Джефри Арчър
Пръв между равни

1.

Четвъртък, 10 декември 1964

Председателят на Долната камара стана и огледа заседателната зала. Оправи дългата си черна копринена мантия, след това нервно извъртя бялата си дълга перука, която покриваше оплешивялата му глава: камарата беше почти извън контрол на днешното бурно заседание, посветено на питания към министър-председателя. Погледна часовника си и с удоволствие видя, че е три и половина — време да се премине към следващата точка от дневния ред.

Той стоеше изправен, пристъпваше от крак на крак и чакаше близо 500-те присъстващи да се успокоят. Сетне произнесе тържествено: „Депутати, желаещи да положат клетва“. Депутатите местеха погледи от него към далечния край на камарата като публика на тенис турнир. Изправен на преградата, стоеше победителят в първите допълнителни избори след вземането на властта от лейбъристката партия преди около два месеца.

Новият депутат, застанал между депутата, който го бе предложил, и депутата, подкрепящ кандидатурата му, направи четири крачки напред. Като добре тренирана почетна стража придружаващите го се спряха и се поклониха. Непознатият беше висок метър и деветдесет и три. Приличаше на човек, роден със самочувствие на тори^[2], с глава на патриций върху аристократично телосложение и грижливо сресана руса грива. Облечен в тъмносив двуреден костюм, той още веднъж пристъпи към дългата маса пред стола на председателя. Намираше се между двете предни банки, обърнати с лице една към друга на около сабя разстояние.

Отдели се от поръчителите си, мина край местата на правителството, прекрачи нозете на министър-председателя и на министъра на външните работи, след което секретарят на камарата му подаде клетвата.

Държеше картичката с дясната ръка и произнасяше думите твърдо и тържествено като при брачна церемония.

— Аз, Чарлс Сеймор, се заклевам, че ще бъда верен и безрезервно подчинен на Нейно Величество кралица Елизабет, нейните наследници и приемници, както повелява законът, заклевам се.

— Браво, браво — надигаха се с възгласи депутатите от банките, когато новият член на парламента се наведе, за да подпише клетвения регистър — пергаментова хартия, надиплена във формата на книга.

Чарлс бе представен на председателя от секретаря. Той се приближи, спря и се поклони.

— Добре дошли в камарата, господин Сеймор — каза председателят, като стисна ръката му. — Надявам се, че ще служите още дълги години на това място.

— Благодаря — каза Чарлс и отново се поклони. После заобиколи креслото на председателя. Спазил бе церемонията точно така, както бе репетирал с главния партиен организатор на торите в дългия коридор пред кабинета му.

Зад креслото на председателя, скрит от погледите на другите депутати, го чакаше лидерът на опозицията, сър Алек Дъглас-Хюм, който също го поздрави топло и му стисна ръка.

— Поздравявам те за блестящия успех, Чарлс. Зная, че можеш да дадеш много на партията и на страната, разбира се.

— Благодаря — отговори новият член на парламента и като изчака сър Алек да се върне на мястото си на предната банка на опозицията, тръгна нагоре по стъпалата, за да си намери място на задния ред с дългите зелени банки.

През следващите два часа Чарлс Сеймор следеше заседанието със смесено чувство на благоговение и възбуда. За първи път в живота си получаваше нещо, което не му принадлежеше по право, нито пък бе положил усилия, за да го постигне. Погледна нагоре към галерията за посетители на Камарата на общините и видя жена си Фиона, баща си — четиринайсетия граф Бриджуотър, и брат си виконт Сеймор, взрял се с гордост в него. Чарлс се отпусна и незабележимо се усмихна: само допреди шест седмици се тревожеше, че ще минат много години, без да има дори надежда, че ще може да заеме място в Камарата на общините.

По време на общите избори преди около два месеца Чарлс се състезаваше за мястото в Южен Уелс, където лейбъристкото мнозинство изглеждаше непоклатимо: „Хубаво е за набиране на опит, да не говорим за удоволствието“ — му беше казал заместник-председателят, отговарящ за кандидатите в централното бюро на консервативната партия. Той се оказа прав и за двете неща, защото на Чарлс му хареса предизвикателството и свали лейбъристкото мнозинство от 22 300 на 20 100. Жена му съвсем уместно нарече резултата „пробив“, но този „пробив“ се оказа достатъчен за партията и го предложиха за кандидат на Съсекс Даунс след смъртта на сър Ерик Куупс, който почина от сърдечен удар само няколко дни след откриването на парламентарната сесия. Шест седмици по-късно Чарлс Сеймор седеше в Камарата на общините, след като бе спечелил мнозинство от 20 000 гласа.

Чарлс изслуша още една реч и напусна заседателната зала. Той застана сам във фоайето, без да знае накъде да тръгне. Един млад депутат решително се приближи.

— Разрешете да ви се представя — каза непознатият и гласът му прозвуча като на колега консерватор. — Казвам се Андрю Фрейзър. Лейбърист съм, представител на Единбург Карлтън, и се надявам да не сте двойка с някой от нашата партия.

Чарлс си призна, че досега не е направил нищо друго освен това да намери местонахождението на камарата. Главният партиен организатор на консервативната партия му беше обяснил вече, че повечето членове прибягват до тази тактика заради процедурата на гласуването и че ще е добре и той да я използва. Тя позволява при неособено важни дебати (когато съобщението е подчертано с две черти), двамата депутати да пропуснат гласуването и да се приберат при семействата си преди полунощ. Обаче на никой член на парламента не му се разрешава да отсъства, ако съобщението за дискусии е подчертано с три черти.

— За мен ще бъде удоволствие — прие Чарлс. — Трябва ли да направя някакви официални постъпки за това?

— Не — каза Андрю и го погледна, — само ще ви пусна писмо за потвърждаване на споразумението. Бихте ли били любезни да отговорите с няколко реда и да дадете телефоните, на които мога да ви намеря. Всеки път, когато решите да пропуснете някое гласуване, трябва само да ми се обадите.

— Звучи ми съвсем благоразумно — рече Чарлс и видя топчеста фигура в светлосив костюм с жилетка, синя риза и връзка на розови точки да се приближава към тях.

— Добре дошъл в клуба, Чарлс — му пожела Алек Пимкин. — Искаш ли да пийнем по нещо в пушалнята и да ти обясня как се работи на това проклето място?

— Благодаря — отзова се Чарлс, доволен, че вижда познато лице.

Андрю се усмихна, като чу какво добави Пимкин, когато двамата тори се отдалечаваха по посока към пушалнята.

— Все едно че си пак в училище, стари приятелю.

Андрю подозираше, че скоро Чарлс Сеймор ще покаже на „стария приятел“ как се работи на „проклетото място“.

Андрю също напусна фоайето, но не за да потърси нещо за пийване. Трябваше да присъства на среща на парламентарната група, на която щяха да се запознаят с работата за следващата седмица. Той се забърза за срещата.

Андрю бе избран навреме за кандидат на лейбъристката партия в Единбург Карлтън. Той продължи борбата и взе мястото от консерваторите с мнозинство от 3 419 гласа. Сър Дънкан, след като изкара мандата като кмет, продължи да представлява същия район в градската община. Само след шест седмици Андрю — бебето на камарата — си бе създал име и на много от старите депутати не им се вярваше, че това е първото му участие в парламента.

Когато отиде на събранието на парламентарната група на втория етаж на камарата, той намери свободно място в дъното на салона и седна. Главният правителствен организатор съобщаваше точките от дневния ред за следващата седмица. Той погледна листа пред себе си. Изглежда, всички съобщения за дебати пак бяха подчертани с три линии. Дебатите, насрочени за вторник, сряда и четвъртък, бяха подчертани с три дебели линии. Оставаха понеделник и петък, подчертани с две линии, и след споразумение с Чарлс Сеймор можеше да пропусне гласуването. Лейбъристката партия бе успяла да се върне на власт след тринайсет години, но с мнозинство само от четири гласа и с претоварена законодателна програма. Оказа се невъзможно депутатите да се прибират през седмицата по домовете си преди полунощ.

След като Андрю зае мястото си, пръв се изправи да говори депутатът на Ливърпул. Той започна с разгорещена тирада, хулейки правителството, обвинявайки го, че с всеки изминат ден то все повече започва да прилича на правителство от консерватори. Тихи забележки и покашляния съпътстваха изказването му и показваха каква слаба поддръжка получаваха неговите виждания. И Том Карсън си беше създал име, но с откритото критикуване на собствената си партия.

— Безотговорен човек — каза под носа си седналият вдясно от Андрю депутат.

— Не бих го определил със същите думи — тихо коментира Андрю. — Общо взето, много приказва. — Мъжът с рижавата къдрава коса му се усмихна, когато Карсън продължи с пустословието си.

Ако Реймънд Гулд бе постигнал някаква репутация през тези първи шест седмици, то тя беше репутация на интелектуалец и по тази причина по-старите членове на камарата станаха веднага подозрителни към него. Но много малко от тях се съмняваха, че той ще бъде един от първите повишени и ще мине на предните редове. За човек, избрал кариера в обществения живот, Реймънд беше твърде резервиран и твърде малко хора бяха имали възможността да го опознаят. Но като спечели мнозинство от 10 000 гласа в Лийдс, съдбата, изглежда, реши да му отреди дълга политическа кариера.

Северен Лийдс избра за свой представител Реймънд измежду трийсет и седем кандидати, защото доказа колко по-добре е информиран от местния профсъюзен деятел, когото вестниците смятаха за вероятен победител. Избирателите в Йоркшир искаха депутат, който живее сред тях, и Реймънд побърза да спомене с подчертан йоркширски акцент пред комитета за издигане на кандидатурите, че е получил образованието си в Раундхей в покрайнините на избирателния район. Всъщност най-много му помогна обстоятелството, че бе отказал стипендия в Кеймбридж и бе предпочел да продължи образованието си в Лийдс, както бе обяснил на комитета.

Преди да се премести в Лондон, за да изкара адвокатския си стаж в Линкълнс Ин, Реймънд бе получил научна степен по право в университета на Лийдс. В края на двегодишния стаж той постъпи в известна лондонска адвокатска кантора и стана много търсен адвокат. От този момент нататък рядко говореше за произхода си пред внимателно подбрания кръг приятели от графствата около Лондон. А тези, които си позволяваха да се обръщат към него с Рей, той поправяше остро за фамилиарниченето им, натъртвайки „Реймънд“.

След последния въпрос събранието бе закрито и Реймънд излезе заедно с Андрю от залата. Андрю забърза към малкия си кабинет на втория етаж, за да приключи с дневната поща, Реймънд — към камарата, защото се надяваше този ден да произнесе първата си реч. Той търпеливо чакаше подходящ момент, за да изложи вижданията си по въпроса за пенсиите на вдовиците и изплащането на военните бонове. Протичащите в момента дебати по икономически въпроси даваха очевидна възможност. Председателят му бе оставил бележка с молба преди обяд да му се обади.

Реймънд бе прекарал много часове в камарата, изучавайки внимателно прилаганите технически похвати. Независимо че се различаваха от тези в съдилищата, Ф. Е. Смит с право оприличаваше колегите си от камарата на шумна съдебна зала с над 600 съдебни заседатели и никаква следа от съдия. Реймънд се ужасяваше от предстоящото изпитание — първата му проява като оратор. Безпристрастната логика на неговите аргументи винаги се оказваше по-приемлива за съдиите, отколкото за съдебните заседатели.

Когато приближи камарата, един служител му предаде бележка от съпругата му Джойс. Тя току-що била пристигнала в камарата и намерила място в галерията за посетители, така че щяла да присъства на речта му. Той прочете бегло бележката, хвърли я в най-близкото кошче и забърза към залата.

На входа един от консерваторите, който излизаше, го изчака, като задържа за него вратата.

— Благодаря — каза Реймънд.

В отговор Саймън Кързлейк се усмихна и се опита напразно да си спомни името му. Саймън мина през фоайето за членове на парламента и провери таблото за съобщения. Лампичката под неговото име не светеше и той продължи през летящата врата в дъното вдясно, спусна се покрай галерията със сводовете и излезе на депутатския паркинг. Качи се на колата и се отправи към болница Сейнт Мери в Падингтън, за да вземе жена си. Те се виждаха рядко през изминалите шест седмици, затова мисълта, че ще прекара с нея вечерта, му се струваше още по-привлекателна. Саймън не виждаше никакви изгледи за намаляване на напрежението, освен ако след нови общи избори някоя от партиите не спечели по-чувствително, разумно работещо мнозинство. Но най-много се страхуваше да не би да не влезе в такова работещо мнозинство. Беше спечелил мястото си с незначителна разлика в гласовете и новите избори можеха да означават край на политическата му кариера. След толкова дълго управление на торите новото лейбъристко правителство изглеждаше свежо и уверено във възможността да увеличава привържениците след всяко пътуване на министър-председателя из страната.

Като стигна Хайд Парк, зави към Марбъл Арч и си припомни как беше станал депутат. Завърши Оксфордския университет, изкара военната си служба и се уволни като младши лейтенант. След кратка почивка постъпи в Би Би Си. Там работи пет години в предаванията театър, спорт, текущи новини и накрая стана водещ на „Панорама“. През тези първи години в Лондон той бе наел малък апартамент на „Ърлс Корт“, продължаваше да се интересува от политика и стана член на консервативната група Боу. Избран беше за секретар на групата, започна да помага при организиране на събрания, пишеше памфлети и произнасяше речи на конференциите през почивните дни. После го поканиха в централния клуб като личен асистент на председателя за кампанията през 1959 година.

Две години по-късно Саймън се запозна с Елизабет Дръмонд, която бе поканена за участие в „Панорама“ по едно проучване за националното здравеопазване. В предварителния разговор Елизабет даде на Саймън да разбере, че ненавижда медиите и политиката. Ожениха се година по-късно. Елизабет роди двама синове и след две кратки прекъсвания по майчинство продължи лекарската си професия.

През лятото на 1964 година му предложиха да защити несигурното място на Ковънтри Сентръл и Саймън незабавно напусна Би Би Си. Той успя да спечели изборите с мнозинство от 918 гласа.

Саймън пристигна пред входа на „Сейнт Мери“, погледна часовника си и видя, че има няколко минути до срещата. Отметна с привичен жест падналия върху челото му кичур коса и се замисли за предстоящата вечер. С Елизабет щяха да празнуват четвъртата годишнина от сватбата си и той беше приготвил една-две изненади за нея: вечеря в „Марио и Франко“, след което ще я заведе да потанцуват в „Естаблишмънт Клъб“ и ще се приберат заедно у дома за първи път от много седмици насам.

— Ммм — произнесе той, предвкусвайки удоволствието.

— Здравей, красавецо — каза младата жена, сядайки в колата, като го целуна нежно по бузата.

Саймън погледна жена си — усмихната щастливо, с дълга до раменете коса. Такава я видя за първи път в студиото на „Панорама“ преди около пет години и не можеше да престане да й се възхищава.

Той включи двигателя.

— Искаш ли да чуеш една хубава новина? — попита той и започна, преди да е дочакал отговор. — Тази вечер се включих в двойка. Което означава вечеря в „Марио и Франко“, танци в „Естаблишмънт Клъб“, прибиране у дома и…

— А ти искаш ли да чуеш една лоша новина? — каза тя и също не дочака отговор. — Персоналът не достига заради грипната епидемия. Ще трябва да се върна на работа в десет часа.

Саймън изключи двигателя.

— Добре, какво избираш? — попита той. — Вечеря, танци или направо да се приберем у дома?

Елизабет се засмя.

— Има още три часа — каза тя. — Може да ни остане време и за вечеря.

2.

Реймънд беше свел поглед над поканата. Никога не беше виждал как изглежда отвътре сградата на „Даунинг стрийт“ 10. През последните тринайсет години много малко социалисти бяха канени там. Той подаде на жена си луксозната покана през масата.

— Какво ще кажеш, Рей, да приема, или да откажа? — попита тя с подчертан йоркширски акцент.

Тя беше единственият човек, който го наричаше Рей, и дори нейният опит да се пошегува го подразни. Гръцките трагедии се изграждат на базата на фатална грешка, а той нито за миг не се съмняваше каква беше неговата.

Запозна се с Джойс на танци, организирани от медицинските сестри на градската болница в Лийдс. Той не искаше да отиде, но негов приятел от Раундхей, втора година студент, го убеди, че ще бъде приятно и забавно. В училище обръщаше малко внимание на момичетата, защото майка му непрекъснато повтаряше, че ще има достатъчно време за това, когато завърши университета.

На танците беше седнал в един от ъглите на залата, украсена с балони и гирлянди от разтегателна хартия. Смучеше жадно безалкохолна напитка със сламка и всеки път, когато виждаше приятеля си да танцува с различни момичета, той му се усмихваше широко. Очилата му бяха в джоба и не беше много сигурен дали точно на него се усмихва. Рей размисляше в колко часа да си тръгне, за да не пропадне напълно вечерта му и нямаше изобщо да си направи труда да й отговори, ако не беше познатият акцент.

— И вие ли сте от университета?

— И аз като кого? — попита той, без да я погледне.

— Като приятеля ви — отговори тя.

— Да — каза той, погледна я и помисли, че сигурно е на негова възраст.

— Аз съм от Брадфорд.

— Аз от Лийдс — призна той, чувствайки, че се изчервява.

— Казвам се Джойс — продължи тя.

— Аз — Рей, Реймънд — поправи се той.

— Хайде да танцуваме.

Искаше му се да й каже, че много рядко е бил на танци през живота си, но не му стигна смелост. Последва я като кученце към подскачащите под звуците на оркестъра младежи. Толкова по въпроса за вроденото му чувство на водач.

За първи път я огледа както трябва едва когато отидоха на дансинга. Всеки йоркширски младеж би признал, че тя не изглежда зле. Беше висока около метър и шейсет, с вързана на опашка кестенява коса, което много добре подчертаваше топлите й кафяви очи, с малко силен грим. Беше начервила устните си с розово червило, също като розовата й къса поличка, под която се виждаха много хубави крака. Те изглеждаха още по-привлекателни, когато поличката се усукваше при танцуването под ритъма на студентския оркестър. Реймънд откри, че когато я завърта много силно, вижда горния край на чорапите й. Остана на дансинга повече, отколкото бе мислил, че е възможно. Когато музикантите си прибраха инструментите, Джойс го целуна за довиждане. Той се прибра в малката стая над месарницата на баща си.

Следващата неделя покани Джойс на разходка с лодка по Еър, но умението му да гребе се оказа по-лошо и от умението му да танцува, и всичко плаващо по реката го изпреварваше, включително и един безразсъден плувец. Той поглеждаше с крайчеца на окото си към Джойс, за да долови дали в очите й не се таят подигравателни искрици, но тя само се усмихваше. Непрекъснато говореше колко много й липсва Брадфорд и колко много й се иска да работи там като медицинска сестра. Само няколко седмици след като влезе в университета в Лийдс, Реймънд осъзна, че иска да го напусне, но не го призна пред никого.

След разходката Джойс го покани на чай в квартирата си. Той се изчерви, когато минаха покрай хазайката. Джойс го побутна и му даде знак да се качва по-бързо нагоре по изтърканата каменна стълба към нейната стаичка. Реймънд седна на края на тясното легло, а Джойс направи две чаши чай без мляко. Известно време двамата едва отпиваха, сетне тя се премести до него и постави ръце в скута си. Реймънд се престори, че съсредоточено слуша воя на минаваща по улицата линейка, докато съвсем заглъхне в далечината. Джойс се наведе към него и го целуна, поставяйки едната му ръка върху коляното си.

Тя разтвори устни и езиците им се докоснаха, а той откри, че усещането е особено възбуждащо. Очите му останаха затворени, докато тя внимателно го докарваше до все по-силна възбуда. Сетне разбра, че не би могъл да се въздържи, и извърши това, което майка му веднъж бе нарекла „смъртен грях“.

— Следващият път ще ти бъде по-лесно — срамежливо го насърчи Джойс и стана от тясната кушетка, за да вдигне хвърлените в бързината на пода дрехи.

Права беше, след по-малко от час той отново я пожела и този път държа очите си широко отворени.

Минаха шест месеца и Джойс заговори за общото им бъдеще. Реймънд се беше отегчил от нея и вече бе хвърлил око на една умна дребничка математичка от Сърп, студентка последна година.

Точно когато събираше кураж да й каже, че между тях всичко е свършено, тя му съобщи, че е бременна. Баща му беше готов да вдигне касапския сатър срещу него, ако посмееше да посъветва Джойс да направи незаконен аборт. Майка му се успокои, като разбра, че момичето е от Йоркшир. Госпожа Гулд не одобряваше момичета от другаде.

Реймънд и Джойс се венчаха през ваканцията в черквата „Сейнт Мерис“ в Брадфорд. Когато проявиха снимките от сватбата, Реймънд видя колко нещастен вид има той и колко щастлива изглежда Джойс. Те по-скоро приличаха на баща и дъщеря, отколкото на съпруг и съпруга. След церемонията в църквата младоженците заминаха за Дувър, за да се качат на нощния ферибот. Първата им брачна нощ беше пълен провал. Реймънд се оказа много слаб мореплавател. Джойс се надяваше Париж да остане незабравим за тях — и наистина остана. Тя направи спонтанен аборт на втората вечер от сватбеното им пътешествие.

— Вероятно от прекалените вълнения — каза майка му, когато се завърнаха у дома. — Нали ще можеш да имаш друго бебе? Така роднините няма да кажат, че е дошло малко рано…

Джойс отиде да се прегледа. Реймънд не проявяваше желание да стане баща. Минаха десет години от този паметен ден на сватбеното им пътешествие. Той избяга в Лондон и стана адвокат, но много преди това беше разбрал, че е обвързан до края на живота си. Независимо че беше само на трийсет и две, тя вече трябваше да крие хубавите си някога крака, с които го беше пленила в началото. Как можеше да бъде толкова жестоко наказан за тази грешна страст? Искаше му се да пита боговете. За колко зрял се мислеше, а колко неопитен излезе! Един развод щеше да означава край на амбициите му за политическа кариера. В Йоркшир не биха помислили да изберат за свой депутат разведен мъж. Все пак в името на справедливостта трябваше да признае, че положението не беше съвсем отчайващо — местните хора обожаваха Джойс, а родителите му сякаш се гордееха с нея почти колкото и с него. Тя се сработваше с членове на профсъюзите и с ужасните им съпруги много по-успешно, отколкото самият той успяваше да го направи. Трябваше да признае пред себе си, че тя беше основният фактор за успеха му в изборите — над 10000 гласа. Чудно му беше, че е толкова естествена през цялото време, а никога не му минаваше през ум, че тя всъщност се държи искрено.

— Защо не си купиш нова рокля за случая? — попита Реймънд след закуска.

Тя се усмихна. Не беше й предлагал такова нещо, откакто се бяха оженили. Джойс не си правеше илюзии за чувствата на своя съпруг, но се надяваше поне да разбере един ден, евентуално да осъзнае, че може да му бъде полезна, за да постигне амбициите си.

За коктейла на „Даунинг стрийт“ Джойс положи всички усилия да изглежда по възможност най-добре. Сутринта отиде в „Харви Никълс“ да си купи подходящ за случая тоалет. Избра костюма, който й хареса още с влизането в магазина. Размерът не й отговаряше напълно, но продавачката увери Джойс, че „мадам изглежда великолепно в костюма“. Тя се надяваше преценката на Реймънд да е наполовина ласкава. Преди да се прибере, съобрази, че нямаше нищо подходящо, с което да допълни новия си тоалет.

Реймънд закъсня, но като видя, че Джойс е готова, се зарадва. Той премълча, че обувките не отиват на цвета на костюма. В колата, на път за Уестминстър, преговори с нея имената на членовете на кабинета. Тя ги повтаряше като дете.

Тази вечер въздухът беше прохладен и свеж. Реймънд паркира колата в „Ню Палас Ярд“ и те тръгнаха към „Даунинг стрийт“ пеша през Уайтхол. На вратата стоеше полицай. Като видя Реймънд, полицаят почука веднъж с месинговото чукче и вратата пред младия парламентарист и неговата съпруга се отвори.

Реймънд и Джойс стояха сковано в коридора като ученици, застанали пред кабинета на директора. Накрая ги упътиха към първия етаж. Те бавно се изкачваха по стълбището, което се оказа по-малко впечатляващо, отколкото си го представяше Реймънд, поглеждайки към закачените портрети на бивши премиери. — „Твърде много тори“ — изропта Реймънд, минавайки покрай портретите на Чембърлейн, Чърчил, Идън, Макмилън и Хюм. Атли беше единствената компенсация.

В горния край на стълбището Харолд Уилсън с лула в устата посрещаше гостите. Реймънд се готвеше да представи жена си, когато министър-председателят каза:

— Как си Джойс? Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Да съм успяла? Очаквах с нетърпение това събитие. — Откровението накара Реймънд да трепне и да не забележи, че Уилсън развеселено се усмихна.

Реймънд разговаряше със съпругата на премиера за трудностите да се публикува поезия, но скоро дамата се извини и отиде да посрещне следващия гост. Той пък отиде в хола и се включи в разговора между няколко министри, лидери на профсъюзи и съпругите им. Предпазливо поглеждаше към Джойс, която бе видимо погълната от разговора си с генералния секретар на конгреса на профсъюзите.

Реймънд се спря при американския посланик, който споделяше с Андрю Фрейзър колко много му е харесал тазгодишният единбургски фестивал. Реймънд завиждаше на Фрейзър за непринуденото му клубно държание и отчиташе, че шотландецът сигурно ще бъде един от силните съперници сред връстниците му.

— Добър вечер, Реймънд — поздрави го Андрю. — Познавате ли се с Дейвид Брус? — попита той, сякаш бяха стари приятели.

— Не — отговори Реймънд, потърквайки длан в панталона, преди да подаде ръка. — Добър вечер, Ваше Превъзходителство — каза той зарадван, че Андрю ги остави, без да се сбогува. — Четох последното комюнике на Джонсън за ескалацията на войната във Виетнам и го намирам много интересно, трябва да ви призная, че…

Андрю беше забелязал министъра на Шотландия и отиде да побъбри с него.

— Как се чувстваш, Андрю? — попита Хю Маккензи.

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Как е баща ти?

— В страхотна форма.

— Това не ме радва — каза министърът с усмивка. — Създава ми куп неприятности около Хайланд и Комисията за развитие на Исландия.

— По принцип е добър човек — каза Андрю, — независимо че възгледите му са малко погрешни. — И двамата се засмяха.

Към тях се приближи стройна, привлекателна жена с дълга коса и застана до министъра. Беше облечена с бяла копринена блуза и пола от шотландско каре.

— Познавате ли се с дъщеря ми Алисън?

— Не — каза Андрю, протягайки ръка. — Не съм имал удоволствието.

— Аз зная кой сте — каза тя с лек шотландски акцент и светнали очи. — Андрю Фрейзър, мъжът, който дава сигурност на Камбълс. Тайният агент на торите.

— Не би могъл да е много таен, щом шотландската канцелария го знае — каза Андрю.

Келнер в безупречен смокинг се приближи със сребърен поднос и им предложи сандвичи на хапки.

— Бихте ли взели сандвич с пушена сьомга? — закачливо попита Алисън.

— Не, благодаря. Отказах се от тях заедно с миналото си на тори. Трябва да внимавате, ако изядете много от тях, няма да харесате вечерята.

— Нямам намерение да вечерям.

— О, мислех, че ще се съгласите да хапнете с мен в Сигис Клъб — подразни я Андрю.

Алисън се поколеба за миг и после каза:

— За първи път ме свалят на „Даунинг стрийт“ 10.

— Много неприятно, че нарушавам традицията — каза Андрю. — Но защо да не ангажирам маса за осем часа?

— Да не се окаже едно от скривалищата за аристократи?

— Не, опазил ме бог, прекалено хубаво е за техните компании. Да тръгнем след петнадесет минути? Трябва да разменя по някоя дума с един-двама души.

— Разбира се. — Алисън се усмихна, като го видя как обхожда салона. Годините на симпатизант на торите го бяха научили максимално да използва коктейлите. Колегите му от профсъюзите никога нямаше да разберат, че коктейлите не са за тъпчене със сандвичи с пушена сьомга и наливане с уиски. Когато се върна при Алисън Маккензи, завари я да говори с Реймънд Гулд за съкрушителната изборна победа на Джонсън.

— Да не се опитваш да ми отмъкнеш момичето? — пошегува се Андрю.

Реймънд се засмя нервно и си побутна очилата на носа. Само след няколко минути Андрю и Алисън се отправиха към изхода, за да си вземат довиждане. Реймънд ги гледаше и се чудеше дали и той ще се научи някога да се държи така свободно. Огледа се да види Джойс. Може би щеше да е добре и те да си тръгнат.

Андрю беше настанен в Сигис Клъб на дискретна ъглова маса. Веднага си личеше, че не за първи път е тук. Келнерите се суетяха около него, като че беше министър от консервативно правителство и тя си призна, че това й прави удоволствие. След превъзходна вечеря от телешко печено, което не беше прегоряло, и чудесен крем, те отидоха да потанцуват в „Анабелс“, където останаха и след полунощ. Андрю я закара до апартамента й в Челси след два часа.

— Ще влезеш ли да пием по чаша вино? — непринудено попита тя.

— Не смея — отговори той. — Утре е първата ми реч.

— Значи отказваш — тихо каза тя, като го гледаше как се отдалечава.

 

 

В пет часа на следващия ден Камарата на общините беше пълна. Андрю застана на трибуната и се обърна към колегите си. Председателят му беше дал да ползва статии на колеги от предните банки, което беше чест за Андрю. Такава възможност нямаше да му се удаде скоро. Майка му и баща му го гледаха през перилата на галерията за посетители, когато каза, че кметът на Единбург го е учил през целия му живот как да служи на обществото, и сега е горд, че ще има тази възможност. Лейбъристите тържествуващо се присмиваха на нескритото притеснение на опозицията, чиито депутати спазиха традицията и не прекъснаха първата му реч.

Андрю беше избрал за тема на речта си необходимостта Шотландия да остане част от Обединеното кралство, независимо от откритите напоследък петролни находища. Той произнесе добре обоснованата си реч, като увери депутатите, че не вижда бъдеще за страната си като малка независима държава. Неговата блестяща реторика и забавни отклонения развеселиха депутатите от двете страни на залата. Андрю приключи речта си, без да погледне нито веднъж листовете. Отправи се към мястото си, съпроводен от бурни ръкопляскания. В този знаменит момент той погледна към галерията. Баща му се бе надвесил, поглъщайки всяка дума. За голяма своя изненада на местата за видни гости, пред майка си, видя Алисън Маккензи, поставила ръце на перилата. Той се усмихна приятно изненадан.

Успехът на Андрю пролича още по-ясно следобед, когато един друг депутат от банките на лейбъристите произнесе първата си реч. Беше Том Карсън, който не се интересуваше от никакви споразумения, а още по-малко от спазване на традицията. Не се спря пред нищо и не направи опит да избегне споровете поне в първата си реч. Той започна с нападки срещу така наречения от него конспиративен съюз, обвиняваше както министри от първите банки на собствената си партия, така и депутати от първите банки на опозицията, наричайки ги марионетки на капиталистическата система.

Присъстващите сдържаха възмущението си от думите на начумерения ливърпулски депутат. Председателят се размърда раздразнено, когато му се стори, че обвиняващият пръст сочи в негова посока. Той болезнено предчувстваше, че депутатът на Ливърпул ще създаде всевъзможни проблеми, ако е решил да има такова поведение в парламента.

Когато напусна камарата след още три речи, Андрю отиде да потърси Алисън, но тя си беше отишла. Взе асансьора за галерията и покани родителите си на чай в „Харкорт Румс“.

— Последния път, когато пих чай тук, бях поканен от Мънроу… — започна сър Дънкан.

— Това означава, че може да мине много време преди пак да бъдеш поканен — прекъсна го Андрю.

— Това означава, че трябва добре да обмислим кого да издигнем за кандидат на торите при следващите избори — реторично отговори баща му.

Няколко депутати от двете страни на камарата дойдоха при тях, за да поздравят Андрю за първата му реч. Той благодари на всеки поотделно и с надежда поглеждаше през рамото на баща си, но Алисън Маккензи не се появи.

Когато майка му и баща му тръгнаха, за да хванат последния полет за Единбург, Андрю се върна в камарата, за да чуе обобщението, което бащата на Алисън щеше да направи от името на правителството. Той определи речта на Андрю като една от най-хубавите първи речи, които парламентът е чувал през последните години.

След приключване на дебатите преброителите обявиха обичайното гласуване в десет часа и Андрю напусна камарата. Той завари салона за чай, традиционното убежище на лейбъристите, все така препълнен, както и в ранния следобед.

Парламентаристите се надпреварваха кой да вземе останалите поувехнали марулеви листа в пластмасови чинийки, гарнирани с влажни парченца кашкавал, вписани на дъската с менюто като салата, на която всеки уважаващ се заек би обърнал гръб. Андрю се задоволи само с нескафе.

Реймънд Гулд беше седнал сам, отпуснат в едно кресло в дъното на салона, видимо погълнат от стария брой на „Нови държавници“. Той гледаше безстрастно как няколко от колегите отидоха при Андрю, за да го поздравят. Неговата първа реч не беше така добре посрещната миналата седмица и той го съзнаваше. Вярваше, че има право за пенсиите на вдовиците от войната, както Андрю има право за бъдещето на Шотландия, но като четеше от предварително приготвения ръкопис, той не можа да постигне ефекта на Андрювата реч, която задържаше вниманието на депутатите с всяка дума. Реймънд се утешаваше с мисълта, че Андрю ще трябва да избере много внимателно темата на следващата си реч, защото опозицията нямаше да го гали повече с кадифени ръкавици.

Такива мисли не тревожеха Андрю, когато се вмъкна в една от многото телефонни кабини и след като погледна в телефонното си тефтерче, набра номера на Алисън. Тя си беше вкъщи. Миела си косата.

— Ще изсъхне ли, докато дойда у вас?

— Косата ми е много дълга — припомни му тя.

— Значи ще карам много бавно.

Когато Андрю застана на вратата на апартамента й, тя го посрещна по дълъг домашен халат. Изсушената й коса се спускаше по раменете.

— Победителят идва за плячката си.

— Не, само за кафето си.

— Няма ли да попречи на съня ти?

— Точно на това разчитам.

Когато си тръгваше от Алисън в осем часа на следващата сутрин, вече беше решил, че ще вижда още много пъти дъщерята на Хю Маккензи. Той се прибра в своя апартамент, взе си душ, преоблече се, направи си закуска и прегледа пощата. Имаше още няколко поздравителни писма, включително едно от министъра на Шотландия, а „Таймс“ и „Гардиън“ бяха публикували кратки хвалебствени коментари.

Преди да тръгне за камарата, Андрю поработи върху една поправка, на която искаше да даде ход в комисията тази сутрин. След като преработи текста няколко пъти, събра книжата и тръгна към Уестминстър.

Пристигна по-рано за заседанието на комисията, насрочено за десет и половина, и отиде в пощата за членове на парламента, която се намираше точно след централния коридор, за да получи кореспонденцията си. После тръгна с наведена глава по коридора към библиотеката, като преглеждаше набързо пликовете. Искаше да се увери дали няма някое лично или официално писмо, на което трябва да отговори незабавно.

Когато зави по коридора, с изненада видя членове на консервативната партия, струпани около телекса. Сред тях беше и депутатът, с когото се споразумя да образуват двойка за гласуванията.

Андрю погледна високата фигура на Чарлс Сеймор, който, независимо че стоеше в периферията на групата, можеше да чете излизащото от телекса съобщение.

— Какво толкова интересно е станало? — попита Андрю, докосвайки Сеймор леко по лакътя.

— Сър Алек съобщава точките на дневния ред след избирането на нов лидер на партията.

— Всички ще чакаме със затаен дъх — каза Андрю.

— Сигурно ще чакате — каза Чарлс без сарказъм, — след още едно такова съобщение несъмнено ще последва оставката му. И тогава започва истинската политика.

— Внимавайте кого ще подкрепите — каза Андрю с усмивка.

Чарлс Сеймор също се усмихна с разбиране, без да каже нищо.

3.

От камарата Чарлс отиде с даймлера направо в банката на баща си в Сити. Той все още гледаше на банката като на собственост на фамилията Сеймор, независимо че от две поколения насам не притежаваха контролния пакет акции. Чарлс притежаваше едва два процента от акциите, но брат му Рупърт не бе показал интерес да защитава интересите на фамилията и двата процента гарантираха на Чарлс право на място в борда на директорите, както и приход, достатъчен да осигури прилично допълнение към мизерните 1 750 паунда годишно като парламентарист.

Още в деня, когато за първи път зае място в борда, Чарлс ни най-малко не се съмняваше, че новият президент на банката Дерек Спенсър гледа на него като на опасен съперник. Спенсър беше проагитирал Рупърт да заеме мястото на баща им, когато се оттегли, и само благодарение на настойчивостта на Чарлс Спенсър не успя да убеди стария граф в своя начин на мислене.

Когато Чарлс стана депутат, Спенсър отведнъж повдигна въпрос за предстоящата му заетост в парламента и невъзможността в бъдеще да се справя с всекидневно възникващите проблеми. Чарлс обаче успя да убеди борда в предимствата да имат някой в Уестминстър, независимо че това щеше да продължи само докато го изберат за министър.

Когато слезе от даймлера в двора на банката, Сеймор изпита голямо удоволствие, като си припомни, че мястото му за паркиране струва двадесет пъти повече от колата. Площта пред банката беше реликва, останала от дните на прадядо му. Дванайсетият граф на Бриджуотър настоял за пространство пред банката, достатъчно да осигури свободно маневриране на карета, впрегната в четири коня. Това удобство отдавна се бе превърнало в дванадесет места за паркиране на колите на директорите. Новият президент с неговото виртуозно чувство за мениджмънт и всички принципи и добродетели, насадени му в училището, никога не предложи това място да се използва за друга цел.

Момичето на рецепцията моментално спря да си лакира ноктите, като го видя да влиза, и побърза да го поздрави.

— Добро утро, господин Чарлс — каза тя, когато той мина през въртящата се врата и се отправи към асансьора.

След няколко минути Чарлс вече седеше на бюрото в малкия си кабинет, облицован с дъбова ламперия. Разтвори пред себе си бял бележник, натисна бутон от комуникационното табло и каза на секретарката си, че не иска да го безпокоят през следващия час.

След шейсет минути белият лист пред него бе изписан с дванадесет имена, но десет от тях вече бяха зачертани, останали бяха само имената на Реджиналд Модлинг и Едуард Хийт.

Чарлс откъсна написания лист по перфорацията и листовете под него, върху които личаха следите от написаното, и ги пусна през резачката до бюрото си. Опита се да съсредоточи мислите си върху дневния ред на седмичното заседание на борда и реши, че само седма точка има някакво значение. Малко преди единайсет той събра книжата и тръгна към заседателната зала. Повечето от колегите му бяха заели местата си. Когато Дерек Спенсър обяви точка първа, часовникът удари единайсет.

По време на очакваната дискусия върху лихвените проценти, движението на цените на златото, евробоновете и инвестиционната политика умът на Чарлс още беше зает с предстоящия избор на ръководител на партията. Занимаваше го въпросът колко важно е да подкрепи победителя, ако иска бързо да мине на първите банки.

Когато стигнаха точка седма, Чарлс вече бе решил кого да подкрепи. Дерек Спенсър откри разискванията по предложените заеми за Мексико и Полша. Мнозинството членове на борда се съгласиха с него, че банката трябва да участва в единия, а не да рискува и с двата заема.

Мислите на Чарлс обаче не бяха нито в Мексико, нито във Варшава. Те бяха по-скоро у дома и когато председателят предложи да гласуват, Чарлс не реагира.

— Мексико или Варшава, Чарлс. Кой предпочиташ?

— Хийт — отговори той.

— Моля? — попита Дерек Спенсър.

Чарлс се опомни, върна се моментално от Уестминстър в Чийпсайд и видя погледите на всички около заседателната маса, вторачени в него. С израз на човек, който дълго е обмислял спорния въпрос, Чарлс отговори твърдо:

— Мексико — и добави, — за голямата разлика между двете страни може да се съди по отношението им към връщането на заема. Мексико може да не иска да го върне, а Полша няма да е в състояние. Защо да не ограничим риска и да помогнем на Мексико? Ако дългът бъде оспорен, по-скоро бих предпочел да се изправя срещу някой, който не иска да плаща, отколкото срещу някой, който не може.

Останалите членове кимнаха в знак на съгласие.

Когато заседанието свърши, Чарлс отиде да обядва с колегите си в столовата за членове на борда. На стената висяха две картини на Хогарт и по една от Брьогел, Гоя и Рембранд, които можеха да разсеят и най-големия лакомник. Те бяха още едно потвърждение за способността на прадядо му да подбира победители. Чарлс не изчака сирената, защото не искаше да закъснее за питанията в камарата.

Като пристигна в парламента, той се отправи към пушалнята, от дълго време смятана от торите за тяхна запазена територия. Разговорите между депутатите, потънали в дълбоките кожени кресла, обгърнати от тютюнев дим, сега се въртяха изключително около това, кой ще бъде наследникът на сър Алек.

Пискливият глас на Пимкин не можеше да не привлече вниманието на Чарлс.

— Щом като Едуард Хийт е министър на финансите в сянка, като разискваме финансовия законопроект, значи той ще е в центъра на вниманието.

По-късно същия следобед Чарлс се върна в заседателната зала. Той искаше да види как Хийт и неговият кабинет в сянка се справят с внесените от правителството поправки.

Тъкмо щеше да си тръгне, когато Реймънд Гулд се изправи и предложи една поправка. Чарлс слушаше със завистливо възхищение и виждаше колко лесно умът и силата на аргументите компенсират ораторските му недостатъци. Наистина Гулд превъзхождаше колегите си от задните лейбъристки банки, но той не плашеше Чарлс. Дванайсет поколения делови членове на фамилията Бриджуотър са държали в ръцете си по-голямата част от Лийдс с проницателната си находчивост, без такива като Реймънд Гулд дори да са го подозирали.

Този път Чарлс вечеря в депутатската столова. Беше седнал на централната маса, най-често заемана от торите от последните банки. Темите на разговорите бяха две и тъй като споменаваха само две имена, явно беше, че едното от тях ще излезе начело.

Когато Чарлс се прибра у дома си на „Итън“ след гласуването в десет часа, Фиона беше вече в леглото с книга в ръка.

— Рано са те пуснали тази вечер?

— Не е лошо — каза той и преди да влезе в банята, й разказа как е протекъл денят му.

Ако си мислеше, че може да заблуди жена си, лейди Фиона, единствена дъщеря на херцог Фолкърк, значи беше много наивен. Тя и Чарлс бяха избрани един за друг още в ранните им години и нито един от тях не постави под съмнение, нито оспори правилността на избора. Независимо че бе имал връзки с няколко момичета, преди да се ожени, Чарлс знаеше, че накрая ще се върне при Фиона. Дядото на Чарлс непрекъснато повтаряше, че сега аристокрацията е твърде отпусната и сантиментална по въпроса за брака: „Жените са — казваше той, — за да раждат деца и да осигуряват мъжкото продължение на рода“. Старият граф стана още по-настойчив, когато разбра, че Рупърт проявява слаб интерес към женския пол и рядко е в женска компания. Фиона дори не би помислила да оспори задължението си да осигури наследник на графството. Но въпреки вдъхновените опити на Чарлс в началото и усилията му по задължение след това, не можа да стане баща на наследник на титлата. По-късно лекар специалист увери Фиона, че не тя е безплодната. Специалистът я посъветва съпругът й също да посети клиниката. Тя направи отрицателен знак с глава, защото беше сигурна, че Чарлс категорично ще отхвърли такава идея, и пред никого не спомена за прегледа.

Фиона прекарваше голяма част от свободното си време сред избирателите от техния район в Съсекс Даунс, подкрепвайки по-нататъшната кариера на съпруга си. Тя се научи да живее с мисълта за неромантичен брачен живот и се задоволи с другите предимства, които той й предлагаше. Независимо че много мъже скрито или открито признаваха, че намират твърде съблазнителна високата елегантна лейди, тя или пренебрегваше намеците им, или се правеше, че не ги забелязва.

Когато Чарлс излезе от банята, облечен в синя копринена пижама, Фиона вече бе изготвила план, но се нуждаеше от отговори на още няколко въпроса.

— Ти на кого симпатизираш?

— Бих искал сър Алек да остане, нали фамилиите ни са приятели повече от 400 години.

— Но това не е подходящо за твоето начало — каза Фиона. — Всеки знае, че сър Алек се готви да се откаже от политиката.

— Съгласен съм и затова цял следобед обмислях кой от кандидатите заслужава да го подкрепя.

— И стигна ли до някакви сериозни заключения? — попита Фиона.

— Хийт и Модлинг са без явни поддръжници, честно казано, не съм разговарял с нито един от двамата повече от пет минути.

— Тогава трябва да превърнеш недостатъка на това обстоятелство в предимство.

— Какво искаш да кажеш, стара приятелко? — попита Чарлс като легна до жена си.

— Върни се малко назад и помисли. Когато беше председател в Итън, можеше ли да назовеш по име някой от първокурсниците?

— Не, разбира се — каза Чарлс.

— Точно така. И аз мога да се обзаложа сега, че нито Хийт, нито Модлинг могат да назоват двадесет от новоизбраните депутати от банките на консерваторите.

— Накъде биеш, лейди Макбет?

— Няма нужда да си цапаш ръцете с кръв за такова убийство. Просто избираш своя Дънкан и добронамерено предлагаш да организира и новоизбраните депутати в негова подкрепа. Ако той стане лидер, вероятно ще реши, че е подходящо да избере едно-две от новите лица в своя екип.

— Може да си права.

— Нека помислим и утре ще говорим пак — предложи Фиона и загаси нощната си лампа.

Чарлс остана буден почти през цялата нощ, обмисляйки думите й. Когато Фиона се събуди на следващата сутрин, продължи разговора, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали.

— Дали ще те притиснат да вземеш решение?

— Не, но ако бездействам, може да ме обвинят, че съм се присламчил към победителя, и ще изгубя шанса да виждат в мое лице водач измежду новоизбраните депутати.

— Още по-добре ще стане — продължи тя, — ако поискаш от човека, зад когото ще застанеш, да се съгласи, преди да е обявил кандидатурата си, тя да бъде предложена от новите депутати.

— Умно — каза Чарлс.

— На кого си се спрял?

— На Хийт — отговори Чарлс, без да се колебае.

— Подкрепям политическата ти предвидливост — каза Фиона. — Само ми имай доверие по въпроса за тактиката. Първо ще съчиним писмо.

Седнали по елегантни халати на пода до ръба на леглото, двамата съчиниха писмо до Едуард Хийт. Към девет и половина писмото беше готово и предадено по човек в кабинета му в Олбъни.

На следващата сутрин Хийт покани Чарлс на кафе в ергенския си апартамент. Говориха повече от час и когато по-късно минаха в дневната, сключиха споразумение.

Чарлс предполагаше, че сър Алек ще си подаде оставката в края на лятото, което му даваше осем до десет седмици време за кампания. Фиона направи списък на всички нови депутати и през следващите осем седмици канеха всеки един от тях на гости в апартамента им на площад „Итън“. Фиона беше достатъчно хитра и поканените депутати от Камарата на общините винаги бяха по-малко на брой от останалите гости, най-често членове на Камарата на лордовете. Хийт успяваше да се измъкне от задълженията си поне веднъж седмично и прекарваше по един час в семейство Сеймор. Колкото повече приближаваше денят на оставката на сър Алек Дъглас-Хюм, толкова по-ясно Чарлс осъзнаваше, че резултатът от избора на лидер е може би толкова важен за него, колкото и за Хийт. Беше уверен, че изпълнява плана си много хитро и дискретно. Готов бе да се обзаложи, че никой освен Едуард Хийт не знае колко много се е ангажирал в предстоящия избор на лидер.

 

 

Един от депутатите, който идваше за втори път у семейство Сеймор, се досети какво става всъщност. Докато повечето гости се възхищаваха от богатата им колекция от картини, Саймън Кързлейк не изпускаше от очи домакина и домакинята. Той не беше убеден, че Хийт трябва да спечели предстоящия избор. Смяташе, че Реджиналд Модлинг ще се окаже естественият избор на партията. Модлинг в края на краищата беше министър на външните работи на правителството в сянка, бивш министър на финансите и далеч по-старши от Хийт. Освен това той беше семеен. Саймън много се съмняваше, че торите ще изберат за свой водач един ерген.

След гостуването си у Сеймор, Кързлейк хвана такси и се върна в Камарата на общините. Той намери Реджиналд Модлинг в депутатската столова, седнал на масата, заемана предимно от членовете на кабинета в сянка. Изчака Модлинг да се нахрани и след това го помоли за неколкоминутен разговор насаме. Високият и тромав Модлинг не знаеше точно как се казва новият депутат. Кимна с глава и покани Саймън в кабинета си.

Модлинг изслуша внимателно вдъхновения, добре информиран млад депутат. Съгласи се с него, без да задава въпроси. Разбраха се Кързлейк да се опита да осуети кампанията на Сеймор и да докладва за резултатите от работата си два пъти седмично.

Докато Сеймор можеше да се опре на цялата власт и влияние на своя произход, Кързлейк разчиташе единствено на знанията и набрания опит от времето, когато беше председател на Оксфордския младежки съюз. Саймън прецени положителните и отрицателните положения, с които трябваше да се справя. Той не притежаваше дом като палат на площад „Итън“, в който можеха да се видят по стените, а не в каталози портретите на Търнър, Констабъл и Холбайн. Нямаше за съпруга обаятелна светска дама. Живееше в малка къща на улица „Бофорт“ в Челси и Елизабет беше гинеколог в болницата „Сейнт Мери“ в Падингтън. Независимо че Елизабет напълно подкрепяше политическите амбиции на Саймън, тя продължаваше да гледа на своята кариера като на също толкова важна. И това нейно отношение съвпадаше напълно с разбиранията му. Печатът в Ковънтри писа на няколко пъти как Елизабет оставила своето бебе на три дни и отишла в болницата, за да направи цезарово сечение на раждаща майка, как две години по-късно трябвало да я измъкнат от нощно дежурство, когато започнали родилните й болки при раждането на втория им син.

Тази независимост на характера беше една от причините Саймън да се възхити от нея, когато я срещна за първи път, но тя не можеше да се сравни с лейди Фиона като домакиня, а и той не го искаше. Саймън ненавиждаше напористи съпруги на политици.

Той прекара следващите няколко дни в изготвяне на списък на сигурните поддръжници на Модлинг и тези на Хийт, въпреки че повечето нови депутати заявяваха, че ще поддържат този, който пръв от двамата ги покани. Тях той постави в списъка на съмнителните. Когато Инок Пауел се включи в конкуренцията, Саймън не можа да намери никой измежду своите депутати освен Алек Пимкин, който открито да го подкрепя. Това означаваше, че трябва да обходи четирийсет парламентаристи. Той пресметна дванайсет сигурни поддръжници на Хийт, единайсет сигурни на Модлинг и един на Пауел. Оставаха шестнайсет колебаещи се. Когато денят на изборите съвсем наближи, на Саймън му стана ясно, че много малко от останалите шестнайсет депутати всъщност познаваха добре кандидатите и още се чудеха кого да изберат.

Той знаеше, че не може да ги покани в дома си между две дежурства на Елизабет, и реши да ги обходи. През последните осем седмици придружаваше Модлинг при обиколката на двайсет и трите района на новоизбраните депутати. Саймън пътува от Бодмин до Глазгоу, от Пенрит до Грейт Ярмът и прилежно информираше Модлинг преди всяка среща.

Постепенно на всички стана ясно, че Чарлс Сеймор и Саймън Кързлейк са избраните между новото попълнение. Някои депутати се възмущаваха, че се шушука на коктейлите в дома на Сеймор или от откритието, че Саймън Кързлейк посещава избирателните райони под измислен предлог, докато други просто завиждаха на предимствата, които щеше да има победителят.

— Защо подкрепяш точно Модлинг? — попита веднъж на вечеря Елизабет.

— Реджи има много по-голям опит от Хийт да ръководи правителство и освен това той се грижи много по-добре за хората около него.

— Но Хийт изглежда по-добър професионалист — настоя Елизабет, наливайки чаша вино на съпруга си.

— Това може би е така, но британците винаги са предпочитали добри любители да се грижат за делата им.

— Ако вярваш в това за любителите, защо се обвързваш толкова много?

Саймън се замисли над въпроса известно време, сетне отговори.

— Защото нямам произход, който автоматично да ме постави в центъра на сцената на торите — призна той.

— Нито пък Хийт — сухо додаде Елизабет.

 

 

Въпреки че в парламента и извън него вече се знаеше, че скоро сър Алек официално ще си подаде оставката, това не стана до 22 юли 1965 година, когато той се обърна към Комитет 1922 на торите бекбенчери.

Денят, определен за избор на нов лидер, беше след пет дни. През тези последни дни Чарлс Сеймор и Саймън Кързлейк работеха почти денонощно. Независимо от направените многобройни изследвания на общественото мнение и купища вестникарска хартия със статистически проучвания и данни, никой не беше сигурен в крайния резултат, освен че Пауел ще бъде трети.

Чарлс и Саймън започнаха да се избягват, а Фиона казваше, когато ставаше въпрос за Кързлейк: „Напористият самоиздигнал се депутат“, отначало само когато бяха сами с Чарлс, а след това и публично. Тя престана да използва този израз, когато Алек Пимкин съвсем искрено попита дали има предвид Едуард Хийт.

Сутринта в деня на тайното гласуване Саймън и Чарлс гласуваха рано и прекараха деня по коридорите на камарата в опити да отгатнат резултата. Към обяд двамата изглеждаха привидно самоуверени, но всъщност бяха паднали духом.

В два и петнайсет седяха в голямата зала, за да чуят какво историческо съобщение ще направи председателят на Комитет 1922.

— Резултатът от гласуването за лидер на консервативната партия — каза сър Уилям Анстръдър Грей — е следният:

Едуард Хийт	150 гласа
Реджиналд Модлинг	133 гласа
Инок Пауел	15 гласа

 

 

Един час по-късно Реджинал Модлинг, който беше отишъл да обядва в Сити, телефонира на Хийт и каза, че ще бъде щастлив да служи на партията под негово ръководство. Чарлс и Фиона отвориха бутилка „Круг“, а Саймън заведе Елизабет на театър. Той проспа цялото представление и Елизабет го закара вкъщи.

— Как успя да не заспиш? Ти беше не по-малко заета тези седмици — учуди се Саймън.

Елизабет му се усмихна:

— Беше мой ред да се включа в действието на сцената.

Две седмици по-късно, на 4 август, Едуард Хийт съобщи състава на правителството в сянка. Реджи Модлинг беше заместник министър-председател. Сър Алек прие поста външен министър, а Пауел беше взел Министерството на отбраната. Чарлс Сеймор прие покана да се включи в екипа по жилищните проблеми и органите на местното управление. Така той стана първият от новите депутати, на когото възлагаха отговорности, обикновено изпълнявани от депутати от предните банки.

Саймън Кързлейк получи написано на ръка писмо от Реджи Модлинг, в което му благодареше за положените усилия.

4.

Когато Алисън Маккензи се премести да живее при Андрю Фрейзър в апартамента му на „Чейни Уок“, всички, включително и баща й, министърът на Шотландия, предположиха, че скоро ще бъде обявен годежът им.

През изминалите три месеца Андрю бе потънал до гуша в работа в комисията по законопроекти, свързани с Шотландия, които щяха да бъдат внесени след това в съответните комисии на парламента. По-голямата част от работата в комисията му се струваше скучна, защото много от депутатите повтаряха, само че по-заплетено, мненията на свои колеги и от известно време забелязваше напредък само в краснописа си. Дори при това положение енергията и чарът му го направиха популярен през дългите летни месеци и съвсем скоро набра достатъчно самочувствие. Започна да прави предложения в комисията — в началото за незначителни, а по-късно за съществени промени. Несъответствието между наказателното право на Англия и Шотландия го смущаваше доста отдавна и той настояваше за изменения, които да доближат двете правни системи. Много бързо откри, че депутатите на шотландските лейбъристи са много по-традиционни и по-привързани към партията си от торите.

Когато сесията приключи, Андрю покани Алисън да прекарат края на седмицата с родителите му в дома им в Стърлинг.

— Очакваш да спя под един покрив с бившия кмет? — запита тя.

— Защо не? Ти спиш със сина му вече шест месеца.

— Под същия покрив вероятно да, но няма да можем да сме в едно легло.

— Защо не? Торите може да са сноби, но не са лицемери.

Алисън не искаше да признае, че всъщност се притесняваше от бащата на Андрю, защото повече от двайсет години често чуваше родителите й да говорят против него.

Когато накрая се срещна с бившия кмет, Алисън от пръв поглед го хареса. Той толкова много приличаше на собствения й баща, а лейди Фрейзър нямаше нищо общо с „малка снобка със сатър в ръка“, както я описваше майка й.

Веднага бе решено да не се говори за политика. В петък Андрю и Алисън прекараха по-голяма част от следобеда в разходки по покритите с изтравниче близки хълмове и обсъждаха подробно съвместното си бъдеще. В събота сутринта бащата на Алисън позвъни на сър Дънкан и ги покани на вечеря в Бут Хаус — официалната резиденция на министъра на Шотландия.

След толкова години противопоставяне двете семейства се чувстваха нервни при срещата, но, изглежда, децата им щяха да хвърлят моста през разделящата ги политическа пропаст. За да се разведри атмосферата, Маккензи бе поканил на вечерята още две единбургски семейства, едното от фамилията Форсайт, притежаваща универсален магазин на улица „Принсес“, и семейство Менис, което управляваше най-голямата верига за разпространение на печата.

Андрю беше решил да използва случая и да направи важно съобщение в края на вечерята. Отиде за покупки, изгуби повече време, отколкото бе планирал, и пристигна последен в Бут Хаус.

След като откриха картичките с имената си около дългата маса, четиринайсетте гости заеха определените им места и в пълна тишина изслушаха един музикант, който изпълни тъжна шотландска мелодия на кавал. Почти веднага влезе сервитьор. На голям сребърен поднос носеше нарязана шотландска агнешка саздърма и я поднесе на домакина за проверка. След това домакинът поиска мнението на сър Дънкан: „Топла, богато опушена!“, произнесе се той. Това беше първият случай, когато двамата мъже искрено изразяваха едно и също мнение.

Андрю не яде колкото другите, защото не можеше да отдели погледа си от гостенката срещу него. Тя не му обръщаше много внимание, но постоянно говореше, смееше се и забавляваше гостите до себе си. За последен път беше видял Луиз Форсайт на хокеен мач да записва головете. Спомняше си я като дребно закръглено момиче с дълги плитки, което непохватно улавяше не топката, а нечий глезен. Сега смолисточерната коса беше късо подстригана и накъдрена, а тялото й бе слабо и грациозно. След вечерята Андрю не успя да поговори с нея. Той с облекчение разбра, че Алисън ще остане да спи в Бут Хаус, и тръгна с родителите си за Стърлинг.

— Много си мълчалив за социалист — подхвърли баща му по пътя.

— Влюбен е — вметна майка му с умиление.

Андрю не откликна.

На следващия ден отиде при агента си в Единбург. Министърът бил взел първия самолет за Лондон, но беше оставил съобщение за него. Молеше го, ако му е възможно, да го посети в десет часа по „служебен въпрос“ в Доувър Хаус, лондонската резиденция на шотландската канцелария.

Андрю беше поласкан, но това не промени отношението му.

След като прегледа пощата и отхвърли някои проблеми на избирателите, напусна кабинета си и отиде в Ню Клъй. Оттам се обади по телефона на Луиз. Зарадва се, че я намери вкъщи. Тя неохотно се съгласи да обядва с него. Андрю остана да чака четирийсет и пет минути, като постоянно поглеждаше часовника на дядо си, преструвайки се, че чете вестник. Когато накрая един стюард въведе Луиз, Андрю знаеше, че това е жената, с която иска да изживее живота си. Щеше да се изсмее, ако някой му бе казал предишната вечер, че може да промени добре подредените си планове само след една вечеря. Но нали досега не бе срещал жена като Луиз и беше убеден, че и в бъдеще няма да срещне.

— Госпожица Форсайт — каза стюардът, облечен в зелената униформа на клуба, леко се поклони и ги остави.

Луиз се усмихна и Андрю я заведе на ъглова маса.

— Много любезно, че се съгласихте да дойдете — възбудено каза той.

— Не — отвърна Луиз — много глупаво от моя страна.

Обядът, който той поръча, остана недокоснат. Андрю разбра, че Луиз Форсайт е сгодена за негов приятел от университета и че са решили да се женят идващата пролет. Преди да се разделят, той успя да я убеди да се видят поне още веднъж.

Андрю взе самолета за Лондон в пет и десет и остана да чака в апартамента си. Алисън пристигна малко след девет часа. Поиска да разбере защо не е пътувал с нея от Шотландия или поне не й се е обадил по телефона. Андрю веднага й разкри истината. Тя избухна в сълзи, а младият мъж стоеше безпомощен до нея. След по-малко от час си събра нещата и напусна апартамента му.

В десет и половина Андрю пак позвъни на Луиз.

На следващата сутрин се отби в Камарата на общините, за да си прибере пощата и да провери при партийния организатор за колко часа са насрочени гласуванията днес.

— Едно за шест и едно за десет — се провикна заместникът му от бюрото си. — И няма да чакаме ни секунда, така че гледай да си наблизо, ако ни потрябваш.

Андрю кимна с глава и тръгна.

— Между впрочем, честито.

— За какво? — озадачи се Андрю.

— По дяволите, още едно прегрешение в началото на седмицата. Записано е с молив — каза преброителят, почуквайки върху лист хартия пред себе си.

— Какво е записано? — попита нетърпеливо Андрю.

— Назначението ти за личен секретар на Хю Маккензи. Само, моля те, не издавай, че съм ти казал!

— Няма — обеща Андрю, въздъхвайки с облекчение. Той погледна часовника си, точно навреме ще отиде в Доувър Хаус за срещата с министъра.

Той си подсвиркваше на път към Уайтхол. Портиерът го поздрави още от вратата. Тук, изглежда, също бяха научили. Андрю се опитваше да не показва, че знае. В горния край на каменното стълбище го посрещна секретарят на министъра.

— Добро утро — поздрави Андрю, стараейки се гласът му да звучи нормално, като че нищо не знае.

— Добро утро, господин Фрейзър — отговори секретарят. — Министърът ме помоли да ви предам извиненията му, че няма да може да ви приеме. Извикаха го неочаквано на заседание на правителството, ще има разискване по отпускането на новия кредит.

— Да, разбирам — каза Андрю. — Определи ли друг час за срещата?

— Не, не определи — отговори секретарят изненадан. — Каза само, че вече не е важно и съжалява, че ви е загубил времето.

 

 

Чарлс Сеймор пое с удоволствие новата си длъжност на заместник-говорител на опозицията. Наистина не той вземаше решения за бъдещата политиката, но поне имаше възможност да слуша и да се чувства по-близко до същността на нещата. Винаги когато в камарата имаше дебати по жилищните проблеми, можеше да сяда на първите банки. На заседание на постоянната комисия той стана причина да се отхвърлят две поправки на закона за градското и селищно строителство и предложи поправка на закона за защита на горите, когато законът бе готов за гласуване в парламента. Не е като да се предотврати световна война, беше признал пред Фиона, но е важно, защото, ако спечелим изборите, сигурно ще ми предложат място и тогава ще имам истински шанс да правя политика.

Фиона продължаваше да играе своята роля, организираше всеки месец вечери в дома им на площад „Итън“. Към края на годината всеки член на правителството в сянка беше посещавал поне веднъж дома им, а Фиона не облече два пъти един и същи тоалет и не повтори нито едно меню.

Когато през октомври започна новата парламентарна година, политическите наблюдатели постоянно споменаваха името на Чарлс. Беше от забележителните депутати. „Той прави нещата“, казваха най-често за него. Не можеше да мине по коридорите, без да го спре някой журналист и да го помоли за мнение по определен въпрос. Фиона изрязваше от вестниците всяка статия, където се споменаваше името му, и не можеше да не забележи, че ако за някой от новите депутати се пишеше повече във вестниците, то това беше младият социалист от Лийдс на име Реймънд Гулд.

Името на Реймънд престана да се появява в политическите колони на вестниците наскоро след успеха му в дебатите по приемане на бюджета. Колегите му предположиха, че е зает с адвокатската си работа. Когато минаваха покрай стаята му, чуваха тракането на пишещата машина и не можеха да се свържат с него по телефона, защото той го оставяше отворен.

Всяка вечер можеше да бъде намерен в ергенската му квартира, където пишеше страница след страница и сверяваше безкрайно своите доказателства с разхвърляните по бюрото справочници. Когато излезе книгата му „На всяка цена пълна трудова заетост? Разсъждения на човек, образован след трийсетте“, тя моментално предизвика сензация. Внушението, че профсъюзите ще станат безсилни и на лейбъристката партия ще се наложи да стане по-радикална, за да печели гласове, не можеше да го направи по-симпатичен на партийните активисти. Реймънд очакваше, че ще предизвика буря от недоволство сред профсъюзните лидери и дори сред ляво ориентираните си колеги. Но А. Р. Тейлър написа в „Таймс“, че изследването му е най-задълбоченото и реалистично след това на Антъни Кросланд в книгата му „Бъдещето на социализма“ и че Реймънд Гулд е честен политик с изключителна смелост. Реймънд скоро усети дивидентите от своята стратегия и упорит труд. Той стана постоянна тема в разговорите на политически вечери в Лондон.

Джойс нарече книгата великолепен пример за ерудиция и изгуби много време да убеждава различни профсъюзни активисти, които бяха прочели само цитати от книгата в „Сън“ и в „Дейли Мирър“ вън от контекста им. Тя настояваше, че Реймънд Гулд всъщност показва гореща загриженост за съдбата на профсъюзите, като в същото време реалистично разглеждаше бъдещето на лейбъристката партия през следващото десетилетие.

Главният организатор на лейбъристката партия извика насаме Реймънд и му каза:

— Ти предизвика хубаво раздвижване на духовете, момче. Сега стой кротко някой и друг месец и ще видиш, че всеки член на кабинета ще започне да те цитира, като че това е било партийна политика.

Реймънд послуша съвета, но не се наложи да чака няколко месеца. Само три седмици, след като се появи книгата му, министър-председателят цитира цял пасаж от нея на митинга на миньорите от Дърам. Няколко седмици след това Реймънд получи официално писмо от „Даунинг стрийт“, в което му възлагаха да прегледа речта на министър-председателя за предстоящата конференция на конгреса на британските профсъюзи и ако има някакви препоръки, да ги добави.

Саймън Кързлейк се цупи около двадесет и четири часа след неуспеха на Модлинг да спечели лидерството. След това реши да обърне недоволството и енергията си към правителствените банки. Не му трябваше много време, за да установи, че има само по петнайсет минути два пъти седмично, за да привлече вниманието със своите ораторски способности. Още от началото на новата сесия започна всяка седмица да разглежда много грижливо записаните за вторник и четвъртък първи пет въпроса към министър-председателя. А всеки понеделник подготвяше допълващи въпроси за поне три от тях. След това ги редактираше и прередактираше, така че допълващите въпроси ставаха хапливи и остроумни и най-често поставяха в неудобно положение правителството. Въпреки че подготовката на такива допълващи въпроси му отнемаше по няколко часа, Саймън правеше така, че да изглеждат като нахвърляни набързо в парламентарното време за задаване на въпроси. Елизабет го дразнеше, че губи много време за тривиални според нея неща. Той обаче й напомни коментара на Чърчил по повод възхвалите на негово брилянтно направено възражение: „Всички мои като че извадени от торбата забележки съм подготвял дни наред“.

Независимо от това Саймън се изненада, че приемат като даденост неговите проучвания, настоявания и нападки по повод всяко действие на министър-председателя. Винаги когато ставаше от мястото си, депутатите наостряха уши в очакване да го чуят и много от неговите изказвания се появяваха на следващия ден в политическите колонки на всекидневниците.

Водеше се дискусия за безработицата, когато Саймън, леко наведен напред, сочеше банките на правителството:

— С назначаването през тази седмица на нови пет министри поне министър-председателят може да претендира за пълна трудова заетост на кабинета си.

5.

След като кралицата откри сесията на парламента, се заговори не за съдържанието на нейната реч, която по традиция обявяваше програмата на управляващото правителство, а за това, колко от законите ще успеят да минат през парламента, докато лейбъристката партия запази мнозинството си от четири души. Всеки спорен закон лесно можеше да се провали още при разглеждането му в комисия и всички знаеха това. Консерваторите бяха убедени, че ще спечелят следващите избори, каквато и дата да посочи министър-председателят, докато допълнителните избори в Хъл показаха увеличение на броя на гласовете за лейбъристите от 1100 на 5350. Министър-председателят не можеше да го повярва и помоли кралицата незабавно да разпусне парламента и да поиска провеждане на нови избори. Обявената от Бъкингамския дворец дата беше 31 март.

 

 

Саймън Кързлейк започна да прекарва повече от свободното си време сред избирателите си в Ковънтри. Местните хора изглеждаха доволни от чиракуването на новия депутат, но незаинтересованите статистици посочваха, че при превес само с един процент той ще излезе от парламента следващите пет години. А дотогава неговите съперници щяха да са на второто стъпало на стълбата.

Главният организатор на торите го посъветва да си стои кротко в Ковънтри и да не участва в никакви по-нататъшни дебати на парламента. Няма разисквания със задължително гласуване, беше го уверил той. Най-важното за теб сега е да спечелиш повече гласове в Ковънтри.

