингови умения, бизнес познания, всички впрегнати за успеха на малкото магазинче.

Попада на няколко наддавания, които текат в момента, и на други, които са завършени, очевидно след като Хенри се е разболял.

И тогава забелязва рейтинга му. Той е 99.8% положителен.

Джейни не разпознава чувството, което се надига в гърдите й.

Онова, което кара очите й да се насълзят.

Разбира само, че Хенри Фейнголд има почти сто процента рейтинг.

Тя няма да позволи този резултат да се загуби.

Прави оглед на инвентара. Калкулира вече продадените стоки и ги издирва върху инвентарните рафтове. Намира ги и ги опакова, после изважда формулярите за UPS от чекмеджето. Попълва ги. Чуди се дали трябва да се обади по телефона, за да дойдат да ги вземат, но намира линка в предпочитанията на Хенри. Насрочва да ги вземат преди пет следобед. Оставя кашоните пред вратата, за да не забрави.

Обратно пред компютъра. Заравя се в другите му отбелязани сайтове. Страница за политически новини, сайт за готварство, няколко линка към професионални експерти по маркетинг, сайт за еврейските празници. Градинарство.

Сънища.

И линк към страница в Уикипедия за „Вилицата на Мортън“.

Джейни кликва на последното.

Прочита страницата.

Разбира, че „Вилицата на Мортън“ не е точно вилица. А е термин, използван за определен вид дилеми. Накратко: избор между две еднакво гадни възможности.

Джейни чете информацията и стига до сравнението с Параграф 22 — поглежда към книгата на масата, в която беше отбелязана фразата. Сбърчва чело.

— Добре, господин „Износени гащи“ — промърморва. Връща се обратно към компютъра и изписва куп ключови думи. — Кой си ти? Какъв е тежкият ти избор?

И внезапно спира да пише по средата на думата.

Потъва в стола, докато си връща спомена за последния път, в който прочете за „Параграф 22“. Беше само преди няколко месеца, в една зелена тетрадка.

Сега вече знае всичко.

Знае, че Хенри е направил съзнателен избор преди години.

Не е имал госпожица Стюбин да му помогне. Да го учи.

Не е имал никого.

 

 

12:50

Мощно боботене от мотор на камион разбива на пух и прах концентрацията на Джейни. Тя поглежда през прозореца и вижда камионът да се тътри към къщичката, сърцето й подскача, защото знае, че не трябва да се намира там. Но когато шофьорът почуква на вратата, Джейни се провиква с дружелюбен глас:

— Хей, Хенри, трябва да се подпишеш! Къде си, в задния двор ли си?

После изчаква малко и отваря вратата.

— Здрасти.

Пощальонката, с машинка в ръка, вдига поглед. Пот се стича по бронзовите й бузи, под мишниците й тъмнеят мокри петна. Носи задължителните кафяви къси панталони и тъмната кожа на краката й е нахапана от комари и покрита със синини. Изглежда изненадана и объркана за момент, но после се окопитва:

— Здрасти, имаш ли осемнайсет? Значи можеш да се подпишеш.

— Аз… да.

— Къде е Хенри? По гаражни разпродажби? А, очевидно не, защото колата му е там… е, можеш да му кажеш, че видях табела за голяма благотворителна разпродажба пред лутеранската църква. На „Уоштеноу“, в петък и събота.

Изглежда смутена.

— Хенри… няма да успее. Той е… болен. Не е добре. — Джейни усеща, че гърлото й се стяга. — В болница е, вероятно няма да оцелее.

Жената остава с отворена уста. Хваща се за рамката на вратата.

— О, мили боже. Не е истина. Вие сте… Коя сте вие? — Удря се с юмрук по бедрото, сякаш, за да се стегне. — Ако мога да попитам, тоест… не е моя работа, но Хенри ми беше клиент от години. Приятели сме.

Обръща се рязко и вперва поглед в дърветата, пръстите й тревожно играят по устните, после се ровят из момчешката й прическа.

— Аз съм Джейни. Дъщеря му — представя се Джейни. Звучи странно.

— Дъщеря ли? Никога не ми е споменавал за дете.

— Не мисля, че е знаел за мен.

Жената въздиша.

— Е, наистина съжалявам, това е сигурно. Ще му кажете ли, че му пожелавам всичко хубаво?

