Людмил Стоянов
Мехмед Синап (8) (Историята на един бунт)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Людмил Стоянов

Заглавие: Мехмед Синап

Издание: четвърто

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Николай Павлов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Елисавета Зорова

Художник: Петър Рашков; Кънчо Кънев

Коректор: Маргарита Бешкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1701

История

  1. — Добавяне

Осма глава
Предойски курбан

Той пътува цяла нощ, прехвърли Чепеларската нахия и още в ранни зори стигна на Машергидик — планината го посрещна ликуваща и радостна, потънала в ягоди и малини, в ранни пролетни цветя, макар че наближаваше Илинден. В полето вече са жънали и вършели, мислеше той, харманите дращят от жито, а в клетата Чеч няма нито шепа брашно, ни зърно за бог да прости…

Сам той нямаше в торбата си троха хляб и от недояждане се чувствуваше мекушав и отслабнал.

Стигна до мандрите. Тук бяха събрани овчари от цялата Чеч, ахрене от Кестенджик, Триград и Алакьой. Имаше общ предойски курбан — предояваха овцете. Гостите стояха настрана от огъня, между тях беше и Синап. Никой не го познаваше сега се връщаше той след многогодишно губене. Велин кехая покани гостите да се приближат за ядене. На поляната бяха сложени месо, сирене, урда и мляко, а хляб и качамак нямаше никак.

— Канете се и яжте — каза той, — каквото аллах е дал, а за хляб и качамак не питайте. Такова е време дошло, да правим курбан без троха хляб.

Мястото беше широко — планинска поляна, прошарена с метличина, лайкучка и глухарчета.

— И да имаш, и да нямаш пари — пак няма хляб! — прибави Велин кехая и сне козинявия ямурлук, за да го постели на тревата.

Бяха все кехаи, богати чобани — стояха умислени като никога. А какво правеше народът? Как живееше сиромашта!

Разсъждаваха загрижени:

— Да пратим хора в Стамбул? Падишахът е добър, ще се смили над нас.

Мръщеха се, възразяваха:

— Нали припаднахме на молба пред пашата в Хюлбе? Какво ни огря? Нищо. Всеки, казва, да си дири чайрето, падишахът има по-важна работа.

Други разказваха как са купили и натоварили жито в Ямбол, но по пътя ги срещнали кърджалии, взели житото. Не ти мислят, че тук хората умират от глад — не.

Хора идваха от разни страни. Знаеха, че тук ще се реши голямата грижа за хляба.

— Мислим, мислим, братя ахрене, а нищо не можем да измислим — каза Велин кехая. — Няма ли някой да каже нещо, да предложи?

Велин кехая, макар и гяурин, като най-богат в нахията, имаше глас пред нашата, но и него не искаха да чуят. Или пък, което даваха, не можеше да се пипне: товар жито — за товар злато.

— Правихме, струвахме… отникъде помощ… — добави Велин кехая. — Бог високо, цар далеко…

Да пратят хора във Влашко? Но да кажем, ще натоварят двеста-триста мулета с жито, но ще могат ли да го докарат? През колко беклемета трябва да минат, през колко разбойнически пусии, войскови началници, пашови конаци, та да стигнат тук здраво и читаво?

Младият кехая Топал Салих плю настрана и процеди през зъби:

— Да вземе човек да я запали тая пуста царщина.

Синап ядеше и мислеше. Лицето му потъмняваше от дълбока грижа. След като изслуша всички, той каза високо, да го чуят до края на трапезата:

— Слушайте, братя ахрене, намислил съм как да найдем жито, брашно и хляб.

Настъпи мълчание, смесено с насмешливо очакване. Всички очи се изсипаха върху него. Всички уста онемяха за миг. Какво говори той? Добре ли са чули или не?

— Вие виждате, братя ахрене, че ястреби и соколи излитат от гнездата си и се връщат с плячката при малките си. Всички хора са деца на аллаха и аллах е заповядал да живеят братски, който има повече, да даде на онзи, който няма, Добре, но така ли е? Ония, които имат, не гледат ли да натрупат още и още, да ограбят и сетната пара на сиромаха?

— Тъй… — клатеха глави кехаите, озадачени. — Отде знаеш тия приказки?

— Знам, много нещо знам. Знам как да намерим хляб.

Синап сбърчи чело.

— Как? — излаяха недоверчиво неколцина изведнъж.

— Кажи да чуем…

Велин кехая каза:

— Кой си ти момко? Кажи ни, да знаем кого да слушаме.

Обадиха се и други.

— Да, кой си ти, откъде си?

— Кои са баща ти, майка ти? — чуваха се гласове. Някои викаха:

— Облечен си като сеизин — да не си царски челек?

Синап стана и като отстъпи крачка назад, като че даваше клетва, каза с вдигната ръка:

— Мехмед Синап няма да излъже, братя ахрене! Мехмед Синап е видял и познал много свят, знае къде отива житото и къде може да се намери. А колкото за това, откъде съм, ще ви кажа, че няма в Чеч ни една мандра, пътека, воденица, ни една богатска къща, която да не познавам!

— А познаваш ли някого от кехаите? — попита Велин кехая.

Синап помисли един миг и каза:

— Метекса Марчовски!

— Хубаво — каза Велин кехая успокоен.

Синап прибави:

— След две недели в нашата хубава Чеч няма да плаче гладен, челяк, жена, дете… Ако ви излъжа, да не ми е името Мехмед Синап. За всички ще има хляб, за жени и деца.

