Лиза Макман
Сбогуване (8)

Неделя

6 август 2006

10:10

Гледа в стената.

Измъква се от леглото, за да се изправи очи в очи с още един ден от живота си.

Заварва Доротея в кухнята да си прави късния сутрешен коктейл. Джейни я вижда за пръв път след последния им разговор.

— Здрасти — казва Джейни.

Майка й изръмжава неопределено.

Все едно, че нищо не се е случвало.

— Новини за Хенри?

— Не.

— Ти добре ли си?

Майката на Джейни се обръща и й хвърля недоспал поглед. Усмихва се насила.

— Добре съм.

Джейни опитва отново:

— Знаеш, че номерът на мобилния ми е тук до календара — ако имаш нужда от нещо, нали? Телефонът на Кабъл също. Той ще направи каквото трябва, в случай че мен ме няма. Нали знаеш?

— Той е онова хипи, а?

— Да, мамо — Джейни върти очи с досада. Вече няколко месеца, откакто Кабъл се е подстригал.

— Кабъл — що за име е това?

Джейни не й обръща внимание. Ще й се изобщо да не беше започвала разговор.

— Гледай да не забременееш, само това ще ти кажа. Бебето ще ти съсипе живота.

Майката на Джейни се тътри към стаята си.

Джейни я проследява с поглед, докато се отдалечава. Поклаща глава.

— Да, много съм ти благодарна за съвета — провиква се след нея. Вади телефона и го включва. Получила е съобщение от Кабъл: „Не съм те чул да излизаш. Къде изчезна? Всичко наред ли е?“

Джейни въздиша. Отговаря: „Просто се събудих по-рано. Трябваше да свърша нещо.“

Той отговаря: „Обувките ти са останали тук. Да ти ги донеса ли?“

Джейни се колебае. „Да. Благодаря.“

 

 

11:30

Той е на вратата.

— Нещо против да се повозим?

Джейни присвива очи.

— Къде?

— Ще видиш.

Без особено желание Джейни го следва до колата.

Кабъл излиза от града и тръгва по някакъв път с царевични ниви от двете страни, а после покрай безкрайни горички. Намалява скоростта, взира се с присвити очи в редките ръждясали пощенски кутии и шари с поглед из дърветата.

— Какво правиш? — пита Джейни.

— Търся номер двайсет и три хиляди осемстотин осемдесет и осем.

Джейни се надига на седалката и също започва да се оглежда. Пита подозрително:

— Че кой живее тук, на майната си?

Кабъл продължава да се взира и намалява още повече, когато подминават 23766. Поглежда в огледалото за задно виждане, друга кола ги задминава.

— Хенри Фейнголд.

— Какво? Как разбра?

— Проверих в телефонния указател.

— Хм. Много си умен — казва Джейни. Не е сигурна как трябва да се чувства: бясна или нетърпелива?

Или просто засрамена, че не се е сетила първа?

Още около километър и половина и Кабъл завива в алея за паркиране, обрасла с буйна растителност и покрита с чакъл. Храсти драскат колата отстрани, настилката е неописуемо лоша. Кабъл ругае под нос.

Джейни оглежда през предното стъкло. Слънчевите лъчи се промушват през клоните на дърветата и хвърлят раирана сянка върху алеята. На около триста метра по-напред, където не е толкова залесено, се вижда неясен силует.

— Това къща ли е?

— Да.

След две минути убийствено бавно каране по бабуните на алеята спират пред малко грохнало бунгало.

Слизат от колата. Пред къщата в чакъла е паркирано старо ръждясало комби, синьо на цвят, с дървени странични панели. На предния капак стои кана със слънчев чай^[1].

Джейни запаметява всичко.

Гъста ниска растителност заобикаля отвсякъде малката къщичка. Своенравен храст с опърлени от слънцето рози заплашва да превземе гниеща дървена решетка. Пръснати тук-там тигрови лилии са разтворили широко листа и попиват слънчевите лъчи. Останалите растения са плевели. Пред входната врата се издига малка купчина кашони.

