Лиза Макман
Сбогуване (4)

Петък

4 август 2006

09:15

Джейни лежи будна, гледа в тавана. Мисли за всичко. Най-вече за последните събития. Зелената тетрадка, изслушването, клюките, колежа, Доротея, а сега и този Хенри. Какво още? Не е ли достатъчно вече. Познатата вълна на паниката я залива, обхваща гръдния й кош и я притиска. Силно. Още по-силно. Джейни се бори за въздух, но не може да поеме достатъчно. Обръща се настрани и се свива на топка.

— Спокойно — казва си тя, дишайки тежко. — Просто се успокой, по дяволите.

Твърде много й се събра.

Захлупва устата и носа с шепи, диша в тях, навън, навътре, докато регулира дъха си. Постепенно умът й се изчиства от мислите.

Тя се концентрира.

Диша.

Просто диша.

 

 

09:29

Вратата към стаята на Доротея е затворена.

Джейни се мотае безцелно из малката къща, чудейки се какво, по дяволите, трябва да прави с този Хенри. Хапва диетична вафла и се поти. Вече е горещо като в пещ. Пуска вентилатора в хола, открехва входната врата с надеждата да влезе въздух и се тръшва на дивана.

През разкъсания комарник вижда как Кабъл завива с колата по алеята и сърцето й трепва. Той слиза и с дълги, уверени крачки стига до входната врата. Влиза без да звъни, както обикновено. Спира за миг на прага, докато очите му свикнат с полумрака.

Усмихва се с кривата си усмивка.

— Здрасти — поздравява.

Джейни потупва износената възглавница на дивана до себе си.

— Още не съм си измила зъбите — казва, когато Кабъл се навежда към нея. — Носът ти се бели.

— Не ми пука, ама изобщо. — Кабъл се навежда още малко и я целува. После се разполага на дивана. — Имаш ли нещо против да съм тук… и така нататък? — пита той.

— Не. — Джейни плъзга ръка по бедрото му и го стиска. — Снощи… просто не знаех какво да очаквам. Не бях сигурна как ще реагира майка ми, нали я знаеш?

— Е, и как реагира тя? — Кабъл се оглежда нервно.

— Не беше нещо особено. Малко неприятна. Но не непоносима. Не каза нито дума за Хенри, а и аз не посмях да попитам. Боже, не може да издържи дори дванайсет часа без алкохол. И ако не си го получи, става злобна. — Джейни добива засрамен вид. — Неудобно е, разбираш ли?

— Като баща ми. Само дето той си беше злобен със или без алкохол. Поне беше постоянен — кисело се усмихва Кабъл.

Джейни изсумтява.

— Предполагам, че съм късметлийка. — Поглежда Кабъл с крайчеца на окото си.

Премисля нещо.

Накрая казва:

— Някога искало ли ти се е баща ти да е мъртъв? Имам предвид преди да те нарани? Просто, за да си нямаш повече главоболия с него?

Кабъл присвива очи.

— Всеки. Божи. Ден.

Джейни прехапва устна.

— А сега радваш ли се, че умря в затвора?

Кабъл мълчи дълго. После вдига рамене. Когато проговаря отново, гласът му е овладян, почти професионален, сякаш говори психотерапевт.

— Беше най-добрият възможен край, предвид обстоятелствата.

Вентилаторът задвижва въздуха на нивото на коленете им от телевизора към масичката за кафе и обратно, течението облизва голите им крака. Когато струята докосва потната й кожа, Джейни лекичко потреперва. Замисля се за Хенри Фейнголд, непознатия, вероятния й баща. Умиращия. И за трети път през последните двадесет и четири часа й се иска да беше някой друг.

Обляга глава на рамото на Кабъл и го хваща за ръката. Той се обръща с лице към нея, премества я в скута си и двамата се прегръщат силно и продължително.

Защото си нямат никой друг.

Но Джейни се разкъсва от противоречия.

Представя си живота без хора. Без него. С разбито сърце, в самота, но способна да вижда, да усеща. Да живее. Да бъде, да съществува в мир. Да не се оглежда вечно за поредния сън.