Елизабет успя да си уреди две седмици отпуск и решиха да обходят целия избирателен район преди деня на изборите. Негов съперник беше Алф Абот, който ставаше все по-уверен в победата си, тъй като общонационалните симпатии към лейбъристите се засилиха по време на кампанията. Лозунгът: „Лейбъристкото правителство е работещо правителство“ звучеше убедително след само осемнайсетмесечно управление. Либералите издигнаха свой кандидат — Найджъл Бейнбридж.

Алф Абот беше толкова уверен в себе си, че призова Саймън на публичен диспут. Независимо че беше нормално за действащ депутат да отказва такова предизвикателство, Саймън отговори на поканата и се подготви за срещата с характерната си прилежност. Седем дни преди изборите Саймън и Елизабет седяха зад кулисите на Ковънтри Хол с Алф Абот, Найджъл Бейнбридж и техните съпруги. Тримата мъже водеха високопарен разговор, а в това време съпругите им оглеждаха критично тоалетите си. Политическият кореспондент на „Ковънтри Ивнинг Телеграф“, който бе поел задължението на председател, ги представи при излизането на сцената. Всеки от тях бе аплодиран бурно от различни места на залата. Пръв говори Саймън и задържа вниманието на широката публика над двайсет минути. Тези, които се опитаха да го апострофират, съжалиха, че са обърнали върху себе си вниманието на присъстващите. Без нито веднъж да погледне листовете пред себе си, Саймън цитираше цифри и членове от правителствени закони с лекота, която впечатли дори Елизабет. Абот беше следващият и разпалено атакува торите, обвинявайки ги, че на всяка цена искат да продължат да тъпчат работниците. Той беше аплодиран от своята част от залата. Бейнбридж обвини двамата си съперници, че не виждат истинските проблеми, и се отплесна в заплетен трактат на тема местната канализация. С отговорите на последвалите въпроси Саймън още веднъж доказа, че е много по-добре подготвен от Абот и Бейнбридж, но съзнаваше, че в препълнения салон в тази студена мартенска вечер присъстват само 700 души, а в Ковънтри имаше още 50 000 избиратели, повечето от тях скупчени около улица „Коронейшън“.

Независимо че местната преса обяви Саймън за победител, той си остана с понижен дух, защото националната преса предвиждаше съкрушителна изборна победа за лейбъристката партия.

В деня на изборите Саймън и Елизабет бяха на крак още от шест часа сутринта и гласуваха между първите в местното начално училище. Те прекараха останалата част от деня в обиколки по избирателните пунктове, в контролната комисия и комисията по преброяването. Навсякъде го уверяваха, че той ще спечели, но Саймън знаеше, че не може да се пренебрегне общата ориентация на нацията. Колега консерватор му беше казал, че един изтъкнат депутат може да струва само хиляда гласа, а някой опонент от една седмица с лекота може да жертва хиляда гласа.

В девет часа бе заключен и последният избирателен пункт. Саймън и Елизабет си поръчаха две половинки горчива бира в един местен бар. Седяха и гледаха в телевизора над бара. Коментаторът съобщаваше, че според тези цифри, взети от шест случайно избрани пункта в Лондон, се предвижда лейбъристко мнозинство от шейсет до седемдесет места. На екрана светнаха най-вероятно спечелените от лейбъристите седемдесет места. Деветото място беше Ковънтри Сентръл. Саймън поръча още две половинки.

— Ще трябва да тръгваме, за да гледаме преброяването — подкани го Елизабет.

— Няма защо да бързаме.

— Не бъди такъв неблагодарник, Саймън. Помни, че още си депутат — каза тя рязко. — Дължиш го на поддръжниците си, трябва да проявиш увереност след усилията, които положиха за теб.

Черните кутии с бюлетините от всички квартали на града бяха докарани в градския салон с полицейски коли. Съдържанието им бе изсипано върху масите, подредени под формата на буквата „П“ в огромното, освободено от мебели помещение. Секретарят на градския съвет и неговият личен състав стояха от вътрешната страна на масите, докато чиновници от съвета седяха от външната страна и внимателно подреждаха бюлетините на малки купчини по сто броя. След това същите купчини бяха проверявани от партийни преброители, които се въртяха около тях като орли и често настояваха определена купчина отново да бъде преброена.

Малките купчини растяха, подреждаха ги една до друга и с течение на времето и за обикновения наблюдател ставаше очевидно, че крайният резултат скоро ще стане известен.

Напрежението растеше, когато всяка стотица, след това хилядарка отиваше при секретаря. Слуховете, които тръгваха от единия край на салона се раздуваха като суфле много преди да стигнат чакащото навън на студа множество. До полунощ бяха отчетени няколко избирателни района на страната. Националният избор, изглежда, се приближаваше до предвижданията — около три процента превес на лейбъристката партия, което щеше да им даде обещаното мнозинство от седемдесет или повече места.

В дванайсет и двайсет и една минути секретарят на градския съвет на Ковънтри покани тримата кандидати да го придружат. Той им съобщи резултатите от преброяването.

Веднага бе поискана проверка. Секретарят се съгласи и всеки куп бюлетини бе върнат на масите и преброен отново.

След един час пак извикаха кандидатите и обявиха новия резултат от проверката. Той се различаваше с три гласа.

 

 

Поискана бе нова проверка и секретарят на градския съвет неохотно прие. Към два часа след полунощ Елизабет имаше чувството, че не са й останали нокти. Мина още час, през който Хийт призна поражение, а Уилсън даде обширно интервю пред Ай Ти Ен и обяви своята програма.

В два и двайсет и седем секретарят извика тримата кандидати за последен път, за да им съобщи резултата. Той се качи на сцената заедно с тримата съперници, чукна по микрофона, за да пробва дали работи, прочисти гърлото си и обяви:

— Аз, долуподписаният, длъжностно лице, под чийто надзор се проведе преброяването за депутат на Ковънтри Сентръл, обявявам, че броят на гласовете за всеки кандидат е както следва:

Алф Абот — 19 716

Нейджъл Бейнбридж — 7 002

Саймън Кързлейк — 19731.

И така, Саймън Кързлейк е законно избраният депутат на Ковънтри Сентръл.

 

 

Реймънд Гулд увеличи мнозинството си на 12 413, пропорционално с общия превес на лейбъристката партия, и Джойс си даде седмица почивка.

Андрю Фрейзър напредна в изборите с 2 468 гласа и обяви годежа си с Луиз Форсайт на следващата вечер след обявяването на изборните резултати.

Чарлс Сеймор никога не можа да си спомни точно броя на неговото мнозинство, защото, както Фиона обясни на стария граф сутринта след изборите: „В Съсекс Даунс, скъпи, не броят бюлетините на консерваторите, мерят ги на тегло“.

6.

В повечето демократични страни на новоизбрания лидер му се дава време да обяви каква политика ще следва и на кого ще възложи да я изпълнява. В Англия членовете на парламента сядат до телефоните веднага след обявяване на резултатите от изборите и четирийсет и осем часа чакат обаждане. Ако им се обадят през първите дванайсет часа, значи ще ги поканят да участват като членове на кабинета, следващите дванайсет часа са за министрите, третите дванайсет са за заместник-министрите и последните дванайсет часа са за парламентарните секретари на министрите от кабинета. На когото не позвънят по телефона, остава на задните банки.

Андрю изобщо не си направи труда да стои до телефона. А в обедните новини на Би Би Си съобщиха, че Хю Маккензи е издигнат от министър на Шотландия в министър на външните работи за Шотландия с място в правителството. Двамата с Луиз решиха да прекарат спокойно почивните дни в Авимор, той да си почине и да превземе други височини, преди да се върне в парламента, тя — да прави планове за предстоящата им сватба.

Андрю трябваше да пътува безброй пъти, за да убеди Луиз, че това, което се случи в Бут Хаус, не е поредното мимолетно увлечение, а трайно чувство. Една-единствена неделя той не можа да отиде до шотландската столица. Тогава Луиз дойде при него в Лондон. Андрю разбра, че тя вече не се съмнява в него. В миналото щом постигнеше целта си, интересът му започваше да намалява. Сега обаче любовта му към „малкото крехко създание“, както се изразяваше майка му, продължаваше да се засилва.

Независимо че беше висока само метър и шейсет, тя беше толкова слаба, че изглеждаше много по-висока. Високите мъже се навеждаха към нея, за да видят по-добре големите й сини очи и постоянно усмихнатото й лице.

— Ядеш като прасе, а си тънка като точилка. Не зная как го правиш — роптаеше Андрю една вечер, докато се хранеха. Той редовно играеше скуош и три пъти седмично ходеше на плуване, за да поддържа стегнато тежкото си тяло. Андрю видя с възхищение и с малко завист дяволитото пламъче в очите, когато Луиз без задръжки си взе още една порция от сладкиша.

Независимо че бе възпитана в строго калвинистко семейство, където никога не се говореше за политика, Луиз бързо разбра механизма на управление на страната и скоро вече спореше с увлечение до късно вечер със сър Дънкан. В началото той лесно печелеше точки пред нея, но не след дълго трябваше да отговаря на настоятелните й въпроси с все по-добре обосновани аргументи, а понякога и това не я задоволяваше.

До деня на изборите Луиз напълно прие идеите на Андрю. Бедняшките улички в някои части на Единбург Карлтън, по които досега кракът й не беше стъпвал, накараха сърцето й да се свива от болка. Като всеки новопокръстен тя стана ревностна политическа привърженичка на своя мъж и започна с опит да подработва целия Форсайтов клан. Дори плати дванайсет шилинга и стана член на шотландската лейбъристка партия.

— Защо го направи? — попита Андрю, без да прикрива задоволството си.

— Защото съм против смесените бракове — отговори тя.

Андрю беше приятно изненадан и много доволен от интереса, който тя проявяваше, и виждаше как недоверието на подозрителните избиратели към „богатата лейди“ скоро се превърна в привързаност.

„Бъдещият ти съпруг ще стане министър на Шотландия“, казваха много от избирателите, когато я виждаха по тесните разбити улици.

— Искам да живея на „Даунинг стрийт“, а не в Бут Хаус — довери й се веднъж Андрю. — Но при всички положения трябва да стана заместник-министър.

— Това може да се случи в най-близко бъдеще.

— Не докато Хю Маккензи е външен министър на Шотландия — каза той убедено.

— Да върви по дяволите Маккензи — възмути се тя. — Сигурно някой от колегите му в кабинета ще има смелост да предложи да му станеш личен секретар. — Въпреки сантименталната убеденост на Луиз телефонът не позвъня.

 

 

Реймънд Гулд замина от Лийдс веднага след като приключи преброяването, и остави Джойс сама да направи традиционната обиколка с кола на избирателния район в знак на благодарност към избирателите.

На следващия ден, когато не седеше до телефона, Реймънд обикаляше наблизо и нервно побутваше очилата на носа си. Първо се обади майка му, за да го поздрави.

— За какво, да не си чула нещо?

— Не, скъпи — каза тя, — исках само да ти кажа колко се радвам, че си увеличил броя на поддръжниците.

— О-о.

— И да ти кажа колко съжаляваме, че не те видяхме преди да тръгнеш, особено като знаем, че си минал покрай магазина.

Искаше му се да й каже: „Не започвай пак, мамо“.

Второто обаждане беше на колега, който го попита дали са му предложили пост.

— Нищо досега — каза той, след което научи за повишението на колегата си.

Третото обаждане беше на приятелка на Джойс.

— Кога ще се върне? — прозвуча ирландският й акцент.

— Нямам представа — отговори Реймънд, нетърпелив да освободи линията.

— Тогава ще се обадя пак след обяд.

— Добре — каза Реймънд и постави обратно слушалката. Отиде в кухнята да си направи сандвич със сирене, но не намери сирене и си намаза стар хляб с масло от три седмици.

Ядеше втора филия, когато телефонът иззвъня.

— Реймънд?

Дъхът му спря.

— Ноел Брустър е на телефона.

Реймънд въздъхна, като позна гласа на пастора.

— Би ли прочел втората проповед от Библията, когато дойдеш следващия път в Лийдс? Ние се надявахме тази сутрин да я прочетеш — скъпата ти съпруга…

— Да — обеща той. — Първата неделя, когато дойда в Лийдс.

Телефонът иззвъня веднага щом го затвори.

— Реймънд Гулд? — попита непознат глас.

— На телефона.

— Почакайте за момент, министър-председателят иска да говори с вас.

Реймънд чакаше. Входната врата се отвори и той чу гласа на Джойс:

— Аз съм, сигурно нищо не си намерил за ядене, миличък.

Тя влезе в дневната при него.

Без да я поглежда, той й направи знак да мълчи.

— Рей — каза гласът отсреща.

— Добър ден, господин министър-председател — отговори сковано Реймънд, с което подчерта йоркширския си акцент.

— Надявам се, ще можеш да участваш в новия кабинет като заместник-министър на труда?

Реймънд си отдъхна. Точно на такава длъжност се надяваше.

— С най-голямо удоволствие, господин министър-председателю.

— Добре, това ще накара профсъюзните лидери да се позамислят малко. — От другия край на линията прекъснаха.

Най-после, след третия разговор, Реймънд Гулд — заместник-министърът на труда, седна спокойно в едно кресло.

Когато на следващия ден излезе за работа, пред дома му го чакаше шофьор, застанал до блестящ нов черен остин уестминстър. За разлика от неговия сънбийм втора ръка, този автомобил светеше на утринната светлина. Задната врата беше отворена и Реймънд се качи, за да го откарат в министерството. Трябва да съм благодарен, че той знае къде ми е министерството, помисли си Реймънд, седнал сам на задната седалка. Видя до себе си червена кутия с размера на голямо куфарче и със златен надпис отстрани: „Заместник-министър на труда“. Реймънд завъртя малкия ключ и сега разбра какво е чувствала Алиса в страната на чудесата, когато е влязла в заешката дупка. Кутията беше пълна с папки, подвързани с кожа. Отвори първата и прочете заглавието: „Правителствен план от пет точки за поддържане на броя на безработните под един милион“. Той веднага зачете напечатания документ.

 

 

Когато във вторник Чарлс Сеймор отиде в камарата, на таблото за съобщения го чакаше бележка от кабинета на главния партиен организатор. Депутат от комисията по жилищното строителство и органите на местното управление беше изгубил мястото си след общите избори и Чарлс щеше да заеме второ място на банката на опозицията.

— Свърши със защитата на горите. Сега ще се занимаваш с по-важни неща — засмя се главният партиен организатор. — Замърсяването на околната среда, недостигът на питейна вода, изгорелите газове…

Чарлс се усмихваше весело, като минаваше край камарата, кимаше на стари колеги, забеляза и много нови лица. Той не спря да говори с никого от тях, защото не беше сигурен дали са консерватори или лейбъристи, а като имаше предвид резултатите от изборите, сигурно повечето от тях бяха социалисти. Портиерът му подаде бележка от избирател, който го чакал в централния коридор. Чарлс побърза да разбере какъв е проблемът. Разминаваше се с колеги, които имаха уморен вид. Трябваше да мине много време, преди да бъде предложена отново служба на много от тях, други пък знаеха, че са за последен път министри. Както беше казал Макмилън, дори най-блестящата политическа кариера завършва със сълзи.

Но сега, на трийсет и пет години Чарлс не мислеше за това, а се приближи до чакащия избирател. Оказа се червендалест учител от Хаундс, който беше пропътувал пътя до Лондон, за да изкаже възмущението си от предложения от група депутати закон, забраняващ лова на зайци. Чарлс изслуша петнадесетминутния монолог и увери своя избирател, че всеки такъв закон е обречен на провал по липса на парламентарно време. Учителят от Хаундс си тръгна щастлив и Чарлс се върна да прегледа пощата в кабинета си.

Фиона му беше напомнила да изпрати 800-те благодарствени писма до партийните работници, които бяха доблестни радетели на партията, но все пак имаха нужда от похвала и внимание. Той изохка.

— Мисис Бленкинсоп, председателка на Съсекския женски обеден клуб, иска да им изнесете доклад тази година — доложи секретарката, когато той седна на бюрото си.

— Съгласен съм, на коя дата? — попита Чарлс, протягайки се за бележника си.

— 16 юни.

— Глупава жена, та това е Денят на жената в Аскот. Кажете й, че ще държа реч на конференция по жилищното строителство, но ще си отбележа ден за следващата година.

Секретарката го погледна обезпокоено.

— Не се притеснявай, изобщо няма да разбере.

Тя мина на следващото писмо.

— Господин Хийт пита дали ще можете да се видите и да пийнете по нещо в четвъртък, в шест часа?

 

 

Саймън Кързлейк знаеше, че работата ще бъде тежка. Той знаеше също, че торите няма да си сменят лидера, докато не дадат шанс на Хийт при следващите избори, а дотогава можеха да минат още пет години с това правителство, което имаше мнозинство от деветдесет и седем депутати.

Саймън започна да пише статии за вътрешните страници на „Сънди Експрес“ и „Спектатор“ с надежда да си изгради репутация извън парламента, а също и да изкарва нещо допълнително към парламентарната си заплата от 3 400 лири. Дори със заплатата на Елизабет като консултант трудно свързваха двата края, а скоро синовете им щяха да станат ученици. Той завиждаше на Чарлс Сеймор, който не мислеше откъде ще плати следващия чек. Саймън се чудеше дали проклетникът изобщо знае какво е проблем. Той прегледа банковата си сметка, както обикновено там имаше около 500 паунда в червеното поле. Много от оксфордските му колеги вече бяха преуспели в Сити или като адвокати и можеше да ги види в петък вечер да пътуват със скъпи коли към големите си къщи в провинцията. Саймън се смееше, като прочиташе някъде, че хората се занимават с политика за пари.

Той притискаше с въпроси премиера и се опитваше да не показва колко е разочарован от колегите, когато се изправяше на трибуната във вторник и четвъртък. Въпреки рутината той продължаваше да се подготвя старателно и веднъж дори получи похвала от обикновено мълчаливия си лидер. Но с течение на времето все по-често мисълта му се връщаше към парите — или по-точно към липсата им.

Това беше преди да срещне Рони Недъркоут.

 

 

Андрю Фрейзър беше чел, че завистта и гневът на един човек могат да спрат издигането на друг, но си мислеше, че това няма да се случи на него. Особено се възмущаваше, че пипалата на Хю Маккензи се бяха разпрострели по всички министерства.

Бракът му с Луиз беше просторно отбелязан от националната преса и отсъствието на министъра на външните работи на Шотландия от брачната церемония не беше пропуснато от „Дейли Експрес“. Бяха поместили стара фотография на Алисън Маккензи с доста тъжна физиономия.

Сър Дънкан напомни на сина си, че политиката е за бегачи на дълги разстояния, а не за спринтьори и че му предстоят още няколко обиколки. „Печална аналогия“, помисли Андрю, защото се беше състезавал на 4 по 100 метра за Единбургския университет. Независимо от всичко той продължаваше да се готви за маратона.

— Не забравяй, че Харолд Макмилън изкара четиринайсет години на последните банки, преди да вземе властта — добави сър Дънкан.

Луиз съпровождаше съпруга си навсякъде за изказванията му пред публика, обикновено не по-многобройна от двадесет души. Тя спря да го придружава едва когато разбра, че е бременна.

За нейно учудване Андрю се оказа много нетърпелив баща, решен синът му да не гледа на него само като на политик. Без чужда помощ превърна една от спалните на втория етаж на „Чейни Уок“ в детска стая и потърси нейното одобрение за синия цвят на мебелировката.

Луиз се безпокоеше дали Андрю ще има същите чувства, ако им се роди дъщеря.

 

 

Реймънд Гулд бързо си създаде име в Министерството на труда. Мнението за него беше, че е страшно умен, взискателен, работлив и арогантен (без последното да стигне до него). Навикът му да прекъсва младши служител по средата на изречението или да поправя личния си секретар за незначителни неща не го правеше популярен дори сред чиновниците, които винаги гледаха да са лоялни към началника си.

Реймънд носеше изумително тежък товар на плещите си и дори постоянният секретар трябваше да чуе безмилостното „не се извинявай“, когато се бе опитал да съкрати един от личните проекти на министъра. Скоро старшите държавни служители започнаха да се питат кога, а не дали ще бъде повишен. Неговият министър като всеки човек, от когото очакват да бъде на шест места едновременно, започна да иска Реймънд да го замества, но дори Реймънд остана изненадан, когато трябваше да представи Министерството като почетен гост на годишния банкет на Конфедерацията на британските индустриалци.

Джойс провери дали смокингът на съпруга й е добре изчеткан, ризата безупречно чиста и обувките лъснати като на почетен караул. Внимателно редактираната реч, комбинация от майсторство на държавен служител и оригинални силни фрази, която щеше да покаже на събраните капиталисти, че не всеки член на лейбъристката партия е „бесен комунист“, бе прилежно сгъната във вътрешния му джоб. Шофьорът му използва ферибота, за да съкрати пътя от дома му на булевард „Лансдаун“ до Уест Енд.

Реймънд се радваше на случая, независимо че се притесняваше, когато се изправи да отговори от името на правителството на вдигнатия тост. Когато сядаше на мястото си, се увери, че вече говори по-свободно. Овациите, които последваха, бяха повече от нормално за такава неблагоразположена аудитория.

— Тази реч беше по-суха от бяло бургундско — пошушна един от гостите в ухото на председателя, но се съгласи, че с мъже като Гулд по върховете на властта ще е по-лесно да се живее със социалистите.

Мъжът отляво на Саймън Кързлейк беше много по-откровен в изказаното за Гулд мнение: „Проклетникът мисли като тори, говори като тори, тогава защо не е тори?“ — зададе си сам той въпрос.

Саймън се усмихна на преждевременно оплешивелия мъж, който изрази много остроумно мнението си за официалната вечеря. Дебел, с червено лице, Рони Недъркоут като че напираше да изскочи отвсякъде на изпълнения си до скъсване смокинг.

— Предполагам — каза Саймън в отговор, — че му е било трудно да се присъедини към младите консерватори, родени през трийсетте и живеещи в Лийдс.

— Топки — каза Рони. — Аз успях да го направя в Ийст Енд на Лондон, без да имам нито една от неговите възможности. Сега кажете ми, господин Кързлейк, какво правите, когато не си губите времето в Камарата на общините?

 

 

Реймънд остана след вечерята и поговори известно време с ръководителите на промишлеността. Малко след единадесет си тръгна към къщи.

Когато шофьорът му потегли бавно от Гровнър Хаус надолу по „Парк Лейн“, заместник-министърът махна сърдечно с ръка на домакина на официалната вечеря. Но друг му махна в отговор. В първия момент Реймънд само погледна насреща и предположи, че е някой от гостите, но после видя черни женски крака. Застаналото на ъгъла до бензиностанцията на „Парк Лейн“ младо момиче му се усмихваше подканящо, а бялата му миниполичка можеше по-точно да се нарече носна кърпичка. Дългите крака му напомниха тези на Джойс отпреди десет години, с изключение на цвета. Ситно къдравата коса и бедрата се запечатаха в съзнанието му и той не престана да мисли за тях целия път към дома.

Когато пристигнаха на булевард „Лансдаун“, Реймънд слезе от официалната кола, каза „лека нощ“ на шофьора и тръгна към входната врата. Не извади ключовете си, а изчака колата да завие зад ъгъла, после погледна нагоре към прозорците на спалнята. Не светеше. Джойс сигурно беше заспала.

Той се върна дебнешком по пътеката, слезе на паважа, след това погледна надолу и нагоре по улицата, накрая видя къде Джойс е паркирала техния сънбийм. Провери неспокойно като крадец на коли дали резервните ключове на колата са на неговия ключодържател. Влезе в колата и едва при третото завъртане на ключа двигателят заработи. Реймънд се питаше дали не е разбудил цялата улица, когато накрая потегли към „Парк Лейн“, без да е сигурен какво може да очаква. Когато стигна „Марбъл Арч“, продължи бавно по централното платно. Няколко гости в официално облекло се изнизваха от Гровнър Хаус. Той отмина бензиностанцията и я видя да чака на същото място. Тя пак му се усмихна; той натисна газта и едва не се блъсна в колата пред него. Върна се обратно при „Марбъл Арч“, но вместо да завие към дома си, отново тръгна надолу по „Парк Лейн“. Този път не бързаше толкова и навлезе във вътрешното платно. Той вдигна крак от газта, когато приближи бензиностанцията, и тя му махна с ръка. Реймънд се върна при „Марбъл Арч“, после заобиколи надолу по „Парк Лейн“. Този път караше още по-бавно. Мина за трети път край Гровнър Хаус, за да се увери, че не са останали други от гостите, разговаряйки на улицата. Беше пусто. Натисна спирачката и колата плавно спря след бензиностанцията. Реймънд остана да чака в колата.

Момичето се озърна внимателно в двете посоки, пресече улицата и тръгна към колата. Отвори вратата и седна до него. Беше рамо до рамо със заместник-министъра на труда.

— Търсиш работа?

— Какво искаш да кажеш? — попита с дрезгав глас Реймънд.

— Хайде, скъпи. Да не мислиш, че стоях там, за да хвана тен.

Реймънд се обърна, за да я разгледа по-добре, и му се прииска да я докосне, при все че лъхаше на евтин парфюм. Черната й блуза беше с три разкопчани копчета, ако и четвъртото беше разкопчано, не би останало нищо за въображението.

— Ще ти струва десет паунда в моята стая.

— Къде е твоята стая? — чу собствения си глас.

— Използвам хотел в Падингтън.

— Как ще стигнем дотам? — попита Реймънд, прекарвайки нервно ръка през рижавата си коса.

— Карай към „Марбъл Арч“ и аз ще те водя след това.

Реймънд подкара по посока на Хайд Парк и направи обиколка, преди да се насочи за кой ли път към „Марбъл Арч“.

— Казвам се Манди — каза тя, — ти как се казваш?

Реймънд се поколеба.

— Малкълм.

— И какво работиш в това тежко време, Малкълм?

— Аз… продавам коли на старо.

— Май не си избрал много хубава за себе си? — засмя се тя.

Реймънд нищо не каза. Това не спря Манди.

— А какво прави търговец на стари коли, преоблечен като джентълмен?

Реймънд беше забравил, че е в официално облекло.

— Току-що се… връщам от събиране… в Хилтън.

— Някои имат късмет — каза момичето и запали цигара. — А аз стоя пред Гровнър Хаус цяла вечер с надежда да хвана някое богато копеле от елегантното парти. — Лицето на Реймънд стана червено почти колкото косата му. — Сега намали и завий по третата улица вляво.

Той следваше упътването, докато стигнаха пред малък невзрачен хотел.

— Аз ще сляза първа, ти след мен — каза тя. — Мини през рецепцията, без да спираш, и ме последвай по стълбите нагоре.

Когато Манди излезе от колата, Реймънд едва не си тръгна и може би щеше да го направи, ако не се беше загледал в полюляването на бедрата й, когато тя тръгна към входа на хотела.

Реймънд изпълни каквото му каза и изкачи няколко етажа по тясно стълбище. Стигна до последния етаж. На стълбището се размина с русо гърдесто момиче, което подвикна през рамо:

— Здравей, Манди.

— Здрасти, Силви. Стаята свободна ли е?

— Да — раздразнено отговори русата.

Манди бутна вратата и Реймънд я последва. Стаята беше тясна и дълга. В единия ъгъл имаше легло, на пода протъркан килим, тапетите бяха избелели и скъсани на места. На едната стена имаше малка мивка, чието непрекъснато капещото кранче бе направило кафява следа върху емайла.

Манди протегна ръка в очакване.

— А, да — каза Реймънд, като извади портфейла си, и откри, че в него има само девет паунда.

Тя се намръщи.

— Няма да има извънредно тази вечер, скъпи? — каза, прибирайки грижливо парите в чантичката си. След това съблече всичките си дрехи.

Независимо че го направи съвсем небрежно, Реймънд се възхити неудържимо от красивото й тяло. Почувства се откъснат от околния свят. Гледаше я, нетърпелив да почувства топлината на кожата й, но остана като прикован. Манди легна на леглото.

— Хайде да свършваме по-бързо, скъпи, че трябва да си изкарвам хляба.

Министърът се съблече бързо с гръб към леглото. Сгъваше дрехите и ги поставяше на пода, защото нямаше никакъв стол. След това легна върху нея и всичко свърши за няколко минути.

— Много бързо, скъпи? — каза Манди ухилена.

Реймънд се обърна с гръб и се зами криво-ляво в малката мивка. После се облече бързешком, защото искаше да се измъкне оттук незабавно.

— Можеш ли да ме върнеш при бензиностанцията? — попита Манди.

— Точно в обратна посока съм — отказа Реймънд, опитвайки се да изглежда по-спокоен, докато отваряше вратата. На стълбите срещна Силви, придружавана от мъж. Този път тя го огледа по-внимателно. След няколко минути беше отново в колата. Подкара бързо, но преди това смъкна стъклата, за да проветри от цигарения дим и евтиния парфюм.

Като се върна у дома, дълго се къпа в банята, след това си легна до Джойс в леглото. Тя само леко се размърда.

7.

Чарлс закара жена си рано в Аскот, за да избегне натовареното движение по-късно през деня. С аристократичната си осанка Чарлс Сеймор бе роден да носи фрак и цилиндър. Фиона си беше сложила шапка, която на главата на не толкова самоуверена жена би изглеждала смешна. Макфърланд ги беше поканил на конните състезания този следобед. Когато пристигнаха, сър Робърт ги чакаше в своята ложа.

— Сигурно рано сте тръгнали — каза Чарлс.

— Преди около половин час — отговори той засмян, забелязвайки скептичната усмивка на Фиона.

— Тук пристигам винаги с хеликоптер — обясни той.

Обядваха омари, за десерт ягоди и шампанско, което келнерът непрекъснато им доливаше. Чарлс може би нямаше да пие толкова, ако не бе улучил печелившите коне в първите три надбягвания. При петото седя отпуснат на стола в дъното на ложата си и само шумът на публиката му пречеше да се унесе в дрямка.

Ако не бяха чакали наздравицата за довиждане след последното състезание, може би щеше да се размине с произшествието. Чарлс съвсем беше забравил, че домакинът се връща с хеликоптер.

Дългият поток коли след Уиндзор Грейт Парк и по целия обратен път за магистрала М4 го изнерви. Когато се добра до магистралата, Чарлс превключи на четвърта и даймлерът полетя напред. Той не забеляза полицейската кола, докато не чу сирената и не му посочиха да се изтегли встрани и да спре.

— Дръж се любезно, Чарлс — пошепна Фиона.

— Не се безпокой, момичето ми, зная как да се оправям със закона — и спусна стъклото откъм своята страна, за да се обърне към приближаващия полицай.

— Имате ли представа кого спирате, лейтенант?

— Не, сър, но бих искал да ме последвате…

— Няма да го направя, лейтенант, аз съм депутат и…

— Престани — пошушна му Фиона. — Престани да се правиш на глупак.

— … няма да позволя да ме третират…

— Имаш ли представа колко помпозно звучиш?

— Бъдете любезен да ме придружите до управлението, сър.

— Искам да говоря с адвоката си.

— Разбира се, сър, щом стигнем в полицейското.

Когато пристигнаха в полицията, той вече не можеше да върви по права линия и отказа да даде кръвна проба.

— Аз съм член на парламента, депутат съм на Съсекс Даунс.

„Това няма да ти помогне“, мислеше Фиона, но той не беше в състояние да слуша съвети и само настояваше да говори с адвоката си.

В началото Йън Киминс говори с него спокойно, след това твърдо и Чарлс се съгласи да се подчини на изискванията на полицията.

След като даде писмени показания, Фиона го закара у дома. Тя се молеше само глупостта му да остане неотбелязана в пресата на следващия ден.

 

 

Андрю купи дори и футболна топка, но я скри от Луиз. С напредване на бременността слабото й тяло се изду обезпокоително. Андрю допираше ухо до издутия корем, мъчейки се да долови биенето на малкото сърчице. „Сигурно ще стане страничен нападател“, пошегува се той.

— Може да е тя и да стане център-нападател — предложи свое мнение Луиз, — ще представя фамилията по женска линия.

— Ако той реши да стане център-нападател, ще играе за „Хъртс“ — увери я Андрю.

— Мъжки шовинизъм — възкликна Луиз зад гърба му, когато той тръгваше за камарата.

Докато стигне до Уестминстър, нетърпеливият баща прехвърляше наум имената Джейми, Робърт, Хектор, Йън и се спря на Робърт. Кимна на полицая до вратата на Ню Палас Ярд и се учуди, когато познатата фигура се втурна към него.

Андрю завъртя надолу дръжката на страничното стъкло.

— Какво има?

Той вероятно щеше да наруши всички ограничения за скорост по пътя към Марбъл Арч, ако нямаше задръстване. Андрю непрекъснато се молеше да стигне навреме, но и не му излизаше от ума, че Луиз едва е излязла от шестия месец. Когато накрая се добра до болницата, дежурната лекарка не го пусна при нея.

— Как е Луиз? — бяха първите му думи.

Младата лекарка се поколеба и след това каза:

— Съпругата ви е добре, но загубихте бебето. Много съжалявам.

Андрю почувства, че цялото му тяло отпада. „Благодаря на Бога, че тя е добре“, си каза той.

— Страхувам се, че няма да можете да я видите, докато е под въздействието на упойката.

— Разбира се, докторе — каза Андрю, като се опитваше да прочете името на ревера на бялата й престилка.

— Това няма да попречи да имате други деца — успокои го внимателно лекарката, преди още да е попитал.

Андрю въздъхна с облекчение. Крачеше напред-назад по коридора, без да забелязва времето, когато лекарката се върна и каза, че може да влезе при съпругата си.

— Дано не си много разочарован — бяха първите й думи.

— Не ставай глупава — ще имаме най-малко дузина деца, преди да сме си омръзнали — пошегува се той и я хвана за ръката.

Тя се опита да се засмее.

— Познаваш ли съпруга на лекарката ми?

— Нямам представа кой е.

— Саймън Кързлейк.

— Господи, наистина. Много способно момче. Виж какво, моме — каза той, употребявайки нарочно груб шотландски акцент, — като си починеш някой и друг ден, ще станеш като нова, гарантирам ти го.

— Ами ако не стана?

— Ще се примиря със старата. И обещавам, щом те пуснат от това място, още първия уикенд отиваме в Южна Франция.

 

 

— Не го харесваш, защото произхожда от Ийст Енд — каза Саймън, когато тя дочете писмото.

— Не е истина — отговори Елизабет. — Не го харесвам, защото не ми вдъхва доверие.

— Но ти си го виждала само два пъти.

— И веднъж щеше да е достатъчно.

— Виж, мога само да кажа, че съм впечатлен от огромната империя, която е успял да изгради през последните десет години. Честно казано, предложението не е за отхвърляне — каза Саймън, пъхайки писмото в джоба си.

— Зная, че няма да е лошо да имаме малко повече пари, но не и на всякаква цена, Саймън.

— Не мога да очаквам много такива предложения — продължи той, — честно казано, имаме нужда от пари. Твърдението на някои хора, че всеки парламентарен член от торите има някаква доходна синекурна длъжност и две-три директорски, е пълен блъф и ти го знаеш. Нито едно сериозно предложение не ми е правено, откакто съм в парламента и допълнителни две хиляди паунда годишно само за да присъствам веднъж месечно на съвещание на борда на директорите, ще ми дойдат добре дошли.

— И какво друго?

— Какво искаш да кажеш с това „какво друго“?

— Какво друго очаква от теб господин Недъркоут за неговите две хиляди паунда? Не се прави на наивен, Саймън, той не ти предлага тези пари на тепсия, без да е сигурен, че ще получи още нещо в замяна.

— Ами може би заради връзките ми и влиянието ми сред някои хора…

— Бас държа, че не е само това.

— Ти просто си предубедена, Елизабет.

— Аз просто съм против всичко, което може в далечно бъдеще да попречи на кариерата ти, Саймън. Бори се, но никога не жертвай честността си, както често обичаш да казваш на избирателите си в Ковънтри.

 

 

Две седмици по-късно, в петък сутринта, Андрю и Луиз тръгнаха за летището само с един куфар. Когато затваряше външната врата, Андрю чу телефона да звъни.

— Няма никой — извика той пред вратата, — ще се върнем в понеделник.

Беше направил резервация в хотел „Коломбе д’Ор“, сгушен в подножието на хълмовете Сен Пол в Южна франция. Андрю бе решил да измъкне Луиз от Лондон и да й осигури малко слънце и почивка.

Известният стар хотел беше всичко, което брошурата обещаваше. По стените висяха картини на Пикасо, Моне, Мане, Утрильо — всичките подарени на притежателката, госпожа Рьокс, преди много години срещу подслон и храна по време на престоя на художниците в хотела. Когато се изкачваше по витата стълба, Луиз едва не събори един „Мобил“ на Калдър, а след това една картина на Кирбе, окачена над леглото. Но всъщност леглото от шестнайсети век, с четири колони се оказа най-впечатляващо и привлекателно. Много скоро разбраха, че то е с изключителен матрак, причина за успиването на всички, които го ползваха.

Храната беше забележителна и за да могат да огладнеят и да й се насладят, те се разхождаха по зелените хълмове всеки ден. Трите дни без радио и телевизия, без вестници и телефон ги освежиха и бяха готови за срещата в Лондон в понеделник сутринта. Заклеха се, че скоро отново ще дойдат тук.

Едва когато самолетът им се приземи на Хийтроу, почувстваха, че отпуската е свършила. Минаха двайсет минути, докато докарат подвижната стълба пред вратата на самолета. След това претъпкан автобус ги закара до терминала, който им се стори километри далеч, последва маршировка в кръг през митническата проверка. Багажът им излезе между последните, независимо че билетите им бяха за първа класа. И накрая таксито едва успя да пропълзи през сутрешното натоварено движение до дома им. Единственото, което Луиз можа да каже, беше, че има нужда от нова почивка. Когато Андрю вкара ключа в секретната брава, чу телефонът да звъни.

— Дано не е звънял през целия уикенд — каза Луиз.

Андрю вдигна слушалката точно когато отсреща затвориха.

— Току-що се разминах с някого — каза Андрю и вдигна насъбралата се поща от пода до вратата. Струваше му се, че се е върнал от Франция преди една седмица.

— Време е да се преоблека и да тръгвам за парламента — каза той, поглеждайки часовника си.

— Как ли е оцеляла страната без теб? — закачи го Луиз.

Когато телефонът отново иззвъня, Андрю току-що бе излязъл от банята.

— Би ли вдигнала, Луиз? — извика Андрю. Миг по-късно я чу да тича по стълбите нагоре.

— Андрю, търсят те от кабинета на министър-председателя.

Андрю се втурна мокър и гол към банята и вдигна оттам слушалката.

— Андрю Фрейзър на телефона.

— Обаждаме се от „Даунинг стрийт“ — каза важен глас. — Министър-председателят се опитва да се свърже с вас от петък сутринта.

— Съжалявам — заведох съпругата си в провинцията за почивните дни.

— Така ли, сър? — каза гласът, без изобщо да проличи, че това го интересува. — Мога ли да кажа на министър-председателя, че ще разговаряте с него?

— Разбира се — каза Андрю и направи гримаса към отражението си в огледалото. Сигурно си беше лепнал най-малко три кила отгоре, трябва да играе четири пъти скуош през тази седмица и да минава без вино на обяд.

— Андрю?

— Добро утро, господин министър-председателю.

— Тъжна новина за Хю Маккензи.

— Да, сър — автоматично отговори Андрю.

— В навечерието на последните избори ме предупредиха, че не е добре със сърцето, но той настоя да продължи. Предложих на Брус да стане министър на външните работи на Шотландия и Ангъс да заеме неговото министерско място. И двамата искат ти да станеш заместник-министър — какво ще кажеш?

— С най-голямо удоволствие, господин министър-председателю — заекна от притеснение Андрю след това неочаквано предложение.

— Добре. Между другото, не очаквай да намериш в червената си кутия билети за „Коломб д’Ор“, така че, надявам се, Луиз да се е възстановила.

Отсреща затвориха.

Знаеха къде е бил, но премиерът го беше оставил на спокойствие.

Първото официално задължение на Андрю Фрейзър като заместник-министър на външните работи в шотландския кабинет беше погребението на Хю Маккензи.

 

 

— Само си помисли, Саймън — каза Рони, като наближиха заседателната зала. — Две хиляди паунда може да ти бъдат от полза, но ако ги вложиш в акции на компанията, ще имаш възможност да направиш малък капитал.

— Каква имаш предвид? — попита Саймън. Той закопча копчето на блейзъра си и се опита да скрие вълнението си.

— Ти се оказа много полезен за компанията. Някой от гостите, които доведе на обедите, не биха ме пуснали да мина покрай входните им врати даже. Ще ти ги продам по номинална стойност… можеш да вземеш 50 000 акции по един паунд и когато станем държавна компания, ще направиш удар.

— За мен не е много лесно да събера 50 000 паунда, Рони.

— Когато банковият инспектор прегледа сметките на компанията ми, ще бъде щастлив да ти отпусне такъв заем.

В Мидланд Банк провериха баланса на „Недъркоут енд Къмпъни“, инспекторът по кредитите беседва със Саймън и банката се съгласи да отпусне заема, при условие че депозира акциите в тяхната банка.

Колко грешеше тогава Елизабет, помисли Саймън, когато „Недъркоут енд Къмпъни“ удвои печалбите си същата година и той донесе копие от годишния баланс, за да го покаже на жена си.

— Изглежда добре — призна жена му. — Но това все още не значи, че имам доверие на Рони Недъркоут.

 

 

Когато получи обвинителния протокол, Чарлс попълни името си, без да отбелязва, че е член на парламента. В графата „професия“ написа „банкер“.

Чарлс Сеймор беше шести в списъка тази сутрин. От името на неявилия се клиент Йън Киминс се извини на съдията и каза, че това няма да се повтори. Осъдиха Чарлс да плати глоба от петдесет паунда и му отнеха книжката за шест месеца. Целият съдебен процес трая само четири минути.

Адвокатът се обади на Чарлс по-късно същия ден. Той му благодари за разумния съвет и си помисли, че леко се е отървал. Не можеше да не си припомни колко нападки във вестниците трябваше да понесе лейбъристкият външен министър Джордж Браун за подобен инцидент пред хотел „Хилтън“.

Фиона имаше свой адвокат.

Посред скучния летен сезон вестниците бяха жадни за новини. Когато се гледа делото на Чарлс, в залата имаше само един репортер и дори сам се изненада по-късно от интереса на читателите към сензационната му новина. Снимката на Чарлс, направена съвсем дискретно пред дома му, сега грееше от страниците на вестниците. Заглавията гласяха: „Отнета шофьорската книжка за шест месеца на графски син за шофиране в пияно състояние“, „Гуляй на депутат след конни състезания в Аскот завършва с голяма глоба“. Дори „Таймс“ отбеляза случая в рубриката „Новини от страната“. Същия ден до обяд от всички вестници се опитваха да се свържат с Чарлс. Главният организатор на торите — също. Когато накрая се свърза с Чарлс, той го посъветва съвсем кратко и по същество. Един заместник-министър на правителство в сянка може да преживее такъв скандал само веднъж. Никога два пъти.

— Каквото и да става, недей да караш кола следващите шест месеца и никога не шофирай, когато си пил.

Чарлс се подчини и след спокоен уикенд в провинцията се надяваше да не чуе повече за случилото се. Тогава погледът му попадна върху заглавие на първа страница на „Съсекс Газет“: „Депутат изправен пред съдебно обвинение“. Госпожа Бленкинсоп, председателката на женския обеден клуб, го обвиняваше не за каране на кола в пияно състояние, а за умишлено заблуждаване. Депутатът Чарлс Сеймор й отказал поканата да изнесе слово на официалния годишен обяд на клуба.

 

 

Реймънд беше толкова свикнал на тази длъжност да получава папки с надпис „Секретно“, „Лично“ или понякога „Само за ваше сведение“, че изобщо не се замисли над писмото с надпис: „Поверително“, „Секретно“, „Лично“ — дори помисли, че е написано неграмотно. Той го отвори, докато Джойс вареше яйца за закуска.

— Четири минути и четирийсет и пет секунди, точно както ги искаш — каза тя и постави две яйца в чинията пред него. — Добре ли си, скъпи? Бял си като платно.

Реймънд бързо се окопити и пъхна писмото в джоба, после погледна часовника си.

— Нямам време за второ яйце — каза той. — Вече закъснях за съвещанието на кабинета, трябва да бягам.

Странно, помисли Джойс, като видя съпруга си забързан към вратата. Съвещанията на кабинета не започваха преди десет, а той дори и не обели първото яйце. Тя седна и бавно изяде закуската на съпруга си, чудейки се защо ли забрави цялата поща на масата?

Щом седна на задната седалка в служебната кола, Реймънд прочете отново писмото. То не беше дълго.

Скъпи Малкълм,

Много съм доволна от преживяното с теб онази вечер. Петстотин паунда ще ми помогнат да го забравя веднъж завинаги.

С обич, Манди.

P. S. Скоро ще ти се обадя.

Пак го прочете и се опита да събере мислите си. Нямаше адрес на листа, нито на плика имаше печат откъде е изпратено.

Като стигна пред министерството, той остана още няколко минути в колата.

— Добре ли сте, сър? — попита обезпокоен шофьорът.

— Добре, благодаря — отговори Реймънд, изскочи от колата и тичешком стигна до кабинета си. Като мина покрай бюрото на секретарката, подвикна: — Никой да не ме безпокои.

— Нали няма да забравите за съвещанието на кабинета в десет, сър?

— Не — отговори той остро и блъсна вратата след себе си.

Седна на бюрото, опита се да се успокои и да си представи какво би посъветвал като адвокат свой клиент, ако се обърне към него при такъв случай. Първо, да се консултира с възможно най-добър адвокат. Реймънд помисли, че двамата най-добри адвокати в Лондон са Арнолд Гудман и сър Роджър Пелам. Гудман беше твърде популярен за вкуса на Реймънд, докато Пелам беше добър колкото него, но фактически непознат за широката публика. Той си определи среща с Пелам още същия следобед.

Реймънд почти не си отвори устата на съвещанието на кабинета, но никой не обърна внимание, тъй като всичките искаха да изложат собствените си виждания. Щом свършиха, Реймънд бързо напусна сградата и взе такси до „Хай Холбърн“.

Сър Роджър се изправи зад огромното си викторианско бюро и поздрави младия заместник-министър.

— Зная, че сте много зает, Гулд — каза Пелам, като седна на черния кожен стол зад бюрото, — и няма да ви губя времето. Кажете какво мога да направя за вас.

— Много любезно, че се съгласихте да ме приемете толкова бързо — започна Реймънд и без нито дума повече подаде писмото.

— Благодаря ви — учтиво каза адвокатът, намести очилата и прочете три пъти писмото, без да направи никакъв коментар.

— Изнудването е нещо, което всички мразим — започна той, — но трябва да ми разкажете цялата истина, без да пропускате никаква подробност. Помнете, че съм на ваша страна. Можете да си спомните от практиката на адвокат в какво неблагоприятно положение можем да изпаднем, ако знаем само половината факти.

Пелам допря върховете на пръстите си, оформяйки малък покрив пред носа си и изслуша много внимателно разказа на Реймънд за случилото се онази вечер.

— Възможно ли е някой друг да ви е видял? — беше първият въпрос на Пелам.

Реймънд помисли и кимна.

— Да — каза той. — Да, страхувам се, че точно така стана, разминахме се с едно момиче по стълбището.

Пелам прочете още веднъж писмото.

— Моят първи съвет — той гледаше Реймънд в очите и говореше преднамерено бавно, — независимо че няма да ви хареса, е да не правите нищо.

— Но какво ще стане, ако се обърне към пресата?

— Тя при всички положения ще влезе във връзка с някой вестник, дори да й платите 500 паунда или колкото пъти по 500 паунда можете да си позволите. Не си въобразявайте, господин Гулд, че сте единственият изнудван министър. Всеки хомосексуалист в парламента живее в постоянен страх. Това е като игра на криеница. Много малко хора освен светците нямат какво да крият. Проблемът е, че любопитното общество иска да узнава тайните на хората. — Реймънд продължаваше да мълчи и се опитваше да скрие безпокойството си. — Телефонирайте ми незабавно, като получите следващото писмо, ще ви дам домашния си телефон — каза Пелам, записвайки телефона на листче.

— Благодаря ви — каза Реймънд, облекчен, че поне е споделил тайната си с някого.

Пелам стана от бюрото и изпрати Реймънд до вратата.

— Сигурно ще се радвате да видите „Йоркшир“ шампион по крикет в графството — каза той, като вървяха по дългия коридор.

Реймънд не отговори нищо. Ръкуваха се официално за довиждане, когато стигнаха външната врата.

— Ще чакам да се обадите — каза Пелам. Жалко, съжаляваше, че не прояви никакъв интерес към крикета.

Реймънд напусна кантората на адвоката в по-добро настроение, но му се видя трудно да се съсредоточи върху работата си, а през нощта спа неспокойно. Като прегледа сутрешните вестници, се ужаси, че бяха отделили много място на малкия грях на Чарлс Сеймор. Какво забележително събитие щяха да направят от неговото приключение. Когато дойде пощата, той затърси трескаво плик с познатия неграмотен почерк. Намери го под „Американ Експрес“. Отвори плика. Същата ръка бе написала и това писмо, но този път искаше петстотинте паунда да се изпратят на агент по печата в Пимлико. Сър Пелам се срещна със заместник-министъра след един час.

Независимо от подновеното искане, адвокатът му даде същия съвет.

 

 

Андрю Фрейзър не престана да се мести от град на град, защото шотландският кабинет трябваше да докладва присъствието си в Единбург и Глазгоу, както и в Лондон. Луиз нито един път не се оплака. Тя не беше виждала съпруга си толкова щастлив. Единствен момент на удовлетворение за Андрю през първите три месеца на този пост беше, когато намери за необходимо да изпрати писмо до баща си с обръщение: „Скъпи сър Дънкан“, в което обясняваше защо не се е вслушал в съвета му за проекта Хайланд и Исландия. Андрю беше особено доволен от констатацията: „Отделих достатъчно време, да изслушвам и двете спорещи страни“.

Когато вечерта се отпусна в любимото си кресло с голямо уиски в ръка, Луиз му каза, че пак е бременна.

— Кога ли съм намерил време? — попита той, взимайки я в обятията си.

— Може би в онзи половин час между срещата ти с норвежкия министър по риболова и обръщението ти към конференцията по петрола в Абърдийн?

 

 

Когато през октомври конференцията на Асоциацията на консерваторите в Съсекс Даунс наближи, Чарлс с удоволствие разбра, че госпожа Бленкинсоп е изтеглила съдебния си иск. Местната преса се опита да раздуха случая, но националната беше затрупана с материали от катастрофата в Абърфан, при която бяха загинали 116 деца. Нито един редактор не можа да намери място за Съсекс Даунс.

Пред Асоциацията Чарлс произнесе добре обмислено слово и то бе посрещнато много добре. Не му отправиха нито един неудобен въпрос.

Преди да се сбогуват и да си тръгнат с Фиона, Сеймор дръпна председателя настрана и го попита:

— Как успя да ме отървеш?

— Обясних на госпожа Бленкинсоп — отговори председателят, — че ако съдебният иск не е оттеглен до конференцията, ще бъде страшно трудно да убедя депутата да подкрепи предложението ми за удостояването й с наградата „Офицер на Британската империя“ за големи заслуги към партията. Нали няма да ти е много трудно да свършиш тази работа, Чарлс?

 

 

При всяко позвъняване на телефона Реймънд мислеше, че го търсят от пресата и че ще го попитат познава ли лице на име Манди. Често се случваше журналисти да му телефонират, но се интересуваха единствено от последните данни за безработицата в страната или за отношението му към девалвацията на паунда, с намерение да го цитират в пресата.

Първият журналист, който попита Реймънд за момичето със западноиндийски акцент на име Манди, беше Майк Моли от „Дейли Мирър“.

— Нямам какво да кажа по въпроса. Моля ви, обърнете се към адвоката ми, сър Роджър Пелам — кратко отговори заместник-министърът. В момента, в който затвори телефона, се почувства отмалял.

Няколко минути по-късно, когато телефонът пак иззвъня, Реймънд не беше помръднал. Вдигна слушалката с трепереща ръка. Пелам потвърди, че Моли е говорил с него.

— Предполагам, не сте коментирали случая — каза Реймънд.

— Напротив — отговори Пелам. — Казах му истината.

— Какво? — избухна Реймънд.

— Бъди благодарен, че е попаднала на честен журналист, защото очаквам да пропусне случая. На улица „Флийт“ не са само банда лайнари, за каквито всички ги мислят — нетипично за него се изрази Пелам и добави, — те също мразят подкупни полицаи и изнудвачи. Не мисля, че ще видиш нещо утре в пресата.

Сър Роджър Пелам грешеше.

На следващата сутрин Реймънд Гулд се беше изправил пред местната вестникарска будка още преди пет и половина и изненада собственика, като поиска „Дейли Мирър“. Видя снимката си, отпечатана на пета страница, и цитирано своето изказване: „Девалвацията не е способ, който бих подкрепил, когато нивото на безработицата продължава да е толкова високо“, фотографията към статията беше извънредно хубава и той се почувства поласкан.

 

 

Саймън Кързлейк много внимателно обмисли думите на министъра за девалвацията в „Таймс“ и забеляза твърдата позиция на Реймънд Гулд по отношение на оформящата се неизбежна правителствена политика.

Саймън вдигна глава от вестника и започна да обмисля хватка, с която да хване Гулд. Ако успееше да накара министъра да се ангажира отново и отново пред парламента с тази си позиция, разбираше, че когато неизбежното дойде, Гулд ще бъде принуден да си подаде оставката. Саймън постави въпросителен знак на статията, после започна да чете политическите рубрики.

Новината за девалвацията беше причина торите да поведат с осем процента при изследване на общественото мнение и независимо от мнозинството си от деветдесет и пет места в камарата, правителството фактически изгуби при гласуването предишния ден. Все пак Саймън не можа да предизвика общи избори поне през следващите две години.

В сферата на бизнеса Саймън посъветва Рони Недъркоут да не търгува с акциите си на борсата, докато торите не вземат властта.

— Климатът ще бъде много по-благоприятен тогава — увери го той.

 

 

След шест месеца Чарлс Сеймор седна отново зад волана и беше доволен. Снизходително се усмихна, когато Фиона му показа направената пред Бъкингамския дворец от репортери на „Съсекс Газет“ снимка на щастливата госпожа Бленкинсоп, удостоена със званието „Офицер на британската империя“.

Шест месеца след първата среща със сър Роджър Пелам Реймънд получи сметката за извършената адвокатска услуга — 500 паунда. Той изпрати чека по пощата в пакет с обратна разписка, в който бе поставил екземпляр от своята нова книга, наскоро публикувана от Уиздън.

8.

Колеги министри предупредиха Андрю, че първият ден за отговаряне на питанията, постъпили по служебната поща, ще бъде паметен.

Въпроси за шотландския кабинет се появяват в сряда на всеки четири или пет седмици и всеки министър отговаря от името на своето министерство между 14:35 и 15:20 часа. Обикновено има четири или пет министри, без да се смята юридическият съветник на правителството за всяко министерство. В този интервал от четирийсет до шейсет минути се очаква министрите да отговорят на около двайсет и пет въпроса, но истинският проблем са допълнителните въпроси. Всеки депутат може да постави въпроса си чрез канцеларията и да го зададе така, че да изглежда съвсем невинен: „Кога министърът смята пак да посети Абърдийн?“. Министърът, към който е отправен въпросът, може да отговори: „Следващата седмица“ или „Не предвиждам такова пътуване в близко бъдеще“, но когато депутатът, поставил въпроса, се изправи в парламента по време на разискване, той може абсолютно да промени същността му. — „Знае ли министърът, че Абърдийн има най-висок процент безработни в Обединеното кралство, и какво смята да направи неговото министерство, за да се справи с този проблем?“ Безпомощният министър трябва в момента да отговори задоволително.

Преди обяд в министерствата има кратки съвещания, на които се обсъждат внимателно всички записани въпроси, оглеждат се внимателно от всички страни, за да се избегне евентуална клопка. Различните варианти на възможните допълващи въпроси и подходящите отговори се поставят в папката на министъра. Министрите могат, разбира се, да се обърнат направо към колегите си за въпроси, зададени от съпартийци, но депутатите от опозицията използват времето за отговори да поставят на изпитание някой министър, да открият слабите му места и да направят така, че правителството да изглежда некомпетентно.

Андрю употреби много време в подготовка за първата среща с питанията от служебната поща, въпреки че по-старите и по-опитни чиновници от шотландската канцелария се съгласиха да се справят с всеки въпрос, който изглежда подвеждащ.

За него остана само един от въпросите на опозицията и четири от собствената му партия. Като се имаше предвид малкото време за отговори, на въпрос двайсет и трети, зададен от опозицията, едва ли щеше да му дойде редът до три и двайсет, когато правителственият юрисконсулт за Шотландия започваше да отговаря.

Андрю отговори гладко на четирите въпроса: номер пети, девети, единайсети и четиринайсети. Отвори тъмносинята си папка и със задоволство установи, че го бяха подготвили добре за всичко, което се изсипа върху него. Към три и петнайсет, след като отговори на въпрос номер деветнайсет, Андрю седна и за първи път този ден започна да се отпуска. Правителственият юрисконсулт за Шотландия влезе в препълнената зала. Когато минаваше покрай дългата маса в центъра, леко се наведе, за да не пречи на председателя на Камарата да вижда правителствените банки. За министър-председателя беше определено място между председателя на камарата на лордовете и министъра на външните работи. Правителственият юрисконсулт изчака, докато часовникът покаже три и двайсет.

Председателят на Камарата на общините прочете въпрос номер двайсет и едно, но депутатът, който го бе задал, не присъстваше. Той мина на номер двадесет и втори, но депутатът, задал въпроса, отново отсъстваше. Всеки от тях вероятно беше сметнал, че за въпросите им времето до три и двайсет няма да стигне. В три и осемнайсет председателят прочете въпрос двадесет и трети — сърцето на Андрю спря да бие — въпросът беше: „Канен ли е министърът на посещение в Кинрос Нърсинг Хоум?“.

Андрю се изправи, отвори папката и каза:

— Не, сър.

— Никой в парламента не би останал изненадан от такъв отговор на министъра — каза Джордж Йънгър, депутат на Еър, — защото в този приют за стари хора има четирийсет и девет обитатели, четирийсет и седем от тях имат собствени телевизори и министърът е изискал още четирийсет и седем разрешителни за телевизори. Ако обитателите се събираха в една стая, щеше да се плаща разрешително само за един телевизор. Може би това е друг пример от програмата на лейбъристката партия: „Грижи за възрастните“, за която се говори толкова много напоследък?

Андрю се изправи. Чуха се гласове от опозицията: „Да отговори Андрю“. Той прегледа набързо, още докато седеше, съответната страница в папката си. Имаше отговори за медицински материали, за пенсиите на възрастните, за дневния порцион, таксите за медицинско обслужване, но нищо за разрешителни за телевизори. Стоеше объркан и за първи път осъзна в какви клопки можеш да попаднеш, ако не си подготвен както трябва. Такава система вероятно изглежда страхотно демократична за външен наблюдател, помисли си той, докато не се окажеш подобно на християните изправен пред 300 гладни лъва.

От първите банки му предадоха бележка на държавен служител, който седеше в официалната ложа зад стола на председателя. Без да губи време да я чете предварително, Андрю стисна палци и прочете на глас:

— Това е станало при предишната администрация, чийто член беше почитаемият депутат, задал въпроса. Не е имало повод за ревизиране на решението — прочете той и помисли, че в този момент прилича на папагал. Андрю седна, облекчен и доволен от одобрителните шушукания, които се дочуваха от банките на правителството.

Господин Йънгър се изправи и му бе разрешено да зададе втори допълващ въпрос.

— Господин председател, свикнахме с такива неточности на това правителство. Решението, за което става дума, беше взето точно миналата година от неговия приятел, достопочтения министър на външните работи, и ако направи по-внимателно проучване, министърът ще открие, че тогава на власт беше неговата партия.

Опозицията изрази с викове задоволството си.

Андрю се изправи и стисна краищата на куфарчето със служебната поща, за да не се забелязва, че трепери от неудобство.

Някои от членовете на правителството бяха навели глави. Опозицията тържествуваше. В този момент му дойдоха наум думите на лорд Атли: „Когато те хванат натясно в парламента, признай си, извини се и си седни на мястото“.

Андрю изчака виковете да утихнат и тогава отговори.

— Министърът на външните работи ме беше предупредил, че всеки нов министър никога не забравя първото си отговаряне на въпроси пред парламента, сега съм готов да се съглася с него. — Той знаеше, че атмосферата в парламента може изведнъж да се промени и почувства, че бе успял да го постигне. Преди да си седне, добави: — На въпроса за телевизорите в „Кинрос Нърсинг Хоум“, поднасям извинения на почитаемия депутат на Еър за допуснатата грешка, обещавам да се заема със случая веднага и да му отговоря писмено до двайсет и четири часа.

— Браво, браво — ехтяха възгласи от неговите редици, а опозиционните бяха утихнали.

Господин Йънгър искаше отново да го прекъсне, но Андрю не отстъпи и той трябваше да си седне на мястото, защото председателят нямаше да му даде думата — вече минаваше три и деветнайсет.

Андрю изчака да настъпи тишина и тогава каза:

— Аз обвинявам баба си за това, че управляващият „Кинрос Нърсинг Хоум“ — предан консерватор, е бил привърженик на повишаването на пенсиите, а не на фалшивите субсидии, които никога не могат да са справедливи за всички.

Преди да се доизкаже, лейбъристите се разсмяха и всички глави от предните редове се обърнаха към новия министър, който продължи да стои на мястото си, докато в парламента настъпи тишина.

— Моята баба би била много доволна, ако научи, че тази администрация увеличи пенсиите с петдесет процента през трите години на управление.

Сега най-силно викаха от задните банки на лейбъристите, а опозицията се чумереше и мълчеше.

Стрелките на часовника показваха точно три и двайсет, когато председателят подкани за въпроси към правителствения юрисконсулт.

Андрю Фрейзър успя да набере политически актив и докато смехът ехтеше в парламента, един от депутатите в края на първите редове прекара пръсти през червената си коса и помисли: „Дали някога ще успея да достигна Андрю и да се справя с подобна ситуация?“. На последните банки на опозицията Саймън Кързлейк си каза, че трябва да внимава, когато реши да постави остър въпрос на Андрю Фрейзър.

 

 

След като правителственият юрисконсулт свърши с въпросите, Саймън излезе от парламента и тръгна към булевард „Уайтчапъл“. Пристигна няколко минути след четири часа. Съвещанието на борда на „Недъркоут енд Къмпани“ беше започнало. Седна тихо на мястото си и заслуша как Рони Недъркоут описва следващия голям удар.

Тази сутрин той беше подписал договор за петнайсет милиона паунда за мероприятия в първостепенен градски квартал. Това гарантираше доход от годишни ренти над един милион и сто хиляди през първите седем години от двайсет и една годишния срок на договора, с право за ревизиране на рентите през седем години.

Саймън го поздрави официално и попита дали този договор има връзка с намерението му да направи компанията държавна.

— Защо питаш? — отговори Рони.

— Защото продължавам да мисля, че трябва да се изчакат резултатите от следващите избори. Ако консерваторите спечелят, каквито са предвижданията, може условията за превръщането на компанията в държавна да се променят.

— Ами ако не спечелят, няма да издържа още дълго и ще се наложи да станем държавна.

— Аз не се противопоставям и на такова решение — каза Саймън.

Когато съвещанието завърши, отидоха в кабинета на Рони да се почерпят.

— Благодаря ти, че ме представи на Харолд Самуел и Луис Фридман — каза Рони. — Така сделката мина много по-гладко.

— Значи ли това, че мога да купя още акции?

Рони се поколеба за миг.

— Защо не? Ти си ги заслужи. Но само за десет хиляди. Не се увличай, Саймън, другите директори ще започнат да завиждат.

На път за болницата, откъдето щеше да вземе Елизабет, Саймън реши да изтегли нов заем срещу къщата на улица „Бофорт“, за да събере пари за новите акции. Реши да не безпокои жена си с тези подробности. След това мислено предвкуси перспективата консерваторите да спечелят следващите избори и вероятността да му бъде предложен пост в правителството. Това означаваше благоприятни условия за продажба на акциите и край на тревогите за образованието на синовете. Може би ще могат да си позволят и ваканция във Венеция, за която Елизабет толкова често говори.

Когато стигна болницата, Елизабет вече чакаше пред входа.

— Дано не закъснеем! — бяха първите й думи.

— Няма — каза Саймън, погледна часовника на таблото и зави по посока на улица „Бофорт“.

Пристигнаха пет минути преди да вдигнат завесите. Поводът беше участието на синовете им в училищно представление. Двамата увериха родителите си, че имат главни роли. Поставяха пантомима по Чарлс Кингсли, „Морските бебета“, в която Майкъл играеше роля на рак. Той не напусна сцената и лежа по корем през цялото време, без да каже абсолютно нищо. Питър, който цяла седмица наизустяваше ролята си, беше едно неубедително морско бебе, застанало на края на редица от дванайсет деца. Ролята му беше само от едно изречение: „Ако продължават така, големите ще изядат всичката риба в морето и за мен няма да остане нищо“. Царят на морето, Нептун, обърна властелински взор към него и каза: „Не вини мен, твоят баща е член на парламента“ — при което Питър наведе глава и се изчерви не по-силно от Елизабет, когато публиката пред тях се обърна усмихната към Саймън, който се притесни повече, отколкото ако бе в центъра на яростни дебати в парламента.

След това на чаша кафе директорът призна, че шегата е прибавена без одобрението на покойния Чарлс Кингсли. Когато Елизабет и Саймън се прибраха с децата у дома, настояха Питър да повтори още няколко пъти ролята си.

 

 

— Ако правителството направи завой в политиката и допусне паундът да девалвира, заместник-министърът би ли сметнал за възможно да остане в кабинета?

Реймънд Гулд застана нащрек, като чу въпроса на Саймън Кързлейк. Способността му да се справя със закона и натрупаните в миналото знания стигаха за всичко освен за съвсем ясен или напълно предпазлив опит за обвързване. Реймънд имаше ахилесова пета поради твърдо изразените си възгледи в „Пълна трудова заетост на всяка цена?“ — там нямаше никакъв намек, че правителството ще пристъпи към девалвиране на паунда. Отново и отново нетърпеливите депутати от последните редове щяха да търсят повод да се счепкват по този въпрос с него, но Саймън Кързлейк беше този, който срази своя опонент.

Седналият на първия ред Андрю веднага импровизира наум остър отговор в защита на колективната отговорност на правителството, но Реймънд Гулд отговори тромаво:

— Политиката на правителството на Нейно Величество е сто процента против девалвацията на паунда, ето защо такъв въпрос не е повдиган.

— Ще поживеем и ще видим — извика Кързлейк.

— Моля за тишина — обърна се председателят към Саймън, когато Реймънд си сядаше на мястото. — Уважаемият колега много добре знае, че не може да се обръща към парламента от мястото си. Има думата заместник-министърът.

Реймънд отново се изправи.

— Това правителство вярва в твърдия курс на паунда, което остава най-силната ни надежда за поддържане на безработицата на ниско ниво.

— Какво ще направиш, ако кабинетът разреши да се девалвира паундът? — попита Джойс на следващата сутрин, когато прочете в „Таймс“ отговора му на въпроса на Саймън Кързлейк.

Реймънд вече се готвеше за такава възможност. Силният долар, довел до рекордно ниво вноса, и в добавка големият брой стачки през лятото на шейсет и седма година станаха причина чуждите банки да питат кога, а не дали ще има девалвация.

— Ще трябва да си подам оставката — отговори той.

— Защо? Другите министри няма да го направят!

— Страхувам се, че Кързлейк е прав. Аз съм документирал позицията си и той само искаше да го потвърдя пред всички. Не се безпокой, Харолд няма да позволи да се девалвира паундът. Много пъти ми го е казвал.

— Достатъчно е веднъж да смени становището си.

 

 

През следващата седмица натискът върху паунда силно се увеличи и Реймънд започна да се страхува, че Джойс ще излезе права.

Андрю Фрейзър беше чел „Пълна трудова заетост на всяка цена?“ и я смяташе за сбито изразено убеждение, въпреки че не беше съгласен с всичко, написано вътре. Лично той беше за девалвация на паунда, но смяташе, че това трябваше да стане още през първата седмица след изборите, когато можеха да оставят отговорността пред вратата на торите, докато сега, след три години и две изборни победи, такова внушение би изглеждало оскърбително.

 

 

Времето за раждане наближаваше и Луиз ставаше по-едра с всеки изминал ден. Андрю гледаше да я предпази от всякакво напрежение, но този път реши да не прави никакви предварителни приготовления, защото мислеше, че необузданият му ентусиазъм беше допринесъл за предишните неприятности. Опитваше се да взема червената кутия колкото се може по-често у дома, но въпреки това много рядко се прибираше преди единайсет.

— Да се гласува всяка вечер в десет часа, а понякога след полунощ, е система, на която останалият свят не би подражавал — каза Андрю на Луиз след едно изтощително заседание на парламента. Той дори не си спомняше за какво бяха гласували, независимо че не си го призна пред нея. Но понеже никое правителство, на която и да е партия, не бе се замисляло сериозно над идеята да се ограничи работното време на парламента, „войските“, както наричаха депутатите от задните редове, продължаваха да пълнят коридорите всеки ден.