Кабъл пристъпва внимателно сред бодливи шубраци, доближава немития прозорец и наднича вътре, опитвайки се да зърне нещо през тясната цепка между завесите.

— Май няма никой.

— Не трябва да го правиш — казва Джейни. Чувства се неудобно. Горещо е и въздухът ври от насекоми. А пък и това е навлизане в чуждо пространство. — Мястото ме плаши.

Кабъл изследва купчината кашони пред вратата, чете адресите на подателите по тях. Вдига един и го разклаща до ухото си. После го оставя обратно и се оглежда.

— Искаш ли да влезем с взлом? — пита с дяволита усмивка.

— Не, не. Това не е добра идея. Може да ни арестуват!

— Но кой ще разбере?

— Ако Капитана научи, ще ни срита задниците. Няма да ни прости така лесно. — Джейни прави крачка към колата. — Хайде, Кейб. Наистина.

Кабъл неохотно се съгласява и те се връщат обратно в колата.

— Не те разбирам. Не искаш ли да научиш нещо повече? Този тип ти е баща, все пак. Не си ли любопитна?

Джейни поглежда през прозореца, докато Кабъл обръща.

— Опитвам се да не бъда.

— Защото той умира?

Джейни потъва в мисли.

— Да.

Ако не знае нищо за Хенри, после, когато той умре, може просто да го отметне като един проблем по-малко. Ще бъде само некролог във вестника сред много други. Но не и баща й.

— Защото нямам нужда от допълнителни неща, за които да се тревожа, предполагам.

Кабъл излиза с колата отново на пътя и Джейни поглежда назад за последно. Виждат се само дървета.

— Надявам се кашоните да не се намокрят, ако завали — казва тя.

— Има ли някакво значение?

Пътуват в мълчание няколко минути. После Кабъл го нарушава:

— Видя ли вчера нещо в кошмара на Хенри? Беше ме страх да те попитам след малкия ни фатален сблъсък.

Джейни се обръща на седалката с лице към Кабъл и го наблюдава известно време как шофира.

— Беше почти същото като преди. Пищене. Цветове. Жената в голямата зала, но после видях и Хенри. Седеше на стола. Наблюдаваше жената.

— А какво правеше жената?

— Просто беше там, по средата на някакво слабо осветено място — физкултурен салон или нещо подобно. Не можах да видя лицето й.

— И той е седял там и я е наблюдавал? Звучи зловещо.

— Да — казва Джейни. Пред погледа й минават в мъгла редици с царевични стебла. — Усещането не беше зловещо. Беше по-скоро… самотно. И после… — Джейни спира. Мисли. — Хм.

— Какво?

— Той се обърна и ме погледна. Сякаш беше малко изненадан, че съм там. Помоли ме да му помогна.

— И други хора са те виждали в сънищата си, нали? Говорили са с теб.

— О, разбира се. Но… не знам. Това беше различно. Като… — Джейни рови в спомените си, връща се назад към десетките сънища, които е преживяла. — В сънищата на повечето хора аз съм си там и те ме приемат и ми говорят, сякаш съм реквизит. Но не правят връзка — гледат ме, но не ме виждат наистина.

Кабъл се почесва по брадичката и разсеяно прокарва пръсти през косата си.

— Не виждам разликата.

Джейни въздиша.

— Мисля, че и аз не я виждам. Но просто го почувствах по друг начин.

— Като първия ден, когато те видях на спирката и ти беше единствената, която ме погледна, и очите ни някак си се свързаха? — Кабъл я дразни, донякъде. Но не съвсем.

— Може би. Но по-скоро беше като онзи път, когато госпожица Стюбин ме погледна в съня си, в старческия дом, и ми зададе въпрос. Беше нещо като разпознаване. Тя сякаш разбра, че и аз съм ловец на сънища.

Кабъл поглежда за миг към Джейни и после обратно към пътя. Челото му се набраздява от бръчки и той накланя глава въпросително.

— Чакай — казва. — Чакай малко. — Натиска спирачката и отново поглежда Джейни. — Това сериозно ли е?

