Людмил Стоянов
Мехмед Синап (10) (Историята на един бунт)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Людмил Стоянов

Заглавие: Мехмед Синап

Издание: четвърто

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Николай Павлов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Елисавета Зорова

Художник: Петър Рашков; Кънчо Кънев

Коректор: Маргарита Бешкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1701

История

  1. — Добавяне

Десета глава
Опасността ражда смело

Името на Синапа се разчу навред и това, че бе нахранил цялата гладна Чеч, стана известно чак до морето, до Одрин и Цариград. Всички голи ахрене дигнаха глава, разбраха, че е дошло и тяхното време. Хайдамаци, бабаити, жадни за слава и почести, всички тъкмят чети, готвят се за походи и нахлуване в полетата. Събират се дружини, избират се главатари. Стягат се коне и мулета, леят се куршуми, коват се и се точат ножове… И всички бързат при Синапа, до него да се допитат, от него искат съвети. Той стана баш главатарят на всички хайти, да се знае и помни кой е Мехмед Синап.

Обикаляше из цялата Чеч. Влизаше в ниските колиби. В тесните, опушени одаи лежаха болни деца, увити в дрипи.

— Къде е майка им? Няма ли тук жив човек?

Събираха се жените. Той ги мъмреше, че не знаят да гледат децата си, затворили са ги в тия мръсни дупки, без въздух и слънце — може ли така? Грехота е от аллаха и от хората срамота.

Макар и да се бояха от него, обичаха го. Особено по-младите. Той им даваше възможност да покажат силата си, геройството си, бяха готови да дадат за него всичко, дори живота си.

Никой не му казваше това, но той го четеше в очите им. Слушаха го като по-голям брат, като баща и го слушаха с първа дума.

На синора на Чеч, там, гдето започваше нахията на чепеларския нахийски началник, той издигна кули, построи табии — за всеки случай. Не казваше ли той, че трябва да се държи сух барутът? Щом си дигнал ръка срещу падишаха, трябва да вървиш докрай.

Есента и зимата в цялото Чеч беше мирно. Не дойде никакъв царски чиновник, куриер или заптие. Никаква заповед от пашата или от Кара Ибрахим не смути тишината на заснежените села. Мисълта на Синапа летеше нататък, към градовете и пашовите сараи, дето сигурно говореха за него и му готвеха хубав капан. Но лошо си правят сметката — не е Синап от тия, дето лесно ще им се даде.

Събра младежите да ги учи на военно изкуство.

Тогава потрябва в Алакьой здание за казарма.

Синап даде заповед и зданието беше изградено.

Учиха се на талим, а после тия, които знаеха, учеха други — да знаят да се вардят от царската войска, да се бият и пазят свободата си.

Най-после той се замисли и за себе си.

Живееше в чужда къща, с чужди хора. Беше тясно, когато се събираха на общо обсъждане или на веселба.

— Трябва, братя ахрене, да направим висок конак, да го варосаме отвънка, да се вижда отдалеч. Та като го виждат отдалеч, всеки да си казва: „И ние сме хора!“.

Синап знаеше, че тайнствеността създава сила и че затворен във висок бял конак, той ще има повече власт и по-сигурно ще пази свободата на Чеч.

Той прати хабер по селата да се съберат добри майстори, че му е нужен висок конак, да пази народа от напаст. Конакът бе дигнат бърже, стотини коне и мулета стовариха камъни, плочи, дървета, тъй че когато падна първият сняг на Машергидик, конакът беше готов и Синап влезе в него, настани се и се огради с вардияни.

От конака се виждаха хълмовете, горите и високите върхове на непристъпната Чеч, клисурите и тесните планински пътеки, които водеха натам — в царството на насилието, на султанското безправие.

Той прати верни хора в Хюлбе за джепане — трябваше да е с ония там, големите разбойници? За тях той беше хайта, обирник на чуждо добро, враг на царщината, която те смятаха за своя и затова я бранеха с всички сили и средства. Някой ден току-виж над Соуджак се надвесил табор царска войска — трябваше да я посрещне достойно, та друг път да не смее царски субаш да покаже носа си в Чеч. По-нататък се виждаха ниските, заровени в земята села и колиби, пълни с окаян, гладен и окъсан народ, натиснат от грижи и болести. Наистина той им донесе хляб, но това решава ли въпроса? Трябваше злото да се чисти от корен, а затова трябваха много сили, воля и търпение. При тази мисъл Синап снемаше тънката си копринена чалма и изтриваше потта от лицето си. По сянката върху лицето му бързо отминаваше, в сърцето му бликваше ярост, плещите му се изправяха, погледът му просветляваше.

А като обикаляше из селата и пътищата, жените му викаха през оградите:

— Хубав ти конакът, войводо, само невеста си нямаш, живот да живееш!

Синап свиваше вежди, не отговаряше.

И какво можеше да каже? Той мислеше и за това, но потайно, мълчаливо. Дъщерята на Метекса беше пораснала — не беше я виждал отдавна. И какво им влиза в работа на тия женоря, има ли или няма невеста? Метекса е суров гяурин, богат и силен пред агите. С добро той няма да я даде, и то на Синапа, най-върлия царски душманин!

Понякога се усмихваше и на въпроса на някоя съсухрена баба, кога ще си намери хубава невеста, отговаряше неохотно:

— И то ще бъде, бабо, стига да е живот и здраве.

— Ех, тъй е, синко, живот и здраве като има, всичко се нарежда.

Обикаляше с дружината си селата на Чеч, събираше хората и им говореше за теглото на народа и за неговата сила — че без народа царщината е нищо, че ако той е слаб и немощен, слугите на падишаха смъкват от него и по две кожи.

— Право е, Синап, ти повече си видял, повече знаеш.

Слушаха го и му вярваха.

Той прие главатарството по право и по задължение, признат от всички като човек, който пръв е дръзнал и е сполучил напълно.

Съзнаваше и опасностите, но вярваше, че силата ще го пази, докато я има. Силата му — това беше народът, който той спаси от гладна смърт, който го обикаляше от всички страни и сякаш го пазеше от всяко зло.

Той се радваше, че и други тръгват по неговия път и че скоро цялата нахия се изпълни с бунтовни байраци: славната Чеч беше под негов байрак, Доспатско — под байрака на Дертли Мехмед, Дьовленско — под байрака на Топал Салих, Ахачелебийско — под байрака на Аджи ага. Еминджик, приятел на Синапа, предвождаше турците кърджалии.

Но както правоверните отиват в Мека на общение с пророка, тъй бунтовниците от другите байраци идваха на Машергидик на съвещание със Синапа. Синап ги напътствуваше къде да ударят, даваше им подробни наставления и искаше те да бъдат изпълнени.

В Кестенджик на Мала Богородица се събра хоро. За първи път от толкова време! Младите гяурки пееха тъжно, провлечено — такива са техните песни, песни на робство и неволя. Но в очите блесна надежда, по страните се изписа руменина.

По харманите се чу глъч. Събираха се тлаки и седенки да ронят царевица, да чукат боб.

По мегданите се гонеха деца, трупаха се на тумби, играеха на челик.

И самата земя, и тя като че се съживи! Есента се бавеше, дърветата стояха зелени, ливадите дочакаха втора коситба. Небето се издигаше високо, синьо и прозрачно, обгърнало широките рамене на хълмовете, цяло засмяно.

Настана чудно време, свободно и безгрижно. Хората се промениха. Като имаха жито и хляб за децата си, всичкото си време можеха да посветят на Синапа. Бяха готови за него да влязат в огъня. Та с Метекса ли нямаше той да се разправи?