— Да, аз… той е в кома или нещо такова, но ще му предам. А вие… бихте ли могли да ми разкажете за него? Тоест, разбрах, че ми е баща чак когато го откараха в болницата, така че не знам много… — Джейни преглъща с усилие. — Искате ли вода?

— Не, благодаря. Имам си достатъчно в камиона. — Все още шокирана от новините, пощальонката махва с ръка, за да прогони някакъв комар. — Хенри Фейнголд е добър човек. Не притеснява никого. Може да изглежда малко странно, но има златно сърце. Просто си върши работата и живее тук, съвсем сам, казва, че така предпочита. Учи много по интернет, търси информация за работата си и за други неща — мисля, че веднъж изкара онлайн курс. Не съм сигурна точно по какво, но винаги е пълен с интересни теми за разговор.

— Спомена ли, че му е зле миналата седмица?

— Нищо повече от обичайните му главоболия. От време на време получаваше и мигрени. Никога обаче не е бил на преглед за тях, макар да му казвах, че трябва. Оправдаваше се, че нямал осигуровка.

— Значи главоболия?

— От време на време. От това ли…? — Жената от куриерската компания кима, вместо да продължи с думи.

— Да, нещо в мозъка му, може би тумор. Изглежда, в болницата не са съвсем наясно.

Жената свежда поглед към земята.

— Е. Много съжалявам. Ти се грижи за себе си. Аз… По дяволите… наистина много съжалявам.

Вдига кашоните, които Джейни е подготвила за изпращане.

— Благодаря — казва Джейни.

— Ако нещо се случи, нали разбираш… би ли могла, ако е възможно, да ми оставиш бележка на вратата? Често минавам оттук, понякога по два пъти на ден, когато има следобедна поръчка. Много ще съм ти задължена. Името ми е Кати.

Джейни кима.

— Ще се опитам. Хей, Кати?

— Да?

Джейни помръдва нервно.

— Той не е сляп, нито пък ослепява. Нали?

Кати поглежда Джейни неразбиращо.

— Не — отвръща. — Дори не носи очила.

 

 

13:15

Джейни сяда в старото кресло и премисля всичко.

Усамотение.

Той живее тук, почти на четиридесет е, не е нито сляп, нито недъгав.

— О, боже — казва Джейни. Обляга глава на стола. — Какво, по дяволите, търся аз? Логиката е очевидна. Такава съм идиотка.

Телефонът й не спира да вибрира.

— Здравей — вдига.

— Здрасти — казва Кейб малко раздразнен. — Заета ли си с нещо, или какво?

— Просто трябваше да се махна за малко — казва Джейни. — Защо, какво толкова важно има, та да не мога да изчезна за три часа, без някой да ме следва по петите? — Тонът й е по-остър, отколкото би искала. Но на Джейни наистина започва да й харесва тишината.

Кабъл мълчи и Джейни съжалява.

— Извинявай — казва. — Това не прозвуча както трябва.

— Добре, няма нищо — отговаря той. Но гласът му е все още напрегнат. — Просто се обаждах да те питам в колко часа искаш да те взема за срещата с Капитана днес. Тя е в два.

Джейни се изправя на стола.

— Мамка му! — Поглежда часовника. — Забравих. — Оглежда се наоколо из стаята, за да провери дали всичко си е на мястото, и излиза, затваря вратата, но не заключва, оставя къщата така, както я е заварила. — Реших… да потичам. Ще трябва да спринтирам до вкъщи и да се изкъпя набързо. Става ли в един и петдесет и пет?

— Оо, но това е на косъм. Ще закъснеем. Искаш ли да дойда там, където си в момента, и да те закарам у дома за по-бързо?

Джейни вече тича по алеята за паркиране, мускулите й са схванати.

— Не — отказва. — Просто ще се видим в управлението.

— Какво? С автобуса ли ще пътуваш? Капитана ще се побърка. Джейни, аз трябва да те закарам. Знаеш го. Хайде. — Звучи ядосан.

Гласът на Джейни подскача в синхрон с тичането. Издишва през стиснати устни, за да предотврати болката, която вече усеща да се прокрадва в слабините.

— Знам — казва. — Знам.

— Къде си?

Забавя ход.

— Виж какво, Кейб, мисля… просто… иди без мен — казва. — Става ли? Аз няма да дойда.

— Какво, по дя… Джейни! Хайде. Не го прави. Ще те взема в един и петдесет и пет. Ще успеем.

Джейни, ходейки.

