Людмил Стоянов
Мехмед Синап (27) (Историята на един бунт)

Двадесет и седма глава
Краят

На висок прът на мегдана стои набучена главата на Мехмед Синап. Наоколо е пусто. Отделни войници минават с привичното войнишко равнодушие. Но тя привлича особено Кара Ибрахим.

Искаше сякаш да се убеди, че наистина това е тя, че най-после разбойникът е убит.

Страшният вид на главата го караше да тръпне.

Тя го гледаше с прозрачните си сини очи, като че искаше да го удави с презрението си. Устата беше полуотворена, отвътре се показваха две редици бели зъби. Обраслото с тънка брада лице беше се мъчително сгърчило. Върху него лежаха следи на такава дълбока мъка, че който го видеше, моментално дръпваше очите си, сърцето изстиваше при вида на толкова безизходни и страшни мисли, осенили го в последния миг.

Кара Ибрахим не можеше да издържи укора на тоя поглед. Той сякаш му казваше: „Ти, ти си убиецът на ония, невинните, които не знаят какво е зло, защото са чисти като стръкчета трева, които не са чули нищо за султана и слугите му, не знаят нищо за големите разбойници, между които си и ти, Кара Ибрахим, и всички като тебе, слуги на силните срещу слабите и гладните… Какво са виновни те? Защо ги погуби? Кой ти е дал власт да разполагаш с живота на беззащитните? Аллах ли, който гледа на всички хора като на свои грешни деца, или земните господари, които градят своето благополучие върху глада и смъртта на хиляди“.

Кара Ибрахим се усмихваше горчиво на тия мисли, които сам си внушаваше. Ръката му беше превързана. Все пак разбойникът си беше отмъстил — раната е дребна наистина, но често и нищожна рана може да хвърли човека в гроба. Той премина няколко пъти през мегдана и бързият поглед, който хвърляше към страшната глава, го караше да си мисли за справедливия съд на аллаха над всеки злосторник, дръзнал да се противи на вечните закони между хората… или да се опитва да премести горното отдолу, долното отгоре… Та нали тъй е било от памтивека: всеки ляга, както си постеле, и всеки се простира според чергата си… Тия мисли той се мъчеше да утвърди здраво в главата си, да ги забие като с гвоздей. Те бяха плът от плътта му и за тях той бе готов да набие на кол всеки царски душманин.

Известията идваха едно от друго по-нерадостни. Ония горе бяха узнали за смъртта на своя началник, но не мръднаха. Някои по-малодушни бяха слезли, но повечето се държаха. Много жени се спуснаха с децата си в селата, други се укриха в горите.

Тогава започна сечта, започнаха мъките, побоищата. Втурваха се в къщите, извеждаха жените и децата, биеха ги да кажат къде са мъжете им, бащите им.

Светлата и просторна Чеч потъна в дълбок мрак, онемя.

Само писъкът на жените разкъсваше мълчанието и редки гърмежи, кратки престрелки с бунтовници, показваха, че там нейде не се даваха, биеха се и не отстъпваха.

Пожарите растяха. Всяка къща, дето не можеха да кажат де е синът или стопанинът, се палеше и наоколо пищяха жени и деца, а за да ги усмирят, низамите стреляха в тях, поваляха ги и се смееха.

Кара Ибрахим седеше в шатрата си и пушеше с чибука. Той чуваше гърмежите, писъците и изпитваше скрита наслада, че можа да отмъсти на разбойника, да смаже душманите на падишаха. Жлъчката му на вярно куче се къпеше в парливата радост на победата и правеше тая радост по-сладка. Ръката го наболяваше, но той не забелязваше това.

… Ни една врата не се открехна сама, никой не излезе да види позора на Мехмед Синап. По мегдана кръстосваха новите господари на Чеч, с пъстри чалми и опнати беневреци, шареха безцелно, отегчени от дългото бездействие. Стигнаха в края на лятото, а ето буковите гори пожълтяха, нощем ставаше студено. Имаше войници от Анадола, черни арапи, които вечер зъзнеха и споменуваха високо името на аллаха. Какво правеше Кара Ибрахим? Какви тайни сметки имаше да урежда?