— Като необуздани деца — каза тя с упрек.

Когато влезе в болницата една седмица по-рано, Елизабет Кързлейк я увери, че няма причини за безпокойство и след два дни Луиз роди красива дъщеря.

Андрю беше на заседание в министерството, когато една медицинска сестра му телефонира и го поздрави по случай раждането на дъщеричката му. Той веднага извади от хладилника шампанско, което баща му бе изпратил, когато влезе в шотландския кабинет, и наля в пластмасови чаши шампанско на целия екип съветници.

— Все пак е по-добре, отколкото да пием направо от бутилките — пошегува се той, когато остави държавите служители и тръгна за болницата.

Когато пристигна, Андрю се зарадва, че Елизабет Кързлейк е на смяна. Тя го предупреди, че Луиз е още под въздействието на упойката след особено тежко цезарово сечение. Елизабет го заведе да види дъщеря си, поставена в камера под наблюдение.

— Няма причини за безпокойство — увери го отново Елизабет, — винаги вземаме такива мерки след цезарово раждане, защото правим рутинни изследвания.

Тя остави Андрю да се взира в големите синкави очи на дъщеря си и синкавочерната косичка, която по-късно може би щеше да се промени.

Той се измъкна един час по-късно, когато бебето заспа, и се върна в Дувър Хаус. Там направи второ празненство, но този път шампанското беше сервирано в кристални чаши.

Шампанското му помогна да заспи веднага дълбоко с една-единствена мисъл в главата, как да кръстят дъщеря си. Луиз беше предложила да я нарекат Клер.

Телефонът иззвъня няколко пъти, Андрю се събуди и вдигна слушалката. След разговора се облече трескаво и тръгна за болницата. Караше възможно най-бързо. Паркира колата и тръгна към познатото отделение. Елизабет Кързлейк го чакаше пред вратата. Тя изглеждаше уморена и разчорлена. Въпреки целия си стаж и опит й беше много трудно да обясни на Андрю какво се бе случило.

— Дъщеря ви почина. Преди четирийсет и пет минути сърцето й спря. Повярвайте, направихме всичко възможно.

Андрю се смъкна на пейката в коридора и няколко минути нищо не каза.

— Как е Луиз? — беше единственото, което можа да пророни.

— Още не сме й казали, не е излязла от упойката. Трябва да сте благодарни, че не видя бебето.

Андрю започна да тъпче силно, докато ходилата съвсем му изтръпнаха. Изведнъж спря.

— Аз ще й кажа — рече тихо той.

Остана да седи като вкаменен, по лицето му се стичаха сълзи. Елизабет седна до него, но не намери думи да го успокои. По-късно отиде да провери дали госпожа Фрейзър е готова да види съпруга си.

Луиз разбра веднага щом видя Андрю да влиза при нея. Мина повече от час преди да намери сили да проговори.

— Обзалагам се, че Алисън щеше да ти роди дузина синове — каза тя, опитвайки се да го накара да се усмихне.

— Да, но всичките щяха да бъдат грозни и глупави.

— Съгласна съм — каза Луиз, — но нямаше да е нейна вината.

И двамата се опитаха да се усмихнат.

Андрю се върна у дома малко след четири часа. Не можа да заспи до сутринта.

 

 

Големият оратор Йън Маклауд отбелязал веднъж, че първите две минути решават съдбата на оратора. Или приковава вниманието на парламента, или се обезверява, разсейва интереса на депутатите и много трудно може да го привлече след това. Когато Чарлс Сеймор беше поканен да направи заключителния коментар от името на опозицията след икономическите дебати, имаше чувството, че се е подготвил добре, и при все че не очакваше да спечели с доводите си правителствените бекбенчери, се надяваше пресата да отбележи, че е поставил в неудобно положение правителството и е спечелил спора. Правителството се вълнуваше от непрекъснатите слухове за девалвация и икономически проблеми. Чарлс беше сигурен, че сега е моментът да си създаде слава на оратор.

Парламентарните дебати започваха обикновено след три и половина, когато задаването на въпроси приключеше, но можеха да се забавят, ако има министерски изявления. Министърът, за чието министерство се отнася дискусията, произнася встъпително слово от около трийсет минути, след него говорителят на опозицията се обръща към парламента също за около трийсет минути. След това между четири и половина и девет часа има дебати и председателят се опитва добросъвестно и справедливо да дава думата на депутати с различна политическа принадлежност, които проявяват интерес към дебатите, а също и да спазва партийния и регионалния принцип. Изказванията на бекбенчерите се прекъсват, ако траят повече от петнайсет минути. Едни от паметните речи в парламента са продължавали от осем до девет минути, а някои от най-лошите са продължавали над тридесет минути.

В девет часа говорителят на опозицията прави последните обобщения и в девет и половина правителственият министър приключва дебатите.

Когато Чарлс се изправи за изказване, имаше намерение да притисне правителството с данни от икономическата му политика, за фаталните последици от евентуалната девалвация на паунда, за рекордната инфлация в съчетание с рекордни заеми и за изгубеното доверие към Великобритания, непознато досега.

Той се изправи в цял ръст и войнствено погледна към правителствените места.

— Господин председателю — започна той, — не искам да мисля…

— Не си прави труда и да говориш — извика някой от лейбъристките банки.

Избухна смях. Когато Чарлс се опита да се съвземе, проклинайки прекалената си самоувереност, започна отново с думите:

— Не мога да си представя…

— И въображение няма — чу се ново подвикване. — Типичен тори.

— … защо това предложение изобщо е поставено пред парламента.

— Сигурно не за да ни даваш урок по ораторство.

— Моля за ред — викна председателят, но беше твърде късно.

Аудиторията беше загубена за Чарлс и той се запъваше през цялото време на дългия трийсетминутен объркан коментар, следен само от председателя. Няколко депутати от първите банки бяха вдигнали краката си и дремеха. Бекбенчерите и от двете страни говореха помежду си в очакване на гласуването в десет часа. Проявяваха онова пълно пренебрежение, с което парламентът наказваше най-слабите оратори. На няколко пъти председателят прикани за тишина. Веднъж се опита строго да порицае шумните депутати.

— Ето как парламентът си печели репутация на безполезен. — Но призивите за ред не направиха впечатление на никого и разговорите продължиха.

В девет и половина Чарлс седна, изпотен от неудобство. Няколко от неговите бекбенчери неубедително извикаха „браво, браво“.

Когато министърът от правителството подхвана заключителното слово, той определи коментара на Чарлс като един от най-емоционалните, които е чувал в дългата си кариера. Той вероятно преувеличаваше, но ако се съдеше по израза върху лицата на депутатите от опозицията, тяхното мнение не беше много по-различно.

9.

Решението беше взето от вътрешния кабинет във вторник, 16 ноември 1967 година. В петък всеки банков чиновник от Токио бе посветен в най-голямата тайна на вътрешния кабинет на Великобритания и преди министър-председателят да направи официалното съобщение в събота следобед, Английската банка беше изгубила 600 милиона долара на валутните пазари.

При самото изявление на министър-председателя Реймънд беше в Лийдс с избирателите си. На всеки две седмици имаше приемен ден и точно когато разясняваше новата жилищна политика на младо семейство, Фред Паджет нахлу в кабинета.

— Реймънд, извинявай, че те прекъсвам, но мисля, че веднага трябва да разбереш. От „Даунинг стрийт“ официално съобщиха за девалвирането на паунда от два долара и осемдесет на два и четирийсет.

Реймънд беше потресен, местният жилищен проблем моментално излетя от главата му. Той гледаше с невиждащ поглед седналите на масата срещу него двама избиратели, които очакваха съвета му.

— Бихте ли ме извинили за момент, господин Хигинботъм — любезно попита Реймънд, — трябва веднага да се обадя по телефона.

Краткият момент продължи петнайсет минути, докато Реймънд успя да се свърже с държавен служител от Министерство на финансите и получи потвърждение. Обади се на Джойс, каза й да не вдига телефона, докато той не се прибере. Минаха още няколко минути, докато успее да се овладее и да се върне в приемната.

— Още колко хора чакат за мен, Фред? — попита Реймънд.

— След семейство Хигинботъм чака лудият майор. Той продължава разпалено да убеждава, че марсианци се готвят да кацнат на покрива на кметството в Лийдс.

— Защо точно в Лийдс искат да кацат? — опита се да скрие с фалшив хумор тревогите си Реймънд.

— Щом превземели Йоркширското графство, останалото било лесно.

— Трудно е да се обори такъв аргумент. Въпреки това кажи му, че много съм обезпокоен, но трябва по-обстойно да се занимая с твърдението му и да се посъветвам с Министерството на отбраната. Определи му среща за следващия път и му кажи, че дотогава ще съм готов със стратегически план.

Фред Паджет се засмя.

— Това ще му даде материал за приказки през следващите две седмици.

Реймънд се върна при семейство Хигинботъм. Увери ги, че ще се занимае с жилищния им проблем до няколко дни. Той си отбеляза в бележника да се обади в Лийдс на общинския съветник по жилищните въпроси.

— Какъв ден — възкликна Реймънд, когато вратата се затвори след тях. — Една бита жена, изключено електричество на семейство с четири деца под десет години, едно оплакване за замърсяване на река Еър и един ужасен жилищен проблем, да не говорим за лудия майор с неговото нашествие на марсианци. Отгоре на всичко девалвация на паунда.

— Как можеш да се държиш толкова спокойно? — попита Фред Паджет.

— Не мога да си позволя да се издам как се чувствам в действителност.

След такива приемни дни Реймънд обикновено отиваше в кварталната кръчма на чаша бира и за да се наслуша на неизменните оплаквания на живущите там. Такива посещения му даваха възможност да е в течение на нещата, станали в Лийдс през изминалите четиринайсет дни. Този път отмина кръчмата и бързо се върна в дома на родителите си.

Джойс му каза, че телефонът не е преставал да звъни и тя го оставила отворен, без да обясни на майка му истинската причина.

— Много добре си направила — каза Реймънд.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще подам оставка, разбира се.

— Защо ще го правиш, Реймънд? Това ще навреди на кариерата ти.

— Може да си права, но това съображение няма да ме спре.

— Но нали тъкмо започна да се справяш с работата си?

— Джойс, нека не ти звучи надменно, зная, че имам недостатъци, но не съм страхливец и със сигурност няма да се откажа от принципите си.

— Знаеш ли, твоите думи прозвучаха като на човек, предопределен да стане министър-председател.

— Но нали преди това каза, че оставката ще навреди на шансовете ми? Реши кое от двете поддържаш.

— Реших вече — каза тя.

Реймънд се усмихна тъжно, качи се в кабинета и написа кратко писмо на ръка.

Събота, 18 ноември 1967

Уважаеми господин Министър-председател,

След съобщението Ви днес за девалвацията на паунда и във връзка с позицията, които непрекъснато съм поддържал по този въпрос, нямам друг избор, освен да подам оставката си като заместник-министър на труда.

Заедно с оставката изразявам благодарността си за възможността, която имах да участвам във Вашето правителство. Уверявам Ви, че ще продължавам да го подкрепям по всички други въпроси.

С уважение,

Реймънд Гулд

Вечерта, когато червената кутия пристигна, Реймънд инструктира куриера да предаде незабавно писмото на „Даунинг стрийт“. Той я отвори за последен път и разбра, че в понеделник неговото министерство трябва да отговаря пред парламента на въпроси, свързани с безработицата. Помисли си кой ли ще застане на негово място.

Поради голямата си заетост около девалвацията министър-председателят не беше прочел писмото на Реймънд до неделя сутринта. Телефонът на Реймънд все още беше отворен, когато Фред Паджет позвъни на входната врата.

— Не отваряй — каза Реймънд, — сигурно е някой журналист.

— Не, Фред е — каза Джойс, надниквайки внимателно през крайчеца на завесата. Тя отвори вратата.

— Къде, по дяволите, е Реймънд? — бяха първите му думи.

— Ето ме — каза той, излизайки от кухнята с вестници в ръка.

— Министър-председателят се мъчи да се свърже с теб цяла сутрин. — Реймънд се обърна и затвори телефона, вдигна слушалката след няколко секунди и като изчака да чуе сигнала, започна да набира Лондон 4433. Премиерът се обади след малко. Гласът му звучеше доста спокойно.

— Правил ли си изявления във вестниците, Рей?

— Не, само исках да се уверя, че сте получили писмото ми.

— Добре. Моля те не казвай на никого за оставката, докато не поговорим. Можеш ли да дойдеш на „Даунинг стрийт“ до осем часа?

— Да, министър-председателю.

— Помни, нито дума на пресата.

Реймънд чу как линията прекъсна от другия край.

След час пътуваше към Лондон и пристигна в дома си малко след седем часа. Телефонът отново звънеше. Искаше му се да не обръща внимание на непрекъснатото звънене, но помисли, че може да го търсят от „Даунинг стрийт“.

Вдигна слушалката.

— Ало!

— Реймънд Гулд ли е на телефона? — чу се мъжки глас.

— Кой е, моля? — попита Реймънд.

— Уолтър Тери от „Дейли Мейл“.

— Няма да отговарям на никакви въпроси — бе категоричен Реймънд.

— Мислите ли, че премиерът постъпи правилно, като девалвира паунда?

— Казах, без коментари, Уолтър.

— Значи ли това, че ще подадете оставка?

— Уолтър, нищо не казвам.

— Истина ли е, че сте подали вече оставка?

Реймънд се поколеба.

— Така си мислех — каза Тери.

— Нищо не съм казал — заекна нервно Реймънд и тръшна слушалката, а после я намести отново.

Той бързо взе душ, смени си ризата и тръгна. Едва не настъпи пъхнато под вратата писмо и нямаше да го вземе, ако не беше видял надписаното с едър шрифт в единия ъгъл — „министър-председател“. Реймънд нетърпеливо отвори плика. В написана на ръка бележка секретарят го предупреждаваше да мине през задния вход. Беше приложена и малка карта. Реймънд се почувства изтощен от всички тези маневри.

Още двама журналисти чакаха пред входа и го съпроводиха до колата.

— Дадохте ли си оставката? — попита първият.

— Без коментар.

— При министър-председателя ли отивате?

Реймънд влезе в колата, без да каже нито дума повече. Потегли бързо и се изплъзна от преследващите го журналисти.

Дванайсет минути по-късно, в осем без пет, чакаше в приемната на „Даунинг стрийт“. Точно в осем го въведоха в кабинета на Харолд Уилсън. Изненада се, като видя министъра на труда, седнал в ъгъла на кабинета.

— Рей — каза министър-председателят, — как си?

— Добре, благодаря, господин министър-председателю.

— Съжалявам за писмото и много добре разбирам положението, в което си поставен, но се надявам да разрешим този проблем.

— Да излезем от създалото се положение? — повтори недоумяващ Реймънд.

— Виж, всички знаем, че девалвирането на паунда стана проблем след появата на книгата ти, но ако се съгласиш да бъдеш министър на външните работи, ще успеем да решим приемливо дилемата. Ти заслужаваш това повишение.

Реймънд се поколеба.

Премиерът продължи:

— Може би ще е интересно за теб да узнаеш, че министърът на финансите също подаде оставка, но ще приеме поста министър на вътрешните работи.

— Изненадан съм — каза Реймънд.

— Имаме да решаваме проблеми с Родезия и Европа. Ти познаваш законите и би бил много полезен във Външното министерство.

Реймънд слушаше премиера и вече знаеше какво решение трябва да вземе.

 

 

Понеделник обикновено минаваше леко в камарата. Партийните организатори не планираха тежки дебати, като имаха предвид, че депутатите продължават да се прибират от избирателните си райони из цялата страна. Залата рядко се пълнеше преди късния следобед. Но фактът, че в три и половина министърът на финансите щеше да прави изявление по повод девалвацията на паунда, гарантираше присъствието на депутатите много преди този час.

Зелените кресла побираха 427 депутата. Те бяха нарочно възстановени в оригиналния им вид след германската бомбардировка на двореца Уестминстър на 10 май 1941. Строгата атмосфера на парламента остана непокътната. Сър Джайлс Гилбърт Скот не можа да устои и подчерта някои от готическите фрагменти на Бари, но се съгласи с мнението на Чърчил, че евентуално разширяване на залата би навредило на атмосферата при тържествените събития.

Залата се напълни много бързо и към два и четирийсет трудно можеше да се намери свободно място. Някои депутати се скупчиха на стълбите до специалния стол на председателя и около столовете на чиновниците край масата. Един-двама кацнаха като гладни врабчета на празната чанта за петиции зад стола на председателя. Страничните и горните галерии, които обикновено напомняха празното лондонско игрище за крикет Овъл в дъждовни дни, сега бяха претъпкани като за решителен мач срещу Австралия.

Реймънд Гулд се изправи да отговаря на въпрос номер седем, невинен въпрос за допълнителните привилегии на жените. От банките на торите се чуха викове „оставка“. Реймънд не можеше да скрие притеснението си. Дори бекбенчерите виждаха, че е почервенял. Не го поощри споразумението с премиера след умората от безсънната нощ. Той отговори на въпроса, но виковете за оставка не стихваха. Опозицията млъкна, когато седна на мястото си, но само за да го изчака да се изправи за следващия отговор. Следващият въпрос в списъка за Реймънд беше зададен от Саймън Кързлейк: „Какви анализи е направило неговото министерство на причините, предизвикали увеличаване на безработицата в Мидландс?“. Беше малко след три часът.

Реймънд прегледа бележките си, преди да отговори:

— Затварянето на две големи предприятия в района, едно в избирателния район на почитаемия депутат, е причина за местната безработица. Двете предприятия са специализирани в производството на части за автомобилостроенето, което пострада от стачката в Лейланд.

Саймън Кързлейк бавно се изправи от мястото си, за да постави допълващи въпроси. Опозицията очакваше с нетърпение какво ще последва.

— Министърът сигурно си спомня, че в отговор на мой въпрос при закриването на едни дебати миналия април, каза, че девалвацията на паунда драстично ще повиши безработицата в Мидландс, а също и в цялата страна. Ако думите на уважаемия джентълмен се покриват с вътрешното му убеждение, защо не си подава оставката сега?

Саймън седна на мястото си и от банките на опозицията подеха въпроса му с викове: „Защо, защо, защо?“.

— Моето изказване пред парламента тогава бе направено в друг контекст и обстоятелствата след това се промениха.

— Разбира се, че се промениха — извикаха няколко консерватори и след това започнаха отново настоятелни викове за оставка.

Председателят приканваше за ред.

Саймън се изправи отново, а всички консерватори останаха седнали, за да са сигурни, че друг няма да бъде извикан. Напомняха му глутница, която го преследва. Погледите им се местеха от уверената фигура на Кързлейк към наведената глава на Реймънд Гулд, който в този момент се молеше часовникът по-скоро да покаже три и половина.

— Господин председателю, по време на изказването си, което уважаемият джентълмен сега толкова лесно пренебрегна, той потвърди ясно изразените си възгледи в книгата „Пълна трудова заетост на всяка цена?“. Възможно ли е тези възгледи толкова радикално да са се променили за три години, или желанието му да бъде министър е толкова силно, че е решил да остане на всяка цена?

— Въпросът, на който отговарям, няма нищо общо с моето изказване пред парламента на дебатите през април — сърдито отговори Реймънд. Последните му думи се изгубиха във виковете на опозицията: „Оставка, оставка!“.

Саймън моментално стана и председателят го извика за трети път.

— Какво иска да каже уважаемият джентълмен, дали че има едни морални принципи, когато говори, и други, когато пише?

В парламента настъпи пълно безредие и само няколко депутати чуха думите на Реймънд:

— Не, сър, опитвам се да бъда постоянен.

Председателят се изправи и шумът малко намаля. Той се огледа наоколо и видимо бе огорчен.

— Виждам, че парламентът е много чувствителен по тези въпроси, но трябва да помоля уважаемия депутат на Ковънтри Сентръл да оттегли последните си думи, намекващи за недостойно поведение на министъра.

Саймън се изправи и веднага оттегли последното си изявление, но вредата вече беше сторена. Депутатите продължиха да викат „оставка“, когато няколко минути по-късно Реймънд напускаше камарата.

Саймън остана да седи самодоволно. Консерваторите се обръщаха към него и с кимане на глава изразяваха признанието си за професионалното разгромяване на заместник-министъра. Министърът на финансите се изправи, за да прочете предварително приготвеното си изявление за девалвацията. На Саймън му прилоша, когато с ужас чу уводните думи.

— Уважаемият депутат на Северен Лийдс подаде оставката си на министър-председателя в събота вечер, но се съгласи да не я огласява публично, докато аз получа възможността да се обърна към парламента.

Министърът продължи да хвали Реймънд за работата му в Министерството на труда и да му пожелава успехи в бъдещата работа.

След като министърът на финансите отговори на зададените към него въпроси, Андрю веднага отиде в стаята на Реймънд. Намери го отпуснат на стола зад бюрото си, загледан безизразно. Андрю никога не беше гледал на него като на естествен приятел, но искаше да изкаже възхищението си от поведението му.

— Благодаря ви за любезността — каза Реймънд, който още трепереше. — Особено като знам как вие щяхте да се справите с тях.

— Виж какво, те всички са победени сега — каза Андрю. — Саймън Кързлейк трябва да се чувства като най-голямото лайно в града.

— Той не би могъл да знае, че съм подал оставка — каза Реймънд. — Беше си подготвил добре домашната работа и въпросите му бяха абсолютно правилни. Ние сигурно щяхме да постъпим по същия начин при такова положение.

Още няколко депутати минаха при Реймънд да изкажат съжаленията си, след това той отиде в министерството, за да каже довиждане на екипа, с който беше работил. Постоянният секретар дълго мълча, преди да изкаже мнението си:

— Сър, предполагам, че доста време ще мине, преди отново да участвате в правителство. Вие направихте живота ни труден, но за тези, на които предано служехте, несъмнено животът беше по-лек.

Искреността на това признание трогна Реймънд, още повече че държавният служител вече беше подчинен на нов господар.

Почувства се странно, сега имаше време да гледа телевизия, да чете книга, дори да се разхожда, без непрекъснато да го притесняват червени кутии и телефонни обаждания. След четирийсет и осем часа тези неща вече ужасно му липсваха.

Той получи над сто писма от колеги, но запази само едно от тях.

Понеделник, 20 ноември 1967

Скъпи Гулд,

Дължа Ви дълбоки извинения. Ние всички правим големи грешки в политическата си кариера по отношение на някои хора. Аз също допуснах такава грешка днес.

Вярвам, че повечето депутати имат искреното желание да служат на страната и не би могло да има по-добро доказателство от това, да си подадеш оставката, като видиш, че твоята партия е поела погрешен курс.

Завиждам на голямото уважение, с което целият парламент в момента гледа на вас.

Искрено ваш, Саймън Кързлейк

Когато Реймънд се върна този следобед в камарата, го посрещнаха с радостни възгласи от двете страни на залата. Министърът, който беше по средата на обръщението си към парламента, нямаше друг избор освен да прекъсне, докато Реймънд заеме място на задните редове.

10.

Саймън беше вече излязъл, когато у тях позвъни Едуард Хийт. Измина цял час, докато Елизабет успя да се свърже с него и да му предаде, че партийният лидер иска да говори с него в два и половина.

Чарлс беше в банката, когато главният организатор се обади, за да го помоли за среща в два и половина, преди камарата да започне работа. Чарлс се почувства като ученик, на когото са казали, че директорът го вика в кабинета си. Последния път, когато организаторът го потърси, даде повод за злополучния коментар и оттогава почти не си говореха. Обаждането го изпълни с опасения, предпочиташе веднага да му кажат какъв е проблемът.

Реши да не обядва в банката, а да се нахрани в парламента, за да е сигурен, че няма да закъснее за срещата.

Обядът в парламента не му хареса, с изключение на ордьовъра. Храната беше малко по-добра от тази на гарата в Падингтън и доста по-лоша от тази на аерогарата.

Чарлс отиде в столовата за членове на парламента и седна при колегите си на дългата маса в центъра на единственото свободно място до Саймън Кързлейк. Не би могло да се каже, че двамата бяха в приятелски отношения след състезанието за лидерство между Хийт и Модлинг, в което дейно участваха. Чарлс не обичаше Кързлейк, дори го характеризира пред Фиона след неловкото положение, в което се бе оказал по повод оставката на Гулд, като прекалено усърден новоизлюпен тори. Но за това му отношение никой не подозираше, освен Фиона.

Саймън гледаше Чарлс и недоумяваше докога партията ще продължава да избира итънски гвардейци, които прекарват повече време да трупат пари в Сити и да ги харчат в Аскот, отколкото в парламента. Разбира се, това мнение не би могъл да сподели с всеки. Разговорът на масата се водеше около забележителния успех на торите в допълнителните избори в Актън, Меридън и Дъдли. Очевидно беше, че повечето от присъстващите чакаха с нетърпение нови избори, въпреки че премиерът можеше да не насрочва общи избори още най-малко три години.

Чарлс видя, че главният организатор стана от личната си маса в ъгъла на столовата в два и двайсет и пет. Погледна часовника си, изчака още малко и остави колегите си, които бяха започнали разгорещена дискусия около влизането в Общия пазар.

Той мина покрай пушалнята и зави вляво след входа за библиотеката. След това продължи по стария коридор на бюджетната комисия, мина през плъзгащата врата, пресече фоайето и стигна кабинета на главния организатор. Надзърна в стаята на секретарката мис Норс. Безценната секретарка на шефа престана да чука на машината.

— Имам среща с главния организатор.

— Да, господин Сеймор, той ви очаква. Влезте, моля. — Чукането незабавно продължи.

Чарлс влезе и го видя, застанал на вратата на кабинета си.

— Заповядай, Чарлс, ще искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря — отговори Чарлс. Нямаше търпение да чуе за какво го викат.

Главният организатор си направи джин с тоник и седна.

— Надявам се, че това, което искам да ти кажа, ще бъде добра новина за теб. — Той спря и отпи от чашата. — Нашият лидер смята, че ще ти бъде от полза да работиш известно време с екипа на главния организатор, и искам да ти кажа, че бих се радвал много, ако наистина се съгласиш да…

Чарлс искаше да протестира, но първо попита:

— И да се откажа от поста си в жилищното строителство и органите на местното управление?

— О, разбира се, и още как, господин Хийт очаква всички организатори да се откажат от всякакви други ангажименти. Работата в този екип не е странично занимание.

Размисли няколко мига:

— Ако откажа, ще си запазя ли поста в жилищното строителство и органите на местното управление?

— Това няма да го решавам аз — каза главният организатор, — но не е тайна, че Тед Хийт планира някои промени до изборите.

— Колко време имам за обмисляне?

— Вероятно ще трябва да ми съобщиш решението си утре, преди отговорите на въпроси в камарата.

— Да, разбира се. Благодаря — каза Чарлс и напусна кабинета.

 

 

Саймън пристигна в два и двайсет и пет — пет минути преди срещата с партийния лидер. Не искаше да прави догадки, за да си спести евентуално разочарование. Шефът на канцеларията Дъглас Хърд го въведе направо при лидера на консерваторите.

— Саймън, какво би отговорил на предложението да заемеш пост в жилищното строителство и органите на местно управление до следващите избори? — Беше типично за Хийт да не си губи времето в предисловия и внезапността на въпроса зашемети Саймън, но той бързо се окопити.

— Много ви благодаря — отговори той. — Искам да кажа… да… благодаря ви.

— Добре, сега трябва да положиш всички усилия и да постигнеш толкова ефективни резултати, колкото от мястото си на задните редове.

Личният секретар отвори вратата. Очевидно разговорът бе свършил. В три и трийсет и три Саймън се намери отново в коридора. Минаха още няколко секунди преди напълно да осъзнае предложението. След това изведнъж се почувства с приповдигнат дух и се втурна към най-близкия телефон. Набра болницата и помоли телефонистката да го свърже с доктор Кързлейк. Докато говореше, гласът му почти се губеше в шума на звънците, които обявяваха началото на заседанието в два и трийсет и пет, предшествано от молитва. Отсреща заговори женски глас.

— Ти ли си, скъпа? — попита Саймън, надвивайки рушителния шум на звънците.

— Не, сър, телефонистката е. Доктор Кързлейк е в операционната.

— Възможно ли е да я извикате?

— Не, освен ако раждате, сър.

 

 

— Защо се прибираш толкова рано, какво е станало? — попита неспокойно Фиона, когато Чарлс връхлетя през външната врата.

— Имах нужда да поговоря с някого. — Фиона никога не беше сигурна дали трябва да се чувства поласкана, но не каза нищо, защото напоследък твърде рядко се радваше на компанията му.

Чарлс повтори пред Фиона почти дословно разговора с главния организатор. Тя продължи да мълчи след монолога на Чарлс.

— Добре, кажи какво мислиш? — подкани я нетърпеливо той.

— Само заради едно лошо изказване — кисело каза Фиона.

— Съгласен съм, но няма полза да тъпчем на едно място.

— Ще ни липсва директорската ти заплата в банката — започна Фиона. — Данъците върху моите доходи толкова нараснаха, че вече изглеждат смешни.

— Зная, но ако откажа и ние спечелим следващите избори?

— Ще изпаднеш в неудобно положение.

— По-точно, ще заседна при бекбенчерите.

— Чарлс, политиката винаги е била първата ти любов — каза Фиона, докосвайки го нежно по лицето. — Така че не виждам друг избор за теб и ако това значи жертви, няма да чуеш оплакване от мен.

Чарлс стана от стола и каза:

— Благодаря ти. Най-добре да тръгвам веднага, за да говоря с Дерек Спенсър.

Чарлс се обърна и думите на Фиона го догониха:

— Не забравяй, Тед Хийт мина през канцеларията на главния организатор, преди да стане лидер.

Чарлс се усмихна за първи път този ден.

— Ще се прибереш ли по-рано за вечеря, Чарлс? — попита тя.

— Няма да мога — отговори Чарлс. — Ще има късно гласуване.

Фиона седна и се замисли дали ще прекара живота си в съжителство с подчертаните с три черти дебати.

 

 

Накрая успя да се свърже.

— Искаш ли да празнуваме тази вечер?

— По какъв повод? — попита Елизабет.

— По повод мястото ми в първите редове, ще отговарям за жилищното строителство и органите за местно управление.

— Честито, скъпи, но в какво се състоят задълженията ти?

— Жилищно строителство, градски терени, транспорт, контрол на органите за местно управление, водоснабдяване, опазване на исторически сгради, тунела под Ламанша, парковете…

— Остана ли нещо за другите?

— Това е само половината, всичко извън входните врати е мое. Ще ти изброя останалите на масата тази вечер.

— Жалко, едва ли ще успея да се освободя преди осем, а трябва да се погрижа и за детегледачка. За тях отговаряш ли?

— Разбира се — каза той през смях. — Аз ще се погрижа за детегледачка и ще направя резервация за осем и половина в „Грейндж“.

— Имаш ли гласуване в десет?

— Мисля, че да.

— Значи ще си пия кафето с детегледачката — каза тя. След това замълча. — Саймън!

— Да, скъпа?

— Много съм горда с теб.

 

 

Дерек Спенсър седеше зад масивното бюро и слушаше Чарлс.

— Това ще бъде голяма загуба за банката — бяха първите му думи. — Но никой не би искал да спъва политическата ти кариера, най-малкото аз.

Чарлс забеляза, че Спенсър не го гледа в очите, докато говори.

— Мога ли да смятам, че ще бъда поканен отново в борда, ако по някаква причина положението ми в камарата се промени?

— Разбира се — каза Спенсър. — Нямаше нужда да задаваш този въпрос.

— Много любезно от твоя страна — каза Чарлс, искрено зарадван. Той се изправи и си стиснаха сдържано ръцете.

— Пожелавам ти успехи, Чарлс — бяха прощалните думи на Спенсър.

 

 

— Това ще означава ли, че няма да участваш повече в борда? — попита Рони Недъркоут, когато чу новината от Саймън.

— Не, докато сме в опозиция и правителство в сянка. Единствено главният организатор получава заплата и съответно е дисквалифициран, но ако спечелим изборите и ми предложат място в правителството, ще трябва незабавно да напусна.

— Така, значи ще имам удоволствието да работиш при мен най-малко още три години?

— Ако не си отиде по-рано премиерът или изгубим следващите избори.

— Няма опасност за последното — каза Рони. — Знаех, че съм попаднал на победител, още когато се запознахме, а ти няма да съжаляваш, че служиш в компанията ми.

 

 

През следващите месеци Чарлс установи, че работата в канцеларията на главния организатор му доставя голямо удоволствие, независимо че не можа да скрие от Фиона колко много се е ядосал, като разбра, че Кързлейк е поел задълженията му в жилищното строителство и органите на местното управление. Начинът на работа, дисциплината и другарското сътрудничество върнаха спомените му от дните в кралската гвардия. Задълженията му бяха разнородни: проверяваше присъствието на депутатите в комисиите, следеше проявите им от първите банки и отбелязваше точките, които някои депутати печелеха с изказванията си пред парламента, и още много други. Той трябваше също да не изпуска от очи всякакъв признак на несъгласие сред своите депутати и в същото време да е в течение на това какво става в другата страна на парламента. Като добавка имаше за задача да оказва съдействие на петдесет души свои депутати от Мидланд, да не допуска отсъствие от гласуване, освен ако има уговорка между двама или предварително уведомяване.

Тъй като от организаторите не се изискваше да държат речи в парламента, Чарлс откри, че това е работа, за която като че ли бе роден. Фиона още веднъж му напомни, че Тед Хийт е работил за кратко време в екипа на главния организатор по пътя към поста министър-председател на правителството в сянка. Тя със задоволство забелязваше колко е увлечен съпругът й в работата си, но продължаваше да е недоволна, че си ляга вечер сама и обикновено е заспала, когато той се прибира.

 

 

На Саймън новата работа също му доставяше удоволствие още от самото начало. Като младши член в екипа по жилищното строителство и органите на местното управление му възложиха да отговаря за транспорта. През първата година изчете много книги, разглеждаше брошури, организираше събрания с председателите на националния въздушен, воден и сухопътен транспорт. Често работеше до късно вечер, опитвайки да се справи с новата инструкция. Саймън беше един от малкото депутати, които само след няколко седмици са толкова обиграни, сякаш винаги са били на първите банки.

И двете партии бяха изненадани от резултатите от допълнителните избори в Лаут в края на 1969 година, където се получи четиринайсетпроцентов превес в полза на консервативната партия. Имаше изгледи лейбъристката партия да не успее да се възстанови преди новите избори. Но през март 1970 година лейбъристите имаха изненадващо добри резултати при допълнителните избори в Еършир Саут. Допълнителни избори в Англия и Уелс показваха нов превес в полза на лейбъристите, което противоречеше на тенденцията през изминалите две години. Започнаха да се носят слухове за предстоящи общи избори.

Когато през следващия месец проучвания на общественото мнение потвърдиха преобладаващите симпатии към лейбъристката партия, Харолд Уилсън посети кралицата в Бъкингамския дворец и я помоли да разпусне парламента. Общи избори бяха насрочени за 18 юни 1970 година.

Пресата тръбеше, че Уилсън пак е уцелил момента и ще води лейбъристката партия към победа за трети пореден път, постижение, непознато в политическата история на Англия дотогава. Всеки консерватор знаеше, че това ще значи край на лидерството на Едуард Хийт.

 

 

Андрю и Луиз заминаха за Единбург веднага след съобщението на кралицата. Парламентът изживяваше мъртъв период и членовете му се пръснаха из цялата страна, за да подготвят връщането си там през следващия мандат.

Андрю откри, че местният му комитет е изненадан от съобщението на министър-председателя, и осъзна, че му остават броени дни за подготовка.

Още същата вечер покани членовете на комитета на сандвичи с кафе. Направиха график, според който щеше да посети няколко пъти всяка част от избирателния си район през трите седмици до изборите. Картончета с имената на улиците бяха забодени с карфички върху стара маса на дървени подпори. Щяха да бъдат попълнени с разноцветни моливи в съответствие с очакванията след агитирането. Червена линия за сигурен лейбъристки глас, жълта за глас на либерал, синя за консерваторски, и черна линия за привържениците на разрастващата се шотландска националистическа партия.

Андрю започваше всеки ден на кампанията си с пресконференция, на която обсъждаше с избирателите местни проблеми, отговаряше на критики, отправени му от други кандидати, и съобщаваше за възникналите през последните двайсет и четири часа национални проблеми. Останалото време до обяд използваше за обиколки на района с кола с високоговорител, призовавайки: „Върнете Фрейзър в парламента!“. Двамата с Луиз обикновено обядваха в някоя кръчма и след това тръгваха за омразната им агитация от врата на врата.

— Много ще ти хареса — каза Андрю, преди да застанат в студеното утро пред първата врата. Списъкът с имената беше на лист в джоба му. Андрю натисна звънеца и се чу леко звънене. След няколко секунди се показа жена, още по нощница.

— Добро утро, госпожо Фостър — започна той. — Казвам се Андрю Фрейзър, аз съм лейбъристкият кандидат на вашия район.

— О, много се радвам да се запозная с вас. Има много неща, за които бих искала да говоря с вас, бихте ли влезли на чаша чай?

— Много сте любезна, госпожо Фостър, но ми предстои да обикалям голям район през следващите дни.

Когато вратата се затвори, Андрю постави синя черта през името й.

— Как може да си толкова сигурен, че ще гласува за консерваторите? — учуди се Луиз. — Изглеждаше много любезна.

— Консерваторите са тренирани да канят другите кандидати на чай и да им губят времето. Който е за твоята партия, веднага ще каже: — „Имаш моя глас, не си губи времето с мен“ — и ще те остави да продължиш с необвързаните.

— Аз винаги гласувам за Фрейзър — каза съседката на госпожа Фостър. — Лейбърист за парламента, тори за общината.

— Не мислите ли, че сър Дънкан трябва да излезе вече от общината? — попита усмихнат Андрю.

— Разбира се, че не, така казах и на него, когато ме посъветва да не гласувам за вас.

Андрю постави червена линия през името и почука на следващата врата.

— Казвам се Андрю Фрейзър и съм…

— Зная кой си, млади момко, и не ме е грижа нито за твоята политика, нито за тази на баща ти.

— Мога ли да попитам за кого ще гласувате? — попита Андрю.

— За шотландските националисти.

— Защо? — попита Луиз.

— Защото петролът е наш, а не на проклетите англичани.

— Не мислите ли, че е по-добре да запазим страната ни цяла? — посъветва Андрю. — Така поне…

— Никога. Актът от 1707-а е истински срам за нас.

— Но… — започна ентусиазирано Луиз.

Андрю я хвана за ръка.

— Благодаря за времето, което ни отделихте, сър — каза той и леко я дръпна да продължат нататък.

— Съжалявам, Луиз — каза Андрю, — но щом споменат Акта за обединение от 1707, нямаме никакъв шанс. Някои шотландци имат невероятно дълга памет.

Той почука на следващата врата. Отвори дебел мъж, хванал кучето си за каишката.

— Казвам се Андрю Фрейзър, аз…

— Изчезвай, влечуго — изсъска в отговор дебелакът.

— Кого наричаш влечуго? — възмутено извика Луиз, когато затръшна вратата под носа им. — Какъв тип!

— Не се засягай, скъпа. Това се отнасяше за мен, не за теб.

— Как ще го отметнеш?

— Ще поставя въпросителна. Не мога да предвидя за кого ще гласува. Вероятно ще е от въздържалите се.

Опитаха на следващата врата.

— Здравей, Андрю — каза жената, преди той да е успял да си отвори устата. — Не си губи времето с мен, аз винаги гласувам за теб.

— Благодаря, госпожо Ървин — каза Андрю, поглеждайки в листчето си. — Какво ще кажете за съседа си? — попита Андрю, сочейки предишния вход.

— А, той е заядлив стар мърморко, но ще имам грижата да го закарам в избирателния пункт и да постави кръстчето където трябва. Само да е посмял да не ме послуша, няма да му гледам хрътката, когато го няма.

— Много ви благодаря, госпожо Ървин — каза Андрю през смях.

— Още един глас — каза той на Луиз, когато отново стъпиха на тротоара.

— Може и хрътката да броиш за глас.

През следващите три часа успяха да обиколят още четири улици и Андрю зачерта с червен молив тези, за които беше сигурен, че ще гласуват за него на изборите.

— Защо толкова държиш да си сигурен? — попита Луиз.

— Защото, когато ги закарваме да гласуват, не искаме да приличаме на опозицията, камо ли да организираме транспорт за някой, който след това с удоволствие гласува за торите.

— Политиката е много непочтено нещо.

— Радвай се, че не си женена за американски сенатор — каза Андрю, зачертавайки с червен молив последното име от тази улица. — Поне не се налага да сме милионери, за да се кандидатираме. Време е да хапнем набързо преди събранието — добави той, хващайки я за ръка.

На връщане към щаба се срещнаха с опонента от консервативната партия, но Андрю не се спря, когато Хектор Макгрегър се опита да го заговори.

След това Луиз вече не придружаваше съпруга си на тези обиколки. Реши, че е много по-полезно да помага в комисията.

По време на публичните срещи Андрю изнасяше една и съща реч трийсет и два пъти на денонощие, променяше само коментарите за текущия развой на кампанията из цялата страна. Луиз присъстваше на всяка среща с избирателите, смееше се високо на духовитите му забележки и първа започваше да ръкопляска, когато Андрю остроумно подчертаваше нещо. Успяваше да изглежда свежа и весела дори в края на деня, когато прибираше уморения си съпруг.

В навечерието на изборите вестниците предсказваха победа за лейбъристите, но Андрю виждаше пламъчето в очите на баща си, когато, агитирайки за Макгрегър, се разминаваше с него по улиците.

В пет и половина сутринта Луиз го събуди с чаша чай и той не пи друг чай през целия ден на изборите. Когато дръпна завесите на прозорците след сутрешната вана, с радост видя, че слънцето беше изгряло. Лошото време неизменно помагаше на торите с техните нескончаеми потоци коли, с които докарваха избиратели до пунктовете. Когато се върна в спалнята, завари жена си да закача на ревера на сакото му голяма червена значка с лозунг: „Върнете Фрейзър в парламента!“.

Фрейзър крачеше из улиците на Единбург, ръкуваше се с минувачи, разговаряше с доброжелатели, опитваше се да увещава колебаещи се до последния момент. Видя, че баща му се приближава към него.

— Ще се получи приблизително равен резултат — каза сър Дънкан.

— Тогава ще зная кого да обвинявам, ако загубя с един глас — отговори му Андрю.

Сър Дънкан се огледа конспиративно наоколо и след това му пошушна:

— Ако спечелиш с един глас, на мен трябва да благодариш, момченце.

Той продължи нататък, за да агитира гражданите да не гласуват за изменника Фрейзър.

Следващата им среща беше вечерта, докато чакаха резултатите от преброяването на бюлетините. Малките купчини започнаха да нарастват и стана ясно, че Андрю ще се върне в парламента. Хектор Макгрегър започна да клати разочаровано глава.

Но когато съобщиха първия резултат в Гилдфорд, който показа превес с четири процента за торите, всичките предварителни прогнози за сигурна победа на лейбъристите изглеждаха неубедителни. Когато започнаха да излизат резултатите от цялата страна, везните постоянно се накланяха в полза на торите и вероятността те да приемат управлението на страната стана голяма.

— Предвиждах такова нещо — каза сър Дънкан на сина си, когато тенденцията бе потвърдена за цялата страна. — Ще изгубите с много мъничко.

— Мъничкото е много важно нещо — беше единственото, което Андрю каза.

 

 

Андрю запази мястото си в парламента с мнозинство от 4 009 гласа. Шотландия не показа такова доверие към Хийт, каквото останалата част от страната.

Саймън Кързлейк успя за първи път да спечели четирицифрено мнозинство — мястото в Ковънтри Сентръл с 2 118 гласа.

Когато старият граф попита Фиона с колко гласа е спечелил Чарлс, тя каза, че не е сигурна с колко, но си спомня Чарлс да казва на журналистите, че бюлетините за него са повече от всички други взети заедно.

Реймънд намали мнозинството си с два процента и се върна в парламента с 10 416 гласа. Хората от Лийдс харесаха достойното му поведение, отстояваше принципите си.

Консерваторите спечелиха мнозинство в парламента с трийсет места. Нейно Величество кралицата възложи на Едуард Хийт да състави правителство. Той целуна ръката на кралицата и прие.

11.

Когато се събуди на следващата сутрин след изборите, Саймън се чувстваше едновременно възбуден и изтощен. Остана да лежи в леглото и се помъчи да си представи как се чувстват министрите лейбъристи, които до вчера бяха сигурни, че ще се върнат в кабинетите си.

Елизабет се размърда в леглото и сънливо се прозя. Саймън погледна към жена си. През изминалите седем години от брака им тя не бе изгубила нито едно от качествата, с които го привличаше. Той продължаваше да изпитва удоволствие, дори само като я гледаше как спи. Дългите й руси коси бяха разпилени на възглавницата, слабото й стегнато тяло нежно се извиваше под копринената нощница. Той започна да я гали по гърба и тя лениво отвори очи. Когато съвсем се събуди, притисна се до него и той я обгърна с ръце.

— Възхищавам се на енергичността ти — каза тя. — Ако все още са ти останали сили след тези три седмици препускане, трудно бих могла да се оправдая с главоболие.

Той се усмихна в този миг на нежност след напрежението в кабинета и изморителното тичане около изборите. Нищо не можеше да попречи на този рядък миг на наслада.

— Мамо — чу глас зад себе си. Саймън бързо се обърна и видя Питър, застанал по пижама на вратата. — Гладен съм.

 

 

По обратния път към Лондон Елизабет го попита в колата:

— Какъв пост мислиш, че ще ти предложи?

— По-добре да не очаквам нищо предварително — каза Саймън. — Но се надявам да стана заместник-министър на жилищното строителство и органите на местно управление.

— Не си ли сигурен, че ще ти предложат пост?

— Изобщо не. Никой не би могъл да знае с какви промени и с какъв натиск трябва да се съобразява един министър-председател.

— С какви например? — настоя Елизабет.

— Ляво и дясно ориентираните крила на партията, северната и южната част на страната — безбройните задължения към хора, които имат претенции, че са допринесли за влизането му на „Даунинг стрийт“.

Саймън се прозя.

— Да не искаш да кажеш, че може да те остави вън от правителството?

— О, да. Но ще побеснея, ако го направи, и със сигурност ще искам да зная на кого са дали мястото ми и защо.

— И какво би могъл да направиш, ако постъпи така?

— Нищо. Абсолютно нищо не може да се направи и това го знае всеки бекбенчер. Правата на министър-председателя да покровителства когото иска, са абсолютни.

— Наистина няма да можеш да направиш нищо, ако продължаваш да караш по средата на пътя — каза тя. — Сигурен ли си, че не искаш да те сменя на волана?

 

 

В петък сутринта Луиз остави Андрю да полежи. Знаеше, че той очаква да заеме по-висок пост в следващото правителство и се чувства разбит от изборните резултати.

Когато се събуди, часовникът показваше единайсет часа. Седна на масата по халат, небръснат и започна да си бели твърдо сварено яйце. Пред него лежеше неотворен вестник „Таймс“.

— Благодаря ти за голямата подкрепа — каза той, когато второто кафе му подейства.

Тя се усмихна.

Един час по-късно, облечен в спортно сако и сива фланела, той обиколи избирателите си с кола с високоговорител, за да благодари за връщането си в парламента. Луиз беше до него и често го подсещаше за имена, които той не можеше да си спомни.

След раздялата с избирателите прекараха почивните дни спокойно в Стърлинг със сър Дънкан, който не успя да свали самодоволната усмивка от лицето си.

 

 

Реймънд беше изумен от изборните резултати. Не можеше да повярва, че предвижданията в пресата ще излязат толкова погрешни. Не беше споделял с Джойс, че се надява лейбъристите да спечелят и отново да влезе в правителство, след като стоя доста време на задните редове.

— Не ми остава нищо друго — каза той, — освен да започна да правя кариера като адвокат. Може да минат години, преди да дойдем пак на власт.

— Това няма ли да те задоволи?

— Трябва да бъда реалист — каза бавно той. — Но няма да позволя Хийт да ни въвлече в Общия пазар, без да се боря с всички сили.

— Може би ще ти предложат пост в правителството в сянка?

— Не, там местата са доста по-малко и при всички положения ще предпочетат оратори като Фрейзър, а такива като мен ще вдигат само шум от задните банки и ще чакат следващите избори.

Реймънд се чудеше как да започне това, което наистина искаше да каже на жена си, и се опита да прозвучи естествено:

— Вероятно е време да си имаме собствен дом в Лийдс.

— Мисля, че ще бъде излишно харчене на пари — каза Джойс, — още повече че къщата на родителите ти напълно ни задоволява. А освен това няма ли да ги обидим, ако го направим?

— Първото ми задължение е да се грижа за избирателите и имам възможност да им покажа искрената си ангажираност. Естествено е родителите ми да проявят разбиране.

— Не бихме могли да си позволим да поддържаме две къщи — каза неуверено Джойс.

— Разбирам, но нали ти винаги си искала да живееш в Лийдс и това ще ти спести пътуванията от Лондон всяка седмица. Защо не влезеш във връзка с няколко жилищни агенции и да видиш какво има на пазара?

— Добре, ако наистина така си решил — каза Джойс. — Започвам от следващата седмица.

 

 

Чарлс и Фиона прекараха спокойни почивни дни във вилата си в Съсекс. Чарлс се опита да се занимава с градината, но непрекъснато се ослушваше за телефона. Фиона разбра колко е неспокоен, като видя през отворените френски прозорци изящните си делфиниуми, изскубани като плевели.

Чарлс реши да остави на мира плевелите, влезе вътре и включи телевизора, за да види как Модлинг, Маклауд, Тачър и Карингтън влизат на „Даунинг стрийт“ 10. Влязоха сериозни, а излязоха усмихнати. Основните места в правителството бяха заети, кабинетът се сформираше. Новият министър-председател махна с ръка на събраното множество и се качи в служебния си автомобил.

Дали щеше да си спомни, че той беше организирал гласуването за него, преди да стане лидер на партията?

— Кога искаш да тръгнем за „Итън“, Чарлс? — попита Фиона от кухнята.

— Зависи — отговори Чарлс.

— От какво?

— От това дали ще ми позвънят.

 

 

Саймън седеше вторачен в телевизора. След толкова упорита работа сега министър-председателят беше предложил поста на друг. Остави телевизора да работи цял ден. Не съобщиха на кого е дал мястото, само разбра, че екипът се запазва.

— Защо ли се ядосвам? — каза той на глас. — Цялата работа е един фарс.

— Какво каза, скъпи? — попита Елизабет, влизайки при него.

Телефонът пак иззвъня. Беше новоназначеният министър на вътрешните работи, Реджиналд Модлинг.

— Саймън?

— Реджи, моите поздравления — не че беше голяма изненада за мен.

— Точно по този повод те търся, Саймън. Би ли приел да станеш заместник-министър?

— Бих ли приел? Иска ли питане, с най-голямо удоволствие.

— Слава богу, че се съгласи — каза Модлинг. — Отне ми дяволски много време, докато убедя Тед Хийт да те освободи от жилищното строителство и органите на местното управление.

 

 

Когато Андрю и Луиз се прибраха след двата почивни дни, в дневната го чакаше червената кутия. „Заместник-министър на външните работи за Шотландия“ беше напечатано със златни букви отстрани на кутията.

— Ще дойдат по-късно да я приберат — каза той на Луиз. Отключи кутията и видя малък плик в единия й ъгъл. Беше адресиран: За Андрю Фрейзър. Отвори го. Вътре имаше кратка, написана на ръка бележка от постоянния секретар — държавен служител в канцеларията на Шотландия:

По традиция на министрите се подарява последната червена кутия, с която са работили. Довиждане. Без съмнение отново ще работим заедно.

— Предполагам, ще може да се ползва като кутия за пикник — каза Луиз, застанала на вратата.

— Или за тоалетни принадлежности — предложи Андрю.

— Или за много малко детско креватче — добави Луиз, като се опитваше думите й да прозвучат съвсем небрежно.

Андрю погледна към нея и видя, че цялата сияе.

— Казах на родителите ти миналата вечер, но на теб бях решила да го кажа днес на вечеря.

Андрю я прегърна.

— Между другото, измислихме име.

 

 

Когато се прибра в Линкълнс Ин, Реймънд каза на чиновника, че ще го затрупа с работа. По време на обяда със сър Найджъл Хартуел, който беше начело на адвокатските кантори, той обясни, че едва ли скоро лейбъристите ще се върнат на власт.

— Възрастта е на твоя страна, Реймънд. След изтичане на мандата на този парламент ще си едва на четирийсет, така че можеш да се надяваш още много години да работиш в следващи кабинети.

— Дано да е така — каза Реймънд доста колебливо.

— Добре, няма да ти се наложи да чакаш за работа. Започнаха постоянно да се обаждат, откакто разбраха, че си се върнал на работа за по-продължително време.

Реймънд се поуспокои.

Джойс му се обади следобед и му каза, че не е намерила нищо подходящо засега, но от агенцията я уверили, че очакват нови продажби през есента.

— Добре, продължавай да търсиш — каза Реймънд.

— Не се безпокой, продължавам — каза Джойс. Тази работа като че ли й доставяше безкрайно удоволствие. — Ако намерим подходящо жилище, вероятно ще можем да помислим… — започна тя колебливо.

— Вероятно — рязко я прекъсна Реймънд.

 

 

Най-накрая позвъниха и на Чарлс, но не от „Даунинг стрийт“ 10, а от номер 12, кабинета на главния организатор. Тъй като неговият пост не беше официален, плащаха му като на министър на финансите и работеше на номер 12. Министър-председателят и министърът на финансите като първи и втори министър в кабинета живееха на „Даунинг стрийт“ съответно на номер 10 и 11.

Главният организатор се обади, за да каже, че се надява Чарлс да бъде заместник главен организатор. Когато долови разочарование в гласа на Чарлс, той добави — за известно време.

— Известно време — повтори думите му Чарлс и затвори телефона.

— Поне си член на правителството. Не са те забравили съвсем — каза развеселено Фиона.

— Права си — съгласи се той.

— През следващите пет години много хора ще идват и ще си отиват от това правителство.

Чарлс се съгласи с жена си, но това не намали разочарованието му. Връщането в камарата като член на правителството всъщност се оказа много по-приятно, отколкото предполагаше. Този път неговата партия вземаше решенията.

 

 

В ранното юлско утро кралицата потегли с ирландската официална карета към Камарата на лордовете. Съпровождаше я ескорт от кралската кавалерия, следван от други официални държавни карети, които превозваха имперската държавна корона и други кралски одежди и декорации. Чарлс си спомни как като малко момче беше наблюдавал тези церемонии по улиците. Сега сам участваше в тях. Когато кралицата пристигна в Горната камара, придружена от председателя на Камарата на лордовете, влезе през парадния вход за суверена в салона, където придворните дами се заеха с преобличането и подготвянето й за церемонията.

Чарлс винаги беше смятал откриването на парламента за тържествено събитие за двете камари. Като партиен организатор наблюдаваше как депутатите заемат местата си в камарата и чакат пристигането на висшия чиновник от Камарата на лордовете. Когато кралицата седна на трона, великият шамбелан заповяда на носителя на черния жезъл от Камарата на лордовете да извести Камарата на общините, че Нейно Величество кралицата ги очаква в Камарата на лордовете. Висшият чиновник от Камарата на лордовете, носител на черния жезъл, облечен с черна къса пелерина, черна жилетка, черни бричове до коленете, черни чорапи и обувки, приличаше повече на съветник на дявола, отколкото на кралски вестоносец. Той мина сам по огромния коридор, свързващ двете камари, стигна пред вратите на Камарата на общините и две крачки преди да влезе, затръшнаха вратата под носа му.

Той почука три пъти със сребърния връх на черния жезъл. В отговор на почукването отвътре отвориха вградено във вратата малко прозорче, за да видят кой чука. „Не се различава много от долнопробните нощни заведения“, беше коментирал веднъж баща му. Отвориха вратата и носителят на черния жезъл влезе в Долната камара. Той се приближи до масата и направи три дълбоки поклона пред креслото на председателя и каза:

— Господин председател, кралицата заповяда уважаемите депутати незабавно да отидат при нея в Камарата на лордовете.

След това носителят на жезъла поведе председателя, облечен в дълга дворцова тога от черен атлаз със златна бродерия, към Камарата на лордовете. Следваха ги държавният чиновник на Камарата на общините и капеланът на председателя, след тях вървеше министър-председателят, придружен от лидера на опозицията, после министрите от правителството с тези от правителството в сянка и накрая толкова бекбенчери, колкото можеха да се натъпчат в Камарата на лордовете.

В Горната камара ги очакваха лордовете, облечени в червени мантии с хермелинови яки. Приличаха на милосърдни дракули, до тях благородните им съпруги, облечени с богато украсени дълги рокли, със златни диадеми на главите, по които святкаха диаманти. Кралицата седеше на трона в пълно церемониално облекло, с императорската кралска корона на главата, изработена за крал Джордж IV. Тя изчака, докато процесията изпълни камарата и настъпи тишина.

Лорд-канцлерът пристъпи напред и клякайки на едното коляно, й подаде напечатан документ. Това беше речта, изготвена от новото правителство. Кралицата беше прочела копие от документа и не беше правила поправки, защото нейната роля в момента беше само церемониална. Тя погледна към поданиците си и започна да чете.

Чарлс беше доста назад, но понеже беше висок, не се затрудни да следи цялата церемония. Лордовете бяха по местата си, юристите от камарата седяха на местата в центъра, привилегия, получена с указ от 1539 година. Лорд-канцлерът стоеше от едната страна на натъпкана с вълна възглавница, традиция от времето, когато това е било основната стока на Англия. По време на сесия лорд-канцлерът има почти същите функции като председателя на Камарата на общините.

Чарлс забеляза баща си, граф Бриджуотър, да клюма глава по време на речта на кралицата, която обещаваше Англия да положи всички усилия да стане постоянен член на Общия пазар. Моето правителство има намерение да внесе закон за реформиране на профсъюзите, заяви тя. Чарлс като всички депутати от Камарата на общините броеше вероятните закони, които щяха да се гласуват през следващите месеци, и много бързо си направи извод, че канцеларията на главния организатор ще има доста напрегната сесия.

Когато кралицата прочете речта, Чарлс още веднъж погледна към баща си, той беше заспал спокойно. Чарлс се ужасяваше, че идва моментът, когато щеше да види на това място брат си, облечен в мантия с хермелинови кожи. Единствената компенсация, която би могъл да получи, бе да има син, който един ден да наследи титлата, защото вече беше ясно, че Рупърт няма да се ожени.

Не че не бяха опитвали с Фиона. Той вече мислеше да я посъветва да посети лекар специалист. Много се страхуваше да не би да й кажат, че никога не ще може да има деца.

Кралицата напусна Камарата на лордовете, следвана от принц Филип и принц Чарлс. В другия край на Камарата на лордовете процесията на депутатите се водеше от председателя. Те напуснаха по двойки червените банки на лордовете, за да се върнат на зелените банки в Камарата на общините.

Когато сформира своя кабинет в сянка, лидерът на опозицията покани Андрю за втори човек в Министерството на вътрешните работи и за негов говорител. Андрю беше много доволен от новите си задължения, особено като разбра, че неговата длъжност в правителството изпълнява Саймън Кързлейк.

 

 

За кратко време Луиз отново много наедря, но Андрю се опитваше да не мисли за бременността й, защото го ужасяваше мисълта, че е възможно за трети път да мине през предишните мъки и изпитания. Той телефонира на Елизабет Кързлейк и се уговориха да се срещнат насаме.

— Не е много трудно да отговоря категорично — каза тя на Андрю, докато пиеха кафе в кабинета й на следващия ден.

— Какво ще ни посъветвате, ако Луиз за трети път загуби бебето?

Елизабет доста помисли, преди да отговори на въпроса му.

— Ако се случи пак, мисля, че не е редно да се подлага на същите изпитания — с равен глас каза тя. — Дори самото психическо натоварване може да остави последствия за цял живот.

Андрю седеше, загледан пред себе си.

— Да оставим този неприятен разговор — добави Елизабет. — Преглеждах миналата седмица Луиз и няма причини да не очакваме нормално раждане.

 

 

След първите няколко седмици на новото правителство на консерваторите Андрю и Саймън се вкопчиха в разгорещени словесни битки по няколко дискусионни въпроса и скоро започнаха да ги наричат „мангуста и гърмяща змия“. Щом едно от имената „Кързлейк“ или „Фрейзър“ се появяваше на таблото и старомодната машина го задвижваше нагоре, за да уведоми, че един от тях ще говори, депутатите влизаха в залата да го чуят.

Андрю стана постоянен посетител на бюрото за приемане на въпросите — малка стая в коридора зад председателското кресло. Депутатите депозираха въпросите си, най-често на жълтеникави листове, а всезнаещите чиновници ги приемаха дори да са написани на гърба на пощенски марки.

Чиновниците често помагаха на Андрю да редактира въпроса, така че да стане приемлив за председателя — това правеха за всеки депутат. Когато Том Карсън ги обвини веднъж в политическо пристрастие, защото му казаха, че е поставил въпроса неправилно, се наложи да го отпратят при председателя.

Него го мъмриха, а въпросът му замина в кошчето за боклук.

Щом се озоваваха зад креслото на председателя, Саймън и Андрю продължаваха да спорят духовито по въпроси, за които бяха кръстосвали саби по време на заседание. И двамата използваха често възможността да бъдат извън полезрението на журналистите, но щом се връщаха на заседанието, започваха взаимно да се разкъсват, като търсеха и най-малката слабост в аргументите на опонента.

Само по един въпрос бяха напълно единодушни. Винаги след август 1969 година, когато за пръв път бяха изпратени войски в Ирландия и парламентът преживяваше поредната си схватка заради тамошните размирици, те поддържаха една и съща позиция. През октомври 1970 година парламентът отдели цял ден за изслушване на мнения на депутати. Търсеше се разрешение на зачестилите сблъсъци между протестантските екстремисти и ИРА. Предложението беше да се поднови военната намеса в провинцията.

Андрю стана от мястото си на първите банки, за да открие изказванията на опозицията. Той заяви, че не взима страна в тези нерадостни събития, но е сигурен, че парламентът единодушно заклеймява нарастващото насилие. Колкото и упорито да е търсил решение, неговото убеждение е, че нито една от страните не иска да отстъпи нито на милиметър. „Добра воля“ и „доверие“ са само думи, които могат да бъдат изхвърлени от речника. Убедил се, че Гладстон е бил прав, като е казал: „Всеки път, когато намирах решение на ирландския въпрос, той беше отклоняван“.

Когато Андрю свърши, изненада колегите си, като напусна камарата за няколко минути.

Саймън бе избран да закрие дебатите от името на правителството и педантично бе приготвил речта си. Независимо че двете страни изглеждаха на едно мнение по основните въпроси, настроението можеше да се смени в момента, ако правителственият министър изкаже неприемливо мнение от името на правителството.

По време на дебатите за най-голямо учудване на всички Андрю Фрейзър няколко пъти напускаше заседанието. Саймън излезе само два пъти между три и половина и гласуването в десет, първия път, за да се обади на жена си, втория път в седем и половина, за да хапне нещо.

Когато се върна, видя, че Андрю пак отсъства и не се върна за обобщението на министъра на вътрешните работи в сянка. Когато се върна на мястото си, Саймън беше започнал речта си.

Когато Андрю влезе, един от депутатите на консерваторите се изправи от мястото си.

— Искам да кажа нещо по въпроса за реда.

Саймън моментално седна и се обърна да чуе какво ще каже колегата му.

— Сър, не е ли традиция в този парламент — започна тромаво възрастният консерватор — депутат от първите банки да има любезността да стои на мястото си по време на дебатите и да изслушва мнения, различни от неговото?

— Това не е въпрос, свързан с реда — отговори председателят, като надвикваше одобряващото „правилно, правилно“ от банките на консерваторите.

Андрю набързо надраска бележка и я предаде на Саймън. На бележката бе написано само едно изречение.

— Приемам забележката на уважаемия колега — започна Саймън — и бих протестирал, ако не знаех, че уважаемият джентълмен, депутат на Единбург Карлтън, е прекарал по-голямата част от следобеда в болницата — Саймън спря за малко, за да даде възможност думите му да окажат въздействие, — където съпругата му ражда. Аз не приемам всичко, казано от опозицията, за вярно — продължи той, — но това мога да потвърдя, защото съпругата ми е израждала бебето. — В парламента избухна спонтанен смях. — Мога да уверя моя уважаем приятел, че тя е изгубила цял следобед, за да втълпи на сина им предимствата на нашата политика, така както я разбира и неговият дядо. Ето това е причината уважаемият джентълмен да отсъства от дебатите. — Саймън изчака смеховете да утихнат. — За депутатите, които много държат на статистиката, ще добавя, че има момче и тежи почти два килограма.

Има моменти, когато и двете страни в парламента проявяват симпатии, но Андрю прие това като ирония на съдбата. По време на дебати по ирландския въпрос англичанин да показва симпатии към шотландец.

Нямаше протести, когато председателят „събра гласовете“ в десет часа и въпросът беше решен „на момента“. Саймън и Андрю се срещнаха зад председателското кресло.

— Два килограма не ми се виждат много. На твое място щях да се консултирам с министъра на здравеопазването.

— Имаш право — каза Андрю, — малкият звяр е затворен в кувьоз, но жена ти прави всичко възможно, за да го поохрани малко. Отивам да стоя до него.

— Пожелавам ти късмет — каза Саймън.

 

 

Андрю остана до кувьоза — цяла нощ. Ненавиждаше непрекъснатото кап, кап, кап в пластмасовата тръба, по която отиваше храна в коремчето на сина му. Той се страхуваше, че ако заспи, синът му ще умре, и непрекъснато отиваше да си мокри очите на чешмата, за да остане буден. Накрая изгуби битката и задряма на кревата за татковци в ъгъла на стаята.

Когато се събуди, Робърт Брус Фрейзър беше жив и го хранеха. Изпомачканият татко отиде да се възхищава на набръчкания си син, който получаваше от една дежурна сестра мляко по тръбичката.

Андрю се взираше в малкото личице. Момченцето бе наследило неговата едра челюст, но беше взело носа и цвета на косата на майка си. Той се усмихна, като си спомни колко време бе изгубила Луиз, за да измисля женски имена. Синът му ще се казва Робърт.

Робърт Брус Фрейзър се прибра с майка си и татко си у дома след три седмици, когато същата сутрин стрелката на кантарчето показа два килограма и петстотин и петдесет грама.

Елизабет Кързлейк им каза, че трябва да са благодарни, защото изследванията след раждането показвали, че Луиз няма да може да има повече деца.

12.

Главният организатор огледа колегите си, за да види кой ще изяви желание да се заеме с този неблагодарен въпрос. Видя вдигната ръка и приятно се изненада.

— Благодаря, Чарлс.

Чарлс беше споделил вече с Фиона, че ще поиска да отговаря за един от спорните въпроси при последните избори — влизането на Англия в Общия пазар. Всички присъстващи разбираха, че това ще бъде най-тежкият маратон на парламента, и въздъхнаха облекчено, когато Чарлс доброволно прие това задължение.

— Не е работа за някой със семейни проблеми — чу той да казват. Поне в това отношение съм добре, помисли Чарлс, но си отбеляза в тефтерчето да купи цветя на жена си тази вечер.

— Защо всички избягват този въпрос? — попита Фиона, докато подреждаше нарцисите във вазата.

— Защото за разлика от доста депутати на опозицията не всички наши поддържат вечната амбиция на Едуард Хийт да събере Англия с Европа — каза Чарлс и пое доста пълната чаша бренди. — Като добавим и проблема със закона за обуздаване на профсъюзите, надяваме се депутатите от лейбъристката партия да гласуват с нас по въпроса за Европа. Затова министър-председателят настоява постоянно да го държат в течение на работата по закона за Европа, независимо че законопроектът може да не влезе в пленарната зала още една година. Той иска периодично да го осведомяват колко от нашите депутати продължават да са против и колко от депутатите на опозицията ще ни подкрепят, като се стигне до гласуване.

Предстоящите дебати за влизане в Европа бяха дискутирани от пресата до втръсване. Въпреки това депутатите съзнаваха, че изпълняват историческа задача. И поради необичайния спектакъл организаторите бяха неспособни да контролират гласуването, оживлението и възбудата в залата, които растяха с всяка измината седмица и месец.

Чарлс продължи да изпълнява задълженията си към петдесетте депутати при гласуването на другите закони, но поради приоритета на закона за влизането в Общия пазар го освободиха от останалите ангажименти. Той знаеше, че това е единственият му шанс да изкупи вината си за нещастния коментар по икономическите въпроси, който, както подозираше, още не е забравен.

— Аз залагам всичко на този закон — каза той на Фиона. — И ако загубим при гласуването, това значи да остана на последните редове до края на живота си.

— А ако спечелим?

— Много ще им е трудно да ми попречат да седна на първите банки — отговори Чарлс.

 

 

Робърт Фрейзър беше едно от тези пискливи деца, които още от първите седмици звучат, като че са на първите редове в парламента.

— Въпреки всичко ще стане политик — направи своето заключение Луиз, наведена над сина си.

— Защо мислиш така? — попита Андрю.

— Не спира да крещи на всички, зает е само със себе си и заспива моментално, щом друг се опита да изкаже мнение — отговори тя.

 

 

— Мисля, че съм успяла да намеря къща, каквато ни трябва — съобщи Джойс.

Реймънд взе влака за Лийдс следващия петък щом тя му съобщи това. Беше подбрала четири къщи, но той се съгласи с нея, че само тази в Чапъл Алъртън беше точно това, което търсеха. Тя беше и далеч по-скъпа от другите.