— Не — отговаря твърдо. — Имам някои неща за вършене. Ще звънна да й обясня. Просто тръгвай.

— Но… — Кабъл въздиша.

Джейни мълчи.

— Хубаво — отсича той и прекъсва без „довиждане“.

Джейни затваря капачето на телефона и го пъха обратно в джоба си.

— Боже — казва. — Не знам дали ще се справя с това.

Обажда се на Капитана по пътя към вкъщи.

— Всичко наред ли е, Ханаган?

— Не съвсем, сър — отвръща Джейни. Гласът й трепери. — Днес няма да дойда. Съжалявам.

Посреща я тишина.

Джейни спира.

— Няма да успея за срещата. Мисля… мисля, че взех решението.

Чува скърцане на стол и тиха въздишка.

— Добре. Хубаво — казва Капитана. — А Кабъл?

Джейни се свлича на колене и присяда на хълбок отстрани до канавката, затваря очи. Гризе показалеца си. Диша равномерно, за да успокои гласа си.

— Още не — отговаря. — Но скоро. Просто ми трябват няколко дни, за да реша как точно да постъпя.

— О, Джейни… — казва Капитана.

 

 

13:34

Стои на пътя, колебае се накъде да тръгне. Към дома или обратно у Хенри. Умът й настоява само за едно.

Но стомахът й започва да къркори и тя бързо разбира отговора.

Някак си не е правилно да яде от храната на баща си. Крачи уморено към спирката. И мисли, не спира да мисли.

Знае, че трябва да се сбогува с Кабъл.

Завинаги.

Просто е адски трудно да си го представи.

 

 

14:31

У дома Джейни си приготвя три сандвича. Изяжда единия, завива другите два във фолио и ги пъха в раницата. Доротея се появява за малко и рови в хладилника.

— Искаш ли да ти направя сандвич, майко? — пита Джейни, без особено желание. — Продуктите са на масата.

Доротея отказва предложението с незаинтересовано махване с ръка и несвързано мрънкане. Взема си кутия бира и се прибира обратно в стаята.

После някой отваря входната врата.

— Хей, Джейнърс, тук ли си? — Кари е.

Джейни изръмжава наум. Единственото, което иска сега, е да се върне обратно у Хенри.

— Здрасти. К’во става?

— Нищо. — Кари бавно се занася до кухнята и сяда с отскок върху плота. Перчи крака. С джапанки е. — Виж ми педикюрчето. Не ми ли завиждаш?

Джейни удостоява с подобаващо внимание пръстите на краката на Кари.

— Разбира се! Супер сладко е, Кари.

Джейни си пълни бутилка с вода от чешмата и я слага в раницата.

— Излизаш ли? — Кари изглежда малко разочарована.

— Да — казва Джейни.

— При Кейб?

— Не.

Джейни въздиша. Беше принудена да лъже Кари през цялата последна година от гимназията, когато изпълняваше полицейски задачи. Но вече не иска.

— Мога ли да ти доверя една тайна?

— Естествено.

Джейни се усмихва.

— Ами… аз намерих къщата на Хенри. Сега се връщам там, ще се опитам да разбера нещо повече за него.

— Супер! — Кари скача от плота. — Може ли да дойда и аз? Ще те закарам.

— Ами… — казва Джейни. Иска й се да е сама, но след като веднъж вече тича до Хенри днес, мисълта да я закарат и върнат с кола е твърде изкусителна, за да откаже. — Разбира се. Готова ли си да тръгнеш… веднага?

— Винаги съм готова. Отивам да запаля малката дива, ще се видим на алеята.

 

 

14:50

— Е — казва Джейни от пътническото място на „Шевролет Нова“, 1977 година. — Нямаш ли планове със Стю днес?

— Не — Кари се мръщи, докато излиза от града, следвайки указанията на Джейни. — Защо всички ме питат едно и също, когато ме видят без него?

— Защото винаги си с него?

— Е, и? И аз съм човек. Само за това ли можем да говорим? Къде бил Стю.

Джейни подава глава през прозореца и посреща бриза с лице, надявайки се да няма сънуващи.

— Да не би нещо да сте скарани?

— Не — казва Кари.

— Добре тогава… кога ти започва училището?

Лицето на Кари грейва.

— Точно след Деня на труда. И ще е жестоко. Най-накрая! Ще уча нещо, което наистина ми се учи.