Джейни отвръща на погледа му и кимва. И тя се пита същото.

— Джейни. Имаш ли някаква причина да мислиш, че това със сънищата би могло да е наследствено?

Колата намалява скорост и спира насред селския път.

— Не знам — казва Джейни. Наднича нервно през рамо. — Кейб, какво правиш?

— Обръщам — казва Кейб. Дава на заден и прави обратен завой. — Това е важно. Той може да има някаква информация за малкото ти проклятие. А ние може и да нямаме друг шанс.

 

 

12:03

Кабъл стои пред входната врата на дома на Хенри с току-що извадена от портфейла си шофьорска книжка в ръка. Пъха я в процепа при бравата, между вратата и касата, и я движи нагоре-надолу и настрани. Стиска устни, докато работи, опитва се да мръдне езичето, за да осигури достъп до къщата.

Джейни го наблюдава известно време. После се пресяга и хваща дръжката. Натиска я. И вратата се отваря.

Кабъл се изправя.

— Ама че работа. Кой не си заключва вратата в днешно време?

— Някой, чийто мозък всеки момент ще се пръсне, може би? Някой, който живее на майната си и няма нищо за крадене? Някой наполовина луд? Може да е помолил парамедиците да не заключват, защото ключовете му не са били у него. — Джейни влиза в малката къщичка и прави място на Кабъл да я последва. — Ето, виждаш ли? — казва, сочейки закачалка на стената, на която виси връзка ключове.

Вътре е душно. Кухня, всекидневна и легло са в едно помещение. Врата в дъното на помещението явно води към тоалетна. Има радио на един рафт и малък телевизор на кухненския плот. Горещ въздух нахлува в стаята през отворен прозорец с мрежа в задната част на къщата. Тънка жълта завеса трепка пред мрежата. Под прозореца има маса със стар компютър. Съдейки по чашата за кафе и купата до него, масата явно се ползва едновременно за хранене и за работа. Под масата има шкафче с три чекмеджета, което изглежда някога е било част от истинско бюро. Няколко листа хартия лежат на пода, сякаш довени от вятъра.

Купчина сгънати кашони се издига до стената при задната врата. Леглото е разхвърляно. Наполовина пълна чаша с вода стои върху импровизирано нощно шкафче, измайсторено от кашон.

— Е — казва Джейни, — отиде си мечтата ми за неочаквано наследство. Горкият, та той е по-беден и от нас.

— Невероятно — казва Кабъл, докато оглежда всичко. Приближава се към бюрото. — Освен ако не притежава тази земя — тя може да е ценна. — Кабъл тършува из сметките на бюрото. — Или пък… не. Анулиран чек, на който пише „наем“.

— Мамка му. — Джейни неохотно се присъединява към Кабъл. — Това не е правилно, Кейб. Не би трябвало да го правим.

— Никога няма да разбереш нищо, ако чакаш да умре. — Държавата ще се намеси, а собственикът ще иска наемател, който да може наистина да си плаща. Ще изнесат всичко, ще продадат, каквото могат, за да си разчистят сметките с болницата и това е.

— Колко много тъпотии знаеш. — Джейни се оглежда.

— Много полезни тъпотии.

— Сигурно.

Мотае се безцелно из малката къща. Върху телевизора са складирани най-различни обезболяващи, продавани без рецепта. В хладилника няма много неща. Кутия мляко, половинка черен хляб, телешки салам. Един цял рафт със зелен боб, царевица на кочани, домати и малини. Джейни поглежда през прозореца към задния двор и вижда малка градинка, а по-настрани — два диви храста, нашарени с малки червени точки.

Шкафовете са почти празни, освен няколко чинии и чаши от различни сервизи. Тънък слой прах лежи навсякъде, но къщата не е мръсна. Във всекидневната има старомодно, износено люлеещо се кресло, масичка с дървена лампа отгоре и голям самоделен стелаж натъпкан с кашони. До него — малка библиотечка. Джейни си представя Хенри тук вечер — как седи в креслото и чете или гледа телевизия в тази почти уютна къща. Чуди се що за живот е било.