Представя си живота с него. Сляпа, съсухрена, но обичана… поне, докато всичко върви добре. И свидетел на кошмарите, в които той се бори с реалността. Наистина ли иска да гледа как Кейб се мъчи ден след ден, година след година? Наистина ли иска да бъде такава огромна тежест за такова изключително момче?

Все още не знае кой е по-добрият сценарий.

Но непрекъснато размишлява за това.

Може би пък разбитите сърца заздравяват по-лесно от разбитите ръце и очи.

 

 

09:41

Твърде горещо е, за да изкарат така дълго време.

Кейб се протяга.

— Не трябва ли да я събудиш? Няма ли да ходите в болницата?

— Боже, надявам се, че не.

— Джейни.

— Да.

— Там поне има климатик.

— В колата ти също. Не предпочиташ ли да идем да се натискаме на алеята?

Кабъл се смее насила.

— Може би довечера. Всъщност, о, да, разбира се, че довечера. Но, Джейни, сериозно. Мисля, че трябва да поговориш с майка си.

Джейни въздиша и върти очи.

— Предполагам.

 

 

09:49

Почуква леко на вратата на майка си.

Поглежда към Кабъл.

За Джейни тази стая не е част от дома й. Чувства я по-скоро като врата към друг свят, портал към мъката, място, откъдето Доротея изниква и в което изчезва, когато пожелае. Рядко се случва да зърне вътрешността й, освен случайно, когато майка й влиза или излиза.

Чака. Накрая сама отваря вратата, готова да налети на някой сън. Но майка й не сънува в момента. Джейни въздиша шумно и се оглежда.

Оскъдна слънчева светлина се процежда през кърпените избелели завеси. Мебелировка почти липсва, но затова пък всичко налично е максимално разхвърляно. По пода около леглото са разпилени картонени чинии, бутилки и чаши. Горещо и задушно. Мирише на спарено.

В леглото просната по гръб спи майката й, тънката нощница се е усукала около кльощавото й тяло.

— Мамо — прошепва Джейни.

Отговор няма.

Джейни е смутена. Застава на пръсти. Подът проскърцва.

— Майко — вика, този път по-силно.

Майката на Джейни изръмжава и поглежда с присвити очи. С усилие се повдига на лакът.

— Какво, телефонът ли? — промърморва едва.

— Не… Почти десет часът е и просто се чудех…

— Ти не си ли на училище?

Джейни зяпва от изумление. Това сигурно е някакъв майтап. Поема си дълбоко дъх, иде й да вдигне скандал на майка си, да й напомни за завършването, на което тя така и не дойде, или за факта, че е лято, но решава, че сега не е моментът. Думите излизат сами, преди Доротея да я е прекъснала отново:

— Не… днес не сме на училище. Чудя се каква е тая работа с Хенри и дали не трябва пак да ходиш в болницата или нещо такова. Не искам да…

При споменаването на Хенри майката на Джейни си поема шумно въздух.

— О, боже — изстенва, сякаш чак сега си спомня какво се е случило.

Претъркулва се от леглото и с несигурна стъпка се изправя. Разминава се с Джейни и излиза от стаята. Джейни я следва.

— Мамо? — Джейни не знае как да продължи. Докато вървят по коридора към кухнята, тя хвърля безпомощен поглед към Кабъл. Той вдига рамене. — Майко!

Доротея вади кутия портокалов сок от хладилника, лед и водка от фризера и си сипва… закуска.

— Какво? — пита, подсмърчайки.

— Този Хенри, той мой баща ли е?

— Разбира се, че ти е баща. Аз да не съм някаква курва.

Кабъл глухо изръмжава от другата стая.

— Ясно… и значи, той умира?

Майката на Джейни отпива дълга глътка.

— Така казват.

— Е, при катастрофа ли е пострадал, някаква болест ли е, или какво?

Доротея вдига рамене и махва неопределено с ръка.

— Мозъкът му се е пръснал. Или има тумор. Нещо не му е наред.