— Ти ще си най-добрата, Кари. Страхотно ги умееш тия неща с косата.

— Ами да, не е ли така? — казва. — Благодаря ти.

Отклонява поглед от пътя за малко, за да погледне Джейни. Очите й леко блестят. Може би са насълзени от вятъра. Или не.

Джейни се усмихва, протяга ръка и приятелски прегръща Кари през врата. Забравя, че Кари не получава много повече подкрепа в семейството си, отколкото тя самата.

Кари навлиза с Етел в неравната алея за паркиране. Етел протестира със скърцане и ръмжене, но Кари не се отказва.

— Защо, за бога, живее чак тук в проклетия… проклетия Саскачуан? — възмущава се Кари през смях.

Джейни дори не се опитва да й обърне внимание, че най-близката канадска провинция е Онтарио. Нито пък, че се движат на юг.

Слизат от колата и Джейни веднага се отправя към къщата, докато Кари изследва наоколо — избуялите храсти, миниатюрната стара колиба, незаключената врата.

— Какво, ама той не си ли заключва вратата?

— Не, поне не последния път, в който е излязъл.

— Е, да, виждам. Не живее все пак в гетото, нали се сещаш? А и кой изобщо ще дойде чак в тая пустош? То тук всичко е въпрос на късмет. Или ще те посрещнат с пистолет в главата, или ще те поканят на барбекю.

Кари продължава да плямпа.

Джейни не я слуша.

Всичко е наред.

 

 

15:32

Без да губи време, Джейни сяда на компютъра. Кари се мотае из кухнята, хапва малини от хладилника, Джейни не й обръща внимание. Компютърът, все още включен, след като тя си тръгна така припряно по-рано сутринта, се събужда с часове и после му трябва още толкова, за да се свърже с интернет чрез телефонна връзка.

При звука от набирането на телефона Кари се обръща към Джейни.

— Какво правиш на компа, Джейнърс? Това не е ли… някак нередно?

Кари е в кухнята с ръце върху вратичките на един от шкафовете — вади неща, разглежда ги и ги връща обратно.

— Ами, не е — лъже Джейни. — Аз съм му дъщеря, позволено ми е.

Кари свива рамене и продължава към следващия шкаф.

Джейни гадае за произхода на името на магазина на Хенри.

— Хей, Кари, Доти не е ли галено от Доротея?

— Как бих могла да знам? — отговаря Кари. И после — Да, възможно е. И е много по-лесно за произнасяне от цялото име.

— Да — казва Джейни, отваря нова страница и го търси в Гугъл. — Да, така е.

— Какво-о? — вика Кари, седнала на кухненския под. Чува се дрънчене на тигани.

— Нищо — отвръща Джейни разсеяно. — Просто спри, каквото и да правиш там. Изнервяш ме.

— Какво-о? — пак се провиква Кари.

Джейни въздиша. Показалецът й замръзва над левия бутон на мишката — тя се колебае. Накрая решава и кликва на пощата на Хенри. Сега вече наистина си вре носа, където не й е работата, но не може да се удържи.

Джейни чете с усмивка учтивата кореспонденция с клиентите му, опитва се да си го представи. Иска й се да можеше да говори с него за всичко това.

За живота му.

В този момент силен трясък откъм кухнята отново я разконцентрира и тя подскача, вбесена.

— Кари, какво, по дяволите, става? Сериозно, давай да си ходим вече, а, може ли? Исусе, никъде не мога да те взема със себе си!

Джейни просто иска да бъде оставена на мира, за да се наслади на думите на баща си. Прекъсванията я побъркват.

Кари стои върху кухненския плот пред отворените шкафове, държейки една от вратичките. Наднича през рамо с виновен поглед, докато Джейни нахълтва в кухнята, за да разследва бъркотията.

— Обичам като ме наричаш „Исусе“.

Джейни стиска устни, все още бясна, скрива усмивката си.

Нещата не са толкова зле, колкото й се беше сторило.

Някакви празни алуминиеви кутийки.

— Виж какво открих — казва Кари и издърпва кутия за обувки от рафта. Скача на пода. — Бележки, разни неща. Прилича на кутия със спомени.

— Не! Това вече никак не е яко. — Джейни поглежда неспокойно през прозореца, сякаш дрънченето на тенекиите в това тихо място би могло да докара ревящи клаксони и свирещи гуми. — И без това трябва да се махаме оттук.