Приближава се до лавиците с книги и вижда стари томчета на Шекспир, Дикенс. Също и Керуак, Хемингуей и Стайнбек. Някои са със странни букви, приличат на еврейски. Университетски учебници. Джейни вади един и го разлиства. Вижда нещо написано — това трябва да е почеркът на баща й — под списък от зачеркнати имена.

Тя кляка и разглежда учебника, чете бележките в полетата. Чуди се дали са негови, или ги е писал някой друг преди него. Корицата е повредена, някои от страниците липсват, Джейни затваря учебника и го връща на рафта.

Кабъл преглежда документите на бюрото.

— Фактури — казва. — За всякакви откачени неща. Бебешки дрешки. Видеоигри. Бижута. Снежни преспапиета, за бога. Чудно къде ли ги държи. Малко е странно, мен ако питаш.

Джейни се изправя и отива при Кабъл. Вдига някаква тетрадка и я отваря. Вътре, чисти и подредени, открива счетоводни сметки. Всички за различни неща. Джейни прелиства с любопитство тетрадката, после излиза пред входната врата. Вкарва кашоните вътре и преглежда адресите на подателите. Сравнява ги с тези в тетрадката.

Пъха кичур коса зад ухото.

— Мисля, че е имал малък интернет магазин, Кейб. Купувал е стоки евтино и после ги е препродавал във виртуалния си магазин за печалба. Онзи стелаж в ъгъла му е служил за диспечерски отдел.

Посочва голямата етажерка.

— Може би ходи и по гаражни разпродажби, за да изкупува определени вещи.

Джейни кимва.

— Странно е, че е учил точни науки, а накрая се е занимавал с това. Чудя се дали не са го уволнили или нещо такова?

— Като се имат предвид състоянието на икономиката на Мичиган и растящата безработица напоследък, това е напълно възможно.

Джейни се ухилва.

— Такъв си всезнайко. Обичам те. Много те обичам.

Лицето на Кабъл светва.

— Благодаря ти.

Джейни оставя тетрадката на масата и вдига едно много изхабено томче с меки корици — „Параграф 22“. Прелиства го и забравя мисълта си. Вижда откъснато парче хартия, използвано за разделител. Върху него е надраскано с молив: „Вилицата на Мортън“.

Това пише.

Джейни затваря книгата и я оставя обратно на бюрото.

— Сега какво?

— Какво искаш да правим? Аз не виждам доказателство, че е бил ловец, а ти?

— Не. Но пък би ли намерил такова вкъщи, ако потърсиш?

Кабъл се смее.

— Зелената тетрадка, бележките за сънища на нощното ти шкафче…

— Нощното шкафче — казва Джейни, потупвайки долната устна с показалец. Приближава до леглото на Хенри, но там няма нищо. Само чашата с вода. Дори избутва матрака настрана и прокарва ръка между него и рамката, като се мъчи да напипа дневник или нещо от този род. — Тук няма нищо, Кейб. Да вървим.

— Ами компютъра?

— Не — това няма да го правим. Наистина. Нека просто си тръгваме. Пък и ти сам видя. Не е нито съсухрен, нито сляп.

— Откъде знаеш, че не е сляп? Кое те кара да си толкова сигурна?

— Да, възможно е да си прав — съгласява се Джейни. — Но ръцете му си изглеждаха добре.

— Е да… но какво казва госпожица Стюбин в зелената тетрадка? Трийсет и нещо за ръцете? Той е някъде към трийсет и седем-осем, не повече от четирийсетгодишен, нали? Така че може просто още да не се е случило.

Джейни въздиша. Не иска да задълбава толкова. Не иска повече да мисли за зелената тетрадка. Отива до вратата и остава там. Подпира глава в стъклото. После отваря, излиза, сяда в горещата като пещ кола и чака да дойде Кабъл.

— Към болницата? — пита той с надежда в гласа, докато обръща.

