John Galsworthy
A Knight

Джон Голсуърти
Рицарьтъ

I

At Monte Carlo, in the spring of the year 189-, I used to notice an old fellow in a grey suit and sunburnt straw hat with a black ribbon. Every morning at eleven o’clock, he would come down to the Place, followed by a brindled German boarhound, walk once or twice round it, and seat himself on a bench facing the casino. There he would remain in the sun, with his straw hat tilted forward, his thin legs apart, his brown hands crossed between them, and the dog’s nose resting on his knee. After an hour or more he would get up, and, stooping a little from the waist, walk slowly round the Place and return up hill. Just before three, he would come down again in the same clothes and go into the casino, leaving the dog outside.

One afternoon, moved by curiosity, I followed him. He passed through the hall without looking at the gambling-rooms, and went into the concert. It became my habit after that to watch for him. When he sat in the Place I could see him from the window of my room. The chief puzzle to me was the matter of his nationality.

His lean, short face had a skin so burnt that it looked like leather; his jaw was long and prominent, his chin pointed, and he had hollows in his cheeks. There were wrinkles across his forehead; his eyes were brown; and little white moustaches were brushed up from the corners of his lips. The back of his head bulged out above the lines of his lean neck and high, sharp shoulders; his grey hair was cropped quite close. In the Marseilles buffet, on the journey out, I had met an Englishman, almost his counterpart in features—but somehow very different! This old fellow had nothing of the other’s alert, autocratic self-sufficiency. He was quiet and undemonstrative, without looking, as it were, insulated against shocks and foreign substances. He was certainly no Frenchman. His eyes, indeed, were brown, but hazel-brown, and gentle—not the red-brown sensual eye of the Frenchman. An American? But was ever an American so passive? A German? His moustache was certainly brushed up, but in a modest, almost pathetic way, not in the least Teutonic. Nothing seemed to fit him. I gave him up, and named him “the Cosmopolitan.”

Leaving at the end of April, I forgot him altogether. In the same month, however, of the following year I was again at Monte Carlo, and going one day to the concert found myself seated next this same old fellow. The orchestra was playing Meyerbeer’s “Prophete,” and my neighbour was asleep, snoring softly. He was dressed in the same grey suit, with the same straw hat (or one exactly like it) on his knees, and his hands crossed above it. Sleep had not disfigured him—his little white moustache was still brushed up, his lips closed; a very good and gentle expression hovered on his face. A curved mark showed on his right temple, the scar of a cut on the side of his neck, and his left hand was covered by an old glove, the little finger of which was empty. He woke up when the march was over and brisked up his moustache.

The next thing on the programme was a little thing by Poise from Le joli Gilles, played by Mons. Corsanego on the violin. Happening to glance at my old neighbour, I saw a tear caught in the hollow of his cheek, and another just leaving the corner of his eye; there was a faint smile on his lips. Then came an interval; and while orchestra and audience were resting, I asked him if he were fond of music. He looked up without distrust, bowed, and answered in a thin, gentle voice: “Certainly. I know nothing about it, play no instrument, could never sing a note; but fond of it! Who would not be?” His English was correct enough, but with an emphasis not quite American nor quite foreign. I ventured to remark that he did not care for Meyerbeer. He smiled.

“Ah!” he said, “I was asleep? Too bad of me. He is a little noisy—I know so little about music. There is Bach, for instance. Would you believe it, he gives me no pleasure? A great misfortune to be no musician!” He shook his head.

I murmured, “Bach is too elevating for you perhaps.”

“To me,” he answered, “any music I like is elevating. People say some music has a bad effect on them. I never found any music that gave me a bad thought—no—no—quite the opposite; only sometimes, as you see, I go to sleep. But what a lovely instrument the violin!” A faint flush came on his parched cheeks. “The human soul that has left the body. A curious thing, distant bugles at night have given me the same feeling.” The orchestra was now coming back, and, folding his hands, my neighbour turned his eyes towards them. When the concert was over we came out together. Waiting at the entrance was his dog.

“You have a beautiful dog!”

“Ah! yes, Freda, mia cara, da su mano!” The dog squatted on her haunches, and lifted her paw in the vague, bored way of big dogs when requested to perform civilities. She was a lovely creature—the purest brindle, without a speck of white, and free from the unbalanced look of most dogs of her breed.

“Basta! basta!” He turned to me apologetically. “We have agreed to speak Italian; in that way I keep up the language; astonishing the number of things that dog will understand!” I was about to take my leave, when he asked if I would walk a little way with him—“If you are free, that is.” We went up the street with Freda on the far side of her master.

“Do you never ‘play’ here?” I asked him.

“Play? No. It must be very interesting; most exciting, but as a matter of fact, I can’t afford it. If one has very little, one is too nervous.”

He had stopped in front of a small hairdresser’s shop. “I live here,” he said, raising his hat again. “Au revoir!—unless I can offer you a glass of tea. It’s all ready. Come! I’ve brought you out of your way; give me the pleasure!”

I have never met a man so free from all self-consciousness, and yet so delicate and diffident the combination is a rare one. We went up a steep staircase to a room on the second floor. My companion threw the shutters open, setting all the flies buzzing. The top of a plane-tree was on a level with the window, and all its little brown balls were dancing, quite close, in the wind. As he had promised, an urn was hissing on a table; there was also a small brown teapot, some sugar, slices of lemon, and glasses. A bed, washstand, cupboard, tin trunk, two chairs, and a small rug were all the furniture. Above the bed a sword in a leather sheath was suspended from two nails. The photograph of a girl stood on the closed stove. My host went to the cupboard and produced a bottle, a glass, and a second spoon. When the cork was drawn, the scent of rum escaped into the air. He sniffed at it and dropped a teaspoonful into both glasses.

“This is a trick I learned from the Russians after Plevna; they had my little finger, so I deserved something in exchange.” He looked round; his eyes, his whole face, seemed to twinkle. “I assure you it was worth it—makes all the difference. Try!” He poured off the tea.

“Had you a sympathy with the Turks?”

“The weaker side—” He paused abruptly, then added: “But it was not that.” Over his face innumerable crow’s-feet had suddenly appeared, his eyes twitched; he went on hurriedly, “I had to find something to do just then—it was necessary.” He stared into his glass; and it was some time before I ventured to ask if he had seen much fighting.

“Yes,” he replied gravely, “nearly twenty years altogether; I was one of Garibaldi’s Mille in ’60.”

“Surely you are not Italian?”

He leaned forward with his hands on his knees. “I was in Genoa at that time learning banking; Garibaldi was a wonderful man! One could not help it.” He spoke quite simply. “You might say it was like seeing a little man stand up to a ring of great hulking fellows; I went, just as you would have gone, if you’d been there. I was not long with them—our war began; I had to go back home.” He said this as if there had been but one war since the world began. “In ’60,” he mused, “till ’65. Just think of it! The poor country. Why, in my State, South Carolina—I was through it all—nobody could be spared there—we were one to three.”

“I suppose you have a love of fighting?”

“H’m!” he said, as if considering the idea for the first time. “Sometimes I fought for a living, and sometimes—because I was obliged; one must try to be a gentleman. But won’t you have some more?”

I refused more tea and took my leave, carrying away with me a picture of the old fellow looking down from the top of the steep staircase, one hand pressed to his back, the other twisting up those little white moustaches, and murmuring, “Take care, my dear sir, there’s a step there at the corner.”

“To be a gentleman!” I repeated in the street, causing an old French lady to drop her parasol, so that for about two minutes we stood bowing and smiling to each other, then separated full of the best feeling.

II

A week later I found myself again seated next him at a concert. In the meantime I had seen him now and then, but only in passing. He seemed depressed. The corners of his lips were tightened, his tanned cheeks had a greyish tinge, his eyes were restless; and, between two numbers of the programme, he murmured, tapping his fingers on his hat, “Do you ever have bad days? Yes? Not pleasant, are they?”

Then something occurred from which all that I have to tell you followed. There came into the concert-hall the heroine of one of those romances, crimes, follies, or irregularities, call it what you will, which had just attracted the “world’s” stare. She passed us with her partner, and sat down in a chair a few rows to our right. She kept turning her head round, and at every turn I caught the gleam of her uneasy eyes. Some one behind us said: “The brazen baggage!”

My companion turned full round, and glared at whoever it was who had spoken. The change in him was quite remarkable. His lips were drawn back from his teeth; he frowned; the scar on his temple had reddened.

“Ah!” he said to me. “The hue and cry! Contemptible! How I hate it! But you wouldn’t understand—!” he broke off, and slowly regained his usual air of self-obliteration; he even seemed ashamed, and began trying to brush his moustaches higher than ever, as if aware that his heat had robbed them of neatness.

“I’m not myself, when I speak of such matters,” he said suddenly; and began reading his programme, holding it upside down. A minute later, however, he said in a peculiar voice: “There are people to be found who object to vivisecting animals; but the vivisection of a woman, who minds that? Will you tell me it’s right, that because of some tragedy like this—believe me, it is always a tragedy—we should hunt down a woman? That her fellow-women should make an outcast of her? That we, who are men, should make a prey of her? If I thought that....” Again he broke off, staring very hard in front of him. “It is we who make them what they are; and even if that is not so—why! if I thought there was a woman in the world I could not take my hat off to—I—I—couldn’t sleep at night.” He got up from his seat, put on his old straw hat with trembling fingers, and, without a glance back, went out, stumbling over the chair-legs.

I sat there, horribly disturbed; the words, “One must try to be a gentleman!” haunting me. When I came out, he was standing by the entrance with one hand on his hip and the other on his dog. In that attitude of waiting he was such a patient figure; the sun glared down and showed the threadbare nature of his clothes and the thinness of his brown hands, with their long fingers and nails yellow from tobacco. Seeing me he came up the steps again, and raised his hat.

“I am glad to have caught you; please forget all that.” I asked if he would do me the honour of dining at my hotel.

“Dine?” he repeated with the sort of smile a child gives if you offer him a box of soldiers; “with the greatest pleasure. I seldom dine out, but I think I can muster up a coat. Yes—yes—and at what time shall I come? At half-past seven, and your hotel is—? Good! I shall be there. Freda, mia cara, you will be alone this evening. You do not smoke caporal, I fear. I find it fairly good; though it has too much bite.” He walked off with Freda, puffing at his thin roll of caporal.

Once or twice he stopped, as if bewildered or beset by some sudden doubt or memory; and every time he stopped, Freda licked his hand. They disappeared round the corner of the street, and I went to my hotel to see about dinner. On the way I met Jules le Ferrier, and asked him to come too.

“My faith, yes!” he said, with the rosy pessimism characteristic of the French editor. “Man must dine!”

At half-past six we assembled. My “Cosmopolitan” was in an old frock-coat braided round the edges, buttoned high and tight, defining more than ever the sharp lines of his shoulders and the slight kink of his back; he had brought with him, too, a dark-peaked cap of military shape, which he had evidently selected as more fitting to the coat than a straw hat. He smelled slightly of some herb.

We sat down to dinner, and did not rise for two hours. He was a charming guest, praised everything he ate—not with commonplaces, but in words that made you feel it had given him real pleasure. At first, whenever Jules made one of his caustic remarks, he looked quite pained, but suddenly seemed to make up his mind that it was bark, not bite; and then at each of them he would turn to me and say, “Aha! that’s good—isn’t it?” With every glass of wine he became more gentle and more genial, sitting very upright, and tightly buttoned-in; while the little white wings of his moustache seemed about to leave him for a better world.

In spite of the most leading questions, however, we could not get him to talk about himself, for even Jules, most cynical of men, had recognised that he was a hero of romance. He would answer gently and precisely, and then sit twisting his moustaches, perfectly unconscious that we wanted more. Presently, as the wine went a little to his head, his thin, high voice grew thinner, his cheeks became flushed, his eyes brighter; at the end of dinner he said: “I hope I have not been noisy.”

We assured him that he had not been noisy enough. “You’re laughing at me,” he answered. “Surely I’ve been talking all the time!”

“Mon Dieu!” said Jules, “we have been looking for some fables of your wars; but nothing—nothing, not enough to feed a frog!”

The old fellow looked troubled.

“To be sure!” he mused. “Let me think! there is that about Colhoun at Gettysburg; and there’s the story of Garibaldi and the Miller.” He plunged into a tale, not at all about himself, which would have been extremely dull, but for the conviction in his eyes, and the way he stopped and commented. “So you see,” he ended, “that’s the sort of man Garibaldi was! I could tell you another tale of him.” Catching an introspective look in Jules’s eye, however, I proposed taking our cigars over to the cafe opposite.

“Delightful!” the old fellow said: “We shall have a band and the fresh air, and clear consciences for our cigars. I cannot like this smoking in a room where there are ladies dining.”

He walked out in front of us, smoking with an air of great enjoyment. Jules, glowing above his candid shirt and waistcoat, whispered to me, “Mon cher Georges, how he is good!” then sighed, and added darkly: “The poor man!”

We sat down at a little table. Close by, the branches of a plane-tree rustled faintly; their leaves hung lifeless, speckled like the breasts of birds, or black against the sky; then, caught by the breeze, fluttered suddenly.

The old fellow sat, with head thrown back, a smile on his face, coming now and then out of his enchanted dreams to drink coffee, answer our questions, or hum the tune that the band was playing. The ash of his cigar grew very long. One of those bizarre figures in Oriental garb, who, night after night, offer their doubtful wares at a great price, appeared in the white glare of a lamp, looked with a furtive smile at his face, and glided back, discomfited by its unconsciousness. It was a night for dreams! A faint, half-eastern scent in the air, of black tobacco and spice; few people as yet at the little tables, the waiters leisurely, the band soft! What was he dreaming of, that old fellow, whose cigar-ash grew so long? Of youth, of his battles, of those things that must be done by those who try to be gentlemen; perhaps only of his dinner; anyway of something gilded in vague fashion as the light was gilding the branches of the plane-tree.

Jules pulled my sleeve: “He sleeps.” He had smilingly dropped off; the cigar-ash—that feathery tower of his dreams—had broken and fallen on his sleeve. He awoke, and fell to dusting it.

The little tables round us began to fill. One of the bandsmen played a czardas on the czymbal. Two young Frenchmen, talking loudly, sat down at the adjoining table. They were discussing the lady who had been at the concert that afternoon.

“It’s a bet,” said one of them, “but there’s the present man. I take three weeks, that’s enough ‘elle est declassee; ce n’est que le premier pas—’”

My old friend’s cigar fell on the table. “Monsieur,” he stammered, “you speak of a lady so, in a public place?”

The young man stared at him. “Who is this person?” he said to his companion.

My guest took up Jules’s glove that lay on the table; before either of us could raise a finger, he had swung it in the speaker’s face. “Enough!” he said, and, dropping the glove, walked away.

We all jumped to our feet. I left Jules and hurried after him. His face was grim, his eyes those of a creature who has been struck on a raw place. He made a movement of his fingers which said plainly. “Leave me, if you please!”

I went back to the cafe. The two young men had disappeared, so had Jules, but everything else was going on just as before; the bandsman still twanging out his czardas; the waiters serving drinks; the orientals trying to sell their carpets. I paid the bill, sought out the manager, and apologised. He shrugged his shoulders, smiled and said: “An eccentric, your friend, nicht wahr?” Could he tell me where M. Le Ferrier was? He could not. I left to look for Jules; could not find him, and returned to my hotel disgusted. I was sorry for my old guest, but vexed with him too; what business had he to carry his Quixotism to such an unpleasant length? I tried to read. Eleven o’clock struck; the casino disgorged a stream of people; the Place seemed fuller of life than ever; then slowly it grew empty and quite dark. The whim seized me to go out. It was a still night, very warm, very black. On one of the seats a man and woman sat embraced, on another a girl was sobbing, on a third—strange sight—a priest dozed. I became aware of some one at my side; it was my old guest.

“If you are not too tired,” he said, “can you give me ten minutes?”

“Certainly; will you come in?”

“No, no; let us go down to the Terrace. I shan’t keep you long.”

He did not speak again till we reached a seat above the pigeon-shooting grounds; there, in a darkness denser for the string of lights still burning in the town, we sat down.

“I owe you an apology,” he said; “first in the afternoon, then again this evening—your guest—your friend’s glove! I have behaved as no gentleman should.” He was leaning forward with his hands on the handle of a stick. His voice sounded broken and disturbed.

“Oh!” I muttered. “It’s nothing!”

“You are very good,” he sighed; “but I feel that I must explain. I consider I owe this to you, but I must tell you I should not have the courage if it were not for another reason. You see I have no friend.” He looked at me with an uncertain smile. I bowed, and a minute or two later he began....

III

“You will excuse me if I go back rather far. It was in ’74, when I had been ill with Cuban fever. To keep me alive they had put me on board a ship at Santiago, and at the end of the voyage I found myself in London. I had very little money; I knew nobody. I tell you, sir, there are times when it’s hard for a fighting man to get anything to do. People would say to me: ‘Afraid we’ve nothing for a man like you in our business.’ I tried people of all sorts; but it was true—I had been fighting here and there since ’60, I wasn’t fit for anything—” He shook his head. “In the South, before the war, they had a saying, I remember, about a dog and a soldier having the same value. But all this has nothing to do with what I have to tell you.” He sighed again and went on, moistening his lips: “I was walking along the Strand one day, very disheartened, when I heard my name called. It’s a queer thing, that, in a strange street. By the way,” he put in with dry ceremony, “you don’t know my name, I think: it is Brune—Roger Brune. At first I did not recognise the person who called me. He had just got off an omnibus—a square-shouldered man with heavy moustaches, and round spectacles. But when he shook my hand I knew him at once. He was a man called Dalton, who was taken prisoner at Gettysburg; one of you Englishmen who came to fight with us—a major in the regiment where I was captain. We were comrades during two campaigns. If I had been his brother he couldn’t have seemed more pleased to see me. He took me into a bar for the sake of old times. The drink went to my head, and by the time we reached Trafalgar Square I was quite unable to walk. He made me sit down on a bench. I was in fact—drunk. It’s disgraceful to be drunk, but there was some excuse. Now I tell you, sir” (all through his story he was always making use of that expression, it seemed to infuse fresh spirit into him, to help his memory in obscure places, to give him the mastery of his emotions; it was like the piece of paper a nervous man holds in his hand to help him through a speech), “there never was a man with a finer soul than my friend Dalton. He was not clever, though he had read much; and sometimes perhaps he was too fond of talking. But he was a gentleman; he listened to me as if I had been a child; he was not ashamed of me—and it takes a gentleman not to be ashamed of a drunken man in the streets of London; God knows what things I said to him while we were sitting there! He took me to his home and put me to bed himself; for I was down again with fever.” He stopped, turned slightly from me, and put his hand up to his brow. “Well, then it was, sir, that I first saw her. I am not a poet and I cannot tell you what she seemed to me. I was delirious, but I always knew when she was there. I had dreams of sunshine and cornfields, of dancing waves at sea, young trees—never the same dreams, never anything for long together; and when I had my senses I was afraid to say so for fear she would go away. She’d be in the corner of the room, with her hair hanging about her neck, a bright gold colour; she never worked and never read, but sat and talked to herself in a whisper, or looked at me for a long time together out of her blue eyes, a little frown between them, and her upper lip closed firm on her lower lip, where she had an uneven tooth. When her father came, she’d jump up and hang on to his neck until he groaned, then run away, but presently come stealing back on tiptoe. I used to listen for her footsteps on the stairs, then the knock, the door flung back or opened quietly—you never could tell which; and her voice, with a little lisp, ‘Are you better today, Mr. Brune? What funny things you say when you’re delirious! Father says you’ve been in heaps of battles!’”

