Людмил Стоянов
Мехмед Синап (16) (Историята на един бунт)

Шестнадесета глава
Песента на байрака

Румелия, най-хубавият елмаз в короната на Стамбул, лежеше одимена, пуста, обрасла в тръни, безлюдна.

На Орта-Мезар във Филибе, в Куршум хан и на Джумаята търговците на кожи, на платове, папукчии и терзии, сарафи и продавачи на дребна стока един по един изскачаха от дюкяните си и се трупаха в тясната уличка, която водеше за Мараша. Какво беше се случило? В прашната августовска вечер, когато голите скалисти тепета изпущаха като гигантски пещи вълни от събрана през деня горещина, тоя пъстър човешки мравуняк се задъхваше да чуе телялина с важни политически новини.

Тъпанът отекваше в съседните улички с ниски папукчийски, терзийски и кожарски тезгяхи, с накичени на горния край снопове цървули, папуци, дрехи и калпаци и под тях — приведени млади чираци, които нямаха право да напущат работата току-тъй, без нужда. Но затуй калфите и господарите тичаха презглава. Нетърпима воня на щавено, на прогнило и осолено изпълваше въздуха, а долу между калдъръма течеше зеленикава и червеникава вода, също вмирисана, чиито изпарения бяха същинска отрова. Милиони мухи се въртяха на валма в пурпура на заника с глухо бръмчене, прилично на шум от подземни води. Викаха се един други:

— Хайде, Февзи ага, да чуем какво ново има по дунята. — Добре, чоджум, ама на, нали съм чурук…

Февзи ага по антерия, в дълги сини шалвари мяташе по-късия си крак напред, което даваше илюзия на бързина и изглеждаше, че не върви, а се търкаля. Отминаха го други, по-сръчни. Телялинът, застанал на една полусрутена стена, четеше дълго послание, което най-близко стоящите гълтаха жадно, а по-отдалечените слагаха длан на ухото си, за да чуят по-добре.

Гологлави, боси, с тънки потури, с изпити лица, взираха се в човека, който викаше. Дори в този прост телялин, когото по-важните аги биеха за нищо и никакво, тълпата виждаше нещо по-високо, различно от простолюдието, по-близко до недосегаемия свят, който се разпореждаше с живота й — пашите, бейовете, падишаха… Тя не беше достойна дори да погледне в лицата им…

Гласът звучеше провлачено, лениво, човекът често бъркаше думите, извратяваше смисъла, който слушателите сами оправяха. Често предизвикваше смях, който в същия миг се сподавяше, хората напрягаха слух, за да чуят по-добре — бяха потънали в работата си като в кладенец, искаха да чуят нещо ново, различно от всекидневното.

Телялинът съобщаваше кой селихтар колко бунтовници избил и как повечето от разбойнишките главатари се покорили на властта. Слушателите бяха в болшинството си гърци и евреи, които очакваха, че след тия радостни за царщината известия ще последват други, по-важни за тях — за данъчни облекчения, за новите права на раята, които, както казваха, падишахът подарил на своите поданици…

В треперещия в маранята въздух прелитаха отделни гласове, съвсем чужди на онова, което ставаше наоколо:

— Хаирсъзин! Крадец!

— Дръжте го! Избяга!

В навалицата тичаше презглава босо момче, на което никой не обърна внимание. В друго време цялата чаршия би се втурнала да гони крадеца, но сега това изглеждаше дребна работа. Момчето изтича надолу и изчезна в тесните улички.

Наблизо гърмеше ковачница, в съседния двор ковяха налбанти, скърцаше пронизително кола.

Тия главатари, които са изявили готовност да се покорят и покаят и които са се предали на властите, са Кара Хасан, Исаоглу с около 300 души въстаници, а главатарите Кара Феиз, Еминджик, Дженкчиоглу и Кара Мустафа са се предали с осемстотин души разбойници.

— Ааай! — бръмна кошерът на смълчаната навалица. Известието, че такива легендарни главатари като Кара Феиз, Еминджик и Кара Мустафа са сложили оръжие, порази и най-горещата фантазия… Та нали те бяха… не от плът, хвърковати юнаци, неуловими като вятъра… Смътно съжаление клъвна сърцето на простолюдието, като че бяха му отнели най-хубавата приказка. Цъкаха с език, махаха с ръце.