— Не — гласът на Джейни е твърд. — Приключихме с това, Кейб. Не ми пука, ако ще да е бил кралят на ловците на сънища. А пък и няма как да е — най-вероятно е някакъв човечец, който ще се побърка, като разбере, че сме тършували из къщата му. Просто не искам повече да се занимавам с това. — До гуша й е дошло от всичко.

Кейб кима.

— Добре, добре. Нито дума повече. Обещавам.

 

 

19:07

У Кабъл са и правят тренировка. Джейни знае, че трябва да поддържа форма. В понеделник имат среща с Капитана, което означава, че ги очаква нова задача. За пръв път Джейни не е особено развълнувана.

— Някаква идея какво може да ни е подготвила Капитана? — пита между две изтласквания.

— С нея никога не се знае. — Кабъл вдишва и шумно издишва, приключвайки серията за рамене. — Надявам се да е нещо лесно и простичко.

— И аз — казва Джейни.

— Скоро ще разберем. — Кабъл пуска тежестите на пода. — Междувременно, не мога да спра да мисля за Хенри. Има нещо странно в цялата история.

Джейни поставя лоста върху Стойката и се изправя.

— Нали обеща да престанеш — напомня му тя, но любопитството й надделява. — Какво предизвиква интереса ти, все пак?

— Ами, ти каза, че сте осъществили връзка в съня, както с госпожица Стюбин, помниш ли? Точно това ме заинтригува и не мога да спра да търся причината. Колко странен е все пак начинът, по който живее. Та той е отшелник. Тоест, има си онова старо комби, паркирано пред къщата, очевидно кара автомобил, но…

Джейни поглежда рязко към Кабъл.

— А? — казва.

— Може да е само едно голямо съвпадение — размишлява на глас той.

— Вероятно — съгласява се тя. — Както ти сам каза, той е просто отшелник.

Но.

 

 

22:20

— Лека нощ, сладка моя — прошепва Кабъл в ухото на Джейни. Стоят на прага на Кабъл. Джейни няма да спи там. Прекалено трудно е. Прекалено трудно да опази тайната си.

— Обичам те — казва го като признание. И е вярно. Толкова вярно.

— И аз те обичам.

Джейни тръгва — двамата се държат за ръце с преплетени пръсти, отдалечават се постепенно един от друг, докато накрая само връхчетата на пръстите им се докосват — ръката й неохотно се откъсва от неговата и тя бавно поема през дворовете към своята улица, към своя дом.

Лежи будна по гръб. И умът й снове между Кабъл и събитията от деня. Между Кабъл и Хенри.

 

 

00:39

Не може да спре да мисли за него.

Защото ако…?

И как ще разбере, освен ако не…?

Джейни става от леглото, облича се, взема мобилния си телефон, ключовете и диетична вафла. Автобусът е абсолютно празен, ако не се брои шофьорът.

Той, слава богу, не спи.

 

 

00:58

Джапанките на Джейни шляпат по плочките и ехото се разнася по иначе безшумните болнични коридори. Санитар с празна количка кима на излизане от асансьора. На третия етаж Джейни бута без колебание едното крило на вратата към интензивното. Вътре е слабо осветено и тихо. Джейни се справя със сънищата в коридора и преди да отвори вратата на Хенри, преговаря наум плана си.

Поема дълбоко дъх, отваря вратата и, докато всичко около нея става черно, затваря плътно след себе си, изживявайки за пореден път шока от крещящите цветове и безумното пищене.

Силата на съня поваля Джейни на четири крака. Ударът по всичките й сетива едновременно прави гравитацията десет пъти по-мощна от обикновено. Поклаща се, без да усеща, сякаш за да избегне гигантските стени в пламтящи цветове, които се надигат срещу нея в триизмерния кошмар. Опитва се да чуе мислите в собствената си глава, въпреки всичкия шум, но това е невъзможно в центрофугата на постоянното пищене.

Ръцете и краката на Джейни бързо изтръпват. Слепешката се обръща надясно и пълзи към банята, така че ако й се наложи, да може да влезе и да затвори вратата. Огромен жълт блок полита към нея, Джейни се хвърля настрани, за да го избегне, и усеща с главата си болничната стена. „Концентрирай се!“, крещи на себе си. Но шумът е непреодолим. Може само да се влачи напред с изтръпналите си крайници, благодарна, че изобщо се движи, и да чака проблясък, нещо, каквото и да е, което да обясни поне част от мистерията на Хенри.