Една стара жена бързаше към мегдана, с ръце над очите, прегърбена, залитаща. Спъваше се в дългата износена пола, минаваше решително край войниците, като че току-що бе научила новината за Синапа. Приближи се до върлината, на която бе набита кървавата глава, и като зачупи ръце, занарежда тежко, несвързано:

— Синап! Синап! Страшен челек! Имаш ли си майчица, за теб да поплаче?

Не можа да изтърпи гледката и закри с ръце очи, като продължаваше да вие:

— Синап! Синап! Ти ли си, синко? Без тебе лошо и с тебе лошо! Тия хора нямат милост! Де да идем, на кого да се оплачем?

Главата стоеше невъзмутима и неподвижните очи гледаха равнодушно. Жената се уплаши и за миг й се стори, че гласът й пресъхва, после издаде страшен писък и почна да кълне, като стреляше с ръце войниците, шатрите, небето и цялата Чеч.

— Огън да ви гори и царството и намярата! Черната да ви помете до един!

Хванаха я и вързаха ръцете й отзад. Беше майката на Мустан Байрактар. Гледаше с тъп, непроницаем поглед, като че не беше на себе си.

Отведоха я при Кара Ибрахим.

Той я гледа дълго, без да каже дума. После дигна ръка, като да я удари, и каза:

— Ти ли си майката на Мустан Байрактар?

Старата жена, неразбрала отначало, измънка, като се досети.

— Аха.

— Ти знаеш ли, че си родила куче, а не човек?

— Не знам — сви тя в недоумение рамене.

— Той е дигнал ръка срещу падишаха, нашия баща.

— Кой, Мустан? — учуди се тя и пред очите й се изправи снажната снага на сина й. — Мустан? Ха-ха-ха!

— Да, срещу царската войска, галеното чедо на падишаха!

— Мустан!

— А най-главното, бил е помощник на баш бунтовника Синап.

— Гледай! Гледай! Не знам!

— Не знаеш! Да благодариш на аллаха, че косите ти са побелели, инак ще те науча как се тачи царски челек.

Кара Ибрахим разбра, че е луда. Даде заповед да я изведат и двама гавази я изтикаха навън с блъскане и псувни. Стигнала на мегдана, старата жена прихлупи очи към земята пред главата на Мехмед Синап и заприпява с висок и жалостив глас.

— Синап! Синап! Синко! Дали си имаш майчица, помен да ти направи?

Неколцина войници я сритаха и тя скочи бързо. Заситни с леки крачки по пътя, хванала с две ръце главата си като човек, който няма вече какво да очаква, освен смъртта. Гласът й се отекна в дивата и злокобна тишина на селото като вой и плач над умрялата свобода на Чеч.

… Като свърши всички приготовления, Кара Ибрахим даде знак за тръгване. Нямаше вече работа в Чеч. Слава на аллаха — всичко свърши благополучно.

Всичко свърши благополучно. Главата на войводата ще отиде във Филибе да я види пашата, да каже: „Аферим, Кара Ибрахим, ти се показа верен син на царщината, ще поискам от падишаха за тебе златна сабля с дръжка от драгоценни камъни…“.

Тъй ще бъде. Започваше изкачването на Кара Ибрахим по стълбата на големството. Така ставаше то — само за тоя, който е изтребил повече гяури, царски душмани, се отваряха вратите на високите служби. А ето — Кара Ибрахим опустоши цялата Чеч, изгори селата, безразборно изби хората. Та затова ли нямаше да го наградят? При това той беше ранен от разбойника и това се прибавяше към заслугите му.

Селата се стаиха. По полето, в ниви и ливади, по бахчи и градини не се виждаше жив човек. Не се чуваше песен по къра, дори птиците отлетяха някъде вдън гори. Бунтът бе наказан, да се знае и помни за бъдни времена.