— Можем ли да си позволим да я вземем? — нетърпеливо попита Джойс.

— Вероятно не, но един от проблемите, когато видиш четири къщи, е, че накрая желаеш да имаш най-скъпата.

— Мога да продължа да търся.

— Не, намерила си точно каквато ни трябва, сега аз трябва да измисля как да я платим и мисля, че имам идея по въпроса.

Джойс не каза нищо, изчака той да продължи.

— Можем да продадем къщата на площад „Лансдаун“.

— Но къде ще живеем, когато сме в Лондон?

— Мога да наема малко апартаментче между парламента и адвокатската ми кантора, докато ти се оправиш с дома ни тук.

— Но няма ли да се чувстваш самотен?

— Разбира се, че ще се чувствам. — Реймънд се опита да се изрази убедително. — Но почти всеки депутат северно от Бирмингам е разделен от жена си през седмицата. Както и да е, ти винаги си искала къща в Йоркшир и това вероятно е най-добрият ни шанс. Ако клиентелата ми се разрасне, ще можем да купим къща в Лондон по-късно.

Джойс го слушаше с разбиране.

— Още едно предимство — каза Реймънд, — като стоиш в Лийдс, никога няма да си загубя мястото в парламента.

Тя се усмихна, защото се чувстваше по-сигурна, когато той даваше и най-малък знак, че има нужда от нея.

В понеделник сутринта, преди да тръгне за Лондон, Реймънд внесе капаро за къщата в Чапъл Алъртън, след като се спазариха през седмицата по телефона и уговориха цена със собственика. До четвъртък той обяви и тяхната къща за продан и се изненада, когато агентът му каза каква цена биха могли да вземат.

Оставаше само да си намери апартаментче под наем.

 

 

Саймън изпрати благодарствено писмо до Рони, че го държи в течение на нещата в „Недъркоут енд Къмпани“. Бяха минали осем месеца от оставката, след влизането му в правителството, но Рони имаше грижата да го информират най-подробно за съвещанията на борда. Той можеше да ги чете в удобно за него време. Удобно за него време — Саймън се засмя на този израз.

Кредитът от банката му бе станал малко над 72 000 паунда, но понеже Рони имаше намерение да пусне акциите по пет паунда, когато компанията стане държавна, Саймън реши, че има място за наваксване. Акциите би трябвало да му донесат 300 000 паунда. Елизабет го предупреждаваше да не харчи нито пени от печалбата, докато парите не отидат на сигурно място в банката. Той беше доволен, че жена му не знае за размера на заема.

По време на един от случайните им обеди в Риц Рони го посвети в плановете за бъдещето на компанията.

— Сега, когато торите са на власт, смятам да направя компанията държавна след около година и половина. Тази година печалбите пак се вдигнаха и изгледите за следващата година са още по-добри. Така че смятам 1973 за идеална.

Саймън изглеждаше обезпокоен и Рони веднага реагира.

— Саймън, ако имаш някакви проблеми, ще те освободя от твоите акции по пазарната им цена. Така ще можеш да реализираш поне малка печалба.

— Не, не — каза Саймън. — Ще ги запазя, нали съм чакал толкова време.

— Както искаш — каза Рони. — Разкажи сега как се чувстваш като заместник-министър.

Саймън остави вилицата и ножа.

— От трите големи министерства това е свързано най-много с хората, така че е голямо предизвикателство, независимо че на моменти ми действа доста потискащо. Вкарване на хора в затвори, анатемосване на емигранти и депортиране на безпомощни чужденци не е моята представа за приятна работа. В министерството на вътрешните работи, изглежда, никога не са имали намерение някой да се радва на много свобода.

— Какво ще кажеш за Ирландия?

— Какво да кажа за Ирландия? — каза Саймън, повдигайки рамене.

— Аз бих върнал Севера на Ирландия — каза Рони — или бих им дал независимост и много пари, за да започнат наново. Това, което правите в момента, е само прахосване на пари.

— Ние говорим за хора — каза Саймън, — не за пари.

— Деветдесет процента от гласоподавателите ще ме подкрепят — каза Рони, палейки цигара.

— Всеки си въобразява, че деветдесет процента от гласоподавателите ще го подкрепят, докато не види резултатите от изборите — каза Саймън. — Проблемът с Ирландия е твърде отговорен, за да се гледа лекомислено на него. Искам да подчертая, говорим за хора — осем милиона — и всички имат право на справедливост, както ти и аз. И докато аз съм в това министерство, имам намерение да отстоявам това им право.

Рони не каза нищо.

— Съжалявам, Рони — продължи Саймън. — Твърде много хора имат лесно решение на ирландския въпрос. Но ако имаше лесно решение, проблемът нямаше да се влачи над двеста години.

— Не се извинявай — каза Рони. — Много съм глупав, чак сега разбирам защо си в това министерство.

— Ти си типичен новоизлюпен фашист — пошегува се Саймън.

— Може и да си прав, но няма да си сменя отношението към смъртната присъда. Твоите хора трябва да върнат бесилките, улиците не са безопасни вече.

— За богаташи като теб, гонещи бързи печалби!

И двамата се разсмяха.

 

 

— Андрю, ще дойдеш ли да обядваш?

— Идвам, почакай минутка.

— Така ми казваш от един час.

— Зная, той почти го направи. Дай ми още няколко минути. — Луиз ги наблюдаваше, но Робърт отново падна.

— Няма съмнение, че очакваш да играе футбол в отбора на Англия след две години.

— Не, разбира се — каза Андрю, понесъл сина си на ръце към къщи. — Ще играе ръгби за Шотландия.

Луиз беше трогната, че той отделяше време за малкия. С гордост разказваше на невярващите си приятелки как Андрю го храни, къпе и дори му сменя пелените нощем.

— Нали е много красив? — попита Андрю, завързвайки сина си за столчето.

— Да — засмя се Луиз.

— Така е, защото прилича на мен — каза Андрю, като обгърна жена си през кръста.

— Изобщо не прилича на теб — твърдо заяви Луиз.

Тряс. Купичката с каша падна и се счупи на пода. Робърт започна да размазва по лицето и косата си останалата в лъжичката каша.

— Виж, като че току-що са го извадили от бетонобъркачка — каза Андрю.

Луиз се взря в сина си.

— Вероятно имаш право. В някои моменти наистина прилича на теб.

 

 

— Какво мислиш за изнасилването? — попита Реймънд.

— Не мисля, че има връзка — отговори Стефани Арнолд.

— Мисля, че там ще ме атакуват — каза Реймънд.

— Защо?

— Ще могат да ме притиснат до стената и да навредят на репутацията ми.

— И какво ще спечелят от това? Не могат да докажат липса на съгласие.

— Може би, но могат да го използват за база, върху която да изградят останалата част от обвинението.

— Ако си изнасилил някого, не доказва, че си го убил.

Реймънд и Стефани, която наскоро постъпи в адвокатската колегия, продължиха да обсъждат първия си общ случай на път за Олд Бейли. Тя остави в него впечатление, че й е приятно да я води. Двамата щяха да защитават един работник, обвинен в изнасилване и убийство на заварената си дъщеря.

— Очевидно престъпление, за съжаление — каза Реймънд, — но ще накараме обвинението да обоснове аргументите си по неопровержим начин.

Когато делото се проточи втора седмица, Реймънд започна да мисли, че съдебните заседатели са много лековерни и може да успеят да отърват клиента си. Стефани беше сигурна, че ще го отърват.

Един ден преди произнасянето на присъдата Реймънд покани Стефани на вечеря в парламента. Ще си обръщат главите след нас, помисли си Реймънд. Няма скоро да видят жена в бяла риза и черни чорапи, която да изглежда толкова добре. Особено пък председателят.

Стефани беше поласкана от поканата и по време на блудкавата вечеря в столовата за гости нескрито се впечатляваше от хвърчащите насам-натам бивши министри, всички кимащи за поздрав.

— Как е новият апартамент? — попита Стефани.

— Върши работа — отговори Реймънд. — Малката крепост е много близо до парламента и съда.

— Съпругата ти хареса ли го? — непринудено попита тя и запали цигара, без да го гледа в очите.

— Тя не стои много в Лондон напоследък. Повече време прекарва в Лийдс.

Последвалото тягостно мълчание беше прекъснато от внезапно звънене на звънци.

— Да не сме се запалили? — възкликна Стефани, гасейки набързо цигарата си.

— Не — каза през смях Реймънд. — Време е за гласуването в десет. Трябва да те оставя за малко. Ще се върна след петнайсет минути.

— Да поръчам ли кафе?

— Не, не си прави труда — каза Реймънд. — Кафето тук не струва. Може би… може би ще се съгласиш да пием кафе в новия ми дом? Тогава ще произнесеш присъдата си.

— Най-вероятно още един безспорен случай — усмихна се тя.

Реймънд отговори на усмивката й, преди да последва колегите си по коридора. Той нямаше време да обясни на Стефани, че му трябваха шест минути, за да стигне до съответния коридор. Тъй като нямаше представа за какво ще се гласува, последва лейбъристките си колеги. Звънците спряха и заключиха вратите.

Винаги когато има гласуване в края на дебатите, председателят поставя въпроса и в момента, в който стигне до думите: „Мисля, че предложението се приема“, виковете „не“ на неодобряващите предложението означаваха, че ще има гласуване в десет. Звънене на звънци се разнасяше из парламента и достигаше до близките ресторанти и до домовете на депутатите, живеещи в района.

След това депутатите се втурват към коридорите за „да“ или „не“, преди да се чуе провикването „заключвай вратите“. Щом се заключат вратите, всеки депутат се регистрира при двама чиновници, седнали на високи бюра в далечния край на коридора. Реймънд отмина чиновниците и пристъпи към изходните врати, които образуваха тунел. През него можеше да мине само един депутат. Организаторът, който изпълняваше ролята на преброител, съобщаваше номера на гласувалия. Когато Реймънд мина покрай него, той извика: „Седемдесет и три“. Единственото специално правило при гласуването беше, че депутатите не можеха да носят шапки и палта. Един чиновник беше обяснил на Реймънд, че това правило е от времето, когато мързеливи депутати изпращали шофьорите си с нахлупени шапки и закопчани до носа връхни палта да минат по коридора и да регистрират името на господаря си. Някои от тях сигурно са изглеждали далеч по-добре от самите парламентаристи, си мислеше често Реймънд.

В коридора разбра, че се гласува клауза от закона за профсъюзите, засягаща законността предприятията да приемат на работа само членове на профсъюза. По този въпрос той безусловно подкрепяше своята партия.

Веднага след гласуването се върна в столовата за гости и намери Стефани да се оглежда в огледалцето си — тя имаше малко кръгло лице, зелени очи и кестенява коса. Поправяше очертанията на устните си с червило. Изведнъж Реймънд се почувства доста дебел за мъж под четирийсетте.

— Да тръгваме ли? — попита той, спокоен, че е подписал закона.

С пристигането Реймънд пусна плоча на Шарл Азнавур и отиде в малката кухничка, за да приготви кафе. Той изобщо не забелязваше, че е станал по-привлекателен за жените. Малко повече килограми и посребрели коси на слепоочията не разваляха вида му и ако не друго, придаваха му повече тежест.

— Няма съмнение, че е ергенски апартамент — забеляза Стефани, като седна в удобното кожено кресло до стойката за лули.

— Предполагам, защото наистина е такъв — замислено каза Реймънд, поставяйки пред нея табла с кафе и две доста пълни тумбести чаши с коняк.

— Не се ли чувстваш самотен? — попита тя.

— От време на време — каза той и наля кафето.

— А междувременно?

— Черно ли? — попита той, без да я гледа.

— Черно — каза тя.

— Захар?

— За мъж и бивш министър на кралицата си прекалено несигурен с жените.

Реймънд се изчерви, но вдигна глава и я погледна в очите.

В настъпилата тишина прозвучаха думите на Азнавур: „Ти си позволи да се влюбиш…“.

— Иска ли моят уважаван приятел да танцува? — тихо каза тя.

Реймънд все още си спомняше последния път, когато бе танцувал. Този път беше решил да е различно. Държеше я така, че телата им се докосваха и не танцуваха, а по-скоро се поклащаха под звуците на Марсел Стелмън. Тя не забеляза кога Реймънд си свали очилата и ги постави в джоба на сакото. Наведе се и я целуна нежно по врата. Тя въздъхна и каза:

— Да се надяваме, че това е само между другото.

 

 

Чарлс прегледа таблицата с имената на 330 консерватори. Беше сигурен за 217, несигурен за около петдесет и четири и почти беше изгубил надежда за петдесет и девет. От сведенията, които успя да събере за лейбъристите, разбра, че се очаква петдесет социалисти да не се подчинят на организатора си и да подкрепят правителството при гласуването.

— Единственият тъмен облак на ясния небосклон, който може да провали предвижданията — оплака се Чарлс на главния организатор — е законът за реформи в профсъюзите. Левите се мъчат да убедят социалистите, които продължават да подкрепят закона, че няма толкова важна причина, заради която да влязат в един и същи коридор с торите — профсъюзните преследвачи.

Той продължи да излага опасенията си, че ако правителството не смекчи закона за профсъюзите, може да изгуби след това при гласуването за влизането на Англия в общността.

— Алек Пимкин не помага много, като се опитва да събере около себе си колебаещите се от нашите.

— Няма никакъв шанс министър-председателят да смекчи дори и едно изречение от закона — каза главният организатор и допи джина с тоник. — Той го обеща в речта на партийната конференция. Искам да ти кажа, Чарлс, че никак няма да му харесат твоите заключения за Пимкин. Той държи на закона за профсъюзите почти толкова, колкото и на закона за Европа. — Чарлс се готвеше да протестира. — Не се оплаквам, ти свърши дяволски добра работа. Само продължавай да работиш върху тези петдесет колебаещи се. Заплашвай, увещавай, бий, подкупвай. Опитай всичко, но ги вкарай в нашия коридор, включително и Пимкин.

— Какво ще кажеш за секс? — попита Чарлс.

— Много американски филми гледаш — каза засмян главният организатор. — А и нямаме какво да предложим, освен секретарката ми.

Чарлс се върна в кабинета си и прегледа отново списъка. Показалецът му спря на буквата „П“. Излезе в коридора и се огледа в двете посоки, жертвата му я нямаше там. Провери в залата — нито следа от него. Отмина библиотеката. Няма защо да проверява там, помисли той и продължи към пушалнята, влезе и завари своя човек да си поръчва нова чаша джин.

— Алек — сърдечно се обърна той към него.

Тумбестата фигура се озърна наоколо. Ще започна с подкуп, помисли си Чарлс.

— Позволи ми да те почерпя.

— Много добре, стари приятелю — каза Пимкин и нервно оправи вратовръзката си.

— Вярно ли е това, което чувам? Щял си да гласуваш срещу закона за Европа.

 

 

Саймън се ужаси, като прочете първоначалния документ. Последствията бяха очевидни.

Намери доклада на новата комисия за границите на избирателните райони в червената кутия, за да го разгледа през почивните дни. На съвещанието в министерството се беше съгласил да го внесе в парламента колкото се може по-бързо, за да бъдат определени местата, за които ще се състезават на следващите избори. Както беше казал министърът, не трябваше да го задържа.

Саймън прочете много внимателно документа. По същество промените имаха смисъл, защото преселването на семейства от градовете в селата напоследък безспорно щеше да донесе повече места на консерваторите. Ненапразно му казаха да не бави доклада. Но как да реагира на закриването на неговия избирателен район — Ковънтри Сентръл? Ръцете му бяха вързани. Ако предложи някаква промяна, комисията с право щеше да го обвини в машинации.

Поради намаляване на градското население комисията предлагаше избирателните райони в Ковънтри да бъдат не четири, а три. Ковънтри Сентръл трябваше да изчезне, избирателите му да се разпределят между Ковънтри Уест, Ковънтри Ийст и Ковънтри Норт. Саймън разбираше, че така ще имат едно сигурно място за тяхната партия и две за лейбъристите. Никога не се бе заблуждавал колко несигурен е неговият район. Сега щеше съвсем да го загуби. Ще трябва да се мъкне из цялата страна, за да търси ново място за следващите избори и в същото време да продължава да се грижи за избирателите си от Ковънтри Сентръл. Само с едно драсване на писалката, на неговата писалка, щеше да прехвърли верността им върху друг депутат. Ако беше останал в старото министерство, щеше да се бори за запазване на четирите района.

Елизабет му съчувстваше, но го посъветва да не се тревожи, преди да е говорил със заместник-председателя на партията. Той ориентираше кандидатите към избирателни райони, за които имаше вероятност да останат свободни.

— Може да се окаже за твое добро — добави тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

— Можеш да си намериш сигурен район по-близо до Лондон.

— С моя късмет сигурно ще е несигурен и на север от Нюкасъл.

Елизабет му приготви любимото ядене и цяла вечер се опитваше да му оправи настроението. След три порции пай той си легна и заспа почти моментално. Елизабет остана будна до него до късно през нощта.

Непринуденият разговор с шефа на гинекологията непрекъснато се въртеше в главата й. Независимо че не го сподели със Саймън, тя си спомняше всяка дума на завеждащия.

— Забелязах в книгата за дежурства, че сте ползвали повече свободни дни, отколкото ви се полагат, доктор Кързлейк. Трябва да решите какво предпочитате — да бъдете лекар или съпруга на политик.

Елизабет се въртеше неспокойно в леглото, докато мислеше върху проблема, но не дойде до никакво заключение, освен да не безпокои Саймън, когато е толкова претрупан с работа.

 

 

— Тези промени с избирателните райони безпокоят ли те? — попита Луиз и вдигна поглед от вестника.

Андрю тупкаше с малка гумена топчица по главата на сина си.

— Ще му повредиш мозъка, ако продължаваш така — каза Луиз.

— Зная, но си мисля за головете, които ще вкарва — скоро ще почнем да тренираме ръгби.

Робърт заплака, когато баща му престана да си играе с него, за да отговори на майка му.

— Не, Единбург не е засегнат. Много малко се е променил броят на населението там и седемте района се запазват. Единствените чувствителни промени в Шотландия ще бъдат в Глазгоу и Хайландс.

— Това е добре — каза Луиз. — Щеше да ми е много неприятно, ако трябваше да си търсиш нов избирателен район.

— Горкият Саймън Кързлейк, ще си изгуби района и не може нищо да направи.

— Защо? — попита Луиз.

— Защото е министърът, който отговаря за закона, и ако се опита да направи нещо, ще го разпънем на кръст.

— Какво ще прави?

— Ще си търси ново място или ще убеди някой стар колега да му отстъпи мястото си.

— Не мислиш ли, че министрите лесно си намират хубаво място?

— Не непременно — каза Андрю. — Много райони не обичат да им натрапват кандидат отгоре и предпочитат да изберат някой от своите хора. А други искат да изберат човек, който няма амбиции да става министър и ще има повече време да се занимава с техните проблеми.

— Андрю, обърни внимание на опозицията.

— Какво предлагаш? — попита той.

— Да го тупкаш по глупавата му глава, иначе няма да млъкне цял ден.

— Не й обръщай внимание, Робърт. Тя ще си промени мнението, когато вкараш първия гол на Англия.

13.

Точно когато Реймънд бе решил да приключи с любовната история, Стефани започна да си оставя в неговия апартамент комплект дрехи за в съда. Независимо че бяха поели по собствени пътища след общото дело, те продължиха да се виждат два пъти седмично. Реймънд й направи резервни ключове, за да не губи време, когато има дебати, от които не можеше да отсъства.

Най-напред започна да я отбягва, но тя го откриваше. Когато все пак успяваше да се измъкне, я заварваше в апартамента. Помоли я да бъдат по-дискретни, но тя започна да го заплашва, в началото плахо, по-късно по-уверено.

Междувременно Реймънд води три големи дела. Всичките завършиха успешно и се отразиха добре на репутацията му. Чиновникът имаше задачата да не включва Стефани в тях. Единствената му грижа в момента беше как да приключи с отношенията им. Съвсем скоро си даде сметка, че е много по-трудно да се отърве от Стефани Арнолд, отколкото да я спечели.

 

 

Саймън дойде навреме за срещата със заместник-председателя на партията, който отговаряше за кандидатите, и му разкри проблема си.

— Какъв проклет късмет — каза сър Едуард Маунтджой. — Но може би ще мога да помогна. — Той отвори зелената папка пред себе си. Саймън видя, че гледа списък с имена. Отново се почувства като кандидат-студент, който се надява някой да е умрял. — Очертават се дванайсет места, които ще се овакантят след преразпределението и излизането на някои депутати в пенсия.

— Кое място бихте ми препоръчали?

— Литълхамптън.

— Къде е това? — попита Саймън.

— Това е ново място я ще ви бъде сигурно като собствения дом. Намира се в Съсекс, на границата с Хампшир. — Той разгледа прикрепената отзад карта. — Намира се до внушителния избирателен район на Чарлс Сеймор, който се запазва. Не мисля, че ще имате много конкуренти — каза сър Едуард. — Защо не поговорите с Чарлс? Той познава всички, които са свързани с вземане на решението.

— Няма ли някое друго място, което да ви изглежда обещаващо? — попита Саймън, защото усещаше, че Чарлс може да не му е особено полезен.

— Дай да видя. Не можем да залагаме само на една карта, нали? А, да — Редкорн в Нортъмбърланд. — Той отново погледна в картата. — На триста и двайсет мили от Лондон, най-близкото летище е на осемдесет мили. Мисля, че това място е само за в краен случай. Моят съвет е да поговорите с Чарлс Сеймор за Литълхамптън. Той сигурно знае каква е хавата там.

Колко лошо се изразява, помисли си Саймън. Да благодари на Бога, че не му се налага да държи речи.

— Сигурен съм, че имате право, сър Едуард — каза той.

— Комисията за следващите избори вече е съставена — продължи сър Едуард, — така че няма да се наложи да чакате дълго.

— Много ви благодаря за помощта — каза Саймън. — Бихте ли ме осведомили, ако междувременно излезе нещо.

— Разбира се, с удоволствие. Проблемът е, че ако някой от нашите депутати умре, не можете да изоставите сегашното си място, защото ще предизвикате допълнителни избори в два района. А ние не бихме желали допълнителни избори в Ковънтри Сентръл, защото ще ви обвинят в политически авантюризъм.

— Не ми напомняйте — каза Саймън.

 

 

Чарлс намали броя на противниците на Общия пазар от петдесет и девет на петдесет и един, но сега имаше работа с костелив орех, абсолютно неподатлив както на поощрения, така и на заплахи. Когато направи следващия отчет пред главния организатор, Чарлс го увери, че консерваторите, които ще гласуват срещу влизането в Общия пазар, са по-малко на брой от социалистите, които се обявяват в подкрепа на правителството. Главният организатор изглеждаше доволен, но го попита дали има напредък с Пимкин и последователите му.

— Искаш да кажеш дванайсетте дясноориентирани луди? — сърдито каза Чарлс. — Те твърдо са решили да следват Пимкин, дори и в смъртта. Опитах всичко, но са решили да гласуват срещу влизането в Европа независимо от последствията.

— Вбесяващо е, защото досадният Пимкин няма какво да губи — каза главният организатор. — Неговото място изчезва след преразпределението, а с крайните му възгледи едва ли някой ще успее да му намери район. Но дотогава ще е успял да навреди. — Главният организатор замълча. — Ако тези дванайсет се съгласят да се въздържат при гласуването, бих могъл да известя на министър-председателя сигурна победа.

— Проблемът е как да превърнем Пимкин в Юда, който да поведе дванайсетте към нашия лагер — каза Чарлс.

— Ако го постигнеш, сигурно ще успеем.

Когато се върна в кабинета си, Чарлс завари Саймън Кързлейк да го чака прав до бюрото.

— Минах при теб с надеждата да ми отделиш няколко минути — каза Саймън.

— Разбира се — отговори Чарлс, като се опитваше гласът му да звучи доброжелателно. — Заповядай, седни.

Саймън седна срещу него.

— Може би си разбрал, че моят район се закрива след преразпределението и Едуард Маунтджой ме посъветва да говоря с теб за Литълхамптън, новото място на границата с твоя район.

— Да, наистина — каза Чарлс, правейки се на изненадан. Той не беше мислил по преразпределението, защото неговият район се запазваше. Бързо се окопити. — Много хубаво, че Едуард те е насочил към мен, ще направя всичко възможно да помогна.

— Литълхамптън би било идеалното място за мен — още повече че болницата на жена ми е в Падингтън.

Чарлс повдигна изненадано вежди.

— Изглежда, не се познавате с Елизабет. Жена ми е гинеколог в „Сейнт Мери“ — обясни Саймън.

— Да, разбирам колко удобно би било. Защо не направим така, първо ще поговоря с Александър Далглиш, председателя на района, и тогава ще видим какво може да се направи.

— Добре.

— Ще му се обадя по телефона тази вечер и ще видя докъде са стигнали в подбирането на кандидати и тогава ще те осведомя за положението.

— Ще ти бъда много благодарен.

— Докато си тук, да ти дам програмата за следващата седмица. — Чарлс му подаде напечатан лист. Саймън го сгъна и го постави в джоба си. — Ще се обадя веднага щом разбера какво е положението.

Саймън си излезе зарадван и с известно чувство на вина за предубеждението си към Чарлс, който се отдалечаваше по посока на залата.

За дебатите по влизането в Общия пазар бяха отредени шест дни, най-дългото време, давано досега.

Чарлс се запъти към първите банки и зае мястото в края, за да следи изказванията. Обикновено слушаше съсредоточено, за да открие колебаещи се депутати, склонни да се присъединят към позицията на правителството, но този път не можа да прогони от главата си мисълта за Литълхамптън.

Андрю Фрейзър се изправи. Преди да потъне в своите мисли, Чарлс с удоволствие се съгласи с отметката срещу името му.

— Аз ще гласувам за влизането в Общия пазар — казваше Андрю. — Когато моята партия беше на власт, аз бях за влизането ни в Европа и сега, когато сме в опозиция, не виждам причини изведнъж рязко да променя мнението си. Принципите, които важеха преди две години, са валидни и сега. Не всеки от нас…

При тези думи Том Карсън скочи и поиска думата за реплика. Андрю седна на мястото си.

— Моят уважаем колега би ли защитил правата на селяците от Франция за сметка на интересите на овцевъдите от Нова Зеландия? — попита Карсън.

Андрю се изправи и обясни на колегата си, че той безспорно очаква гаранции за Нова Зеландия, но сега ще се разисква гласуване по принцип. Детайлите могат и би трябвало да се обсъждат в комисията. Освен това:

— Защо един противник на влизането в Общия пазар си позволява да нарече френските фермери селяци?

— Може би ти си селяк — извика Карсън от мястото си и с тези думи сам срина позицията си в защита на овцевъдите от Нова Зеландия.

Андрю не обърна внимание на подигравката и продължи да обяснява, че вярва в обединена Европа като гаранция срещу бъдеща Трета световна война. Той завърши с думите:

— Англия е писала своята история хиляда години и тя би могла да се нарича история на света. Нека с нашите гласове да решим дали нашите деца ще четат тази история, или ще продължат да я пишат.

Андрю седна, аплодиран от двете страни на залата. Докато той сядаше на мястото си, Чарлс си беше съставил план и напусна залата по време на изказването на свой колега, което обещаваше да бъде дълго, скучно и с предсказуем смисъл.

Вместо да се върне в кабинета, където едва ли щяха да го оставят на мира, той изчезна в една от телефонните кабини близо до гардероба. Провери номера в телефонното си тефтерче и започна да набира.

— Александър, обажда ти се Чарлс. Чарлс Сеймор.

— Радвам се да те чуя, Чарлс. Как си?

— Добре съм, ти как си?

— Не мога да се оплача. Какво мога да направя за зает като теб човек?

— Искам да поговорим за новия избирателен район на Съсекс. Как върви избирането на кандидат?

— Възложиха ми да направя шест предложения и да ги представя за одобрение от цялата комисия след десет дни.

— Мислил ли си да се кандидатираш самият ти?

— Много пъти — бе отговорът. — Но жена ми е против, също и банковата ми сметка. Ти имаш ли някого предвид?

— Може би ще мога да помогна. Защо не заповядаш на вечеря в началото на следващата седмица?

— С удоволствие, Чарлс.

— Радвам се, че ще се видим. Какво ще кажеш за следващия понеделник? Ще можеш ли?

— Разбира се.

— Добре, да кажем, в осем часа, на площад „Итън“ 27. — Чарлс затвори телефона и като се върна в кабинета записа срещата в бележника си.

 

 

Когато Чарлс седна на мястото си, Реймънд току-що приключваше изказването си по дебатите за Европейския съюз. Той изрази ясно становището си, че Англия трябва да остане настрана от другите шест европейски държави и да заздравява връзките вътре в Обединеното кралство, а също и с Америка. Той се съмняваше, че Англия може да поеме финансовото бреме за влизане в съюз, съществуващ от толкова дълго време. Ако страната се бе присъединила още в самото начало, може би е щяло да бъде различно. Но сега ще гласува против тази рискована и необоснована авантюра, която според него щяла да доведе само до увеличаване на безработицата. Когато той седна на мястото си, не получи одобрение, каквото получи Андрю. Още по-лошо — одобренията идваха от лявото крило на партията, която бе критикувал толкова упорито в книгата си. Чарлс постави кръстче срещу името Гулд.

Предадоха бележка на Гулд по един от служителите в парламента. В нея пишеше да се обади възможно най-бързо на председателя на адвокатската му колегия.

Реймънд излезе и отиде до най-близкия телефон. Свърза се веднага със сър Найджъл Хартуел.

— Искали сте да ви се обадя?

— Да — каза сър Найджъл. — Свободен ли сте в момента?

— Да — каза Реймънд. — Защо? Нещо спешно ли има?

— Не мога да говоря по телефона — каза сър Найджъл тайнствено.

Реймънд взе метрото от Уестминстър до Темпъл и след петнайсет минути беше в адвокатската колегия. Отиде направо в кабинета на сър Найджъл, настани се на удобен стол в ъгъла на обширното като клуб помещение и кръстоса крака. Сър Найджъл крачеше напред-назад из кабинета. Приличаше на човек, на когото предстои неприятен разговор и иска да го отхвърли.

— Реймънд, от отговорно място ми беше зададен въпросът, защо си назначен за старши адвокат. Казах, че много добре си се справил с четири дела. — На лицето на Реймънд се появи усмивка, но скоро изчезна. — Ще искам от теб да направиш нещо.

— Да направя нещо?

— Да — каза сър Найджъл. — Трябва да прекратиш тази глупава… връзка с член на колегията.

Той заобиколи Реймънд и застана пред него.

Реймънд почервеня, но преди да успее да каже нещо, председателят на колегията продължи.

— Искам да ми дадеш дума — настоя сър Найджъл, — че ще прекратиш тази връзка незабавно.

— Имаш я — обеща спокойно Реймънд.

— Не съм педант — каза Найджъл, подръпвайки нервно сакото си, — но ако искаш да имаш любовни афери, прави го по-далеч от работата, за бога, и ако послушаш съвета ми, да е далеч от парламента и Лийдс също. Светът е достатъчно голям и е пълен с жени.

Реймънд кимна с глава, не виждаше грешка в логиката на председателя на колегията. Сър Найджъл продължи, видимо затруднен.

— Имаме много неприятно дело за измама, което ще започне в понеделник. Клиентът ни е обвинен, че регистрираните от него няколко компании, специализирани в застраховка живот, не плащат предявените искове. Предполагам, че си спомняш колко шум се вдигна в пресата по случая. На госпожица Арнолд беше възложено да участва като младши адвокат. Казаха ми, че делото вероятно ще продължи няколко седмици.

— Тя ще се опита да се измъкне — мрачно се произнесе Реймънд.

— Тя вече се опита, но съвсем ясно й дадох да разбере, че ако мисли да не се заема с това дело, ще трябва да си търси друга работа.

Реймънд въздъхна облекчено.

— Благодаря — произнесе той.

— Съжалявам. Зная, че заслужаваш длъжността си, момче, но не мога да си позволя да задържам за сътрудници хора, които се излагат по такъв глупав начин. Благодаря, че ме разбра. Не бих могъл да кажа, че разговорът ми достави удоволствие.

 

 

— Имаш ли време да поговорим малко? — попита Чарлс.

— Губиш си времето, скъпи, ако искаш да промениш мнението ми по закона за Европа — каза Алек Пимкин. — Всичките дванайсет души ще гласуват против правителството. Това е окончателно.

— Не искам да обсъждам въпроса за Европа, Алек. Много по-сериозно е, отнася се лично за теб. Хайде да отидем на терасата и да пийнем по нещо.

Чарлс поръча питиетата и го поведе към далечния край на терасата. Спря, като се увери, че от това място няма да могат да ги чуват.

— Ако не е за Европа, какво е? — попита Пимкин, загледан в Темза.

— Истина ли е това, което чувам, че си губиш мястото?

Пимкин побледня и нервно заоправя връзката си.

— Тази отвратителна комисия! Глътнали са района ми и, изглежда, никой не иска да издигне кандидатурата ми.

— Какво би дал, ако ти подсигуря място до края на живота? — Пимкин погледна подозрително към Чарлс.

— Кажи-речи всичко освен живота си — допълни той с пресилена усмивка.

— Не, дотам няма да стигнем.

Пимкин си възвърна цвета на лицето.

— Каквото и да е. Можеш да разчиташ на мен, приятелю.

— Можеш ли да привлечеш съмишлениците си? — попита Чарлс.

Пимкин отново пребледня.

— Не и при гласуване в комисията — каза Чарлс, преди Пимкин да е успял да отговори. — Не при гласуване на клаузите, чак на второто четене. Можеш да убедиш последователите си да не изоставят партията в нужда, да не предизвикват излишно нови избори и неща от този сорт. Зная, че можеш да ги проагитираш, Алек.

Пимкин мълча продължително.

— Аз ти връчвам място, подплатено с пари, ти ми връчваш дванайсет гласа. Мисля, че можем да го наречем справедлива размяна.

— Какво ще кажеш, ако ги убедя да се въздържат при гласуването? — запита Пимкин.

Чарлс замълча. Види се, обмисляше предложението.

— Добре, приемам — съгласи се той, защото не бе очаквал нещо повече.

 

 

Александър Далглиш пристигна на площад „Итън“ след осем часа. Фиона го посрещна на входа и му каза, че Чарлс още не се е върнал от камарата.

— Очаквам го всеки момент — добави тя. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

Мина още половин час. Чарлс влетя вкъщи.

— Съжалявам за закъснението, Александър — извини се той, като се ръкуваше. — Мислех, че ще успея да те изпреваря. — Той целуна жена си по челото.

— Няма нищо — каза Александър. — Не бих си пожелал по-приятна компания.

— Какво ще пиеш, скъпи? — попита Фиона.

— Уиски, моля, можем ли да пристъпим веднага към вечерята? Трябва да се върна в говорилнята за гласуването в десет.

Чарлс поведе госта към столовата и го настани да седне, после отиде на мястото си под портрета на първия граф Бриджуотър от Холбайн, получен в наследство от дядо му. Фиона зае място срещу съпруга си. Почти през цялото време Чарлс разпитваше Александър какво е правил след последната им среща. Независимо че бяха прекарали като братя три години в гвардията, откакто Чарлс влезе в парламента, се виждаха рядко, освен на срещите на полка. Той не спомена нищо за повода на срещата, докато Фиона не им даде възможност, след като поднесе кафето.

— Зная, че имате много неща да си казвате, затова ви оставям сами.

— Благодаря за чудесната вечеря — каза Александър, вдигна поглед към Фиона и се усмихна.

Тя се усмихна в отговор и излезе.

— Виж, Чарлс — подхвана Александър, вдигайки папката, която беше оставил на пода до себе си. — Искам да ми кажеш мнението си.

— Продължавай, приятелю — подкани го Чарлс, доволен, че може да помогне.

— Сър Едуард Маунтджой ми изпрати доста дълъг списък на кандидати, между тях заместник-министър на вътрешните работи и двама-трима депутати, които губят местата си от преразпределянето. Кандидатурите трябва да се обсъдят. Какво ще кажеш за…

Далглиш отвори папката пред себе си, докато Чарлс му наля портвайн и му предложи пура от златна кутия, която взе от бюфета зад масата.

— Каква великолепна вещ — каза с възхищение Александър за кутията, украсена с фамилния герб и с гравирани върху капака инициали Ч. Г. С.

— Фамилна реликва — каза Чарлс. — Трябваше да я наследи брат ми Рупърт, но за мой късмет инициалите на капака съвпадат с моите.

Александър подаде обратно кутията и се върна към бележките си.

Чарлс мълчеше.

— Ще ми кажеш ли мнението си, Чарлс?

— Да.

— Какво ти е мнението за Кързлейк?

— Неофициално ли?

Далглиш кимна и замлъкна.

Чарлс пийна от портвайна.

— Много е добър — каза той.

— Говориш за Кързлейк, нали?

— Не, за портвайна. От 35-а година е. Страхувам се, че Кързлейк не е от същото качество. Трябва ли да обяснявам?

— О, не, разбрах те, но все пак съжалявам за Кързлейк. От написаното заключаваш, че е много добър.

— Едно е на хартия, съвсем друго е да ти бъде депутат двайсет години. Трябва ти човек, на когото да можеш да разчиташ. И съпругата му, както разбирам, никой не я е виждал в избирателния район. — Той се намръщи. — Мисля, че започнах да прекалявам.

— Не, не — каза Александър. — Получих представа. Следва Норман Ламонт.

— Първокласен, но страхувам се, че вече е избран за Кингтън — каза Чарлс.

Далглиш погледна папката си.

— Добре, какво ще кажеш за Пимкин?

— Бяхме заедно в колежа „Итън“. Държанието му не е в негова полза, както обичаше да се изразява баба ми, но е много разбран мъж и всеотдаен към избирателите си, това мога да кажа за него.

— Значи го препоръчаш?

— На твое място веднага го взимам, преди да ме е изпреварил някой друг.

— Толкова ли е популярен? — попита Александър. — Благодаря за съвета. Жалко за Кързлейк.

— Всичко това е само между нас — предупреди го Чарлс.

— Разбира се. Нито дума. Можеш да разчиташ на мен.

— Харесва ли ти пурата?

— Превъзходна е — каза Александър, — твоите преценки винаги ги бива. Човек като погледне Фиона, и веднага го разбира.

Чарлс се усмихна.

Голяма част от останалите имена, които Далглиш прочете, бяха или неизвестни, или неподходящи, или лесни за отхвърляне. Малко преди десет часа Александър си тръгна и Фиона попита Чарлс дали разговорът е резултатен.

— Да, мисля, че намерихме подходящ човек — беше отговорът.

 

 

Реймънд смени бравата на апартамента си още същия следобед. Излезе му по-скъпо, отколкото предполагаше, а и дърводелецът му поиска предплата.

Той се подсмихна, когато слагаше парите в джоба си.

— Правя състояние с тази работа, началник, повярвай ми. Поне един джентълмен на ден, винаги плащане в брой, без фактура. Ако не е жената, мога да изкарвам по един месец в Ибиза.

Реймънд се развесели, като си го представи. Погледна часовника и видя, че ще успее да вземе влака в седем и десет от Кингс Крос и да пристигне в десет часа в Лийдс.

 

 

Александър Далглиш телефонира на Чарлс след седмица. Каза му, че Пимкин е избран за кандидат, а Кързлейк е отхвърлен.

— Пимкин не се представи много добре пред комисията на интервюто.

— Сигурен съм — каза Чарлс. — Нали те предупредих. Външно не вдъхва доверие и от време на време го причисляват към дясноориентираните. Иначе няма грешка, разчитай на мен.

— Нямам друг избор, Чарлс, като отхвърлихме Кързлейк, отстранихме единствения му истински конкурент.

Чарлс затвори телефона и набра Министерството на вътрешните работи.

— Саймън Кързлейк, ако обичате?

— От чие име, моля?

— Чарлс Сеймор от канцеларията на главния организатор. — Веднага го свързаха.

— Саймън, Чарлс е на телефона. Исках да те поставя в течение на нещата за Литълхамптън.

— Много благодаря — каза Саймън.

— За съжаление нищо добро. Оказа се, че председателят иска да се кандидатира. Прави така, че комисията да интервюира само идиоти.

— Защо мислиш така?

— Видях списъка и Пимкин е единственият постоянен член на парламента, когото имат предвид.

— Не мога да го повярвам.

— И аз бях шокиран. Опитах се да настоявам за теб, но напразно. Не харесват отношението ти към смъртните присъди. Въпреки всичко мисля, че няма да имаш проблем да си намериш друго място.

— Надявам се, Чарлс, благодаря за усилията.

— Няма нищо. Обаждай се за всяко място, което излезе. Имам много приятели из цялата страна.

— Благодаря, Чарлс. Би ли се съгласил двамата да отсъстваме и да не гласуваме идния четвъртък?

 

 

Два дни по-късно Алек Пимкин бе поканен за разговор от консерваторите в Литълхамптън във връзка с подбиране на кандидат за новия район.

— Как да ти се отблагодаря? — попита той, като се срещнаха с Чарлс в един бар.

— Като си удържиш думата — и я потвърдиш писмено — отговори Чарлс.

— Какво искаш да кажеш?

— Да напишеш писмо до главния организатор, че си променил мнението си за влизането в Европа и с твоите дванайсет последователи се въздържите да гласувате в четвъртък.

Пимкин го погледна нахално.

— И какво ще стане, ако не ти играя по гайдата, скъпи?

— Още не си получил мястото, Алек. Мога да се обадя на Александър Далглиш и да му разкажа как се изложи с онова хубаво момче от Оксфорд.

Три дни по-късно главният организатор получи писмо от Пимкин. Той веднага осведоми Чарлс.

— Браво, Чарлс. Успя там, където всички се провалихме.

— Въпрос на лоялност — каза Чарлс. — Пимкин трябваше най-накрая да го разбере.

Последния ден от дебатите за влизане в Европа министър-председателят произнесе вълнуваща реч. Той се изправи, съпровождан от аплодисментите на двете страни. В десет часа депутатите се разделиха и гласуваха за влизане в Европа с мнозинство от 112 гласа. Шейсет и девет лейбъристи начело с Рой Дженкинс помогнаха да се получи това мнозинство.

Реймънд Гулд гласува против, поддържайки позицията. Андрю Фрейзър се присъедини към Саймън Кързлейк и Чарлс Сеймор в коридора на гласуващите с „да“. Алек Пимкин и неговите дванайсет съмишленици останаха по местата си в камарата, докато траеше гласуването.

Когато чу председателят да обявява крайния резултат, Чарлс тържествуваше, независимо че предстоеше разглеждане на въпроса в комисия. Имаше стотици клаузи и всяка от тях можеше да превърне закона във фарс. Въпреки всичко бе спечелил първия кръг.

Десет дни по-късно Алек Пимкин победи двамата си съперници — млад консерватор, току-що завършил Кеймбридж, и съветничка от местната община, и стана кандидат на консервативната партия в Литълхамптън.

14.

Андрю прегледа делото още веднъж и реши сам да направи разследване. Твърде много избиратели проявяваха склонност да лъжат в приемните му часове, така както лъжеха като свидетели в съда.

Робърт се опитваше да се покатери на коленете му. Андрю му помогна, вдигна го и след това се опита да се съсредоточи върху делото.

— Кажи на чия страна си? — попита Андрю, когато синът му олигави току-що написаните страници. Той спря да пише и го потупа по задничето.

— Уф! — каза той, поставяйки папката на пода до себе си. Няколко минути по-късно майка му го преоблече и го изведе на разходка.

— Синът ти изглежда не гори от желание да ми помогне да отърва един невинен — извика Андрю през рамо.

Той отново се наведе над папката с документите по делото. Нещо в тях го караше да се съмнява… Андрю набра номера на прокурора. Имаше само един човек, който можеше да съкрати работата му наполовина само с едно изречение.

— Добро утро, господин Фрейзър, какво мога да направя за вас, сър?

Андрю се усмихна. Ангъс Синклер беше връстник на баща му и познаваше Андрю от малък, но когато беше в кабинета си, се отнасяше с всички, без изключение, като с непознати.

— Дори жена си нарича госпожо Синклер, когато му се обади в кабинета — забеляза веднъж баща му.

Андрю се включи в играта.

— Добро утро, господин Синклер. Имам нужда от съвета ви като прокурор.

— Винаги се радвам, когато мога да помогна, сър.

— Бих искал да поговоря неофициално с вас по делото с Пади О’Халоран. Спомняте ли си го?

— Разбира се, всички от този кабинет го помнят.

— Чудесно — каза Андрю. — Тогава имате представа колко много можете да ми помогнете за това дело.

— Благодаря, сър. — Гърленото „р“, макар и леко, се долавяше по телефона.

— Няколко мои избиратели, на които мога да разчитам колкото на топчето на рулетка, твърдят, че О’Халоран е лъжливо обвинен за банковия обир на улица „Принсес“ миналата година. Те не отказват, че има криминални наклонности — Андрю би се засмял, ако не говореше с Ангъс Синклер, — но казват, че не е напускал бар „Сър Уолтър Скот“ по време на обира. Единственото, за което ви моля, е да потвърдите, че О’Халоран е виновен, и аз ще прекратя разследването. Ако не кажете нищо, ще продължа.

Андрю почака, но не получи отговор.

— Благодаря, господин Синклер — каза Андрю, независимо че беше сигурен, че няма да измъкне отговор. Не можа да се стърпи и добави. — Без съмнение ще се видим в клуба през уикенда.

Мълчанието продължи.

— Довиждане, господин Синклер.

— Довиждане, господин Фрейзър.

Андрю се облегна на стола. Предстоеше му дълго и мъчително разследване. Той започна с разпит на всички свидетели, които бяха потвърдили алибито на О’Халоран. След като разпита първите осем, той с неохота заключи, че не би могъл да вярва на нито един от тях. Всеки път, когато се изправяше пред някой от приятелите на О’Халоран, изразът „за чаша бира“ изникваше в съзнанието му. Дойде време да говори с притежателя на бара.

— Не мога да съм абсолютно сигурен, господин Фрейзър, но мисля, че беше тук. Работата е там, че О’Халоран идваше тук почти всяка вечер. Трудно е да се каже със сигурност.

— Можете ли да ми посочите някой, който да си спомни със сигурност? Някой на когото бихте доверили касата с парите си?

— Това значи да си играя с късмета, господин Фрейзър.

Съдържателят помисли известно време.

— Всъщност има една възрастна жена, госпожа Блоксам — отговори накрая той, прехвърляйки салфетката през рамо. — Тя всяка вечер седи ей в онзи ъгъл. — Той посочи малка кръгла масичка, на която едва биха се побрали двама души. — Ако тя ви каже, че е бил тук, значи е бил.

Андрю го попита къде живее тази госпожа Блоксам и тогава с надеждата да я намери у дома, тръгна към „Мафекинг“ 43. Андрю бавно заобиколи групата момчета, които играеха футбол на средата на улицата. Изкачи няколко разбити стъпала и почука на вратата на номер четирийсет и три.

— Да не би пак да има избори, господин Фрейзър? — попита с невярващ глас старата дама, като надзърна през отвора на пощата.

— Не, няма нищо общо с политиката, госпожо Блоксам — каза Андрю, навеждайки се. — Дойдох да ви помоля за съдействие по личен въпрос.

— Личен въпрос? По-добре влезте вътре, да не стоим на студено — и тя отвори вратата. — В коридора става страшно течение.

Андрю последва старата дама през мръсния коридор до стаята, в която беше по-студено, отколкото навън. Нямаше никакви украшения освен разпятие, поставено на тясна полица под изображението на Света Богородица. Госпожа Блоксам посочи на Андрю дървен стол до масата. Тя отпусна тежкото си тяло в старо кресло. То изскърца под тежестта й, на пода се поръси конски чоп. Андрю се загледа внимателно в старицата. Беше наметната с вехт шал, роклята й също беше доста износена. Щом седна, изхлузи платнените си пантофи.

— Болят ли ви краката? — попита той.

— Докторите, изглежда, не могат да си обяснят подуването — обясни тя без горчивина в гласа.

Андрю се наведе към масата и забеляза, че е изискана мебел, чужда на останалите вещи. Беше възхитен от изработката. Госпожа Блоксам забеляза, че той се любува на масата.

— Моят прадядо я подарил на прабаба ми в деня на сватбата им, господин Фрейзър.

— Великолепна изработка — каза Андрю.

Тя, изглежда, не чу, защото каза само:

— Какво мога да направя за вас, сър?

За втори път през този ден възрастен човек се обръщаше към него така.

Андрю пак разкри проблема си по делото срещу О’Халоран. Госпожа Блоксам внимателно го изслуша, леко наведена към него и поставила ръцете на ушите си във форма на фуния, за да е сигурна, че ще чуе всяка дума.

— Този О’Халоран е лош човек — каза тя. — Не може да му се вярва. Света Богородица трябва да е много милостива, ако пуска такива като него на небето. — Андрю се усмихна. — Не че очаквам да срещна и много политици там — добави тя, усмихвайки се с беззъбата си уста.

— Възможно ли е О’Халоран да е бил там този петък вечер, както твърдят приятелите му?

— Колкото до това, наистина беше там — каза госпожа Блоксам. — По този въпрос няма съмнение. Видях го със собствените си очи.

— Как можете да сте толкова сигурна?

— Разля бира върху най-хубавата ми рокля и аз знаех, че нещо лошо ще ми се случи, защото беше тринайсети и при това петък. Няма да му го простя. Още не мога да махна петното, независимо какво ни обещават на кутиите с перилни препарати.

— Защо не отидохте веднага в полицията?

— Защото никой не ме е молил — призна простодушно тя. — Отдавна бяха по петите му и все не успяваха да го спипат.

Андрю свърши с писането и се изправи, за да си върви. Госпожа Блоксам се изправи и от креслото пак се посипа пълнеж. Те вървяха заедно до изхода.

— Съжалявам, че не можах да ви предложа чай, но съм без пари в момента — каза тя. — Ако бяхте дошли не днес, а утре, всичко щеше да бъде наред.

Андрю се спря на изхода.

— Утре получавам пенсията си — отговори тя на незададения въпрос.

 

 

Елизабет употреби доста време, за да си намери заместник и да придружи съпруга си за интервюто в Редкорн, което местната и националната преса превърнаха в сензация. Пак оставиха децата си на гледачка. Елизабет се облече в най-хубавия, по нейните думи, консервативен тоалет. Бледосин костюм с тъмносиня яка, която скриваше всичко, и пола до под коленете.

Пътуването от Кингс Крос до Нюкасъл продължи три часа и двадесет минути с така наречения „експрес“. Най-накрая Саймън успя да навакса с писмената работа, която беше натъпкал в червената кутия. Държавните служители, отбеляза той, рядко дават възможност на политиците да се занимават с политика. Нямаше да са доволни, ако знаят, че е изгубил цял час в четене на „Редкорн Нюз“.

В Нюкасъл ги посрещна съпругата на касиера на асоциацията, която доброволно бе предложила да придружи министъра и съпругата му до района, за да е сигурно, че ще стигнат навреме за срещата.

— Много мило от ваша страна — каза Елизабет, втренчена в превозното средство, с което щяха да пропътуват останалите четирийсет мили.

Античният мини остин употреби още час и половина по виещия се второстепенен път, за да ги докара до целта на пътуването, а жената на касиера не млъкна през цялото време. Когато се изхлузиха от колата в търговския център на Редкорн, Саймън и Елизабет се чувстваха физически и психически изтощени.

Съпругата на касиера ги заведе в щаба на избирателната колегия и ги представи на пълномощника.

— Благодаря, че дойдохте — каза той. — Отвратително пътуване, нали?

Елизабет не намери сили да му отрече. Този път не направи никакъв коментар, защото знаеше, че това е най-добрият шанс за връщане на Саймън в парламента, и тя трябва да положи всякакви усилия, за да го подкрепи. Въпреки това я ужасяваше мисълта, че съпругът й трябва да пътува два пъти месечно и да се виждат по-рядко, отколкото досега. Не й се мислеше за това, че децата също щяха да бъдат лишени от баща по-дълго време.

— Сега процедурата е такава — започна пълномощникът, — първо ще интервюираме шест потенциални кандидати и вие ще минете последен. — Той намигна хитро.

Саймън и Елизабет се усмихнаха неуверено.

— Страхувам се, че ще отнеме най-малко час, ще имате време да се разходите и да поразгледате наоколо.

Саймън се зарадва, че ще има възможност да се поразкърши и да види отблизо Редкорн. Двамата с Елизабет бавно обходиха търговския център, възхищаваха се на архитектурата от времето на кралица Елизабет, по чудо оцеляла и успяла да надживее безотговорни и алчни градски архитекти. Те дори изкачиха хълма, за да погледнат отгоре великолепната черква, извисена насред града.

Когато се връщаше покрай магазините на централната улица, Саймън кимаше с глава на местните хора, които успяваха да го разпознаят.

— Изглежда, доста хора те познават — каза Елизабет и тогава видяха стойката за вестници пред местната вестникарска агенция. Поседяха на пейка на търговския площад и прочетоха уводната статия с голям портрет на Саймън.

„Вероятният депутат на Редкорн“ — гласеше заглавието, отпечатано с големи букви.

Пишеше, че се очаква Саймън да е сигурният кандидат, но Бил Травърс, местен фермер и председател на областната община през миналата година, също има изключително голям шанс.

Саймън почувства, че му се гади. Това му напомни деня, в който го интервюираха в Ковънтри Сентръл преди близо осем години; фактът, че сега беше министър не го правеше по-малко нервен.

Когато се върнаха в избирателната колегия им казаха, че са минали двама кандидати, а третият още не е излязъл. Разходиха се отново из града, този път още по-бавно. Търговците вече спускаха рулетките на магазините и обръщаха табелките на обратната им страна: „Затворено“.

— Какъв приятен град — каза Саймън, за да разбере мнението на жена си.

— И хората изглеждат много по-любезни в сравнение с Лондон — допълни тя.

Саймън се усмихна и тръгнаха към главната квартира на партията. Когато се разминаваха с хората, те ги поздравяваха с „добър вечер“ — мили хора, които Саймън с гордост би представял. Колкото и бавно да вървяха, не можеха да удължат разходката си повече от трийсет минути.

Когато провериха за трети път, от стаята за интервю излизаше четвъртият кандидат. Изглеждаше с понижено самочувствие.

— Няма да чакате още много — увери ги пълномощникът.

Но минаха още четирийсет минути и те чуха силни ръкопляскания. Излезе мъж във вълнено сако и кафяви панталони. Той също не изглеждаше много доволен.

Въведоха Саймън и Елизабет в стаята. Присъстващите станаха на крака. Министри на кралицата не посещаваха често Редкорн.

Саймън изчака Елизабет да седне първа и тогава седна в центъра на стаята с лице към комисията. Той прецени, че вероятно имаше петдесет души и всички бяха вторачили очи в него, които излъчваха само любопитство, никаква нападателност. Огледа загрубелите лица. Повечето от жените и мъжете бяха облечени във вълнени костюми. В своя костюм на райета Саймън се чувстваше малко не на място.

— А сега — започна председателят — казваме добре дошъл на достопочтения Саймън Кързлейк.

Саймън се усмихна на грешката, която толкова хора правеха, като смятаха, че всички министри автоматично са членове на личния съвет на кралицата и съответно са носители на титлата „достопочтен“, вместо на обикновеното „почетен“ — и то само когато са в парламента.

— Господин Кързлейк ще направи своето изложение и след това ще бъде любезен да отговаря на въпроси — добави председателят.

Саймън сметна, че се е представил добре, но дори няколкото добре подбрани остроумия не можаха да получат нищо повече от леки усмивки, а сериозните му коментари не предизвикаха особена реакция. Това не бяха хора, склонни да показват чувства. Когато свърши, той се премести. Последваха умерени ръкопляскания и шушукане.

— Сега министърът ще отговаря на въпроси — каза председателят.

— Какво е отношението ви към смъртната присъда чрез обесване — попита намръщена възрастна дама в сив костюм, седнала на първия ред.

Саймън изложи причините, поради които е убеден противник на смъртното наказание. Лицето на жената не промени израза си и Саймън си помисли колко по-щастлива щеше да е с Рони Недъркоут като неин депутат.

Мъж във вехто сако го попита:

— Какво мислите, господин Кързлейк, за субсидиите на фермерите тази година?

— Добри за птицевъдството, малки за говедовъдството и бедствени за свиневъдството. Или поне това е, което прочетох вчера във „Фармъс Уикли“.

Някои от присъстващите за първи път се засмяха.

— Не ми се е налагало да зная много за фермерството в Ковънтри Сентръл, но ако имам късмет да ме изберете в Редкорн, ще се опитам бързо да наваксам и с ваша помощ, надявам се, ще мога да решавам проблемите на фермерите.

Няколко души кимнаха одобрително.

— Госпожица Пентикост, председателка на женския съюз, има думата.

Представи се висока стара мома, която се опитваше да срещне погледа на председателя.

— Ще ми разрешите ли да задам въпрос на госпожа Кързлейк? Ако съпругът ви получи това място, ще дойдете ли да живеете в Нортъмбърланд?

Елизабет ненавиждаше въпроса, защото, ако Саймън получи мястото, ще очакват от нея да напусне работата си в болницата.

Саймън се обърна и погледна жена си.

— Не — отговори тя директно. — Аз съм лекар в болницата „Сейнт Мери“ в Падингтън, подкрепям кариерата на съпруга си, но и аз като Маргарет Тачър смятам, че жените също имат право на добро образование и на шанс да използват квалификацията си по най-добър начин.

Последваха ръкопляскания и Саймън се усмихна на жена си.

Следващият въпрос се отнасяше до участието в Европа и Саймън обясни откровено причините, поради които е подкрепил министър-председателя в желанието му да види Англия като част от Общия пазар.

Саймън продължи да отговаря на въпроси от отношението му към реформите в профсъюзите до насилието, показвано по телевизията. Най-после председателят попита:

— Има ли други въпроси?

Последва дълго мълчание и когато се готвеше да благодари на Саймън, намръщената жена от първия ред, без да й е дадена думата, попита какво е мнението на господин Кързлейк за абортите.

— От морална гледна точка аз съм против — каза Саймън. — По времето, когато действаше законът за забрана на абортите, много от нас вярваха, че той ще намали броя на разводите. Оказа се, че сме грешили, разводите нараснаха четири пъти. Независимо от това, в случаи на изнасилване или страх от физически или психически травми аз подкрепям медицинските препоръки — добави той.

Стиснатите й устни се отпуснаха.

— Благодаря ви — каза председателят. — Благодаря ви, че ни отделихте толкова много от времето си. Ако обичате, почакайте с госпожа Кързлейк отвън.

Саймън и Елизабет се присъединиха към другите кандидати, техните съпруги и пълномощника в малка неугледна стая на гърба на сградата. Едва когато видяха наполовина опразнената маса, се сетиха, че нищо не са яли, и довършиха каквото беше останало от сандвичите и студените кифли.

— Каква е следващата процедура? — запита Саймън със залък в устата.

— Нищо необичайно. Ще има дискусия, ще дадат възможност всеки да си каже мнението и тогава ще гласуват. Ще приключи след двайсетина минути.

Елизабет погледна часовника си, беше седем часът, а последният влак беше в девет и петнайсет.

— Значи спокойно ще стигнем за влака — каза Саймън.

Един час по-късно пълномощникът посъветва всички кандидати, които живеят далече и предпочитат да отпочинат, да си ангажират място в хотела отсреща.

Като се огледа наоколо, Саймън разбра, че всички вече са го направили.

— Ти по-добре стой тук, може да им потрябваш — каза Елизабет. — Аз ще отида да ангажирам стая и ще се обадя да разбера какво правят децата.

— Вероятно са изяли вече детегледачката — каза Саймън.

Елизабет се усмихна и се измъкна, за да направи резервация.

Саймън отвори червената кутия и се опита да свърши някаква работа. Мъжът, който приличаше на фермер, се приближи и се представи.

— Аз съм Бил Травърс, председателят на новия район — започна той. — Искам само да кажа, че можете да разчитате на пълната ми подкрепа, ако комисията избере вас.

— Благодаря ви — каза Саймън.

— Надявах се да представям този район като дядо си. Но ще се отнеса с разбиране, ако Редкорн предпочете мъж, достоен за правителството, пред някой, който би бил щастлив да остане цял живот при бекбенчерите.

Саймън беше трогнат от доброжелателното отношение на конкурента си и искаше да му отговори с топли думи, но Травърс добави бързо:

— Простете, няма да ангажирам повече вниманието ви. Виждам — той погледна надолу към червената кутия, — че имате да наваксвате.

Саймън се почувства виновен, като видя, че мъжът побърза да се отдалечи. Елизабет се върна след няколко минути и се поусмихна:

— Единствената стая, която беше останала, е по-малка от тази на Питър, гледа към главната улица и е шумна.

— Поне няма деца, които да казват „гладни сме“ — каза той и я погали по ръката.

Минаваше девет часа, когато председателят излезе и помоли кандидатите за внимание.

— Комисията ви благодари, че се съгласихте да се подложите на такива изпитания. Беше много трудно да решим нещо, което, надяваме се, няма да дискутираме следващите двайсет години. — Той замълча. — Комисията избра господин Бил Травърс да се бори за мястото на Редкорн в следващите избори.

С едно изречение всичко свърши. Гърлото на Саймън пресъхна.

Двамата с Елизабет не можаха да спят добре в малката хотелска стаичка. Не ги утеши много фактът, че резултатът от гласуването бил двадесет и пет срещу двадесет и три.

— Не мисля, че госпожица Пентикост ме хареса — каза Елизабет с чувство за вина. — Ако бях казала, че ще живея в избирателния район, щяха да ти предложат мястото.

— Съмнявам се — каза Саймън. — При всички положения няма смисъл да се съгласяваш с условията им при интервюто и след това да ги измамиш. По мое мнение Редкорн направи правилния избор.

Елизабет се усмихна, доволна от думите на съпруга си.

— Ще има и други места — каза Саймън, но разбираше колко малко време остава. — Ще видиш.

Елизабет се молеше наистина да е така и на следващото интервю избирателите да не я поставят пред дилемата, която досега успяваше да избегне.

 

 

Във вторник, на втората седмица след Великден, Реймънд получи копринената мантия и стана съветник на кралицата. По този повод Джойс направи едно от периодичните си посещения на Лондон. Тя реши, че това е удобен повод да направи покупки от „Харви Никълс“. Тя си спомни първото посещение в магазина преди много години, когато трябваше да придружи съпруга си на срещата с министър-председателя. Реймънд напредна толкова много оттогава, но техните отношения не бяха такива, за каквито бе мечтала. Тя беше изоставила надеждата да стане майка, но продължаваше да се стреми да бъде добра съпруга. Не можеше да не мисли колко по-добре изглежда за разлика от нея Реймънд сега, на средна възраст, и се страхуваше.

Джойс с удоволствие гледа официалната церемония. Произнасяха латински думи, които тя не разбираше. Изведнъж съпругът й стана Реймънд Гулд, КС. ЧП. (кралски съветник, член на парламента).

Тя и Реймънд пристигнаха късно на тържеството в адвокатската колегия. Всички се бяха отзовали на празненството в чест на съпруга й. Реймънд се чувстваше изпълнен с енергия. Разговаряше с шефа на обслужващия персонал, когато сър Найджъл му подаде чаша шампанско. След това видя позната физиономия до камината и си спомни, че делото в Манчестър беше свършило. Той обиколи стаята и поговори с всички с изключение на Стефани Арнолд. С ужас видя, че се представя на жена му. Всеки път, когато поглеждаше нататък, виждаше, че разговарят оживено.

— Дами и господа — каза сър Найджъл, чукайки по масата за тишина. — Ние винаги се гордеем, когато някой от нашата колегия получи копринената мантия. То е признание не само за адвоката, но и за колегията. А когато е за най-младия колега, още ненавършил четирийсет, достойнството е още по-голямо. Всички, разбира се, знаете, че Реймънд служи и на друго място, на което очакваме да завоюва още по-големи успехи. Бих искал да добавя накрая, че много се радваме на компанията на съпругата му тази вечер. Дами и господа — завърши той, — тостът тази вечер е за кралския съветник Реймънд Гулд.

— За кралския съветник Реймънд Гулд — викнаха всички в хор, а след това: „Да отговори, да отговори!“.

— Искам да благодаря на всички, които направиха това възможно — започна Реймънд. — На моя ръководител, на моя директор, на знаменитите колеги и, разбира се, да не забравя престъпниците, без които нямаше да мога да упражнявам професията си. Накрая — каза той — тези, които искат да ме видят по-скоро извън колегията, съветвам ги да работят неуморимо за връщането на лейбъристите на власт при следващите избори. Благодаря ви.

Ръкоплясканията бяха продължителни и искрени. На много от колегите му им направи впечатление, че напоследък държанието му беше станало съвсем непринудено. Като идваха при него, за да го поздравят, той следеше с поглед как Стефани и Джойс продължаваха разговора си. Подадоха му нова чаша шампанско и един сериозен млад колега на име Патрик Монтагю, дошъл наскоро в колегията от Бристол, дойде и го заговори. Независимо че Монтагю беше от няколко седмици при тях, Реймънд още не беше разговарял с него. Той, изглежда, имаше доста ясен поглед върху криминалното право и промените, които трябваше да се направят в него. За първи път в живота си почувства, че не е вече млад. Изведнъж жена му и Стефани застанаха до него.

— Здравей, Реймънд.

— Здравей, Стефани — отговори той и погледна към жена си. — Познавате ли се с Патрик Монтагю? — попита машинално той.

Тримата се разсмяха.

— Какво смешно има? — попита Реймънд.

— Ти понякога ме учудваш, Реймънд — каза Джойс. — Не знаеш ли, че Стефани и Патрик са сгодени?

15.

— Със или без държавни служители? — попита Саймън, когато Андрю влезе в кабинета му.

— Без, ако обичаш.

— Добре — каза Саймън и натисна бутон на апарата за вътрешна връзка. — Не искам да ме безпокоят, докато съм с господин Фрейзър — каза той и посочи удобно кресло в ъгъла на кабинета. — Елизабет ми поръча тази сутрин да попитам как е Робърт.

— Следващия месец ще празнуваме втория му рожден ден; над нормата на тегло — отговори Андрю. — Докъде стигна с търсенето на място за следващите избори?

— Доникъде. Трите нови района дори не ми предложиха интервю. Изобщо не мога да си го обясня, освен ако нямат местни хора предвид.

— Все още има време. Сигурно дотогава ще си намериш място.

— Може и да не намеря, ако министър-председателят реши да направи обиколка из страната, за да провери позициите си спрямо профсъюзите.

Влезе млада жена с две кафета, постави ги на ниска сервизна масичка и излезе.

— Имаше ли време да погледнеш папката? — продължи Андрю.

— Да. Прегледах я миналата вечер между домашното на Питър и поправката на кораба на Майкъл.

— И как се справи? — попита Андрю.

— Не много добре. Не мога да се оправям с математиката, която учат, а мачтата на кораба падна, когато Елизабет го пусна във ваната.

Андрю се засмя.

— Изглежда, имаш съдебен прецедент — каза сериозно Саймън.

— Да — каза Андрю. — Исках да говоря с теб насаме, защото смятам, че нито един от нас не може да извлече политически дивиденти от това дело. Нямам намерение да поставям в неудобно положение министерството ти, а в интерес на моите избиратели е да си сътрудничим учтиво.

— Благодаря — каза Саймън. — И така, оттук нататък какъв е проблемът?

— Имам намерение да поискам от твоето министерство да ми разреши едно разследване. Ако то доведе до същото заключение, каквото предполагам, ще очаквам да наредиш преразглеждане на делото.

Саймън се поколеба.

— Ами ако разследването не потвърди очакванията ти, ще се съгласиш ли да няма репресии срещу Министерство на вътрешните работи?

— Давам ти дума.

— Мога ли да повикам вече държавните служители?

— Да, моля.

Саймън се върна на бюрото си и натисна бутон от уредбата. Почти моментално влязоха трима служители в почти еднакви костюми, бели ризи с колосани яки и дискретни връзки. Трудно би било да ги разпознае човек.

— Господин Фрейзър — започна Саймън — моли да му се разреши…

 

 

— Можеш ли да обясниш защо Саймън Кързлейк пропусна гласуването вчера?

Чарлс погледна главния организатор на масата срещу него.

— Не, не мога — каза той. — Раздадох седмичната програма на всички членове от моята група.

— Защо се е получило така?

— Мисля, че горкият човек губи много време в търсене на избирателен район за следващите избори.

— Това не е извинение — каза главният организатор. — Задълженията в парламента са на първо място, всеки депутат го знае. Той пропусна гласуването на важна клауза от закона за Европа миналия четвъртък, когато всички от твоята група проявяваха благонадеждност. Знаеш, че почти за всяка клауза мнозинството ни ще се брои с единици. Изглежда, се налага аз да поговоря с него?

— Не, не — каза Чарлс, страхувайки се да не прозвучи много настоятелно. — Мисля, че е мое задължение. Аз ще говоря с него и това няма да се повтори.

— Добре, Чарлс, щом искаш така. Слава богу, скоро ще свърши, но и занапред трябва да внимаваме за всяка клауза. Лейбъристите знаят много добре, че ако ни провалят на ключова клауза, могат да объркат закона и ако загубим с един глас такава клауза, ще отрежа главата на Кързлейк или на този, който е виновен.

— Ще го накарам да разбере положението — каза Чарлс.

— Как реагира Фиона на всички твои закъснения? — попита той, след като се поуспокои малко.