Джейни не знае колко време е минало, преди да установи, че вече е неспособна да се помръдне.

Че силите й са изчерпани и тя не може да се бори повече. Не може да намери банята и да прекъсне връзката.

Сякаш е пропаднала през ледена дупка в парализиращо студена вода. Безчувствена — не усеща нито тялото, нито мислите си. Дори цветовете и шумът са приглушени.

Нещата вече нямат значение.

Не усеща, че се мята отчаяно.

Не знае, че губи съзнание.

Вече й е все едно. Просто иска да се предаде, да се остави кошмарът да я обземе, да я погълне, да изпълни мозъка и тялото й с адската врява и влудяващото заслепяване.

Желанието й е изпълнено.

Скоро всичко е черно.

Но тогава…

В безпаметството на Джейни бавно от тъмнината изниква образът на луд — един космат и крещящ луд — собственият й баща.

Той се протяга към нея, пръстите му са черни и окървавени, очите му обезумели, немигащи. Джейни е неподвижна. Студените ръце на баща й я сграбчват за гърлото и стискат силно, още по-силно, докато Джейни остава без дъх. Тялото и мозъкът й се сковават. И тя е принудена да позволи на родния си баща да я удуши. Примката на Хенри се затяга още повече около врата й, докато лицето му добива болнав алабастрово бял цвят. Той напряга сили и се разтреперва целият.

Джейни умира.

Битката й е към своя край.

Край.

Джейни се предава в мига, в който тебеширеното лице на баща й се превръща в стъкло, което се пръсва на парчета.

Хватката около врата й се отпуска. Тялото на Хенри се изпарява.

Джейни рухва жадна за въздух на пода до останките от експлодиралото лице на баща си. Гледа ги вцепенена, докато постепенно започва да диша, да се движи.

Изправя се.

И тогава, вместо да види баща си в стъклото, вижда отразена собствената си ужасена, крещяща физиономия.

И пак пищене.

За ужасно.

Дълго време.

Джейни осъзнава, че може да остане там. Завинаги.

 

 

02:19

И после.

Искрица живот.

Проблясък. Женска фигура в тъмен гимнастически салон, силует на мъж, седнал на стол…

И един глас.

Далечен. Но ясен. Отчетлив.

Познат.

Гласът на надеждата в постепенно притъмняващия свят на един човек.

— Върни се — казва жената. Гласът й е мил и млад.

Обръща се с лице към Джейни. Пристъпва към светлината.

Тялото й излъчва сила, очите й са ясни и блестят. Пръстите й не са разкривени и съсухрени, а дълги и прекрасни.

— Джейни — казва с развълнуван глас. — Джейни, скъпа, върни се.

Но Джейни не знае как да се върне.

Изтощена е. Напуснала е този свят и се носи някъде, където никое друго живо същество не би могло да бъде.

Никое друго, освен Хенри.

В ума на Джейни нахлува нова сцена, тиха и нежна, в която един мъж седи на стол и една жена, излязла на светлото, умолява Джейни да се върне. Жената се приближава до Хенри, застава до него. Хенри се обръща и поглежда Джейни. Затваря за миг очи.

— Помогни ми — казва. — Моля те, моля те, Джейни. Помогни ми.

Джейни панически се бои от него. И все пак, няма какво друго да стори, освен да му помогне.

Това е нейната дарба.

И нейното проклятие.

Неспособна е да каже „не“.

Джейни се съсредоточава, впряга всичките си сетива, уплашена до смърт, че отвратителният шум и ослепяващите цветове могат да се върнат всеки миг, обзета от ужас да се доближи до този мъж, който изведнъж просто губи разсъдък и се спуска да я души. Ще й се да можеше да събере сили и да се измъкне от кошмара сега, докато още има тази възможност. Но не може.