Горите наоколо жълтееха. Тяхното злато се оглеждаше в реката, а край нея извиваше пътят, отдето щяха да потеглят победителите. Бяха се добре потрудили — всеки носеше на гърба си голям вързоп плячка: женска прикя, пендари, коприна, бели ризи с везмо, плат, който бяха тъкали трудолюбиви ръце за бъдно щастие с гиздав стопанин. А сами бяха окъсани като просяци, боси, брадясали, жадни за кръв.

Ордата се дигна. Кара Ибрахим яздеше напред с превързана ръка, мрачен и мълчалив. След него на висока върлина шествуваше главата на Синапа, вече изгубила човешки вид посиняла и страшна със затворени очи и разрошена, сплъстена от кръвта коса, с дълбоко хлътнали страни и полуотворена уста, от която капеха капки жълта суроватка.

Главата не виждаше нищо, не чувствуваше. Тя беше вече спомен за тия, които останаха живи, спомен за човека, който се яви в най-страшния час да спаси гладните, умиращите, да разкъса железните пранги на робството, за да остане името му в народната памет.

А отзад, в безредие и с пресипнали викове, вървеше ордата. Клатеха се лениво и от време на време стреляха в синьото есенно небе, което отвръщаше с глухото затворено ехо на околните скали.

Селата, през които минаваха, мълчаха като удавени: стърчаха голи зидове, по улиците не се мяркаше човек, не пушеше ни един комин. Влизаха като в гробища.

Кара Ибрахим се мръщеше, пращаше да викат векилите, заповядваше да им ударят по стотина тояги… После продължаваше с чувство на удовлетворена гордост, че най-сетне е разбито свърталището на тайфата и главатарят им — посечен. Щеше да се убеди сам вали паша, че може да спи спокойно, и не само той, но и всички малки и големи сановници, чийто кеф се разтуряше от деянията на разбойника…

Вечерта излезе буря. В селото, дето спряха да нощуват върлуваха цяла нощ ветрове, свиреха, препускаха кой знае накъде. Плискаше дъжд, водата придойде. Стана студено, в прозорците съскаха сухи листа. Хората се свиваха край огъня, налегна ги тъпа уплаха: нещо по-силно от тях гнетеше грубите им окървавени души.

Сънят им смущаваха кървави призраци, дим на опожарени села… Изгаряха цели челяди, жени, деца и старци… Още звучаха вопли на изтезавани хора, викове на изнасилвани жени, хрущене на разбити черепи. В нощта минаваха върволици навързани хора, водени на клане. „Алла!… Алла…“ — изтръгваше се от гърдите на спящите джелати. Сепваха се като опарени от живи въглени, с недоспали кървясали очи, с псувни на уста.

Огньовете бяха угаснали.

Над тишината и привичните всекидневни шумове на Чеч се понесоха необичайният вой на жени и деца, мъглата и отровният чад на пожарите.

Между малцината, които се спасиха, бяха Муржу и Мустан Байрактар, някои от хората на Топал Салих, които бяха дошли на помощ в последния час… Те се промъкваха през козите пътеки на Машергидик и следяха пътя на кръвопийците, писъка на зурлите и бумтежа на тъпаните, веселите пиянски провиквания… Къде отиваха?

Едно разбито въстание не значи край. Наопаки, то запалва в душите огъня на мъст и нов порив за свобода.

Вървяха приведени и пред тях се мяркаше през пролуките на гората далече по пътя набучената на прът глава на Мехмед Синап. Сърцата им забиваха тревожно, защото тя беше юнашка глава, достойна за любовта на народа.

Рано сутринта ордата потегли из голия планински кър. В тоя миг Кара Ибрахим усети тайна болка: горите наоколо бяха оголени, бяха станали още по-мрачни и негостоприемни. Доволен ли беше той? Беше ли наситил душата си с невинната кръв, с картините на ужас и опустошение? Обърна се назад — високата и стръмна Машергидик стоеше в дъното на хоризонта, цяла потънала в сняг.