Джейни въздиша.

— Искаш ли днес да те заведа в болницата?

За пръв път майката на Джейни я поглежда в очите.

— Да ме заведеш? Ти вчера не дойде с мен в болницата.

— Дойдох веднага щом можах, мамо.

Майката на Джейни пресушава питието си и потреперва. Стои до плота, в едната ръка държи празната чаша, в другата бутилката евтина водка и я съзерцава отнесено. После оставя с трясък и двете на плота и затваря очи. Една сълза се изплъзва и се спуска по бузата й.

Джейни завърта очи към тавана.

— Ще ходиш ли в болницата или не? Няма… — добива смелост — да те чакам цял ден да решиш.

— Върви и прави каквото искаш, както винаги, малка кучко — казва Доротея. — И без това не мисля да стъпя повече там.

Подминава Джейни, клатушкайки се, продължава по коридора и влиза обратно в стаята, като не пропуска да затвори вратата след себе си.

Джейни въздиша и се връща в хола, където седи Кабъл, свидетел на всичко.

— Добре — казва тя. — И сега какво?

Кабъл изглежда раздразнен. Поклаща глава.

— Ти как смяташ, какво трябва да правиш?

— Няма да се върна да го видя, ако това питаш.

— Аз ли? Не, разбира се. Изцяло от теб зависи дали искаш да виждаш този човек.

— Правилно.

— Искам да кажа, той не е никакъв баща. Никога не е направил нищо за теб. Кой знае, може да си има друго семейство. Представи си колко неловко би било да се появиш, докато те всичките са там… — Кабъл замлъква.

— Да, боже, не бях се замисляла за това.

— Искам да се сетя дали съм чувал за някой Фейнголд в гимназия „Фийлдридж“. Възможно е да имаш полубратя и сестри.

— Имаше един Джош, първокурсник, играеше баскетбол.

— Той е Фейнстейн.

— А-ха.

После, за момент настъпва тишина, малка пауза, докато Кабъл изчаква следващия въпрос на Джейни.

— Фейнголд не е ли еврейско име?

— Ако е, това променя ли нещо?

— Не, просто имам предвид… Интересно е все пак. Не съм се замисляла за корените си, знаеш ли? История на рода. Родословно дърво. Боже, боже. — Джейни се губи в догадки.

Кабъл кимва.

— Е, да. Предполагам, никога няма да разбереш.

Джейни замръзва за миг и после поглежда Кабъл.

Засилва се и го фрасва по ръката.

Силно.

— На ти! — казва. — Загубеняк такъв!

Кабъл се смее и разтрива китката си.

— Стига де. Сега пък какво съм направил?

Джейни се ядосва, донякъде на шега. Тръсва глава.

— Накара ме да ми пука.

— Хайде — успокоява я той. — И преди ти пукаше. Никога ли не си се питала кой е баща ти?

Джейни се връща към повтарящия се сън на майка си — онзи с калейдоскопа, в който Доротея и хипито се държат за ръце и летят. Неведнъж се бе питала кой е баща й. А сега се пита дали Хенри е онзи от съня.

— Сигурно е някой костюмар с две цяло и две деца, и куче, и къща до Мичиганския университет.

Джейни си дава сметка за мизерната дупка, която представлява домът й. За мизерния живот, в който й се налага да бъде майка на два пъти по-възрастна от нея пияница. Знае, че без социалната помощ на Доротея и личния й незначителен доход в допълнение те са на крачка от съдбата на бездомниците. Но Джейни не иска да мисли за това сега.

Поема дълбоко дъх и бавно го изпуска.

— Добре. Ще взема душ и после ще отида в болницата. Предполагам, ще дойдеш с мен, а?

Кабъл се усмихва.

— Много ясно. Нали съм ти шофьор, забрави ли?

 

 

11:29

Кабъл и Джейни се качват по стълбите до третия етаж. Вече виждат в дъното двойната врата, която води към отделението, и Джейни забавя крачка, придвижва се все по-бавно, докато накрая спира съвсем. Обръща се рязко и се връща в чакалнята.