— Язък!

— Виж ти хора!

— Кара Мустафа! Да не очаква човек!

Някой запя:

Болен ми лежи Кара Мустафа,

болен ми лежи на смъртно легло…

— Брей, и тези излязоха пъзливци!

— Само Синап се държи! Аферим на Синапа! За него ни дума в царската бюрултия.

— Султанът ще го направи везирин, ще видите!

— Кой знае де ще му стърчи главата!

— Шшшшт!

И тъй, бяха се предали… Гласът на телялина отекваше пресипнал и глух, а новината, защото беше лоша, изглеждаше невероятна.

— А! — обади се къс, набит мъж, като слизаше от тезгяха на фурната. — Свърши, магарето.

— А ти, кир Костаки, вярваш ли ги тия неврели-некипели?

— Бошлаф! Вятър!

Кир Костаки се наведе и каза на съседа си с хитра усмивка:

— Ако има балами, нека вярват!

Тълпата се разотиваше. Тя беше недоволна, макар че тия събития я живо засягаха. Откакто бяха започнали движенията на хайтите, ето вече ред години пазарът бе замрял, нямаше никакъв алъш-вериш, търговията не вървеше, цялата царщина се тресеше като от страшна, невидима буря. Султан Селим — Аллах да му дава живот и здраве — не знаеше отде да започне, за да въведе мир и ред в държавата си. Тълпата беше недоволна още и затова че в тия известия имаше винаги голяма доза самохвалство. Някои от главатарите може да са разбити или да са се подчинили, но ясно беше също, че гладът и немотията като неизчерпаем извор даваше нови сили на бунта.

Двама души се скараха.

Те викаха високо, като се псуваха, и единият каза:

— Ей, запти ефенди, този, виждаш ли го, хвали бунтовниците.

— Аз? Не, ти ги хвалеше, куче краставо. Кой не знае, че си ятак на Синапа? Не му ли изпрати по-лани два товара пирони?

— А ти бе, мръсна твар, колко алтъна взе от Хасан Кьойли Исмаил от Конуш? А кой е Хасан Кьойли Исмаил? Баш бунтовник!

— Ще ти счупя главата!

— Аз такива бабаити в джоба си ги слагам!

Намесиха се отстрани.

— Хайде, хайде, и двамата сте една стока, ами да спи зло под камък.

Заптието слушаше разпрата и не обръщаше внимание. То гледаше апатично, как тълпата се пръскаше и как улицата бавно опустя. Хората се прибираха в прихлупените си тъмни дюкянчета и над ниските покриви легна предишната душна тишина.

 

 

… Край Джендемтепе, по пътя за Дермендере, се движеше самотен пътник с два коня, завързани един след друг и натоварени със стока. Пътникът беше възрастен, висок ахренин, — от тия, за които се казва обикновено „дингил — ахмак“, — вървеше бавно, хванал повода на предния кон и зацапал с боси крака в меката и лепкава прах.

При баждарницата спря — пред вратата чакаха две заптиета, които трябваше да проверят товара му.

— Амуджа, какво караш? — запита едното заптие.

— Гледайте, ефендилер, арпаджик. С това живеем ние, ахренете.

Наистина, торбите върху конете бяха пълни с млад лук. Това беше ясно.

— А тютюн имаш ли? — запита другото заптие.

— Намира се, ако е рекъл аллах.

И той подаде на двамата пазители на закона връзка нерязан тютюн, каза „със здраве“ и продължи, без да чака разрешение.

Чу се груб глас:

— Стой!

Муржу спря конете и се обърна.

Началство. По риза, с наметната куртка, гологлав:

— Какво караш? Джепане за Синапа, а?

Муржу се усмихна снизходително.

— Нито познавам кой е Синап, нито съм луд да карам джепане — решително каза той.

— А какво е?

— Проста работа — арпаджик. Къде нас не става, а трябва да се сади.

Той развърза чувала и бръкна дълбоко в него. Прибави:

— Ела, бръкни…

— Че няма да бъркам, няма да бъркам, но ти трябва да си знаеш работата. Почакай…

Той се обърна и влезе в баждарницата. Муржу стоя на един крак, после на друг. Чаушинът мълчеше.