— Но… — противи се Кари. — Мила моя, ти трябва да видиш тази кутия. Пълна е със следи към миналото ти. Историята на баща ти. Не си любопитна? — Гледа изпитателно Джейни. — Хайде, Джейнърс! Що за детектив си изобщо? Би трябвало да ти пука за това. Има няколко малки брошки, монети и други джунджурии, и един пръстен! Но има и писма…

Очите на Джейни светват, погледът й се насочва към кутията.

— Не. Това е твърде лично. Не е… — запъва се.

— Хайде, Джейнърс — прошепва Кари, очите й блестят.

Джейни се навежда и наднича в кутията, като внимателно размества някои от нещата.

— Не. — Изправя се рязко. — И искам и ти да спреш да си вреш носа.

— Ох! Колко скучно.

— Да, освен това, мисля, че нарушаваме закона.

— Ама нали каза…

— Знам, знам. Излъгах.

— Значи може да ни арестуват? Е, това вече е страхотно. Не помниш ли, че веднъж вече ми се случи и не изгарям от желание пак да ме тикнат в затвора, особено пък с теб. И кой ще ни плати гаранцията? — Кари събира тенекиите от пода и ги набутва обратно в шкафа.

— Нашите определено ще ме убият. И Стю също. Боже, Джейни.

— Съжалявам — виж, не става дума, че някой ще ни хване. Никой дори няма представа, че този човек съществува. Пък и аз все пак съм му дъщеря. Това може да ни помогне, ако се наложи. Не че ще се наложи наистина…

Джейни оставя кутията със спомени на плота и подава останалите неща от шкафа на Кари. Отчаяна е. Ще й се да не беше водила Кари, въпреки всичко. Просто има нужда от малко време насаме, за да пресее мислите си, да се концентрира и да реши.

Но времето изтича, Джейни знае. Трябва да открие как да помогне на Хенри, преди да е умрял. А тази кутия може да съдържа следа.

И все пак, Джейни не е крадец. Поне не на физически предмети.

Джейни въздиша, примирена.

— Хайде да тръгваме, Кари.

Тръгват.

Пръстите на Джейни трудно се отделят от бравата.

 

 

18:00

Тя лениво тътри крака нагоре по алеята за паркиране на „Уейвърли“, покрай БМВ-то.

— Хей.

Кабъл, седнал върху една обърната кофа, вдига поглед. Боядисва перваза пред входната врата. Избърсва потта от челото си с ръкава на фланелката.

— Хей — отвръща. Гласът му е безизразен.

— Не си ми звънял цял следобед.

— Не ми вдигаш, като ти звъня, така че защо да се занимавам?

Джейни кима, съгласява се, че е идиот.

— Е, как мина срещата?

Той просто я поглежда. Тези очи. Болката.

Тя знае какво трябва да каже.

— Съжалявам, Кейб.

И наистина е така. Толкова съжалява.

Той се изправя.

— Добре, благодаря ти — отговаря. — Би ли искала да ми кажеш какво се случва с теб напоследък?

Джейни преглъща шумно. Прокарва пръсти през косата си и просто го поглежда. Навежда глава и стиска устни, за да не се разтреперят.

Не може да го направи.

Не може да му каже.

Не може да го изрече. Не е в състояние да произнесе: „Кейб, напускам те.“

Затова лъже.

— Цялата тази работа с Хенри. И глупостите с майка ми. Не мога да се занимавам с нищо друго в момента. Трябва ми малко време, за да се справя с всичко.

Очите й избягват неговите. Тя се пита. Пита се дали той усеща.

Той остава безмълвен за миг, изучава я.

— Добре — казва, контролирайки се. — Разбирам. Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб?

Навежда се и оставя четката. Слиза надолу по стъпалата към нея. Пресята се към лицето й и прибира кичур коса, който се е обърнал в грешна посока.

— Просто се нуждая от малко време и… и от малко пространство. Малко, не много. Поне докато нещо не се случи с Хенри. Става ли?

Вдига глава. Среща погледа му. Двамата стоят там, лице в лице, всеки изучава другия.

Тя пристъпва към него. Обгръща кръста му с ръце. Ризата му е залепнала от пот.

— Става ли? — пита отново.

Той я придърпва. Прегръща я.

Целува я по челото и въздиша.

 

 

19:48

Джейни, на пода, облегната на леглото си. Мисли.

Може просто да си легне рано.

Изкушаващо е.