— Не мога да го направя — казва.

— Не се и налага. Но ако не го направиш, мисля, че после ще съжаляваш.

— Добре, но ако има други посетители, си тръгвам.

— Така е по-честно.

— Ами… ако е буден? Ако ме види?

Кабъл стиска устни.

— След онова, което майка ти каза за експлодиралия му мозък, силно се съмнявам, че ще се случи.

Джейни въздиша тежко и тръгва отново към двойната врата, Кабъл я следва.

— Добре тогава.

Бута едното крило и проверява дали има отворени врати от двете страни на коридора, като прави оглед на цялото пространство, както по времето, когато работеше в старческия дом „Хедър“. Слава богу, повечето са затворени и днес Джейни не се натъква на никакви сънища.

Приближава се към регистратурата, този път по-уверено.

— За Хенри Фейнголд, моля.

— Само ако сте от семейството — изрича със заучен тон болничният служител. На табелката с името му пише „Мигел“.

— Аз съм дъщеря му.

— Хей — казва той, като я разглежда по-внимателно, — ти не си ли момичето под прикритие?

— Да, аз съм. — Джейни се опитва да не трепери видимо.

— Гледах те по новините. Добре си се справила.

Джейни се усмихва.

— Благодаря ти. Е… коя е стаята?

— Стая триста и дванайсет. В дъното на коридора, вдясно. — Мигел посочва към Кабъл. — А ти?

— Той… — отговаря Джейни вместо него. — Ние… Заедно сме.

Сестрата поглежда Джейни.

— Ясно. Значи ти е… брат?

Джейни издиша с облекчение и се усмихва благодарно.

— Да.

Кабъл кимва мълчаливо, сякаш за да потвърди пред Мигел, че ще се държи добре, въпреки че няма каквато и да било връзка, с когото и да било наоколо.

— А можете ли да ми кажете в какво състояние е?

— Не е в съзнание, мила. Доктор Минг ще трябва да ти обясни подробностите. — Мигел поглежда Джейни съчувствено. С поглед, който казва: „Нещата не са добре.“

— Благодаря — промърморва Джейни. Тръгва надолу по коридора, Кабъл я следва плътно. И когато отваря вратата…

Непоносим шум. Прилича на пищящия звук на недобре настроено радио, увеличено докрай. Джейни се свлича на колене и притиска ушите си с ръце, макар да знае, че това няма да помогне. Ярки цветове я връхлитат; гигантски квадрати лилаво и червено, плисва я жълта вълна, толкова непоносимо жълта, че почти изгаря очите й. Опитва се да каже нещо, но не може.

Няма на кого. Заобиколена е само от нечовешко пищене и ослепителни цветове. Болезнено, лишено от чувства и емоции подлудяващо бучене. Джейни никога не е чувала подобно нещо в живота си.

С огромно усилие се концентрира и прави всичко, на което е способна, за да се изтръгне. Точно когато вече усеща как се измъква, сцената сякаш примигва и се променя. За части от секундата вижда жена, права, в огромна тъмна стая, и мъж, седнал на стол в ъгъла, които мигом се изпаряват, щом Джейни успява да затвори вратата към този кошмар.

Джейни укротява дишането си и когато отново е в състояние да вижда и да усеща крайниците си, разбира, че стои на четири крака пред вратата на стаята. Кабъл е до нея и шепти нещо, но тя не го чува. Взира се втренчено в плочките на пода, обхваната от подозрението, че този кошмар и този хаос е възможно да имат нещо общо с ада.

— Добре съм — казва на Кабъл, докато бавно се вдига на крака и изтупва невидимите прашинки, полепнали от пода върху голите й колене.

Изправя се. Обръща се.

Поглежда към източника на кошмара и чак тогава го вижда.

Мъжът, който е неин родител. Чието ДНК носи тя.

Джейни вдишва шумно. Ръката й бавно се насочва към устните и тя отстъпва назад. Очите й се разширяват от ужас.

— О, боже мой — прошепва. — Какво, по дяволите, е това?