„Какво иска мръсният читак?“ — мислеше Муржу. Един от заптиетата му намигна, като посочи вратата и тихо прошепна:

— Едно елпезе.

Муржу се удари по челото:

— Такава ли била…

Извади едно елпезе нерязан тютюн, жълт като злато, и го подаде на войника:

— За чауш — ефенди.

Муржу почака спокойно — познаваше нрава на турската полиция. Чеченският тютюн беше най-хубав и Муржу винаги носеше цели „елпезета“ — за „подаръци“ в учрежденията.

Най-сетне чаушинът се показа на вратата и строго каза:

— Ти какво чакаш! Хай да ти видя гърба!

Муржу подкара конете, като благославяше все пак „бакшиша“, с който човек можеше да се отърве от голямата беда. Срещаше пътници, кираджии и се здрависваше:

— Добра среща, амуджа!

Или отговаряше, след като запалваше цигара:

— Бог доброто, амуджа! Как е нагоре?

— Всичко е мирно и тихо — отвръщаше пътникът и продължаваше.

Лека вечерна омара тежеше над полето. Вдясно се тъмнееха върбите край Марица и спокойните води на реката стояха като сковани в зелените брегове.

В градините, в бахчите работеха хора, приведени, мълчаливи, прилични на добитък, кози, или крави. Не се чуваха песен, или смях. Само от време на време гласът на пъдарина, забелязал нещо не в ред, пронизваше тишината и дълго трептеше над полето.

Привечер човекът стигна полите на Родопа и потъна в зелената държава на боровите гори. Той вървя цяла нощ и едва късно вечерта на другия ден пред него се откри в далечината мощната и спокойно спяща снага на Машергидик.

Човекът си отдъхна. Дотук, той се движеше във вражеска страна. Оттук нататък беше у дома си — свободен като птица, като ястреб в гората. Доволен, че е минал благополучно вълчите ями на властта, той въздъхна с пълни гърди и запя полугласно:

Байрако червен, камътен,

къде щеш да се развяваш —

дали по Тунджа дълбока

или по суха Марица?

Байрако червен, камътен,

кой ще те носи най-напреж?

Кой ще те вдига високо?

Байрако червен, камътен,

кой ще до тебе да падне?

Кой ще се върне под тебе?

Човекът пееше и гласът му се поглъщаше от глухото ехо на гората и мълчанието на клисурите, дето бързи и пенливи потоци изцеждаха под зелени сводове своя несмълкаем ромон.

По-далеч от хората вълци, от хищниците властници, които хвърлят на робите малко надеждица, по-леко да заспят вечен сън… Песента се плъзгаше през горските пролуки и човекът бързаше, като я гонеше напред. Ето я славната Чеч, свободната земя, дето нямаше низами, нито люти сеймени, сердари и селехтарйи дето всеки беше господар у себе си и на главата си.

Той свирна с уста от удоволствие и недалеч през гъстата шума се обади друго подсвиркване. Тогава той спря конете и след малко по тясната скалиста пътека над него се смъкна млад опърпан ахренин.

— Ти ли си бре, Кафтане? — попита човекът и после добави: — Как са нашите?

Онзи се изопна, протегна ръце, като да бе лежал дълго.

— Всички са добре. А ти носиш ли, каквото ти е поръчано?

— Нося ами, как да не нося? Ти батя си Муржу за какво го мислиш?

— Знам те аз. Хайде, добре дошъл, карай нататък.

Човекът бутна конете и продължи. Когато стигна в Алакьой, беше вече тъмно. Конакът на Синапа се белееше между високите орехи и брястове. Човекът се запъти натам и скоро се изправи пред едни странични порти, дето веднага му отвориха.

— Муржу, Муржу — развикаха се отделни гласове. — Муржу е дошъл…

Муржу влезе в двора, разтовари конете и седна да чака под сайванта. Дойдоха още двама ахрене, изпразниха арпаджика и изпод него извадиха торби с барут и куршуми. После развързаха торбите и се ровеха с ръце в тях, като да бяха пълни с царевица или жито.