He got up, paced restlessly to and fro, and sat down again. “I remember every word as if it were yesterday, all the things she said, and did; I’ve had a long time to think them over, you see. Well, I must tell you, the first morning that I was able to get up, I missed her. Dalton came in her place, and I asked him where she was. ‘My dear fellow,’ he answered, ‘I’ve sent Eilie away to her old nurse’s inn down on the river; she’s better there at this time of year.’ We looked at each other, and I saw that he had sent her away because he didn’t trust me. I was hurt by this. Illness spoils one. He was right, he was quite right, for all he knew about me was that I could fight and had got drunk; but I am very quick-tempered. I made up my mind at once to leave him. But I was too weak—he had to put me to bed again. The very next morning he came and proposed that I should go into partnership with him. He kept a fencing-school and pistol-gallery. It seemed like the finger of God; and perhaps it was—who knows?” He fell into a reverie, and taking out his caporal, rolled himself a cigarette; having lighted it, he went on suddenly: “There, in the room above the school, we used to sit in the evenings, one on each side of the grate. The room was on the second floor, I remember, with two windows, and a view of nothing but the houses opposite. The furniture was covered up with chintz. The things on the bookshelf were never disturbed, they were Eilie’s—half-broken cases with butterflies, a dead frog in a bottle, a horse-shoe covered with tinfoil, some shells too, and a cardboard box with three speckled eggs in it, and these words written on the lid: ‘Missel-thrush from Lucy’s tree—second family, only one blown.’” He smoked fiercely, with puffs that were like sharp sighs.

“Dalton was wrapped up in her. He was never tired of talking to me about her, and I was never tired of hearing. We had a number of pupils; but in the evening when we sat there, smoking—our talk would sooner or later—come round to her. Her bedroom opened out of that sitting—room; he took me in once and showed me a narrow little room the width of a passage, fresh and white, with a photograph of her mother above the bed, and an empty basket for a dog or cat.” He broke off with a vexed air, and resumed sternly, as if trying to bind himself to the narration of his more important facts: “She was then fifteen—her mother had been dead twelve years—a beautiful, face, her mother’s; it had been her death that sent Dalton to fight with us. Well, sir, one day in August, very hot weather, he proposed a run into the country, and who should meet us on the platform when we arrived but Eilie, in a blue sun-bonnet and frock—flax blue, her favourite colour. I was angry with Dalton for not telling me that we should see her; my clothes were not quite—my hair wanted cutting. It was black then, sir,” he added, tracing a pattern in the darkness with his stick. “She had a little donkey-cart; she drove, and, while we walked one on each side, she kept looking at me from under her sunbonnet. I must tell you that she never laughed—her eyes danced, her cheeks would go pink, and her hair shake about on her neck, but she never laughed. Her old nurse, Lucy, a very broad, good woman, had married the proprietor of the inn in the village there. I have never seen anything like that inn: sweetbriar up to the roof! And the scent—I am very susceptible to scents!” His head drooped, and the cigarette fell from his hand. A train passing beneath sent up a shower of sparks. He started, and went on: “We had our lunch in the parlour—I remember that room very well, for I spent the happiest days of my life afterwards in that inn.... We went into a meadow after lunch, and my friend Dalton fell asleep. A wonderful thing happened then. Eilie whispered to me, ‘Let’s have a jolly time.’ She took me for the most glorious walk. The river was close by. A lovely stream, your river Thames, so calm and broad; it is like the spirit of your people. I was bewitched; I forgot my friend, I thought of nothing but how to keep her to myself. It was such a day! There are days that are the devil’s, but that was truly one of God’s. She took me to a little pond under an elm-tree, and we dragged it, we two, an hour, for a kind of tiny red worm to feed some creature that she had. We found them in the mud, and while she was bending over, the curls got in her eyes. If you could have seen her then, I think, sir, you would have said she was like the first sight of spring.... We had tea afterwards, all together, in the long grass under some fruit-trees. If I had the knack of words, there are things that I could say.” He bent, as though in deference to those unspoken memories. “Twilight came on while we were sitting there. A wonderful thing is twilight in the country! It became time for us to go. There was an avenue of trees close by—like a church with a window at the end, where golden light came through. I walked up and down it with her. ‘Will you come again?’ she whispered, and suddenly she lifted up her face to be kissed. I kissed her as if she were a little child. And when we said good-bye, her eyes were looking at me across her father’s shoulder, with surprise and sorrow in them. ‘Why do you go away?’ they seemed to say.... But I must tell you,” he went on hurriedly, “of a thing that happened before we had gone a hundred yards. We were smoking our pipes, and I, thinking of her—when out she sprang from the hedge and stood in front of us. Dalton cried out, ‘What are you here for again, you mad girl?’ She rushed up to him and hugged him; but when she looked at me, her face was quite different—careless, defiant, as one might say—it hurt me. I couldn’t understand it, and what one doesn’t understand frightens one.”

IV

“Time went on. There was no swordsman, or pistol-shot like me in London, they said. We had as many pupils as we liked—it was the only part of my life when I have been able to save money. I had no chance to spend it. We gave lessons all day, and in the evening were too tired to go out. That year I had the misfortune to lose my dear mother. I became a rich man—yes, sir, at that time I must have had not less than six hundred a year.

“It was a long time before I saw Eilie again. She went abroad to Dresden with her father’s sister to learn French and German. It was in the autumn of 1875 when she came back to us. She was seventeen then—a beautiful young creature.” He paused, as if to gather his forces for description, and went on.

“Tall, as a young tree, with eyes like the sky. I would not say she was perfect, but her imperfections were beautiful to me. What is it makes you love—ah! sir, that is very hidden and mysterious. She had never lost the trick of closing her lips tightly when she remembered her uneven tooth. You may say that was vanity, but in a young girl—and which of us is not vain, eh? ‘Old men and maidens, young men and children!’

“As I said, she came back to London to her little room, and in the evenings was always ready with our tea. You mustn’t suppose she was housewifely; there is something in me that never admired housewifeliness—a fine quality, no doubt, still—” He sighed.

“No,” he resumed, “Eilie was not like that, for she was never quite the same two days together. I told you her eyes were like the sky—that was true of all of her. In one thing, however, at that time, she always seemed the same—in love for her father. For me! I don’t know what I should have expected; but my presence seemed to have the effect of making her dumb; I would catch her looking at me with a frown, and then, as if to make up to her own nature—and a more loving nature never came into this world, that I shall maintain to my dying day—she would go to her father and kiss him. When I talked with him she pretended not to notice, but I could see her face grow cold and stubborn. I am not quick; and it was a long time before I understood that she was jealous, she wanted him all to herself. I’ve often wondered how she could be his daughter, for he was the very soul of justice and a slow man too—and she was as quick as a bird. For a long time after I saw her dislike of me, I refused to believe it—if one does not want to believe a thing there are always reasons why it should not seem true, at least so it is with me, and I suppose with all selfish men.

“I spent evening after evening there, when, if I had not thought only of myself, I should have kept away. But one day I could no longer be blind.

“It was a Sunday in February. I always had an invitation on Sundays to dine with them in the middle of the day. There was no one in the sitting-room; but the door of Eilie’s bedroom was open. I heard her voice: ‘That man, always that man!’ It was enough for me, I went down again without coming in, and walked about all day.

“For three weeks I kept away. To the school of course I came as usual, but not upstairs. I don’t know what I told Dalton—it did not signify what you told him, he always had a theory of his own, and was persuaded of its truth—a very single-minded man, sir.

“But now I come to the most wonderful days of my life. It was an early spring that year. I had fallen away already from my resolution, and used to slink up—seldom, it’s true—and spend the evening with them as before. One afternoon I came up to the sitting-room; the light was failing—it was warm, and the windows were open. In the air was that feeling which comes to you once a year, in the spring, no matter where you may be, in a crowded street, or alone in a forest; only once—a feeling like—but I cannot describe it.

“Eilie was sitting there. If you don’t know, sir, I can’t tell you what it means to be near the woman one loves. She was leaning on the windowsill, staring down into the street. It was as though she might be looking out for some one. I stood, hardly breathing. She turned her head, and saw me. Her eyes were strange. They seemed to ask me a question. But I couldn’t have spoken for the world. I can’t tell you what I felt—I dared not speak, or think, or hope. I have been in nineteen battles—several times in positions of some danger, when the lifting of a finger perhaps meant death; but I have never felt what I was feeling at that moment. I knew something was coming; and I was paralysed with terror lest it should not come!” He drew a long breath.

“The servant came in with a light and broke the spell. All that night I lay awake and thought of how she had looked at me, with the colour coming slowly up in her cheeks—

“It was three days before I plucked up courage to go again; and then I felt her eyes on me at once—she was making a ‘cat’s cradle’ with a bit of string, but I could see them stealing up from her hands to my face. And she went wandering about the room, fingering at everything. When her father called out: ‘What’s the matter with you, Elie?’ she stared at him like a child caught doing wrong. I looked straight at her then, she tried to look at me, but she couldn’t; and a minute later she went out of the room. God knows what sort of nonsense I talked—I was too happy.

“Then began our love. I can’t tell you of that time. Often and often Dalton said to me: ‘What’s come to the child? Nothing I can do pleases her.’ All the love she had given him was now for me; but he was too simple and straight to see what was going on. How many times haven’t I felt criminal towards him! But when you’re happy, with the tide in your favour, you become a coward at once....”

V

“Well, sir,” he went on, “we were married on her eighteenth birthday. It was a long time before Dalton became aware of our love. But one day he said to me with a very grave look:

“‘Eilie has told me, Brune; I forbid it. She’s too young, and you’re—too old!’ I was then forty-five, my hair as black and thick as a rook’s feathers, and I was strong and active. I answered him: ‘We shall be married within a month!’ We parted in anger. It was a May night, and I walked out far into the country. There’s no remedy for anger, or, indeed, for anything, so fine as walking. Once I stopped—it was on a common, without a house or light, and the stars shining like jewels. I was hot from walking, I could feel the blood boiling in my veins—I said to myself ‘Old, are you?’ And I laughed like a fool. It was the thought of losing her—I wished to believe myself angry, but really I was afraid; fear and anger in me are very much the same. A friend of mine, a bit of a poet, sir, once called them ‘the two black wings of self.’ And so they are, so they are...! The next morning I went to Dalton again, and somehow I made him yield. I’m not a philosopher, but it has often seemed to me that no benefit can come to us in this life without an equal loss somewhere, but does that stop us? No, sir, not often....

“We were married on the 30th of June 1876, in the parish church. The only people present were Dalton, Lucy, and Lucy’s husband—a big, red-faced fellow, with blue eyes and a golden beard parted in two. It had been arranged that we should spend the honeymoon down at their inn on the river. My wife, Dalton and I, went to a restaurant for lunch. She was dressed in grey, the colour of a pigeon’s feathers.” He paused, leaning forward over the crutch handle of his stick; trying to conjure up, no doubt, that long-ago image of his young bride in her dress “the colour of a pigeon’s feathers,” with her blue eyes and yellow hair, the little frown between her brows, the firmly shut red lips, opening to speak the words, “For better, for worse, for richer, for poorer, in sickness and in health.”

“At that time, sir,” he went on suddenly, “I was a bit of a dandy. I wore, I remember, a blue frock-coat, with white trousers, and a grey top hat. Even now I should always prefer to be well dressed....

“We had an excellent lunch, and drank Veuve Clicquot, a wine that you cannot get in these days! Dalton came with us to the railway station. I can’t bear partings; and yet, they must come.

“That evening we walked out in the cool under the aspen-trees. What should I remember in all my life if not that night—the young bullocks snuffling in the gateways—the campion flowers all lighted up along the hedges—the moon with a halo-bats, too, in and out among the stems, and the shadows of the cottages as black and soft as that sea down there. For a long time we stood on the river-bank beneath a lime-tree. The scent of the lime flowers! A man can only endure about half his joy; about half his sorrow. Lucy and her husband,” he went on, presently, “his name was Frank Tor—a man like an old Viking, who ate nothing but milk, bread, and fruit—were very good to us! It was like Paradise in that inn—though the commissariat, I am bound to say, was limited. The sweetbriar grew round our bedroom windows; when the breeze blew the leaves across the opening—it was like a bath of perfume. Eilie grew as brown as a gipsy while we were there. I don’t think any man could have loved her more than I did. But there were times when my heart stood still; it didn’t seem as if she understood how much I loved her. One day, I remember, she coaxed me to take her camping. We drifted down-stream all the afternoon, and in the evening pulled into the reeds under the willow-boughs and lit a fire for her to cook by—though, as a matter of fact, our provisions were cooked already—but you know how it is; all the romance was in having a real fire. ‘We won’t pretend,’ she kept saying. While we were eating our supper a hare came to our clearing—a big fellow—how surprised he looked! ‘The tall hare,’ Eilie called him. After that we sat by the ashes and watched the shadows, till at last she roamed away from me. The time went very slowly; I got up to look for her. It was past sundown. I called and called. It was a long time before I found her—and she was like a wild thing, hot and flushed, her pretty frock torn, her hands and face scratched, her hair down, like some beautiful creature of the woods. If one loves, a little thing will scare one. I didn’t think she had noticed my fright; but when we got back to the boat she threw her arms round my neck, and said, ‘I won’t ever leave you again!’

“Once in the night I woke—a water-hen was crying, and in the moonlight a kingfisher flew across. The wonder on the river—the wonder of the moon and trees, the soft bright mist, the stillness! It was like another world, peaceful, enchanted, far holier than ours. It seemed like a vision of the thoughts that come to one—how seldom! and go if one tries to grasp them. Magic—poetry-sacred!” He was silent a minute, then went on in a wistful voice: “I looked at her, sleeping like a child, with her hair loose, and her lips apart, and I thought: ‘God do so to me, if ever I bring her pain!’ How was I to understand her? the mystery and innocence of her soul! The river has had all my light and all my darkness, the happiest days, and the hours when I’ve despaired; and I like to think of it, for, you know, in time bitter memories fade, only the good remain.... Yet the good have their own pain, a different kind of aching, for we shall never get them back. Sir,” he said, turning to me with a faint smile, “it’s no use crying over spilt milk.... In the neighbourhood of Lucy’s inn, the Rose and Maybush—Can you imagine a prettier name? I have been all over the world, and nowhere found names so pretty as in the English country. There, too, every blade of grass; and flower, has a kind of pride about it; knows it will be cared for; and all the roads, trees, and cottages, seem to be certain that they will live for ever.... But I was going to tell you: Half a mile from the inn was a quiet old house which we used to call the ‘Convent’—though I believe it was a farm. We spent many afternoons there, trespassing in the orchard—Eilie was fond of trespassing; if there were a long way round across somebody else’s property, she would always take it. We spent our last afternoon in that orchard, lying in the long grass. I was reading Childe Harold for the first time—a wonderful, a memorable poem! I was at that passage—the bull-fight—you remember:

“‘Thrice sounds the clarion; lo! the signal falls,

The din expands, and expectation mute’

—“when suddenly Eilie said: ‘Suppose I were to leave off loving you?’ It was as if some one had struck me in the face. I jumped up, and tried to take her in my arms, but she slipped away; then she turned, and began laughing softly. I laughed too. I don’t know why....”

VI

“We went back to London the next day; we lived quite close to the school, and about five days a week Dalton came to dine with us. He would have come every day, if he had not been the sort of man who refuses to consult his own pleasure. We had more pupils than ever. In my leisure I taught my wife to fence. I have never seen any one so lithe and quick; or so beautiful as she looked in her fencing dress, with embroidered shoes.

“I was completely happy. When a man has obtained his desire he becomes careless and self-satisfied; I was watchful, however, for I knew that I was naturally a selfish man. I studied to arrange my time and save my money, to give her as much pleasure as I could. What she loved best in the world just then was riding. I bought a horse for her, and in the evenings of the spring and summer we rode together; but when it was too dark to go out late, she would ride alone, great distances, sometimes spend the whole day in the saddle, and come back so tired she could hardly walk upstairs—I can’t say that I liked that. It made me nervous, she was so headlong—but I didn’t think it right to interfere with her. I had a good deal of anxiety about money, for though I worked hard and made more than ever, there never seemed enough. I was anxious to save—I hoped, of course—but we had no child, and this was a trouble to me. She grew more beautiful than ever, and I think was happy. Has it ever struck you that each one of us lives on the edge of a volcano? There is, I imagine, no one who has not some affection or interest so strong that he counts the rest for nothing, beside it. No doubt a man may live his life through without discovering that. But some of us—! I am not complaining; what is—is.” He pulled the cap lower over his eyes, and clutched his hands firmly on the top of his stick. He was like a man who rushes his horse at some hopeless fence, unwilling to give himself time, for fear of craning at the last moment. “In the spring of ’78, a new pupil came to me, a young man of twenty-one who was destined for the army. I took a fancy to him, and did my best to turn him into a good swordsman; but there was a kind of perverse recklessness in him; for a few minutes one would make a great impression, then he would grow utterly careless. ‘Francis,’ I would say, ‘if I were you I should be ashamed.’ ‘Mr. Brune,’ he would answer, ‘why should I be ashamed? I didn’t make myself.’ God knows, I wish to do him justice, he had a heart—one day he drove up in a cab, and brought in his poor dog, who had been run over, and was dying: For half an hour he shut himself up with its body, we could hear him sobbing like a child; he came out with his eyes all red, and cried: ‘I know where to find the brute who drove over him,’ and off he rushed. He had beautiful Italian eyes; a slight figure, not very tall; dark hair, a little dark moustache; and his lips were always a trifle parted—it was that, and his walk, and the way he drooped his eyelids, which gave him a peculiar, soft, proud look. I used to tell him that he’d never make a soldier! ‘Oh!’ he’d answer, ‘that’ll be all right when the time comes! He believed in a kind of luck that was to do everything for him, when the time came. One day he came in as I was giving Eilie her lesson. This was the first time they saw each other. After that he came more often, and sometimes stayed to dinner with us. I won’t deny, sir, that I was glad to welcome him; I thought it good for Eilie. Can there be anything more odious,” he burst out, “than such a self-complacent blindness? There are people who say, ‘Poor man, he had such faith!’ Faith, sir! Conceit! I was a fool—in this world one pays for folly....

“The summer came; and one Saturday in early June, Eilie, I, and Francis—I won’t tell you his other name—went riding. The night had been wet; there was no dust, and presently the sun came out—a glorious day! We rode a long way. About seven o’clock we started back-slowly, for it was still hot, and there was all the cool of night before us. It was nine o’clock when we came to Richmond Park. A grand place, Richmond Park; and in that half-light wonderful, the deer moving so softly, you might have thought they were spirits. We were silent too—great trees have that effect on me....