— Много добре, като се има предвид в какви късни часове се прибирам. Сега, като ми го споменавате, осъзнавам, че никога не се е държала по-добре.

— Не бих могъл да кажа същото за жена си, непрекъснато се оплаква от „детските глупости“, както нарича продължителните ни заседания. Обещах за компенсация да я заведа в Уест Индийс тази зима. Добре, оставям те тогава да се оправяш с Кързлейк. Бъди твърд, Чарлс. Не забравяй, че на този етап не можем да губим нито един глас.

 

 

— Норман Едуардс? — повтори Реймънд невярващ. — Генералният секретар на профсъюза на шофьорите?

— Да — каза Фред Паджет, изправяйки се зад бюрото.

— Но той изгори на клада книгата ми „Пълна трудова заетост на всяка цена?“, и то в присъствие на всички журналисти, до които успя да се добере.

— Зная — каза Фред, връщайки папката в кантонерката. — Аз съм само твой агент, не мога да обяснявам човешките мистерии.

— Кога иска да ме види?

— Колкото може по-скоро.

— Покани го да дойде у дома около шест часа.

Реймънд имаше тежък приемен ден в събота сутринта и поради редовното нападение на марсианците можа само набързо да хапне сандвич в бара, преди да се отдаде на любимото си развлечение. Този път „Лийдс“ играеше срещу „Ливърпул“. Всяка втора седмица Реймънд насърчаваше местния футболен отбор, седнал в директорската ложа, да се покаже пред избирателите. По-късно, когато се срещна с момчетата в съблекалнята, откри, че неусетно им е заговорил с йоркширски акцент, без никаква прилика с начина, по който се обръщаше към съдиите през седмицата.

„Лийдс“ спечели с три на два и Реймънд се почерпи с директорите в заседателната зала. Той беше толкова възбуден по повод една странична засада, при която за малко не загубиха точка, че едва не забрави за срещата с Норман Едуардс.

Когато се върна вкъщи, намери Джойс в градината да показва първите кокичета на профсъюзния лидер.

— Съжалявам за закъснението — извика той. — Бях на мача.

— Кой спечели? — попита Едуардс.

— „Лийдс“, разбира се, с три на два.

— По дяволите — каза Норман, акцентът му не оставяше съмнение, че е прекарал много нощи извън Ливърпул.

— Влизай да пием по бира — каза Реймънд.

— Предпочитам водка.

Двамата влязоха вътре. Джойс остана да се занимава в градината.

— Добре — каза Реймънд, наливайки водка „Смирноф“ на госта си. — Защо измина толкова път от Ливърпул, щом не е било заради мача? Вероятно искаш екземпляр от книгата ми с автограф за следващата клада.

— Не започвай кавга, Рей. Пропътувах толкова път, защото имам нужда от помощта ти, в това е цялата работа.

— Целият съм в слух — каза Реймънд.

— Вчера имахме заседание и един от братята забеляза един член от закона за Общия пазар, който може да ни остави без работа.

Норман подаде копие от закона на Реймънд с въпросния член, отбелязан с червено. Той даваше възможност на министъра да променя транспортните разходи и наредби и да ги представя пред парламента като законно установени и неподлежащи на промяна.

— Ако този член мине през парламента, моите хора здравата ще загазят.

— Защо? — попита Реймънд.

— Защото проклетите французи много добре знаят, че ни дели Ламанша, и ако законът принуждава моите момчета да преспиват по една нощ от двете страни на канала, единствено хотелиерите ще имат полза от това.

— Каква е скритата картинка? — попита Реймънд.

— Те искат ние да разтоварваме на нашия бряг и те да го прекарват на другия.

— Няма ли да е същото, когато те прекарват стока за нас?

— Не, техните разстояния са много по-дълги и при всички положения трябва да преспиват, да не говорим, че съотношението е осем към едно в тяхна полза. Това е дяволски подло.

Реймънд изучаваше текста подробно, а Норман си доливаше водка.

— Този член не ви забранява да преминавате отсреща на следващия ден.

— И колко ще се увеличат разходите от тези престои? — попита Реймънд.

— Достатъчно, за да ни направят неконкурентоспособни — отговори профсъюзният лидер.

— Разбрах същността — каза Реймънд. — Защо вашият депутат не постави въпроса?

— Нямаме му доверие. Той е за закона на всяка цена.

— Ами подкрепяният от профсъюзите депутат в парламента?

— Том Карсън? Сигурно се шегуваш. Той е толкова ляв, че дори неговите хора стават подозрителни, когато поддържа някоя кауза. Пратих го в парламента, за да ми се махне от главата. — Реймънд се засмя. — Моят комитет иска да знае дали ще приемеш да се бориш в парламента срещу този член? Не че можем да си позволим хонорара, на който си свикнал в адвокатската професия — добави той.

— Няма да има хонорар — каза Реймънд, — но съм сигурен, че ще можете да ми се отплатите по същия начин в бъдеще.

— Надушвам идеята ти — каза Едуардс, докосвайки с показалец носа си. — Какво трябва да направя?

— Връщаш се в Ливърпул и се надяваш да съм по-добър на дългите пасове от твоя отбор.

Норман Едуардс си облече шлифера и започна да го закопчава. Той се усмихна на Реймънд:

— Може да се ужасявам от твоята книга, Рей, но това не значи, че не й се възхищавам.

 

 

Председателят погледна към първите редове.

— Мистър Андрю Фрейзър.

— Номер седем, сър — каза Андрю.

Председателят погледна списъка, за да провери въпроса, зададен към министъра на вътрешните работи.

Саймън излезе да отговори на въпроса. Отвори папката си и каза:

— Да, сър.

— Господин Андрю Фрейзър — извика отново председателят.

Андрю отново се изправи на предните банки на опозицията, за да зададе допълнителен въпрос.

— Искам да благодаря на министъра, че се съгласи да бъде направено разследване, и да го помоля, ако разследването установи, че моят избирател господин Пади О’Халоран е осъден несправедливо, да нареди незабавно преразглеждане на делото.

Саймън отново стана.

— Да, сър.

— Благодаря на почитаемия депутат — каза Андрю, като се понадигна от мястото си.

Всичко свърши за по-малко от минута, но по-възрастните депутати, които слушаха разменените помежду им реплики, не се усъмниха, че тази минута е имала сериозна предварителна подготовка от двете страни.

 

 

— Чарлс, той пак пропусна важно гласуване. Трябва да му бъде за последен път. Много дълго го защитаваш.

— Повече няма да се случи — убедително обеща Чарлс. — Искам да му дам още един шанс. Позволете ми.

— Много си лоялен към него — каза главният организатор, — но следващия път аз ще разговарям с него.

— Няма да се случва повече — повтори Чарлс.

— Хм — продължи главният организатор, — следващият ми въпрос е има ли спорни членове от закона за следващата седмица?

— Да — отговори Чарлс, — членът за транспорта, който Реймънд Гулд оспори. Той изнесе блестящи аргументи по него и спечели на своя страна всички свои и половината от нашите.

— Но той не се ползва с поддръжката на профсъюза — изненада се главният организатор.

— Предполагам, че профсъюзът е решил да не разчита на Том Карсън и сега той подскача от яд.

— Колко умно от тяхна страна да ангажират Гулд. Той непрекъснато напредва като оратор и никой не може да му излезе насреща, когато въпросът опира до закона.

— Значи ли това да се примирим, че може да изгубим тази клауза?

— Не, разбира се. Ще прередактираме проклетата клауза, за да я направим приемлива и човечна. Моментът е подходящ да се покажем защитници на интересите на профсъюзите. Така ще попречим на Гулд да обере овациите. Още тази вечер ще говоря по този въпрос с премиера — и не забравяй какво ти казах за Кързлейк.

Чарлс се върна в кабинета си и реши, че за в бъдеще трябва да е по-внимателен, когато съобщава на Саймън Кързлейк дали е образувал с някого двойка. Реши, че засега няма да може да прилага повече този номер.

 

 

Саймън четеше окончателния доклад, приготвен от министерството по делото О’Халоран, а Елизабет се опитваше да заспи. Като прегледа подробностите, разбра, че трябва да нареди преразглеждане на делото, ново разследване на случая и на полицейските служители, участвали в предишното разследване.

Когато Андрю чу новината, че преразглеждането на делото ще стане в Лондон, той помоли Реймънд да се заеме с него.

— Поласкан съм от признанието — каза Реймънд, който продължаваше да смята Андрю за един от най-изтъкнатите оратори в Камарата.

Успя да вмести делото „О’Халоран“ в натоварената си програма. То продължаваше трети ден, когато съдията изслуша показанията на госпожица Блоксам. Тогава той прекъсна делото и накара съдебните заседатели да променят решението и да обявят осъдения за невинен.

Андрю получи похвали от всички политически кръгове. Благодари за голямата помощ, която му бе оказал Саймън Кързлейк и Министерството на вътрешните работи. „Таймс“ излезе с уводна статия на следващия ден, в която се подчертаваше, че депутатът Андрю Фрейзър правилно е използвал влиянието си в защита на свой избирател.

Няколко месеца по-късно съдът обезщети О’Халоран с 25 000 паунда. Единственото неприятно последствие беше, че всички майки на осъдени в неговия избирателен район се нареждаха на опашка в приемните му дни, за да му разказват за невинно осъдените си синове. Но тази година той взе само едно дело и започна да го проверява обстойно.

 

 

През лятото на 1972 година парламентът гласуваше клауза след клауза закона за Общия пазар. Депутатите често оставаха да работят през цялата нощ. В някои случаи се получаваше мнозинство от пет-шест гласа, но законът остана непокътнат.

Чарлс се прибираше понякога в три часа сутринта, намираше Фиона заспала и излизаше, преди да се е събудила. Ветераните в парламента, служители и депутати, казваха, че не е имало такова нещо от Втората световна война насам.

След последното гласуване маратонът свърши. Законът за Европа мина през Камарата на общините и отиде в Камарата на лордовете, за да получи одобрението на техни светлости лордовете. Чарлс се чудеше какво ще прави през свободното и време занапред.

Когато през октомври законът получи одобрението на кралицата, главният организатор даде тържествен обяд в „Карлтън“, за да благодари на целия си екип.

— И специално на Чарлс Сеймор — добави той, вдигайки чаша по време на импровизираната реч.

Когато обядът свърши, той предложи на Чарлс да го закара обратно в камарата с държавната си кола. Те минаха по „Пикадили“, надолу по „Хеймаркет“, през площад „Трафалгар“ и „Уайтхол“. Точно когато камарата се показа, черният ровър зави по „Даунинг стрийт“, както Чарлс предположи, за да остави главния организатор на номер 12. Но когато колата спря, главният организатор каза:

— Министър-председателят те очаква след пет минути.

— Какво? Защо? — учудено попита Чарлс, като слезе с колегата си пред номер 10.

— Точно навреме, нали? — каза той и продължи към номер 12.

Чарлс остана да чака сам пред номер 10. Отвори му мъж с дълго черно сако.

— Добър ден, господин Сеймор.

Министър-председателят прие Чарлс в кабинета и както винаги не загуби време във формален разговор.

— Благодаря ви за всеотдайната работа по европейския закон.

— Беше невероятно предизвикателство — каза Чарлс, търсейки подходящи думи.

— Както и следващата работа, която искам да ви предложа — каза господин Хийт. — Да поемете Министерството на промишлеността и търговията.

Чарлс онемя от изненада.

— Заедно с всички проблеми, които ще ни сервират профсъюзите през следващите месеци, сигурно няма да ви остане свободна минута.

— В това не се съмнявам — каза Чарлс.

Още не бе поканен да седне, когато министър-председателят стана. Беше ясно, че срещата е свършила.

— Трябва да дойдете на вечеря с Фиона веднага щом се настаниш на новото място — каза министър-председателят, като го изпращаше до вратата.

— Благодаря ви — каза Чарлс.

Като стъпи отново на улицата, един шофьор отвори задната врата на блестящ остин уестминстър. Минаха няколко секунди и Чарлс разбра, че колата е за него.

— В камарата ли, сър?

— Не, искам да мина за няколко минути през дома си на площад „Итън“ — каза той, седна отзад, щастлив от мисълта за новата длъжност.

Колата мина покрай камарата, продължи по „Виктория“ в посока към „Итън“. Искаше да зарадва Фиона, да й каже, че целият му упорит труд е възнаграден. Чувстваше се виновен, че напоследък прекарва малко време с нея, а на новото място едва ли щеше да е по-свободен с предстоящото профсъюзно законодателство. Той още се надяваше, че ще има син. Може би и това щеше да стане. Колата спря пред къщата. Чарлс изтича по стълбите и влезе в хола. Дочу гласа на жена си на първия етаж. Изкачи стълбите през две-три стъпала наведнъж и отвори вратата на спалнята.

— Аз съм новият министър на търговията и промишлеността — извика той.

Фиона лежеше в леглото.

Александър Далглиш вдигна поглед към него. С нищо не показа, че се интересува от издигането на Чарлс.

 

 

Когато се обади на Ангъс Синклер от прокуратурата, Андрю научи, че той не знае нищо за Рики Ходже и потвърди, че няма криминално досие. Андрю разбра, че е попаднал на дело с интернационална връзка.

Тъй като Рики Ходже беше в турски затвор, всякакви запитвания трябваше да минават през Министерството на външните работи. Андрю нямаше същите отношения с министъра, каквито имаше със Саймън, и реши, че е най-добре да подходи директно. Записа въпрос в парламента и внимателно го редактира: „Какви действия смята да предприеме министърът на външните работи за конфискуван британски паспорт на избирател от Единбург Карлтън. Детайли по случая са му били предоставени“.

Когато следващата сряда въпросът бе поставен на заседанието на камарата, министърът на външните работи се изправи да отговаря. Той погледна над полукръглите си очила и каза:

— Правителството на Нейно Величество прави издирване по установения дипломатически път.

Андрю скочи чевръсто.

— Съзнава ли достопочтеният джентълмен, че моят избирател е в турски затвор вече шест месеца, без да му е връчено обвинение?

— Да, сър — отговори външният министър. — Аз помолих турското посолство да ни снабди с повече подробности по случая.

Андрю пак скочи.

— Колко време ще остане забравен моят избирател в Анкара, преди външният министър да е направил нещо повече от това да помоли за подробности по случая.

Външният министър се изправи, без да даде признак за притеснение.

— Ще осведомя почитаемия депутат веднага щом това стане възможно.

— Кога? Утре? Следващата седмица? Следващата година? — извика ядосан Андрю.

— Кога? — започнаха да викат в хор лейбъристките бекбенчери, но председателят обяви следващия въпрос.

След около час Андрю получи написана на ръка бележка от Министерството на външните работи. Вътре пишеше: „Ако господин Фрейзър бъде така любезен да телефонира, министърът на външните работи с удоволствие ще го приеме веднага“.

Андрю се обади по телефона и беше поканен на среща в Уайтхол.

Външното министерство имаше своя специфична атмосфера. Независимо че беше заемал министерско кресло, Андрю се впечатли от великолепието на това министерство. Посрещнаха го на входа, мина по дълги мраморни коридори и се изкачи по внушително двукрило мраморно стълбище. В горния му край го чакаше личният секретар на министъра.

— Сър Алек веднага ще ви приеме, господин Фрейзър — каза той и поведе Андрю покрай великолепни картини и гоблени, окачени от двете страни на коридора. Влязоха в красив кабинет. Външният министър стоеше пред старинна камина, над която бе окачен портрет на лорд Палмерстън.

— Фрейзър, колко любезно, че се отзовахте толкова скоро. Надявам се, че не съм ви обезпокоил. — „Баналности, помисли си Андрю. Сега глупакът сигурно ще спомене баща ми.“

— Не мисля, че сме се срещали преди, но разбира се, с баща ви се познаваме от дълги години. Седнете, моля!

— Зная, че сте много зает. Можем ли да пристъпим към въпроса? — помоли Андрю.

— Разбира се — любезно отговори сър Алек. — Извинете ме, че ви отнемам време. — Без нито дума повече той подаде на Андрю папка с надпис: „Ричард М. Ходже — поверително“. — Депутатите са подчинени на закона за служебната тайна. Зная, че ще се съобразите с класификацията на тази папка.

„Пак блъфира“, помисли си Андрю. Той отвори папката. Беше истина, точно както предполагаше: Рики Ходже никога не е бил арестуван или обвиняван. Обърна на следващата страница. Рим — проституция с малолетни, Марсилия — наркотици, Париж — изнудване. Страница след страница, накрая — Турция, където Ходже е заловен с четири паунда хероин, приготвен за доставяне на малки пакетчета. На двайсет и девет години Рики Ходже беше прекарал последните единайсет в различни затвори.

Андрю затвори папката и почувства, че по челото му е избила пот. След няколко секунди проговори:

— Моля за извинение. Постъпих глупаво.

— Когато бях млад — каза сър Алек — аз направих същата грешка заради един свой избирател. Ърни Бевин беше тогава министър на външните работи. Той можеше да ме разпъне на кръст в парламента с информацията, която притежаваше. Вместо това ме покани в този кабинет. Понякога ми се иска хората да могат да виждат депутатите си в спокойни моменти, поне толкова често, колкото ги виждат и при свади.

Андрю благодари на сър Алек и се върна замислен в парламента. Вечерното издание на „Ивнинг Стандарт“ привлече вниманието му. „О’Халоран отново арестуван“. Той си купи вестник и се зачете: „Пади О’Халоран е задържан в полицейското управление на Глазгоу и е обвинен в обир на клон на шотландската банка на улица «Сохихол».“ — Андрю помисли дали приятелите му няма пак да твърдят, че е „нагласено“ от полицията. Но прочете продължението: „О’Халоран е бил арестуван на излизане от банката с пистолет и 25 000 паунда използвани банкноти. При задържането заявил, че току-що е изтеглил влога си от банката“.

Вкъщи Луиз му каза, че Рики Ходже му е направил услуга.

— Какво искаш да кажеш?

— Избягвай да взимаш толкова на сериозно работата си в бъдеще — усмихна се тя.

След две седмици, когато имаше приемен ден в Единбург, Андрю се изненада, като видя, че госпожа Блоксам си е записала среща.

Още повече се изненада, като се ръкува с нея на вратата. Госпожа Блоксам беше облечена в ярка копринена рокля и чисто нови кафяви кожени обувки. Изглежда „милостивата Света Богородица“ още дълго щеше да чака, преди да я посрещне в царството небесно. Андрю я покани да седне.

— Дойдох да ви благодаря, господин Фрейзър — каза тя, след като и той седна.

— За какво? — попита Андрю.

— За това, че изпратихте онова мило момче от „Кристис“. Те продадоха на търг масата на прабаба ми. Не можех да повярвам на късмета си — получих 1 400 паунда.

Андрю се усмихна.

— Значи можете да не се ядосвате вече за петното на най-хубавата си рокля.

Тя помълча и след това добави:

— Възнаграждението е и неудобството, че трябваше да се храня на пода цели три месеца.

 

 

Саймън предаде в парламента препоръките на новата комисия за границите на избирателните райони като процедурен въпрос и загуби избирателния си район. Неговите колеги в Ковънтри се отнесоха с разбиране и се грижеха за избирателите му, които щяха да станат техни при следващите избори, така че той имаше повече свободно време да си търси ново място.

През годината се освободиха седем места, но Саймън се заинтересува само от две. И двете бяха почти на границата с Шотландия и на двете го поставиха на второ място. Той започна да разбира как се чувстват олимпийците със сребърни медали.

Ежемесечните рапорти от съвещанията на борда на Рони Недъркоут започнаха да рисуват мрачна картина. Декретите на политиците в парламента бяха рефлектирали в реалния живот. Рони реши да отложи превръщането на компанията в държавна, докато климатът стане по-благоприятен. Саймън не можеше да противоречи на преценката му, но когато провери специалния си кредит, видя, че лихвите бяха надули заема на 90 000 паунда.

Когато безработицата надхвърли един милион и Тед Хийт нареди замразяване на заплатите и цените, избухнаха масови стачки в цялата страна.

 

 

Новата парламентарна сесия се занимаваше предимно с въпроси за цените и доходите. Чарлс Сеймор беше ангажиран изцяло да утвърждава политиката на правителството. Въпреки че не успяваше да спечели всеки спор, сега поне се явяваше толкова добре подготвен на съвещанията, посветени на въпросите към него, че вече нямаше опасност да се изложи. Реймънд Гулд и Андрю Фрейзър изнасяха вълнуващи речи в защита на профсъюзите, но консервативното мнозинство надделяваше непрекъснато. Въпреки всичко министър-председателят вървеше неотклонно към сблъсък с профсъюзите и към нови избори.

Когато конференциите на трите парламентарни партии свършиха, депутатите се върнаха в камарата с чувството, че това е може би последната им сесия преди нови избори. Открито се говореше в коридорите, че премиерът чака само катализатор. Миньорите го предоставиха. По средата на студената зима те призоваха към обща стачка с искане за повишаване на заплатите, пренебрегвайки правителственото законодателство.

В интервю по телевизията министър-председателят се обърна към нацията с думите, че при такава несравнима безработица от 2 294 448 души и тридневна работна седмица се налага да поиска нови избори, за да осигури спазване на законите в страната. Вътрешният кабинет посъветва Хийт да определи 28 февруари 1974 за провеждане на избори.

„Кой управлява страната?“ бе главната тема на торите, но тя предизвика по-скоро разслоение на класите, отколкото обединение на нацията, както се надяваше Хийт.

Андрю имаше свои съмнения, но се сблъска с друга заплаха в своя избирателен район, където шотландските националисти използваха противоречията между двете основни партии, за да издигнат своята кауза. Когато се върна в Шотландия, баща му го предупреди, че шотландските националисти не трябва повече да се подценяват, и че ще има трудна кампания срещу Джок Макфърсън.

 

 

Реймънд Гулд пътува до Лийдс, спокоен, че североизточният индустриален район няма да толерира своеволията на Хийт.

Чарлс беше сигурен, че хората ще подкрепят всяка партия, която прояви смелост и се справи с профсъюзите, независимо че лявоориентираните, водени от Том Карсън, направиха голям спектакъл, като обвиниха правителството, че се опитва да смаже профсъюзите веднъж завинаги.

Чарлс замина за Съсекс и завари привържениците си доволни от възможността да поставят на място „мързеливците“.

Саймън, който беше останал без депутатско място, работи в министерството до последния ден, сигурен, че кариерата му временно е в застой.

— Ще се боря за първото място, което излезе след изборите — обеща той на Елизабет.

— Дори ако е в миньорски район в Южен Уелс? — попита тя.

 

 

Минаха няколко месеца, преди Чарлс да поведе разговор с Фиона. Нито един от двамата не искаше развод. И двамата изтъкваха като причина болния граф, независимо че неудобството и страхът, че ще изгубят достойнството си, бяха по-близо до истинската причина. На обществени места трудно можеше да се долови промяна в техните отношения, тъй като никога не бяха показвали, че са особено привързани един към друг.

Чарлс постепенно откри, че е възможно една брачна връзка отдавна да е свършила и хората наоколо изобщо да не го подозират. Старият граф със сигурност не го бе узнал, защото на смъртното си легло казал на Фиона да побърза с наследника.

— Мислиш ли, че ще можеш някога да ми простиш? — го попита веднъж Фиона.

— Никога — отговори той толкова твърдо, че не остави място за увещаване.

По време на кампанията в Съсекс двамата се справяха със задълженията си изключително професионално, което не оставяше място за истинските им чувства.

Ако някой попиташе Фиона „Как издържа съпругът ви?“, нейният стереотипен отговор беше: „Доставя му удоволствие кампанията и с още по-голямо нетърпение очаква да се върне в правителството“.

„Как е скъпата лейди Фиона?“, постоянно питаха Чарлс. „Най-добре се чувства, когато помага тук“ беше неговият отговор.

В съботите обикаляха от черква на черква, той четеше самоуверено откъси от Библията, а тя пееше „Боря се за доброто дело“ с чист контраалт.

Изискванията в селските райони са значително по-различни от тези в градовете. Всяко село, колкото и малко да е, очаква депутатът му да го посещава и да помни имената на местните председатели. Бяха настъпили някои промени, Фиона вече не му пошушваше имената, които беше забравил. Чарлс не се обръщаше към нея за съвет.

По време на кампанията Чарлс винаги звънеше на фотографа на местния вестник, за да разбере кое събитие главният редактор му е поръчал да снима този ден. Със списък на събитията и часът на започването им Чарлс пристигаше няколко минути по-рано от фотографа. Кандидатът на лейбъристите направи официално оплакване до главния редактор за това, че снимката на господин Сеймор е постоянно във вестника.

— Ако сте били на тези места, щяхме да сме щастливи да поместим и ваша снимка.

— Но те никога не ме канят — викна лейбъристкият кандидат.

Те не канят и Сеймор, искаше му се да отговори редакторът, но той някак си успява да е там. Не беше трудно да се досети, че собственикът на вестника е тори, и си затваряше устата.

До деня на изборите Чарлс и Фиона откриваха базари, присъстваха на вечери, организираха лотарии и се спираха да целуват малки дечица.

Веднъж в отговор на Фиона Чарлс й каза, че се надява да му предложат Външното министерство и място на таен съветник на кралицата.

В деня на изборите, последния ден на февруари, те се приготвиха тихо и отидоха да гласуват в избирателния си пункт, фотографът ги чакаше на стълбите и ги снима. Бяха толкова близо един до друг, колкото не бяха стояли от седмици. Чарлс знаеше, че на следващия ден тяхната снимка ще бъде на първа страница на „Съсекс Газет“, както знаеше със сигурност, че снимката на лейбъристкия кандидат ще бъде запратена назад, някъде към некролозите.

Преброяването в селските райони става винаги на следващата сутрин, по-бавно, отколкото в градовете. И Чарлс предполагаше, че като пристигне в общината, вече ще е подсигурено мнозинството на консерваторите в парламента. Но не се получи така. Резултатът продължаваше да се колебае.

Едуард Хийт не вярваше, когато говорителите по радиото и телевизията предричаха, че той няма да получи мнозинството, от което се нуждаеше. Чарлс прекара деня, обикаляйки около общината с тревожен израз. Малките купчини бюлетини скоро пораснаха и стана ясно, че ще получи най-малко 21 000 или 22 000 гласа. Той не запомни точната цифра. Но с напредването на деня ставаше все по-трудно да се определи националната присъда.

След четири часа дойде последният резултат от Северна Ирландия и коментаторът на Би Би Си съобщи:

Лейбъристка партия	301
Консервативна партия	296
Либерали	14
Привърженици на самоуправление на Северна Ирландия	11
Шотландски националисти	7
Уелски националисти	2
Други	4

Тед Хийт покани лидера на либералите на „Даунинг стрийт“, надявайки се да го убеди да образуват коалиция. Либералите поискаха обещание за избирателни реформи. Хийт знаеше, че не може да накара своите бекбенчери да го подкрепят. Сутринта в понеделник осведоми кралицата в Бъкингамския дворец, че му е невъзможно да сформира правителство. Тя извика Харолд Уилсън. Той прие пълномощието и отиде на „Даунинг стрийт“ през парадния вход. Хийт напусна през задния.

 

 

До вторник следобед всеки депутат, който очакваше развръзката на драмата, се завърна в Лондон. Реймънд увеличи мнозинството си и се надяваше министър-председателят отдавна да е забравил за оставката и да му предложи място в новото правителство.

Борбата на Андрю с Джок Макфърсън беше неприятна точно както го беше предупредил баща му. Той задържа мястото си само с 2 229 гласа.

Чарлс, все още несигурен в броя на мнозинството си, се завърна в Лондон и отстъпи мястото си на опозицията. Единствената му утеха беше, че ще си възстанови мястото в банка „Сеймор“ и смяташе, че придобитият опит като министър на търговията и промишлеността щеше да му бъде само от полза.

Саймън напусна Министерството на вътрешните работи на 1 март 1974 година с почти нищо повече освен червената кутия за десетте години в парламента.

16.

— Дневникът му изглежда почти запълнен, господин Чарлс.

— Добре, тогава ми запишете среща за първия свободен час — отговори Чарлс по телефона. Той чуваше как се прелистват страници отсреща.

— 12 март за десет и половина, господин Чарлс?

— Но това е чак след две седмици — възмути се той.

— Господин Спенсър току-що се върна от Щатите и…

— Какво ще кажете за обяд — в моя клуб? — прекъсна го Чарлс.

— Невъзможно до 19 март.

— Добре тогава — каза Чарлс. — 12 март, десет и половина.

През тези четиринайсет дни Чарлс имаше достатъчно време да се разочарова от безсмислената си роля в опозицията. Не идваше кола да го взема и да го закара в кабинета му, където вършеше истинска работа. Още по-лошото беше, че никой не търсеше мнението му по въпроси, засягащи нацията. Той преживяваше труден период, така наречен „период на мрачни размисли на бивши министри“.

Той въздъхна облекчено, когато дойде денят на срещата с господин Спенсър в банката. Макар че беше точен, оставиха го да чака десет минути, преди секретарят да го покани да влезе.

— Радвам се да те видя след толкова дълго време — каза Спенсър и заобиколи бюрото си, за да го поздрави. — Почти шест години, откакто не си посещавал банката.

— Да, сигурно са минали толкова — каза Чарлс. — Но като влязох вътре, стори ми се, че е било вчера. Вероятно си страшно зает?

— Колкото министър в правителство, но надявам се с повече резултати.

И двамата се засмяха.

— Аз, разбира се, следях какво става в банката.

— Наистина ли? — заинтересува се Спенсър.

— Да, четях докладите, които изпращаше през изминалите години, и, разбира се, оценките на „Файненшъл Таймс“.

— Надявам се, че ни намираш достатъчно напреднали в твое отсъствие.

— О, да — каза Чарлс.

— Добре, сега какво мога да направя за теб? — каза президентът на банката и се върна в креслото си.

— Съвсем просто нещо — каза Чарлс, сядайки без да бъде поканен. — Бих желал да бъда възстановен на мястото си в борда.

Последва дълго мълчание.

— Няма да е толкова лесно, Чарлс. Съвсем наскоро назначих двама нови директори и…

— Разбира се, че е лесно — каза Чарлс с променен глас. — Само трябва да предложиш името ми на следващото заседание на борда и веднага ще ме приемат, особено като се има предвид, че нямате член на фамилията в борда.

— Всъщност, имаме. Твоят брат, граф Бриджуотър, влезе в борда на директорите.

— Какво? Рупърт изобщо не ми е казал — каза Чарлс. — Нито пък ти.

— Да, но нещата се промениха, откакто…

— Нищо не се е променило, освен моята преценка за стойността на думата ти — каза Чарлс, изведнъж осъзнал, че Спенсър изобщо не е имал намерение да го възстановява на мястото му в борда. — Ти ми даде думата си…

— Няма да разреша да ми говориш по този начин в собствения ми кабинет.

— Ако не внимаваш, следващото място, където ще говоря, ще бъде пред борда. Сега ще имаш ли грижата да изпълниш обещанието си, или не?

— Няма да слушам закани от теб, Сеймор. Напусни кабинета ми, преди да съм наредил да те изхвърлят. Обещавам ти никога да не седнеш в борда, докато аз съм президент на банката.

Чарлс излезе, затръшвайки вратата след себе си. Не знаеше с кого да се посъветва и се върна на „Итън“, за да обмисли план за действие.

— Защо се върна толкова рано? — попита Фиона.

Чарлс се поколеба, помисли малко и отиде с нея в кухнята. Разказа й всичко, което стана в банката, Фиона продължи да стърже сирене, докато го слушаше.

— Едно нещо е сигурно — каза тя след няколко минути, доволна, че Чарлс й се доверява отново. — След тази разправия, двамата не можете да бъдете в борда.

— Какво мислиш, че трябва да направя, стара приятелко? — Фиона се усмихна. За първи път от две години насам се обръщаше към нея така.

— Всеки човек си има тайни — каза тя. — Питам се какви ли са неговите?

— Той е толкова скучен, че се съмнявам…

— Аз току-що получих писмо от банката — прекъсна го тя.

— По какъв повод?

— Циркуляр до притежателите на дялове. Изглежда, Маргарет Тръбшо ще трябва да излезе в пенсия, след като дванайсет години е била секретарка на борда. Говори се, че иска да остане още пет години, но президентът имал друга предвид. Мисля да я поканя на обяд.

Чарлс се усмихна.

 

 

Назначението на Андрю за министър на вътрешните работи не изненада никого освен тригодишния му син, който скоро разбра как да изпразва незаключена червена кутия и да я пълни с мраморни топчета или бонбони, дори успяваше да напъха футболна топка вътре. Понеже Робърт не разбираше от „само за вашите очи“, за него нямаше голямо значение, че слепва правителствени документи със стари дъвки.

— Можеш ли да махнеш това петно от червената кутия?

— Боже Господи, какво е това? — попита Луиз, разглеждайки размазаната желирана топчица.

— Жабешки хайвер — отговори Андрю усмихнат.

— Синът ти прилича на руски шпионин с промит мозък — предупреди Луиз, — акълът му е колкото на повечето ти колеги в парламента. Добре, ще почистя петното, ако ти седнеш и напишеш онова писмо.

Андрю кимна в знак на съгласие.

 

 

Между многото съчувствени писма, които Саймън получи, като не успя да се върне в парламента, беше и едно от Фрейзър. Саймън си го представи как седи в неговия кабинет и изпълнява задълженията, които бяха негови допреди няколко седмици.

Имаше писмо и от Рони Недъркоут, с което го канеше в борда на компанията с 5000 паунда годишна заплата, което дори Елизабет оцени като щедър жест.

Не мина много време и Рони Недъркоут назначи Саймън за изпълнителен директор. На Саймън му доставяше удоволствие да преговаря с профсъюзите на ниво, на което не беше го правил преди. Рони ясно му даде да разбере как той би се оправил с „комунистическите копелета“. — „Ще ги затворя всички и ще ги държа, докато се научат да работят като хората.“

— Не биха те оставили повече от седмица в парламента — отговори му Саймън.

— След седмица с тези бърборковци, ще се радвам да ги оставя и да се върна в реалния свят.

Саймън се усмихна. Рони мисли като много други — че депутатите, с изключение на тези, които познава, са неспособни да си намерят работа извън парламента.

Реймънд не загуби надежда, докато не оповестиха и последното място. Няколко водещи политически журналисти отбелязаха, че е оставен на задните редове, докато по-малко кадърни депутати са получили правителствени постове. Това, разбира се, не беше голямо успокоение. Той се върна неохотно в адвокатската кантора към своята клиентела.

Харолд Уилсън за трети път сформира кабинет и даде да се разбере, че ще управлява толкова дълго, колкото му е възможно, преди да отиде на избори. Понеже имаше незначително мнозинство, малко депутати вярваха, че правителството ще се задържи повече от няколко месеца.

 

 

Фиона се върна направо вкъщи след обяда с госпожица Тръбшо и беше ухилена до ушите. Запази това изражение, докато Чарлс се върна от Камарата след гласуването.

— Изглеждаш много доволна от себе си — каза Чарлс, като изтръскваше чадъра си, преди да затвори външната врата. Жена му стоеше със скръстени ръце в хола.

— Как прекара днес? — попита тя.

— Горе-долу — каза Чарлс, очаквайки да чуе новини. — Ти какво ще ми кажеш?

— Аз ли? Пих кафе с майка ти тази сутрин. Изглежда добре. Малко е понастинала, но…

— Остави я сега майка ми. Разкажи как мина обяда с госпожица Тръбшо.

— Чудех се колко време ще издържиш, без да ме попиташ направо.

Тя изчака да влязат в дневната и да седнат.

— След като е била седемнайсет години секретарка на баща ти и дванайсет на борда, не са останали много тайни за госпожица Тръбшо. Нищо, що се отнася до семейството ти, нито за сегашния президент — започна Фиона.

— И какво разбра?

— Какво искаш да чуеш по-напред, името на метресата или номера на сметката му в швейцарска банка?

Фиона разказа всичко, което бе научила по време на двучасовия обяд. Госпожица Тръбшо обикновено пиела по малко вино за апетит, но сега си гаврътнала почти цяла бутилка „Помар“ от добра реколта. Колкото повече от сведенията от госпожица Тръбшо узнаваше, толкова по-широка ставаше усмивката на Чарлс. В очите на Фиона той не се различаваше много от малко момче, на което са дали кутия шоколадови бонбони и то непрекъснато откриваше нов ред под изядения.

— Страхотно става, стара приятелко! — каза той, когато Фиона завърши разказа си. — Само че как да се доберем до доказателства?

— Направих сделка с нашата Тръбшо.

— Направила си какво?

— Сделка с госпожица Тръбшо. Ти ще получиш доказателства, ако се съгласиш да я оставиш в борда още пет години и не губи от пенсията си.

— Това ли е всичко? — попита Чарлс за всеки случай.

— И още един обяд като днешния в „Савой Грил“, когато се върнеш в борда.

 

 

За разлика от много свои колеги лейбъристи Реймънд с удоволствие обличаше фрак и се движеше в лондонското общество. Поканата на годишния банкет на банкерите в „Гилдхол“ не беше изключение. Министър-председателят беше почетният гост и Реймънд се чудеше дали няма да загатне по някакъв начин колко ще трае този парламент, преди да се наложат нови избори.

По време на аперитива Реймънд размени няколко думи с кмета на Лондон, след това се увлече в дълъг разговор с един съдия от висшия съдебен състав за проблемите на паритета и присъдите.

Обявиха вечерята и Реймънд намери мястото си на едно от крилата на централната маса. Той погледна картичката — КС. ЧП. Реймънд Гулд. От дясната му страна беше президентът на „Клорайд“, Майкъл Едуардс, а от лявата — американска банкерка, отскоро назначена в Сити.

Реймънд сметна за изумителни възгледите на Майкъл Едуардс по въпроса как министър-председателят трябва да се отнася към държавната промишленост, но той отдели по-голямо внимание на Юро Бонд, директор от Чейс Манхатън. Сигурно е на трийсет, реши за съседката си Реймънд, съдейки по статута й в банката и по думите, че е била студентка в Уелзли по време на убийството на Кенеди. Той бе помислил Кейт Гартуейт за доста по-млада и беше убеден, че през лятото играе тенис, а през зимата плува всеки ден, за да поддържа теглото си. Кейт имаше овално лице, топло излъчване, тъмна коса, подстригана късо в стил Мери Куонт. Носът й бе вирнат нагоре и би струвало доста скъпо да се поправи. Нямаше никакъв шанс да се видят краката й, защото бяха покрити с дълга рокля, но и това, което виждаше, събуждаше любопитството на Реймънд.

— Видях „ЧП“ пред името ви, господин Гулд. Мога ли да ви попитам коя партия представлявате? — попита тя с често срещания в Бостън акцент.

— Социалист съм, госпожице Гартуейт. Вие на кого симпатизирате?

— Аз бих гласувала за лейбъристите — обяви тя.

— Трябва ли да бъда изненадан? — подразни я той.

— Разбира се, че трябва. Моят бивш съпруг е конгресмен републиканец.

Той тъкмо се готвеше да зададе следващия въпрос, когато призоваха за тишина. Реймънд за пръв път обърна поглед към министър-председателя. В словото си Харолд Уилсън наблегна на икономическите реформи и на ролята на лейбъристкото правителство в Сити. Никакъв намек докога ще управлява това правителство. Независимо от това Реймънд реши, че присъствието му не е било съвсем напразно. Беше се сближил с президента на голяма държавна компания. И взе телефона на Кейт.

 

 

Президентът на банка „Сеймор“ неохотно се съгласи на втора среща, но беше ясно от първия миг, че тя ще бъде съвсем кратка.

— Реших, че е по-добре да те видя лично — каза Чарлс, като се настани удобно в коженото кресло и бавно запали цигара, — отколкото да повдигам въпроса пред общото годишно събрание следващия месец.

За първи път долови разбиране върху лицето на Спенсър, въпреки че той продължаваше да мълчи.

— Доста ме изненада фактът, че банката ежемесечно изпраща чек за 400 паунда на неизвестната никому служителка госпожица Джанет Дароу, водеща се на заплата в банката от пет години. Чековете се препращат в клон на Лойдс в Кенсингтън.

Дерек Спенсър се изчерви.

— Не можах само да открия — продължи Чарлс, като си пое дълбоко въздух, какви са заслугите на госпожица Дароу към банката. Сигурно са доста големи, за да заслужат 25 000 паунда през последните пет години. Разбирам, че това е малка сума, като се има предвид, че банката има 123 милиона оборот миналата година, но моят дядо ми е внушил от най-ранно детство, че когато се пестят пенитата, паундите сами се трупат.

Дерек Спенсър продължи да мълчи, независимо че по челото му бяха избили капчици пот. Изведнъж тонът на Чарлс се промени.

— Ако не съм член на борда до годишното събрание, ще се чувствам задължен да обърна внимание на притежателите на дялове върху това несъответствие в баланса.

— Ти си мръсно копеле, Сеймор — каза тихо Спенсър.

— Не, не си прав. Аз съм вторият син на предишния президент и страшно приличам на него, независимо че някои смятат, че приличам на майка си.

— Какво искаш?

— Придържам се към първоначалното споразумение, да бъда възстановен в борда преди общото годишно събрание. И ако обичаш, прекрати възнагражденията на госпожица Дароу за сметка на банката.

— Ако се съглася, ще се закълнеш ли, че няма да споменаваш за тези неща пред никого?

— Да. И за разлика от теб имам навика да държа на думата си.

Чарлс се изправи, отиде до бюрото му и угаси цигарата си в пепелника.

 

 

Андрю Фрейзър много се изненада, когато чу, че Джок Макфърсън иска да го види. Двамата не бяха в добри отношения, откакто Макфърсън не бе избран в изпълнителния комитет на шотландската лейбъристка партия и я напусна, за да застане срещу него в Единбург Карлтън. След нелоялната постъпка на Макфърсън те почти не си говореха. Независимо от това Андрю реши, че ще е глупаво да откаже среща с него след голямата победа на шотландската националистическа партия. Той се изненада още повече, когато Макфърсън поиска на срещата да присъстват всичките седем депутати на неговата партия и срещата да стане не в кабинета на Андрю, а на друго място. Той се съгласи на всичките му условия независимо от цялата мистериозност.

Макфърсън и неговата банда ренегати пристигнаха заедно на „Чейни Уок“ и, изглежда, се бяха съвещавали преди това. Той им предложи различни столове — от столовата, табуретки и дори кухненски стол, като се извини, защото никога не бе предполагал, че ще го посетят девет мъже в лондонския му апартамент.

Докато се настаняваха, Андрю стоеше изправен пред камината срещу Макфърсън, който се готвеше да изпълнява ролята на говорител.

— Ще пристъпя направо към целта на срещата — започна Макфърсън. — Искаме ти да се бориш под знамето на шотландската националистическа партия на следващите избори.

Андрю се постара да не покаже учудването си.

— Не мисля, че…

— Изслушай ме най-напред — каза Макфърсън, като вдигна огромната си ръка. — Искаме да представяш Единбург Карлтън не само като шотландски националист, а като водач на партията.

Андрю продължаваше да не вярва на ушите си, но нищо не каза.

— Сигурни сме, че ще загубиш мястото си, ако се състезаваш само като социалист — продължи Макфърсън, — но съзнаваме, че много хора в Шотландия независимо от политическите им убеждения се възхищават от постиженията ти през деветте години в парламента. Все пак ти си роден и образован в Единбург. Ако приемеш, надяваме се да вземем четирийсет до петдесет места от седемдесетте и едно в Шотландия. Искам да добавя, че твоята партия става все по-ляво ориентирана, което не вярвам да те прави щастлив.

Андрю продължи да мълчи. Той изслуша мнението на всички седем депутати. Звучаха различно всички седем гласа — от веселите живи гласове от Хайланд до гърлените ръмжащи от Глазгоу. Беше съвсем ясно, че са обсъждали доста време и предложението им явно беше искрено.

— Много съм поласкан, джентълмени — каза Андрю, когато и последният изпя песента си. — Уверявам ви, че ще обмисля най-сериозно предложението ви.

— Благодаря — каза Макфърсън. Всички се изправиха като водачи на кланове в присъствие на нов шеф.

— Ще очакваме отговора ти — каза Макфърсън. Един след друг се ръкуваха с домакина и се изнизаха от дома му.

Андрю отиде направо в кухнята, където го чакаше Робърт, нетърпелив да поиграят на футбол преди лягане.

— Само за момент, моля те — каза той на неспокойния си син. — Отиваме в градината.

— Какво искаха от теб? — попита Луиз, без да спира да бели картофи.

Андрю й разказа с подробности предложението им.

— И какво им отговори?

— Нищо. Ще чакам да мине една седмица и ще им откажа възможно най-любезно.

— Защо решаваш толкова бързо?

— Не ми харесва Макфърсън или който да е друг, който ми казва, че ще изгубя мястото си на следващите избори, ако не се вписвам в плановете му. — Той тръгна към вратата на кухнята. — Ще се върна веднага щом вкарам два гола на Макпеле.

След секунди беше при сина си в градината.

— Слушай, умнико, сега ще те уча как да правиш лъжлив пас: противникът ти литва в една посока, а ти се хвърляш в друга.

— Както става в политиката — промърмори Луиз, като ги наблюдаваше от прозореца на кухнята.

 

 

Площад „Итън“ 27

Лондон, SW1

23 април, 1974

 

Скъпи Дерек,

Благодаря за писмото от 18 април и за любезната покана да се върна в борда на банка „Сеймор“. С радост ще приема предложението и с удоволствие ще работя за благото на банката.

С уважение,

Чарлс Сеймор

Фиона провери писмото за правописни грешки и кимна в знак на одобрение:

— Кратко и по същество. Да го пусна ли?

— Да, моля — каза Чарлс и отиде да вдигне телефона. — Чарлс Сеймор, кажете моля?

— Здравей, Чарлс, Саймън е на телефона.

— Здравей, Саймън — отговори Чарлс, мъчейки се гласът му да звучи сърдечно. — Как се чувстваш в истинския свят?

— Не е много забавно, затова се обаждам. Включен съм в списъка на Пъкълбридж за интервю, за мястото на Майкъл Харбърбейкър. Той е почти на седемдесет и е решил да не се кандидатира на следващите избори. Понеже неговият район граничи с твоя, реших да те помоля да ходатайстваш за мен.

— С най-голямо удоволствие — каза Чарлс. — Ще говоря още тази вечер с председателя. Можеш да разчиташ на мен, пожелавам ти успех този път. Ще се радвам да те видя отново в парламента.

Саймън си даде телефона, Чарлс го повтори, като че го записва.

— Ще ти се обадя — обеща Чарлс.

— Предварително благодаря за помощта.

Саймън затвори телефона.

Елизабет вдигна поглед от книгата.

— Нямам доверие на този човек — каза тя.

— Женска интуиция, нали? — попита засмян Саймън. — Ти сбърка за Рони Недъркоут.

— Още не е доказано.

 

 

След няколко дни Кейт Гартуейт се съгласи да излезе с Реймънд. Когато се срещнаха за вечеря в ресторанта на парламента, тя не показа да е очарована или поласкана, нито пък се прехласваше от думите му.

Кейт беше жива, забавна, интелигентна, добре информирана. Започнаха да се срещат редовно. С течение на времето Реймънд забеляза, че му липсва през уикендите, когато е в Лийдс с Джойс. Кейт харесваше независимостта си и нямаше изисквания към него като Стефани, никога не поиска от него да прекарва повече време с нея или да оставя свои неща в апартамента му.

Реймънд отпи от кафето.

— Вечерята беше незабравима — каза той и легна на канапето.

— Да, ако я сравняваш с храната в парламента — отговори Кейт.

Реймънд я целуна нежно по устните.

— Какво! Порочен секс като с евтина любовница? — възкликна тя и се протегна за още кафе.

— Много бих искал да не се подиграваш с отношенията ни — каза той, галейки косата, разпусната по гърба й.

— Налага се — каза спокойно Кейт.

— Защо? — обърна се Реймънд към нея.

— Защото се страхувам от последствията, ако те приема на сериозно.

Реймънд се наведе и отново я целуна:

— Недей, ти си най-хубавото нещо в живота ми!

— Точно това ме безпокои — каза Кейт, обръщайки се на другата страна.

 

 

Чарлс не взе думата на общото годишно събрание. Президентът на банката прочете доклада си, поздрави новите директори и върналия се Чарлс Сеймор.

Зададоха му няколко въпроса, на които Дерек Спенсър отговори, без да се затрудни. Както бе обещал, Чарлс не направи никакъв намек за госпожица Джанет Дароу. Госпожица Тръбшо беше казала на Фиона, че чековете са преустановени и че се безпокои за договора си, който свършвал на 1 юли.

Когато президентът на банката закри общото годишно събрание, Чарлс любезно го помоли, ако може, да му отдели няколко минути.

— Разбира се — каза Спенсър, доволен, че събранието бе минало без спънки. — Какво мога да направя за теб?

— Мисля, че е по-подходящо да говорим в твоя кабинет.

Президентът го погледна остро, но тръгна нататък.

За втори път Чарлс се настани удобно в коженото кресло и извади някакви книжа от вътрешния си джоб. Свел поглед към тях, той попита:

— Какво означава ВХ41 207 122, банка „Робърт“ в Цюрих?

— Ти каза, че никога няма да споменаваш…

— Госпожица Дароу — довърши Чарлс. — И ще държа на думата си. Но сега като един от директорите на банката се опитвам да разбера какво означава за теб ВХ41 207 122?

— По дяволите, много добре знаеш какво означава — каза Спенсър, удряйки с юмрук по бюрото.

— Зная, че е твоя лична — Чарлс наблегна на последната дума — сметка в Цюрих.

— Не можеш нищо да докажеш — твърдо каза Дерек Спенсър.

— Съгласен съм с теб, но мога да докажа — каза Чарлс, разбърквайки книжата върху коленете си, — че си използвал парите на фамилията Сеймор за частни сделки, внасяйки печалбата по тази сметка, без да осведомяваш борда.

— Не съм направил нищо, с което да ощетя банката, и много добре го знаеш.

— Зная, че си връщал парите заедно с лихвата, и не мога да докажа, че си ощетил банката. Въпреки това бордът може да добие смътна представа за дейността ти, като има предвид, че ти плащат 40 000 паунда годишно, за да осигуряваш печалба за банката, а не за себе си.

— Когато видят цифрите, в най-лошия случай ще ме наругаят.

— Съмнявам се, че прокурорът ще има същото снизходително отношение, като види тези документи — каза Чарлс, повдигайки книжата от коленете си.

— Ще съсипеш името на банката.

— А ти вероятно ще прекараш следващите десет години в затвора. Дори да отървеш затвора, ще си свършен в Сити и когато уредиш сметките по делата, едва ли ще ти остане нещо от скътаните пари в Цюрих.

— Какво искаш този път? — излязъл от търпение изсъска Спенсър.

— Мястото ти — каза Чарлс.

— Моето място! — повтори невярващ Спенсър. — Да не мислиш, че като си бил министър, ще можеш успешно да управляваш търговска банка? — добави презрително той.

— Не съм казал, че аз ще я управлявам. Ще си купя компетентен шеф за това.

— Тогава какво ще правиш ти?

— Ще бъда президент на банка „Сеймор“, което ще убеди институциите на Сити, че имаме желание да продължим традицията на поколенията от фамилията.

— Ти блъфираш — заекна Спенсър.

— Ако останеш в банката повече от двадесет и четири часа — каза Чарлс, — ще предам тези документи на прокурора.

Последва дълго мълчание.

— Ако се съглася — каза накрая Спенсър — очаквам компенсация за две години.

— Една — каза Чарлс.

Спенсър се поколеба, след това кимна леко с глава.

Чарлс се изправи и постави документите обратно във вътрешния си джоб.

Това всъщност беше сутрешната му поща от „Съсекс Даунс“.

 

 

Саймън чувстваше, че интервюто е минало добре, но Елизабет не беше съвсем сигурна. Сега бяха скупчени в една малка стая с още петима други кандидати и техните съпруги и търпеливо очакваха резултата.

Той се замисли за отговорите на осемте мъже и четирите жени от комитета.

— Трябва да признаеш, че това е най-хубавото място, за което съм кандидатствал — каза Саймън.

— Да, но председателят те гледаше много подозрително.

— Ами, Милбърн спомена, че е бил на гости у Чарлс Сеймор.

— Това ме безпокои — прошепна Елизабет.

— 15 000 гласа мнозинство и само на четирийсет минути от Лондон. Дори можем да си купим малка къща тук.

— Ако те поканят да ги представляваш.

— Поне този път можеш да кажеш, че няма да имаш нищо против да живееш в избирателния район.

— Всеки би го казал, ако е с ума си — каза Елизабет.

Председателят излезе и покани господин и госпожа Кързлейк да се върнат при комитета.

О, боже, помисли Саймън. Какво може да искат този път?

— Много е близо до Лондон, за да е моя грешката този път — засмя се Елизабет.

Комисията се взираше изпитателно в тях.

— Дами и господа — каза председателят — след дълги разисквания официално предлагам господин и госпожа Кързлейк да се състезават за мястото на нашия район при следващите избори. Тези, които са за…

Всичките дванадесет души вдигнаха ръце.

— Против?

— Прието единодушно — каза председателят. След това се обърна към Саймън. — Искате ли да кажете нещо на комитета?

Перспективният бъдещ депутат на консервативната партия от Пъкълбридж се изправи. Всички очакваха словото му.

— Не зная какво да кажа, освен че съм много щастлив и че е голяма чест за мен. С нетърпение очаквам изборите.

Всички се развеселиха и тръгнаха да им стиснат ръце. Елизабет си избърса сълзите, преди да са я приближили.

След около час председателят съпроводи Елизабет и Саймън до колата им за довиждане. Саймън свали страничното стъкло.

— Знаех, че си нашият човек — каза Милбърн — веднага щом Чарлс Сеймор се обади — Саймън се усмихна — и ме предупреди да бягаме от теб като от чума.

 

 

— Би ли казал на госпожица Тръбшо да влезе? — каза Чарлс на секретаря си.

След няколко минути госпожица Маргарет Тръбшо влезе и застана пред бюрото му. Тя не можеше да не забележи промяната в мебелировката. Модерната мека мебел бе сменена с кожена гарнитура в клубен стил. Само портретът на единайсетия граф Бриджуотър беше останал на мястото си.

— Госпожице Тръбшо — започна Чарлс, — тъй като господин Спенсър неочаквано ни напусна, аз мисля, че е важно за банката да държи на приемствеността, особено сега, когато аз съм нейният президент.

Госпожица Тръбшо стоеше изправена като гръцка статуя, скрила ръце в ръкавите на роклята.

— Във връзка с всичко това бордът реши да продължи договора ви с пет години. Разбира се, това няма да се отрази на пенсията ви.

— Благодаря ви, господин Чарлс.

— Благодаря, госпожице Тръбшо.

Госпожица Тръбшо едва не се поклони, като тръгна да излиза от кабинета му.

— И още нещо, госпожице Тръбшо?

— Да, господин Чарлс — каза тя с ръка на дръжката.

— Разбрах, че съпругата ми очаква да й се обадите за един обяд в „Савой Грил“.

17.

— Синя риза — каза Реймънд, гледайки подозрително етикета. — Синя риза — повтори той.

— За четирийсетия рожден ден — извика Кейт от кухнята.

„Никога няма да я облека“, помисли си Реймънд и се усмихна на себе си.

— И освен това ще я носиш — каза тя и се долови нерв в бостънския й акцент.

— Ти дори мислите ми четеш — оплака се той, когато Кейт застана на кухненската врата. Харесваше му как изглежда — страшно елегантна в костюм на делова жена.

— Това е, защото си предсказуем, морковено връхче.

— И как разбра за рождения ден?

— Упорито разследване — каза Кейт, — помощ на чужд агент и малко пари.

— Чужд агент. Кой?

— Местният вестникар, скъпи. В „Сънди Таймс“ съобщават рождения ден на всяка видна личност, която ще празнува в следващите седем дни. През седмица като тази, когато са родени само посредствени люде, ти успя да се класираш.

Реймънд се засмя.

— Виж какво, морковено връхче — Реймънд се престори на засегнат от прякора, — трябва ли да ме наричаш с това противно име?

— Да, не понасям Реймънд.

Той се намръщи.

— Във всеки случай върховете на морковите са зелени.

— Без коментари. Облечи ризата.

— Сега?

— Сега.

Той си свали сакото и жилетката на костюма, махна бялата риза и откопча копчето на коравата яка, което бе оставило малко кръгче над адамовата му ябълка. Щръкнаха къдрави червени косми по целите му гърди. Той бързо облече подаръка. Почувства допира на приятна материя. Започна да закопчава копчетата, но Кейт се приближи и откопча най-горните две.

— Знаеш ли какво? Ти даде съвсем ново значение на думата небрежен.

Реймънд пак се намръщи.

— Подходящо облечен, можеш да минеш дори за хубав. Сега кажи къде ще отидем да празнуваме рождения ден?

— В Камарата на общините? — предложи Реймънд.

— Господи — каза Кейт. — Казах да празнуваме, не да правим помен. Какво ще кажеш за „Анабелс“?

— Не мога да си позволя да ме видят в „Анабелс“.

— Искаш да кажеш с мен?

— Не, не, глупаво момиче, защото съм социалист.

— Ако членове на лейбъристката партия не могат да си позволят хубава храна, вероятно е време да си смениш партията. В моята страна в хубавите ресторанти могат да се видят само демократи.

— Моля те, дръж се сериозно.

— Имах такова намерение. Кажи ми с какво се занимаваш напоследък в парламента?

— Нищо особено — нехайно отговори Реймънд. — Бях затрупан с работа в кантората и…

— Именно. Време е вече да направиш нещо, преди да са забравили, че съществуваш.

— Имаш ли нещо определено предвид? — попита Реймънд, скръстил ръце на гърдите.

— Всъщност да — каза Кейт. — Прочетох в същия „Сънди Таймс“, в който открих рождения ти ден, че се оказало трудно за лейбъристката партия да отмени профсъюзното законодателство на торите. Изглежда, има дългосрочни оплетени положения, за които първите редове не могат да намерят обходен път. Защо не вземеш да впрегнеш твоя така наречен първокласен мозък и да намериш законен изход?

— Идеята не е съвсем глупава.

Реймънд бе свикнал с политическия усет на Кейт, и когато го спомена, тя само каза:

— Още един лош навик, наследен от бившия ми съпруг. А сега казвай къде ще празнуваме?

— Правя компромисно предложение — каза Реймънд.

— Цялата съм в слух.

— „Дорчестър“.

— Щом настояваш — каза Кейт, без да изглежда прекалено ентусиазирана.

Реймънд понечи да свали ризата.

— Не, не, в Дорчестър са виждали мъже със сини ризи.

— Но аз нямам подходяща връзка — отговори като спасен Реймънд.

Кейт бръкна в плика от ризата и измъкна тъмносиня копринена връзка.

— Но тя не е едноцветна — възмутено извика той. — Какво очакваш още от мен?

— Контактни лещи — каза Кейт.

Реймънд се взря в нея и премига.

На излизане Реймънд погледна опакования в ярка хартия пакет, който Джойс бе изпратила от Лийдс в началото на седмицата. Той изобщо бе забравил да го отвори.

 

 

— По дяволите — каза Чарлс, остави вестник „Таймс“ и допи кафето.

— Какво има? — попита Фиона, наливайки му още кафе.

— Кързлейк е избран в Пъкълбридж, което значи връщане в парламента до края на живота. Изглежда, моят разговор с Арчи Милбърн не е имал ефект.

— Защо си против Кързлейк? — попита Фиона.

Чарлс сгъна вестника и се замисли над въпроса.

— Всъщност е много просто, стара приятелко. Мисля, че той е единственият конкурент, който може да ми попречи да поема лидерството на партията.

— Защо именно той?

— За пръв път се сблъсках с него в Оксфорд, той беше председател на съюза. Тогава беше страшно добър, а сега е още по-добър. Той имаше конкуренти, но ги помиташе като мухи. Независимо от произхода му той е единственият човек, който ме плаши.

— Предстои дълго надбягване, скъпи, и той може да се препъне.

— Аз също, но той не предполага, че ще използвам някои от неговите препятствия.

 

 

Андрю редактира много внимателно писмото. Той увери Джок Макфърсън и колегите му, че е много поласкан от предложението им, но обясни, че е решил да остане лоялен към лейбъристката партия.

Прие бележката на Джок, според който левите се стремят към контрол, но отбеляза, че всяка демократична партия трябва да допуска в редовете си независими политически елементи, което не е непременно нездравословно. Добави, че приема предложението като поверително за двете страни.

— Защо добави този послепис? — попита Луиз, когато прочете писмото.

— За да съм справедлив към Джок — каза Андрю. — Ако се разбере, че съм отхвърлил предложението им, ще постигнат резултат, обратен на този, който искаха.

— Не съм сигурна, че те ще постъпят така великодушно при следващите избори.

— О, Джок вдига шум, но иначе е добър човек и…

— Баща ти не говори така за него — каза Луиз. — Той е сигурен, че те ще търсят реванш.

— Баща ми вижда червей и под най-зеления лист.

— И така, щом няма да празнуваме лидерство на шотландските националисти, ще трябва да се задоволим с празнуване на четирийсетия ти рожден ден.

— Но дотогава има…

— … един месец, само една седмица преди четвъртия рожден ден на Робърт.

— Как искаш да отпразнуваме случая, скъпа?

— Можем да прекараме сами една седмица в Алджърви.

— Защо не две седмици? Така ще можем да отпразнуваме и твоята четирийсетгодишнина?

— Андрю Фрейзър, ти току-що загуби един глас в Единбург Карлтън.

 

 

Саймън слушаше съвсем внимателно доклада на Рони на ежемесечното заседание на борда. Двама наематели не бяха платили тримесечния си наем и следващото плащане вече наближаваше. Адвокатите му бяха изпратили предупредителни писма, последвани от писмени заплахи за даване под съд, но и това не беше донесло никакви пари.

— Потвърждават се опасенията ми — каза Рони.

— Какви опасения? — попита Саймън.

— Че те просто нямат пари.

— Значи трябва да ги сменим с нови наематели.

— Саймън, когато пътуваш следващия път от „Бофорт“ до „Уайтчапъл“, преброй табелите „дава се под наем“. Когато преброиш сто, ще видиш, че още си далеч от Сити.

— И какво мислиш да правим?

— Опитай се да продадеш някой от големите ни имоти, за да подсигуриш налични пари. Трябва да сме доволни, че дори при сегашната им цена струват много повече от задълженията ни към банката. При компаниите е точно обратното.

Саймън си мислеше за неговия кредит, който с лихвите приближаваше цифрата 100 000, и беше започнал да съжалява, че не прие тогава предложението на Рони да купи обратно акциите му. Сигурно беше, че предложението вече не е в сила.

Когато съвещанието на борда свърши, той отиде в болницата да вземе Елизабет. Посещаваха Пъкълбридж три пъти седмично, защото искаше да обиколи всички села, преди Уилсън да е поискал нови избори.

Арчи Милбърн се оказа много съзнателен председател и ги придружаваше при почти всички обиколки.

— Той е много мил с нас — каза Елизабет по пътя.

— Така е — съгласи се Саймън, — като се има предвид, че управлява „Милбърн Електроникс“. Но, както ни обясни, щом ни представи на председателите по селата, ни оставя да се справяме сами.

— Разбра ли защо не се разбират с Чарлс Сеймор?

— Не, не е споменавал името му оттогава. Разбрах само, че са били съученици.

— Какво мислиш да правиш със Сеймор?

— Не мога нищо да правя, освен да си отварям очите.

 

 

„Депутатът, който твърде често забравя избирателите си“ — Андрю прочете брошурата на шотландските националисти, която баща му беше изпратил по пощата. Беше пълна с полуистини и инсинуации: „Андрю Фрейзър, който забрави Единбург, не трябва да представлява повече шотландците“. По-нататък продължаваше: „Сега той живее далеч от проблемите на избирателите си в скъпа сграда на модния квартал Челси сред приятелите си тори. Той посещава Единбург само няколко пъти годишно, за да поддържа популярност и не се ли оказва само един самозабравил се министър?“.

— Как си позволяват? — извика Луиз възмутена. Андрю не беше виждал жена си толкова ядосана. — Как смеят да идват в дома ми, да ти предлагат лидерство на отвратителната си партия и след това да пишат такива гадни лъжи? Прочете ли това? — добави тя, сочейки последния абзац: — Съпругата му Луиз Форсайт — зачете тя на глас — произлиза от едно от най-богатите семейства на Шотландия. Тя е близка роднина на притежателите на магазините „Форсайтс“ на улица „Принсес“. Аз съм им втора, забравена братовчедка и те дори не ми правят отстъпка, когато пазарувам при тях.

Андрю започна да се смее.

— Какво толкова смешно има?

Той отиде и я прегърна.

— Досега живеех с илюзията, че ще наследиш империята Форсайт и няма да има нужда да работя след това — подразни я той. — Сега ще трябва да разчитаме на парите на Робърт, когато стане футболна звезда.

— Не се шегувай, Андрю. Няма да ти е много смешно, когато дойдат изборите.

— Аз се страхувам много повече от крайните леви, които се опитват да проникнат в управлението на комитета — каза Андрю с променен глас, — отколкото от бандата на Джок Макфърсън. В този момент червената кутия е твърде пълна, за да мога да мисля и по двата проблема.

 

 

Реймънд направи такова проницателно изказване по време на второто четене на новия закон за профсъюзите, че организаторите го поставиха в постоянния комитет, чудесно място за демонстриране на способности при дискутиране на клаузите точка по точка. Той можеше да посочва на колегите си клопките в закона и начините да ги избегнат. Останалите членове на комитета скоро разбраха какво значи „истинско съвещание“. Не мина много време и ръководителите на профсъюзите започнаха да се обръщат към него в парламента и да му се обаждат по телефона у дома, за да искат мнение как да реагират техните членове, когато възникнат правни проблеми. Реймънд проявяваше голямо търпение и нещо по-важно, даваше им експертен съвет срещу цената само на телефонния разговор. Колко ироничен му се стори фактът, че така бързо забравиха за книгата му! В националната преса започнаха да се появяват хвалебствени статии, свързани със закона, или предупредителни, както в „Гардиън“, в които се твърдеше, че каквото и да се е случило в миналото, не може да се мери с последствията, ако в най-скоро време Реймънд Гулд не влезе в правителството.

— Ако ти предложат да влезеш в правителството, ще се променят ли отношенията ни? — попита Кейт.

— Разбира се — каза Реймънд, — ще имам извинение да не обличам сини ризи.

Харолд Уилсън удържа несигурното си управление още шест месеца и му се наложи да поиска нови избори. Той определи това да стане на 10 октомври 1974 година.

Реймънд веднага се върна в Лийдс, за да открие кампанията. Когато Джойс го посрещна на гарата, той не можа да не си помисли, че тази трътлеста жена е само четири години по-възрастна от Кейт. Целуна я по бузата като далечна роднина, след това тя го закара в дома им на „Чапъл Алъртън“.

Джойс не престана да му говори през целия път. Стана ясно, че избирателният район е под контрол и че Фред Паджет е добре подготвен за изборите.

— Всъщност от предишните избори досега той не е спирал да работи — каза тя.

Колкото до Джойс, тя без съмнение беше по-добре подготвена от пълномощника и секретаря, взети заедно. А най-интересното е, мислеше Реймънд, че всичко това й доставя удоволствие. Той погледна към нея и помисли, че тя дори изглежда по-хубава по време на кампания.

За разлика от колегите си, представляващи селски райони, на него не му се налагаше да изнася речи в малки селски салони. Неговите избиратели излизаха по главните улици, където той агитираше с мегафон, минаваше през пазарите, клубовете, кръчмите, ръкуваше се с хората и това се повтаряше през няколко улици.

Джойс бе изготвила схема, според която съпругът й щеше да има възможност да се срещне с възможно най-много хора. В неколкоседмичната кампания някои го видяха по няколко пъти, повечето от тях на футболния мач в събота преди изборите.

След мача Реймънд тръгна на обиколка из клубовете, като пиеше бира след бира. Примири се с неизбежното трупане на килограми по време на кампании. Не искаше и да мисли какви ще бъдат коментарите на Кейт по този въпрос, когато се видят. Реймънд успяваше да отделя всеки ден по няколко минути, за да й се обади. Тя винаги изглеждаше много заета, пълна с новини и го оставяше с понижено самочувствие. Той едва ли й липсваше.

Местните профсъюзи напълно го подкрепиха. Разказваха на всеки, който имаше желание да слуша, че може да са го чувствали чужд в миналото, но са знаели „кой му лежи на сърцето“. Те чукаха по вратите, разнасяха брошури, докарваха хората до избирателните пунктове. Бяха на крак, преди още да се е събудил, и агитираха до последния момент.

Реймънд и Джойс гласуваха в местната прогимназия и очакваха убедителна победа. Лейбъристката партия наистина спечели, както се предполагаше. Получи четирийсет и три места повече от консерваторите, но само три повече от всички партии, взети заедно. Във всеки случай, когато кралицата му възложи да сформира правителство, Харолд Уилсън се беше приготвил за петгодишно управление. Преброяването в Лийдс показа най-голямото мнозинство на Реймънд досега — 12 207 гласа.

В петък и събота той обиколи избирателите, за да им благодари и в неделя вечерта си тръгна за Лондон.

— Този път сигурно ще те покани да участваш в правителството — каза Джойс, като го изпращаше на гарата.

— Не зная — отговори Реймънд и я целуна по двете бузи.

Тя остана да му маха ентусиазирано.

— Много ми хареса как ти стои синята риза — бяха последните й думи, преди да се разделят.