— Абре, Муржу, как можа да ги излъжеш тия келяви читаци? — питаше единият от ахренете. — Да бяха те хванали, щеше да намажеш въжето.

Муржу не отговори. Умората го беше надвила. Сложил глава до гредата, спеше дълбоко, свит на кълбо, докато над двора се изцъкляше небето и звездите трепкаха по него като синци.

Когато след време Синап слезе да види Муржу, казаха му, че спи. Той се наведе, чу хъркането му и каза:

— Нищо. Нека спи.

 

 

… В двора доведоха нисък човек, с червено лице, плешив. Гледаше плахо, под вежди. Беше облечен в дрипи, виждаха се голите му бедра.

Синап го спря и го изгледа.

Хората му приближиха.

— Какъв е тоя? — попита той.

— Чобан на Таушан бей, войводо — каза единият от водачите и добави: — Беят го изпраща да го затвориш. Изял две ярета, направил си хубав рамазан.

— Така ли? — и Синап изгледа крадеца с усмихнати очи. — Какво си направил бре, помако? Вярно ли е?

— Йок, ефендим, не е вярно.

Синап се намръщи.

— Ефендим не ми казвай, че само за това ще те затворя. Не съм ефенди, а челек като тебе. Ефендетата са други, те носят шалвари и чохени чепкени, скъпи памуци и бели чалми. Тяхната работа е да седят на меки миндери и от тази работа те най-много се изморяват. Какъв ефенди съм аз? Виж, ефенди е чорбаджията ти, Таушан бей. Дослукът ни с него не е голям, ама за това, дето си сторил, като си изял две ярета, пада ти се хубав бой.

Човекът гледаше откритото кръгло лице на Синапа с ясни очи и тънки, свити към края на устните татарски мустаци и недоумяваше — какъв е той? Не прилича на царски забитин, а всички го слушат, изпълняват волята му като на господар.

— Не съм откраднал яретата…

— Как не си? Тогава къде са? — попита Синап.

Пред погледа му за миг префуча сърдитата фигура на Метекса, който често го кореше за грехове като тоя. Той познаваше чобанското тегло, пустотата, глада в одимените кошари, когато изкушението на прясното печено месо е тъй голямо и неотвратимо… Чобанът се свиваше като от болки, сякаш искаше да предизвика състрадание. Синап го смъмри:

— Какво се свиваш като червей? Ние не ядем хора. Ти челек ли си или не си? Как ти е името?

— Янък…

— Янък?! — засмя се Синап, като гледаше рано посивялата му глава и изяденото от ветровете и влагата поостаряло лице. — Харен Янък, демек, пострадал… Е! Откраднал ли си яретата или не си?

— Йок, ефендим, не съм ги откраднал — ободри се човекът. — Аллах… — дигна той очи нагоре, като видя сърдития вид на Синапа.

— Ами?

— Паднаха, войводо, паднаха в дерето. Одрах ги, пратих хабер на бея да дойде да ги вземе, никой не дойде.

— Знам, че хляб не си имал, ами брашно имаше ли, брашно за качамак?

— Йок, кога виждаме хляб ние, чобаните…

Синап помисли един миг.

— Да те затворя, ще бъде грях. Да те пусна, няма да видиш бял ден от Таушан бей. Знам ги тия, дето имат много… Вземат и душата на сиромаха… Какво да те правя? Не си челек за изхвърляне. Искаш ли да останеш при мен в конака? Виждам, че си стар чобан, знаеш да държиш пушка… А нам ни трябват хора юнаци, че бой ще се бием с душмани — паши и бейове…

Човекът изтри с лакът потта от челото си, сякаш пред очите му се проясни, изправи се в цял ръст и твърдо каза:

— Харно, войводо, оставам… Ще ти служа с вяра и клетва.

— Ти само ме слушай… Аз не съм лош челек. Страхин! Кьорходжа! Дайте на челека дрехи да се облече и ручок да се нахрани!

После възседна своя Хороз и слезе надолу към реката, край къшлите и харманите — искаше да види още веднъж какво е родила земята. Беше ли тоя път по-щедра? Или както толкова пъти останала беше скъперница за децата си?