“Who can say when changes come? Like a shift of the wind, the old passes, the new is on you. I am telling you now of a change like that. Without a sign of warning, Eilie put her horse into a gallop. ‘What are you doing?’ I shouted. She looked back with a smile, then he dashed past me too. A hornet might have stung them both: they galloped over fallen trees, under low hanging branches, up hill and down. I had to watch that madness! My horse was not so fast. I rode like a demon; but fell far behind. I am not a man who takes things quietly. When I came up with them at last, I could not speak for rage. They were riding side by side, the reins on the horses’ necks, looking in each other’s faces. ‘You should take care,’ I said. ‘Care!’ she cried; ‘life is not all taking care!’ My anger left me. I dropped behind, as grooms ride behind their mistresses.... Jealousy! No torture is so ceaseless or so black.... In those minutes a hundred things came up in me—a hundred memories, true, untrue, what do I know? My soul was poisoned. I tried to reason with myself. It was absurd to think such things! It was unmanly.... Even if it were true, one should try to be a gentleman! But I found myself laughing; yes, sir, laughing at that word.” He spoke faster, as if pouring his heart out not to a live listener, but to the night. “I could not sleep that night. To lie near her with those thoughts in my brain was impossible! I made an excuse, and sat up with some papers. The hardest thing in life is to see a thing coming and be able to do nothing to prevent it. What could I do? Have you noticed how people may become utter strangers without a word? It only needs a thought.... The very next day she said: ‘I want to go to Lucy’s.’ ‘Alone?’ ‘Yes.’ I had made up my mind by then that she must do just as she wished. Perhaps I acted wrongly; I do not know what one ought to do in such a case; but before she went I said to her: ‘Eilie, what is it?’ ‘I don’t know,’ she answered; and I kissed her—that was all.... A month passed; I wrote to her nearly every day, and I had short letters from her, telling me very little of herself. Dalton was a torture to me, for I could not tell him; he had a conviction that she was going to become a mother. ‘Ah, Brune!’ he said, ‘my poor wife was just like that.’ Life, sir, is a somewhat ironical affair...! He—I find it hard to speak his name—came to the school two or three times a week. I used to think I saw a change, a purpose growing up through his recklessness; there seemed a violence in him as if he chafed against my blade. I had a kind of joy in feeling I had the mastery, and could toss the iron out of his hand any minute like a straw. I was ashamed, and yet I gloried in it. Jealousy is a low thing, sir—a low, base thing! When he asked me where my wife was, I told him; I was too proud to hide it. Soon after that he came no more to the school.

“One morning, when I could bear it no longer, I wrote, and said I was coming down. I would not force myself on her, but I asked her to meet me in the orchard of the old house we called the Convent. I asked her to be there at four o’clock. It has always been my belief that a man must neither beg anything of a woman, nor force anything from her. Women are generous—they will give you what they can. I sealed my letter, and posted it myself. All the way down I kept on saying to myself, ‘She must come—surely she will come!’”

VII

“I was in high spirits, but the next moment trembled like a man with ague. I reached the orchard before my time. She was not there. You know what it is like to wait? I stood still and listened; I went to the point whence I could see farthest; I said to myself, ‘A watched pot never boils; if I don’t look for her she will come.’ I walked up and down with my eyes on the ground. The sickness of it! A hundred times I took out my watch.... Perhaps it was fast, perhaps hers was slow—I can’t tell you a thousandth part of my hopes and fears. There was a spring of water, in one corner. I sat beside it, and thought of the last time I had been there—and something seemed to burst in me. It was five o’clock before I lost all hope; there comes a time when you’re glad that hope is dead, it means rest. ‘That’s over,’ you say, ‘now I can act.’ But what was I to do? I lay down with my face to the ground; when one’s in trouble, it’s the only thing that helps—something to press against and cling to that can’t give way. I lay there for two hours, knowing all the time that I should play the coward. At seven o’clock I left the orchard and went towards the inn; I had broken my word, but I felt happy.... I should see her—and, sir, nothing—nothing seemed to matter beside that. Tor was in the garden snipping at his roses. He came up, and I could see that he couldn’t look me in the face. ‘Where’s my wife?’ I said. He answered, ‘Let’s get Lucy.’ I ran indoors. Lucy met me with two letters; the first—my own—unopened; and the second, this:

“‘I have left you. You were good to me, but now—it is no use.

“EILIE.’”

“She told me that a boy had brought a letter for my wife the day before, from a young gentleman in a boat. When Lucy delivered it she asked, ‘Who is he, Miss Eilie? What will Mr. Brune say?’ My wife looked at her angrily, but gave her no answer—and all that day she never spoke. In the evening she was gone, leaving this note on the bed.... Lucy cried as if her heart would break. I took her by the shoulders and put her from the room; I couldn’t bear the noise. I sat down and tried to think. While I was sitting there Tor came in with a letter. It was written on the notepaper of an inn twelve miles up the river: these were the words.

“‘Eilie is mine. I am ready to meet you where you like.’”

He went on with a painful evenness of speech. “When I read those words, I had only one thought—to reach them; I ran down to the river, and chose out the lightest boat. Just as I was starting, Tor came running. ‘You dropped this letter, sir,’ he said. ‘Two pair of arms are better than one.’ He came into the boat. I took the sculls and I pulled out into the stream. I pulled like a madman; and that great man, with his bare arms crossed, was like a huge, tawny bull sitting there opposite me. Presently he took my place, and I took the rudder lines. I could see his chest, covered with hair, heaving up and down, it gave me a sort of comfort—it meant that we were getting nearer. Then it grew dark, there was no moon, I could barely see the bank; there’s something in the dark which drives one into oneself. People tell you there comes a moment when your nature is decided—‘saved’ or ‘lost’ as they call it—for good or evil. That is not true, your self is always with you, and cannot be altered; but, sir, I believe that in a time of agony one finds out what are the things one can do, and what are those one cannot. You get to know yourself, that’s all. And so it was with me. Every thought and memory and passion was so clear and strong! I wanted to kill him. I wanted to kill myself. But her—no! We are taught that we possess our wives, body and soul, we are brought up in that faith, we are commanded to believe it—but when I was face to face with it, those words had no meaning; that belief, those commands, they were without meaning to me, they were—vile. Oh yes, I wanted to find comfort in them, I wanted to hold on to them—but I couldn’t. You may force a body; how can you force a soul? No, no—cowardly! But I wanted to—I wanted to kill him and force her to come back to me! And then, suddenly, I felt as if I were pressing right on the most secret nerve of my heart. I seemed to see her face, white and quivering, as if I’d stamped my heel on it. They say this world is ruled by force; it may be true—I know I have a weak spot in me.... I couldn’t bear it. At last I Jumped to my feet and shouted out, ‘Turn the boat round!’ Tor looked up at me as if I had gone mad. And I had gone mad. I seized the boat-hook and threatened him; I called him fearful names. ‘Sir,’ he said, ‘I don’t take such names from any one!’ ‘You’ll take them from me,’ I shouted; ‘turn the boat round, you idiot, you hound, you fish!...’ I have a terrible temper, a perfect curse to me. He seemed amazed, even frightened; he sat down again suddenly and pulled the boat round. I fell on the seat, and hid my face. I believe the moon came up; there must have been a mist too, for I was cold as death. In this life, sir, we cannot hide our faces—but by degrees the pain of wounds grows less. Some will have it that such blows are mortal; it is not so. Time is merciful.

“In the early morning I went back to London. I had fever on me—and was delirious. I dare say I should have killed myself if I had not been so used to weapons—they and I were too old friends, I suppose—I can’t explain. It was a long while before I was up and about. Dalton nursed me through it; his great heavy moustache had grown quite white. We never mentioned her; what was the good? There were things to settle of course, the lawyer—this was unspeakably distasteful to me. I told him it was to be as she wished, but the fellow would come to me, with his—there, I don’t want to be unkind. I wished him to say it was my fault, but he said—I remember his smile now—he said, that was impossible, would be seen through, talked of collusion—I don’t understand these things, and what’s more, I can’t bear them, they are—dirty.

“Two years later, when I had come back to London, after the Russo-Turkish war, I received a letter from her. I have it here.” He took an old, yellow sheet of paper out of a leathern pocketbook, spread it in his fingers, and sat staring at it. For some minutes he did not speak.

“In the autumn of that same year she died in childbirth. He had deserted her. Fortunately for him, he was killed on the Indian frontier, that very year. If she had lived she would have been thirty-two next June; not a great age.... I know I am what they call a crank; doctors will tell you that you can’t be cured of a bad illness, and be the same man again. If you are bent, to force yourself straight must leave you weak in another place. I must and will think well of women—everything done, and everything said against them is a stone on her dead body. Could you sit, and listen to it?” As though driven by his own question, he rose, and paced up and down. He came back to the seat at last.

“That, sir, is the reason of my behaviour this afternoon, and again this evening. You have been so kind, I wanted!—wanted to tell you. She had a little daughter—Lucy has her now. My friend Dalton is dead; there would have been no difficulty about money, but, I am sorry to say, that he was swindled—disgracefully. It fell to me to administer his affairs—he never knew it, but he died penniless; he had trusted some wretched fellows—had an idea they would make his fortune. As I very soon found, they had ruined him. It was impossible to let Lucy—such a dear woman—bear that burden. I have tried to make provision; but, you see,” he took hold of my sleeve, “I, too, have not been fortunate; in fact, it’s difficult to save a great deal out of L 190 a year; but the capital is perfectly safe—and I get L 47, 10s. a quarter, paid on the nail. I have often been tempted to reinvest at a greater rate of interest, but I’ve never dared. Anyway, there are no debts—I’ve been obliged to make a rule not to buy what I couldn’t pay for on the spot.... Now I am really plaguing you—but I wanted to tell you—in case—anything should happen to me.” He seemed to take a sudden scare, stiffened, twisted his moustache, and muttering, “Your great kindness! Shall never forget!” turned hurriedly away.

He vanished; his footsteps, and the tap of his stick grew fainter and fainter. They died out. He was gone. Suddenly I got up and hastened after him. I soon stopped—what was there to say?

VIII

The following day I was obliged to go to Nice, and did not return till midnight. The porter told me that Jules le Ferrier had been to see me. The next morning, while I was still in bed, the door was opened, and Jules appeared. His face was very pale; and the moment he stood still drops of perspiration began coursing down his cheeks.

“Georges!” he said, “he is dead. There, there! How stupid you look! My man is packing. I have half an hour before the train; my evidence shall come from Italy. I have done my part, the rest is for you. Why did you have that dinner? The Don Quixote! The idiot! The poor man! Don’t move! Have you a cigar? Listen! When you followed him, I followed the other two. My infernal curiosity! Can you conceive a greater folly? How fast they walked, those two! feeling their cheeks, as if he had struck them both, you know; it was funny. They soon saw me, for their eyes were all round about their heads; they had the mark of a glove on their cheeks.” The colour began to come back, into Jules’s face; he gesticulated with his cigar and became more and more dramatic. “They waited for me. ‘Tiens!’ said one, ‘this gentleman was with him. My friend’s name is M. Le Baron de—-. The man who struck him was an odd-looking person; kindly inform me whether it is possible for my friend to meet him?’ Eh!” commented Jules, “he was offensive! Was it for me to give our dignity away? ‘Perfectly, monsieur!’ I answered. ‘In that case,’ he said, ‘please give me his name and address.... I could not remember his name, and as for the address, I never knew it...!’ I reflected. ‘That,’ I said, ‘I am unable to do, for special reasons.’ ‘Aha!’ he said, ‘reasons that will prevent our fighting him, I suppose?’ ‘On the contrary,’ I said. ‘I will convey your request to him; I may mention that I have heard he is the best swordsman and pistol-shot in Europe. Good-night!’ I wished to give them something to dream of, you understand.... Patience, my dear! Patience! I was, coming to you, but I thought I would let them sleep on it—there was plenty of time! But yesterday morning I came into the Place, and there he was on the bench, with a big dog. I declare to you he blushed like a young girl. ‘Sir,’ he said, ‘I was hoping to meet you; last evening I made a great disturbance. I took an unpardonable liberty’—and he put in my hand an envelope. My friend, what do you suppose it contained—a pair of gloves! Senor Don Punctilioso, hein? He was the devil, this friend of yours; he fascinated me with his gentle eyes and his white moustachettes, his humility, his flames—poor man...! I told him I had been asked to take him a challenge. ‘If anything comes of it,’ I said, ‘make use of me!’ ‘Is that so?’ he said. ‘I am most grateful for your kind offer. Let me see—it is so long since I fought a duel. The sooner it’s over the better. Could you arrange to-morrow morning? Weapons? Yes; let them choose.’ You see, my friend, there was no hanging back here; nous voila en train.”

Jules took out his watch. “I have sixteen minutes. It is lucky for you that you were away yesterday, or you would be in my shoes now. I fixed the place, right hand of the road to Roquebrune, just by the railway cutting, and the time—five-thirty of the morning. It was arranged that I should call for him. Disgusting hour; I have not been up so early since I fought Jacques Tirbaut in ’85. At five o’clock I found him ready and drinking tea with rum in it—singular man! he made me have some too, brrr! He was shaved, and dressed in that old frock-coat. His great dog jumped into the carriage, but he bade her get out, took her paws on his shoulders, and whispered in her ear some Italian words; a charm, hein! and back she went, the tail between the legs. We drove slowly, so as not to shake his arm. He was more gay than I. All the way he talked to me of you: how kind you were! how good you had been to him! ‘You do not speak of yourself!’ I said. ‘Have you no friends, nothing to say? Sometimes an accident will happen!’ ‘Oh!’ he answered, ‘there is no danger; but if by any chance—well, there is a letter in my pocket.’ ‘And if you should kill him?’ I said. ‘But I shall not,’ he answered slyly: ‘do you think I am going to fire at him? No, no; he is too young.’ ‘But,’ I said, ‘I—’I am not going to stand that!’ ‘Yes,’ he replied, ‘I owe him a shot; but there is no danger—not the least danger.’ We had arrived; already they were there. Ah bah! You know the preliminaries, the politeness—this duelling, you know, it is absurd, after all. We placed them at twenty paces. It is not a bad place. There are pine-trees round, and rocks; at that hour it was cool and grey as a church. I handed him the pistol. How can I describe him to you, standing there, smoothing the barrel with his fingers! ‘What a beautiful thing a good pistol!’ he said. ‘Only a fool or a madman throws away his life,’ I said. ‘Certainly,’ he replied, ‘certainly; but there is no danger,’ and he regarded me, raising his moustachette.

“There they stood then, back to back, with the mouths of their pistols to the sky. ‘Un!’ I cried, ‘deux! tirez!’ They turned, I saw the smoke of his shot go straight up like a prayer; his pistol dropped. I ran to him. He looked surprised, put out his hand, and fell into my arms. He was dead. Those fools came running up. ‘What is it?’ cried one. I made him a bow. ‘As you see,’ I said; ‘you have made a pretty shot. My friend fired in the air. Messieurs, you had better breakfast in Italy.’ We carried him to the carriage, and covered him with a rug; the others drove for the frontier. I brought him to his room. Here is his letter.” Jules stopped; tears were running down his face. “He is dead; I have closed his eyes. Look here, you know, we are all of us cads—it is the rule; but this—this, perhaps, was the exception.” And without another word he rushed away....

Outside the old fellow’s lodging a dismounted cocher was standing disconsolate in the sun. “How was I to know they were going to fight a duel?” he burst out on seeing me. “He had white hair—I call you to witness he had white hair. This is bad for me: they will ravish my licence. Aha! you will see—this is bad for me!” I gave him the slip and found my way upstairs. The old fellow was alone, lying on the bed, his feet covered with a rug as if he might feel cold; his eyes were closed, but in this sleep of death, he still had that air of faint surprise. At full length, watching the bed intently, Freda lay, as she lay nightly when he was really asleep. The shutters were half open; the room still smelt slightly of rum. I stood for a long time looking at the face: the little white fans of moustache brushed upwards even in death, the hollows in his cheeks, the quiet of his figure; he was like some old knight.... The dog broke the spell. She sat up, and resting her paws on the bed, licked his face. I went downstairs—I couldn’t bear to hear her howl. This was his letter to me, written in a pointed handwriting:

“MY DEAR SIR,—Should you read this, I shall be gone. I am ashamed to trouble you—a man should surely manage so as not to give trouble; and yet I believe you will not consider me importunate. If, then, you will pick up the pieces of an old fellow, I ask you to have my sword, the letter enclosed in this, and the photograph that stands on the stove buried with me. My will and the acknowledgments of my property are between the leaves of the Byron in my tin chest; they should go to Lucy Tor—address thereon. Perhaps you will do me the honour to retain for yourself any of my books that may give you pleasure. In the Pilgrim’s Progress you will find some excellent recipes for Turkish coffee, Italian and Spanish dishes, and washing wounds. The landlady’s daughter speaks Italian, and she would, I know, like to have Freda; the poor dog will miss me. I have read of old Indian warriors taking their horses and dogs with them to the happy hunting-grounds. Freda would come—noble animals are dogs! She eats once a day—a good large meal—and requires much salt. If you have animals of your own, sir, don’t forget—all animals require salt. I have no debts, thank God! The money in my pockets would bury me decently—not that there is any danger. And I am ashamed to weary you with details—the least a man can do is not to make a fuss—and yet he must be found ready.—Sir, with profound gratitude, your servant,

“ROGER BRUNE.”

Everything was as he had said. The photograph on the stove was that of a young girl of nineteen or twenty, dressed in an old-fashioned style, with hair gathered backward in a knot. The eyes gazed at you with a little frown, the lips were tightly closed; the expression of the face was eager, quick, wilful, and, above all, young.

The tin trunk was scented with dry fragments of some herb, the history of which in that trunk man knoweth not.... There were a few clothes, but very few, all older than those he usually wore. Besides the Byron and Pilgrim’s Progress were Scott’s Quentin Durward, Captain Marryat’s Midshipman Easy, a pocket Testament, and a long and frightfully stiff book on the art of fortifying towns, much thumbed, and bearing date 1863. By far the most interesting thing I found, however, was a diary, kept down to the preceding Christmas. It was a pathetic document, full of calculations of the price of meals; resolutions to be careful over this or that; doubts whether he must not give up smoking; sentences of fear that Freda had not enough to eat. It appeared that he had tried to live on ninety pounds a year, and send the other hundred pounds home to Lucy for the child; in this struggle he was always failing, having to send less than the amount—the entries showed that this was a nightmare to him. The last words, written on Christmas Day, were these “What is the use of writing this, since it records nothing but failure!”

The landlady’s daughter and myself were at the funeral. The same afternoon I went into the concert-room, where I had spoken to him first. When I came out Freda was lying at the entrance, looking into the faces of every one that passed, and sniffing idly at their heels. Close by the landlady’s daughter hovered, a biscuit in her hand, and a puzzled, sorry look on her face.

I

Въ Монте Карло, презъ пролѣтьта на 189… година, често забелязвахъ единъ старъ човѣкъ въ сивъ костюмъ и съ изгорѣла отъ слънцето сламена шапка съ черна панделка. Всѣка сутринь въ единадесеть часа той слизаше на площада, следванъ отъ една пъстра германска хрътка, обикаляше го веднажъ или два пѫти и сѣдаше на една пейка срещу казиното. Той оставаше тамъ на слънце, нахлупилъ сламената си шапка напредъ, разкрачилъ тънкитѣ си крака, скръстилъ между тѣхъ мургавитѣ си рѫце, докато кучето облѣгаше муцуната си на колѣното му. Следъ единъ часъ или повече той ставаше, приведенъ малко въ кръста, обикаляше бавно площада и се връщаше пакъ горе на хълма. Точно преди три часа той пакъ слизаше долу, облѣченъ въ сѫщитѣ дрехи, и влизаше въ казиното, като оставяше кучето отвънъ.

Единъ следобѣдъ, подтикванъ отъ любопитство, азъ го последвахъ. Той мина презъ хола, безъ да поглежда къмъ игралнитѣ зали, и влѣзе въ концертната зала. Следъ това ми стана навикъ да го следя. Когато той седѣше на площада, азъ можехъ да го виждамъ отъ прозореца на стаята си. Главната загадка за менъ бѣше неговата националность.

