Людмил Стоянов
Мехмед Синап (14) (Историята на един бунт)

Четиринадесета глава
Съюзници

На другия ден Синап стана рано, каза да му оседлаят коня и като го възседна, тръгна със свитата си отвъд Карлък и отвъд Персенк, към земите на Кърджала. Конят му потъна в пяна.

В тия места не беше идвал. От времето, когато пасеше стадата на Метекса, бяха минали години и широките ливади, които пресичаше, поляните и скалистите клисури си приличаха в паметта му. Все му се струваше, че е минавал оттук. Отделни дървета му изглеждаха познати, шумът на реката и ехото на конските копита го оживиха.

Свобода! Тя му кимаше от всеки завой, от всеки връх, мамеше го като хубав сън. За нея му говореха песните на птиците, шепотът на тревата и дивната хубост на цветята.

Ето го царството на Еминджика, и то изгубено в усоите, непристъпно, потънало в тишина и волност.

Високо стърчаха стените на конака му с бойници и кули като крепост. Белееше се отдалеч в зеленото море на ливадите и горите.

Обадиха за пристигането на Синап.

Сам Еминджик слезе долу да посрещне госта.

Прегърнаха се и се целунаха.

Синап, едър и строен, с искрящи очи и изгоряло от слънцето лице, който сякаш държеше сполуката в ръцете си, и Еминджик, дребен турчин с жълта като восък кожа и хлътнали бузи, с хитър поглед — и двамата се гледаха, седнали един срещу друг в одаята сами. Като горски, вълци се душеха един друг, докато се опознаят, че са една порода. Еминджик се радваше на госта си — славата на Синапа гърмеше по цялото царство, стигнала беше дори до царския диван. Голяма почит му показа той и като го канеше на трапезата, рече отсечено:

— Заповядай, брате Синапе, бъди като у дома си и знай, че тази къща никога не е посрещала по-достоен мъж от тебе!

Синап не обичаше похвалите, затова отвърна просто:

— Виждам, че имаш широко сърце, брате Еминджик, и аз с радост ще седна на една трапеза с човек, който неведнъж е бранил сиромашия от бейски и пашовски зулуми.

Еминджик каза:

— Прав си, брате Синапе, и аз също те почитам като защитник на сиромашта.

— Чувам — каза Синап след кратка пауза, — че падишахът поискал мир от нас и пратил хора да преговарят. Какво знаеш ти по тази работа?

— Зная, че Кара Фейзията и сам Инджето минали на царева страна и се зачислили във войската. На добър им час, ние още не сме си свършили работата!

Еминджик удари с юмрук по коляното и продължи:

— Нас ни смятат за разбойници, защото храним гладния народ, а те са праведници, като обират и последната пара на сиромаха!

Синап се съгласи. Той се питаше само искрен ли е Еминджик? Той бе свикнал да се съмнява в хората и сега, като гледаше сухото бледо лице на кърджалийския главатар с дълга чибучка в уста и бяла копринена чалма на главата, мъчеше се да отгатне истинските му мисли. После Еминджик добави:

— Ние сме захванали тая давия с падишаха и трябва ли да я спечелим, или да умрем, но честно.

Седнал на дивана с нозе под себе си, той натърти на последната фраза и от тия думи Синап остана доволен.

Разговаряха дълго. Разговорът обикаляше все около бунта, гласовете ту се снишаваха като гора през буря, ту блясваха като светкавици в небето.

— Ако сме верни на думата си и ако работим общо и си помагаме, ние ще надвием в борбата — каза Синап, като погледна Еминджика с открития си, подкупващ поглед.

Еминджик дръпна дим от чибучката си и отвърна лениво:

— Да, брате Синапе, ние сме си сложили главата в торбата и трябва да вървим докрай. Ето ръката ми — дотрябва ли ти помощ, прати ми хабер и хората ми ще довтасат като орли. Бъди им началник и разполагай с тях като със свои хора.

Пиха ракия и ядоха отвара.

Привечер Синап замина успокоен. Той се провираше през дърветата на гората като елен и мислите му се бъркаха и отскачаха ту върху бледото като восък лице на Еминджик, ту върху Гюла и детето дори в моменти, когато конят му едва се държеше по перваза на страшни и бездънни пропасти.

Кулите на Топал Салих стърчаха в мирна зелена котловина, обградена с високи планински гребени. Бистра като кристал река протичаше през средата й, отгоре лежеше синьо небе с обли, меки линии на хоризонта.

Синап изсвири силно през гората.

Отвърна му същото пронизително изсвирване, като да беше ехо на първото.

Мярнаха се тук-там въоръжени хора, убедени, че идва приятел.

Пред къщата чакаше Топал Салих.

Дружината на Синапа мина през селото и спря на мегдана. Жени, старци и деца се трупаха край стените и плетищата и викаха:

— Да живееш, войводо! Аферим на Мехмед Синап! Бяха свои, ахрене — теглото им беше общо и радостите общи. Топал Салих посрещна Синапа като свой началник. Но Синап се държеше с него като с равен. Той му разказа за срещата с Еминджик, като прибави, че читакът не му вдъхва вяра.

— Ходил съм с Кара Фейзията, познавам Инджето — добави Синап. — Юнаци хора, кръвни врагове на падишаха. Еминджик — и той се вери и кълне, че ще държи докрай. Но може ли да му вярва челек? За ония се чува, че изменили, влезли в царската войска. На добър им час! — после добави: — Ние сме друго. Ние пазим радита. Трябва да се слушаме един друг, да си помагаме. И Еминджик казва същото, но как да вярваш на читак? Той е богат турчин, а богатият лесно се продава.

Топал Салих само слушаше.

Огромният му ръст с голяма бръсната глава почти опираше до тавана. Той размаха дълги ръце и каза:

— Слаба е царщината, аз да ти кажа, войводо. Ако ние се държим здраво, никой не може да ни бутне.

Синап му разправи съмненията си.

Топал Салих вярваше повече в Синапа, отколкото във всички султани, взети заедно. Но Синап знаеше, че има нещо по-силно от него — това е коварството на властта и страхът на народа. А какво имаше Салих, освен голи ръце? Неговата сила бяха стръмните дефилета и високите скали.

— Ти колко хора имаш? — попита той Топал Салиха.

— Триста души, готови за бой, но мога да изкарам още триста.

Синап се замисли. После каза, като се хвана за брадата:

— Малко са. Трябва да събереш барем хиляда пушки. Да си знаеш хората. Нека си работят кърската работа. Само като им дадеш знак, да знаят какво да правят.

Той му даде подробни наставления, на които Топал Салих отвърна с готовност:

— Като е за тебе, Мехмеде, и в огън отива челек.

— Не е само за мене, ами и за тебе — поправи го Синап. — За целия народ.

Простиха се, като се разцелуваха.

До късно Синап и хората му препускаха към неравната Чеч. Той беше нетърпелив. Струваше му се, че за тия два дни се е случило нещо важно, съдбоносно.

Нищо не беше се случило. Тежък покой, изтъкан от цветове, планински шумове и чист, прозрачен въздух, лежеше над земята.