Мълчаливо се бори да се изправи на крака в салона. С мъка тръгва към мъжа и жената, стъпките й отекват в тишината. Няма представа какво да направи за Хенри. Не знае с какво да му помогне. Единственото, което иска, е да го върже или дори да го убие, за да не може да я нарани. Спира на около метър от тях. Гледа втренчено жената, застанала права, и не вярва на очите си.

— Вие сте — казва тя и усеща прилив на спокойствие. Устната й потреперва. — О, госпожице Стюбин.

Госпожица Стюбин протяга ръце и Джейни, покосена от вълнението, че я вижда отново, и изтощена от физическа слабост след кошмара, пада в обятията й. Прегръдката на госпожица Стюбин е крепка и приласкаваща. Дава сила на Джейни, която се изпълва с приятна топлина от досега с любовта й.

— Ето, вече си добре — казва госпожица Стюбин.

— Вие… — казва Джейни. — Това сте вие… мислех, че никога повече няма да ви видя.

Госпожица Стюбин се усмихва.

— Прекарах много щастливи мигове с Ърл след последния път, в който те срещнах. Толкова е хубаво да съм отново истинската аз.

Замлъква. Очите й проблясват. В тях се отразяват приглушени лъчи светлина, проникващи през най-горния ред прозорчета на салона. После тя поглежда немия Хенри, който стои все така неподвижно.

— Мисля, че съм тук заради Хенри… така ми се струва, за да го отведа, ако ме разбираш. Понякога и аз не знам защо съм призована в сънищата на други ловци.

Очите на Джейни се разширяват.

— Значи е вярно. Той наистина е такъв.

— Да, очевидно.

Поглеждат Хенри и после се споглеждат една друга. Мълчат, премислят. Ловците на сънища, всички заедно.

— Божичко — промърморва Джейни. Обръща се отново към госпожица Стюбин. — Но защо не ми казахте за него? В зелената тетрадка пише, че няма други живи ловци.

— Така мислех — усмихва се жената. — Той явно има нужда от твоята помощ, преди да тръгне с мен. Радвам се, че дойде, Джейни.

— Не беше лесно — казва Джейни. — Сънищата му са ужасяващи.

— Не са му останали много — отвръща госпожица Стюбин.

Джейни стисва устни и си поема дълбоко дъх.

— Той ми е баща. Вие знаехте, нали?

Госпожица Стюбин поклаща глава.

— Не, не знаех. Значи е наследствено. Често съм се питала. Затова и не посмях да имам деца.

— А вие? — Изведнъж на Джейни й хрумва нещо. — Нали нямате кръвна връзка? С нас, искам да кажа?

Госпожица Стюбин се усмихва топло.

— Не, скъпа. Щеше да е много интересно, нали?

Джейни лекичко се усмихва на тази своя откачена мисъл.

— В такъв случай, смятате ли, че може да има и други там някъде? Освен мен?

Госпожица Стюбин хваща ръката на Джейни и силно я стисва в своята.

— Фактът, че Хенри съществува, ми дава надежда, че е възможно да съществуват и още. И все пак ловците на сънища са почти неоткриваеми. — Усмихва се. — Най-лесно ще ги намериш, ако заспиваш на обществени места, предполагам.

Джейни кима. Поглежда към Хенри.

— С какво мога да му помогна?

Госпожица Стюбин вдига вежда.

— Не зная, но ти си наясно как да постъпиш, за да откриеш начина. Той вече те помоли за помощ.

— Но аз… не виждам… а и той не ме насочва наникъде. — Джейни оглежда почти празния салон, търсейки знаци, следи, опитвайки се да разбере какво би могла да стори, за да помогне на Хенри. Не иска да се приближава прекалено много.

Накрая се обръща към него, поема дълбоко въздух, търси с поглед госпожица Стюбин за подкрепа.

— Хей, здравей — започва. Гласът й трепери мъничко, напрегната е, уплашена, не знае какво да очаква. — Как мога да ти помогна?

Той я гледа с безизразни очи.

— Помогни ми — моли я отново.