 

 

По време на кампанията Чарлс прекарваше доста време в банката заради натиска върху паунда. Фиона беше навсякъде и казваше, че Чарлс ще мине след нея.

След като преброиха малките бюлетини, около един процент негови привърженици бяха преминали към лейбъристкия кандидат. Разбрал крайния резултат, той се върна в Лондон, примирен с предстоящия дълъг период в опозиция. Когато започна да наваксва с колегите си в парламента, видя, че вече открито се говори, че Хийт трябва да си отиде след двете поредни загуби в общите избори.

Чарлс знаеше, че му предстои за втори път да решава зад кого да застане при избирането на нов лидер на партията и да познае кой е следващият лидер.

 

 

Андрю Фрейзър се върна в Лондон след изтощителна и тягостна кампания. Шотландските националисти съсредоточаваха нападките си върху него, Джок Макфърсън непрекъснато злословеше и клеветеше. Сър Дънкан съветваше сина си да не прибягва до съд: „Това само ще налее вода в неговата мелница. Малките партии винаги печелят при повече публичност“.

Луиз настояваше Андрю да информира пресата за това, че е отказал да стане лидер на шотландската националистическа партия, но той й каза, че това няма да помогне, а може да рикошира срещу него, освен това бе дал дума да не говори за срещата. През последната седмица на кампанията той направи усилия, но не успя да попречи да изберат в изпълнителния комитет Франк Бойл, комунист, дошъл наскоро от Глазгоу. В деня на изборите едва успя да събере мнозинство от 1 656 гласа, следван от Джок Макфърсън. Поне се надяваше на спокойствие през следващите пет години. Шотландските националисти увеличиха местата си в парламента от седем на единайсет.

Андрю, Луиз и Робърт взеха самолета за Лондон в неделя вечерта и намериха червената кутия и съобщение, че министър-председателят очаква Андрю да продължи работата си като министър на вътрешните работи.

 

 

Саймън проведе незабравима кампания. В деня на обявяването на изборните резултати двамата с Елизабет се преместиха в новата си квартира, доволни, че имат възможност да наемат домашна помощничка. Двойното легло и няколкото стола им бяха достатъчни. Елизабет готвеше на примитивна печка и ползваше полуготови продукти, подредени в малък кухненски шкаф. Хранеха се с едни и същи две вилици. По време на кампанията Саймън обиколи два пъти района си от 200 квадратни километра и настоя Елизабет да си вземе само една седмица отпуск от болницата.

Избирателите на Пъкълбридж изпратиха Саймън обратно в парламента с мнозинство от 18 419 гласа, най-голямото в историята на Пъкълбридж. Местните жители много бързо разбраха, че техният депутат е достоен да участва в управлението на страната.

 

 

Кейт беше много внимателна в забележките си, когато в понеделник вечерта стана ясно, че министър-председателят няма да предложи място на Реймънд в новото правителство. Тя му приготви любимото ядене, печено телешко и йоркширски пудинг, но той дори не забеляза и беше много мълчалив.

18.

Седмица след завръщането си в Камарата на общините Саймън изпита чувството за нещо вече видяно, чувство, което повечето депутати, избрани за втори или трети път, изпитваха. То се засили от факта, че намираше всичко непроменено, дори полицаят на входа за депутати беше същият. Когато Хийт оповести правителството в сянка, Саймън не се изненада, че не е включен, защото никога не го смятаха за привърженик на лидера. Той обаче бе изненадан, не разочарован, когато разбра, че Чарлс Сеймор също не бе в новия екип.

— Съжаляваш ли, че му отказа да те включи, сега, когато публикуваха правителството в сянка? — попита Фиона и го погледна над вестника.

— Не беше лесно, но в последна сметка ще се окажа прав — отговори Чарлс, докато си мажеше с масло нова препечена филия.

— Какво ти предложи?

— Министър на промишлеността.

— Звучи интересно — каза Фиона.

— Да, много, с изключение на заплатата, която щеше да бъде нищо. Не забравяй, че банката ми плаща 40 000 паунда годишно.

Фиона сгъна вестника.

— Но ти току-що назначи главен изпълнителен директор, така че твоите задължения там ще са незначителни в сравнение с тези, които имаше, когато пое поста. Кажи каква е истинската причина.

Чарлс разбра, че не може лесно да заблуди Фиона.

— Истинската причина е, че съм твърде далеч от мисълта Тед да води партията на следващите избори.

— А кой друг? — попита Фиона.

— Който има смелост да му стане опонент.

— Не съм сигурна, че те разбирам — каза Фиона и започна да прибира масата.

— Всеки, който реши да се кандидатира сега за лидер, след двете поредни загуби на Тед.

— Звучи убедително.

— Но понеже през последните десет години е включвал всички възможни опоненти в правителство или в правителство в сянка, някой от тях ще трябва да се изправи срещу него. Но не и ако е с по-ниско ниво, иначе няма да има шанс.

— Би ли го направил някой от сегашния му кабинет? — попита Фиона и се върна на мястото си в другия край на масата.

— Двама-трима преценяват шансовете си. Проблемът е, че ако загубят, може да означава край на политическата им кариера — каза Чарлс и сгъна салфетката си.

— Но ако някой спечели?

— Несъмнено ще стане следващият министър-председател.

— Интересна дилема. Ти какво мислиш да правиш?

— В момента не подкрепям никого, но си отварям очите на четири. — Чарлс стана от мястото си.

— Кой е заел фронтова позиция? — попита Фиона, вперила очи в съпруга си.

— Никой, всъщност още никой. Въпреки че Кързлейк се опитва да сплоти привържениците на Маргарет Тачър, но тази идея е обречена на провал още от самото начало.

 

 

— Жена лидер на торите? — вие сигурно сте загубили всякакво въображение, за да рискувате с такова предложение — каза Елизабет, опитвайки соса. — Ако това стане, ще си изям единствената шапка пред делегатите на партийната конференция.

— Не ставай цинична, Елизабет. Тя е най-добрият ни залог в този момент.

— Има ли вероятност Тед Хийт да слезе от поста си? Винаги съм си мислила, че лидерът на партията остава, докато не го блъсне камион. Не познавам много добре Хийт, но не мисля, че ще си даде оставката.

— Точно така — каза Саймън. — Значи Комитет 1922 трябва да смени правилата.

— Искаш да кажеш, че бекбенчерите ще го притиснат да си отиде?

— Не, но много хора от сегашния комитет нямат нищо против да карат въпросния камион.

— Ако това е истина, той сигурно си дава сметка, че не може да си запази лидерското място?

— Не мисля, че някой лидер си дава такава сметка — каза Саймън.

 

 

— Ти трябва да отидеш следващата седмица в Блекпул — каза Кейт и се повдигна на лакти.

— Защо в Блекпул? — попита Реймънд, загледан в тавана.

— Защото там е конференцията на лейбъристите тази година.

— И какво мислиш, че ще постигна там?

— Ще видят, че все още си жив. В момента за теб се споменава само в профсъюзните кръгове.

— Ако не си министър или профсъюзен лидер, единственото, което можеш да правиш на такива конференции, е да ядеш лоша храна, да спиш в неприветливи хотели и да слушаш посредствени речи.

— Не ме е грижа къде ще положиш отегчената си глава нощно време, но искам да възстановиш контактите си с профсъюзните лидери.

— Защо? — попита Реймънд. — Тази компания няма да помогне на кариерата ми.

— В момента не — каза Кейт, — но те уверявам, че както моите приятели американци избират лидерите си на конференции, така в най-скоро време и твоята лейбъристка партия ще започне да го прави.

— Никога — каза Реймънд. — Това е и ще си остане прерогатив на вече избраните депутати.

— Толкова тъпо, помпозно, недалновидно изявление може да излезе само от устата на републиканец — каза тя и го удари с възглавницата си.

Реймънд не шавна.

Тя повдигна леко края на възглавницата и пошепна в ухото му:

— Чете ли някои от резолюциите на конференцията?

— Няколко — едва се чу заглушеният глас на Реймънд.

— Може да ти е от полза, ако прочетеш статията на господин Антъни Уеджууд Бен — каза тя и вдигна възглавницата.

— Какво иска той тази година?

— Той призовава „конференцията“, както настоява да се нарича това сборище на братята, да реши следващият лидер да бъде избиран от делегатите, като създадат избирателна колегия от всички избирателни райони, профсъюзите и парламента — мисля, че в този ред беше.

— Лудост. Но какво друго може да се очаква? Женен е за американка.

— Днешните екстремисти са утрешните умерени — закачливо се обади Кейт.

— Типично американско обобщение.

— Всъщност е на Бенджамин Дизраели.

Реймънд постави обратно възглавницата върху лицето си.

 

 

Андрю присъстваше винаги на партийните конференции, независимо че никога не би гласувал за резолюцията на Тони Бен за избор на лидер. Страхуваше се, че ако се даде такава власт на профсъюзите, може да бъде избран лидер, който е абсолютно неприемлив за колегите в Камарата. Той беше много доволен, когато предложението пропадна, но забеляза, че мнозинството, с което го обориха, беше далеч от смайващо.

Независимо че беше министър, Андрю успя да ангажира само малка стая в не много представителен хотел в Блекпул, и то на две мили от мястото на конференцията. Такива проблеми създаваха четирите хиляди важни личности, събрани за една седмица в морския курорт.

Докато присъстваше на конференцията, Андрю продължи да изпълнява задълженията си на министър, оправяйки се с пристигащите и заминаващите всяка сутрин и следобед червени кутии. Половината от времето си прекарваше в телефонни разговори за сметка на министерството в хотелското фоайе. Никой в Съветския съюз не би повярвал, особено ако знае, че и министърът на отбраната, който заемаше съседна на Андрю стая, правеше същото, сновейки напред-назад в очакване Андрю да освободи телефона.

Андрю никога не бе говорил на партийна конференция. Дори министрите от кабинета имаха право само на десет минути изказване, ако не са членове на изпълнителния комитет. Над половината от министрите не бяха избрани в това представително тяло, което се състоеше предимно от лидери на профсъюзите.

Като излезе от сутрешното заседание, Андрю много се изненада, като видя Реймънд Гулд да блуждае наоколо. Те се погледнаха като нормални хора, затворени в приют за душевноболни, и решиха да обядват заедно в „Ривър Хаус“, предпочитан от Андрю ресторант, на няколко мили от Блекпул.

Независимо че бяха от десет години заедно в парламента, те за първи път разбираха колко много си приличат.

— Сигурно си разочарован, че министър-председателят не те покани да участваш в правителството — започна Андрю.

Реймънд четеше менюто на бара.

— Много — призна той накрая, когато барманът приближи, за да види какво ще си поръчат.

— Независимо от това постъпи разумно, че дойде на конференцията. Тук ти е силата.

— Така ли мислиш?

— Хайде де. На всички е известно, че си човек на профсъюзите, а те все още имат влияние да пращат свои избраници в правителството.

— Не бях забелязал — тъжно каза Реймънд.

— Ще го почувстваш, когато евентуално вземат да избират лидер.

— Колко интересно, точно така се изрази Джойс миналата седмица.

— Разумно момиче е Джойс. Страхувам се, че ще се случи, докато сме още в парламента.

Бил Скот, собственикът на ресторанта, дойде да им каже, че обядът е сервиран, и те тръгнаха към ресторанта.

— Защо се страхуваш? — попита Реймънд, докато сядаше на масата.

— Неустановени като мен демократи ще свършат на кладата, както толкова много изгорени книги.

— Но аз също съм неустановен демократ, на практика съм дясноориентиран по много въпроси.

— Вероятно. Но всяка партия има нужда от хора като теб и в този момент профсъюзните лидери биха те поддържали, дори да членуваше във фашистка организация.

— Какво тогава те кара да присъстваш на конференцията?

— Тя, слава богу, все още дава възможност да се поддържа връзката с народа и аз живея с илюзията, че крайно левите няма да създават повече неприятности от едно немирно дете, с което възрастните се примиряват.

— Да се надяваме — каза Реймънд, — защото наистина няма да пораснат. — Андрю се засмя, а Реймънд продължи с друго настроение. — Аз ти завиждам за работата в правителството. Не съм влязъл в политиката, за да остана при бекбенчерите.

— Може да дойде ден, когато аз да ти завиждам от техните места — каза Андрю.

Докато говореше, председателят на профсъюза на железничарите мина покрай масата им и се провикна:

— Здравей, Рей, радвам се да те видя.

Той с нищо не показа, че познава Андрю. Реймънд се обърна и му махна с ръка, както Цезар би махнал на Касий.

Двамата отказаха десерт и Андрю предложи да си поръчат коняк.

Реймънд се поколеба.

— На тази конференция се пие повече двоен коняк, отколкото на конференцията на консерваторите. Може да питаш келнерите.

 

 

— Реши ли кого да подкрепиш в битката за лидерство? — попита Фиона на закуска.

— Да — каза Чарлс, — на такъв етап съм в кариерата, че не мога да си позволя грешка.

— И така, на кого се спря? — попита Фиона.

— Докато не се появи сериозен опонент, ще продължавам да поддържам Тед Хийт.

— Никой ли от министрите в кабинета няма кураж да застане срещу него?

— Говорят, че Тачър ще изиграе ролята на изкупителна жертва. Ако тя успее да се класира достатъчно близо до Тед и предизвика второ гласуване, тогава ще се появят и сериозните опоненти.

— Какво ще стане, ако тя заеме първо място още на първото гласуване?

— Не ставай глупава, Фиона — каза Чарлс, съсредоточен върху пържените яйца пред себе си. — Торите никога няма да изберат жена да ги води. Твърде традиционни сме в това отношение. Такава незряла постъпка може да се очаква само от лейбъристите, ако решат да покажат, че вярват в равенството.

 

 

Саймън продължи да насърчава Маргарет Тачър да се включи в състезанието.

— Тя може да си го позволи — каза Елизабет.

 

 

Андрю и Реймънд с интерес наблюдаваха борбата за лидерство в консервативната партия, като в същото време упражняваха своите уважавани професии. Реймънд щеше да подцени шансовете на Тачър, ако Кейт не му бе напомнила, че партията на торите е първата, избрала евреин за лидер и също първата, избрала ерген.

— Така че, защо да не е първата, избрала жена? — попита предизвикателно тя. Той щеше да продължи да спори, но проклетата жена толкова пъти вече излизаше права и единственото, което можа да каже, беше: „Ще поживеем, ще видим“.

 

 

Комитет 1922 съобщи, че избирането на нов лидер ще се състои на 4 февруари 1975 година.

На пресконференция в Камарата Маргарет Тачър обяви, че се включва в състезанието за лидерство. Саймън моментално се зае да агитира колегите си да подкрепят „смелата лейди“ и се включи в малък комитет, сформиран от Еъри Нийв за тази цел. Чарлс Сеймор предупреди приятелите си, че партията никога не би победила в избори, ако има за лидер жена. Колкото повече време минаваше, толкова по-неясен изглеждаше резултатът от предстоящия избор.

 

 

В четири часа на този ветровит и влажен ден председателят на Комитет 1922 съобщи резултата от състезанието:

Маргарет Тачър	130
Едуард Хийт	119
Хю Фрейзър	16

Съгласно правилата на Комитет 1922 победителят трябваше да има мнозинство с най-малко 15% и по тази причина се наложи второ гласуване.

— Второто гласуване ще се състои в седемдневен срок — съобщи главният организатор.

Трима бивши министри заявиха участие, а Тед Хийт беше предупреден, че на второто гласуване сигурно ще получи още по-малко гласове, и се оттегли.

Това бяха най-дългите дни в живота на Саймън. Той правеше всичко възможно да обедини поддръжниците на Тачър. Чарлс реши да не проявява активност този път. Когато дойде време да се гласува, той постави кръстче срещу името на бившия министър на търговията и промишлеността.

— Това е човек, на който всички можем да разчитаме — каза той на Фиона.

Когато преброиха и потвърдиха гласовете, председателят на Комитет 1922 съобщи, че Маргарет Тачър е безспорен победител със 146 гласа. Първият след нея беше събрал 79 гласа.

Саймън беше много доволен, а Елизабет се надяваше да е забравил заканата за шапката. Чарлс бе слисан от изненада. И двамата веднага написаха писма до новия си лидер.

11 февруари 1975

 

Скъпа Маргарет,

Искрено Ви поздравявам с избирането Ви за първа дама лидер на партията ни. Гордея се със скромното участие във вашия триумф и ще продължа да работя за бъдещия Ви успех в следващите избори.

Искрено ваш,

Саймън

Площад „Итън“ 27

11 февруари 1975

 

Скъпа Маргарет,

Не запазих в тайна подкрепата си за Тед Хийт в първия кръг от състезанието за лидер, тъй като имах привилегията да служа в неговата администрация. С удоволствие Ви подкрепих във втория. Той потвърди колко прогресивна е партията ни, като избра жена, която несъмнено ще стане следващият министър-председател на Великобритания.

Уверявам Ви в лоялността си.

Искрено Ваш,

Чарлс

В разстояние на една седмица Маргарет Тачър отговори на всички свои колеги. Саймън получи написан на ръка отговор, в който го канеше да участва в нейното правителство в сянка като заместник-министър на образованието. Чарлс получи написано на машина писмо, в което му благодареше за подкрепата.

19.

Банка „Сеймор“ беше издържала Първата световна война, краха през трийсетте и Втората световна война. Чарлс нямаше намерение да е президент, властващ на престола през седемдесетте. Много скоро след като пое властта от Дерек Спенсър, по единодушно настояване на борда установи, че не е лесна работа да си президент, и макар да бе сигурен, че банката ще издържи всякакви изпитания, не искаше да поема рискове. Икономическите колони на вестниците бяха пълни със случаи, когато английската банка играе роля на спасителен кораб и помага на закъсали институции, заедно с всекидневните съобщения за сгромолясване на компании. Времето, когато цената на недвижимите имоти и наемите автоматично растеше, беше отминало.

Когато прие предложението на борда на директорите, Чарлс настоя да бъде назначен изпълнителен директор, който да движи всекидневните въпроси, а той да се грижи за отношенията с президентите на другите банки в Сити. Чарлс разговаря с няколко кандидати, но не намери подходящ. Следващата му стъпка щеше да бъде лов на специалист сред конкурентните банки. Разходите по такава операция бяха спестени, когато дочу разговор от съседна маса в „Уайтс“. Новоназначеният изпълнителен директор на „Първа американска банка“ се възмущаваше, че трябва да рапортува на борда в Чикаго дори за пощенските разходи.

Чарлс моментално покани изпълнителния директор на обяд в Камарата на общините. Клайв Ренолдс беше изминал същия път, както Дерек Спенсър — Лондонския икономически институт, Харвардската бизнес школа и след успехите му на няколко отговорни длъжности беше достигнал до изпълнителен директор на „Първа американска банка“. Това съвпадение не тревожеше Чарлс, защото веднага му даде да разбере, че назначеният ще бъде човек на президента.

Когато предложиха длъжността на Ренолдс, той доста сериозно се пазари за заплатата и Чарлс се надяваше да прави същото и за интересите на банката. Ренолдс бе назначен с 50 000 паунда годишна заплата и обещание за достатъчно печалби, които го отдалечаваха от идеята да работи за себе си или да насърчава друг ловец на специалисти по банково дело да му предложи място.

— Той не е човек, когото бихме поканили на вечеря — каза Чарлс на Фиона, — но това назначение ще ми осигури спокоен сън, като зная, че банката е в сигурни ръце.

Изборът на Чарлс бе потвърден с печат на следващото заседание на борда и не след дълго се разбра, че „Първа американска банка“ е изгубила едно от най-ценните си предимства доста под пазарната цена.

Клайв Ренолдс бе консерватор по натура, но печелеше в повечето случаи, когато поемаше „риск“, както казваше Чарлс, или когато „действаше по интуиция“, както казваше Ренолдс. Докато банка „Сеймор“ продължи да поддържа репутация на внимателно ръководена банка, успяха да направят няколко доста сполучливи финансови удара благодарение на новия изпълнителен директор.

Клайв Ренолдс бе достатъчно разумен, за да се отнася с уважение към новия си началник, и отношенията им през цялото време оставаха само професионални.

Едно от първите нововъведения на Ренолдс, одобрено от Чарлс, беше да проверява всички клиенти със сметка над 250 000 паунда.

— Когато дълго време се занимаваш с финансите на някои компании — обърна внимание Ренолдс, — остава незабелязано, че стар традиционен клиент е тръгнал към фалит, което не би се допуснало с нов клиент. Ако има „фалшиви патици“, да ги открием, преди да са паднали на земята — сравнение, което Чарлс използва много пъти след това.

Чарлс се радваше на сутрешните съвещания с Клайв Ренолдс, защото научаваше много неща за професията, която преди ненавиждаше. За много кратко време научи достатъчно от новия си учител, за да звучи като Дейвид Рокфелер по време на финансови дебати в парламента.

Чарлс знаеше много малко за личния живот на Ренолдс — само че е на четирийсет и една, неженен и живее в Ешер, ако някой знае къде е това. За Чарлс беше важно Ренолдс да идва сутрин поне един час преди него и да си тръгва след него дори когато парламентът е във ваканция.

Чарлс разгледа четиринайсет от поверителните доклади за клиенти с над 250 000 паунда. Клайв Ренолдс беше забелязал две съмнителни компании, към които смяташе да ревизират отношението си.

Чарлс трябваше да прегледа още три доклада, преди да направи оценка пред борда. Тихо почукване на вратата означаваше, че е десет часът и Ренолдс идва за ежедневния си рапорт. В Сити се носеха слухове, че в четвъртък лихвите ще се вдигнат, и Ренолдс искаше да намалят доларовите и да увеличат златните запаси. Чарлс кимна в знак на съгласие.

— Щом се оповести вдигане на лихвения процент — продължи Ренолдс, — ще бъде разумно да се върнем към долари, защото наближават преговорите за заплатите с профсъюзите. Те несъмнено ще предизвикат нов натиск върху паунда. — Чарлс кимна отново.

— Смятам, че доларът е много слаб при курс два и десет — добави Ренолдс. — При положение че профсъюзите се съгласят на дванайсет процента, доларът ще се установи, да кажем, на един и деветдесет. — Той добави, че не е доволен от чувствителното участие на банката в „Слейтър Уокър“ и иска да ликвидират половината от акциите през следващия месец. Предложи да го направят на порции през различен интервал. — Имаме още три компании за разглеждане, преди да докладваме на борда. Аз съм обезпокоен от политиката на една от компаниите, но другите две изглеждат стабилни. Мисля, че трябва да ги разискваме заедно, след като прегледате рапортите ми. Вероятно утре сутрин, ако успеете да отделите време. Компаниите, за които говоря, са „Спейуорд Лабораторис“, „Блакис Лимитид“ и „Недъркоут енд Къмпани“. Безпокои ме само „Спейуорд Лабораторис“.

— Ще взема папките у дома тази вечер — каза Чарлс, — утре ще си дам мнението.

— Благодаря ви.

Чарлс никога не предложи на Ренолдс да се обръща към него на малко име.

 

 

Арчи Милбърн организира малко тържество по повод годишнината от избирането на Саймън за техен депутат. Обикновено тези поводи се използваха да представят местното партийно ръководство на новия депутат. Саймън сега знаеше повече за избирателния район и за хората в него от Арчи, което самият Арчи отбеляза.

Елизабет, Питър и Майкъл се настаниха удобно в новата къща, а Саймън обикаляше детски градини, начални училища, прогимназии, гимназии, университети. Той изслушваше деца и професори с еднакво внимание. След първата година беше започнал да ги разбира и с нетърпение чакаше избори, за да превърне репетициите в действия.

— Сигурно е много разочароващо да си опозиция — подхвърли Арчи, когато дамите се оттеглиха след вечеря.

— Да, но е чудесен начин да се подготвиш за следващо правителство и да помислиш за някои важни неща. Когато бях министър, не можех да си позволя този лукс.

— Но сигурно много се различава от действащо правителство? — каза Арчи и запали цигара.

— Наистина се различава. Когато участваш в управлението — каза Саймън, — си заобиколен от държавни служители, които не те оставят пръста си да повдигнеш, нито пък да размишляваш, но когато си в опозиция, можеш да мислиш непрекъснато за политиката, независимо че ти се налага понякога сам да си печаташ писмата.

Арчи бутна бутилката с вино към Саймън.

— Радвам се, че жените излязоха — каза заговорнически той, — защото исках да ти кажа, че съм решил да си подам оставката в края на годината.

— Защо? — изненада се Саймън.

— Видях, че си избран и вече установен. Време е по-млад мъж от мен да заеме мястото ми.

— Но ти си на моите години.

— Не отричам това, но истината е, че не отделям достатъчно време на компанията си и непрекъснато ми го напомнят на съвещанията на борда. Няма защо да ти казвам, че времената сега не са лесни.

— Много неприятно — каза Саймън, — тъкмо започваш да опознаваш някой в политиката, и се разделяте.

— Не се страхувай — каза Арчи, — нямам намерение да напускам района, а ти ще си наш депутат най-малко още двайсет години. Надявам се дотогава да получа покана за вечеря на „Даунинг стрийт“.

— Може Чарлс Сеймор да се окаже на номер 10 — каза Саймън, запалвайки цигара.

— Тогава няма да получа покана — каза усмихнат Арчи.

 

 

Чарлс не можа да спи след откритието, въртя се и се мята в леглото цяла нощ и не остави и Фиона да заспи. Той отвори папката на „Недъркоут“ още докато чакаше да му сервират вечерята. Винаги започваше с преглед на имената на директорите, за да види няма ли някой познат в борда. Не видя познато име, докато не стигна името С. Кързлейк ЧП. Готвачът помисли, че господин Сеймор не е харесал вечерята, защото едва се докосна до основното ястие.

На другата сутрин пристигна в „Сейморс банк“ само няколко минути след Клайв Ренолдс и повика изпълнителния директор. Ренолдс пристигна веднага, без обичайния куп папки, изненадан, че вижда президента толкова рано. Щом се настани срещу него, Чарлс отвори папката пред себе си.

— Какво знаеш за „Недъркоут енд Къмпани“?

— Частна компания с около 10 000 000 паунда активи и превишен кредит от 7 000 000 паунда, половината от който обслужваме ние. Умело ръководена с добър директорски състав, според мен ще се справи с текущите проблеми.

— Каква част от компанията притежаваме?

— Седем и половина процента, банката не участва с осем процента в никоя компания, защото попадаме под ударите на двайсет и трета точка от финансовия закон. Политиката на банката винаги е била да инвестира в основните си клиенти, без да се ангажира прекалено много.

— Кои са основните им банкери?

— „Мидланд“.

— Какво ще стане, ако се отървем от тези седем процента и половина и не подновим кредита след изтичане на тримесечието, а поискаме плащане?

— Ще трябва да търсят финансиране от друго място.

— Ако не намерят?

— Ще се наложи да продават ценни книжа, което при принудителна продажба ще бъде във вреда на компанията, ако не и невъзможно при сегашния климат.

— И след това?

— Трябва да направя справка в моята папка. — Чарлс му подаде папката и Ренолдс се зачете намръщен в нея. — Те вече имат проблем с постоянния поток на финанси заради дългове. При внезапно увеличаване на натиска може да фалират. Съветвам ви да не предприемате такива действия. „Недъркоут“ са доказали своята благонадеждност и смятам, че ще реализираме добра печалба, когато станат държавна компания.

— По причини, които не мога да ти разкрия — каза Чарлс, гледайки настрани, — ако продължим ангажимента си към тази компания, ще изпаднем в много неудобно положение. — Ренолдс го гледаше озадачен. — Ще информираш банка „Мидланд“, че няма да продължим този кредит следващото тримесечие.

— Значи трябва да търсят подкрепа от друга банка. „Мидланд“ никога няма да се съгласят да ги поддържат сами.

— Опитай незабавно да се освободиш от нашите седем и половина процента.

— Но това може да доведе до загуба на доверие в компанията.

— И така да бъде — каза Чарлс, затваряйки папката.

— Но аз смятам…

— Това е всичко, господин Ренолдс.

— Да, господин Сеймор — каза озадаченият изпълнителен директор, който никога не беше смятал началника си за неразумен. Той се обърна, за да си тръгне. Ако бе погледнал лицето на Чарлс Сеймор, преди да излезе, щеше още повече да се озадачи от усмивката му.

 

 

— Те ни дръпнаха чергата изпод краката — започна ядосано Рони Недъркоут.

— Кои? — попита Саймън, който току-що беше влязъл в стаята.

— Банка „Мидланд“.

— Защо го правят?

— Външен акционер е пуснал всичките си акции на борсата, без да предупреди, и „Мидланд“ са се уплашили. Не могат да поемат на гърба си целия кредит.

— Срещна ли се с директора? — попита Саймън, неспособен да скрие тревогата си.

— Да, но той нищо не може да направи, ръцете му са вързани, зависи от борда — каза Рони и се отпусна в стола.

— Много ли е лошо?

— Дават ми един месец да си намеря друга банка. Ако не намеря, трябва да продавам ценни книжа.

— Какво ще стане, ако не успеем да намерим друга банка? — отчаяно попита Саймън.

— Компанията може да фалира след няколко седмици. Знаеш ли някоя банка, която търси добри инвестиции?

— Само една и мога да те уверя, че няма да ни помогне.

 

 

Чарлс затвори доволен телефона. Чудеше се дали има нещо, което би могло да остане в тайна. Отне му по-малко от час да открие размера на кредита на Кързлейк. „Поверително като банкер на банкер“ увери той. Чарлс все още се усмихваше, когато Ренолдс отвори вратата.

— „Мидланд“ не останаха доволни от новината — започна той веднага след влизането.

— Ще им мине — отговори Чарлс. — Какви са последните новини от „Недъркоут“?

— Само слухове, но всички вече знаят, че са закъсали и президентът на компанията си търси банка — безстрастно отговори Ренолдс. — Най-големият му проблем е, че никой не докосва компании, боравещи с недвижима собственост.

— Но като се разпаднат, какво може да ни спре да съберем частите и да направим удар?

— Една клауза, промъкнала се някак си във финансовия закон, гласуван от вашето правителство преди три години. Наказанието варира от тежка глоба до отнемане на банкерските права.

— О, да, спомних си — каза Чарлс. — Жалко. И така, колко време, мислиш, ще издържат?

— Ако не успеят да си намерят банка — отговори Ренолдс, търкайки гладко избръсната си брада, — след изтичане на предупреждението кредиторите ще ги нападнат като скакалци.

— Акциите им нищо ли не струват? — невинно попита Чарлс.

— Дори хартията, на която са напечатани. — Ренолдс го наблюдаваше внимателно.

Този път изпълнителният директор не пропусна усмивката на президента, който в момента мислеше за превишения кредит на Кързлейк, 108 000 паунда, защитени от нищо неструващи хартийки. Пъкълбридж много скоро ще си търси нов депутат.

 

 

В края на месеца, през който нито една банка не се съгласи да го спаси, Рони Недъркоут отстъпи, съгласи се да посети съдия-изпълнителя и да регистрира банкрута на компанията. Той все още се надяваше, че ще може да плати на кредиторите, независимо че акциите му и тези на директорите от борда не струваха вече нищо. Той се тревожеше за Саймън и кариерата му толкова, колкото и за себе си, но знаеше, че прокурорът няма да му позволи да помогне само на един човек.

Когато Саймън каза на Елизабет, тя не се оплака. От самото начало предвиждаше, че неговото участие в борда на Недъркоут може да стигне дотук.

— Не може ли Рони да помогне? — попита тя. — Толкова време си го поддържал.

— Не, не може — отговори Саймън, без да й казва на кого се дължи провалът.

— Банкрутиралите автоматично ли трябва да напуснат парламента? — беше следващият й въпрос.

— Не, но аз ще го направя, защото никога няма да се издигна — ще остана опетнен поради „липса на здрав разум“.

— Изглежда толкова несправедливо, като се има предвид, че не е твоя вината.

— Различни са правилата за тези, които искат да са в центъра на вниманието — отговори просто Саймън.

— Но след време сигурно ще… — започна Елизабет.

— Нямам намерение да остана на задните банки през следващите двадесет години и да слушам да се шушука по ъглите: „Щеше да сформира кабинет, ако не…“.

— Значи ли това, че децата трябва да напуснат училището?

— Страхувам се, че да — каза Саймън с треперещи ръце. — Като банкрутирал не бих могъл да очаквам прокурорът да приеме за жизненонеобходими таксите за училище на синовете ми.

— Значи трябва да освободим и бавачката?

— Не непременно, но ще трябва да жертваме от времето си и да съкратим работното й време.

— Ами работата ми в болницата… — започна Елизабет, но не довърши изречението. — Каква е следващата ти стъпка?

— Ще кажа на Арчи Милбърн тази вечер. Вече съм написал оставката си и ще му я връча. Ще си запиша среща с главния организатор за понеделник и ще му обясня защо прилагам Чилтърн Хъндредс.

— Какво е това?

— Това е един от двата начина да напуснеш парламента по средата на сесия. Другият е, ако умреш.

— Всичко това ми звучи много официално.

— Страхувам се, че ще предизвикам неудобство за избирателния ми район с допълнителни избори за нов депутат — призна Саймън.

— Няма ли кой да помогне?

— Няма много хора с излишни 108 000 паунда за нищо неструващи акции.

— Искаш ли да дойда с теб при Арчи? — попита Елизабет, ставайки от стола.

— Не, скъпа. Много мило, че предлагаш, но сам съм виновен за глупавото положение, в което изпаднах.

Елизабет се наведе към него и повдигна падналата на челото му коса. Не можеше да не забележи сивите кичури, появили се през последния месец.

— Ще живеем с моята заплата, докато си намериш работа.

Саймън караше бавно за импровизираната среща с председателя в Пъкълбридж. Арчи Милбърн изслуша тъжната история в градината, където го намери Саймън.

— Случи се на много хора в Сити напоследък, но не мога да разбера защо, след като компанията притежава първокласни недвижими имоти. Защо никой не предлага да я поеме? Звучи ми като мечта на някой, който е решил да ви одере кожите.

— По-скоро въпрос на доверие — каза Саймън.

— Страшна дума в Сити — съгласи се Арчи и започна да подкастря един храст.

Саймън му подаде заявлението за оставка, Милбърн го прочете и неохотно го прибра.

— Няма да споменавам на никого, докато не говориш с главния организатор в понеделник. Ще събера комитета във вторник и тогава ще им съобщя решението ти. Трябва да се приготвиш за неприятна обсада от пресата.

Двамата мъже се ръкуваха за довиждане.

— Твоето нещастие е и наше — каза Арчи. — За много кратко време ти спечели уважението и доверието на местните хора. Ще ни липсваш.

Саймън се върна в Лондон и независимо че беше оставил радиото да свири, изобщо не чу повтаряното на половин час кратко съобщение.

20.

Реймънд беше между първите, които чуха съобщението и се почувства зашеметен. Харолд Уилсън подава оставка, преди да изтече половината от петгодишния мандат на парламента и без явна причина, освен че току-що е навършил шейсет години. Той предложил да остане министър-председател само докато лейбъристите си изберат нов лидер. Реймънд и Кейт седяха залепени за телевизора и поглъщаха и най-незначителната подробност. Те разискваха последствията до късно през нощта.

— Добре, а значи ли това реабилитация за нашия забравен герой?

— Казва ли ти някой?

— Ако ти не можеш, кой би могъл?

— Новият лидер — каза Реймънд.

 

 

Борбата за ръководството беше открита битка между лявото и дясно крило на партията — Джеймс Калахан от дясното и Майкъл Фут от лявото. Андрю и Реймънд предпочитаха един и същ кандидат и с радост приеха победата на Калахан, който успя, независимо че бе изгубил на първия тур. Кралицата възложи на Калахан да образува кабинет.

Както изисква традицията, Андрю изпрати молбата за оставка на „Даунинг стрийт“, така постъпиха и всички други от кабинета, за да позволят на новия министър-председател да подбере състава на ново правителство.

Реймънд беше в съда и слушаше заключението на съдията, когато неговият стажант-адвокат му подаде бележка: „Моля, обади се при първа възможност на «Даунинг стрийт».“ Съдията продължи да говори още тридесет минути, като педантично обясняваше на съдебните заседатели определението за непредумишленото убийство според закона. Най-после Реймънд успя да се измъкне. Той се затича надолу по коридора и влезе в една телефонна кабина. Стори му се, че завъртането на пластмасовата шайба след всяка набрана цифра отнема цяла вечност.

След като му се обадиха последователно трима човека, чу глас:

— Добър ден, Рей — позна прегракналия глас на новия министър-председател. — Мисля, че е време отново да влезнеш в правителство — Реймънд спря да диша — като министър на търговията.

„Само на крачка от кабинета“, помисли си Реймънд.

— Рей, чуваш ли ме?

— Да, министър-председателю, с радост приемам.

Той постави слушалката обратно и моментално я вдигна пак, за да набере номера на „Чейс Манхатън Банк“. Свързаха го с Юро Бонд, мениджър.

 

 

Андрю напусна кабинета и се прибра у дома. Искаше да е далеч от коридорите на камарата, където кореспонденти кръжаха като хиени или хукваха през глава да съобщават на вестниците си слух след слух. Беше избран новият кабинет и сега бе ред на министрите. Единственото, което Андрю знаеше, бе, че мястото му във вътрешното министерство е дадено на друг.

— Защо не отидеш да поиграеш футбол с Робърт? — предложи Луиз. — И да престанеш да ми се мотаеш из краката.

— Да, татко, да, татко, да, татко — заповтаря синът им тичайки нагоре по стълбите, за да се появи след малко с екипа на Ливърпул, който си беше купил сам със спестените за единайсет седмици джобни пари.

— Отивай, Андрю, ще те извикам веднага, ако се обадят.

Андрю се усмихна, свали си сакото и си обу старите спортни обувки, които Робърт му бе донесъл. След малко той слезе в градината и завари петгодишния си син да дриблира нагоре-надолу по тясната ивица между лехите с цветя. Малката врата, която беше купил на Робърт за Коледа (или за себе си?), беше вече поставена в далечния край на тревата и започнаха да пазят подред. Андрю винаги заставаше пръв на вратата. Той потриваше ръце и наблюдаваше как Робърт дриблира към него. Излезе малко напред, готов да посрещне шут във вратата, но Робърт ритна топката надясно и се втурна наляво. Баща му се просна на земята, а той с лекота вкара топката във вратата.

— Това се казва „финт“ — триумфално извика Робърт, като минаваше покрай баща си.

Андрю се изправи бавно.

— Зная как се казва — засмя се той. — Изглежда, забрави кой те е учил. Дай да видим можеш ли да го направиш втори път — викна той и застана пак на вратата.

Робърт дриблира далече от баща си, докато стигна края на градината, след това се обърна към него. Започна бавно да напредва и в този момент чуха звъненето на телефона.

Андрю погледна към прозореца за жена си точно когато Робърт ритна топката и тя го удари в лицето. Андрю падна пред вратата.

Луиз отвори прозореца на кухнята и извика:

— Майка ми беше.

Лицето още го болеше от удара.

— Ще ти го върна, да знаеш — закани се той на сина си. — Твой ред е да пазиш.

Робърт се затича да заеме място между гредите, подскачаше нагоре с опънати ръце и се опитваше да достигне напречната греда с върха на пръстите си. Андрю започна да напредва към сина си много бавно. Когато беше само на метър от него, финтира надясно и се спусна наляво, но Робърт беше видял движението му, отскочи към топката и викна:

— Няма гол!

Андрю се върна още веднъж в края на градината, като обмисляше каква маневра да използва сега. Той се спусна изведнъж към Робърт и силно ритна топката към горния десен ъгъл на вратата. Но още веднъж Робърт предвиди удара и хвана топката над главата си, после я прегърна и извика:

— Няма гол, татко!

Той подхвърли уверено топката към краката на баща си.

— Добре, край на шегите — каза неубедено Андрю и леко запрехвърля топката от крак на крак, опитвайки се да изглежда много сръчен.

— Хайде, татко — оплакваше се Робърт.

Този път Андрю напредваше с решителен израз на лицето. Той опита да смени темпото, за да накара сина си да разкрие вратата по-рано. Робърт тръгна напред, Андрю ритна топката по-силно и по-високо от предишния път. Едновременно с това чу, че телефонът отново иззвъня и се обърна към прозореца. Не видя, че топката удари горния десен ъгъл на вратата и отскочи встрани.

— Министър-председателят — извика Луиз от прозореца.

Андрю тръгна бързо към къщи. С периферното зрение видя, че топката подскача по пътеката към пътната врата.

Робърт вече тичаше след нея.

— Аз ще я донеса, татко, аз ще я донеса.

— Не — изкрещя Андрю с всички сили и се спусна след сина си.

Луиз замръзна от ужас на прозореца, все още със слушалката в ръка. Тя видя как Андрю беше на крачка от сина им. Топката отскочи на паважа и Робърт се спусна след нея, секунда преди баща му да се хвърли върху него.

Луиз видя как шофьорът на огромната цистерна удари спирачки и изви волана — твърде късно, за да ги избегне. Краят на широкия метален калник блъсна Андрю и Робърт и ги отхвърли заедно. Претърколиха се няколко пъти и паднаха в канавката.

— Андрю, чуваш ли ме — викаше в слушалката министър-председателят.

Луиз пусна слушалката и се затича към улицата. Съпругът й лежеше в безсъзнание до бордюра, стиснал в прегръдките си Робърт с топка на гърдите. Тя ги прегърна, кръвта на Андрю течеше върху ризата на Робърт и по ръцете й.

Тя коленичи и можа само да каже:

— Господи, нека живеят, моля те, дай им да живеят.

Робърт хлипаше тихо, стискаше топката и гледаше баща си.

 

 

Когато след два дни „Таймс“ публикува пълния списък на министрите, единственото незаето място беше това на министъра на отбраната. Политическият коментатор на вестника Дейвид Ууд изказваше предположение, че мястото сигурно се пази за Андрю Фрейзър, който се очаква да излезе от болница в края на седмицата. В последния абзац на статията Ууд пишеше:

Политици от всички партии изказаха възхищението си от изключителната смелост на господин Фрейзър, който се хвърли пред движещ се камион, за да спаси единствения си син Робърт, изскочил на улицата след топката си. Двамата били закарани веднага в болницата „Сейнт Томас“, където били оперирани през нощта. Животът на господин Фрейзър бил спасен.

Както писа вчера вестникът, петгодишният му син Робърт е починал още същата нощ, преди господин Фрейзър да дойде в съзнание.

— Боже Господи — тъжно въздъхна Елизабет, — колко ужасно!

— Какво е ужасно? — попита Саймън и седна на масата за закуска.

Тя подаде вестника на съпруга си и посочи снимката на Робърт.

— Горкото момченце — каза Саймън, преди да е дочел статията.

— Пред такова нещастие нашите тревоги изглеждат бели кахъри. Ако се беше случило с Питър или Майкъл, тогава щяхме да разберем какво е страдание.

Известно време мълчаха. След това Елизабет попита:

— Много ли се страхуваш?

— Да — каза Саймън. — Чувствам се като осъден на смърт, който си яде последната закуска, и най-лошото е, че сам отивам на бесилката.

— Чудя се дали някой ден ще се смеем над тези неприятности?

— Сигурно, когато си получа първата парламентарна пенсия.

— Ще можем ли да се издържаме с нея?

— Едва ли. Няма да я получа, преди да съм навършил шейсет и пет, така че трябва да чакаме още двайсет и пет години, за да разберем със сигурност. — Той стана от масата. — Искаш ли да те закарам до болницата?

— Не, благодаря. Искам поне още една седмица да се радваме на удобството да имаме две коли.

Саймън се усмихна, целуна жена си и тръгна за срещата с главния организатор.

Елизабет изтича след него.

— Забравих да ти кажа, Рони звъня, когато беше в банята.

— Ще му се обадя от камарата.

Саймън тръгна и докато караше по „Чейни Уок“, си мислеше за Андрю Фрейзър и нещастието му. Трябва веднага да му напише съболезнователно писмо. Когато мина през портала, полицаят го поздрави:

— Добро утро, сър.

— Добро утро — отговори Саймън.

Паркира колата на втория етаж на новия подземен гараж и взе асансьора за служебния вход. „Преди десет години сигурно щях да използвам стълбището“ помисли той. Продължи нагоре по мраморното стълбище през гардеробната до фоайето за членове на камарата. По навик зави наляво и влезе в малката стая на куриерите, за да провери дали има поща за него.

— Проверете за господин Кързлейк — каза по вътрешната уредба мъжът зад преградата.

След няколко секунди донесоха в табличка пакет и връзка писма, завързани общо. Саймън остави писмата и пакета с надпис „Икономически институт — Лондон“ на бюрото в стаята си и погледна часовника. Оставаха четирийсет минути до срещата. Отиде до най-близкия телефон и набра „Недъркоут енд Къмпани“. Отговори му Рони.

— Съкратих телефонистката миналия петък — обясни той. — Останахме само аз и секретарката.

— Обаждал си се, Рони — с малка надежда в гласа попита Саймън.

— Исках да ти кажа колко ужасно се чувствам. Опитах се да ти пиша през уикенда, но не ме бива в писането. — Той замълча за малко. — Изглежда, и в смятането. Исках да ти кажа, че страшно съжалявам. Елизабет ми каза, че имаш среща с главния организатор тази сутрин. Ще си мисля за теб.

— Благодаря, Рони, но аз съвсем съзнателно се забърках в това. Като пропагандатор на личната стопанска инициатива. Не мога да се оплаквам, че станах една от жертвите й.

— Твърде философско за рано сутрин.

— Как са нещата при теб?

— Съдия-изпълнител проверява книгите. Продължавам да вярвам, че ще успеем да платим на всичките си кредитори. Така поне ще успея да си спестя позора от банкрут. — Последва дълга пауза. — Господи, колко съм нетактичен.

— Не се безпокой, Рони, превишеният кредит си е само моя грешка.

Саймън съжали, че не може да е така искрен с жена си.

— Хайде да обядваме заедно някой ден през следващата седмица.

— Аз ще трябва да си взема ваучерите — каза тъжно Саймън.

— Пожелавам ти късмет, приятелю — каза Рони.

Саймън реши да прекара останалите трийсет минути в библиотеката и да прегледа пресата. Влезе в зала 6, седна в ъгъла до камината, над която бе окачена табелка с молба да не се говори високо и да не се водят дълги разговори. Той прегледа вестниците, всички бяха поместили снимка на Андрю Фрейзър със съпругата и сина му. Портретът на петгодишния Робърт беше на първа страница на почти всички вестници. Права беше Елизабет, погледнато реално, те имаха късмет.

Случаят с „Недъркоут енд Къмпани“ бе разгледан детайлно на финансовите страници. Одобряваха желанието на Рони да се издължи напълно на всички кредитори. Никъде не се споменаваше името на Саймън, но той си представяше утрешните заглавия на вестниците със снимка на друг млад парламентарист и семейството му: „Възход и падение на Саймън Кързлейк“. Напълно ще пропадне десетгодишният му упорит труд и ще го забравят само след седмица.

Наближаваше часът на срещата, която не можеше да отложи. Саймън се надигна от удобното кожено кресло и бавно тръгна към кабинета на главния организатор.

Госпожица Норс, незаменимата секретарка на главния организатор, се усмихна приветливо, като го видя.

— Добро утро, господин Кързлейк — бодро поздрави тя. — Страхувам се, че шефът ще се забави при госпожа Тачър. Аз му напомних за срещата и той сигурно ще побърза. Бихте ли го почакали? Заповядайте, седнете.

— Благодаря — каза той.

Алек Пимкин обичаше да казва, че госпожица Норс има стереотипни изрази за всякакви случаи. Неговата имитация на думите й: „Очаквам да чуя нещо неприятно, господин Пимкин“ неведнъж предизвикваше смях в столовата. Сигурно преувеличава, помисли Саймън.

— Очаквам да чуя нещо неприятно, господин Кързлейк — каза госпожица Норс, без да прекъсва писането.

Саймън едва не се изсмя.

— Много неприятно наистина — каза той, мислейки си колко ли тъжни истории и случаи на пропаднали възможности е чула госпожица Норс през изминалите години.

Тя спря изведнъж да трака и погледна в бележника си.

— Забравих да ви кажа, господин Кързлейк, господин Недъркоут ви търси по телефона.

— Благодаря ви. Говорих вече с него.

Саймън прелистваше старо списание, когато главният организатор влезе забързан.

— Мога да ти отделя само минута, Саймън, минута и половина, ако си решил да подаваш оставка — каза той със смях и се отправи към кабинета.

Саймън го последва и в този момент телефонът на секретарката иззвъня.

— За вас е, господин Кързлейк — извика тя след тях.

Саймън се обърна и каза:

— Ще се обадя по-късно, бихте ли записали номера?

— Каза, че е спешно.

Саймън спря, разколебан.

— Само за момент — каза той на главния организатор, който изчезна в кабинета. Той се върна и взе слушалката от госпожица Норс. — Саймън Кързлейк на телефона. Кой, моля?

— Рони.

— Рони — с равен тон каза Саймън.

— Току-що ми се обади Морган Гренфел. Един от клиентите им иска да поеме компанията, като предлага по паунд и двадесет и пет цента за акция и ще се ангажира с пасивите ни.

Саймън започна да смята наум.

— Недей да смяташ — каза Рони. — При един и двадесет и пет ще получиш 75 000 паунда.

— Няма да е достатъчно — каза Саймън, сумата 108 000 паунда бе запечатана в главата му.

— Не се плаши. Казах им, че няма да приема под един и петдесет за акция и не по-късно от седем дни, което ще им осигури достатъчно време да прегледат книгите ни. Това прави 90 000 паунда и ще ти остане да дължиш 18 000, с което трябва да се примириш. Ако продадеш жената и втората кола, ще успееш да изплуваш.

Саймън познаваше по говора, че в момента Рони пуши пура.

— Ти си гений.

— Не аз — Морган Гренфел. И мога да се басирам, че в недалечно бъдеше неназованият клиент ще реализира голяма печалба. Той, изглежда, е много добре информиран. Ако приемеш да обядваме следващия четвъртък, няма да имаш нужда от ваучери. Аз плащам.

Саймън затвори телефона и целуна госпожица Норс по челото. Тя беше абсолютно изненадана и нямаше готова реакция. Стоеше като зашеметена. Главният организатор бе подал глава от вратата на кабинета си:

— Оргии в кабинета на главния организатор? Ще се видите на трета страница в следващия брой на „Сън“, госпожице Норс. — Саймън се засмя. — Имам проблеми с гласуването тази вечер. Правителството се отмята от споразумението за депутатските двойки. Ще можем ли да отложим срещата, Саймън?

— Да, разбира се.

— Бихте ли дошли в кабинета ми, госпожице Норс, ако мога да ви откъсна от Джеймс 007 Кързлейк?

Саймън излезе и едва не се блъсна в най-близкия телефон. Първо се обади на Елизабет и след това на Арчи Милбърн. Арчи изобщо не се изненада.

 

 

— Не мислиш ли, че е по-разумно да престанем да се виждаме?

— Защо? — попита Реймънд. — Палмерстън имал метреса, когато бил на седемдесет, и въпреки това победил Дизраели в изборите.

— Да, но тогава не е имало дванайсет национални вестника и журналисти следователи. Честно казано, няма да им трябва повече от няколко часа, за да открият нашата малка тайна.

— Няма страшно, унищожил съм всички записи.

— Не се шегувай.

— Постоянно ме обвиняваше, че съм прекалено сериозен.

— Виж, точно сега искам да си сериозен. Много сериозен.

Реймънд се обърна към нея.

— Обичам те, Кейт, и зная, че винаги ще те обичам. Защо не престанем с криеницата и да се оженим?

Тя въздъхна.

— Стотици пъти сме говорили. Искам евентуално да се върна в Америка и освен това не ставам за съпруга на министър-председател.

— Три американки вече са били — отговори кисело Реймънд.

— По дяволите с твоите политически прецеденти, а освен това мразя Лийдс.

— Ти никога не си била там.

— Няма нужда да съм била, щом е по-студен от Лондон.

— Тогава трябва да се задоволим със сегашното положение. — Реймънд я прегърна. — Знаеш ли, някога си мислех, че да станеш министър-председател си заслужава всякакви жертви, но сега не съм много сигурен в това.

— Заслужава си — каза Кейт, — ще се увериш, когато отидеш да живееш на „Даунинг стрийт“ 10. Хайде идвай, вечерята ще стане на въглен.

— Ти не забеляза това — каза хитро Реймънд и посочи обувките си.

Кейт погледна надолу и видя новите му модни мокасини.

— Не съм се надявала на такова чудо — каза тя. — Жалко, че започна да оплешивяваш.

 

 

Когато се прибра у дома, първите му думи бяха:

— Ще оцелеем.

— Да благодарим на Бога — каза Елизабет. — Какво направи с оставката?

— Арчи каза, че ще ми я върне, когато стана министър-председател.

— Ако това стане, искам да ми обещаеш едно нещо.

— Каквото си пожелаеш — каза Саймън.

— Да не говориш повече с Рони Недъркоут.

Саймън се поколеба за миг и каза:

— Няма да е честно, Елизабет, защото не бях абсолютно откровен с теб от самото начало. — След това заведе жена си да седне на канапето и разказа цялата истина.

Сега беше ред на Елизабет да замълчи.

— О, по дяволите — каза тя, гледайки Саймън. — Дано Рони ми прости.

— За какво говориш?

— Обадих му се малко след като тръгна за камарата, и поне десет минути му обяснявах защо е най-проклетото двулично копеле, което съм срещала през живота си, и му казах, че не искам да чувам за него, докато съм жива.

Сега беше ред на Саймън да се отпусне на канапето.

— Какво каза той? — попита нетърпеливо.

Елизабет погледна съпруга си:

— Много странно, той изобщо не протестира. Само се извиняваше.

 

 

— Дали ще проговори някога?

— Господ знае, да се надяваме — каза баща му, загледан в снимката на внука си над камината. — Все още е млада, ще имате друго дете.

Андрю направи отрицателен знак с глава.

— Не, и дума не може да става за такова нещо. Лекарката отдавна ме предупреди, че е опасно.

Той излезе от болницата десет дни след катастрофата. Първото нещо след това беше погребението на Робърт. Андрю беше с патерици, сър Дънкан подкрепяше Луиз по време на службата. Веднага след погребението Андрю отведе жена си у дома и й помогна да си легне. Сетне слезе при родителите си.

Майка му наведе глава.

— Каквото и да става, непременно се преместете оттук. Всеки път, когато Луиз погледне през прозореца, трагедията ще бъде пред очите й.

— Не бях помислил за това — каза Андрю. — Веднага ще започна да търся къща.

— Какво мислиш да правиш с предложението на министър-председателя? — попита сър Дънкан.

— Още не съм решил — отговори остро той. — Дал ми е срок до понеделник.

— Трябва да приемеш, Андрю. Ако не приемеш, политическата ти кариера ще приключи. Не можеш да стоиш вкъщи и да оплакваш Робърт до края на живота си.

Андрю погледна баща си.

— Няма гол, татко, няма гол — прошепна той и ги остави. Качи се в спалнята и седна до Луиз. Очите й бяха безизразни. Косата на слепоочията й се бе прошарила.

— По-добре ли си, скъпа? — попита той.

Никакъв отговор.

Той се съблече и легна до нея, притегли я до себе си, но тя не реагира. Беше чужда и далечна. Сълзите му се стичаха по рамото й. Заспа и се събуди в три часа през нощта. Завесите бяха дръпнати, луната грееше в прозорците и осветяваше стаята. Погледна жена си. Тя не беше мръднала.

 

 

Чарлс сновеше нервно напред-назад из кабинета си.

— Кажи ми отново цифрите.

— „Недъркоут“ са приели предложение за 7 500 000, което прави по паунд и петдесет цента на акция — каза Клайв Ренолдс.

Чарлс спря на бюрото и написа на листче цифрите. 90 000 паунда, 18 000 паунда дефицит. Не беше достатъчно.

— По дяволите — каза той.

— Бях сигурен, че бъркаме, като губим позициите си в тази компания.

— Това мнение не трябва да се чува извън тази стая — каза Чарлс.

Клайв Ренолдс нищо не каза.

— Какво стана със самия Недъркоут? — Чарлс се интересуваше и от най-малките подробности, за да разбере нещо за Саймън Кързлейк.

— Казаха ми, че пак започва, но в по-малки мащаби. „Морган Гренфел“ бяха много доволни от състоянието, в което предава компанията. Не мога да не отбележа, че им я поднесохме на тепсия.

— Можем ли да си осигурим участие в новата компания? — попита Чарлс, без да обърне внимание на коментара му.

— Съмнявам се. Капитализирана е на един милион, въпреки че „Морган Гренфел“ дават на „Недъркоут“ възможност да ползва голям кредит като част от сделката.

— Значи не остава нищо друго, освен да забравим случая.

 

 

Андрю прекара почивните дни в четене на съболезнователни писма. Имаше над хиляда писма, много от тях от непознати хора. Той отдели няколко, за да ги прочете на Луиз, независимо че не беше сигурен дали ще го чуе. Лекарят му беше казал да не я безпокои, освен ако не е наложително. След силния шок преживяваше остра депресия и трябваше да бъдат много внимателни, докато се възстанови. Луиз беше направила няколко крачки предишния ден, но днес трябваше да почива по съвет на лекаря.

Той седна в края на леглото и тихо прочете писмата от министър-председателя, от гузния Джок Макфърсън, от Саймън Кързлейк, от Реймънд Гулд и госпожа Блоксам. Нямаше признак, че е чула нещо.

— Какво да правя с предложението на министър-председателя? — попита той. — Дали да приема?

Тя не реагира по никакъв начин.

— Предложи ми Министерството на отбраната, но искам да зная ти какво мислиш? — Поседя до нея още няколко минути, без да получи никакъв отговор и я остави да почива.

В понеделник сутринта се обади на баща си и му каза, че ще откаже предложението. Не можеше да остави Луиз сама в това състояние.

Андрю се върна в спалнята и седна на леглото до нея.

Каза й шепнешком, сякаш говори на себе си.

— Трябва ли да приема?

Луиз кимна толкова леко, че той едва го забеляза, но пръстите й се раздвижиха. Той постави ръката си между пръстите и дланта й. Тя стисна ръката му съвсем леко и повтори кимането, след което заспа.

Андрю телефонира на министър-председателя.

 

 

Реймънд надникна в червената кутия.

— Голямо удоволствие ти доставя, нали?

— Страхотно — каза Реймънд. — Знаеш ли, че…

— Не, не зная. Не си казал нито дума през последните три часа, освен как си прекарал деня с новата си метреса.

— Новата метреса?

— Министерството на търговията.

— О, това ли?

— Да, това.

— Как мина твоят ден в банката? — попита Реймънд, без да откъсва поглед от книжата.

— Имах страшно интересен ден — отговори Кейт.

— Защо, какво се случи?

— Един наш клиент поиска заем — каза Кейт.

— Заем — повтори Реймънд, все още съсредоточен в папката пред него. — Колко?

— Колко искате? — попитах аз. — „Колко имате?“ — попитаха те. — „Четиристотин и седемнайсет билиона според последния баланс“ — отговорих аз. — „Ще свършат работа като начало“ — казаха те. — „Подпишете тук“ — посочих аз. Но не можах да приключа сделката, защото банковата сметка на въпросната лейди беше 50 паунда.

Реймънд се разсмя и хлопна капака на червената кутия.

— Знаеш ли защо те обичам?

— Заради вкуса ми към мъжко облекло? — предложи Кейт.

— Не, не. Заради вкуса ти към мъжете.

— Винаги съм си мислила, че метресите получават кожени палта, ваканция на Бахамските острови, невероятни диамантени пръстени, а единственото, което получавам аз, е да те споделям с червената кутия.

Реймънд отново отвори кутията, извади отвътре малко пакетче и го подаде на Кейт.

— Какво е това?

— Защо не отвориш да видиш?

Кейт махна лилавата опаковка и отвътре се показа изящно изработено миниатюрно копие на червената кутия, окачено на златна верижка. Върху капака беше написано „само за твоите очи“.

— Независимо че в „Сънди Таймс“ не съобщават рождените дни на министерските метреси, все още си спомням деня на първата ни среща.

 

 

Андрю внесе капаро за къща на „Пелам Кресънт“ и майката на Луиз дойде, за да организира преместването.

— Дано да й помогне — каза тя.

Андрю се молеше за същото. Преместването от „Чейни Уок“ отне две седмици, а Луиз все още можеше да извървява само по няколко крачки. Майката на Луиз рядко излизаше и Андрю започна да се чувства виновен, че изпитва такова голямо удоволствие от новата си работа в Министерството на отбраната. Всяка вечер и след това сутрин опитваше да разговаря с Луиз. Тя кимаше от време на време с глава, докосваше го понякога и дори започна да му пише бележки, но никога не проговори и не заплака. Докторът стана още по-песимистичен. „Критичният период мина“ — обясни той.

Андрю седеше с часове до нея, докато работеше над червената кутия. Реактивни самолети за кралската авиация, ракети за кралската флота, танкове за армията, трябва ли да разрешат ракети „Крус“ да се инсталират на тяхна територия? Имаше толкова много неща да учи, за да стигне нивото на държавните служители и да се изправи пред колегите си в парламента. Той непрекъснато задаваше въпроси и мина година преди да научи някои от отговорите.

Той погледна жена си, тя гледаше портрета на Робърт над камината.

На шестия рожден ден на Робърт Андрю остана целия ден при Луиз. За първи път видя сълзи в очите й. Той я прегърна и пред очите му изникна камионът. Виждаше го ясно като на филмова лента. Ако не беше това обаждане по телефона, ако не беше отворена вратата, ако се беше обърнал по-рано, ако беше тичал по-бързо. „Няма гол, татко, няма гол“.

Ако беше вкарал този гол.

21.

Реймънд видя Вашингтон, обагрен в червено, бяло и синьо. Америка се готвеше да отпразнува двестагодишнината си. Той беше един от тримата министри, избрани да представляват Обединеното кралство при връчването на копие на Великата харта на Конгреса на Съединените американски щати. Първото му пътуване до Америка бе на борда на „Конкорд“ само няколко седмици след първите му редовни полети. Том Карсън вдигна шум пред парламента за разходите по посещението, но не му обърнаха внимание.

Когато самолетът се приземи на летище „Дълес“, три лимузини приближиха и закараха тримата министри с мотоциклетен ескорт до английското посолство на „Масачузетс авеню“ за по-малко от трийсет минути.

Реймънд на мига се влюби в Америка, може би защото му напомняше Кейт с кипящия ентусиазъм, с духа й и стремежа й към непрекъснато обновление. По време на десетдневния престой той успя да осъществи няколко полезни срещи в сената, а през почивните дни отиде сред красивата природа на Вирджиния. Реймънд най-много държеше на познанствата си с политици, на които според него предстоеше да играят съществена роля на американската политическа сцена през следващите двайсет години, докато по-възрастните му колеги бяха заети с президента Форд и обкръжението му.

Всяка сутрин Реймънд четеше с удоволствие „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Много скоро научи как да избягва страниците, пълни с реклами за дреболии, които едва ли някой купува.

Забеляза, че след прочитане на вестниците трябваше да си мие ръцете, защото почерняваха от вестникарското мастило. Единственият политически коментар, който си запази, беше на „Вашингтон Поуст“ за тримата министри от Лондон. Прибра вестника, за да покаже на Кейт написаното в него: „Двамата министри са интересни политици в края на кариерата си. Не трябва обаче да изпускаме от вниманието си Реймънд Гулд, защото пред него е перспективата на бъдещ министър-председател“.

Когато тръгна от Вашингтон за Лондон, той като всеки любовник си представи, че приключението с Америка ще продължи, когато реши да се върне.

 

 

Саймън беше на посещение в Манчестър, когато му предадоха, че Елизабет е оставила съобщение да й се обади. Беше необичайно за Елизабет да го търси по средата на деня и Саймън си помисли най-лошото. Сигурно нещо се е случило с децата. Директорът на училището, където беше на посещение, го заведе в кабинета си и го остави сам.

Казаха му, че доктор Кързлейк не е в болницата, което го разтревожи още повече. Той набра домашния им телефон.

Елизабет вдигна толкова скоро, сякаш беше седяла до телефона в очакване да й се обади.

— Уволниха ме — каза тя.

— Какво? — каза Саймън, неспособен да разбере.

— Определиха ме като излишен персонал — нали това е модният израз за такива случаи? Управлението на болницата е било инструктирано от Министерството на здравеопазването да направи съкращения и трима гинеколози заедно с мен загубихме работата си. Оставят ни до края на месеца.

— Скъпа, съжалявам. — Той съзнаваше колко недостатъчни са думите му.

— Нямах намерение да те безпокоя, но исках да поговоря с някой — каза тя. — На всеки се полага да се оплаче на депутата си и реших, че сега е мой ред.

— В такива случаи обикновено обвинявам лейбъристкото правителство. — Саймън се поуспокои, като чу смеха й.

— Благодаря, че се обади толкова скоро, скъпи. Довиждане до утре — каза тя и затвори.

Саймън се върна при групата и каза, че му се налага веднага да се върне. Взе такси и се качи на следващия самолет за Хийтроу. След три часа си беше у дома.

— Нямах намерение да те връщам — започна да се разкайва Елизабет, като го видя на вратата.

— Върнах се да празнуваме — каза Саймън. — Дай да отворим шампанското на Рони по случай приключване на сделката с Морган Гренфел.

— Защо?

— Защото Рони ме научи на едно нещо. Винаги да празнувам бедите, не успехите.

Саймън си закачи палтото и отиде за шампанското. Когато се върна с бутилка и две чаши, Елизабет го попита:

— Колко остана да изплащаме?

— Около 16 000 паунда.

— Ето ти още един проблем, няма да донасям вече пари, само ще харча.

— Не ставай глупава. Все някой ще те вземе — каза той и я прегърна през кръста.

— Няма да е толкова лесно — каза Елизабет.

— Защо мислиш така? — Саймън се опита да звучи бодро.

— Защото бях предупредена да реша какво искам да бъда, доктор или съпруга на политик.

Саймън беше потресен.

— Нямах представа — каза той. — Страшно съжалявам.

— Сама направих избора, но ще трябва да направя едно-две неща, ако искам да остана лекар, особено ако твърдо си решил да ставаш министър-председател.

Саймън продължи да мълчи, винаги беше искал Елизабет да вземе това решение сама и не искаше да й влияе.

— Само да не ни трябваха пари.

— Не се безпокой за парите — каза Саймън.

— Безпокоя се, но може да е извинение, защото още повече се страхувам да не би да скучая, когато децата пораснат. Просто не съм за съпруга на политик — добави тя. — Ако се беше оженил за жена като Фиона Сеймор, досега да си станал министър-председател.

— Ако това е единственият начин да стана, предпочитам да съм с теб — каза Саймън и я взе обятията си. Спомни си за подкрепата, която бе получавал през всичките години на брака им и най-вече по време на финансовата му криза. Той знаеше какво трябва да направи съпругата му.

— Не трябва да се отказваш от професията си — каза той. — Тя е толкова важна, колкото и желанието да станеш министър-председател. Искаш ли да поговоря с Джери Вон? Като министър на здравеопазването в сянка той сигурно ще може да…

— В никакъв случай, Саймън. Ако ще получа назначение, то не трябва да е като услуга на мен или теб.

 

 

Луиз бе започнала сама да се грижи за себе си и почти се върна към нормален начин на живот, освен че не можеше да говори. Тя живееше в свой свят и изглеждаше доволна. Докторът се съгласи, че няма нужда от медицинска сестра през целия ден.

Денят, в който сестрата напусна, Андрю реши да заведе Луиз за една седмица на почивка. Искаше да се върнат в Южна Франция, в Коломб д’Ор, но лекарят посъветва да не го прави, защото всякакви асоциации с миналото могат да предизвикат повторение на кризата.

— Докторски бръщолевения — оплака се Андрю, но заведе Луиз във Венеция, а не в Коломб д’Ор.

Той се зарадва на интереса, с който разглеждаше красивия старинен град. Очите й грейнаха, като видя Торсело. Изглежда, се наслаждаваше на разходките с гондола и на неповторимата италианска архитектура. От време на време хващаше ръката му. Когато седнаха една вечер на площад „Сан Марко“, за да пийнат нещо, тя наклони леко глава, заслушана в изпълнението на квинтета на площада. Сега беше сигурен, че може да чува всичко, което й казва. Нощта преди полета за Англия той се събуди и видя, че Луиз чете книгата на Джеймс Морис „Венеция“, която беше оставил на нощното си шкафче. За първи път след катастрофата отваряше книга. Той се усмихна и тя отговори с усмивка. Тогава той се засмя и очакваше да чуе смеха й.

Андрю се върна в Министерството на отбраната в понеделник. На бюрото му беше оставена генералната директива на министъра на финансите, който искаше да получи бюджетните разходи на министерствата с най-големи разходи. Андрю се бори упорито да останат ракетите „Поларис“, след като генералният щаб го бе убедил в стратегическата им необходимост за националната сигурност. Въпреки това колегите в парламента непрекъснато му повтаряха, че партийната политика е да се освободят от „военноподпалваческите играчки“.

Когато министърът се върна от заседание на кабинета, каза на Андрю:

— Постигнахме своето, впечатлени са от обосновката. Но ти гарантирам, че няма да си златното момче на партийната конференция тази година.

— Ще трябва да направят промени, дори да получа предупреждение — закани се Андрю.

Той въздъхна облекчено, а Генералният щаб остана много доволен. Седмица по-късно загуби подновения спор, защото не се яви пред комитета на партията в Единбург. В негово отсъствие гласували резолюция, която осъжда запазването на ракетите „Поларис“. В нея се настоява всички министри, участвали във взимане на това решение, да го преразгледат. Не споменаваха името на Андрю, но всички знаеха кого искат да скалпират. Неговата позиция не бе подкрепена от поредната пламенна реч на Том Карсън в парламента, в която той твърдеше, че Андрю е сплашен от Генералния щаб и е станал негова марионетка.