Но не.

 

 

20:01

Джейни хапва сандвича си в автобуса. Прокарва го с вода. Върви пеша две мили от последната спирка до къщата на Хенри. Поне не е толкова горещо. И все още е достатъчно светло.

Гората е по-шумна през нощта. Един комар прелетява с лудо бръмчене край ухото й. Джейни непрекъснато се пошляпва по ръцете и по коленете, докато върви. Стига там цялата нахапана, особено след като преминава през дългата обрасла алея.

Вътре е много по-хладно от всеки друг път. Нахлува приятен ветрец, а и къщичката е прекарала под сянката на дърветата вече няколко часа.

— Ах — въздиша Джейни, когато влиза и вратата се затваря след нея. Мир и спокойствие. Малка къщичка, цялата на нейно разположение. Джейни се оглежда наоколо и си представя какво би било да живее тук, без страх от нечии сънища.

Струва й се, че Хенри се е наредил много добре. Отворил си е малко интернет магазинче, има си спокойствието и никой не го притеснява, освен Кати пощальонката… но Кати никога няма да заспи.

Мисли за парите, които спестява от години, включително петте хиляди от госпожица Стюбин. Мисли за стипендията. Ще изгуби тази възможност, ако напусне работата си. Ако се скрие от света. Но заради зрението не си ли струва да изгуби една стипендия?

Чуди се дали би могла да се справи сама, ако си има малък интернет бизнес.

Или.

Защо пък да не… наследи такъв?

Побиват я тръпки.

Ами ако наследи от Хенри… всичко?

Продължава да се оглежда, умът й трескаво работи. По дяволите, тя и без това се справя напълно сама у дома, без непотребната си майка, и е напълно наясно как се върти домакинство. Плаща наем, пазарува… дали някой изобщо ще забележи, или ще му пука, ако просто се нанесе на това място?

— Защо не? — прошепва.

Джейни отпива глътка вода от бутилката и просто седи там, в стария раздърпан стол, заобиколена от звуците на нощта, погълната от мислите си. Изведнъж цялата идея за изолация от зелената тетрадка на госпожица Стюбин започва да й се вижда не толкова лоша.

— Определено мога да свикна с това — казва тихичко — за щастие! И никога повече няма да влизам в сънища.

Усмихва се, защото усещането е прекрасно.

И после й хрумва.

— Може пък и да мога да се виждам с Кейб — прошепва.

Представя си как си правят заедно вечери на свещи тук или обеди, когато той успее да се измъкне от лекции. Да прекарват по няколко часа дневно… да правят секс и да бъдат заедно. Просто не по време за сън.

Звучи добре.

За около пет минути.

След това се замисля какво би било наистина.

Не, не вижда по какъв начин биха могли да живеят заедно.

Тя няма да има деца, няма да има семейство, никога. Джейни не може да поеме този риск, ако иска да запази зрението си — сънуващото бебе ще я умори напълно. Освен това Джейни за нищо на света няма да предаде това дяволско проклятие на някой друг.

За нея няма проблем.

Но за Кейб? Какво ще означава за него такъв живот?

Бъдещето на Кабъл в черупка:

• ще живее някъде другаде

• ще прекарва няколко часа дневно в колибката

• никога няма да се ожени

• никога няма да има деца

• никога няма да прекара и една нощ с жената, която обича

Представя си как ще минава времето им заедно, какво би било, ден след ден. Потискащо еднообразие. Кабъл идва за задължителните два часа, балансирайки между училището, работата и домашните задължения.

Джейни знае, че това ще е ад за Кейб.

Като часовете за посещения в старческия дом „Хедър“.

Накрая ще си говорят за кръстословици и времето.

А той е способен да го направи. Да остане с нея. Въпреки че това напълно ще съсипе целия му живот.

Той просто си е такъв.

Джейни удря с юмруци по страничните облегалки на креслото.

Отпуска глава назад.

И прошепва в празната стая:

— Не мога да го направя.

 

 

21:30

Преглежда всичко, което досега е открила за Хенри. Бизнеса. Бележките, списъците за пазаруване. Информационните листовки за мигрената. Купища отбелязани медицински сайтове в мрежата и всякакви други страници, предлагащи методи за справяне с болката.

Чуди се, ако беше имал осигуровка и ако бяха хванали тумора или аневризмата, или каквото там е, навреме… дали щеше да е тук все още.