— Аз… аз не знам как, но ти би могъл да ми кажеш.

— Помогни ми — повтаря Хенри. — Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми. ПОМОГНИ ми. ПОМОГНИ МИ. ПОМОГНИ МИ! ПОМОГНИ МИ!! — Зовът на Хенри прераства в необуздани, нестихващи крясъци. Джейни се отдръпва назад предпазливо, но той не настъпва към нея. Вместо това посяга към главата си и я стиска с две ръце, крещи и изтръгва цели кичури коса. Очите му се стрелкат във всички посоки, а тялото му се гърчи в агония. — ПОМОГНИ МИ!

И продължава да крещи. Джейни е шокирана, ужасена, вцепенена.

— Не знам какво да направя! — крещи на свой ред, но гласът й се губи на фона на неговия. Уплашена, търси с поглед госпожица Стюбин, която наблюдава съсредоточено, резервирано.

И тогава.

Госпожица Стюбин протяга ръка.

Докосва рамото на Хенри.

Крясъците му се разреждат. Губят сила. Накъсаното му дишане става по-равномерно.

Госпожица Стюбин се взира в Хенри, концентрира се. Фокусира се. Докато накрая той се обръща към нея безмълвен.

Джейни наблюдава.

— Хенри — казва нежно госпожица Стюбин. — Това е дъщеря ти, Джейни.

Хенри не реагира. После внезапно лицето му се разкривява.

В този миг сцената пред Джейни се пропуква. Парчета от салона изпадат като части от счупено огледало. Ярки светлини се появяват в процепите. Джейни вижда това и сърцето й забива лудо. Хвърля тревожен поглед към госпожица Стюбин и към баща си, отчаяно иска той да я разбере, но Хенри отново е хванал главата си в ръце.

— Не мога да остана тук — крещи Джейни, събира цялата си мощ и се изтръгва от съня, преди пищенето и заслепяващите цветове отново да я завладеят.

 

 

02:20

Тишината е пълна, ако не се брои шумът в ушите на Джейни.

Минутите текат, Джейни лежи, неподвижна и сляпа, с лице върху влажните плочки на пода, в болничната стая. Главата я боли. Мъчи се да се раздвижи, но мускулите й отказват.

 

 

02:36

Накрая зрението на Джейни започва да се възвръща, въпреки че все още всичко е в мъгла пред очите й. След няколко неуспешни опита се изправя с пъшкане, подпира се на стената и бърше устата си с ръка. По дланта й остава кръв. Бавно обхожда с език устната кухина, за да намери раната там, където очевидно се е хапала по време на кошмара. Внимателно опипва врата и гърлото си. Преглъща сгъстена от кръв слюнка и стомахът й се свива в конвулсия. Примижва и поглежда изумена часовника — не и се вярва, че е минало толкова много време.

После се обръща към Хенри. Прокарва пръсти през заплетената си коса, докато втренчено се взира в агонизиращото му лице, застинало в същата онази ужасна гримаса от съня, в който той крещеше безспир.

— Какво ти е, какво ти има? — пита. Гласът й напомня пищенето от кошмара.

Хапе долната си устна, продължава да го гледа от разстояние, не е забравила Хенри безумеца. „Той не е в безсъзнание. Не може да ме нарани.“

Не го вярва, затова си го повтаря на глас, на себе си и на него:

— Не можеш да ме нараниш.

Това помага малко.

Пристъпва по-близо.

Вече е до леглото.

Пръстът й замръзва на сантиметри от китката му и тя си представя как той скача и я стисва в онази студена мъртвешка хватка. Как разкъсва гърлото й. Как я души. И все пак, бавно, Джейни спуска ръка и я поставя върху ръката на Хенри.

Той не помръдва.

Ръцете му са топли и груби.

Точно каквито трябва да бъдат ръцете на един баща.

 

 

02:43

Твърде късно е за автобуса.

Когато усеща, че достатъчно си е възвърнала силите, Джейни прекосява на зигзаг болницата и излиза на улицата. Закуцуква бавно в нощта към вкъщи.