— Но как? Откъде? — попитаха вкупом всички. Синап гледаше с простодушен поглед тълпата и не знаеше как да започне. Не искаше да открие мислите си, докато в ушите му прозвуча гласът на Велин кехая:

— Кажи да чуем!

Синап отвърна кратко:

— Нека се съберат на това място петстотин силяхлии челеци. Всеки да вземе по четири вретища и да доведе по две мулета — тогава ще видиме.

— А после? Какво ще правиме после?

— Когато се съберат тук хората и мулетата, ще ви кажа какво ще правим.

Какво беше намислил? Само чудо можеше да бъде това — да се намери хляб, да се победи смъртта, която косеше гладната Чеч от край до край.

Синап гледаше пред себе си сериозно и някак милозливо и вярваше, че думите му ще се превърнат в дело…

— Как тъй? — питаха го. — От небето ли ще падне житото? Какви приказки разправя той?

Но Синап мълчеше. Явно беше, че не искаше да издава мисълта си, да им обади своя план. Той каза:

— След пет деня ще се върна. Който иска да спаси себе си, челядта си от глад, нека ме чака!

Той се сбогува и се отдалечи, висок и строен, приличен на един от младите борове, между които вървеше.

Да, той имаше нещо на ума си, но какво? Никой не знаеше. Имане ли някакво беше открил, неизброимо, от старо време?

Изпратиха го озадачени и някои клатеха глави с чибучки в уста и с очи, които се споглеждаха, за да прочетат някъде вътре. Мисълта за хляба не беше за изхвърляне, за хляба, който беше станал тъй рядък, че християните нямаха за нафора, а османлиите — за качамак.

„Какъв срам! — мислеше Синап. — И тая царщина, дето пълни пашовите и бейовите сараи с товари жито, а раята оставя да мре от глад, кой да я оправи, да я тури в ред, когато няма кой да чуе, да разбере? Едрите разбойници са по големите места, а за кочан царевица те заколват или хвърлят в зандан…“

Тия мисли тревожеха Синапа. Те бяха тежки като куршуми — попадаха право в целта. Да, не беше човек за изхвърляне — наопаки, сечеше му главата.

 

 

… Синап реши да чака. Из пътищата го пресрещаха деца, боси, голи, които отдалече викаха с пресипнали, изтънели гласчета.

— Чичо, дай малко хлебец!

Той ги милваше по косите със свито от мъка сърце и казваше с твърд глас, за да им вдъхне вяра:

— Скоро деца, ще имате хляб. Бабайко и батю ще ви донесат.

Децата се дръпваха отчаяни и изпращаха Синапа с мълчаливи, просълзени очи.

Те тичаха вкъщи да обадят какво им е казал непознатият чичо — че бабайко и батю ще им донесат хляб.

— Кой? Кой ви каза? — викаше обезумялата майка и излизаше на вратнята да надзърне. После се връщаше убедена, че децата са бълнували.

Човекът беше отминал — той имаше своя работа. Диреха го от много места. Хората на кехаите го намериха в Триград и един от тях, Топал Салих, му каза доверително:

— Слушай, Синап, ти каза една приказка, която разпали кръвта ни в жилите и ни взе ума — че можем да имаме жито и брашно, ако го слушаме. Кажи, какво си намислил?

Синап мълчеше, сключил уста, и клатеше глава отрицателно:

— Като му дойде времето, ще ви обадя.

— Но народът трябва да знае. Инак кой ще ти вярва? — тихо издума Топал Салих.

— Гладният не пита кой му дава хляб — каза кратко Синап.

— Но какво мислиш да правиш?

Топал Салих го изгледа под вежди и килна чалмата си назад.

— Ще търсим правдата и ще я намерим — отвърна Синап с твърда увереност.

— Как? Къде? — настояваше Топал Салих.

— Тя е затворена, потъпкана, но стига да я рукнем и тя ни се обади — тя винаги се обажда, когато я търсят.

Синап се загледа в далечината, като че диреше нещо изгубено, отлетяло.

— Нашите глави са прости, неуки — каза Топал Салих, като сложи ръка върху силяха.

Синап се сепна и го изгледа с чуден, доверителен поглед.

После започна:

— Много видях и преживях на тоя свят, брате, и едно разбрах. Силният не дава силата си, богатият не отстъпва троха от богатството си. Царщината гледа себе си и своите хора, а тия другите, раята, може и да умрат от глад. Какво е падишахът? Главатар на разбойници, един от друг по-зли, душегубци и убийци. От опит разбрах, че челяк трябва сам да си вземе късмета, да сложи тежкия кантар и да премери доброто на големите и доброто на малките. Тогава правдата ще се обади и ще каже: досега е било така, но отсега ще бъде инак… Кантарът да дойде наравно, да отмери всекиму, колкото трябва. Срещу разбойници се излиза само с джепане, та и ние не ще направим нищо друго…

Синап млъкна. Може би разбра, че каза повече, отколкото трябва.

Но той реши, че е по-добре да има верни, посветени хора, на които да се довери като на помощници, отколкото да възлага всичко на случая, и затова, като дръпна настрана Топал Садих и Дертли Мехмед, дълго им говори. Слушаха го с почит, с приведени глави. После се разделиха замислени, не знаеха какво да кажат.

Топал Салих подзе:

— Каквото и да правиш, все ще сбъркаш. Ако на царя угодиш, лошо на народа. Ако гледаш за народа, царя ще разсърдиш. Такова време е дошло.

На което Дертли Мехмед добави:

— Няма никому да клатим шапка. Слушай, Топал Салих, стягай се на работа, че каквото е речено да става — да става.