Кожата на неговото сухо, слабо лице бѣше тъй обгорѣла, че приличаше на щавена кожа; челюститѣ му бѣха дълги и изпъкнали, брадичката — заострена, а бузитѣ му бѣха хлътнали. По челото му имаше бръчки; очитѣ му бѣха кестеняви; малки бѣли мустачки бѣха засукани нагоре откъмъ ѫглитѣ на устнитѣ му. Задната часть на главата му стърчеше надъ линията на неговата слаба шия и високи, остро очертани рамене; сивата му коса бѣше съвсемъ низко остригана.

Въ Марсилския бюфетъ, когато пѫтувахъ за насамъ, азъ бѣхъ срещналъ единъ англичанинъ, който по чертитѣ на лицето си бѣше почти негово копие — и все пакъ бѣше нѣкакъ си твърде различенъ! Този старъ човѣкъ нѣмаше у себе си нищо отъ будното, автократично самочувство на другия. Той бѣше спокоенъ и недемонстративенъ, безъ да изглежда, въ всѣки случай, неподатливъ на уплаха и чужди влияния. Той положително не бѣше френецъ. Очитѣ му, наистина, бѣха кестеняви, но лѣщниково-кестеняви и благородни — това не бѣха онѣзи червено-кестеняви чувствени очи на френцитѣ. Американецъ? Но нима единъ американецъ би могълъ изобщо да бѫде тъй пасивенъ? Германецъ? Неговитѣ мустаци бѣха, действително, засукани нагоре, но по нѣкакъвъ скроменъ, почти патетиченъ начинъ, съвсемъ не по тевтонски. Никоя народность не изглеждаше да подхожда за него. Престанахъ да се занимавамъ съ него и го наричахъ на присмѣхъ „космополитътъ“.

Когато заминавахъ въ края на априлъ, съвсемъ бѣхъ го забравилъ. Презъ сѫщия месецъ на следната година, обаче, азъ бѣхъ пакъ въ Монте Карло и като отидохъ единъ день на концерта, видѣхъ, че съмъ седналъ до сѫщия този старъ човѣкъ. Оркестърътъ свирѣше Майерберговия „Пророкъ“ и моятъ съседъ бѣше заспалъ и тихо хъркаше. Той бѣше облѣченъ въ сѫщитѣ сиви дрехи и на колѣната си бѣше сложилъ сѫщата сламена шапка (или съвсемъ подобна на нея), а рѫцетѣ му бѣха скръстени надъ нея. Съньтъ не бѣше промѣнилъ физиономията му — неговитѣ малки, бѣли мустачки все още бѣха засукани нагоре, устнитѣ му бѣха стистнати; единъ много добъръ и благороденъ изразъ бѣше изписанъ на лицето му. Единъ закривенъ белегъ личеше на дѣсното му слѣпо око, отъ страна на шията му имаше следа отъ порѣзване, а на лѣвата му рѫка бѣше надѣната една стара рѫкавица, малкиятъ пръстъ на която бѣше празенъ. Той се събуди, когато маршътъ се свърши и засука нагоре мустацитѣ си.

Следниятъ номеръ на програмата бѣше малка пиеска отъ Поазъ изъ „Хубавиятъ Жилъ“, свирена на цигулка отъ монсеньоръ Корсанего. Като хвърлихъ случайно погледъ къмъ своя старъ съседъ, видѣхъ една сълза, която се бѣше задържала на хлътналата му буза, а друга токущо напущаше ѫгъла на едното му око; на устнитѣ му имаше слаба усмивка. Сетне имаше пауза и докато оркестрътъ и публиката си почиваха, азъ го попитахъ дали обича музиката. Той вдигна погледъ безъ недовѣрчивость, приведенъ, и отговори съ слабъ, благороденъ гласъ:

— Разбира се! Азъ не разбирамъ нищо отъ музика, не свиря на никакъвъ инструментъ, не мога да изпѣя нито една нота, но — обичамъ я! Кой би могълъ да не я обича?

Неговиятъ английски езикъ бѣше достатъчно правиленъ, но съ единъ акцентъ не съвсемъ американски и не съвсемъ чужденски. Осмѣлихъ се да забележа, че той не е обръщалъ внимание на Майербергъ.

Той се усмихна.

— Ахъ, — каза той, — заспалъ ли бѣхъ? Това е много лошо у мене. Той е малко твърде шуменъ — азъ разбирамъ толкова малко отъ музика. Ето Бахъ, напримѣръ. Бихте ли повѣрвали, че той не ми доставя никакво удоволствие? Голѣмо нещастие е, да не си музикаленъ!

Азъ промълвихъ:

— Бахъ е много възвишенъ за васъ, може би.

— За мене, — отговори той, — всѣка музика, която обичамъ, е възвишена. Нѣкои хора казватъ, че нѣкои музикални парчета имъ действуватъ лошо. Азъ никога не съмъ чувалъ музика, която да ми е навѣвала лоши мисли — не — не — точно обратното; само понѣкога, както виждате, заспивамъ. Но какъвъ хубавъ инструментъ е цигулката! — Лека руменина се яви на неговитѣ сухи бузи. — Човѣшка душа, която е напустнала тѣлото. Странно нѣщо: далечни звуци отъ рогъ презъ нощьта будятъ у мене сѫщото чувство.

Оркестрътъ се връщаше вече и, като скръсти рѫцетѣ си, моятъ съседъ се обърна къмъ него.

Когато концертътъ се свърши, ние излѣзохме заедно. На входа чакаше кучето му.

— Вие имате хубаво куче!

— Ахъ, да! Фреда, миа кара, да су мано!

Кучето се изправи на заднитѣ си крака и вдигна едната си лапа съ оня неопредѣленъ, уморенъ жесть, който иматъ голѣмитѣ кучета, когато искатъ отъ тѣхъ да „служатъ“. Фреда бѣше мило създание — съвсемъ пъстра, но безъ нито едно бѣло петно и нѣмаше оня неспокоенъ погледъ, който иматъ повечето кучета отъ нейния родъ.

— Баста! Баста! — Стариятъ човѣкъ се обърна извинително къмъ мене: — Ние сме се споразумѣли да говоримъ италиански. По този начинъ азъ запазвамъ познанията си по езика. Удивително е, колко много нѣща разбира това куче!

Канѣхъ се вече да се сбогувамъ, когато той ме попита дали не бихъ се поразходилъ малко съ него.

— Ако сте свободенъ, разбира се…

Тръгнахме нагоре по улицата. Фреда вървѣше отстрана на господаря си.

— Никога ли не играете тука на рулетката? — попитахъ го азъ.

— Да играя? Не. Трѣбва да е много интересно, много любопитно, но фактъ е, че азъ не мога да издържамъ това. Когато има много малко, човѣкъ е твърде нервенъ.

Той се бѣше спрѣлъ предъ единъ малъкъ фризьорски магазинъ.

— Азъ живѣя тукъ, — каза той, като отложи пакъ шапката си. — О ревуаръ! — освенъ ако смѣя да ви предложа една чаша чай. Чаятъ е готовъ. Елате! Азъ ви отклонихъ отъ пѫтя ви. Доставете ми това удоволствие.

Никога дотогава не бѣхъ виждалъ човѣкъ толкова свободенъ отъ всѣко самосъзнание и все пакъ толкова деликатенъ и свѣнливъ — това е една рѣдка комбинация. Изкачихме се по една стръмна сълба и влѣзохме въ една стая на втория етажъ. Моятъ другарь разтвори капацитѣ на прозореца и всички мухи започнаха да бръмчатъ. Върхътъ на едно дърво стигаше до равнището на прозореца и съвсемъ близо до него върхаритѣ му танцуваха на вѣтъра. Както той бѣше обещалъ, единъ сѫдъ съ гореща вода шумѣше на масата; имаше и единъ малъкъ кафявъ чайникъ, малко захарь, рѣзанчета лимонъ и чаши. Едно легло, омивалникъ, бюфетъ, единъ малъкъ куфаръ, два стола и единъ малъкъ килимъ бѣха цѣлата мебелировка. Надъ леглото, на два пирона, висѣше единъ мечъ въ кожена ножница. Портретътъ на едно момиче стоеше на затворената печка. Моятъ домакинъ отиде при бюфета и извади една бутилка, една чаша и още една лъжица. Когато бѣ извадена тапата, въ въздуха се разнесе миризма на ромъ. Той помириса бутилката и налѣ отъ нея по една чайна лъжичка въ дветѣ чаши.

— Това е единъ трикъ, който научихъ отъ руситѣ следъ Плѣвенъ. Тѣ ми взеха малкия пръстъ, но затова пъкъ азъ научихъ нѣщо отъ тѣхъ. — Той се огледа наоколо си. Очитѣ му, цѣлото му лице сякашъ блѣскаше. — Увѣрявамъ ви, че това си струва — прави чая съвсемъ другъ. Опитайте!

Той налѣ чай.

— Симпатизирате ли на турцитѣ?

— По-слабата страна… — Той се спрѣ изведнажъ, сетне добави: — Но не бѣше това. — По лицето му се бѣха появили ненадейно безбройни бръчици, очитѣ му се свиха. Той продължи да говори бързо: — Точно по онова време трѣбваше да намѣря нѣщо да се занимавамъ — то бѣше необходимо.

Той се втренчи въ чашата си. Мина известно време, преди да се реша да попитамъ дали е участвувалъ въ много сражения.

— Да, — отговори той важно, — общо взето близо двадесеть години съмъ билъ воененъ; азъ бѣхъ единъ отъ Гарибалдиевата чета презъ шейсета година.

— Сигурно не сте италианецъ?

Той се приведе напредъ, подпрѣлъ рѫце на колѣнетѣ си.

— По това време бѣхъ въ Генуа, и се учехъ на банкерския занаятъ. Гарибалди бѣше чуденъ човѣкъ! Никой не би могълъ да устои. — Той говорѣше съвсемъ просто. — Човѣкъ би могълъ да каже, че това бѣше тогава каточе виждате нѣкой дребенъ човѣкъ да се възправя всрѣдъ крѫгъ отъ голѣми деца. Азъ отидохъ, точно както бихте отишли и вие, ако бѣхте тогава тамъ. Не бѣхъ дълго време съ него — защото започна нашата война. Трѣбваше да се върна обратно въ отечеството си. — Той каза това така, каточе откато свѣтъ свѣтува е имало само една война. — Презъ шейсеть и първа, — каза той замислено, — до шейсеть и пета. Помислете си само! Бедната страна! О, въ моя щатъ, Източна Каролайна, — азъ го бѣхъ пребродилъ цѣлъ, — никой не можеше да остане настрана — ние бѣхме единъ къмъ трима.

— Предполагамъ, че страстно обичате сраженията.

— Хм, — каза той, сякашъ за пръвъ пѫть сега се замисляше върху този въпросъ. — Понѣкога съмъ се сражавалъ, за да си осигуря живота, а понѣкога — защото съмъ билъ длъженъ. Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ. Но не искате ли още малко?

Отказахъ да взема още чай и се сбогувахъ, като отнесохъ съ себе си образа на стария човѣкъ както гледаше отъ върха на стръмната стълба надолу, сложилъ едната си рѫка на кръста си, а съ другата сучещъ своитѣ малки мустачки и мърморещъ:

— Внимавайте, драги ми съръ, долу на ѫгъла има още едно стѫпало.

„Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ!“ — повтаряхъ си азъ на улицата и станахъ причина една стара дама, французойка, да си изпустне слънчобрана, така че близо две минути ние се покланяхме и се усмихвахме единъ другиму и следъ това се раздѣлихме изпълнени съ най-добри чувства.

II

Една седмица по-късно азъ се озовахъ пакъ седналъ до него на единъ концертъ. Между това го бѣхъ виждалъ сегизъ-тогизъ, но само мимоходомъ. Той изглеждаше въ потиснато настроение. Ѫглитѣ на устнитѣ му бѣха стиснати; обгорѣлитѣ му отъ слънцето бузи имаха сивкавъ цвѣтъ, очитѣ му бѣха неспокойни; и, между два номера отъ програмата, той промълви, тупайки съ пръсти по шапката си.

— Имате ли понѣкога лоши дни? Да? Съвсемъ не сѫ приятни, нали?

Следъ това се случи нѣщо, отъ което последва всичко онова, за което трѣбва да ви разправя. Въ концертната зала влѣзе героинята на единъ отъ онѣзи романи, или престѫпления, или лудости, или странности, или както искате го наречете, които тъкмо привличаха върху себе си вниманието на „висшето общество“. Тя мина край насъ съ своя кавалеръ и седна на единъ столъ презъ нѣколко редици въ дѣсно отъ насъ. Постоянно обръщаше главата си и при всѣко обръщане азъ долавяхъ блѣсъка на нейнитѣ неспокойни очи. Нѣкой задъ насъ каза:

— Безсрамна развратница!

Моятъ другарь се извърна съвсемъ и погледна да види кой бѣше казалъ това. Промѣната у него бѣше съвсемъ забележителна. Устнитѣ му се дръпнаха и откриха зѫбитѣ му; той се намръщи; следата отъ рана на слѣпото му око се зачерви.

— Ахъ, тия клюки! — каза ми той. — Подло! Какъ мразя това! Но вие не бихте разбрали… азъ… — и изведнажъ прекѫсна и бавно придоби своя обикновенъ видъ на безразличие; той изглеждаше дори засраменъ и започна да се опитва да засуче мустацитѣ си още по-нагоре, отколкото обикновено, сякашъ бѣше забелязалъ, че неговата разпаленость ги е лишила отъ тѣхната гиздавость.

— Не приличамъ на себе си, когато говоря по такива въпроси, — каза той ненадейно и започна да чете програмата, държейки я долу предъ себе си. Една минута по-късно, обаче, той каза съ страненъ гласъ: — Могатъ да се намѣрятъ хора, които се противопоставять на вивисекцията извършвана надъ животни, но кой обръща внимание на вивисекцията надъ нѣкоя жена? Можете ли да твърдите, че е право, щото заради нѣкоя такава трагедия, — повѣрвайте ми, това винаги сѫ трагедии, — да трѣбва да преследваме една жена? Право ли е другитѣ жени да я смѣтатъ отхвърлена? Право ли е ние, които сме мѫже, да я смѣтаме своя плячка? Като си помисля, че… Той пакъ прекѫсна, взирайки се много напрегнато предъ себе си. — Ние ги правимъ да бѫдатъ такива, каквито сѫ; но дори и да не е това така — о, ако си помисля, че въ свѣта има една жена, предъ която не бихъ могълъ да сваля шапката си — азъ… азъ… не бихъ могълъ да спя презъ нощьта.

Той се изправи отъ мѣстото си, наложи съ треперещи пръсти своята стара сламена шапка и, безъ да хвърли погледъ назадъ, излѣзе, препъвайки се о краката на столоветѣ.

Азъ останахъ да седя, страшно смутенъ. Думитѣ „Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ“ ме преследваха. Когато излѣзохъ, той бѣше застаналъ предъ входа, съ една рѫка на хълбока си, а другата положилъ върху кучето си. Въ това очаквателно положение той представляваше много търпелива фигура; слънцето хвърляше надолу лѫчитѣ си и разкриваше колко износени бѣха дрехитѣ му и колко изтънѣли бѣха мургавитѣ му рѫце съ тѣхнитѣ дълги пръсти и пожълтѣлитѣ отъ тютюнъ нокти.

Като ме видѣ, той пакъ се изкачи по стѫпалата и отложи шапка.

— Радвамъ се, че ви забелязахъ. Моля, забравете всичко това.

Попитахъ го дали би ми направилъ честьта да вечеря съ мене въ моя хотелъ.

— Да вечерямъ? — повтори той съ такава усмивка, съ каквато се усмихватъ децата, когато имъ предложите кутия съ оловени войници. — Съ най-голѣмо удоволствие. Рѣдко вечерямъ навънъ, но струва ми се, че ще трѣбва да поставя въ редъ нѣкой вечеренъ костюмъ. Да… да… И въ колко часа трѣбва да дойда? Въ седемъ и половина, и вашиятъ хотелъ е… Добре! Ще бѫда тамъ. Фреда, mia cara, тази вечерь ще бѫдешъ сама. Вие не пушите рѫчни цигари, предполагамъ. Азъ ги намирамъ много хубави, макаръ че сѫ малко сертъ.

Той отмина съ Фреда, пуфкайки димъ отъ своята тънка, свита на рѫка цигара.

Веднажъ-дважъ той се спрѣ, сякашъ бѣше учуденъ или слисанъ отъ нѣкаква внезапна мисъль или споменъ; и винаги, когато той се спрѣше, Фреда лижеше рѫката му.

Тѣ изчезнаха задъ единъ ѫгълъ на улицата, а азъ отидохъ въ хотела си, за да наредя за вечерята. По пѫтя срещнахъ Жюлъ льо Ферие и го помолихъ да дойде сѫщо.

— Разбира се, ще дойда! — каза той съ розовия песимизъмъ, характеренъ за единъ френски редакторъ! — Човѣкъ трѣбва да вечеря!

Въ седемь и половина ние се събрахме. Моятъ „космополитъ“ бѣше облѣченъ въ старъ рединготъ, порѫбенъ по краищата, закопчанъ високо и пристегнато и правещъ да изпъкватъ още повече, отколкото обикновено, остритѣ форми на раменетѣ му и леката изгърбеность на гърба му. Освенъ това, бѣше дошелъ съ една шапка съ черна козирка и съ военна кройка, която бѣше избралъ, очевидно, като повече подходяща на редингота, отколкото една сламена шапка. Отъ него се разнасяше леко благоухание на нѣкаква билка.

Седнахме да вечеряме и не станахме цѣли два часа. Той бѣше очарователенъ гостъ, хвалѣше всичко, което ядѣше — и не съ общи фрази, а съ думи, които ви караха да чувствувате, че това му е доставило истинско удоволствие. Най-първо, винаги, когато Жюлъ направѣше нѣкоя отъ своитѣ хапливи забележки, той изглеждаше съвсемъ засегнатъ, но сетне сякашъ изведнажъ се опомни, че това бѣше само лай, а не ухапване. И следъ това, при всѣка такава забележка, той се извръщаше къмъ менъ и казваше:

— А-ха, това е хубаво — нали?

Следъ всѣка чаша вино той ставаше по-разположенъ и по-веселъ, седейки твърде изправено, съ пристегнато закопчано палто, докато малкитѣ бѣли краища на мустацитѣ му изглеждаха готови да го оставятъ, за да идатъ да търсятъ по-добъръ свѣтъ.

Въпрѣки всички най-подвеждащи въпроси, обаче, ние не можахме да го накараме да заговори за себе си, защото дори Жюлъ, който бѣше най-циничниятъ отъ всички мѫже, бѣше забелязалъ, че той е герой на нѣкой романъ. Той отговаряше кротко и ясно, а сетне продължаваше да седи, сучейки мустацитѣ си, съвсемъ несъзнаващъ, че ние искахме да чуемъ нѣщо повече. Но по едно време, когато виното го удари малко въ главата, неговиятъ слабъ, тънъкъ гласъ стана още по-слабъ, бузитѣ му се покриха съ руменина, очитѣ му свѣтнаха. На края на вечерята той каза:

— Надѣвамъ се, че не съмъ говорилъ много.

Ние го увѣрихме, че изобщо не е говорилъ достатъчно.