Андрю все по-рядко посещаваше Единбург през последната година заради грижите около Луиз и задълженията в министерството. Трима души от комитета бяха сменени от нова група под ръководството на Франк Бойл, нарекла се „борческо ядро“. Не само в Единбург Карлтън бяха разтревожени от бунтарството на левите в партията, както разбра Андрю от много свои колеги, и му стана ясно защо левите настояваха да се гласува резолюция на партийната конференция за нов подбор на кандидатите за всички избори. Някои от твърдо десните бяха вече подменени и не беше нужно човек да е математик, за да сметне, че щом троцкистите си осигурят мнозинство в комитета, ще го подменят когато пожелаят, независимо от опита и перспективите му.

Когато посещаваше Единбург, местните хора го уверяваха в своята поддръжка и доверие, но той не можеше да забрави, че са необходими само няколко гласа, за да го сменят. Андрю се страхуваше от това какво би станало, ако много депутати бъдат изправени пред същия проблем.

 

 

— Татко, моля те купи ми нова бухалка.

— Какво й е на старата? — попита Саймън, като излизаха от дома.

— Малка е — каза Питър, размахвайки бухалката.

— Страхувам се, че ще трябва да се задоволиш с нея.

— На Мартин Хендерсън са купили нова.

— Съжалявам, Питър, истината е, че бащата на Мартин е много по-богат от мен.

— В едно нещо съм сигурен, татко — каза убедено Питър, — че няма да стана депутат, като порасна. — Саймън се усмихна, когато синът му извади от джоба стара топка за крикет и я подхвърли към баща си. — Както и да е, басирам се, че не можеш да ми се измъкнеш, нищо че съм с малка бухалка.

— Не забравяй, че сме с малкия размер пръчки на вратата, останали от миналата година — каза Саймън, — така че ще е почти толкова трудно да ги уцеля.

— Престани да се извиняваш, татко. Признай, че си безнадежден.

Саймън се разсмя.

— Ще видим — каза той по-скоро предизвикателно, отколкото убедено.

Саймън играеше с удоволствие със сина си. На тринайсет години Питър беше вече уверен играч, който започваше да го застрашава.

Саймън хвърли няколко пъти последователно по шест топки, след това свали средната пръчка на вратичката и на свой ред застана зад линията.

Майкъл приближи тичешком, за да се включи в играта, и Саймън забеляза, че е със старите джинси на Питър.

— Заставай зад вратичката, малчуган — извика Питър на единайсетгодишния си брат. — Там ще отиват повече от топките. — Майкъл се подчини, без да се оплаква.

Спомни си как колегите от парламента го предупреждаваха, че като станат на четиринайсет, момчетата започват да те побеждават, а на шестнайсет се опитват да не показват, че не им е трудно да го правят.

Саймън скръцна със зъби, като видя как най-бързата топка на сина му безопасно удари по средата на бухалката. Изглежда, Питър скоро ще започне да го побеждава.

Той успя да запази вратичката непокътната пет минути и бе спасен от Елизабет, която излезе и ги извика за вечеря.

— Пак ли хамбургери и чипс? — каза Майкъл, когато майка му постави чинията пред него.

— Радвай се, че все пак има нещо — остро отговори Елизабет.

Саймън прокле наум нещастието, което неговата алчност донесе на семейството, и беше благодарен, че толкова малко протестират. Той нищо не каза, та нали вчера беше последният ден на Елизабет в болницата, а работата вече й липсваше.

— Как мина играта? — попита тя, за да разведри обстановката.

— Оцелях — каза Саймън, все още замислен за кредита си.

Когато през ноември 1976 година министърът на финансите представи минибюджета, цялото внимание на парламента бе заето с преработване на финансовия закон и потвърждаване на предложените нови мерки. Независимо че не участваше във финансовия екип, Чарлс редовно оглавяваше бекбенчерите при дискусии, обсъждането на членовете, по които се чувстваше специалист.

Двамата с Клайв Ренолдс педантично изучаваха новия финансов закон и забелязаха седем клаузи с неблагоприятен ефект върху банковото дело.

Ренолдс даваше указания на Чарлс по всяка точка, подсказваше изменения, редакции, а в някои случаи предлагаше премахване на цели параграфи от закона. Чарлс учеше бързо и скоро започна да предлага свои идеи. След като направи три предложения за поправки, двете страни на парламента ставаха много внимателни, когато се изправяше да прави изказване. Една сутрин след провала на правителството по клаузата за заемите от банки той получи писмена похвала от Маргарет Тачър.

Клаузата, която Чарлс най-много искаше да се премахне, беше тази за запазване на тайната на клиента при взаимоотношенията с търговска банка. Министърът на финансите в сянка забеляза вещината на Чарлс и го покани на първите банки, за да опонира при разглеждане на член сто и десети от закона. Чарлс съзнаваше, че ако успее да осуети запазването на тази клауза, има вероятност да го поканят във финансовия екип на правителството в сянка.

Организаторите предполагаха, че член сто и десети, отнасящ се до банковата тайна, ще се разглежда в четвъртък.

В четвъртък сутринта Чарлс резюмира доводите за отменяне на клаузата пред Клайв Ренолдс, който направи само няколко незначителни забележки, и Чарлс тръгна за парламента. Когато пристигна в камарата, намери на таблото за съобщения бележка от министъра на финансите в сянка. Молеше го спешно да му се обади по телефона.

— Правителството ще приеме поправката на либералите, записана късно миналата вечер — съобщи му министърът на финансите в сянка.

— Защо? — попита Чарлс.

— Целта е да пропуснат минимални поправки, които да ги измъкнат от трудната ситуация и в същото време да им запазят гласовете на либералите. По същество нищо не се променя, но трябва внимателно да прегледаш редакцията. Мога ли да разчитам, че ще се занимаеш с този проблем?

— Разбира се — каза Чарлс, доволен от отговорността, която му поверяваха.

Той извървя дългия коридор и влезе в канцеларията, за да вземе листа с член сто и десети и предложената от либералите поправка. Чарлс прочете и двете редакции по няколко пъти и започна да записва бележките си. Парламентарните съветници с техния опит бяха изобретили изумителна поправка. Чарлс бързо се вмъкна в най-близката телефонна кабина и се обади на Клайв Ренолдс. Продиктува му поправката и го остави спокойно да си направи изводите.

— Хитри мошеници. Направили са само козметика, без да накърнят на йота силата на члена. Имате ли намерение да се връщате в банката? Трябва ми малко време.

— Не — каза Чарлс. — Свободен ли си за обяд?

Клайв Ренолдс погледна в бележника си. Белгийски банкер беше поканен на обяд в столовата на борда, но колегите да се оправят с него.

— Да, свободен съм.

— Добре — каза Чарлс. — Защо не дойдеш около един часа и да обядваме заедно в „Уайтс“?

— Благодаря — каза Ренолдс. — Дотогава ще успея да съставя няколко подходящи варианта.

През останалата част на сутринта Чарлс преписва изказването си. Надяваше се да обори доводите на либералите и да ги накара да преосмислят позицията си. Ако срещне одобрението на Ренолдс, денят щеше да бъде негов. Прочете още веднъж текста, убеден, че е намерил изход, който да не може да бъде блокиран от държавните служители. Той прибра изказването си и новия текст на члена във вътрешния джоб и тръгна към служебния изход. Качи се на първото спряло такси и потегли.

Докато се движеха по „Сейнт Джеймс“ му се стори, че мерна Фиона на отсрещния тротоар. Свали стъклото, за да се увери, но тя изчезна в „Прунърс“. „С коя ли приятелка ще обядва“, запита се той.

Таксито продължи по „Сейнт Джеймс“ и спря пред „Уайтс“. Чарлс видя, че е пристигнал рано, и реши да отиде до „Прунърс“ и да предложи на Фиона да дойде в камарата след обяд и да чуе как ще обори члена. Когато стигна ресторанта, погледна вътре и замръзна, Фиона говореше на бара с мъж, обърнат с гръб към него. Независимо че не беше съвсем сигурен, той го позна. Забеляза, че жена му е облечена в рокля, която не беше виждал. Чарлс не помръдна. Един келнер ги приближи, поклони се и ги поведе към ъглова маса, където щяха да се чувстват удобно, далеч от чужди погледи. Инстинктивно понечи да отиде направо при тях, но остана отвън. Чудеше се как да постъпи. Накрая пресече улицата, застана във входа срещу ресторанта и започна да премисля различни варианти. Накрая реши да не предприема нищо, а само да чака. Той стоеше толкова разгневен и измръзнал, че забрави за обяда с Ренолдс на стотина метра от мястото, където чакаше.

След час и двайсет минути мъжът излезе сам от ресторанта и тръгна нагоре по „Сейнт Джеймс“. Чарлс изпита чувство на облекчение, но после видя, че завива към площад „Сейнт Джеймс“. Той погледна часовника си, Ренолдс сигурно си беше отишъл вече, но щеше да успее за клаузата в парламента. След няколко минути се показа Фиона и последва мъжа. Чарлс пресече, без да внимава, едно такси едва не връхлетя върху него. Той проследи внимателно жена си на безопасно разстояние. Когато стигна до ъгъла, видя, че Фиона влиза в хотел „Стафорд“. Като мина през летящата врата, влезе направо в отворения асансьор.

Чарлс приближи входа и проследи как се сменят цифрите над асансьора, докато спря на четвъртия етаж.

Той влезе през летящата врата и тръгна към рецепцията.

— Мога ли да ви помогна, сър? — предложи му портиерът във фоайето.

— Да, ресторантът на хотела на четвъртия етаж ли е? — попита Чарлс.

— Не, сър — отговори изненадано портиерът. — Ресторантът е на този етаж вляво — посочи той с ръка пътя към ресторанта.

— Благодаря ви — каза Чарлс и излезе.

Той се върна бавно до входа, където чакаше преди малко. Остана близо два часа и крачеше напред-назад по „Сейнт Джеймс“, докато мъжът излезе от хотела. Александър Далглиш се качи на едно такси и потегли в посока „Пикадили“.

Фиона излезе двайсет минути по-късно и тръгна през парка по посока на площад „Итън“. На три пъти Чарлс спира, за да не го забележи Фиона, единият път беше толкова близко, че му се стори, че вижда усмивка на задоволство върху лицето й.

Той следва жена си през по-голямата част от пътя през парка, когато изведнъж си спомни. Погледна часовника и се втурна обратно, нае такси и викна на шофьора: „Камарата на общините, колкото може по-бързо“. След седем минути таксито спря пред входа. Чарлс му подаде два паунда и се затича по стълбите. Спря до стола на носителя на жезъла.

Председателят на бюджетната комисия се изправи от мястото, където седеше по време на пленум на целия парламент, и прочете от листа за гласуване:

„Гласувалите с «Да» от дясното крило — 294.

Гласувалите с «Не» от лявото крило — 293.

Да, спечелиха, да, спечелиха.“

На правителствените редове ликуваха, а консерваторите гледаха начумерено.

— За кой член бяха дебатите? — попита задъхан Чарлс.

— За сто и десети, господин Сеймор.

22.

Второто пътуване на Реймънд до Щатите бе за съвещанието на Международния валутен фонд във връзка с отпуснатия заем на Англия през миналия ноември. Държавните служители прегледаха заедно с него много пъти предварително приготвената реч и подчертаха колко голяма отговорност е поел на раменете си. Бяха се консултирали дори с президента на Английската банка.

— Ще имаш възможност да направиш впечатление и извън Лийдс — подхвърли Кейт.

Изказването на Реймънд бе планирано за сряда. Той пристигна във Вашингтон в неделя, а в понеделник и вторник слуша проблемите на финансовите министри от другите страни и успя да свикне с ужасните слушалки и гласа на преводачката.

В конференцията участваха представители на повечето водещи индустриални страни. Английският посланик, сър Питър Рамзбодам, каза на Реймънд по време на вечерята в посолството, че тук имат реален шанс да убедят твърдоглавите банкери, че Англия е загрижена за икономическите реалности и заслужава финансова подкрепа.

Реймънд съвсем скоро разбра, че за да убеди такава аудитория, е необходим много по-различен подход от този при радиорекламите по ъглите на Лийдс или при изказване от трибуната на парламента. Радваше се, че речта му не бе планирана за деня на откриването. По време на спокойните обеди успя да възстанови познанствата си от предишното посещение и да завърже нови.

През нощта преди изказването Реймънд почти не спа. Той продължи да репетира всяка важна фраза и да повтаря характерните пунктове, на които трябваше да наблегне, докато ги запомни почти наизуст. В три часа през нощта се обади на Кейт, за да си поговорят, преди да е тръгнала за работа.

— С удоволствие бих слушала речта ти на конференцията — му каза тя. — Въпреки че едва ли ще е различна от трийсетте пъти, когато я слушах в спалнята.

Казаха си довиждане, той затвори телефона и почти моментално заспа. На сутринта прочете още веднъж словото си и тръгна за заседанието.

Целият упорит труд и подготовка си струваха усилията. До последната страница не беше сигурен колко убедителни са доводите му, но знаеше, че е най-добрата му реч досега. Когато вдигна глава, усмивките около овалната маса му показаха, че речта е приета добре. Когато си тръгваше, посланикът каза, че такива прояви на емоции на подобни съвещания са нещо непознато. Чувствал, че заемът ще бъде подновен.

Последваха още две изказвания и прекъснаха за обяд. Като завърши следобедната сесия, Реймънд излезе на чист въздух и реши да отиде пеша до посолството. Беше възбуден от успешното си представяне. Купи си един от вечерните вестници и прочете в статия, посветена на конференцията, че той ще бъде следващият лейбъристки министър на финансите. Усмихна се. Оставаше още един ден, след това официален банкет и връщане у дома.

На входа на посолството му направиха двойна проверка — не бяха свикнали министри да пристигат пеша и без охрана. Реймънд продължи по алеята с дървета от двете страни към голямата сграда на посолството. Погледна нагоре и видя наполовина спуснатото английско знаме и помисли „Кой ли виден американец е починал?“.

— Кой е починал? — попита той облечения във фрак иконом, който му отвори вратата.

— Министърът на външните работи, сър.

— Антъни Кросланд? Знаех, че е в болница, но… — по-скоро на себе си каза Реймънд. Той бързо влезе в посолството, бръмчащо от телекси и закодирани съобщения. Реймънд остана сам няколко часа в дневната на апартамента си и по-късно, за ужас на охраната, отиде сам на вечеря със сенатора Харт в хотел „Мейфлауър“.

На следващата сутрин на съвещанието в девет часа изслуша френския министър на търговията за подновяване на фондовете. Реймънд вече се настройваше за удоволствието от предстоящия официален банкет в Белия дом, когато сър Питър Рамзбодам го потупа леко по рамото и му направи знак с показалец върху устните, че трябва да говорят насаме.

— Министър-председателят иска да се върнете с обедния конкорд — каза сър Питър. — Самолетът тръгва след час. Като пристигнете в Лондон, трябва веднага да отидете на „Даунинг стрийт“.

— За какво е всичко това?

— Нямам представа, тава са единствените инструкции, които получих от номер 10 — призна посланикът.

Реймънд се върна, за да се извини на председателя на конференцията. След това го закараха направо на летището — „Багажът ви ще пристигне със следващия самолет“ — увериха го в последния момент.

След закъснение от три часа и четирийсет и една минути стъпи на английска земя, малко след седем и половина. Той слезе пръв от самолета и се качи в колата, която го чакаше, и се отправи към „Даунинг стрийт“. Реймънд влезе точно когато министър-председателят отиваше на вечеря с възрастен африкански държавник, който си вееше с ветрило.

— Добре дошъл, Рей — каза министър-председателят и остави за миг африканския лидер. — Щях да те поканя, но както виждаш, забавлявам президента на Малави. Да отидем за малко в кабинета.

Реймънд седна и господин Калахан му каза, без да губи време:

— След трагичната смърт на Тони трябваше да направя някои размествания, включително и преместване на министъра на търговията. Надявам се, че ще се съгласиш да заемеш мястото му.

Реймънд седеше изпънат на стола.

— Ще бъде чест за мен, министър-председателю.

— Добре. Ти си заслужи повишението. Освен това разбрах, че си защитил честта ни в Америка, много сме горди, много.

— Благодаря ви.

— Ще бъдеш незабавно назначен в личния съвет на кралицата и първото ти участие в съвещание на кабинета е утре в десет. Сега, извини ме, но трябва да се занимая с африканския гост.

Реймънд остана в хола.

Той помоли шофьора да го закара до апартамента му. Искаше да съобщи новината на Кейт. Когато пристигна, намери апартамента празен, спомни си, че тя не го очаква днес. Телефонира у тях, но след двайсет продължителни позвънявания, се примири с факта, че е излязла.

— По дяволите — каза гласно и след като известно време се разхожда напред-назад, позвъни на Джойс. Пак никой не вдигна телефона.

Той отиде в кухнята и провери какво има в хладилника — парче бекон и три яйца. Реймънд се сети за изпуснатия банкет в Белия дом.

Достопочтеният Реймънд Гулд, член на парламента, таен съветник, министър на търговията на Нейно Величество кралицата на Великобритания, седна на кухненски стол, отвори консерва със зрял боб и започна да яде.

 

 

Чарлс затвори папката. Отне му месец, за да събере всички необходими доказателства. Албърт Крудик, частен детектив, когото избра от „жълтите страници“, взимаше доста, но беше дискретен. Датите, часовете, местата на срещите, всичко бе хронологично подредено. Единственото име, което се споменаваше, бе Александър Далглиш, същите срещи, обеди в „Прунърс“, после в хотел „Стафорд“. Не бяха развили въображението на господин Албърт Крудик, но поне си спести унижението да ги следи един-два пъти седмично.

Успя някак си да издържи един месец, без да се издаде. Водеше си отделно бележки за дати и часове, когато Фиона казваше, че отива в избирателния район. Обаждаше се на застъпника си в Съсекс Даунс и със завоалирани въпроси извличаше отговори, които съвпадаха със заключенията на Албърт Крудик.

Чарлс се виждаше възможно най-рядко с Фиона през този месец, оправдавайки се, че финансовият закон заема цялото му време. Неговата лъжа беше поне външно правдоподобна, защото работеше неуморно върху останалите членове и до момента, в който разводнения проектозакон стана закон, се реваншира за конфузното положение с член сто и десет.

Чарлс остави папката на масичката до себе си и търпеливо зачака обаждането по телефона. Той знаеше със сигурност къде е Фиона и му се гадеше. Телефонът иззвъня.

— Обектът тръгна преди пет минути — кара гласът.

— Благодаря ви — каза Чарлс и затвори. Знаеше, че ще й трябват двайсет минути, за да се прибере.

— Защо мислите, че се връща пеша, вместо да вземе такси? — попита той веднъж господин Крудик.

— За да изчезнат всякакви миризми — отговори естествено господин Крудик.

Чарлс потръпна.

— Ами той? Какво прави той? — Чарлс никога не го назоваваше по име.

— Той отива в Лансдаун Клъб, плува десет дължини в басейна или играе скуош. И в двата случая решава проблема — каза весело господин Крудик.

Чу превъртането на ключа. Чарлс се стегна и взе папката. Фиона влезе направо в хола и видимо се сепна, като го видя, седнал на креслото с куфар до себе си.

Тя бързо се съвзе, приближи и го целуна по бузата.

— Защо си толкова рано у дома, скъпи? Да не би социалистите да са си дали почивка? — Тя се засмя нервно на шегата си.

— Ето за това — изправи се той й подаде папката.

Тя си свали палтото и го метна на канапето. След това отвори кожената папка и започна да чете. Той наблюдаваше как първо пребледня, след това краката й не издържаха и се свлече на канапето. Накрая започна да хълца.

— Не е вярно, нищо от това тук не е вярно — запротестира тя.

— Много добре знаеш, че всеки детайл е точен.

— Чарлс, аз те обичам, не ме е грижа за него, трябва да ми повярваш.

— Не ти вярвам — каза Чарлс. — Не мога да живея повече с теб.

— Да живееш с мен? Аз живея сама, откакто си влязъл в парламента.

— Сигурно щях да идвам по-често, ако бе проявила малко интерес да създадем семейство.

— И да не мислиш, че аз съм виновна за това — каза тя.

Чарлс не обърна внимание на намека и продължи:

— След малко отивам в клуба и ще прекарам нощта там. Очаквам да се изнесеш до седем дни. Когато се върна, искам да няма и следа от теб и вещите ти.

— Къде да отида? — изплака тя.

— Можеш да опиташ първо при любовника си, но без съмнение жена му ще е против. Ако не успееш там, ще лагеруваш в бащиния си дом.

— Ами ако откажа? — предизвикателно каза Фиона.

— Ще те изхвърля, както се изхвърля проститутка, и ще въвлека Александър Далглиш в много мръсно бракоразводно дело.

— Дай ми още един шанс. Няма да го погледна вече — помоли Фиона и заплака отново.

— Много добре си спомням същите думи, които каза първия път и аз ти дадох още един шанс. Резултатът е очевиден. — Той посочи папката, която беше паднала на пода.

Фиона спря да плаче, като видя, че Чарлс не се трогва.

— Повече няма да те виждам. Ще живеем разделени най-малко две години и тогава ще минем през безболезнен развод, доколко това е възможно при тези обстоятелства. Ако ми причиниш и най-малко неудобство, ще опозоря и двама ви. Повярвай ми.

— Ще съжаляваш за решението си, Чарлс. Обещавам ти. Не можеш толкова лесно да се отървеш от мен.

 

 

— Какво е станало? — попита Джойс.

— Двама комунисти са се кандидатирали за комитета — каза Фред Паджет.

— Само през трупа ми. — Тонът на Джойс бе необичайно остър.

— Предполагах, че така ще реагирате — каза Фред.

Джойс посегна за лист и молив, които обикновено стояха на масата до телефона.

— Кога е събранието? — попита тя.

— Следващия четвъртък.

— Имаме ли сигурни хора, които да се опълчат?

— Разбира се — каза Фред, — съветникът Редж Илингуърт и Джени Симпкинс.

— Те и двамата са разумни, нищо че не мелят брашно помежду си.

— Да се обадя ли на Реймънд и да му кажа да дойде на събранието?

— Не — каза Джойс. — Има си достатъчно грижи, откакто е в кабинета, за да го товарим с неприятности в Лийдс. Остави на мен.

Тя затвори телефона и седна да си събере мислите. След няколко минути отиде до бюрото и го претършува за списъка на комитета. Внимателно провери шестнайсетте имена. Разбираше, че ако двамата комунисти бъдат избрани, след пет години ще могат да контролират комитета и дори да махнат Реймънд. Тя знаеше как работят тези хора. Ако им натрият носовете сега, може и да офейкат в друг район.

Провери още веднъж шестнайсетте имена и си обу удобни обувки. През следващите четири дни обиколи доста домове. „Само минавах“, каза тя на девет жени, чиито мъже бяха в комитета. Четиримата, които изобщо не слушаха жените си, Джойс посети след работа. Останалите трима не обичаха Реймънд и тя ги остави на спокойствие.

До четвъртък следобед тринайсет души знаеха твърде добре какво се очаква от тях. Джойс седна сама, надявайки се Реймънд да се обади. Беше си приготвила телешко задушено, но едва чопна от него, след това заспа пред телевизора, докато се опитваше да изгледа последната серия на „Корени“. Телефонът я събуди в единайсет и пет.

— Реймънд?

— Дано не съм ви събудил — каза Фред.

— Не, не — каза Джойс, нетърпелива да чуе резултата. — Какво стана?

— Редж и Джени свършиха работа. Само трима гласуваха за тези копелета.

— Браво — каза Джойс.

— Аз нищо не съм направил — отговори Фред, — само дето преброих гласовете. Да разкажа ли на Реймънд какво стана?

— Не — каза Джойс. — Няма нужда да знае, че сме имали неприятности.

Джойс се облегна на стола до телефона, изхлузи обувките и заспа.

 

 

Тя реши да планира цялата операция така, че съпругът й изобщо да не разбере. Измисли няколко варианта. След часове непродуктивен умствен труд накрая идеята светна в главата й. Премисли няколко пъти проблемите и последствията, докато се убеди, че нищо лошо няма да се случи. След това прелисти „Жълтите страници“ и си определи среща за следващата сутрин.

Продавачката й помогна да пробва няколко перуки, но само една беше сносна.

— Мисля, че прави мадам много елегантна.

Тя знаеше, че не е вярно — правеше мадам ужасна — но се надяваше перуката да изпълни предназначението си.

Сложи си грим и червило, което бе купила от „Хародс“. Извади от дъното на гардероба рокля на цветя, която не харесваше и почти не бе носила. Застана пред огледалото, за да провери как изглежда. Разбира се, че никой няма да я познае в Съсекс и се помоли, ако той разбере, да й прости.

Качи се на колата и се насочи към покрайнините на Лондон. Как ще се оправдае, ако я хванат? Когато стигна до избирателния район, паркира колата в една пресечка и тръгна по главната улица. Нямаше признаци, че някой я е познал, и това й даде увереност да пристъпи към изпълнение на плана. В този момент го видя.

Мислеше, че е в Сити тази сутрин. Притаи дъх, когато я приближи. Като се разминаваха, тя поздрави: — „Добро утро“. Той се обърна, усмихна се и каза: — „Добро утро“ — както би отговорил на всеки. Пулсът й се нормализира и тя се върна при колата.

Подкара, абсолютно сигурна, че ще успее. Премисли още веднъж какво да каже и пристигна много бързо. Паркира пред отсрещната къща, слезе от колата и уверено тръгна по пътеката.

 

 

Докато чакаше в коридора за съвещанието на кабинета, към Реймънд се приближиха няколко колеги и го поздравиха. Министър-председателят дойде точно в десет, поздрави и седна на мястото си начело на продълговата маса, останалите двайсет и един членове на кабинета влязоха след него и заеха местата си. Водачът на парламентарната група, Майкъл Фут, седна отляво, министърът на външните работи и министърът на финансите седнаха срещу него. Заведоха Реймънд на място в края на масата, между министъра на Уелс и министъра на просветата.

— Бих искал да открия съвещанието — започна министър-председателят, — като най-напред поздравим с добре дошли Дейвид Оуен, министър на външните работи, и Реймънд Гулд, министър на търговията.

Останалите деветнайсет души от кабинета тихо промърмориха: „Да! Да!“ — дискретно, с консервативен маниер. Дейвид Оуен се усмихна леко, докато Реймънд почувства, че се изчервява.

— Първият въпрос, който трябва детайлно да обсъдим, е предлаганият пакт с либералите…

Реймънд се облегна и реши на това съвещание само да слуша.

 

 

Андрю седеше в малкия кабинет и слушаше внимателно мнението на специалиста. Луиз се беше възстановила почти напълно с изключение на говора. Тя редовно четеше и дори беше започнала да пише кратки бележки в отговор на въпросите му. Лекарят смяташе, че тя има нужда от някакво странично занимание, което да й отвлече вниманието от Робърт. Беше минало повече от една година и тя продължаваше да стои с часове пред снимката на Робърт.

— Аз успях да се свържа с доктор Кързлейк — каза специалистът — и съм съгласен с нейното мнение, че ще бъде много неразумно да планирате нова бременност. Но доктор Кързлейк се съгласи с моето мнение да помислите за осиновяване.

— Аз вече съм мислил, дори разговарях с баща си — отговори Андрю. — Но и двамата смятаме, че Луиз няма да се съгласи.

— Наистина е рисковано, като се имат предвид обстоятелствата — каза лекарят. — Но не трябва да забравяме, че е изминала цяла година. Освен това знаем, че госпожа Фрейзър обича деца, и ако не е съгласна, сега е в състояние да ви го каже.

— Ако Луиз покаже и най-малък признак, че иска да осиновим дете, аз съм готов да опитаме. Но при всички случаи ще зависи единствено от нея.

— Добре. Разберете какво мисли — каза лекарят — и ако решите, ще ви уредя среща с местните власти. — Той се изправи зад бюрото. — Сигурен съм, че няма да е трудно да ви намерим подходящо дете.

— Ако е възможно, нека бъде от шотландски дом за сираци. Бих бил много благодарен.

 

 

Когато се върна у дома, Чарлс разбра, че Фиона си е заминала. Веднага почувства облекчение. След седмица, прекарана в клуба, беше доволен, че криеницата е свършила и настъпва чиста, безвъзвратна почивка. Бавно отиде в дневната и се спря — нещо бе променено. След няколко мига разбра: Фиона бе взела всички семейни картини.

Нямаше го Уелингтън над камината, нямаше я Виктория до канапето, останали бяха само мръсните очертания, които показваха големината на картините. Той отиде в библиотеката — липсваха Ван Дайк, Мюрило и две малки картини на Рембранд. Чарлс се спусна към столовата. Не е възможно, помисли той, като отваряше вратата на столовата. Възможно беше. Той гледаше празното място, където преди седмица висеше портретът на първия граф Бриджуотър, нарисуван от Холбайн.

Чарлс изрови от вътрешния си джоб бележника с телефоните и започна трескаво да набира. Албърт Крудик търпеливо изслуша историята на Чарлс.

— Като имам предвид колко сте чувствителен към секретността, господин Сеймор, има два възможни подхода към проблема — започна той със спокоен, невъзмутим тон. — Можете да отминете всичко с усмивка или да постъпим, както неведнъж съм постъпвал в такива случаи.

 

 

Поради голямата си заетост Реймънд все по-рядко виждаше Кейт, а Джойс виждаше на две седмици, когато имаше приемен ден в Лийдс. Той работеше сутрин от осем, вечер — докато заспи.

— И всяка минута ти доставя страхотно удоволствие — напомняше му Кейт, когато й се оплакваше.

Реймънд забелязваше настъпилите едва доловими промени в живота му, откакто бе станал член на кабинета, начина по който се отнасяха с него, колко бързо се изпълняваха прищевките му, как се сипеха ласкателства от почти всяка уста. Той беше започнал да се наслаждава на тази промяна, въпреки че Кейт постоянно му напомняше, че само кралицата може да си позволи да свикне с такова отношение.

На конференцията на лейбъристите тази година той даде съгласие да бъде включен в кандидатите за изпълнителния комитет. Независимо че не го избраха, успя да се класира пред няколко други министри от кабинета само с няколко гласа по-малко от Нийл Кинок, любимеца на избирателната колегия.

Андрю Фрейзър гледаше сега на Реймънд като на човек, на когото може да се довери. Отидоха да обядват заедно и Андрю му разказа за неприятностите си с левите сили в партията.

— Ако някои от резолюциите за отбраната минат, животът ми ще стане невъзможен — каза той, докато опитваше да отреже парче от твърдия стек.

— Лудите глави винаги предлагат резолюции, които предизвикват символична дискусия.

— Символична дискусия. Някои от откачените им идеи започнаха да печелят доверие, което преведено означава, че може да се превърнат в партийна политика.

— Коя резолюция те тревожи по-специално? — попита Реймънд.

— Последната на Тони Бен, кандидатите да се преподбират преди общи избори. Това е неговата идея за демокрация и отговорност.

— Защо се страхуваш от това?

— Ако в твоя комитет има половин дузина троцкисти, те могат да отхвърлят решение, взето от 50 000 избиратели.

— Преувеличаваш, Андрю.

— Реймънд, ако изгубим на следващите избори, виждам разцепление в партията, което може да е толкова голямо, че изобщо да не можем да се възстановим.

— Така се говори, откакто партията съществува.

— Дано си прав, но се страхувам, че времената са други — каза Андрю. — Не беше отдавна, когато ти ми завиждаше.

— Може отново да стане. — Реймънд изостави стека и поръча два големи коняка.

 

 

Чарлс вдигна слушалката и набра номера, който много добре помнеше. Отговори му новата прислужничка, португалка.

— Може ли да се обади лейди Фиона?

— Лейди не у дома, сър.

— Знаете ли къде е? — попита Чарлс, бавно и ясно.

— Отиде разходка в провинция, очаква обратно шест часа. Съобщение, моля?

— Не, благодаря — каза Чарлс. — Ще се обадя по-късно вечерта. — Той затвори телефона.

Както винаги господин Крудик знаеше къде се намира жена му. Чарлс му се обади веднага. Разбраха се да се срещнат след двайсет минути, както беше по плана.

Той пристигна в Болтънс, паркира в края на улицата на няколко метра от дома на тъста си и зачака.

След няколко минути от ъгъла се показа голям фургон за пренасяне на мебели и спря пред номер 24. Крудик изскочи от шофьорското място. Беше облечен с кафява работна престилка и кепе. Придружаваше го млад работник, който отключи фургона отзад. Господин Крудик кимна на Чарлс, преди да продължи към входа.

Той натисна звънеца и след малко прислужничката отвори вратата.

— Дойдохме да закараме картините на лейди Сеймор.

— Не разбира — каза прислужничката.

Крудик измъкна от вътрешния си джоб напечатано на машина писмо върху бланка на лейди Сеймор. Португалката не разбираше написаното, но веднага разпозна знака на бланката и подписа отдолу. С него работодателката й даваше съгласието си да бъде президент на Хърлингамския крикет клуб.

Тя кимна и им отвори вратата. Внимателно обмисления от Крудик план влизаше в действие.

Господин Крудик докосна кепето си, знак за господин Сеймор да приближи. Чарлс излезе от колата, огледа улицата в двете посоки и пресече. Той се чувстваше неудобно с кафявата работна престилка и кепето, с които господин Крудик го беше снабдил. Кепето му беше малко и Чарлс разбираше, че изглежда странно, но португалката, изглежда, не забеляза явното несъответствие между аристократичната му осанка и работното облекло. Не им отне много време да открият картините. Повечето бяха струпани до стената в хола и само две-три бяха окачени.

За четирийсет и пет минути тримата откриха и натовариха във фургона всички картини с изключение на една — портретът на първия граф Бриджуотър от Холбайн.

— Трябва да тръгваме — нервно подканяше Крудик, но Чарлс не се предаваше. Още трийсет и пет минути господин Крудик потупва нервно волана, докато накрая Чарлс отстъпи и се съгласи, че картината сигурно е на друго място. Крудик кимна за довиждане на прислужничката, докато помощникът му заключваше фургона.

— Много ли е ценна картината? — попита той.

— Наследствена е и на разпродажба би донесла два милиона — делово отговори Чарлс и се отправи към своята кола.

— Глупав въпрос, Албърт — каза на себе си Крудик, докато се изтегляше от бордюра и подкара към „Итън“. Докато пристигнат, ключарят бе сменил и трите секрета на входната врата и нетърпеливо чакаше в горния край на стълбището.

— В брой, началство. Без разписка. Така мога да водя жената в Ибиза всяка година.

Докато Фиона се върна от разходката в Съсекс, всяка картина застана на мястото си, с изключение на портрета на първия граф Бриджуотър от Холбайн. Господин Крудик получи чек за доста голяма сума и каза, че съжалява за липсващата картина, но загубата трябва да се понесе стоически.

 

 

— Възхитен съм — каза Саймън, като чу новината. — И то в Централната болница на Пъкълбридж.

— Да, прочетох обява в „Лансет“, че има вакантно място за консултант в детско отделение.

— Сигурно името ти е помогнало?

— Не, разбира се — остро протестира Елизабет.

— Как така?

— Аз не кандидатствах като доктор Кързлейк. Попълних формуляра с бащиното си име Дръмонд.

Саймън замълча за момент.

— Но те са те познали — продължи той.

— Възползвах се от пълната лицева обработка на Исти Лаудер, за да съм сигурна, че няма да ме познаят. Ефектът заблуди дори теб.

— Не преувеличавай — каза Саймън.

— Минах покрай теб на главната улица и ти казах „Добро утро“. Ти отговори, без да ме познаеш.

Саймън я гледаше с недоверие.

— Но какво ще стане, като разберат?

— Те вече знаят — свенливо призна Елизабет. — Щом ми предложиха длъжността, отидох при старши консултанта и му казах истината. Сигурно още разказва какво съм направила.

— Не се ли ядоса?

— Ами, напротив. Каза ми, че за малко да не ме приемат, защото мислел, че нямам надежден вид, а да не говорим за това, че още не съм женена.

 

 

Андрю хвана Луиз за ръка, когато наближиха входа на детската болница „Грънчан“ в покрайнините на Единбург.

Старшата сестра ги чакаше на току-що измитото стълбище.

— Добро утро, господин министър — каза тя. — За нас е чест, че сте избрали нашия дом.

Андрю и Луиз се усмихнаха.

— Бихте ли ме последвали? — Тя ги поведе надолу по слабо осветения коридор към кабинета си, колосаната й синя униформа шумолеше като вървеше. — Всички деца играят на двора в момента, но вие ще можете да ги видите през прозореца. — Андрю беше видял вече документите и снимките на всички сираци, направи му впечатление поразителната прилика на едно от момчетата с Робърт.

И двамата гледаха няколко минути през прозореца, но Луиз не прояви интерес към нито едно от децата. Когато момченцето, което приличаше на Робърт, се затича към прозореца, тя се обърна и отиде да седне в ъгъла.

Андрю направи отрицателен знак с глава и старшата сестра се намръщи.

Кафето и бисквитите пристигнаха след малко и докато пиеха, Андрю опита още веднъж:

— Скъпа, искаш ли сестрата да доведе някое от децата? — Луиз отказа с поклащане на глава. Андрю се проклинаше, че я е подложил на това изпитание.

— Всички деца ли видяхме? — попита той, търсейки извинение да тръгнат по-скоро.

— Да, сър — каза тя и остави чашата си на масичката. — Ами, има още едно момиченце, с което решихме да не ви занимаваме.

— Защо? — полюбопитства Андрю.

— Вижте, тя е негърче.

Андрю се стегна.

— И освен това — продължи старшата — ние изобщо не знаем нищо за родителите. Намерихме я оставена пред входа. Не е дете за министерско семейство.

Андрю беше толкова ядосан, че изобщо забрави да се консултира с Луиз, която седеше тихо в ъгъла.

— Бих искал да я видя — настоя той.

— Щом настоявате — отстъпи изненадана сестрата. — Страхувам се, че не е облечена добре — прибави тя, преди да излезе.

Андрю започна да крачи нервно напред-назад. Ако не беше Луиз, сигурно щеше да вдигне скандал на сестрата. Тя се върна след няколко минути с момиченцето, което беше толкова слабичко, че рокличката му висеше като на закачалка. Андрю не виждаше личицето, защото то бе навело глава.

— Погледни нагоре, дете — изкомандва сестрата.

Момиченцето повдигна бавно главичка. Имаше най-милото овално личице на света, маслинено блестяща кожа, проницателни черни очи и усмивка, която разтапяше сърцето.

— Как се казваш? — попита тихо той.

— Клариса — отговори момиченцето и наведе главичка.

Той толкова много искаше да й помогне, че се почувства виновен, задето я подлага на това безумно изпитание.

Матроната все още изглеждаше обидена и презрително каза:

— Можеш да си вървиш, момиче. — Клариса се обърна и тръгна към вратата. Поглеждайки Луиз, тя добави: — Сигурна съм, че сте съгласна с мен, госпожо Фрейзър, момичето изобщо не е подходящо.

И двамата погледнаха Луиз. Лицето й бе светнало, очите й блестяха така, както не беше ги виждал след смъртта на Робърт. Тя се изправи и бързо отиде при момиченцето, преди да е достигнало вратата. Погледна го в очите.

— Ти си много красива — каза Луиз — и много бих искала да дойдеш да живееш с нас.

23.

Призивът „Запазете реда“ не означаваше нищо за английските избиратели до 1978 година, когато парламентът гласува резолюция, с която се разрешаваше радиото да предава заседания на Камарата на общините. Саймън подкрепи предложението за радиопредаванията, като се обоснова с това, че израз на демокрация е да се показва парламентът в действие и да се даде възможност на избирателите да разберат с какво се занимават избраниците им. Саймън изслуша много внимателно отговорите на допълващите въпроси, които зададе, и за първи път осъзна, че говори твърде бързо, когато има министър в отстъпление.

Реймънд не подкрепи предложението, защото се страхуваше, че виковете: „Браво, браво“ и „Позор, позор“ или апострофите към министър-председателя ще звучат на избирателите като ученическа разправия. „Без представа за положението това са само думи и може да се изгради погрешно мнение за много страни от всекидневната работа на депутатите“ — мислеше той. Когато една вечер слушаше свое изказване по време на парламентарните дебати, той с удоволствие откри, че се обосновава много убедително.

Една сутрин Андрю чу гласа си по радиото в предаване за отбраната и внезапно забеляза, че шотландският му акцент, който смяташе за слаб, бе всъщност доста ясно подчертан.

Според Чарлс сутрешните радиорепортажи бяха идеален начин да се информира за пропуснато заседание от предишния ден. Тъй като сега се събуждаше сам сутрин, „Вчера в парламента“ по радиото се превърна в негов приятел. Той нямаше представа как звучи като представител на висшето общество, докато не се чу една сутрин, след изказване на Том Карсън. Реши да не променя гласа си заради радиото.

 

 

Джойс направи едно от редките си посещения в Лондон на 16 септември 1977, когато Реймънд трябваше да присъства на откриването на разширението на летище Хийтроу от кралицата. Те бяха поканени от кралицата на официалния обяд след церемонията по откриването. Джойс си купи нова рокля от „Харви Никълс“ и се задържа в пробната зад спуснатата завеса, за да се увери, че може да прави реверанс — „Добро утро, Ваше Величество“ — произнесе тя с лек поклон, за изненада на продавачката, чакаща търпеливо пред пробната.

По пътя към апартамента тя мислено се успокояваше, че ще се справи с ролята си толкова добре, колкото всяка придворна дама. Докато очакваше Реймънд да се върне от сутрешното заседание на кабинета, успя да се подготви. Искаше й се той да остане доволен от усилията й. Отдавна бе изгубила надежда да бъде майка, но все още се надяваше да бъде оценена като добра съпруга. Реймънд я беше предупредил предварително, че ще трябва да се преоблече веднага като се върне, за да бъде в „Грийн Парк“ преди пристигането на кралицата. След откриването на разширението на Хийтроу и обиколката, която щеше да отнеме половин час, те трябваше да се върнат в Бъкингамския дворец за официалния обяд. Реймънд се беше срещал с кралицата няколко пъти на официални мероприятия, но Джойс щеше да бъде представена за пръв път.

Джойс се изкъпа и бързо се облече. Тя знаеше, че Реймънд никога няма да й прости, ако закъснее заради нея. След това започна да приготовлява неговите дрехи, фрак, сив панталон на дискретни райета, бяла риза, колосана яка и сребристосива връзка, всичко това взето под наем от „Мос Брос“. Имаше нужда само от бяла носна кърпа за малкото джобче, която да се показва като тънка бяла линия, така както я поставя Единбургският херцог.

Джойс започна да претърсва чекмеджетата на скрина и се възхищаваше на новите му ризи.

В първия момент когато видя листчето под яката на розова риза най-отдолу на купчината, помисли, че е стара бележка от химическо чистене. След това мерна думата „Скъпи“. Призля й, като се зачете.

Скъпи,

Ако някога облечеш тази риза, мога дори да се съглася да се оженя за теб.

Кейт

Джойс се свлече на края на леглото и сълзи започнаха да се стичат по страните й. Прекрасният ден бе съсипан. Веднага реши какво ще направи. Тя махна бележката, върна ризата на място и затвори чекмеджето. После седна в дневната и зачака Реймънд.

Той се върна и имаше само няколко минути за преобличане. Зарадва се, че Джойс е готова.

— Почти навреме се върнах — каза той и влезе в спалнята.

Джойс го гледаше как си сваля сутрешния костюм. Като си оправяше връзката пред огледалото, тя застана пред него.

— Как изглеждам? — попита той, без да забелязва пребледнялото й лице.

Тя се поколеба.

— Изглеждаш превъзходно, Реймънд. Хайде да тръгваме, за да не закъснеем.

 

 

Когато Рони Недъркоут го покани на обяд в Риц, Саймън се досети, че положението при него се подобрява. Пиха по едно питие на бара, после ги заведоха на ъглова маса с изглед към парка на най-великолепния ресторант в Лондон. Около другите маси бяха насядали мъже, чиито имена бяха споменавани всеки ден в обкръжението на Рони и Саймън.

Когато оберкелнерът им предложи менюто, Рони махна с ръка и каза:

— Поръчай си зеленчукова супа и след това задушеното от количката, имай ми доверие.

— Звучи обещаващо — каза Саймън.

— Не като последната ни авантюра — изсумтя Рони. — Още колко дължиш заради пропадането на „Недъркоут енд Къмпани“?

— Четиринайсет хиляди и триста, като проверявах последния път, но все пак напредвам малко. Първо плащам лихвите, това най-много боли, след това започва изплащането на кредита.

— Как мислиш, че се чувствах, когато кредитът ни бе достигнал седем милиона и без да ни предупреди, банката реши да ни дръпне чергата?

— Като двете копчета на жилетката ти, Рони, които вече не могат да стигнат илиците си. Предполагам, че това са вече стари кахъри за теб.

— Прав си — засмя се той. — Нали затова те поканих на обяд. Единственият човек, който остана ощетен, си ти. Ако беше останал като другите директори от борда с пет хиляди годишна заплата, компанията още щеше да ти дължи 11 000 паунда.

Саймън изсумтя.

Келнерът с количката приближи тяхната маса.

— Почакай малко, моето момче, още не съм започнал. „Морган Гренфел“ иска да променя структурата на новата компания и ще ме инжектира финансово. В момента „Уайтчапъл Пропъртис“ — надявам се одобряваш името — е начинаеща компания с капитал от сто хиляди паунда. Аз притежавам шейсет процента, банката четирийсет. Сега, преди да подпишем новото споразумение, аз ти предлагам…

— Добре изпечено ли искате както обикновено, господин Недъркоут?

— Да, Сам — отговори Рони и пусна банкнота от един паунд в джоба на келнера.

— Аз ти предлагам…

— А вашият гост, сър? — попита келнерът, поглеждайки Саймън.

— Нормално изпечено, моля.

— Да, сър.

— Аз ти предлагам един процент от новата компания, с други думи, един дял.

Саймън не направи никакъв коментар, сигурен, че Рони още не е свършил.

— Няма ли да ме попиташ? — каза Рони.

— Да попитам какво? — каза Саймън.

— Вие политиците оглупявате с всяка изминала минута. Ако ти предложа един паунд дялово участие, колко мислиш ще очаквам в замяна?

— Виж какво, не мога да повярвам, че очакваш един паунд — усмихна се Саймън.

— Грешиш — каза Рони. — Един процент от компанията е твой за един паунд.

— Достатъчно ли е това, сър? — попита келнерът, поставяйки чинията с печеното телешко пред Саймън.

— Почакай, Сам — каза Рони, преди Саймън да е успял да отговори. — Повтарям, предлагам ти един процент от компанията за един паунд, сега питай ти, Сам.

— Достатъчно ли е това, сър? — повтори келнерът.

— Да, благодаря — каза Саймън.

— Чу ли това, Сам?

— Да, сър.

— Добре, Саймън, значи ми дължиш един паунд.

Саймън се засмя, извади портфейла от вътрешния си джоб, взе един паунд и го подаде на Рони.

— Сега целта на това малко упражнение — каза Рони, пъхна банкнотата в джоба си и се обърна отново към келнера — беше да покажа, че не само Сам може да спечели един паунд тук. — Сам се усмихна, без да има представа за какво говори господин Недъркоут, и постави една доста голяма порция добре опечено телешко пред него.

Рони извади плик от вътрешния си джоб и го подаде на Саймън.

— Да го отворя ли сега? — попита Саймън.

— Да — искам да видя реакцията ти.

Саймън отвори плика и разгледа съдържанието на документа. Беше сертификат за един дял от новата компания на стойност над 10 000 паунда в момента.

— Е, какво ще кажеш? — попита Рони.

— Нямам думи — каза Саймън.

— Първият политик, които има такъв проблем.

Саймън се засмя:

— Благодаря, Рони. Това е страшно благороден жест от твоя страна.

— Не, не е. Ти беше лоялен към старата компания, така че защо да не преуспееш с новата?

— Това ми напомни, името Арчи Милбърн нищо ли не ти говори? — попита Саймън.

Рони се поколеба:

— Не, не, трябва ли?

— Само защото мислех, че той е убедил „Морган Гренфел“ да поеме компанията ти.

— Не, това име нищо не ми говори. Между другото Морган Гренфел изобщо не призна откъде е получил информацията, но знаеха всичко за старата компания. Ако случайно се сблъскам с името Милбърн, ще ти кажа. Стига за работата. Разкажи какво става в твоя малък свят? Как е твоята лейди съпруга?

— Мами ме.

— Мами те?

— Да, купува си перуки и се облича със странни рокли.

 

 

Клариса се подмокряше всяка нощ през първия месец, но Луиз не се оплакваше. С всеки изминал ден Андрю забелязваше как близостта между дъщеря и майка се засилва и прераства във взаимно доверие. Клариса беше помислила след първата им среща, че Луиз може да говори нормално като всички големи хора и непрекъснато бърбореше. В повечето случаи Луиз не отговаряше, защото не можеше да вземе думата от нея.

Точно когато Андрю мислеше, че нещата вкъщи се оправят, започнаха неприятности в Единбург. В комитета на партията сега влизаха петте души от „борческото ядро“ и бяха записали предложение за гласуване на недоверие на депутата си. Андрю подозираше, че техният лидер Франк Бойл си беше извоювал позиция с единствената цел да го измести и да заеме неговото място. Той не сподели с Луиз проблема си, защото лекарят го беше предупредил да избягва всякакъв стрес, докато Клариса свикне с тях.

Петимата, които искаха елиминирането на Андрю, бяха определили събрание за следващия четвъртък, защото знаеха, че тогава в парламента са дебатите за отбраната. Ако Андрю не може да присъства на събранието, Франк Бойл щеше да има по-голям шанс да се гласува предложението им. Ако пък дойдеше да се защити, щеше да му се наложи да дава конфузно обяснение за отсъствието от дебатите. Главният организатор уведоми министър-председателя за дилемата му и той без колебание каза на Андрю да забрави дебатите и да заминава за Единбург.

В четвъртък Андрю взе самолета за Единбург и на летището го пресрещна председателят Хеймиш Рамзи.

— Извинявам се за неудобствата, на които те подлагат, Андрю — веднага каза той. — Уверявам те, че нямам нищо общо с това, но трябва да те предупредя, че лейбъристката партия днес не е същата, в която влязох преди двайсет години.

— Как мислиш, че ще мине гласуването тази вечер? — попита Андрю.

— Този път ще спечелиш. Гласовете се знаят предварително. Има само един колебаещ се и той е такова безгръбначно, че само като те види, няма да посмее да се присъедини към троцкистите.

Когато пристигна в главната квартира на партията, го оставиха да чака повече от час в студения коридор. Знаеше, че опонентите му се бавят, за да се изправи пред тях ядосан.

Най-накрая го поканиха да влезе и той за миг се почувства като пред испанската инквизиция — въпрос след въпрос от намръщени физиономии, които изобщо нямаха заслуги за депутатското му място и сега твърдяха, че не обръща достатъчно внимание на района си. Андрю отстояваше позициите си и се ядоса, когато Франк Бойл го нарече „този син на тори“. Откога не е виждал баща си, му мина през ума.

— Моят баща е направил повече за този град, отколкото ти можеш да се надяваш, че ще направиш през целия си живот — каза той на Франк Бойл.

— Тогава защо не отидеш в неговата партия? — троснато отговори Бойл.

Тъкмо Андрю да отговори, и председателят чукна с чукчето.

— Стига пререкания, време е да гласуваме.

Андрю седеше като на тръни и гледаше как предават малките бюлетини на председателя, за да ги преброи. Резултатът беше пет на пет и Хеймиш Рамзи моментално даде гласа си за Андрю.

— Ще си сигурен поне за следващите избори, момче — каза Хеймиш по пътя за аерогарата. — Но за повече не ти обещавам.

Когато пристигна на следващата сутрин, Луиз го посрещна на вратата.

— Всичко наред ли е в Единбург? — попита тя.

— Да — каза Андрю, притискайки я до гърдите си.

— Искаш ли да чуеш хубава новина?

— Да — каза усмихнат Андрю.

— Клариса не намокри леглото миналата нощ. Сигурно трябва по-често да ни оставяш сами.

 

 

Чарлс реши, че трябва все пак да говори с адвоката си, сър Дейвид Нейпли, за откраднатия Холбайн. Сър Дейвид Нейпли даде указания на видни адвокати и след шест седмици каза на Чарлс, че ако заведе дело, може евентуално да си върне Холбайн, но не преди историята да бъде раздута на първите страници на всички национални вестници. Чарлс получи потвърждение на съвета на Алберт Крудик стоически да понесе загубата.

Повече от година не знаеше какво става с Фиона, докато един ден получи писмо от нея. Позна почерка и веднага разкъса плика. Само един поглед беше достатъчен, за да накъса на парчета официалното й послание и да го изхвърли в кошчето до бюрото си. След това тръгна ядосан за камарата.

През целия ден мисли за единствената дума, която се запечата в съзнанието му от разкривения й почерк — Холбайн. Когато се върна след гласуването в десет, Чарлс потърси парчетата в кошчето, но прислужничката ги бе изхвърлила в кофата за боклук. Претърси картофените обелки, черупките от яйца и празни консервени кутии, измъкна парченцата и цял час ги подрежда. След това внимателно прочете написаното.

Болтънс 24

Лондон, SW10

11 октомври 1978

 

Скъпи Чарлс,

Мина доста време и можем да опитаме да се държим помежду си като цивилизовани хора. Александър и аз искаме да се оженим. Вероника Далглиш се съгласи на незабавен развод, без да чакаме две години за установяване на раздяла.

„Би трябвало да изстрадаш всеки ден от тези две години, мръсна кучко“ — произнесе гласно той. След това идваше изречението, което го интересуваше.

Зная, че може да не одобряваш предложението, но ако се съгласиш с нашия план, с радост ще ти върна Холбайн.

Искрено твоя, Фиона

Чарлс смачка късчетата на топка в шепата си и я хвърли в огъня.

Остана буден до сутринта.

 

 

На заседанието на кабинета в четвъртък Джеймс Калахан информира колегите си, че ръководителят на либералите Дейвид Стийл не е съгласен да продължи пакта помежду им след изтичане на парламентарната сесия.

— Това може да означава само едно — продължи министър-председателят, — да се готвим за нови избори оттук нататък. Сигурен съм, че можем да се задържим до Коледа, но не много след това.

Реймънд се разстрои от новината. След двете години в кабинета той чувстваше, че работата му едва бе започнала да дава отражение, и промените, които бе направил, имаха резултат. Той знаеше, че му трябва още доста време, ако иска да остави трайни следи в министерството.

Ентусиазмът на Кейт го подтикваше да работи до късно и да вкара в действие колкото може повече нововъведения, преди да е дошло време за нови избори.

— Опитвам с всички сили — каза й той. — Но не забравяй, че скоростта на бюрократичната машина у нас е като на „Конкорд“.

Лейбъристкото правителство се бореше през цялата сесия да прекара през парламента колкото може повече закони, губейки клауза тук, клауза там. Този период бе кръстен в печата „зимата на недоволството“. Реймънд беше много доволен, че все пак остана цял, след като свърши сесията.

С Джойс прекараха една студена Коледа в Лийдс и се върнаха в Лондон рано след Нова година. Реймънд беше сигурен, че няма да мине много време и консерваторите ще се почувстват уверени и ще поискат да се гласува недоверие на правителството. Когато това стана, никой в парламента не се изненада.

Дебатите предизвикаха напрегнато оживление, съвсем не вследствие на стачката, заради която парламентът остана без напитки. Жадните депутати се трупаха в коридорите, пушалнята и чайната. Обезпокоените партийни организатори тичаха насам-натам, проверяваха списъци, телефонираха в болници, хотели, дори на лели в стремежа си да открият и последните неуловими депутати.

Напрежението беше толкова голямо, че когато на 6 април госпожа Тачър се обърна към парламента, председателят на камарата трудно контролираше прекалено наелектризираната обстановка. Госпожа Тачър говори с твърд, рязък тон, който вдигна на крак нейните привърженици в парламента, когато завърши. Настроението не се промени и след като министър-председателят отговори на нейното обръщение. Двамата ръководители направиха галантен опит да се издигнат над сприхавостта на противника, но председателят имаше последната дума:

„Гласувалите с «Да» отдясно — 311.

Гласувалите с «Не» отляво — 310.

«Да» спечелиха! «Да» спечелиха!“

Настъпи хаос. Опозицията развяваше листовете с дневния ред и се радваше, че министър-председателят трябва да иска нови избори. Джеймс Калахан обяви, че разпуска парламента, и след аудиенция с кралицата изборите бяха насрочени за 3 май 1979 година.

 

 

В края на знаменателната седмица няколкото останали в парламента депутати станаха свидетели на експлозия в служебния паркинг. Ирландски терористи вдигнаха във въздуха колата на Еъри Нийв, говорител в сянка на Северна Ирландия. Той почина по пътя за болницата.

 

 

Депутатите се пръснаха по избирателните си райони. Андрю и Реймънд трудно можеха да се измъкнат от министерствата си, но Чарлс и Саймън бяха в своите райони още на следващия ден след като бе обявена датата на изборите.

Три седмици продължиха споровете кой е компетентен да ръководи страната, но на 3 май британският народ избра своята първа жена министър-председател и осигури на партията мнозинство в камарата с четирийсет и три депутата.

Шестото участие на Андрю в избори беше най-неприятното от всички досега и той се радваше, че е оставил Луиз и Клариса в Лондон. Джок Макфърсън, все още кандидат на Шотландската националистическа партия, го наричаше с всички възможни имена под слънцето, като добави още две-три нови. Троцкистите, които гласуваха срещу него в комитета, не бяха голяма подкрепа в деня на изборите. Но гражданите на Единбург, които не знаеха нищо за отношението на комитета, върнаха Андрю в парламента с мнозинство от 3 738 гласа. Шотландските националисти изпратиха в парламента само двама депутати.

 

 

Изборният резултат за Реймънд беше слабо променен и Джойс много точно го бе предсказала. Той бе започнал да приема факта, че тя знае повече за избирателите му, отколкото той някога е знаел.

Реймънд се върна в Лондон след няколко дни. Кейт никога не беше го виждала толкова депресиран и когато й каза: „Кой знае колко години ще минат, преди да вляза пак в употреба“ реши да не му съобщава своята новина.

— Можеш да използваш времето в опозиция, като се бориш за запазване на постиженията си.

— С мнозинство от четирийсет и три гласа могат да развалят каквото си поискат — каза той.

Реймънд постави червената кутия с надпис „министър на търговията“ до предишните две.

— Това са само първите три — опитваше се да го ободри Кейт.

 

 

Саймън увеличи мнозинството си на 19 461 и отбеляза още една победа. След изборите с Елизабет и децата отидоха за почивните дни в къщата в Пъкълбридж и там чакаха оповестяването на новия кабинет.

Саймън се изненада, когато министър-председателката лично му телефонира и го покани да отиде на „Даунинг стрийт“. Това беше голяма чест, оказвана само на министри от кабинета. Той се опитваше да не мисли какво може да означава поканата.

Саймън тръгна веднага от провинцията и остана трийсет минути сам с първата министър-председателка. Когато чу какво очаква госпожа Тачър от него, той беше трогнат, че е пожелала да го види лично. Тя знаеше, че не е лесно да се приеме предложението й, но Саймън го прие, без да се колебае. Госпожа Тачър каза, че няма да обявяват назначението, докато той не разговаря със съпругата си.

Саймън благодари и тръгна за къщата в Пъкълбридж. Елизабет изслуша разказа на Саймън за срещата му с министър-председателката, без да го прекъсва.

— Господи — каза тя, когато той свърши. — Предложила ти е място в кабинета, но в замяна няма да имаме спокойствие до края на живота си.

— Аз все още мога да откажа — увери я той.

— Така би постъпил само страхливец — каза Елизабет, — а ти никога не си бил такъв.

— Тогава ще се обадя на министър-председателката и ще кажа, че приемам.

— Трябва да те поздравя — каза тя. — Но такава мисъл изобщо не ми минава през главата…

 

 

Чарлс беше един от тези съвсем малко на брой тори, чието мнозинство намаля. Отсъствието на съпругата е трудно за обяснение, особено когато е обществена тайна, че тя живее с бившия председател на съседния избирателен район. Чарлс преживя известно неудобство, когато обясни положението на местния комитет, и направи така, че единствената жена, която изобщо не можеше да си затвори устата, да чуе неговата версия „под секрет“. Секнаха всякакви приказки за отстраняване, когато се разнесе слухът, че ще се кандидатира като независим кандидат, ако го подменят. След преброяването на гласовете в Съсекс Даунс Чарлс се върна в парламента с мнозинство от 20 176 гласа. Той остана в очакване през почивните дни в дома на „Итън“, но не го потърсиха.

Единствената изненада беше назначаването на Саймън Кързлейк за министър на Северна Ирландия.

24.

— Добре де, кажи нещо.

— Много ласкаво предложение, Кейт. Каква причина изтъкна за отказа? — попита Реймънд, изненадан, че я намери да го чака в апартамента.

— Нямах нужда от причини.

— И как го приеха?

— Ти, изглежда, не разбираш. Аз приех предложението.

Реймънд си махна очилата и се опита да възприеме думите й. Опря се на камината.

Кейт продължи:

— Трябваше да приема, скъпи.

— Защото предложението беше съблазнително?

— Не, разбира се. Няма нищо общо със самото предложение, но ми дава възможност да променя живота си, да не се нося по течението. Не разбираш ли, че е заради теб?

— Заради мен напускаш Лондон и отиваш в Ню Йорк.

— Да работя в Ню Йорк и да помисля за бъдещето си. Реймънд, не забелязваш ли, че са минали пет години?

— Зная колко време е минало и колко пъти съм ти предлагал да се оженим.

— И двамата знаем, че това не е решение. Джойс не може да бъде отстранена толкова лесно. И може да се окаже единствена причина за проваляне на кариерата ти.

— Можем да преодолеем този проблем с времето — опита се да я убеди Реймънд.

— Сега звучи чудесно, докато не спечелите следващите избори и по-малко способните от теб получат възможност да определят бъдещата политика.

— Нищо ли не мога да направя, за да си промениш решението?

— Нищо, скъпи. Аз подадох оставката си и започвам на новото място след месец.

— Само четири седмици — каза Реймънд.

— Да, четири седмици. Трябваше да отлагам този разговор, докато изпълня всички споразумения и подам оставката си, така че да не можеш да ме разубедиш.

— Имаш ли представа колко много те обичам?

— Надявам се достатъчно, за да ме оставиш да си отида, преди да е станало твърде късно.

 

 

В друг случай Чарлс би отказал поканата. Напоследък намираше коктейлите за място, където ядеш глупави малки хапки, никога не ти предлагат подходящо питие и много рядко изпитваш удоволствие от тривиалните разговори. Но като погледна на лавицата над камината и видя „У дома“ от лейди Карингтън, реши, че тази покана може да се окаже приятна промяна на установения начин на живот след раздялата с Фиона. Освен това имаше желание да разбере още неща около разправиите в кабинета заради съкращаването на разходите. Той си оправи вратовръзката пред огледалото, взе един чадър от закачалката и напусна дома си. Запъти се за площад „Овингтън“.

С Фиона бяха разделени от почти две години. Чарлс беше чул от няколко места, че жена му се е преместила и сега живее открито с Далглиш въпреки нежеланието му да съдейства за развод. Той дискретно мълчеше за новия живот на жена си, освен за едно-две подбрани нещица, казани в ушите на подходящи бъбривки. По този начин получаваше симпатиите на всички кръгове на обществото и в същото време оставаше великодушен, лоялен съпруг.

Чарлс прекарваше повече от времето си в камарата и последната му реч за бюджета беше посрещната добре от парламента и пресата. Когато разглеждаха финансовия закон в комисията, той се съгласи да бъде натоварен с тази неблагодарна работа. Клайв Ренолдс му посочваше несъответствията в някои клаузи от закона, а Чарлс от своя страна ги предаваше на благодарния финансов министър. Така Чарлс получаваше похвали за спасяване на правителството от неудобни положения. В същото време се разграничаваше от „грешниците“, както министър-председателката наричаше колегите, които не поддържаха безрезервно финансовата й политика. Ако продължава да съдейства със същата енергия, беше сигурен, че ще бъде предпочетен при първото преустройство на кабинета.

Чарлс прекарваше до обяд в банката, следобедите и вечерите в камарата и успяваше да съчетава тези два свята с почти несъществуващия личен живот.

Той пристигна у лорд Карингтън малко след шест и четирийсет и пет. Отвори му домашната прислужничка и го въведе направо в дневната, която можеше да побере петдесет души. Почти толкова се бяха събрали вече.

Чарлс дори можа да получи подходяща марка уиски, преди да отиде при колегите си от двете камари. Видя я за първи път над плешивата глава на Алек Пимкин.

— Познаваш ли я? — попита Чарлс, без да очаква, че Пимкин може да я познава.

— Аманда Уолас — каза Пимкин, поглеждайки през рамо. — Мога да ти кажа някои неща за… — но Чарлс остави колегата си по средата на изречението. Женственото излъчване на красавицата привличаше непрекъснато заинтригувани млади мъже, които се въртяха около нея като нощни пеперуди около запалена свещ. Ако Чарлс не беше един от най-високите мъже в стаята, може би изобщо нямаше да забележи този притегателен пламък. Необходими бяха десет минути, за да се добере до другия край на стаята, където Джулиан Ридсдейл, колега от камарата, едва успя да го представи и жена му го дръпна настрани.

Чарлс гледаше новата си позната и мислеше, че би изглеждала красива във всичко — от бална рокля до хавлия за баня. Бяла копринена рокля подчертаваше красивата й фигура. Русата й коса докосваше голите рамене. Но най-силно го порази прозрачната й гладка кожа. За пръв път от години той се затрудни да поведе разговор.

— Предполагам, имате вече ангажимент за вечеря? — попита Чарлс в краткия момент, преди лешоядите да се скупчат около нея.

— Не — каза тя и му се усмихна насърчаващо.

Аманда се съгласи да се срещнат след един час в „Уолтънс“. Чарлс започна прилежно да обикаля из залата, но не след дълго обърна поглед към нея. Всеки път, когато тя се усмихваше, той се усещаше, че отговаря на усмивката й, но Аманда не забелязваше, защото през цялото време някой я ласкаеше. Когато си тръгваше след един час, и тя му отговори и този път той й се усмихна директно.

Чарлс седя сам на ъглова маса в „Уолтънс“ цял час. Почти беше готов да признае поражението си и да се върне у дома, когато един келнер я доведе на масата. Раздразнението му изчезна веднага щом тя се усмихна и го поздрави: „Хелоу, Чарли“.

Той не се изненада, като разбра, че неговата висока и елегантна дама е манекен. Доколкото виждаше, тя можеше да рекламира всичко — от паста за зъби до бельо.

— Ще пием ли кафето у дома? — попита Чарлс накрая на спокойната вечеря.

Тя кимна одобрително, той поиска сметката и плати, без да я проверява.

Чарлс изпита удоволствие, ако не изненада, когато тя отпусна глава на рамото му по пътя към „Итън“. Докато стигнаха до къщата, повечето от червилото на Аманда бе изчезнало. Таксиметровият шофьор благодари на Чарлс за щедрия бакшиш и не устоя на желанието да подхвърли: „Приятно прекарване, сър“.

Изобщо не се стигна до кафе. Когато се събуди на следната сутрин, той се изненада, че я намира още по-привлекателна, и за първи път забрави да слуша по радиото „Вчера в парламента“.

 

 

Елизабет внимателно следеше указанията на мъжа от специалния отдел как действат устройствата за сигурност. Тя се опита да внуши на Питър и Майкъл да не докосват червените бутони, които се виждаха във всички стаи и щяха да докарат моментално полиция. Електротехници бяха прекарали проводници във всички стаи в къщата на улица „Бофорт“ и сега привършваха същото в Пъкълбридж.

Пред дома им на улица „Бофорт“ денонощно стоеше униформен полицай. Понеже къщата в Пъкълбридж беше отдалечена, заобиколиха я с осветителни тела, които светваха веднага след сигнал за нарушение.

— Сигурно е много неприятно — каза Арчи Милбърн по време на вечерята. Когато влизаше, бе проверен от охраната с кучета пред къщата.

— Неприятно е меко казано — отговори Елизабет. — Миналата седмица Питър счупи стъкло с топка за крикет и цялата къща светна като коледна елха.

— Оставате ли изобщо насаме? — попита Арчи.

— Само когато сме в леглата. Дори тогава може да се събудиш, олизан от някой вълчак.

Арчи се разсмя.

Всяка сутрин откарваха Саймън на работа, придружаван от двама телохранители. Една кола се движеше отпред и една зад неговата кола. Винаги беше смятал, че има само два пътя от улица „Бофорт“ до парламента. През първите двайсет и един дни като министър не пътува два пъти по един и същи маршрут.

Когато трябваше да лети за Белфаст, не го информираха нито за часа на тръгване, нито от кое летище ще излети самолетът му. Докато всичко това вбесяваше Елизабет, при Саймън ефектът беше точно обратен. Независимо от всичко той за първи път в живота си чувстваше, че не е необходимо да обяснява защо бе избрал да стане политик.

