Людмил Стоянов
Мехмед Синап (23) (Историята на един бунт)

Двадесет и трета глава
Стените падат

Потръпна. Някакъв писък изсвири високо във въздуха и в същия миг нещо се блъсна в стената над нея. Посипаха се парчета от камъни и хоросан, през прозореца нахлу барутен дим. Беше дяволска работа, но каква — нямаше време за мислене. Вярата й в Синапа се върна тъкмо сега, за най-страшната опасност. Тя смътно съзнаваше, че тая дяволска работа й носи нещастие, но докато е жив Мехмед, не се боеше от нищо.

А! Нов писък. Нов удар. Тя се дръпна, за да се запази. Едри железни парчета се пръснаха в стаята през прозореца. Ония там разрушаваха конака на Синапа… Ударите следваха един след друг и макар пораженията да бяха слаби, постоянството щеше да постигне своето.

Жената побледня. Тя разбра намеренията на нападателите. Спусна се тичешком по стълбите долу в стаята при децата. Третият удар отчупи върха на кулата, която се разсипа по покрива с грозно и неудържимо стържене.

Влезе в стаята. Децата се бяха пробудили, гледаха я уплашено. Какво можеше тя да им каже?

— Къде си, майко? Какво пада на покрива? — попита Сеинчо.

— Нищо, майка, майстори горе поправят тиклите, да не капе зимъска.

Тя трепереше, хълцаше, плачеше; от очите й капеха сълзи, безшумни и горчиви. Като я видяха, децата също се разплакаха. Вече се стъмваше, а баща им още не идваше. Да, той се биеше, но нали щеше да прати Муржу, ако сам не можеше да дойде. Слънцето бавно потъваше в кървавочервените облаци на запад, надвиснали като стена над Машергидик. Последният топовен удар се пръсна в здрачевината, без да причини пакост. После гърмовете престанаха, навярно целта ставаше в здрача трудно уловима. Нощта настъпваше с всички свои шумове, неизвестност и тревога.

Жената стоеше като парализирана, неспособна нито да вика, нито да плаче. Тя само целуваше децата си, пипаше ги конвулсивно и ги назоваваше по име.

Скоро боят горе на скалите стихна. Мехмед Синап трябваше да дойде и жената се вслушваше в тъмнината, убедена, че всеки миг ще чуе познатия конски тропот. Не, той не идваше. Тя цяла изтръпваше от страшната мисъл, че Мехмед не идва, че може би е убит и сега лежи на земята, непогледнат от никого… Да излезе, да тръгне нататък, отдето се чуваха днес пушките, да го види и пресрещне, но децата, децата…

Всички вардияни бяха отишли да се бият, останал бе само глухият стар чобан Раю. Той не чуваше нищо — нито от тревогата, нито от гърмежите — и спокойно шеташе из двора, доеше козите и кравите. Дори не се учуди, че къщата се бе изпразнила от хора… Да го извика ли и изпрати навън да види какво става? Не, тя не може да се разбере с него.

Беше късно към полунощ, когато тя излезе на един от чардаците и се загледа в тъмното небе. Не се чуваше никакъв шум, само далеч към пещерите на Машергидик светеха редки огньове. Гюла се ослуша дано долови човешки глас, после сложи длан на уста и извика с всички сили:

— Мехмедее!

Звукът се повтори няколко пъти и ехото му замря в нощта като в дълбок кладенец. Нощта, разкъсана от гласа, като завеса се събра отново и се смълча. Дървета, треви и хълмове, къщите на селото, всичко тънеше в мълчание като в сива мъгла, пълна с призраци.

Един гърмеж. Една пушка гръмна сякаш в отговор на нейния зов. Отгоре, откъм скалите на Машергидик, дойде звукът, откъм пещерите, дето мъждееха редките огньове…

Тя трепна. Сърцето й се обърна. Разбра, че това е той, дава й знак, обажда й се, че е жив и че мисли за нея и децата. Мехмеде! Мехмеде! Един си ти, няма друг на света като тебе!

Успокои се. Като че нищо не бе станало, нямаше нито грижа, нито опасност. Слезе в стаята при децата, зави ги и легна при тях. Но дълго не можа да заспи.

… Събуди я силен гръм. Като че къщата се събаря, стените треперят и падат. Какво ли я чакаше още?

Вчерашният страх. Топът стреляше всеки половин час като по часовник. Биеше все в една точка в източното крило, от кулата към втория чардак. При всеки удар ехото се катереше към околните скали и върхове, за да почне да се търкаля надолу, повторено от други далечни върхове и клисури.

Гюла стоеше при децата и недоумяваше какво да прави? Да бяга? Но къде? Откакто беше влязла в тоя конак, тя не беше излизала от него — познаваше само хората, които й бе показвал Мехмед. Познаваше Муржу, можеше него да подири, но не знаеше нито де живее, нито какво да му каже. Само един човек познаваше тя добре и тоя човек беше Мехмед Синап — нейният мъж и господар, нейният „челек“. Той беше за нея светът, животът, благополучието, но сега той беше в опасност и тя не можеше да бъде близо до него, не можеше да му помогне. Тя би дала всичко за него, живота си и кръвта си.