— Вие ми се присмивате, — отговори той. — Та азъ говорихъ презъ цѣлото време!

— Mon dieu! — каза Жюлъ. — Ние очаквахме да чуемъ нѣкоя история за вашитѣ войни; но нищо — нищо не чухме, не казахте дори колкото да задоволите най-слабото любопитство.

Стариятъ човѣкъ изглеждаше смутенъ.

— Чакайте, — каза той замислено. — Оставете ме да помисля. Зная една история за Колхаунъ въ Гетисбургъ; има и друга една за Гарибалди.

Той се впусна да разправя една история, която щѣше да бѫде крайно отекчителна, ако не бѣше убедителностьта въ неговия погледъ и начинътъ, по който той се поспираше и тълкуваше нѣкои факти.

— Ето, виждате, — завърши той, — такъвъ човѣкъ бѣше този Гарибалди! Бихъ могълъ да ви разправя и другъ единъ случай съ него.

Като хвърлихъ, обаче, въпросителенъ погледъ къмъ Жюлъ, азъ предложихъ да изпушимъ пуритѣ си горе въ насрещното кафене.

— Великолепно! — каза стариятъ човѣкъ. — Тамъ ще имаме музика и чистъ въздухъ и ще изпушимъ пуритѣ си съ чиста съвѣсть. Не ми се харесва пушенето въ една стая, въ която вечерятъ дами.

Той излѣзе вървейки предъ насъ и пушейки съ видъ на голѣмо удоволствие. Жюлъ, блестящъ въ своята чиста риза и въ своя жакетъ, ми пошепна:

— Монъ шеръ Жоржъ, колко добъръ е този човѣкъ! — Сетне въздъхна и добави мрачно: — Бедниятъ човѣкъ!

Седнахме около една малка маса. Близо до насъ шумолѣха слабо клончетата на една платана; тѣхнитѣ листа бѣха увиснали безжизнено, поръсени съ петна като гърдитѣ на нѣкои птички или изглеждащи черни на фона на небето; сетне, подхванати отъ вѣтреца, тѣ изведнажъ започнаха да шумолятъ.

Стариятъ човѣкъ седѣше съ отметната назадъ глава, съ усмивка на лицето, откѫсващъ се отъ време на време отъ своитѣ унесени блѣнове, за да сръбне кафе, да отговори на нашитѣ въпроси или да потананика мелодията, която свирѣше оркестрътъ. Пепельта на неговата пура стана много дълга. Една отъ ония смѣшни фигури въ ориенталска носия, които, нощь следъ нощь, предлагатъ на високата цена своитѣ съмнителни стоки, се появи подъ бѣлата свѣтлина на една лампа, погледна съ бѣгла усмивка въ лицето му и се отдръпна назадъ, отчаяна отъ неговата безчувственость. Това бѣше нощь за блѣнуване! Слабо, почти източно благоухание въ въздуха, благоухание на черенъ тютюнъ и подправки; още малцина хора имаше около малкитѣ маси, келнеритѣ бѣха уморени, оркестрътъ свирѣше тихо.

За какво мечтаеше той, този старъ човѣкъ, чиято пепель на цигарата бѣше станала толкова дълга? За младостьта, за своитѣ сражения, за ония нѣща, които трѣбва да бѫдатъ вършени отъ хора, които се мѫчатъ да бѫдатъ джентлемени; може би пъкъ мислѣше само за своята вечеря; въ всѣки случай — за нѣщо така леко позлатено, както свѣтлината позлатяваше клонитѣ на платаната.

Жюлъ ме дръпна за рѫката:

— Той спи.

Той бѣше клюмналъ усмихнатъ; пепельта на пурата, тази ронлива кула на неговитѣ блѣнове, се бѣше откъртила и паднала върху рѫкава му. Той се събуди и започна да я издухва.

Малкитѣ маси около насъ започнаха да се изпълватъ. Единъ отъ оркестрантитѣ започна да свири на цимбалъ единъ чардашъ. Двама млади френци, говорещи високо, седнаха на съседната маса. Тѣ разговаряха за дамата, която днесъ следъ обѣдъ бѣше на концерта.

— Басътъ си е басъ, — каза единиятъ отъ тѣхъ, — но тукъ е сегашниятъ мѫжъ. Азъ вземамъ три седмици, това е достатъчно — elle est dèclassée; ce n’est que le premier pas…

Пурата на моя старъ приятель падна на масата.

— Мосьо, — каза той заплетено, — какъ можете да говорите така, на публично мѣсто, за една дама?

Младиятъ човѣкъ се втренчи въ него.

— Коя е тази персона? — каза той на своя другарь.

Моятъ гостъ вдигна рѫкавицата на Жюлъ, която бѣше сложена на масата, и преди нѣкой отъ двама ни да можеше да си помръдне пръста, той я хвърли въ лицето на говорещия.

— Достатъчно! — каза той и като остави рѫкавицата, излѣзе.

Всички скочихме на крака. Азъ оставихъ Жюлъ и забързахъ следъ стария човѣкъ. Лицето му бѣше мрачно, очитѣ му приличаха на очитѣ на човѣкъ ударенъ на болно мѣсто. Той направи съ пръста едно движение, което казваше ясно:

— Оставете ме, моля!

Върнахъ се обратно въ кафенето. Двамата млади хора бѣха изчезнали, сѫщо и Жюлъ, но всичко друго си вървѣше както и по-рано. Оркестрантътъ още свирѣше своя чардашъ; келнеритѣ поднасяха напитки; ориенталци се мѫчеха да продавать своитѣ килими. Азъ платихъ смѣтката, повикахъ управителя и се извинихъ. Той вдигна рамене, усмихна се и каза:

— Ексцентриченъ човѣкъ е вашиятъ приятель, nicht wahr?

Попитахъ го дали може да ми каже где е мосьо льо Ферие. Не можелъ. Излѣзохъ, за да потърся Жюлъ, не можахъ да го намѣря и се върнахъ сърдитъ въ своя хотелъ. Мѫчно ми бѣше за моя старъ гостъ, но му бѣхъ сърдитъ. Трѣбваше ли да докарва до такъвъ неприятенъ край своето донкихотство? Опитахъ се да чета. Удари единадесеть часа; казиното избълва цѣлъ потокъ хора; площадътъ изглеждаше по-оживенъ, отколкото другъ пѫть; следъ това бавно започна да се опразва и стана съвсемъ тъменъ.

Обвзе ме желание да излѣза. Нощьта бѣше тиха, много топла, много черна. На една отъ скамейкитѣ седѣха прегърнати единъ мѫжъ и една жена, на друга — едно момиче хълцаше, на трета — странна гледка! — дрѣмѣше единъ свещеникъ. Забелязахъ, че нѣкой вървѣше редомъ съ мене. Това бѣше моятъ старъ гостъ.

— Ако не сте много уморенъ, — каза той, — можете ли да ми отдѣлите десеть минути?

— Разбира се; искате ли да влѣземъ?

— Не, не. Нека идемъ долу на Терасата. Нѣма да ви задържамъ много.

Той не заговори пакъ, докато не стигнахме до една скамейка до гълѫбеното стрелбище. Сѣднахме пакъ, всрѣдъ единъ мракъ, който бѣше толкова по-гѫстъ, понеже предъ насъ свѣтѣха нанизи лампи въ града.

— Дължа ви едно извинение, — каза той. — Най-първо днесъ следъ обѣдъ, сетне тази вечерь пакъ… вашиятъ гостъ… рѫкавицата на вашия приятель. Азъ се държахъ така, както не бива да се държи никой джентлеменъ.

Той се бѣше привелъ напредъ, облегналъ рѫце на дръжката на единъ бастунъ. Гласътъ му звучеше сломенъ и смутенъ.

— О, — промълвихъ азъ, — нѣма нищо!

— Вие сте много добъръ, — въздъхна той. — Но азъ чувствувамъ, че трѣбва да ви обясня. Смѣтамъ, че ви дължа това, но трѣбва да ви кажа, че не бихъ ималъ куражъ да го направя, ако нѣмаше и друга една причина. Вие виждате, че нѣмамъ приятель.

Той ме гледаше съ несигурна усмивка. Азъ се поклонихъ и една или две минути по-късно той започна.

III

— Ще ме извините, ако започна много отдалечъ. Това бѣше презъ седемдесеть и четвърта, когато бѣхъ боленъ отъ тропическа треска. За да ми спасятъ живота, бѣха ме качили на борда на единъ корабъ въ Сантиаго, и на края на пѫтуването се намирахъ въ Лондонъ.

Имахъ много малко пари; не познавахъ никого. Казвамъ ви, съръ, има времена, когато е трудно за единъ борчески човѣкъ да намѣри какво да прави. Хората ми казватъ:

— Съжаляваме, че нѣмаме въ своята фирма никаква работа за човѣкъ като васъ!

Опитахъ съ всѣкакви хора. Но вѣрно е, отъ шейсета година азъ се бѣхъ сражавалъ ту тукъ, ту тамъ и сега не бѣхъ годенъ за нищо…

Той поклати глава.

— Въ южнитѣ щати, спомнямъ си, преди войната обичаха да казватъ, че кучето и войникътъ имали една и сѫща цена. Но всичко това нѣма нищо общо съ онова, което искамъ да ви разправя.

Той пакъ въздъхна и продължи, овлажнявайки устнитѣ си:

— Единъ день вървѣхъ по Страндъ, твърде обезсърдченъ, когато чухъ да ме повикаха по име. Странно нѣщо е като ви се случи това въ една непозната улица. Впрочемъ, — продължи той съ суха церемониалность, — вие не знаете името ми, струва ми се. Азъ се казвамъ Брюнъ — Роджъръ Брюнъ. Най-първо не познахъ човѣка, който ме бѣше извикалъ. Той току що бѣше слѣзълъ отъ единъ омнибусъ — единъ човѣкъ съ четвъртити рамене, съ тежки мустаци и крѫгли очила. Но като ми стисна рѫката, азъ веднага го познахъ. Това бѣше единъ човѣкъ по име Далтонъ, който бѣше взетъ пленникъ въ Гетисбургъ; единъ отъ вашитѣ англичани, които бѣха дошли да се биятъ съ насъ — единъ майоръ въ полка, въ който азъ бѣхъ капитанъ. Бѣхме другари въ течение на две войни.

Братъ да му бѣхъ, той нѣмаше да се зарадва повече, като ме видѣ. Заведе ме въ единъ баръ, за да пиемъ за старитѣ времена. Питието ме блъсна въ главата и когато стигнахме на Трафалгаръ Скуейръ, азъ бѣхъ съвсемъ неспособенъ да вървя. Той ме накара да седна на една скамейка. Азъ бѣхъ наистина пиянъ. Не е хубаво да бѫде човѣкъ пиянъ, но тогава имаше извинение. И казвамъ ви, съръ, (презъ цѣлия си разказъ той винаги употрѣбяваше този изразъ, който изглеждаше да влива свежъ духъ въ него, да опрѣснява паметьта му на трудни мѣста, да му помага да владѣе чувствата си; това приличаше на кѫсъ хартия, която нѣкой нервенъ човѣкъ държи въ рѫката си, за да си помага въ речьта си) никога не съмъ виждалъ човѣкъ съ по-фина душа отъ моя приятель Далтонъ. Той не бѣше уменъ, макаръ че бѣше челъ много; а понѣкога обичаше да говори, може би, твърде много. Но той бѣше джентлеменъ; той ме слушаше така, като че бѣхъ дете; той не се срамуваше отъ мене — а за да не се срамувашъ отъ единъ пиянъ човѣкъ по улицитѣ на Лондонъ, трѣбва да си джентлеменъ.

Единъ Богъ знае какво ли съмъ му говорилъ, докато сме седѣли тамъ! Той ме заведе у дома си и самъ ме сложи въ леглото; защото отново бѣше ме нападнала тропическата треска.

Той спрѣ, извърна се леко настрана отъ менъ и поднесе рѫката си къмъ челото си.

— Както и да е, тогава именно, съръ, азъ я видѣхъ за пръвъ пѫть. Не съмъ поетъ и не мога да ви кажа, какво изглеждаше тя тогава за мене. Отъ треската бълнувахъ, но винаги знаехъ, когато тя бѣше тамъ. Бълнувахъ за слънце и за нивя, за танцуващитѣ вълни на морето, за млади дървета — никога не бълнувахъ едно и сѫщо, никога не бълнувахъ за дълго; и когато отново дойдѣхъ на себе си, бояхъ се да кажа това, отъ страхъ, че тя може да си иде. Седѣше въ ѫгъла на стаята, съ спуснати около шията й коси съ ясно златистъ цвѣтъ. Тя никога не работѣше и никога не четѣше, а седѣше и говорѣше на себе си шепнишкомъ, или пъкъ ме гледаше продължително съ своитѣ сини очи, между които имаше една малка бръчка. Горната й устна бѣше здраво притисната надъ долната й устна, гдето тя имаше единъ неравенъ зѫбъ. Когато дойдѣше баща й, тя скачаше и увисваше на шията му, докато той започнѣше да роптае. Тогава тя избѣгваше, но скоро пакъ се връщаше, прокрадвайки се на пръсти. Азъ се услушвахъ за стѫпкитѣ й по стълбата, сетне за почукването; вратата се отваряше спокойно или пъкъ съ бързъ замахъ — човѣкъ никога не можеше да каже какъ щѣше да бѫде отворена вратата. И тогава се чуваше нейниятъ леко фъфлещъ гласъ:

— По-добре ли сте днесъ, мистъръ Брюнъ? Какви смѣшни работи говорите, когато бълнувате! Татко казва, че сте участвували въ сума сражения.

Той стана, започна да крачи нервно насамъ-натамъ и сетне пакъ седна.

— Спомнямъ си всѣка дума, каточе това бѣше вчера, спомнямъ си всичко, каквото казваше или правѣше тя; виждате, имахъ много време да мисля върху това.

Е добре, трѣбва да ви кажа, че първата сутринь, когато бѣхъ въ състояние да стана, азъ не я намѣрихъ. Вмѣсто нея дойде Далтонъ и азъ го попитахъ где е тя.

— Драгий ми приятелю, — отговори той, — пратихъ Ейли да се върне въ своята стара клиника долу на рѣката; по това време на годината тя е по-добре тамъ.

Погледнахме се единъ други и азъ видѣхъ, че той я бѣше пратилъ да си иде, защото ми нѣмаше вѣра. Почувстувахъ се обиденъ отъ това. Болеститѣ покваряватъ човѣка. Той бѣше правъ, той бѣше напълно правъ, защото всичко, което знаеше за мене, бѣше това, че можехъ да се сражавамъ и че бѣхъ се напилъ.

Но азъ имамъ много живъ темпераментъ. Веднага взехъ решение да го напустна. Но азъ бѣхъ твърде слабъ — той трѣбваше пакъ да ме сложи на легло. Още на следната сутринь той дойде при менъ и ми предложи да му стана съдружникъ. Той държеше едно фехтовално училище и стрелческа галерия. Сякашъ пръстъ божий се намѣси въ живота ми, а може би и така бѣше — кой знае?

Той се унесе въ мечти и като извади табакерата си, сви си една цигара. Следъ като я запали, той изведнажъ продължи:

— Тамъ, въ стаята на училището, ние обичахме да седимъ вечерно време, застанали на двата края на решетката на камината. Стаята бѣше на втория етажъ, спомнямъ си, имаше два прозореца и отъ нея се откриваше гледка само къмъ насрещнитѣ кѫщи. Мебелитѣ бѣха покрити съ картонени калъфи. Нѣщата по полицата никога не биваха разбутвани, тѣ бѣха на Ейли — полусчупени кутии съ пеперуди, една мъртва жаба въ една бутилка, едно конско копито покрито съ станиолъ, нѣколко черупки сѫщо, и една картонена кутия съ три пъстри яйца въ нея. — Той пушеше гнѣвно и пуфканията му приличаха на остри въздишки.

Далтонъ беше влюбенъ въ нея^[1]. Той никога не се умаряше да ми говори за нея, а азъ никога не се умаряхъ да слушамъ. Имахме доста голѣмъ брой ученици, но вечерь, когато сѣдахме въ стаята и пушехме, разговорътъ ни рано или късно започваше да се върти около нея. Нейната спалня бѣше съседна на тази стая; той ме въведе въ нея и ми показа една малка тѣсна стая, съ ширината на коридоръ, чиста и бѣла, съ единъ портретъ на майка й надъ леглото й и съ една праздна кошница за куче или котка.

Той пакъ прекѫсна съ видъ на досада и сетне подкачи отново съ строгъ тонъ, сякашъ се мѫчеше да обвърже самъ себе си съ разказа за тия извънредно забележителни, споредъ него факти:

— Тогава тя бѣше на петнадесеть години, — майка й бѣше умрѣла преди дванадесеть години, — лицето й бѣше красиво, приличаше на лицето на майка й; нейната смърть бѣше станала причина Далтонъ да дойде да се бие съ насъ.

Е добре, съръ, единъ день презъ августъ, когато времето бѣше много горещо, той предложи да направимъ единъ излетъ въ околностьта. И какво мислите, кѫдето отидохме, на вратата излѣзе да ни посрещне Ейли съ синьо боне и съ синя рокля — синьото бѣше нейниятъ любимъ цвѣтъ. Азъ се ядосахъ на Далтонъ, задето не бѣше ми казалъ, че ще я видимъ. Дрехитѣ ми не ми стояха добре, косата ми се нуждаеше отъ подстригване. Тя бѣше черна тогава, съръ, — добави той, като чертаеше съ бастуна си нѣкаква рисунка въ тъмнината. — Тя имаше една малка кола теглена отъ магаре; тя караше и докато ние вървѣхме, единиятъ отъ едната, другиятъ отъ другата страна, тя постоянно ме гледаше изподъ своето слънчево боне. Трѣбва да ви кажа, че тя никога не се смѣеше — очитѣ й играеха, бузитѣ й ставаха розови, а косата й се тресѣше около шията й, но тя никога не се смѣеше. Нейната стара бавачка, Люси, една твърде дебела, добра жена, бѣше се оженила за собственика на странноприемницата въ онова село. Никога не съмъ виждалъ нѣщо подобно на тази странноприемница: пълзящи растения се виеха чакъ до покрива! А благоуханието — азъ съмъ много чувствителенъ къмъ благоухания!

Главата му се отпусна и цигарата падна отъ рѫката му. Единъ влакъ, който минаваше подъ насъ, пръсна цѣлъ рой искри. Той трепна и продължи:

— Взехме закуската си въ гостната стая — спомнямъ си тази стая много добре, защото най-щастливитѣ дни на живота си следъ това прекарахъ въ тази странноприемница… Следъ закуската отидохме на една ливада и моятъ приятель Далтонъ заспа. Едно чудно-хубаво нѣщо се случи тогава. Ейли ми пошепна:

— Нека прекараме хубаво времето си!

Тя ме взе и ние направихме една великолепна разходка. Рѣката течеше наблизо. Приятна рѣка е вашата рѣка Темза, тъй спокойна и широка. Тя е като духа на вашия народъ. Азъ бѣхъ очарованъ, забравихъ своя приятель и не мислѣхъ вече за нищо друго, освенъ за това, какъ да я запазя за себе си. Деньтъ бѣше тъй хубавъ! Има дни, които сѫ адски, но този день бѣше наистина божественъ. Тя ме заведе до едно малко езеро подъ едно брѣстово дърво и ние ровихме въ него, ние двамата, цѣлъ часъ, за да търсимъ едни малки червени червейчета за храна на нѣкакво създание, което имаше тя. Намирахме ги въ тинята и когато тя се навеждаше, кѫдритѣ й падаха въ очитѣ й. Ако можехте да я видите тогава, струва ми се, съръ, че бихте казали, че е като първата гледка на пролѣтьта…

Следъ това пихме чай, всички заедно, въ високата трева подъ нѣкакви плодни дървета. Ако имахъ даръ слово, има нѣща, които бихъ могълъ да нарека…

Той се приведе, сякашъ отъ уважение къмъ тѣзи неизречени спомени.