Може би, но тогава тя никога нямаше да разбере за него.

Представя си го — как скубе коси, притиска глава. Спомня си лицето му застинало в агония. Пита се дали продължава да усеща болката все така силно, безпомощно свит върху болничното легло. Спомня си как я молеше за помощ. Обръща се към медицинските сайтове от екрана:

— Ще ми се да знаех как да ти помогна, Хенри. Предполагам… надявам се скоро да се отървеш, за да може всичко да приключи.

Джейни отлепя топлите си потни бедра от пластмасовия кухненски стол и оглежда малкия хол. Представя си го тук, в малката уютна къщичка, далеч от шума, далеч от хората.

Отива в кухнята, където кутията, която Кари беше намерила след обяда, още стои на плота. Джейни се изкушава да я разгледа. Да хвърли бърз поглед на писмата, които сякаш я приканват заедно с лекия бриз, нахлуващ през прозореца. Но…

Две неща.

Не иска да чете някакво лигаво интимно писание, сътворено от нейното алкохолизирано жалко подобие на майка. И…

Не иска повече да съжалява Хенри.

Стига й толкова мъка. Наистина стига. Достатъчно страда. Не желае повече да среща хора, които я разбират и после нещо става и те умират.

Иначе, с радост би поела нещата тук. Но това не значи, че ще го обича. Твърде късно е. Той е стигнал твърде далеч. А нея и без това я чака достатъчно много болка в най-скоро време.

Джейни поема дълбоко дъх. Разтърсва глава. Пъха кутията обратно в шкафа, откъдето я е извадила Кари.

Подрежда къщата, така че да изглежда както първия път, в който я видя. Изключва компютъра и лампата и остава там в мрака да слуша тишината. Да мечтае. Да мечтае този мир да е неин. Вече знае, че може да го има, когато Хенри умре. Мястото, в което може да престане да бъде нащрек. И да живее. Където няма да се безпокои, че ще се окаже в нечий сън.

Нещо вътре в нея копнее за това. Повече, отколкото за каквото и да било друго. Дори за Кейб.

Може би е техника за оцеляване.

Или може би, както винаги е било, преди да срещне Кейб, тя просто е един самотник. И винаги ще бъде.

Поне така изглежда.

Сяда отново на стария стол в тъмното, в убежището. Пита се какво ли й готви животът оттук нататък. Как ще се грижи за майка си и защо изобщо трябва да го прави — може би за Доротея ще е по-добре сама да се грижи за себе си. Може би Джейни й е отнемала този шанс през цялото време досега.

Да живее мирно и тихо. Да запази зрението си. Джейни поглежда пръстите си. Те хвърлят издължени сенки под светлината на звездите, надничащи през отворения прозорец. Размърдва ги и сенките се размиват в скута й.

Усмихва се.

И въпреки че Капитана ще се разочарова и ще трябва да анулира стипендията й, тя знае, че Комиски никога не би я винила за това, че иска да се опита да живее нормален живот. Джейни дълбоко в себе си вярва, че всичко ще бъде наред.

Все пак ще й липсва да вижда Капитана и момчетата. Това поне е сигурно.

— Е — обръща се нежно към ръцете си, сгъва пръсти и ги събира в скута. — Решено. Изолация. Това е моят избор.

Боже, колко е приятно да го каже на глас.

Въпреки че е страшно.

Остава само един свободен край, който Джейни трябва да завърже, преди да спре завинаги да лови сънища. Още един пъзел за нареждане.

Изглежда й най-подходящо да завърши нещата по този начин.

Въпреки че сигурно ще бъде най-тежкото преживяване в целия й живот.

Джейни вдишва дълбоко и после издишва продължително, устните й вибрират от струята. Изпитва страх да се върне обратно в болницата. Повече отколкото когато трябваше да отиде на партито у Дърбин. Повече отколкото когато влезе в съня на онова странно момче Кабъл, което заспа в училище и сънува чудовище с ножове вместо пръсти.

Но.

Но.

Това е и последният шанс на Джейни да види госпожица Стюбин и да се сбогува с нея.

Да затвори вратата, както се казва. Боли я толкова много само при мисълта за това.

Но Джейни ще се справи и ще намери как да помогне на Хенри. Ще опита да свърши и двете неща наведнъж, дори опитът да я убие.

Е…

Да се надяваме, че няма точно „да я убие“. Това би провалило всичко. Естествено.