Топът гърмя върху конака през целия ден. Гюла свикна с монотонния му трясък. Тоя ден й се струваше, че пушките тракат по-далеч и ехото на боя е все по-слабо. Тя беше сигурна, че нападателите са отбити, тъй много вярваше в силата и юначеството на мъжа си. Това я успокои, върна й смелостта. Тя надзърна в стаята с нощвите, замеси хляб, запали фурната и го метна да се пече. Влезе в готварницата, прегледа съдовете… Тоя ден беше за нея ден на очакване. Топът гърмеше, стените се ронеха, но за нея това вече не беше страшно.

Дойде нощта и тя спа дълго, но мъчително. Присъни й се лош сън. Черно куче я гонеше. Лошото черно куче на баща й Метекса. Хваща я за полата и я дърпа. Тя се обръща и пред нея, кой знае защо, стои Кара Ибрахим, страшният властелин, и й казва: „Не бой се, чоджум, всичко ще мине…“. И после: „Метекса, баща ти, ме праща да те отведа при него…“.

Кучето се изгуби. Тя изпъшка и се пробуди. Денят се изкачваше по небето, розов и свеж като млад ахренин, и тя си помисли, че в тоя хубав ден не може да се случи нищо лошо с човека…

… Първият удар на топа се отекна като за „добро утро“.

„А! — помисли тя. — Значи още са тук? А къде е Мехмед? Защо той два дни не се обажда?“

Раю, глухият чобанин, влезе с бързи крачки при нея. Лицето му изразяваше уплаха. Той гледаше с тревожни, изблещени очи и повтаряше безсмислено:

— Он, он… там, он…

И той с ръце даваше да се разбере, че горе на покрива имаше „огън“.

Гюла не го разбираше. Тогава той посочи с ръка огнището в стаята и каза, че горе е „фу-фу“! Като че се вкамени. Кръвта й замръзна.

— Как? Гори ли, казваш? Фу-фу?

— Ъъъ… фу-фу.

— Боже! Ами сега?

Немият я гледаше безпомощно, цял изтръпнал от ужас, дори дрехите му бяха настръхнали като перушината на стар оскубан петел.

Тя изскочи на двора. Източното крило на конака гореше. Първото гюле беше го подпалило. Огънят едва започваше, но зданието — особено вторият етаж — беше дървено и скоро щеше да пламне неудържимо.

Един куршум изсвири и старият Раю се люшна на земята, загърчи се и заохка. От устата му бликна кръв, калдъръмът под него се обагри с червено.

Гюла извика и дигна ръце да се защити. Куршумите свиреха около нея — инстинктивно тя се втурна вкъщи.

— Децата!

Тази мисъл я грабна като вихър, понесе я, почти я затътри по земята като лист. Влезе в стаята при децата, които спяха. Зачупи ръце над тях в нямо безсилие сълзите й бяха сухи, те се стичаха по бузите и падаха на пода. Мургавото й хубаво лице, изтощено от тревоги и безсъница, беше изкривено в безсилни гърчове. Боже! Боже! Белки ще оставиш тия невинни душици да се затрият, белки ще погубиш тия, дето в нищо не са виновни?

Ония, страшните и тайнствени хора, от които тя се боеше като от вълци, бяха преминали отсам, бяха настъпили и стояха пред самия конак.

Тя погледна от прозореца. Долу на калдъръма лежеше трупът на Раю. После нещо остро я блъсна в носа. Беше пушек от пожара, който растеше бавно, засилваше се и идеше насам.

Страшен писък се изтръгна от гърдите й. Никой не й отвърна.

Децата се събудиха и скочиха разплакани. Тя ги прибра около полите си, като орлица орлетата си трепереща. По-малките две, които не можеха да стоят на краката си, тя взе на ръце. Излезе на чардака да надзърне дали не иде последната надежда. Гюлета едно по едно удряха с трясък стените, събаряха врати, плочи от покрива… Изправена с двете деца на ръце, тя извика с онова отчаяние, което внушава само близостта на смъртта:

— Мехмеде, Мехмеде, хубав Мехмеде! Мехмеде, Мехмеде, страшен челек! Де си да видиш твоята Гюла?

Тоя вопъл, отправен в пространството, не можеше да стигне по-далеч от сто крачки. Там, скрити в храстите, стояха султанските хора, които убиха Раю, и тя излезе още по-напред, с децата на ръце, почти изгубена в белия пушек, викна с още по-плътен, тревожен и разбит глас:

— Сердари, сеймени! Гърмете, трошете, колете! Само дечицата ми оставете, само тях не закачайте!

Никой не й отвърна. Целият конак бе загърнат в дим, докато от прозорците на горния етаж бликнаха огнени езици и черни кълба дим се мотаеха нагоре в синьото есенно небе…