— Здрачь припадна, докато още седѣхме тамъ. Чудно-хубаво нѣщо е здрачьта на село! Стана време да си вървимъ. Наблизо имаше една алея отъ дървета — като нѣкаква черква съ прозорецъ на дъното, презъ който минава златна свѣтлина. Азъ се разхождахъ нагоре-надолу съ нея.

— Ще дойдете ли пакъ? — пошепна тя и изведнажъ извърна нагоре лицето си, за да я цѣлуна.

Азъ я цѣлунахъ така, каточе бѣше малко дете. А когато се сбогувахме, очитѣ й гледаха къмъ мене презъ рамото на баща й и въ тѣхъ имаше изненада и скръбь. „Защо си отивате?“ — изглеждаше да казватъ тѣ… — Но трѣбва да ви кажа, — продължи той бързишкомъ, — за едно нѣщо, което се случи, преди да бѣхме извървѣли сто метра. Ние пушехме лулитѣ си и азъ мислѣхъ за нея, — когато тя изкочи измежду живия плетъ и застана предъ насъ. Далтонъ извика:

— Какво търсишъ пакъ тука, лудо момиче?

Тя се впусна къмъ него и го прегърна; но когато погледна къмъ мене, лицето й бѣше съвсемъ различно — най-безразличното, презрително лице, което можете да си представите — и това ме наскърби. Азъ не можехъ да разбера това, а човѣкъ се плаши отъ всичко, което не може да разбере.

IV

— Времето течеше. Казваха, че въ Лондонъ нѣмало другъ, който да играе така добре съ шпагата или да стреля така добре съ пистолетъ. Ние имахме толкова ученици, колкото искахме да имаме — това бѣше едничкото време отъ моя животъ, когато бѣхъ въ състояние да пестя пари. Нѣмахъ възможность да ги харча. Давахме уроци презъ цѣлия день, — вечерь бѣхме твърде уморени и не можехме да излизаме. Тази година имахъ нещастието да изгубя своята мила майка. Станахъ богатъ човѣкъ — да, съръ, по това време трѣбва да съмъ ималъ не по-малко отъ шестотинъ лири годишно.

Мина дълго време, преди да видя пакъ Ейли. Тя замина въ чужбина, въ Дрезденъ, съ сестрата на баща си, за да учи френски и нѣмски. Бѣше презъ есеньта на 1875 година, когато се върна пакъ при насъ. Тогава бѣше на седемнадесеть години — едно хубаво младо създание.

Той спрѣ, сякашъ за да събере своитѣ разказвателни сили, и сетне продължи.

— Висока, като млада фиданка, съ очи като небето. Не бихъ казалъ, че бѣше съвършена, но нейнитѣ несъвършенства бѣха очарователни за мене. Какво е това, което кара човѣка да люби? Ахъ, съръ, това е нѣщо твърде скрито и тайнствено. Тя никога не забравяше да си стиска силно устнитѣ, когато си спомнѣше за своя неравенъ зѫбъ. Вие може да кажете, че това е било суетность, но у едно младо момиче… пъкъ и кой отъ насъ не е суетен, а?

Както казахъ, тя се върна обратно въ Лондонъ, въ своята малка стая, и вечерь бѣше винаги готова съ нашия чай. Не бива да предполагате, че е била кѫщовница; у менъ има нѣщо, което ме кара да не се възхищавамъ никога отъ кѫщовничество; това е едно хубаво качество, безъ съмнение, и все пакъ…

Той въздъхна.

— Да, — подкачи той, — Ейли не бѣше такава, защото никога не бѣше съвсемъ една и сѫща два дена едно следъ друго. Казахъ ви, че очитѣ й бѣха като небето — това бѣше вѣрно за цѣлата нея. Въ едно нѣщо, обаче, по това време тя изглеждаше винаги една и сѫща — въ любовьта си къмъ баща си. А къмъ мене! Не зная какво трѣбва да съмъ очаквалъ, но моето присѫтствие изглеждаше да има това въздействие, че я правѣше нѣма. Изненадвахъ я да ме гледа навѫсено и тогава, сякашъ стремейки се къмъ своята собствена природа, — а по-прелестно създание никога не е имало на този свѣтъ, това ще зная до последния си день, — тя отиваше при баща си и го цѣлуваше.

Когато говорѣхъ съ него, тя се правѣше каточе не забелязваше това, но можехъ да видя какъ лицето й ставаше студено и упорито. Азъ не съмъ бързосхватливъ и мина дълго време, преди да разбера, че тя бѣше ревнива, че искаше да го има само за себе си. Често съмъ се чудилъ какъ можеше тя да е негова дъщеря, защото той бѣше въплъщение на справедливостьта и сѫщо бавенъ човѣкъ — а тя бѣше бърза като птичка. Дълго време следъ като забелязахъ нейното неудоволствие отъ мене, азъ отказвахъ да вѣрвамъ въ него. Ако човѣкъ не иска да вѣрва нѣщо, винаги има причини, поради които то не изглежда вѣрно. Поне съ менъ е така и смѣтамъ, че съ всички себични хора е така.

Така прекарвахъ тамъ вечерь следъ вечерь, докато, ако не бѣхъ мислилъ само за себе си, трѣбваше да се махна отъ тамъ. Но единъ день азъ не можехъ повече да остана слѣпъ.

Бѣше единъ недѣленъ день презъ февруарий. Въ недѣлни дни винаги получавахъ покана да вечерямъ съ тѣхъ посрѣдъ день. Въ салона нѣмаше никой, но вратата на Ейлината спалня бѣше отворена. Азъ чухъ гласа й:

— Този човѣкъ, винаги този човѣкъ!

За мене това бѣше достатъчно. Азъ слѣзохъ пакъ долу, безъ да влѣза при тѣхъ, и презъ цѣлия день скитахъ насамъ-натамъ.

Три седмици се държахъ настрана. Въ училището, разбира се, отивахъ, както обикновено, но не се качвахъ горе. Не зная какво казвахъ на Далтонъ, — нѣмаше значение какво му казваше човѣкъ, той винаги си имаше своя собствена теория и бѣше убеденъ въ нейната правота — много своенравенъ човѣкъ бѣше той, съръ.

Но сега идвамъ до най-чуднитѣ дни на живота си. Пролѣтьта бѣше дошла рано тази година. Бѣхъ се отрекълъ вече отъ своето решение и бѣхъ започналъ да се прокрадвамъ горе, — рѣдко, наистина, — и прекарвахъ вечеритѣ съ тѣхъ, както по-рано.

Единъ следобѣдъ азъ се качихъ въ салона; лампата не бѣше запалена — бѣше топло и прозорцитѣ бѣха разтворени. Въ въздуха се носѣше онова чувство, което ви обвзема веднажъ въ годината, презъ пролѣтьта, безразлично где може да сте — въ нѣкоя многолюдна улица или самъ въ нѣкоя гора. Само веднажъ… едно чувство като… но азъ не мога да го опиша.

Ейли седѣше тамъ. Ако вие не знаете, съръ, азъ не мога да ви кажа какво значи да бѫдете близо до жената, която обичате. Тя се бѣше облегнала на корниза на прозореца, вперила погледъ надолу къмъ улицата, сякашъ очакваше да види нѣкого. Азъ застанахъ тамъ, едва поемайки си дъхъ. Тя извърна глава и ме видѣ. Очитѣ й бѣха странни. Тѣ изглеждаше да ми задаватъ нѣкакъвъ въпросъ, но азъ не бихъ могълъ да проговоря за нищо въ свѣта. Не мога да ви кажа какво чувствувахъ — азъ не смѣехъ да говоря, или да мисля, или да се надѣвамъ. Участвувалъ съмъ въ деветнадесеть сражения — понѣкога съмъ билъ на много опасни позиции, гдето вдигането на единъ пръстъ може да значи, може би, смърть. И все пакъ, никога не бѣхъ чувствувалъ това, което изпитвахъ въ оня моментъ. Знаехъ, че идѣше нѣщо и бѣхъ парализиранъ отъ ужасъ при мисъльта, че може да не дойде!

Той си пое дъхъ издълбоко.

— Слугинята влѣзе съ свѣщь и разтури магията. Презъ цѣлата тази нощь азъ лежахъ буденъ и мислѣхъ за това какъ ме бѣше погледнала тя и какъ руменина бавно покри бузитѣ й.

Минаха три дена, преди да събера куражъ да ида пакъ тамъ. И тогава почувствувахъ изведнажъ, че очитѣ й бѣха устремени къмъ мене — тя плетѣше рѫчна работа, но азъ можехъ да видя какъ очитѣ й се отплескваха отъ рѫцетѣ й и се устремяваха къмъ лицето ми. Сетне тя започна да се разхожда изъ стаята, опипвайки всичко. Когато баща й извика: „Какво става съ тебе, Ейли?“, тя устреми погледъ въ него като дете, което е било заловено да върши нѣщо лошо. Тогава азъ гледахъ право въ нея; тя се опитваше да гледа къмъ мене, но не можеше; и една минута по-късно тя излѣзе отъ стаята. Богъ знае какви ли глупости съмъ говорилъ — азъ бѣхъ много щастливъ.

Тогава започна нашата любовь. Не мога да ви разправя нищо за това време. Много често Далтонъ ми казваше:

— Какво е станало съ детето? Нищо, което мога да направя, не й се харесва.

Всичката любовь, която тя бѣше изпитвала къмъ него, сега бѣше за мене; но той бѣше твърде скроменъ и прямъ човѣкъ и не можеше да види какво става. Колко често съмъ се чувствувалъ като престѫпникъ спрямо него! Но когато е щастливъ, когато всичко се развива въ негова полза, човѣкъ изведнажъ става страхливъ…

V

— Както и да е, съръ, — продължи той, — ние се оженихме на нейния осемнадесети рожденъ день. Мина дълго време, преди Далтонъ да забележи нашата любовь. Но единъ день той ми каза съ много сериозенъ видъ:

— Ейли ми каза, Брюнъ. Азъ й забранихъ. Тя е твърде млада, а ти си… твърде старъ!

Тогава бѣхъ на четиридесеть и петь години, косата ми бѣше черна и гѫста като гарванови пера, азъ бѣхъ силенъ и деенъ. Отговорихъ му:

— Ще се оженимъ следъ единъ месецъ!

Раздѣлихме се сърдито. Бѣше майска нощь, и азъ излѣзохъ да се разходя надалечъ по полето. Нѣма другъ тъй хубавъ лѣкъ срещу гнѣва или срещу каквото и да било друго, наистина, какъвто е разходката. Веднажъ се спрѣхъ — бѣше въ една ливада, безъ кѫщи или свѣтлини наоколо, а звездитѣ блестѣха като скѫпоценни камъни. Бѣхъ се сгорещилъ отъ вървене, чувствувахъ какъ врѣше кръвьта въ венитѣ ми — и казахъ на себе си: — „Старче, ти ли си това?“ И се изсмѣхъ като лудъ. Бѣше ми дошла мисъльта, че ще я изгубя — азъ желаехъ да повѣрвамъ, че съмъ сърдитъ, но въ действителность се страхувахъ; страхътъ и гнѣвътъ у мене сѫ почти едно и сѫщо нѣщо. Единъ мой приятель, който падаше малко поетъ, съръ, веднажъ ги нарече „дветѣ черни крила на човѣшкото азъ“. И такива сѫ тѣ, такива сѫ!…

На следната сутринь отидохъ пакъ у Далтонови и нѣкакъ си го накарахъ да се съгласи. Азъ не съмъ философъ, но често ми се е струвало, че въ този животъ не можемъ да имаме никаква полза, ако въ замѣна на това не претърпимъ нѣкаква съответна на ползата загуба, — но спира ли ни това? Не, съръ, не често…

Вѣнчахме се на 30 юний 1876 година въ енорийската черква. Единственитѣ хора, които присѫтствуваха, бѣха Далтонъ, Люси и Люсиниятъ съпругъ — единъ едъръ, червеноликъ човѣкъ съ сини очи и златиста брада раздѣлена на две. Бѣше уговорено, че ще прекараме медения си месецъ долу въ тѣхната странноприемница на рѣката.

Жена ми, Далтонъ и азъ отидохме въ единъ ресторанъ на закуска. Тя бѣше облѣчена въ сиво, въ дрехи съ гълѫбово-сивъ цвѣтъ.

Той спрѣ, приведенъ надъ извитата дръжка на бастуна си, опивайки се, безъ съмнение, отъ тоя отдавнашенъ образъ на своята млада невѣста, облѣчена въ дрехи „съ гълѫбово-сивъ цвѣтъ“, съ нейнитѣ сини очи и жълта коса, съ малката бръчка между веждитѣ, съ нейнитѣ силно стиснати устни.

— По това време, съръ, — продължи той малко изведнажъ, — азъ бѣхъ донѣкѫде конте. Носѣхъ, спомнямъ си, синъ рединготъ съ бѣли панталони и сивъ цилиндъръ. Дори и сега азъ бихъ предпочелъ да бѫда винаги добре облѣченъ…

Получихме великолепна закуска и пихме „Вьовъ клико“, едно вино, каквото въ днешни дни не може да се получи! Далтонъ дойде съ насъ до желѣзопѫтната станция. Не мога да понасямъ раздѣли; и все пакъ, тѣ сѫ неизбѣжни.

Тази вечерь се разхождахме навънъ въ хладината подъ трепетликитѣ. Какво друго въ цѣлия си животъ би трѣбвало да запомня, ако не тази нощь — когато младитѣ юнци пръхтѣха около портитѣ — шипкитѣ бѣха нацъвтѣли навредъ около живия плетъ — луната бѣше съ сияние наоколо си — прилепи, сѫщо, сновѣха насамъ-натамъ между дънеритѣ — а сѣнкитѣ на колибитѣ бѣха черни и меки като морето долу подъ насъ.

Дълго време стояхме на брѣга на рѣката подъ едно липово дърво. Колко хубаво бѣше благоуханието на липовия цвѣтъ! Човѣкъ може да понесе само наполовина своитѣ радости, само наполовина своитѣ скърби. Люси и нейниятъ съпругъ, — продължаваше да разказва той въ този моментъ, — неговото име бѣше Францъ Торъ — единъ човѣкъ като нѣкой старъ викингъ, който не ядѣше нищо друго, освенъ млѣко, хлѣбъ и плодове, — колко много добри бѣха тѣ къмъ насъ! Като въ рая бѣше въ тази странноприемница, макаръ че снабдяването, — длъженъ съмъ да кажа това, — бѣше ограничено. Пълзящи растения се виеха около прозорцитѣ на нашата спалня; когато вѣтрецътъ вкарваше листата презъ отвора на прозореца, сякашъ ни заливаше вълна отъ благоухание.

Докато бѣхме тамъ, Ейли стана черна като циганка. Мисля, че никой не би могълъ да я обича повече, отколкото я обичахъ азъ. Но имаше моменти, когато сърдцето ми замираше; изглеждаше, че тя не разбираше, колко много я обичахъ.

Единъ день, спомнямъ си, тя ме придума да излѣземъ да лагеруваме на открито. Цѣлия следобѣдъ плувахме по течението на рѣката, а вечерьта се настанихме между тръстикитѣ, подъ клонитѣ на върбитѣ, и запалихме огънь, за да уври яденето, — макаръ че въ действителность нашитѣ провизии бѣха вече сварени, — но вие знаете какъ става това: цѣлата романтика е въ това, да имате истински огънь.

— Нѣма да му придирваме много, — казваше тя постоянно.

Докато ядѣхме вечерята си, единъ заякъ дойде предъ нашия лагеръ — единъ голѣмъ заякъ — и колко изненаданъ изглеждаше той! „Високиятъ заякъ“, наричаше го Ейли. Следъ това ние седѣхме предъ жаравата и наблюдавахме сѣнкитѣ, докато по едно време тя се отдѣли отъ мене.

Времето минаваше много бавно. Най-сетне азъ станахъ да ида да я търся. Слънцето бѣше вече залѣзло. Викахъ я непрестанно. Мина дълго време, докато я намѣря, — и тя бѣше като нѣкакво диво създание, сгорещена и зачервена, хубавата й рокля бѣше разкѫсана, лицето и рѫцетѣ й бѣха изподраскани, косата й бѣше разпусната като на нѣкаква красива горска обитателка. Когато човѣкъ обича, и дребнитѣ работи го засѣгатъ. Мисля, че тя не забеляза моята уплаха; но когато се върнахме при лодката, тя обви рѫцетѣ си около шията ми и каза:

— Никога вече нѣма да се отдѣлямъ отъ тебе.

Веднажъ презъ нощьта се събудихъ — една водна птица крещѣше, а друга прелиташе надъ насъ. О, колко чудно-хубава бѣше рѣката, колко чудно-хубави бѣха луната и дърветата, меката, свѣтла мъгла, тишината! Сякашъ бѣхме въ другъ нѣкакъвъ свѣтъ, изпълненъ съ миръ, очарование и много повече святость, отколкото нашиятъ свѣтъ. Това изглеждаше като нѣкакво видение, което се изпрѣчваше предъ погледа на човѣка — колко странно! — и изчезваше, ако речеше човѣкъ да посегне къмъ него. Вълшебство — поезия — святость!

Една минута той остана безмълвенъ, сетне продължи съ мечтателенъ гласъ:

— Гледахъ я какъ спѣше като дете, съ разпуснати коси, съ разтворени устни, и си мислѣхъ: „Богъ да ме накаже, ако й причиня нѣкога болка!“ Какъ можехъ да я разбера азъ? Да разбера таинственостьта и невинностьта на нейната душа? — Рѣката бѣше грабнала всичката ми свѣтлина и всичкия ми мракъ, най-щастливитѣ ми дни и часоветѣ, въ които се чувствувахъ отчаянъ; и азъ обичамъ да мисля за нея, защото, знаете, следъ време горчивитѣ спомени избледняватъ и оставатъ само хубавитѣ… Но и добритѣ иматъ своята специфична болка, една особена лоша страна, защото тѣ никога нѣма да се върнатъ. Съръ, — каза той, като се обърна къмъ мене съ слаба усмивка, — нѣма полза да викате, следъ като е изкипѣло млѣкото… Въ съседство съ странноприемницата на Люси, Роза и Глогина… — можете ли да си представите по-хубави имена? Азъ съмъ обиколилъ цѣлия свѣтъ, но никѫде не съмъ намиралъ тъй хубави имена, каквито има въ английскитѣ села. Тамъ, сѫщо, всѣко стръкче трева, всѣки цвѣтъ има своята гордость, защото знае, че за него ще се грижатъ, а всички пѫтища, улици и колиби изглежда да сѫ сигурни, че ще живѣятъ вѣчно… Но азъ искахъ да ви кажа следното: на половинъ миля отъ странноприемницата имаше една тиха, стара кѫща, която имахме обичай да наричаме „манастирътъ“ — макаръ че бѣше, струва ми се, чифлишка. Ние прекарвахме много следобѣди тамъ, като се промъквахме крадишкомъ въ овощната градина — Ейли много обичаше да се промъква крадишкомъ. Ако имаше нѣкой пѫть съ голѣми заобикалки, който минаваше презъ чужда собственость, тя винаги избираше този пѫть.

Последния си следобѣдъ прекарахме въ тази овощна градина, лежейки върху високата трева. Четѣхъ за пръвъ пѫть „Чайлдъ Харолдъ“ — една чудно-хубава, забележителна поема. Бѣхъ стигналъ до онова мѣсто — борбата съ бикове — спомняте ли си го?…

И той рецитира два стиха.

— Изведнажъ Ейли каза:

— Представи си, че престана да те обичамъ.

Струваше ми се, каточе нѣкой ме удари по лицето. Скочихъ и се опитахъ да я хвана въ пригръдкитѣ си, но тя ми се изплъзна; следъ това се върна и започна да се смѣе кротко. Азъ сѫщо се смѣхъ. Не зная защо…

VI

— На следния день се върнахме обратно въ Лондонъ. Живѣехме съвсемъ близо до училището и следъ около петь-шесть дена Далтонъ дойде да вечеря у насъ. Той би идвалъ всѣки день, ако не бѣше отъ оня родъ хора, които не умѣятъ да си доставятъ удоволствия. По това време имахме повече ученици отъ всѣки другъ пѫть. Въ свободното си време учехъ жена си да фехтова. Никога не бѣхъ виждалъ толкова пъргавъ и бързъ човѣкъ или толкова красивъ, каквато бѣше тя въ своя фехтоваленъ костюмъ и съ своитѣ бродирани обувки.

Бѣхъ напълно щастливъ. Когато осѫществи своитѣ желания, човѣкъ става безгриженъ и самодоволенъ. Бѣхъ, обаче, бдителенъ, защото знаехъ, че съмъ естествено, себиченъ човѣкъ. Мѫчехъ се да си наредя така времето и да си пестя така паритѣ, че да й давамъ колкото е възможно повече удоволствия. Това, което по това време тя обичаше повече отъ всичко въ свѣта, бѣше ездата. Купихъ й единъ конь и вечерно време презъ пролѣтьта и лѣтото двамата ездѣхме заедно. Но когато деньтъ стана твърде кѫсъ и не можеше да се излиза късно на езда, тя ездѣше сама, на голѣми разстояния, а понѣкога прекарваше цѣлия день на седлото и се връщаше тъй уморена, че едва можеше да се изкачва по стълбитѣ — и азъ не мога да кажа, че това ми се харесваше. Това ме правѣше нервенъ, тя бѣше тъй своенравна, но не смѣтахъ, че е право да й се мѣся. Имахъ сума грижи за пари, защото, макаръ да работѣхъ усилено и да печелѣхъ повече отъ всѣки другъ пѫть, изглеждаше, че паритѣ никога не ми стигатъ. Разбира се, полагахъ грижи да спестя нѣщо, но ние нѣмахме дете, и това ми бѣше едно безспокойство. Тя ставаше по-красива отъ всѣкога и струва ми се, че бѣше щастлива.

Правило ли ви е впечатление нѣкога, че всѣки отъ насъ живѣе на рѫба на нѣкой вулканъ? Струва ми се, че нѣма човѣкъ, който да нѣма известна страсть или интересъ тъй силни, че да смѣта всичко останало за нищо. Разбира се, човѣкъ може да си изживѣе цѣлия животъ, безъ да открие това. Но нѣкои отъ насъ…! Азъ не се оплаквамъ; каквото е станало, станало е.

Той нахлупи по-низко надъ очитѣ си шапката си и вкопчи здраво рѫцетѣ си надъ дръжката на бастуна си. Той приличаше на човѣкъ, който пришпорва коня си къмъ нѣкаква безнадеждна цель, не желаейки да печели време отъ страхъ, че може да си счупи главата въ последния моментъ.

— Презъ пролѣтьта на седемдесеть и осма година при мене дойде единъ новъ ученикъ, единъ младъ човѣкъ на двадесеть и една година, който се готвѣше да постѫпи въ войската. Азъ го обикнахъ и направихъ всичко, каквото можехъ, за да го направя майсторъ на сабята. Но у него имаше нѣкакво извратено безразсѫдство; за нѣколко минути той напрѣгаше всичкото си внимание, сетне ставаше извънредно безгриженъ. „Франсизъ, — казвахъ азъ, — ако бѣхъ на ваше мѣсто, щѣхъ да се срамувамъ“. „Мистъръ Брюнъ, — отговаряше ми той, — защо трѣбва да се срамувамъ? Азъ не съмъ се създалъ самъ“. Богъ ми е свидетель, че искамъ да бѫда справедливъ къмъ него; той имаше добро сърдце. Единъ день той потегли съ кола нагоре и донесе въ нея своето бедно куче, което бѣше избѣгало^[2] и сега умираше. За половинъ часъ той се затвори съ неговия трупъ и ние можехме да го чуемъ какъ хълца като дете. Сетне той излѣзе съ съвсемъ зачервени очи и извика:

— Зная кѫде ще намѣря този звѣръ, който го е отвлѣкълъ^[3]!

И изкочи навънъ. Той имаше хубави италиански очи; лека фигура, не много висока; тъмна коса, малки, тъмни мустачки, а устнитѣ му бѣха винаги малко разтворени, — това именно, и неговата походка, и начинътъ, по който спущаше клепкитѣ си, му придаваха единъ особенъ, нѣженъ и гордъ видъ. Обичахъ да му казвамъ, че отъ него никога нѣма да излѣзе войникъ!

— О, — отговаряше той, — и това ще стане, когато му дойде времето!

Той вѣрваше въ нѣкакво особено щастие, което ще направи за него всичко, когато му дойде времето.

Единъ день той дойде при мене, когато давахъ урокъ на Ейли. Тогава за пръвъ пѫть тѣ се видѣха. Следъ това той започна да идва по-често и понѣкога оставаше да вечеря съ насъ. Не искамъ да отричамъ, съръ, че се радвахъ, когато той идваше; мислѣхъ, че това е хубаво за Ейли. Може ли да има нѣщо по-отвратително, — избухна той, — отъ една самодоволна слѣпота? Има хора, които казватъ: „Бедниятъ човѣкъ, той има такава вѣра!“ Вѣра, съръ! Заблуда! Азъ бѣхъ глупакъ — а на този свѣтъ човѣкъ плаща за глупоститѣ си…

Дойде лѣтото; и единъ сѫботенъ день рано презъ юний Ейли, азъ и Франсизъ — не искамъ да ви казвамъ другото му име — излѣзохме на езда. Презъ нощьта бѣше валѣло; нѣмаше прахъ, а ето че изгрѣ и слънцето — великолепенъ день! Ездихме дълго време. Около седемь часа потеглихме обратно — бавно, защото още бѣше горещо, а предъ насъ бѣше цѣлиятъ хладъ на нощьта.

Бѣше деветь часа, когато стигнахме въ Ричмондъ Паркъ. И въ този чудно-хубавъ полумракъ, когато сърнитѣ се движеха кротко, вие бихте могли да помислите, че тѣ сѫ привидения. Ние сѫщо бѣхме мълчаливи — голѣмитѣ дървета иматъ такова въздействие върху мене…

Кой може да каже кога ще дойде нѣкоя промѣна? Като полъхъ на вѣтъра старото отминава и новото се изпрѣчва предъ васъ. Сега ще ви разправя за такава една промѣна. Безъ никакъвъ предупредителенъ знакъ Ейли подкара коня си въ галопъ.

— Какво правишъ? — извикахъ.

Тя погледна назадъ съ усмивка, а следъ това и той се стрелна покрай мене. Каточе оса бѣше ожилила и двамата: тѣ галопираха надъ паднали дървета, подъ низко увиснали клони, изкачваха се и се спущаха по хълмоветѣ. И азъ трѣбваше да наблюдавамъ тази лудость! Моятъ конь не бѣше толкова бързъ. Азъ ездѣхъ като демонъ, но останахъ далечъ задъ тѣхъ.

Азъ не съмъ човѣкъ, който гледа спокойно на нѣщата. Когато най-сетне ги настигнахъ, отъ гнѣвъ не можехъ да говоря. Тѣ ездѣха редомъ, единъ до другъ, отпустнали юздитѣ на врата на конетѣ, и се гледаха единъ другъ въ лицето.

— Трѣбва да внимавашъ! — казахъ азъ.

— Да внимавамъ! — извика тя. — Животътъ не е само внимаване!

Гнѣвътъ ми се изпари. Азъ изостанахъ назадъ, както прислужникъ езди следъ господарката си… Ревность! Нѣма по-безкрайно или по-черно мѫчение… Презъ тия минути стотици работи ми дойдоха на умъ, — стотици спомени, вѣрни, невѣрни — но какво можехъ да направя? Душата ми бѣше отровена. Опитахъ се да намѣря оправдание предъ себе си. Абсурдно бѣше да се мислятъ такива нѣща! Това не приличаше на единъ мѫжъ… Дори ако всичко е вѣрно, човѣкъ би трѣбвало да се опита да бѫде джентлеменъ! Но на тази дума азъ започнахъ да се смѣя; да, съръ, смѣехъ се на тази дума.

Той говорѣше все по-бързо, сякашъ изливаше сърдцето си не предъ единъ живъ слушатель, а въ нощьта.

— Тази нощь не можахъ да спя. Да лежа до нея съ тѣзи мисли въ главата си бѣше невъзможно! Извинихъ се и останахъ да се занимавамъ съ нѣкакви книжа. Най-тежкото нѣщо въ живота е, да виждашъ какъ едно нѣщо идва, а ти не си въ състояние да направишъ нищо, за да го предотвратишъ. Какво можехъ да направя? Забелязвали ли сте какъ хората могатъ да се отчуждатъ напълно, безъ да кажатъ нито дума? За това е потрѣбна само една дума…

Още на следния день тя каза:

— Искамъ да ида у Люсини.

— Сама?

— Да.

По това време бѣхъ решилъ, че тя трѣбва да прави точно каквото си иска. Може би действувахъ погрѣшно; не зная какво би трѣбвало да прави човѣкъ въ такъвъ случай. Но преди тя да излѣзе, азъ й казахъ:

— Ейли, какво е това?

— Не зная, — отговори тя.

И азъ я цѣлунахъ — това бѣше всичко… Мина единъ месецъ; пишехъ й почти всѣки день и получавахъ кѫси писма отъ нея, въ които ми разправяше много малко за себе си. Далтонъ ми създаваше голѣма мѫка, защото не можехъ да му кажа; той имаше убеждението, че тя ще стане майка.

— Ахъ, Брюнъ, — казваше той, — моята бедна жена бѣше точно такава.

Животътъ, съръ, е нѣщо иронично!… Той, — за менъ е трудно да произнасямъ името му, — идваше въ училището два-три пѫти въ седмицата. Често пѫти мислѣхъ, че виждамъ нѣкаква промѣна, нѣкаква цель — каточе прозираше презъ неговото безразсѫдство; нѣкаква ярость изглеждаше да се заражда у него, сякашъ се чувствуваше нараненъ отъ моята шпага. Изпитвахъ нѣкаква особена радость при мисъльта, че съмъ майсторъ и че всѣка минута мога да сваля като сламка отъ рѫката му неговата шпага. Срамувахъ се — и все пакъ се гордѣехъ съ това. Ревностьта е низко нѣщо, съръ, — низко, долно нѣщо! Когато ме попита где е жена ми, азъ му казахъ, защото бѣхъ твърде гордъ, за да скрия това. Скоро следъ това той престана да идва вече въ училището.

Една сутринь, когато не можехъ повече да понасямъ това, писахъ и съобщихъ, че ще ида при нея. Не искахъ да й се натрапвамъ, затова я молѣхъ да излѣзе да се видимъ въ овощната градина на старата кѫща, която наричахме манастиръ. Молѣхъ я да бѫде тамъ въ четири часа. Винаги съмъ смѣталъ, че единъ мѫжъ не трѣбва нито да изпросва нѣщо отъ една жена, нито да го получава отъ нея съ насилие. Женитѣ сѫ великодушни — тѣ даватъ каквото могатъ да дадатъ. Запечатахъ писмото си и самъ го предадохъ въ пощата.

По цѣлия пѫть, като отивахъ къмъ овощната градина, азъ си мислѣхъ: „Тя трѣбва да дойде — тя сигурно ще дойде!“

VII

— Бѣхъ съ настроение, но въ следния моментъ започнахъ да треперя така, каточе имахъ треска. Стигнахъ въ овощната градина преди опредѣленото време. Тя не бѣше тамъ. Знаете ли какво значи да чака човѣкъ? Стояхъ неподвиженъ и се услушвахъ. Отидохъ до мѣстото, откѫдето можехъ да виждамъ най-надалечъ. Казвахъ си: „Когато човѣкъ гледа млѣкото, то не кипва; ако не гледамъ за нея, тя ще дойде“. Разхождахъ се нагоре-надолу съ очи устремени къмъ земята. Каква болесть е това! Сто пѫти си извадихъ часовника. Може би моятъ часовникъ бѣше напредъ, може би нейниятъ е останалъ назадъ — не мога да ви разправя нито една хилядна часть отъ моитѣ надежди и страхове.

Въ единъ кѫтъ имаше водоскокъ. Седнахъ до него и се замислихъ за последния пѫть, когато бѣхъ на това мѣсто, — и сякашъ нѣщо избухна у мене. Стана петь часътъ, преди да съмъ изгубилъ всѣка надежда; идва единъ моментъ, когато човѣкъ се чувствува щастливъ, че надеждата е умрѣла, защото това означава спокойствие. „Свърши се и това, — казвате си вие, — сега мога да действувамъ“. Но какво трѣбваше да правя азъ? Азъ лежахъ на земята съ очи надолу; когато човѣкъ е смутенъ, това е единственото нѣщо, което помага — да се притискате и да се вкопчите въ нѣщо, което не може да ви убѣгне. Лежахъ тамъ цѣли два часа, знаейки презъ цѣлото време, че постѫпвамъ като страхливецъ. Въ седемь часа напуснахъ овощната градина и тръгнахъ къмъ странноприемницата; бѣхъ нарушилъ думата си, но се чувствувахъ щастливъ. Азъ щѣхъ да я видя — и нищо, съръ, нищо, освенъ това не изглеждаше да има значение.

Торъ бѣше въ градината и кастрѣше розитѣ си. Той тръгна къмъ менъ и азъ можахъ да забележа, че не можеше да ме гледа въ очитѣ.

— Где е жена ми? — казахъ азъ.

Той отговори:

— Нека идемъ при Люси.

Затичахъ се въ кѫщата. Люси ме посрещна съ две писма; първото — собственото ми писмо — не бѣше разтворено; а второто, ето го:

„Оставихъ те. Ти бѣше добъръ къмъ мене, но сега — нѣма полза отъ това.

Ейли“.

Люси ми каза, че предишния день едно момче донесло едно писмо за жена ми отъ единъ младъ човѣкъ въ една лодка. Когато Люси й го предавала, попитала я:

— Кой е този човѣкъ, мисъ Ейли? Какво ще каже мистъръ Брюнъ?

Жена ми я погледнала сърдито, но не й отговорила, — и презъ цѣлия този день тя не проговорила. Вечерьта заминала, като оставила това писмо на леглото…

Люси плачеше така, като че щѣше да се пръсне сърдцето й. Хванахъ я за раменетѣ и я изтикахъ изъ стаята; не можехъ да понасямъ никакъвъ шумъ. Седнахъ и се опитахъ да мисля. Докато седѣхъ тамъ, дойде Торъ съ едно писмо. То бѣше написано на бланка на една странноприемница на дванадесеть мили по течението на рѣката. Ето неговото съдържание:

„Ейли е моя. Готовъ съмъ да се срещна съ васъ кѫдето обичате“.

Той продължаваше да говори съ болезнена монотонность въ тона:

— Когато прочетохъ тѣзи думи, имахъ само една мисъль — да ги настигна; изтичахъ долу на рѣката и избрахъ най-леката лодка. Точно когато потегляхъ, Торъ дойде тичешкомъ.

— Изпуснали сте това писмо, съръ, — каза той. — Две орѫжия^[4] струватъ повече отъ едно!

Той се качи въ лодката. Взехъ греблата и тикнахъ лодката къмъ срѣдата на течението. Започнахъ да греба като лудъ, а оня едъръ човѣкъ, съ своитѣ голи скръстени рѫце, седѣше срещу мене като огроменъ, мургавъ бикъ.

По едно време той зае моето мѣсто, а азъ поехъ кормилото. Виждахъ какъ гърдитѣ му, покрити съ косми, се повдигаха и снишаваха и това ми даваше известна утеха — защото то значеше, че се приближаваме все повече.

Сетне стана тъмно, нѣмаше луна и азъ едвамъ можехъ да виждамъ брѣга: въ тъмнината има нѣщо, което кара човѣка да се вглъбява въ себе си. Хората казватъ, че настѫпва единъ моментъ, когато човѣшката природа се оформява — „спасява се“ или бива „изгубена“, както казватъ — за добро или за лошо. Това не е вѣрно, човѣкъ е винаги съ себе си и не може да бѫде промѣненъ; но азъ вѣрвамъ, съръ, че въ време на агония човѣкъ открива кои сѫ нѣщата, които може да направи, и кои сѫ онѣзи, които не може да направи. Човѣкъ тогава познава самъ себе си, това е всичко.

Така бѣше и съ мене. Всѣка мисъль, и споменъ, и страсть бѣха тъй ясни и силни! Азъ искахъ да го убия. Искахъ да убия себе си. Но нея — не! Насъ сѫ ни учили на това, че ние притежаваме своитѣ жени, тѣломъ и духомъ, ние сме възпитани въ тази вѣра, на насъ е заповѣдвано да вѣрваме въ това, — но когато бѣхъ изправенъ лице съ лице срещу това положение, тѣзи думи нѣмаха никакво значение за мене, тѣ бѣха — низость. О, да, азъ искахъ да намѣря утеха въ тѣхъ, азъ искахъ да се придържамъ о тѣхъ — но не можахъ. Човѣкъ може да насили едно тѣло; но какъ може да насили една душа? Не, не — това е страхливость! Но азъ искахъ — азъ искахъ да убия него, а нея да принудя да се върне съ мене. И тогава изведнажъ почувствувахъ каточе бѣхъ притисналъ най-скрития нервъ на сърдцето си. Струваше ми се каточе виждамъ лицето й, бѣло и треперѣщо, сякашъ го бѣхъ настѫпилъ съ кракъ. Казватъ, че този свѣтъ се управлявалъ отъ силата; може и да е вѣрно — зная, че азъ имамъ у себе си едно слабо мѣсто… Не можехъ да понасямъ това.

Най-сетне скочихъ на крака и извикахъ:

— Обърнете лодката!

Торъ ме погледна така, каточе бѣхъ полудѣлъ. И азъ наистина бѣхъ полудѣлъ. Сграбчихъ канджата на лодката и го заплашвахъ съ нея, казвахъ му страшни имена.

— Съръ, — каза той, — такива имена не приемамъ отъ никого!

— Отъ мене ще ги приемете, — извикахъ азъ; — обърнете лодката, идиотъ, куче, риба!…

Азъ имамъ ужасенъ характеръ и това е истинско проклятие за мене. Той изглеждаше слисанъ, дори изплашенъ; изведнажъ той пакъ седна и подкара лодката въ обратна посока. Азъ се отпуснахъ на седалището и закрихъ лицето си. Струва ми се, че изгрѣ луната; трѣбва да е имало мъгла, защото ми бѣше страшно студено. Въ този животъ, съръ, ние не можемъ да скриемъ лицето си — но постепенно болкитѣ отъ ранитѣ намаляватъ. Нѣкои искатъ да твърдятъ, че такива удари сѫ смъртни; това не е така. Времето е милостиво.

Рано сутриньта азъ се върнахъ обратно въ Лондонъ. Имахъ треска и бѣхъ изпадналъ въ истерия. Мога да кажа, че бихъ се самоубилъ, ако не бѣхъ толкова свикналъ съ орѫжията — тѣ и азъ сме твърде стари приятели, струва ми се — не мога да обясня това.

Мина много време, преди да се съвзема. Далтонъ ме гледаше презъ това време; неговитѣ голѣми тежки мустаци бѣха станали съвсемъ бѣли. Ние никога не споменавахме за нея; каква полза можеше да има отъ това? Имаше, разбира се, да се уреждатъ нѣкои работи, разправии съ адвоката — това бѣше неизразимо отвратително за мене.

Казахъ му, че всичко трѣбва да стане така, както тя желае, но оня човѣкъ искаше да дойде при мене, съ своето^[5]… както и да е, не искамъ да бѫда несправедливъ. Поискахъ отъ него да каже, че всичко е по моя вина, но той каза, — спомнямъ си и сега неговата усмивка, — че това било невъзможно, щѣло да се прозре, щѣли да започнатъ да говорять за тайни споразумения, — не разбирамъ тѣзи работи и нѣщо повече — не мога да ги понасямъ; тѣ сѫ… мръсни.

Две години по-късно, когато се бѣхъ върналъ въ Лондонъ следъ руско-турската война, получихъ едно писмо отъ нея. Ето го тука.

Той извади отъ единъ коженъ портфейлъ единъ старъ, жълтъ листъ хартия, разгъна го между пръститѣ си и започна да се взира въ него. Нѣколко минути той не проговори.

— Презъ есеньта на сѫщата тази година тя умрѣ при раждане. Той я бѣше изоставилъ. За негово щастие, той бѣ убитъ на индийската граница още сѫщата тази година. Ако тя бѣше жива, презъ идния юний щѣше да навърши тридесеть и две години; не е голѣма възрасть… Зная, че азъ съмъ, както се изразяватъ, маниакъ; всѣки лѣкарь ще ви каже, че не можете да бѫдете излѣкуванъ отъ нѣкоя лоша болесть, и да бѫдете сѫщо такъвъ, какъвто сте били преди заболяването. Ако сте прегърбенъ, за да почнете да ходите изправенъ, ще трѣбва да останете слабъ на друго мѣсто. Азъ трѣбва и искамъ да мисля добри работи за женитѣ — защото всичко направено и всичко казано противъ тѣхъ е камъкъ хвърленъ върху нейното мъртво тѣло. Вие бихте ли могли да седнете и да слушате такива нѣща?

Сякашъ подтикнатъ отъ собствения си въпросъ, той стана и закрачи нагоре-надолу. Най-сетне дойде пакъ на скамейката.

— Това, съръ, е причината за моето държане днесъ следъ обѣдъ, както и тази вечерь. Вие бѣхте така любезенъ, азъ искахъ — искахъ да ви разкажа. Тя има една малка дъщеря — Люси я гледа сега. Моятъ приятель Далтонъ умрѣ; нѣмаше да има никога никакви затруднения за пари, но съ съжаление трѣбва да кажа, че той бѣше измаменъ — най-безжалостно. На мене се падна да уредя неговитѣ работи — той не знаеше това, но умрѣ като последенъ беднякъ; бѣше се довѣрилъ на нѣкои покварени свои приятели — бѣше си съставилъ убеждението, че тѣ ще създадатъ неговото благосъстояние. Но, както открихъ твърде скоро, тѣ го бѣха съсипали. Невъзможно бѣше да оставя Люси — такава мила жена — да носи това бреме. Опитахъ се да сложа нѣщо настрана, но, видите ли, — и той ме хвана за рѫката, — азъ сѫщо не бѣхъ състоятеленъ човѣкъ; наистина, мѫчно е да се отдѣли много нѣщо отъ единъ доходъ отъ 190 лири годишно; но капиталътъ е напълно запазенъ и азъ получавамъ 47 лири и 10 шилинга на тримесечие, платени въ брой. Често съмъ билъ изкушаванъ да вложа капитала на друго мѣсто при по-голѣма лихва, но не съмъ се решавалъ. Въ всѣки случай, нѣмамъ никакви дългове — бѣхъ принуденъ да си създамъ правило да не купувамъ нѣща, които не мога да заплатя на самото мѣсто.

Азъ наистина ви отекчавамъ вече, но искахъ да ви разправя… та въ случай… че нѣщо се случи съ мене…?

Той изведнажъ каточе се изплаши отъ нѣщо, стресна се, засука мустацитѣ си и промълви:

— Вие бѣхте много любезенъ. Никога нѣма да забравя това!

Сетне се извърна бързо и отмина.

Скоро той изчезна; шумътъ отъ стѫпкитѣ му и отъ чукането на бастуна му ставаше все по-слабъ и по-слабъ, и замрѣ. Той си бѣше отишелъ. Изведнажъ азъ се изправихъ и забързахъ следъ него, но скоро се спрѣхъ: какво можеше да се каже на това?

VIII

На следния день трѣбваше да ида въ Ница и се върнахъ едвамъ по полунощь. Вратарьтъ ми каза, че Жюлъ льо Ферие билъ идвалъ да ме търси. На следната сутринь, докато бѣхъ още въ леглото, вратата се отвори и се яви Жюлъ. Лицето му бѣше много бледо, а въ момента, когато той застана на едно мѣсто, капки поть започнаха да се стичатъ по бузитѣ му.

— Жоржъ, — каза той, — той е умрѣлъ! Слушайте, слушайте! Какъ глупаво ме гледате! Моятъ прислужникъ стѣга багажа ми. Остава ми половинъ часъ до заминаването на влака; показанията си ще изпратя отъ Италия. Направихъ каквото бѣше мой дългъ, другото остава на васъ. Защо устроихте онази вечеря? Какъвъ Донъ Кихотъ бѣше той! Какъвъ идиотъ! Бедниятъ човѣкъ! Не се помърдвайте! Имате ли една пура? Слушайте! Когато вие тръгнахте следъ него, азъ тръгнахъ следъ другитѣ двама. Ахъ, това мое проклето любопитство! Можете ли да си представите по-голѣма глупость? И какъ бързо вървѣха тѣ, тѣзи двамата! И все си опипваха бузитѣ, каточе и двамата бѣха ударени съ рѫкавицата, знаете! Това бѣше смѣшно. Скоро тѣ ме видѣха, защото постоянно въртѣха очитѣ си на всички страни; на бузитѣ си тѣ имаха петно отъ една рѫкавица…

Руменина започна да покрива отново лицето на Жюлъ. Той рѫкомахаше съ пура въ рѫка и ставаше все по-драматиченъ.

— Тѣ се спрѣха да ме дочакатъ. „Tiens! — каза единиятъ отъ тѣхъ, — този господинъ бѣше съ него. Името на моя приятель е баронъ дьо… Оня, който го удари, бѣше нѣкакъвъ страненъ човѣкъ. Бихте ли били любезенъ да ми кажете дали моятъ приятель ще има възможность да се види съ него?“ О, — каза Жюлъ, — той се държа предизвикателно. Трѣбваше ли азъ да жертвувамъ нашето достоинство? „Разбира се, господине“, отговорихъ. „Въ такъвъ случай, — каза той, — моля дайте ми името и адреса му.“… Не можехъ да си спомня името му, а колкото до адреса му, никога не съмъ го и знаелъ!… Помислихъ. „Това, — казахъ, — не съмъ въ състояние да направя поради нѣкои особени съображения“. „А-ха, — каза той, — съображения, навѣрно, които ще ни попрѣчатъ да си премѣримъ силитѣ съ него“. „Напротивъ, — казахъ, — азъ ще му предамъ вашата молба. Мога да ви кажа, че чухъ, че той е най-добриятъ фехтовачъ и стрелецъ въ Европа. Лека нощь!“ Искахъ да ги накарамъ да си помислятъ малко, разбирате ме, нали?… Търпение, драги мой! Търпение! Тръгнахъ за у васъ, но си помислихъ, че ще ги оставя да преспятъ съ това — имаше достатъчно много време! Но вчера сутринь отидохъ на площада и той бѣше седналъ тамъ на една пейка, а до него имаше едно голѣмо куче. Увѣрявамъ ви, той се изчерви като младо момиче. „Съръ, — каза той, — надѣвахъ се, че ще ви видя. Снощи ви причинихъ голѣмо безпокойствие. Позволихъ си една непростима свобода“ — и той пъхна въ рѫката ми единъ пликъ. Приятелю мой, какво мислите, че съдържаше той? Единъ чифтъ рѫкавици! Сеньоръ Донъ Пунктилиозо, hein? Той бѣше истински дяволъ, този вашъ приятель; той ме очароваше съ своитѣ благи очи и съ своитѣ бѣли мустачки, съ своето смирение, съ своята разпаленость — бедниятъ човѣкъ!… Казахъ му, че съмъ билъ поканенъ да му предамъ покана за дуелъ. „Ако излѣзе нѣщо отъ това, — казахъ, — можете да разчитате на мене“. „Така ли? — каза той. — Много съмъ ви благодаренъ за вашето любезно предложение. Чакайте да видимъ — много отдавна не съмъ се билъ на дуелъ. Колкото по-скоро се свърши, толкова по-добре. Можете ли да наредите за утре сутриньта? Орѫжие? Добре, нека тѣ да избератъ!“… Видите ли, приятелю мой, тукъ не можеше да има вече връщане; nous voilà en train.

Жюлъ си извади часовника.

— Оставатъ ми шестнадесеть минути. Имате щастие, че вчера не бѣхте тукъ, иначе сега вие щѣхте да сте въ моето положение. Опредѣлихъ мѣстото, надѣсно отъ пѫтя за Рокбрюнъ, точно при пресѣчката на желѣзопѫтната линия, а времето — петь и половина сутриньта. Уговорено бѣше, азъ да ида да го взема. Отвратителенъ часъ; не бѣхъ ставалъ толкова рано, откато се бѣхъ дуелиралъ съ Жакъ Тирбо презъ осемдесеть и пета година. Въ петь часа го намѣрихъ готовъ. Пиеше чай съ ромъ — страненъ човѣкъ! Накара ме и азъ да сръбна малко — бррр! Бѣше избръснатъ и облѣченъ въ оня старъ рединготъ. Голѣмото му куче скочи въ файтона, но той му заповѣда да слѣзе, сложи лапитѣ му на раменетѣ си и му пошепна на ухото нѣколко италиански думи; сякашъ магия направи той — hein! — и то се върна обратно, подвило опашка между краката си. Карахме бавно, за да не се тресе рѫката му. Той бѣше по-веселъ отъ мене. По цѣлия пѫть ми говорѣше за васъ: колко благъ сте били къмъ него, колко добъръ сте били къмъ него! „Но вие не говорите за себе си! — казахъ. — Нѣмате ли приятели, нѣма ли да порѫчате нѣщо? Понѣкога ставатъ и нещастни случаи!“

„О, — отговори той, — нѣма опасность! Но ако по нѣкаква случайность… да, въ джоба ми има едно писмо.“ „Ами ако го убиете?“ — казахъ. „Но азъ нѣма да го убия! — отговори той лукаво. — Мислите ли, че ще стрелямъ срещу него? Не, не, той е твърде младъ.“ „Но, — казахъ азъ, — азъ не мога да се съглася на това!“ „Да, — отговори той, — азъ му дължа единъ изстрелъ; но нѣма никаква опасность — ни най-малка опасность.“ Бѣхме пристигнали; тѣ бѣха вече тамъ. Ахъ, да! Вие знаете прелиминариитѣ, вежливоститѣ — това дуелиране, знаете, това е абсурдно, въ края на краищата. Поставихме ги на двадесеть крачки. Мѣстностьта не е лоша. Има борове наоколо и скали; по това време бѣше хладно и сиво като въ черква. Подадохъ му пистолета. Какъ да ви го опиша — застаналъ тамъ и галещъ съ пръсти орѫжието! „Какво хубаво нѣщо е единъ добъръ пистолетъ! — каза той. — Само единъ глупакъ или лудъ човѣкъ жертвува живота си“, — каза той. „Разбира се, — отговорихъ азъ, — разбира се!“ „Но сега нѣма опасность“, — и той ме погледна, като засука нагоре мустачкитѣ си. И двамата застанаха тамъ, гърбомъ единъ къмъ другъ, насочили къмъ небето дулата на пистолетитѣ си. „Un! — извикахъ азъ, — deux! tirez!“ Тѣ се обърнаха, азъ видѣхъ какъ пушека на неговия изстрелъ се възнесе право нагоре, като молитва; неговиятъ пистолетъ падна. Затичахъ се къмъ него. Той гледаше изненаданъ, протегна рѫката си и падна на рѫцетѣ ми. Той бѣше мъртавъ. Онѣзи глупаци дойдоха тичешкомъ. „Какво има?“ — извика единиятъ. Направихъ му единъ поклонъ. „Както виждате, — казахъ, — дали сте единъ великолепенъ изстрелъ. Моятъ приятель стреля въ въздуха. Месийо, по-добре ще бѫде да бѣхте закусили въ Италия.“ Отнесохме го въ файтона и го покрихме съ едно килимче; другитѣ потеглиха за границата. Занесохъ го въ стаята му. Ето неговото писмо.

Жюлъ спрѣ. Сълзи се стичаха по лицето му.

— Той е мъртавъ; азъ му склопихъ очитѣ. Слушайте, знаете ли, ние всички сме еснафи — това си е по правило; но този случай… този случай, може би, бѣше изключение.

И безъ да каже нищо повече, той се втурна навънъ.

Навънъ, предъ жилището на стария човѣкъ, единъ слѣзълъ отъ файтона си cocher стоеше безутѣшенъ на слънцето.

— Отгде можехъ да зная, че отиватъ да се биятъ на дуелъ! — избухна той, като ме видѣ. — Той имаше бѣли коси — моля ви да ми бѫдете свидетель, че той имаше бѣли коси. Това е лошо за мене, ще ми отнематъ разрешението. О, ще видите, — това е лошо за мене!

Отскубнахъ се отъ него и се качихъ на горния етажъ. Стариятъ човѣкъ бѣше самъ, легналъ на леглото, нозетѣ му бѣха покрити съ едно килимче, каточе можеше да му е студено; очитѣ му бѣха затворени, но въ своя смъртенъ сънь той все още имаше оня видъ на слаба изненада. Изтегнала се въ цѣлата си дължина, наблюдаваща непрестанно леглото, Фреда лежеше, както е лежала нощно време, когато той наистина е билъ само заспалъ. Капацитѣ на прозорцитѣ бѣха полуотворени: стаята още миришеше леко на ромъ.

Стояхъ дълго време и гледахъ лицето му: малкитѣ бѣли мустачки, засукани нагоре дори въ смъртьта, хлътналитѣ му бузи, спокойствието на неговата фигура. Той бѣше като нѣкой старъ рицарь…

Кучето наруши омаята. То се възправи, положи лапитѣ си на леглото и започна да лиже лицето му. Слѣзохъ долу — не можехъ да понасямъ да го слушамъ какъ вие.

Ето неговото писмо до мене, написано съ готически почеркъ:

„Уважаемий съръ, когато ще четете това, азъ ще съмъ мъртавъ. Срамувамъ се, че ви създавамъ безпокойства — единъ мѫжъ наистина трѣбва да си нарежда така работитѣ, че да не създава безпокойства; и все пакъ, надѣвамъ се, че нѣма да ме смѣтате нахаленъ. Затова, ако желаете да приберете нѣщата на единъ старъ човѣкъ, моля наредете да бѫдатъ погребани съ мене сабята ми, приложеното тукъ писмо и портретътъ, който е поставенъ на печката. Завещанието ми и списъкътъ на вещитѣ ми се намиратъ между листата на съчиненията на Байронъ въ малкия ми куфаръ; тѣ трѣбва да бѫдатъ пратени на Люси Торъ — адресътъ е отгоре. Може би ще ми направите честьта да задържите за себе си нѣкои отъ моитѣ книги, които може да ви доставятъ удоволствие. Има и едно списание и въ него ще намѣрите нѣкои отлични рецепти за турско кафе, италиански и испански гостби, и за промиване на рани. Дъщерята на хазайката говори италиански и знае, че би искала да има Фреда; бедното куче ще чувствува отсѫтствието ми. Челъ съмъ, че стари индиански воини вземали съ себе си въ гроба своитѣ коне и кучета. И Фреда би дошла — благородни животни сѫ кучетата! Тя яде веднажъ на день — но трѣбва да има изобилно ядене — и иска много соль. Ако имате свои животни, съръ, не забравяйте, че всички животни искатъ много соль. Дългове нѣмамъ, слава Богу! Паритѣ въ джобоветѣ ми ще стигнатъ за прилично погребение — не може да има опасность за това. Срамувамъ се, че ви отекчавамъ съ подробности — това, което най-малко бива да прави единъ човѣкъ, е да не вдига шумъ — и все пакъ трѣбва да бѫде заваренъ готовъ. — Съ дълбока благодарность, съръ, Вашъ слуга,

Роджъръ Брюнъ.“

Всичко бѣше както той бѣше писалъ. Портретътъ върху печката представляваше една млада девойка на деветнадесеть или двадесеть години, облѣчена старомодно, съ коси прибрани отзадъ на кокъ. Очитѣ се взираха въ васъ съ слаба смръщеность, устнитѣ бѣха силно стиснати; изразътъ на лицето бѣше живъ, буденъ, своенравенъ и, преди всичко, младъ.

Въ малкиятъ куфаръ имаше нѣколко чифта дрехи, но много малко, и всички бѣха по-стари отъ тия, които той обикновено носѣше.

Но отъ всичко най-интересно ми се струваше да е единъ дневникъ, воденъ до миналата Коледа. Това бѣше единъ патетиченъ документъ, пъленъ съ смѣтки за ценитѣ на храната; съ решения да внимава за едно или за друго; съ съмнения дали не трѣбва да се откаже отъ пушенето; съ изрази на страхъ, че Фреда не е яла достатъчно. Изглеждаше, че се е мѫчилъ да живѣе съ деветнадесеть лири годишно и да праща другитѣ сто лири на Люси за детето; въ тѣзи усилия той никога не е успѣвалъ, понеже е трѣбвало да праща по-малко отъ тази сума — записванията показваха, че за него това е било истински кошмаръ. Последни думи, писани на връхъ Коледа, бѣха тѣзи: „Каква полза да водя този дневникъ, щомъ като той не издава нищо друго, освенъ неуспѣхи!“

Дъщерята на хазайката и азъ отидохме на погребението. Сѫщия день подиръ обѣдъ отидохъ въ концертната зала, гдето най-първо заговорихъ съ него. Когато излѣзохъ, Фреда лежеше предъ входа, гледаше въ лицата на всички, които минаваха и лениво душеше петитѣ имъ. Около нея се въртѣше дъщерята на хазайката съ бисквита въ рѫка и съ смутенъ, печаленъ погледъ…