Сантиметър по сантиметър той напредваше в усилията си да събере католици и протестанти заедно. Често трудно завоюваните успехи за един месец неочаквано се изпаряваха за един ден, но никога не показа раздразнение или предразсъдъци, освен може би, когато каза на Елизабет, че има „предразсъдък за благоразумие“. „След време, мислеше Саймън, може да превъзмогна трудностите само ако успея да намеря шепа добронамерени хора от двете страни.“

По време на двустранната среща двете фракции започнаха да се отнасят с уважение към него, а насаме с привързаност. Дори говорителят на опозицията в парламента открито призна, че „Саймън Кързлейк се оказва идеалният избор за «опасното и неблагодарно Министерство»“.

 

 

Андрю също знаеше, че има нужда от шепа добронамерени хора, когато председателят на партията в Единбург Карлтън, Хеймиш Рамзи, си подаде оставката.

— Не мога да издържам на това напрежение — каза му Хеймиш. — Не съм влязъл в политиката със същата цел като тези размирници.

Андрю неохотно прие оставката и положи доста усилия, за да убеди заместника на Хеймиш, Дейвид Конот, да се кандидатира за председател. Когато накрая Дейвид се съгласи, Франк Бойл моментално стана негов опонент. Андрю разговаря с всеки член на комитета преди деня за избор на нов председател. Той пресметна, че гласовете ще са седем, което даваше възможност на Хеймиш да даде решаващия глас в полза на Конот.

Андрю се обади по телефона в дома на Хеймиш един час преди събранието.

— Ще се обадя в парламента и ще ти оставя съобщение веднага след събранието — обеща Рамзи. — Не се безпокой, този път няма нищо страшно. Поне ще те оставя със свестен председател.

Андрю тръгна от „Пелам Кресънт“, след като заведе Клариса в леглото и прочете следващата глава на „Джакоб 22“. Той каза на Луиз, че ще се върне веднага след гласуването в десет. Андрю седеше в камарата и слушаше добре аргументираното изказване на Сеймор във връзка с финансовата политика на правителството. Той невинаги се съгласяваше с логиката на доводите му и самият Сеймор не му харесваше, но трябваше да си признае, че такъв талант се губи при бекбенчерите.

По време на изказването на Сеймор Андрю получи бележка. Той отвори малкото бяло листче. Стюарт Грей, кореспондент в „Скотсмен“, искаше незабавно да говори с него. Андрю се измъкна от мястото си на първите банки, прекрачвайки краката на министрите в сянка, съсредоточени в речта на Сеймор. Почувства се като малко момче, което излиза от киното по средата на филм, за да си купи сладолед. Намери Грей в коридорите за членове на парламента.

Андрю познаваше Стюарт Грей, откакто за първи път влезе в парламента, когато журналистът му бе казал: „Аз и ти сме като хляба и маслото, защо да не направим сандвич“. Андрю се бе смял тогава и през изминалите петнайсет години само няколко пъти бяха на различни мнения. Стюарт предложи да отидат в „Бара на Ана“ и да пийнат по нещо. Те тръгнаха по коридора и слязоха по стълбите до чайната в сутерена, където беше барът, кръстен на бившата барманка.

Андрю се разположи на канапето до колоната, докато Стюарт поръчваше питиетата.

— Наздраве — каза журналистът, като остави чаша на масата пред Андрю.

Андрю отпи от уискито.

— Казвай, какво мога да направя за теб? — попита той. — Пак ли ти е досаждал баща ми?

— Бих го нарекъл поддръжник в сравнение с новия ти председател.

— Какво искаш да кажеш? Винаги съм смятал Дейвид Конот за разумен мъж — помпозно отговори Андрю.

— Не се интересувам от мнението ти за Дейвид Конот — каза Стюарт. — Искам мнението ти за новия председател Франк Бойл. — Журналистът говореше твърде протоколно.

— Какво?

— Той е спечелил със седем на шест тази вечер.

— Но… — Андрю млъкна.

— Хайде, Андрю. И двамата знаем, че е комунист, и моят редактор пищи да цитирам твоето мнение.

— Нищо не мога да кажа, Стюарт, нищо, докато не чуя фактите.

— Аз току-що ти казах всички факти, сега ще ми кажеш ли нещо?

— Да. — Андрю замълча. — Аз съм сигурен, че господин Бойл ще продължи да служи по най-добър начин на лейбъристката партия, и с нетърпение чакам да си сътрудничим в бъдеще.

— Вятър — каза Стюарт.

— Това е единственото, което ще чуеш от мен тази вечер — каза Андрю.

Стюарт погледна приятеля си и видя бръчки, които не бе забелязал преди.

— Съжалявам — каза той. — Изглежда прекалих. Моля те, обади се, когато му дойде времето. С това копеле за председател сигурно ще имаш нужда от помощ.

Андрю му благодари разсеяно, глътна наведнъж останалото уиски, излезе от бара и се запъти към най-близкия телефон в началото на стълбището. Набра домашния телефон на Рамзи.

— Какво, за бога, е станало? — беше всичко, което можа да каже.

— Един от нашите не се появи на събранието — каза Хеймиш Рамзи. — Каза, че са го задържали в Глазгоу и не успял да се върне навреме. Току-що се готвех да ти звъня.

— Каква безотговорност — каза Андрю. — Защо не отложи гласуването?

— Опитах, но Франк Бойл показа устава: „Всяко предложение, направено четиринайсет дни преди събранието, не може да бъде отложено без съгласието на вносителя“. Съжалявам, Андрю, бях с вързани ръце.

— Зная, че не си виновен ти, Хеймиш. Не бих могъл да имам по-добър председател от теб. Съжалявам, че не напусна мястото си като победител.

Хеймиш се засмя.

— Не забравяй, Андрю, че избирателите имат последната дума. В Единбург ти си човекът, който им е служил петнайсет години, и това лесно не се забравя.

 

 

— Можете да се обличате, госпожице Уолас — каза гинеколожката, връщайки се на бюрото.

Аманда започна да се облича в последния си тоалет от Диор, купен предишния ден за повдигане на настроението.

— Това е за трети път през последните пет години — каза Елизабет Кързлейк, прелиствайки картона на пациентката.

— Може да ме запишете в същата клиника като преди — каза делово Аманда.

Елизабет бе решила да я накара да обмисли последствията.

— Има ли някакъв шанс бащата да се съгласи да родите детето?

— Не съм сигурна кой е бащата — отговори Аманда и за първи път изглеждаше засрамена. — Вижте, това стана в края на една връзка и началото на друга.

Елизабет не направи никакъв коментар, само каза:

— Предполагам, че сте най-малко от осем седмици бременна или най-много дванайсет. — Тя погледна надолу в папката. — Мислили ли сте да родите дете и сама да го отгледате?

— Господи, не! — възкликна Аманда. — Аз си изкарвам хляба като манекен, не като майка.

— Така да бъде — въздъхна Елизабет, затваряйки папката. — Аз ще уредя всички — тя не употреби думата формалности — необходими подробности. Вие трябва да говорите с лекуващия ви лекар и да го помолите да подпише формуляра за разрешение. Обадете ми се по телефона след около седмица, вместо да идвате отново до Пъкълбридж.

Аманда кимна одобрително.

— Бихте ли проверили какъв е хонорарът на клиниката. Сигурно и те са пострадали от инфлацията като всички нас.

— Да, ще проверя, госпожице Уолас — каза Елизабет, успявайки да запази самообладание, като я изпращаше до вратата. Веднага след като пациентката излезе, Елизабет взе картона от бюрото си, отиде до кантонерката и го постави на мястото му. Може би трябваше да е по-строга с нея, но сигурно нямаше да има ефект. „Дали ако Аманда има дете, ще промени безцеремонното си отношение към живота“ — помисли тя.

 

 

Чарлс се върна у дома след дебатите и беше доволен от себе си. Получи похвали за последното си изказване и главният организатор му даде ясно да разбере, че усилията му по финансовия закон не са останали незабелязани.

Като караше към „Итън“, той отвори страничното стъкло, за да влезе чист въздух и да се проветри от миризмата на цигари. Усмихна се при мисълта, че Аманда го чака да се върне. Бяха минали два незабравими месеца. На четирийсет и осем години изпитваше неща, за които не бе и мечтал. Той очакваше увлечението му да отлети с времето, но то все повече се засилваше. Дори на следващия ден спомените изглеждаха по-хубави от всякакви очаквания.

Веднъж да си върне Холбайн на мястото в дневната, и ще говори с Аманда за тяхното бъдеще. Ако каже „да“, ще даде развод на Фиона. Той паркира колата, извади ключовете от джоба на сакото, но тя го чакаше, отвори и му се хвърли на врата.

— Защо не отидем направо в леглото? — вместо поздрав каза Аманда.

Ако поне веднъж Фиона бе изразила така чувствата си през техния петнайсетгодишен съвместен живот, Чарлс щеше да се стъписа, но Аманда го правеше съвсем естествено. Тя лежеше гола в леглото, преди той да успее да си свали дори сакото. Правиха любов, а след това тя се настани на коленете му и каза, че ще замине за няколко дни.

— Защо? — озадачено попита Чарлс.

— Бременна съм — спокойно отговори Аманда. — Записах се за аборт в една клиника. Не се тревожи. Ще се възстановя за нула време.

— Но защо да не си имаме бебе? — каза доволен Чарлс, без да откъсва поглед от сивите й очи. — Винаги съм мечтал да имам син.

— Не ставай глупав, Чарли. Още е рано да мисля за дете.

— Но ако се оженим?

— Ти вече си женен. Освен това аз съм само на двайсет и шест.

— Мога веднага да получа развод и животът с мен няма да е лош, нали?

— Разбира се, че няма да е, Чарли. Ти си първият мъж, когото истински обичам.

Чарлс се усмихна.

— Значи ще помислиш върху предложението ми?

Аманда погледна Чарлс.

— Ако имаме бебе, много бих искала да има твоите сини очи.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той.

— Ще си помисля. Така или иначе, ти можеш да промениш решението си до утре сутринта.

 

 

Реймънд закара Кейт на Хийтроу. Беше облякъл розовата риза, която тя му бе подарила. Тя си бе сложила колието с миниатюрната червена кутия. Той имаше толкова много неща да й казва по пътя за аерогарата, че тя почти не говори. Последните четири седмици минаха като светкавица. За първи път беше доволен, че е в опозиция.

— Всичко ще бъде наред, скъпи. Не се тревожи. Ще се виждаме, когато идваш в Ню Йорк.

— Бил съм само два пъти в Америка — каза той.

Тя се опита да се усмихне.

Предаването на багажа й, състоящ се от единайсет бройки, отне цяла вечност. След това тя получи бордовата карта.

Полет ВА 107 на изход четиринайсет.

— След десет минути може да влизате — информира я служителката.

— Благодаря ви — каза тя и отиде при Реймънд, който я чакаше между хората, плътно насядали на кръглото канапе. Беше купил две кафета в пластмасови чаши, докато Кейт се оправяше с багажа. Те вече бяха изстинали. Седнаха и стиснаха ръцете си като ученици, които се разделят след летен лагер и се връщат в различни училища.

— Обещай ми, че няма да си сложиш контактни лещи като замина!

— Да, това мога да ти обещая — каза Реймънд, докосвайки очилата си.

— Исках да ти кажа още толкова неща — каза тя.

Той се обърна към нея.

— Заместник-президентите на банки не трябва да плачат — каза той, избърсвайки една сълза от лицето й. — Клиентите ще разберат, че са с меко сърце.

— Нито министрите от кабинета — отговори тя. — Исках да ти кажа, че ако наистина… — започна тя.

— Хелоу, господин Гулд.

Двамата погледнаха нагоре и видяха човек с широка усмивка, пристигащ от страна с топъл климат.

— Аз съм Бърт Кокс — каза той и подаде ръка, — сигурно не ме помните.

Реймънд пусна ръцете на Кейт и се ръкува с господин Кокс.

— Учехме заедно в първоначалното училище в Лийдс. Това като че беше преди милион години. Ти отиде много далеч.

„Как да се отърва от него?“, отчаяно се питаше Реймънд.

— Това е госпожата — продължаваше Бърт Кокс, сочейки жената с рокля на цветя до себе си. Тя само се усмихна, без да каже нищо. — Участва в същия комитет, в който е и Джойс, нали, мила? — каза той, без да чака отговор.

— Последно съобщение за полет ВА107. Всички пътници да се явят на изход четиринайсет.

— Ние винаги гласуваме за теб, разбира се — не спираше Бърт Кокс. — Госпожата — той пак посочи жената с рокля на цветя — мисли, че ти ще станеш министър-председател. Аз винаги казвам…

— Трябва да тръгвам, Реймънд — каза Кейт, — ако не искам да изпусна самолета.

— Ще ме извините ли за малко, господин Кокс? — каза Реймънд.

— Разбира се. Ще почакам. Не ми се случва често да говоря с депутат от парламента.

Реймънд тръгна с Кейт към бариерата.

— Съжалявам за това. Всички от Лийдс са такива, златни сърца, но не спират да говорят. Какво искаше да ми кажеш?

— Само, че бих била щастлива да живея в Лийдс, колкото и да е студено. На никого не съм завиждала в живота си, но сега завиждам на Джойс. — Кейт го целуна нежно по лицето и мина зад бариерата, преди да е успял да отговори. Не се обърна назад.

— Добре ли сте, мадам? — попита служител от летището.

— Добре съм — каза Кейт, бършейки сълзите си.

Тръгна бавно към изход четиринайсет, щастлива, че беше облякъл за първи път розовата риза. Питаше се дали е забелязал бележката под яката. Ако й беше предложил само още веднъж…

Реймънд стоеше сам, след това се обърна и тръгна умърлушен към изхода.

— Американка е, нали? Веднага познах — каза господин Кокс, като приближи към него. — Много съм добър на акцентите.

— Да — каза Реймънд нехайно.

— Приятелка ли ти е? — попита той.

— Най-добрата — отговори Реймънд.

 

 

Минаха десет дни, но госпожица Уолас не се обади и Елизабет беше длъжна сама да я потърси. Тя извади картона на Аманда и намери последния й телефон.

Елизабет вдигна слушалката и набра номера. След малко чу да й отговарят отсреща.

— 730–9712, Чарлс Сеймор на телефона. — Последва дълго мълчание. — Кой, моля?

Елизабет не можеше да отговори. Тя постави обратно слушалката и почувства, че я избива студена пот по цялото тяло. Затвори картона на Аманда и го върна на мястото му в кантонерката.

25.

Саймън работи цяла година, за да подготви за разглеждане в парламента документ, озаглавен „Искрено партньорство за Ирландия“. Целта на правителството беше да събере заедно Севера и Юга за период от десет години, след което да сключат постоянно споразумение. През тези десет години двете страни щяха да бъдат директно подчинени на Уестминстър и Дъблин. И двете страни, католици и протестанти, имаха принос за изготвяне на „Хартата“, както бяха нарекли в пресата комплексното споразумение. С много такт, търпение и силен дух Саймън успя да убеди политическите лидери на Северна Ирландия да сложат имената си под последната редакция, когато и ако се одобри от парламента.

Той призна пред Елизабет, че споразумението е само къс хартия, но може да стане основният камък, на който да се базира парламентът и евентуално да намери разрешение. От двете страни на Ирландско море политици и журналисти наричаха „Хартата“ по един и същи начин — надежден пробив.

Министърът на Северна Ирландия трябваше да го представи пред парламента, когато дойде ред на ирландския въпрос. Саймън като архитект на „Хартата“ трябваше да произнесе реч от името на правителството. Той знаеше, че ако правителството подкрепи неговата идея, може да му възложат да изготви проектозакон и така да преодолее един проблем, който толкова много политици преди него не бяха успели да решат. Ако успееше, всички жертви, които беше правил в миналото, нямаше да бъдат напразни.

Когато Елизабет седна в кабинета и прочете последната редакция на „Хартата“, за първи път призна, че си е заслужавало да приеме този пост.

— Сега, ембрионален държавник — продължи тя, — готов ли си да вечеряш като всички нормални хора?

— Готов съм. — Саймън премести своето копие от „Хартата“, състоящо се от 129 страници, от масата в столовата на бюфета и помисли, че ще го прегледа още веднъж след вечеря.

— Отвратително — чу той Елизабет да казва в кухнята.

— Какво има? — попита Саймън, без да откъсва очи от заниманието си като дете, което подрежда пъзел и се чуди къде да постави тази безцветна изрезка.

— Свършили сме „Бистото“.

— Аз ще отида да купя — предложи Саймън.

Двамата полицаи пред вратата разговаряха, когато министърът се показа на вратата.

— Бързо, жена ми иска да купя „Бисто“, а държавните дела ще трябва да почакат малко.

— Много съжалявам, сър — каза сержантът. — Нали казахте, че няма да излизате повече и аз пуснах служебната кола да се прибере. Но полицай Баркър ще ви придружи.

— Няма проблеми — каза Саймън. — Ще вземем колата на жена ми. Само да открия къде е паркирана.

Той влезе вътре и се върна след няколко минути.

— Отдавна ли сте в полицията? — попита той полицая, като вървяха по улицата.

— Не много отдавна, сър. Започнах преди около година.

— Женен ли сте?

— Само това липсваше при моята заплата, сър.

— Значи няма опасност да останете без „Бисто“?

— В нашата лавка сигурно не са и чували за такъв сос, сър.

— Трябва да влезете в бюфета на парламента — каза Саймън. — Едва ли е по-добре снабден — да не говорим за заплатите.

Двамата мъже се засмяха и се отправиха към колата.

— Какво казва съпругата ви за мини метрото? — попита полицаят, докато Саймън отключваше вратата.

Елизабет чу експлозията, както и всички на улица „Бофорт“, но тя първа знаеше какво се е случило. Изскочи от външната врата, видя, че полицаят тича по улицата, и го последва.

Малкото червено метро беше пръснато на парчета по платното на улицата, стъклата на колата се бяха посипали на паважа като градушка.

Когато сержантът видя откъснатата глава, той дръпна Елизабет настрана. Още две тела лежаха неподвижно на улицата, едното на възрастна жена. Около нея се беше разсипала пазарска чанта.

След няколко минути пристигнаха шест полицейски коли и служители от специалния отдел направиха кордон около мястото на експлозията. Линейка откара телата в болницата на Уестминстър. За прибиране на останките на полицая бяха нужни доста здрави нерви.

Откараха Елизабет с полицейска кола в болницата. Там разбра, че възрастната жена е починала по пътя, а съпругът й е в критично състояние. Когато каза на хирурга, че е лекар, той стана по-учтив и отговори внимателно на въпросите й. Саймън имаше многобройни фрактури, изкълчена бедрена става и загуба на кръв. Единственият въпрос, на който нямаше желание да отговори, бе какви са шансовете му.

Тя остана да чака сама пред операционната. Минаха часове, а в главата й натрапчиво звучаха думите на Саймън: „Трябва да сме толерантни. Не трябва да забравяме, че в Северна Ирландия все още има добронамерени хора“. Идваше й да пищи, да вика, че всички са убийци. Съпругът й бе работил неуморно за тяхно добро. Той не беше нито католик, нито протестант, само човек, който се опитва да изпълни непосилна задача. Въпреки това съзнаваше, че бомбата бе предназначена за нея.

Мина още един час.

Уморен мъж с пребледняло лице излезе от операционната през поклащащата се гумена преграда.

— Все още се държи, доктор Кързлейк. Вашият съпруг има железен организъм, повечето хора на негово място отдавна да са се предали. — Той се усмихна. — Да ви намеря ли стая и да поспите малко?

— Не, благодаря ви — отговори Елизабет. — Искам да съм близо до него.

Тя се обади вкъщи да провери как се справят децата. Майка й вдигна телефона. Тя беше отишла веднага, като чула съобщението и ги държала далеч от радиото и телевизора.

— Как е той? — попита майка й.

Елизабет каза на майка си всичко, което знаеше, и след това говори с децата.

— Ние се грижим за баба — каза Питър.

Елизабет не можа да спре сълзите си.

— Благодаря ти, скъпи — каза тя и бързо затвори телефона. Върна се на пейката пред операционната, изхлузи обувките, подви крака под тялото си и се опита да поспи.

В ранните часове на утрото се събуди и трепна. Гърбът я болеше, вратът й беше схванат. Тя започна да се разхожда бавно напред-назад по коридора, за да раздвижи крайниците си и чакаше някой да й каже нещо за Саймън. Накрая една сестра й донесе чаша чай и я увери, че той се „държи“. Но какво значеше „държи се“? Тя стоеше и гледаше мрачните физиономии на излизащите от операционната и се молеше да не види изражение, което говори за най-лошото. Хирургът й каза да си отиде вкъщи и да си почине, защото не можеха нищо да й кажат до няколко часа. Един полицай спираше непрекъснато прииждащите журналисти в преддверието пред главния коридор.

Елизабет не мръдна от коридора още един ден и една нощ. Не се върна у дома, докато хирургът не й каза, че опасността е минала.

Когато чу това, тя падна на колене и заплака.

— Сигурно и Господ иска да се реши ирландският въпрос — додаде той. — Съпругът ви ще живее, доктор Кързлейк, това е чудо.

 

 

— Имаш ли време да се почерпим? — попита Александър Далглиш.

— Щом настояваш — отговори Пимкин.

— Фиона — извика Александър. — Алек Пимкин е, ела да пийнем по нещо.

Тя влезе при тях. Беше облякла яркожълта рокля и беше разпуснала косата си над раменете.

— Отива ти — каза Пимкин, докосвайки оплешивялата си глава.

— Благодаря — каза Фиона. — Защо не отидем в дневната?

Пимкин с готовност се подчини и веднага се настани в любимия стол на Александър.

— Какво ще пиеш? — попита Фиона, застанала до барчето.

— Голям джин с малко тоник.

— Е, как я карат в избирателния район след моята оставка?

— Опитват се да преживеят най-големия сексскандал след Профюмо — засмя се Пимкин.

— Дано само не навреди на твоите шансове — каза Александър.

— Ни най-малко, приятелю — каза Пимкин, поемайки от Фиона доста пълна чаша джин. — Напротив, отвлича вниманието от мен.

Александър се разсмя.

— Всъщност — продължи Пимкин — интересът към датата на твоята сватба се затъмнява само от Чарлс и лейди Ди. Носят се слухове — продължи той, явно наслаждавайки се на ефекта, — че моят почитаем колега, депутатът на Съсекс Даунс, те е накарал да чакаш цели две години, преди да можеш да обявиш в „Таймс“ деня на сватбата си.

— Да, вярно е — каза Фиона. — Чарлс дори не отговаряше на писмата ми, но напоследък се държи почти приятелски.

— Може би защото и той се готви да публикува съобщение в „Таймс“ — каза Пимкин и глътна набързо питието, с надежда да му предложат още едно.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че си е дал сърцето на друга.

— На друга?

— Точно така — Пимкин замълча, поглеждайки подчертано към празната си чаша, — на госпожица Аманда Уолас, единствена дъщеря на покойния и малко оплакван полковник Бузър Уолас.

— Аманда Уолас? — невярваща повтори Фиона. — Той трябва да си е загубил ума.

— Не мисля, че в случая става въпрос за ум — каза Пимкин и подаде чашата си, — а по-скоро за секс.

— Но той е достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Ако се наложи — каза Пимкин, — Чарлс може да я осинови. — Александър се засмя.

— Но знам от сигурен източник — продължи Пимкин, — че й е предложил брак.

— Не говориш сериозно — каза Фиона.

— Въпросът е бил поставен, защото е бременна и Чарлс се надява да има син — довърши тържествуващ Пимкин и пое втора чаша джин.

— Това е невъзможно — тихо каза Фиона.

— Освен това имам информация — каза Пимкин, — че някои от не особено благородните ни събратя вече предлагат имената на няколко кандидати за ролята на бащата.

— Алек, ти си непоправим.

— Скъпа, обществена тайна е, че Аманда е спала с половината членове на кабинета и с голяма част от бекбенчерите.

— Престани да преувеличаваш — възмути се Фиона.

— Освен това — продължи Пимкин, пренебрегвайки забележката й, — спряла е на крачка от първите редове на лейбъристите, само защото майка й казала, че те са прости и може да прихване нещо.

Александър пак се разсмя.

— Но как е могъл да се хване на този трик с бременността.

— Кукичка, въдица и удавник. Той е като ирландец, затворен в пивоварна през уикенда. Скъпата Аманда разрешава на почитаемия ми колега да я отпушва по всяко време.

— Но тя е толкова глупава! — каза Александър. — Когато за първи път ме запознаха с нея, тя ме убеждаваше, че Майкъл Паркинсън се оказал превъзходен председател на партията.

— Може да е глупава — каза Пимкин, — но не е обикновена и казват, че двамата осъвременявали Кама Сутра.

— Престани, Алек, достатъчно — каза през смях Фиона.

— Права си. — Пимкин забеляза, че чашата му е почти празна. — Човек с моята безупречна репутация не трябва да бъде видян в компанията на живеещи в грях. Трябва да тръгвам, скъпа — каза той и се изправи. Пимкин остави чашата си и Александър го изпрати до вратата.

Като затвори, той се обърна към Фиона и каза:

— Не страда от липса на новини нашият депутат.

— Прав си — съгласи се Фиона, — толкова много информация срещу скромна инвестиция от две чаши джин.

Като се върна в дневната, той додаде:

— Това ще промени ли плановете ти за връщането на Холбайн?

— В никакъв случай — каза Фиона.

— Значи ще бъдеш в Съдъби следващата седмица за търга на стари шедьоври?

Фиона се усмихна.

— Разбира се. И ако цената е подходяща, няма да се безпокоим какво да подарим на Чарлс за сватбата му.

 

 

Три седмици след експлозията Саймън напусна болницата с патерици. Десният му крак беше толкова раздробен, че нямаше да може да върви нормално. Отвън чакаха стотици журналисти, святкаха светкавици и изпълняваха поръчките на главните редактори да заснемат героя на деня. Той се усмихна, като че изобщо не го болеше. „Не позволявай на тези убийци да мислят, че са те уплашили“, бяха го предупреждавали от двете страни на парламента. Усмивката на Елизабет свидетелстваше, че е щастлива до съпруга си.

След три седмици пълна почивка Саймън се върна към Ирландската харта, като пренебрегна лекарската забрана. След около две седмици предстоеше разглеждане на документа в парламента. Държавният секретар и другите министри на Северна Ирландия го посетиха по няколко пъти в дома му и се споразумяха държавният министър да поеме временно отговорностите на Саймън и да произнесе заключителната реч. Докато отсъстваше, целият кабинет осъзна колко много усилия е положил Саймън за изготвяне на „Хартата“ и нямаше друг достатъчно компетентен да поеме поста му.

Покушението над Саймън и наближаването на дебатите по ирландския въпрос предизвикаха такъв интерес, че Би Би Си реши да предава цялото заседание на парламента от три и половина до гласуването в десет.

В деня на дебатите Саймън седна в леглото и внимателно слушаше всяка дума, като че е последният епизод от любимия му сериал и с нетърпение чакаше развръзката. Дебатите бяха открити с изказване на министъра на Северна Ирландия, което остави у Саймън чувството, че целият парламент ще го подкрепи. Говорителят на опозицията го последва с безпристрастна реч, като направи една-две забележки към противоречивата „Патриотична клауза“ със специалните права за протестантите на юг и католиците на север и как тя ще засегне католиците, които не искат да се регистрират в Северна Ирландия. „В останалата част, увери той парламента, опозицията поддържа «Хартата», без да иска гласуване.“

Саймън започна да се успокоява за първи път, но настроението му се промени, когато някои бекбенчери започнаха да показват засилващо се неодобрение на „Патриотичната клауза“. Един-двама от бекбенчерите дори настояха „Хартата“ да не се утвърждава от парламента, докато правителството не изясни напълно необходимостта от „Патриотичната клауза“. Саймън разбра, че няколко души с ограничен ум се мъчат да печелят време, надявайки се да задържат „Хартата“ и тя да бъде забравена по-късно. Поколения наред такива хора бяха успявали да задушават надеждите и вдъхновението на ирландския народ и в същото време да разрешават на фанатици да осуетяват всякакви надежди за мир.

Елизабет влезе и седна в края на леглото.

— Как върви? — попита тя.

— Не много добре — каза Саймън, — всичко ще зависи от говорителя на опозицията.

Те седяха и слушаха. Но веднага след като говорителят на опозицията започна да говори, Саймън разбра, че и той не разбира истинското предназначение на „Патриотичната клауза“ и уговорката, която бе постигнал с двете страни в Дъблин и Белфаст, не е точно обяснена пред парламента. Нямаше злонамереност в речта и той внимателно проследяваше какво е било постигнато по обикновения канален ред, но почувства, че липсата на убеденост сее съмнения в умовете на депутатите. Той се страхуваше, че може да се стигне до гласуване.

След като няколко депутати се обадиха и изразиха недоверие, министърът в сянка предложи:

— Вероятно ще трябва да изчакаме министърът да се възстанови напълно и да е в състояние сам да излезе пред парламента. — Чуха се няколко провиквания от залата: „Да, да“.

На Саймън му призля. „Хартата“ щеше да се провали, ако не минеше през парламента тази вечер. Целият непосилен труд и добронамереност щяха да отидат по дяволите. Той реши да действа.

— Би ли ми направила чаша топло мляко с какао? — Той се опита да звучи съвсем убедително.

— Разбира се, скъпи. Отивам да включа чайника. Искаш ли да ти донеса и малко бисквити?

Саймън кимна. Щом Елизабет затвори вратата, той бързо се измъкна от леглото и се облече колкото може по-бързо. Грабна бастуна, подарък от д-р Фицджералд, министър-председател на Ирландия. След това закуцука тихо надолу по стълбите, пресече хола, надявайки се Елизабет да не чуе. Той отвори безшумно външната врата. Когато дежурният полицай го видя, Саймън му направи знак да мълчи и много бавно затвори вратата след себе си. С мъка мина разстоянието до полицейската кола, наведе се и се отпусна на задната седалка.

— Пусни радиото, моля те, и карай в парламента колкото може по-бързо.

Саймън продължи да слуша говорителя на опозицията, докато полицейската кола с вой излизаше и влизаше обратно в трафика, по маршрут, който не бяха използвали досега. В девет и двайсет и пет пристигнаха пред входа на парламента откъм „Свети Стефан“. Чакащите се отдръпнаха, както биха направили за кралска особа, но Саймън не забеляза. Премина накуцвайки през централното фоайе, забравил несръчната си походка, зави наляво, мина покрай полицая на входа. Молеше се да влезе в камарата, преди говорителят на правителството да е започнал заключителното си слово. Саймън мина покрай един изумен портиер и пристигна точно когато новият електронен часовник показваше девет и двадесет и девет минути.

Говорителят на опозицията точно сядаше на мястото си при не особено убедителни възгласи: „Браво, браво“. Председателят се изправи, но преди да си отвори устата, Саймън стъпи на зеления килим на Камарата. За миг се възцари изумителна тишина, след това започнаха радостни викове. Извисиха се в кресчендо, докато Саймън стигна първите банки. Бастунът му падна, като се хвана за трибуната. Председателят извика неговото име soto voce.

Саймън почака да настъпи тишина.

— Господин председателю, благодаря за топлото посрещане. Върнах се тази вечер, защото, като слушах най-внимателно по радиото всяка дума от дебатите, почувствах необходимост да обясня на почитаемите колеги каква е идеята на „Патриотичната клауза“. Това не е някаква повърхностна формула за решаване на труден проблем, а акт на доброжелателство, под който могат да сложат имената си представителите на двете страни. Може да не е съвършено, след като едни и същи думи могат да означават различни неща за различни хора, пример, който адвокатите непрекъснато ни демонстрират.

Избухналият смях намали напрежението в парламента.

— Но ако днес позволим тази възможност да отмине, това ще е победа за онези, които се наслаждават на нещастието на Северна Ирландия, каквито и да са подбудите им, и поражение за всички добронамерени хора.

Парламентът беше абсолютно тих, когато Саймън започна да обяснява идеята на „Патриотичната клауза“ и ефекта й върху протестанти и католици на север и юг. Той разгледа и другите по-важни клаузи на „Хартата“, отговаряйки на повдигнати по време на дебатите въпроси, но когато погледна часовника над стола на председателя, разбра, че му остава само една минута.

— Господин председателю, ние в този велик парламент, който в миналото е решавал съдбините на много народи, днес имаме възможност да успеем там, където нашите предшественици не са успявали. Аз ви моля да подкрепите „Хартата“ безрезервно и да покажем на бомбаджиите и убийците, че тук, в парламента, ще гласуваме за децата на бъдеща Ирландия. Нека в двайсет и първи век ирландският въпрос бъде проблем от историята. Господин председател, аз моля за подкрепата на целия парламент.

„Хартата“ беше приета без гласуване.

Саймън се върна веднага вкъщи и дебнешком се качи на горния етаж. Затвори зад себе си вратата на спалнята и заопипва стената за ключа. Нощната лампа до леглото му светна и Елизабет седна в леглото.

— Какаото изстина и аз изядох всички бисквити — усмихната каза тя, — но все пак благодаря, че си оставил радиото включено, така поне разбрах къде си.

26.

Чарлс и Аманда се ожениха в най-незабележимото гражданско отделение на Хамърсмит. След подписването заминаха на продължителна почивка в Париж. Чарлс каза на съпругата си, че предпочита никой да не знае за подписването поне още една седмица. Не искаше Фиона да намери още една причина да не върне Холбайн. Аманда с готовност се съгласи, но, разбира се, Алек Пимкин не влизаше в сметката.

Париж се оказа приятно развлечение, независимо че Чарлс беше чувствителен към очевидната бременност на Аманда, особено когато ги приеха петък вечерта в „Плаза Атени“ и ги придружиха до апартамент с изглед към вътрешния двор. По-късно, по време на вечерята, Аманда учуди келнерите с апетита и деколтето на роклята си.

На следващия ден, когато закусваха в леглото, Чарлс прочете в „Хералд Трибюн“, че през почивните дни госпожа Тачър ще обмисля ремонт на кабинета. Той незабавно съкрати сватбеното пътешествие и се върнаха в Лондон два дни по-рано от заплануваното. Аманда не беше възхитена. Съпругът й прекара останалата част от съботата и неделята до телефона на площад „Итън“, който изобщо не звънна.

Същата тази неделя министър-председателката се обади на Саймън Кързлейк и му каза, че е назначен за таен съветник и ще бъде преместен от канцеларията на Северна Ирландия. Предложи му да стане министър на отбраната.

Той започна да протестира, но госпожа Тачър го прекъсна.

— Не искам мъртви герои, Саймън — остро каза тя.

Елизабет си отдъхна, като чу новината, независимо че доста време не можа да свикне с новото обръщение към съпруга й „достопочтеният Саймън Кързлейк“. Няколко седмици трябваше да се примиряват с изтърканото остроумие „никога достатъчно и рядко почтен“, подмятано от многобройните доброжелатели в избирателния му район, които си мислеха, че са единствените сетили се за старата шега.

Госпожа Тачър се обади на Чарлс Сеймор в понеделник сутринта, когато той чакаше Фиона да върне картината. Адвокатите на двете страни се бяха споразумели първият граф Бриджуотър да бъде върнат в дома му в единайсет часа. Само кралицата или госпожа Тачър можеха да възпрат Чарлс лично да получи портрета.

Обаждането на министър-председателката дойде много по-късно, отколкото се надяваше, но госпожа Тачър бе предупредена за сватбеното пътешествие на Чарлс в Париж, от което нямаше да се върне преди понеделник.

Чарлс взе такси до „Даунинг стрийт“ и веднага бе въведен при министър-председателката. Госпожа Тачър започна с комплименти за работата му по финансовия закон, когато бяха в опозиция, и сега, когато са на власт. След това го покани на първите редове като министър на финансите.

Чарлс прие с готовност и след кратък разговор по политически въпроси с министър-председателката се върна на „Итън“, за да отпразнува двата успеха. Аманда го посрещна на вратата и му каза, че Холбайн е върнат, Фиона бе удържала на думата си, портретът бил докаран точно в единайсет.

Чарлс влезе самоуверено в дневната и се зарадва, като видя големия пакет подпрян на стената. Съвсем не беше доволен, че Аманда се появи с чаша джин в едната ръка и цигара в другата, но реши, че днес не е ден за караници. Каза й за назначението, но тя едва ли осъзна значимостта на събитието, докато съпругът й не отвори бутилка шампанско.

Чарлс наля в две чаши и подаде една на съпругата си.

— Двоен празник. Много забавно — каза тя и пресуши първо чашата с джина.

Чарлс пийна глътка шампанско и започна да разопакова загънатия в красива червена хартия шедьовър. Разкъса хартията, махна картона над картината и погледна доволен портрета.

Първият граф Бриджуотър се беше върнал у дома. Чарлс хвана златната, до болка позната рамка и постави портрета на мястото му в кабинета, но забеляза, че картината е леко хлабава.

— По дяволите — каза той.

— Какво има? — попита Аманда все още облегната на вратата.

— Нищо съществено, само трябва да занеса да оправят рамката. Ще я оставя при Оливър Суон на път за банката. Чакал съм три години, още два дни няма да са от значение.

Сега, когато Чарлс прие поста министър на финансите, знаеше, че трябва да уреди един въпрос, преди да е оповестено назначението му. С такова намерение тръгна от площад „Итън“ и по пътя даде портрета за поправка на рамката. Отиде в банката и извика Клайв Ренолдс в кабинета си. Беше ясно от изражението на Ренолдс, че новината за назначението не се е разчула.

— Клайв — обърна се за първи път на малко име Чарлс. — Имам предложение за теб.

Ренолдс нищо не каза.

— Министър-председателката ми предложи пост в правителството.

— Поздравявам ви — каза Ренолдс — напълно е заслужено, ако мога да добавя.

— Благодаря — каза Чарлс. — Сега мисля да ти предложа да станеш мой заместник, докато отсъствам.

Клайв Ренолдс изглеждаше изненадан.

— При ясна уговорка, че ако консерваторите минат в опозиция или загубя мястото си в правителството, да бъда възстановен незабавно на длъжността си.

— Естествено — каза Ренолдс. — С най-голямо удоволствие ще ви замествам междувременно.

— Добро момче — каза Чарлс. — Няма да забравя как постъпи предишният президент в същата ситуация.

— Това няма да се повтори, уверявам ви.

— Благодаря — каза Чарлс. — Няма да забравя лоялността ти, като се върна в банката.

— Аз ще се грижа за спазване на традициите на банката по време на отсъствието ви — каза Ренолдс с леко наведена глава.

— Сигурен съм, че ще се грижиш — каза Чарлс.

Бордът прие препоръката на Чарлс Клайв Ренолдс да бъде назначен за временен президент и Чарлс освободи с радост кабинета, за да заеме новия си пост.

 

 

Чарлс определи изминалата седмица като най-щастлива в живота си и в петък на връщане към „Итън“ той се отби в галерията на Оливър Суон, за да вземе Холбайн.

— Мисля, че портретът не е за тази рамка — каза Суон.

— Сигурно се е разхлабил след толкова години — безгрижно отбеляза Чарлс.

— Не, господин Чарлс, тази рамка е поставена съвсем наскоро — каза Суон.

— Невъзможно — каза Чарлс. — Много добре си спомням и картината, и рамката. Портретът на първия граф Бриджуотър е над четиристотин години в семейството ни.

— Не този портрет — каза Суон.

— Какво искате да кажете? — разтревожено попита Чарлс.

— Преди три седмици този портрет беше на търг в „Съдъби“.

Чарлс замръзна, като чу продължението.

— Той, разбира се, е от школата на Холбайн, вероятно на някой от учениците му. Мисля, че има около дузина копия на оригинала.

— Около дузина копия — повтори Чарлс пребледнял.

— Да, а може и да са повече. Поне изясни една мистерия за мен — каза Суон, подсмихвайки се тържествуващо.

— Каква мистерия? — задавено попита Чарлс.

— Не можех да си отговоря защо лейди Фиона наддаваше за портрета и след това се сетих, че фамилното ви име е Бриджуотър.

 

 

— Поне тази сватба има стил — увери Пимкин Фиона между хапките сандвичи на приема по случай сватбата й с Александър Далглиш. Пимкин винаги приемаше поканите за сватби, защото му даваха възможност да изяде неимоверен брой сандвичи с пушена сьомга и да погълне неограничено количество шампанско. — Най-много ми допадна кратката церемония в черквата.

Той обиколи стаята и спря да огледа отражението си в огромния полилей.

Фиона се засмя.

— Беше ли на сватбата на Чарлс?

— Скъпа моя, възпитаниците на Итън, видени в Хамърсмит, отиват по най-бърз начин на парахода.

— Значи не беше поканен — каза Фиона.

— Разбрах, че е била поканена само Аманда и дори тя едва не се измъкнала с друг ангажимент. С лекаря си, предполагам.

— Е, Чарлс не би могъл да си позволи още един развод.

— Не, при сегашното положение на министър на Нейно величество. Един развод може някак си да мине незабелязано, но на втори би се погледнало като на навик и прилежните читатели на „Найджъл Демпстър“ ще поискат да се уверят, че бракът е консумиран.

— Колко време мислиш, че Чарлс ще търпи поведението й?

— Докато вярва, че ще му роди син, който да наследи титлата. Не че брачната церемония непременно доказва легитимност — добави Пимкин.

— Възможно е Аманда да не роди син.

— Може би като роди, ще е очевидно, че не е потомък на Чарлс — каза Пимкин, отпускайки се на стол, освободен в момента от висока, пълна дама.

— Дори и да е, не мога да си представя Аманда като прилежна домакиня.

— Не, но при сегашните обстоятелства в неин интерес е да играе ролята на любяща съпруга.

— Времето ще промени и това — каза Фиона.

— Съмнявам се — каза Пимкин. — Аманда е глупава. Това е доказано и е извън всякакво съмнение, но притежава инстинкта на мангуста да оцелява. И докато Чарлс използва всички часове на деня, за да прави блестяща кариера, тя ще е глупачка да търси по-добро пасбище на публични места, когато винаги може да легне в собственото си легло.

— Порочен стар клюкар — каза Фиона.

— Не го отричам — каза Пимкин — защото е изкуство, в което жените още не са достигнали съвършенството на мъжете.

— Благодаря за забележителния сватбен подарък — каза Александър, като се присъедини към тях. — Избрал си любимото ми бордо.

— Подаряването на дузина бутилки най-качествено бордо изпълнява две предназначения — каза Пимкин, опрял спокойно ръце на корема. — Първо, да пиеш качествено вино, когато се самопоканиш на вечеря.

— И второ? — попита Александър.

— Когато щастливата двойка се раздели, да се почувстваш облекчен, че няма да присъстваш на кавгите им.

— Подари ли нещо на Чарлс и Аманда? — попита Фиона.

— Не. — Пимкин сръчно пое чаша шампанско от минаващ сервитьор. — Чувствах, че върнатият от теб фалшив граф Бриджуотър стига и за двама ни.

— Чудя се къде ли е сега той? — каза Александър.

— Не на площад „Итън“ — каза Пимкин с вид на човек, разкрил информация, която може да осигури траен интерес към него.

— Кой би искал фалшив граф?

— Не знаем потеклото на купувача, защото е от бивша колония на Нейно Величество, но продавачът…

— Престани да се занасяш, Алек. Кажи кой е?

— Кой, освен госпожица Аманда Сеймор.

— Аманда?

— Да. Милата, глупава душица извадила фалшивия граф от мазето, където Чарлс го заровил с всичките му военни почести.

— Но тя сигурно е знаела, че е фалшив.

— Скъпа, Аманда не би направила разлика между Холбайн и Анди Уорхол, но въпреки това с радост приела 10 000 паунда за интерпретацията. Увериха ме, че дилърът, който купил изфабрикувания шедьовър, направил, както се изразяват вулгарните хора в Сити, „набързо опознаване“ на дамата.

— Боже Господи — каза Александър. — Аз платих 8 000 за картината.

— Вероятно трябва да потърсиш помощта на Аманда по такива въпроси — каза Пимкин. — В замяна на безценната информация, която получихте, мисля, че съм на път да разбера къде е скрит истинският граф Бриджуотър?

— В никакъв случай, Алек. Той просто очаква подходящ момент за публична изява — каза Фиона с усмивка.

— И къде е сега Аманда? — попита Александър, за да смени темата.

— В Швейцария, там ще роди бебето, което, да се надяваме, ще има достатъчно черти на бял кавказец, за да задоволи ограниченото въображение на Чарлс, че той е бащата.

— Откъде получаваш толкова информация? — попита Александър.

Пимкин въздъхна драматично.

— Жените обичат да изливат душите си пред мен, включително и Аманда.

— Защо го прави? — попита Александър.

— Защото смята, че съм единственият мъж, който не се интересува от тялото й. — Пимкин пое дълбоко въздух, но само за да лапне още един сандвич.

Чарлс се обаждаше по телефона в Женева всеки ден. Аманда го уверяваше, че всичко е наред при нея и очакват бебето да се роди навреме. Той бе решил, че е благоразумно Аманда да не остава в Англия и да демонстрира бременността си, очевидна дори за случаен наблюдател. Тя, от своя страна, нямаше нищо против. С 10 000 паунда, вложени в швейцарска банка, нямаше много неща, които да не може да си позволи.

Минаха няколко седмици, докато Чарлс свикне с положението си в правителството след толкова дълго отсъствие. Харесваше му предизвикателството да бъде министър на финансите и бързо свикна със странните традиции на това министерство. Постоянно му напомняха, че министър-председателката обръща най-голямо внимание на неговото министерство, и това правеше предизвикателството още по-голямо. Когато питаха държавните служители за новия министър, те отговаряха по различен начин: „Можещ, компетентен, способен, неуморим“, но без следа на симпатия в гласа. Когато поставяха същия въпрос на шофьора му, чието име Чарлс никога не запомни, той отговаряше така: „Той е от министрите, които винаги сядат отзад, но въпреки това съм готов да си заложа заплатата, че ще стане министър-председател“.

Аманда роди бебето по средата на деветия месец. След седмица възстановяване й разрешиха да се върне в Англия. Пътуването с потомъка беше досадно и като пристигна на Хийтроу, с облекчение предаде детето на гувернантката, която Чарлс беше избрал.

Чарлс беше изпратил кола да я вземе от летището. Обясни, че има неотложна конференция с бизнесмени от Япония, дошли да се оплакват от новите тарифи върху вносните стоки. Чарлс се освободи при първа възможност от източните гости и хукна към „Итън“.

Аманда го посрещна на вратата. Той беше забравил колко красива е жена му и колко отдавна не я е виждал.

— Къде е синът ми? — попита той след дълга целувка.

— В детската стая. Тя е обзаведена по-скъпо от нашата спалня — отговори остро тя.

Чарлс се затича нагоре по широкото стълбище. Аманда го последва. Той влезе в детската стая и спря, загледан в бъдещия граф Бриджуотър. Късата къдрава коса и дълбоките кафяви очи го шокираха.

— Боже Господи — каза Чарлс, пристъпвайки напред, за да го разгледа по-отблизо.

Аманда остана на вратата, стиснала до болка дръжката.

Тя имаше стотици готови отговори за неговия въпрос.

— Той е копие на прадядо ми. Ти си прескочил две поколения, Хари — каза Чарлс, повдигайки бебето високо във въздуха, — но няма съмнение, че си истински Сеймор.

Аманда въздъхна едва доловимо. Можеше да задържи за себе си стотиците обяснения.

 

 

— Повече от две поколения е прескочило копелето — каза Пимкин. — Цял континент е успяло да прескочи. — Той отпи от шампанското по повод кръщенето и продължи: — Това същество — каза той, взирайки се в дъщеричката на Фиона — поразително прилича на Александър. Скъпото малко момиченце трябваше да има по-добро наследство, с което да започне живота си.

— Тя е красавица — каза Фиона, вдигайки я от креватчето, за да провери дали не е намокрена.

— Сега знаем защо толкова бързаше да се ожениш — добави Пимкин между глътките шампанско. — Това дете поне е брачно, независимо от препятствията.

Фиона продължи, като че не е чула забележката.

— Ти видя ли в действителност сина на Чарлс?

— Аз мисля, че трябва да наричаме младия Хари „сина на Аманда“ — каза Пимкин.

— Хайде, Алек, кажи видял ли си сина му? — попита отново тя, без да му налее в празната чаша.

— Да, видях го. И страхувам се, че и той поразително прилича на баща си и едва ли ще остане незабелязано, когато порасне.

— Познаваме ли го? — попита Фиона предпазливо.

— Аз не съм клюкар, както много добре ти е известно — каза Пимкин и махна троха от панталона си. — Но някакъв бразилец, който обичал да се разхожда в Каудрей Парк и Аскот през летните месеци, проявявал очебиен интерес към английските кобилки.

Пимкин уверено подаде чашата си.

27.

Оставката на Джеймс Калахан като лидер на лейбъристката партия през октомври 1980 година не изненада политическите наблюдатели. За разлика от предшественика си той беше над шейсет и пет, възраст, на която неговата партия препоръчаше оттегляне в пенсия.

Същите политически наблюдатели бяха изненадани, когато Майкъл Фут, ветеран от лявото крило на партията, победи Дениз Хили със 139 гласа срещу 129 и стана новият лидер на лейбъристите. Те моментално предрекоха дълъг период в опозиция за социалистите.

Консерваторите на свой ред с интерес наблюдаваха борбата за ръководството на лейбъристката партия. Когато чу резултата, Сеймор се засмя, в последна сметка лейбъристите заменяха шейсетгодишен лидер с шейсет и четири годишен, който на свой ред е заменен от шейсет и седем годишен. Лорд Шинуел, който на деветдесет и шест години беше най-възрастният бивш лейбъристки министър от кабинета, декларирал, че ще се кандидатира за партиен лидер след оставката на Майкъл Фут.

Когато след седмица започна сформиране на правителство в сянка, Андрю реши да не представя своето име. Както много други членове на партията той харесваше новия лидер като личност, но рядко се съгласяваше с неговото мнение по вътрешните проблеми на страната и му опонираше по всички въпроси на отбраната и европейската политика. Реймънд от своя страна реши, че Фут е временен лидер и с радост се съгласи да му служи. Когато бе обявено правителството в сянка, Реймънд беше съобщен на осмо място. Майкъл Фут го покани да стане министър на търговията в сянка.

Когато влезе в камарата на следващия ден, Андрю мина по пътеката между редовете и седна при бекбенчерите за първи път от четиринайсет години. Той погледна към разположилия се на първия ред Реймънд и си спомни собствените думи: „Може да дойде ден, когато аз да ти завиждам от местата на бекбенчерите“.

 

 

Андрю не се изненада, когато от комитета в Единбург му съобщиха, че трябва още веднъж да се кандидатира за преизбирането през 1981 година. Когато предишния октомври лейбъристката конференция одобри мандатното преизбиране на кандидатите за лейбъристки депутати, той разбра, че най-голямата му битка ще бъде вътрешнопартийната, Франк Бойл беше успял да подмени още един от привържениците му със свой поддръжник.

Рой Дженкинс, предишният заместник-председател на лейбъристката партия, се връщаше от Брюксел, след като мандатът му на президент на Европейската комисия приключи. В реч по телевизията той даде ясно да се разбере, че обмисля идеята да основе нова партия, за да обедини умерените радикали, които са на мнение, че лейбъристката партия е направила ляв завой. Партийната конференция бе отнела правото на депутатите от парламента да участват в избора на лидер на партията и с това чашата на търпението бе преляла за много лейбъристи. Няколко депутати казаха на Дженкинс, че са готови да напуснат. Андрю бе предпочел да остане лоялен към партията и да се опита да я промени отвътре, но скоро разбра, че времето за това е минало.

Със сутрешната поща получи кратко съобщение от секретаря на избирателния район, че Франк Бойл ще му бъде опонент на следващите избори. В деня на събранието Андрю взе самолет за Единбург с предчувствие за най-лошото. Никой не го посрещна на летището. В главната квартира на партията Дейвид Конот го поздрави с навъсена физиономия.

Андрю застана пред комитета в студената, неприветлива стая и отговори на същите въпроси, които му бяха поставени преди три години. Той даде абсолютно същите отговори — за отношението си към разоръжаването, защо е за тесни връзки със Съединените щати и така нататък. Предсказуеми въпроси следваха един след друг, но не им даде възможност да го изкарат от търпение.

Той завърши с думите:

— Горд съм, че служа двайсет години на хората от Единбург Карлтън и се надявам да го правя поне още толкова. Ако смятате, че не сте в състояние да ме изберете, ще трябва да обмисля възможността да се кандидатирам като независим кандидат.

За първи път един-двама от членовете на комитета погледнаха разтревожено.

— Ние не се страхуваме от твоите закани, господин Фрейзър — каза Франк Бойл. — Лейбъристката партия винаги е стояла над индивидуалната личност. Сега поне знаем къде се крият личните ви интереси. Предлагам да минем към гласуване.

Бяха раздадени дванайсет малки листчета, на които написаха: „Фрейзър“ или „Бойл“.

Франк Бойл бавно събра листчетата, явно наслаждавайки се на притеснението на Фрейзър. Той разгъна първото листче.

— Бойл — прочете той, оглеждайки хората около масата.

Отвори второ — Фрейзър — след това трето — Бойл — следвано от — Фрейзър, Фрейзър, Фрейзър.

Андрю броеше наум: „четири на два за мен“.

— Фрейзър, следван от Бойл, Бойл, Фрейзър.

Шест на четири в полза на Андрю и още две за отваряне, трябваше му само още един глас. — Бойл. — Шест на пет за Андрю. — Председателят много бавно отвори последното листче.

— Бойл — триумфиращо съобщи той. Замълча за по-голям ефект. — Общо шест на шест — декларира той. — Според точка Четирийсет и втора от правилника на партията — каза, сякаш е наизустявал точката преди събранието — при равен резултат председателят има решаващ глас.

Спря още веднъж.

— Бойл — произнесе бавно той. — И така, обявявам Франк Бойл за официален кандидат на лейбъристката партия на Единбург Карлтън в следващите избори. — Той се обърна към Андрю и каза: — Нямаме повече нужда от вашите услуги, господин Фрейзър.

— Искам да благодаря на тези от вас, които ме подкрепиха — каза Андрю и напусна стаята, без да каже нито дума повече.

На следващия ден в „Скотсмен“ излезе дълга статия за опасността малка група преднамерени хора с власт да подменят депутат, който в продължение на дълги години е служил честно на избирателите си. Андрю телефонира на Стюарт Грей, за да му благодари.

— Щеше да е много хубаво, ако беше излязла преди един ден — добави той.

— Беше готова за вчера — каза Стюарт, — но съобщението от Бъкингамския дворец за годежа на принц Чарлс и лейди Даяна Спенсър измести всичко останало — дори репортажа за мача Рейнджърс-Селтик. Между другото, не трябва ли изборът на Бойл да бъде потвърден от Общия управителен комитет?

— Да, но те са негови хора. Това е все едно да се оплакваш на тъща си, че жена ти е заядлива.

— Защо тогава не подадеш молба до Националния изпълнителен комитет и да поискаш решението да се гласува на общо събрание на всички членове на партията от района?

— Защото ще минат седмици, преди да бъде оборено решението, и освен това аз не съм убеден, че искам да се състезавам за мястото като лейбъристки представител.

Андрю изслуша въпроса на журналиста и каза:

— Да, можеш да ме цитираш.

 

 

С приближаване на датата на изборите Чарлс реши, че ще е разумно да представи Аманда в избирателния район. Досега се оправдаваше, че съпругата му има здравословни проблеми след раждането и лекарите са я посъветвали да избягва вълнения, които могат да предизвикат повишаване на кръвното й налягане. Независимо от това един-двама избиратели настояха, защото смятаха, че с темповете си консерваторите на Съсекс Даунс трудно биха вдигнали кръвното дори на деветдесетгодишен старец. Чарлс остави Хари вкъщи, обяснявайки, че той е избрал кариера на общественик, не синът му.

Чарлс прецени, че годишното градинско увеселение, организирано в парка на лорд Къкфийлдс, е най-доброто място да представи Аманда и я помоли да се облече в нещо подходящо за случая.

Той беше забелязал, че на мода са дизайнерските джинси и че чувствителната към модата негова съпруга никога не облича едно и също нещо два пъти. Той знаеше също, че освободените от предразсъдъци жени не носят сутиени. Но беше шокиран, като видя Аманда с почти прозрачна блуза и толкова тесни джинси, че изглеждаше като налята в тях. Чарлс беше истински ужасен.

— Не можеш ли да облечеш нещо по… консервативно? — предложи той.

— Нещо като дрехите на старата скица Фиона?

Чарлс не можа да измисли подходящ отговор.

— Градинското увеселение ще бъде ужасно досадно за теб — опита отчаяно той, — може би ще е по-добре да отида сам.

Аманда се обърна и го погледна право в очите.

— Срамуваш ли се от мен, Чарли?

Той закара жена си, без да отрони дума в колата, и всеки път, когато се обръщаше към нея, намираше извинение да отклони погледа си. Когато пристигнаха, опасенията му се потвърдиха. Както мъжете, така и жените не можеха да отделят очи от Аманда, която се разхождаше по тревата и ядеше ягоди. Много от тях биха употребили определението „уличница“, ако не беше съпруга на депутата им.

Чарлс щеше да се отърве леко, ако Аманда не беше разказала един пикантен виц на съпругата на епископа, не беше отказала категорично да участва в журито на конкурса за най-хубаво бебе и в разиграването на лотария, но той не бе дарен с такъв късмет. Председателката на Женския консултативен комитет си намери майстора, като я представиха на съпругата на депутата.

— Скъпа — каза Чарлс. — Мисля, че не се познавате с госпожа Бленкинсоп.

— Не — каза Аманда, без да обърне внимание на подадената ръка на госпожа Бленкинсоп.

— Госпожа Бленкинсоп — продължи Чарлс — беше наградена с орден ОБИ за заслуги към избирателния район.

— ОБИ? — искрено се учуди Аманда.

Мисис Бленкинсоп се изпъна гордо и каза:

— Орден на Британската империя.

— Винаги съм се чудела какво значи — коментира, усмихвайки се Аманда. — Баща ми често казваше, че значело „Орден на Британските изнудвачи“.

 

 

— Да си виждал някъде праха за пране? — попита Луиз.

— Отдавна съм спрял да се пера — отговори Андрю.

— Хмм — каза Луиз. — Ако ти не си го пипал, кой може да го е взел — два големи пакета прах липсват.

— Сигурно е работа на някой фантом — пошегува се Андрю.

— Престани да се занасяш и иди да извадиш Клариса от ваната.

Андрю стана от креслото, пусна вестника на пода и се затича по стълбите нагоре.

— Време е да излизаш от ваната, млада госпожице — извика той, преди да е стигнал вратата. Първо чу хълцане, след това като отвори вратата, видя Клариса от глава до пети в пяна. Лъскавата и черна къдрава коса беше също в пяна. Андрю прихна да се смее, но спря веднага, като видя, че коленете и лактите на Клариса кървят. Тя държеше голяма четка в ръка, покрита със смес от пяна и кръв.

— Какво се е случило, скъпа? — попита Андрю и клекна пред Клариса.

— Не е вярно — каза Клариса, без да го погледне.

— Кое не е вярно? — внимателно попита Андрю.

— Което пише на кутията — каза тя, сочейки двете празни кутии прах за пране в ъгъла на банята.

Андрю погледна познатата снимка на малко русо момиченце с руса коса и бяла празнична рокля.

— Кое не е вярно? — повтори той, още несигурен какъв е проблемът.

— Не е вярно, че този прах може да премахне и най-черните петна. Два големи пакета и аз продължавам да съм черна — изхълца тя.

Андрю не се стърпя и се разсмя, което накара Клариса да заплаче още по-силно. След като изплакна цялата пяна и внимателно я подсуши, Андрю дезинфекцира наранените места.

— Защо съм толкова черна? — попита тя.

— Защото майка ти и татко ти са черни — отговори Андрю, водейки дъщеря си за ръка към спалнята.

— Защо ти не си мой баща — тогава щях да съм бяла.

— Сега аз съм твой баща и няма нужда да си бяла.

— Да, искам да съм бяла.

— Защо?

— Защото децата в училище ми се смеят — каза Клариса, стиснала силно ръката на Андрю.

— Когато аз бях ученик, и на мен ми се смееха, защото бях нисък — каза Андрю. — Наричаха ме пони.

— Ти какво направи? — попита Клариса.

— Тренирах упорито и станах капитан на отбора по ръгби и те престанаха да ми се присмиват.

— Но дотогава си станал висок. Аз не мога да стана бяла с трениране.

— Не, аз си останах нисък и ти няма нужда да тренираш.

— Защо? — попита Клариса, без да пуска ръката му.

— Защото ще станеш красавица и тогава всички тези грозни бели момичета ще ти завиждат.

Клариса мълча известно време и след това попита:

— Обещаваш ли, татко?

— Обещавам — успокои я той и седна в края на леглото.

— Както Франк Бойл завижда на теб.

Андрю се сепна от изненада.

— Какво знаеш за него?

— Само това, което разказва мама, че той ще е лейбъристът на Единбург, но че ти ще го победиш.

Андрю онемя.

— Той ли ще е лейбъристът, татко? — попита тя.

— Да, той.

— Ще го победиш ли?

— Ще се опитам.

— Мога ли да ти помогна? — попита Клариса и на лицето й светна усмивка.

— Разбира се. Сега заспивай — каза Андрю, изправи се и отиде да дръпне завесите на прозорците.

— Той черен ли е?

— Кой? — попита Андрю.

— Гадният Франк Бойл.

— Не — каза Андрю, смеейки се — бял е.

— Тогава трябва да бъде направен черен, а аз да получа неговата кожа.

Андрю изгаси лампата, доволен, че Клариса няма да може да види изражението му.

 

 

Вторият рожден ден на Хари бе отпразнуван с двегодишните му приятелчета от елита на площад „Итън“, които гувернантката бе преценила за подходящи. Чарлс успя да се измъкне от заседание, понесъл дъска за рисуване и велосипед. Когато паркираше колата, той забеляза старото волво на Фиона по посока на площад „Слоун“. Той не обърна внимание на съвпадението, независимо че имаше планове да си възвърне безценния Холбайн.

Хари, естествено, искаше непрекъснато да кара колелото около масата в столовата. Чарлс седеше и се радваше на сина си, но не можеше да не забележи, че е по-нисък от повечето негови връстници. Спомни си, че неговият прадядо беше висок само метър и седемдесет и два.

Осъзна го точно след като синът му духна свещичките и гувернантката запали осветлението. Най-напред Чарлс почувства, че нещо липсва. Беше като детската игра с предмети върху табла — всички си затварят очите, гувернантката скрива един от предметите и след това децата отгатват кой предмет липсва.

Мина известно време, докато откри, че липсващият предмет е златната кутия за цигари. Той отиде при бюфета и огледа празното място. Чарлс продължи да се взира в мястото, където златната кутия, завещана от прадядо му, стоеше предишната вечер. Беше останала само запалката от комплекта.

Той веднага попита Аманда дали знае къде е наследствената скъпоценност, но тя изглеждаше напълно погълната от музикалната игра с децата. След като старателно провери в останалите стаи, Чарлс отиде в кабинета и позвъни в полицията.

Един полицай от криминалния отдел веднага се отзова и записа всички подробности. Чарлс можа да го снабди със снимка на кутията с инициали на капака Ч. Г. С. Той се въздържа да спомене името на Фиона. Инспекторът увери Чарлс, че сам ще се заеме с разследването. Когато се върна при децата, гувернантките бяха започнали да прибират възпитаниците си.

 

 

Лейбъристката партия в Единбург Карлтън обнародва в пресата, че за неин кандидат е избран Франк Бойл. Андрю бе изненадан и трогнат от купищата писма, които получи, и от телефонните обаждания на доброжелатели, голяма част от тях непознати хора. В повечето от писмата го молеха да се кандидатира на следващите избори като независим кандидат.

Двайсет лейбъристки депутати и един от консервативната партия влязоха в новообразуваната социалдемократическа партия и се очакваше и други да ги последват. Андрю знаеше, че трябва да побърза с изявление, ако иска привържениците му да не се оттеглят. Той прекара тежки часове, докато дискутираше с Луиз как да изпълни последните си задължения към партията.

— Какво да правя? — попита пак той.

— Аз не мога да ти дам отговор, само се надявам да направиш избора по-бързо.

— Защо по-бързо?

— Защото ще гласувам за социалдемократите на следващите избори, така че е по-добре ти да си моят кандидат.

След няколко дни Рой Дженкинс, шефът на Андрю от Министерството на вътрешните работи, му телефонира, за да му съобщи, че ще се състезава на допълнителни избори в Глазгоу като кандидат на социалдемократическата партия.

— Много бих се радвал, ако и ти се присъединиш към нас — каза Дженкинс.

Андрю винаги се бе възхищавал от твърдата позиция на Дженкинс по отношение на левите в лейбъристката партия и чувстваше, че той е човекът, който може да промени двупартийната система.

— Имам нужда от малко повече време — отговори Андрю.

След една седмица Андрю взе решение и осведоми главния организатор, че напуска лейбъристката партия и влиза в социалдемократическата партия. След това си приготви куфара и замина за Глазгоу.

 

 

Рой Дженкинс спечели депутатското място с достатъчно голямо мнозинство, за да обезпокои двете основни партии. До Великден всичко двайсет и девет депутати се присъединиха към него, така коалицията на социалдемократите и либералите имаше повече от четирийсет гласа в парламента.

Според изследванията на общественото мнение те заемаха второ място и започна да изглежда възможно балансът на силите в парламента да се окаже в ръцете на социалдемократите след следващите избори. Консерваторите заемаха трето място във всички национални изследвания.

Три седмици Чарлс не чу нищо за изчезналата златна кутия и беше започнал да се отчайва, когато инспекторът се обади и каза, че скъпоценната вещ е намерена.

— Чудесна новина — зарадва се Чарлс. — Имате ли възможност да ни я донесете?

— Не е толкова просто, сър — каза полицаят.

— Какво искате да кажете?

— Бих предпочел да не говорим по телефона. Мога ли да дойда у вас, сър?

— Разбира се — каза Чарлс леко озадачен.

Той нетърпеливо изчака идването на инспектора, независимо че той позвъни на вратата след десет минути. Първият му въпрос изненада много Чарлс.

— Сам ли сте, сър?

— Да — каза Чарлс. — Жена ми и синът ми са в Уелс при тъща ми. Казахте, че сте намерили златната кутия — продължи той, нетърпелив да чуе новините.

— Да, сър.

— Браво, инспекторе. Ще говоря лично с пълномощника — добави той и го поведе към столовата.

— Страхувам се, че има усложнение, сър.

— Как може да има, след като сте намерили кутията?

— Поначало не съм сигурен, че има нещо нередно в изчезването на кутията.

— За какво намеквате, инспекторе?

— Златната кутия е била продадена на дилър от улица „Трефтън“ за 2 500 паунда.

— И кой е продавачът? — нетърпеливо попита Чарлс.

— Тук е проблемът, сър. Чекът е написан за Аманда Сеймор и описанието съвпада с вашата жена — каза инспекторът. Чарлс онемя. — Търговецът представи разписка за потвърждаване на сделката.

Инспекторът подаде копие от разписката. Когато позна подписа на Аманда, ръцете на Чарлс се разтрепериха.

— Сега, след като въпросът е отнесен до прокурора, реших да говоря първо с вас, защото съм сигурен, че няма да искате да се предявява обвинение.

— Не, разбира се, благодаря ви за проявеното разбиране — категорично отговори Чарлс.

— Моля, сър. Търговецът ясно изрази позицията си, че ще върне златната кутия точно за същата сума, за която я е купил. Мисля, че проблемът не би могъл да бъде разрешен по-справедливо.

Чарлс не каза нищо, а само още веднъж благодари, преди да го изпрати до вратата.

Той се върна в кабинета, телефонира на Аманда и каза веднага да се върне. Тя започна да протестира, но той вече беше затворил телефона.

Чарлс остана у дома, докато всички се прибраха късно същата вечер. Хари и гувернантката веднага бяха изпратени на горния етаж.

Само след пет минути Чарлс знаеше, че от парите са останали неколкостотин паунда. Когато жена му избухна в сълзи, той я удари през лицето толкова силно, че тя падна на пода.

— Ако още веднъж нещо изчезне от тази къща — каза той, — ти ще изчезнеш заедно с него и ще се погрижа да прекараш дълги години в затвора. — Аманда излезе от стаята, ридаейки неудържимо.

На следващия ден Чарлс пусна съобщение във вестника, че търси постоянна гувернантка. Той премести своята спалня на горния етаж, за да е по-близо до сина си. Аманда не протестира.

Щом гувернантката се установи, Аманда започна да изчезва за дълги периоди. Чарлс не беше сигурен къде ходи жена му, но не го беше и грижа.

След като Пимкин разказа на Александър Далглиш последните събития, украсени с подробности, Фиона каза на съпруга си:

— Не мислех, че ще дойде ден да съжалявам Чарлс.

 

 

През април 1982 година Аржентина атакува и окупира два малки острова, чиито 1 800 британски жители били принудени да смъкнат британския флаг за първи път след около сто години. Само няколко депутати се върнаха в провинцията за уикенда и парламентът се събра на извънредно заседание в събота сутринта, за да обсъжда кризата. Нацията следеше дебатите по радиото.

Още същия ден госпожа Тачър изпрати военни сили в другото полукълбо със специална задача да възвърнат острова на Обединеното кралство. Цялата страна следеше със затаен дъх новините, дори театрите останаха празни в разгара на сезона.

Саймън беше въодушевен, че е участник в такова историческо събитие, и Елизабет не се сърдеше, че той излиза, преди да се е събудила, и се връща вечер, когато е заспала.

Макар и не при същото обществено внимание, но почти със същото напрежение работеше Чарлс в Министерството на финансите, зает с предизвиканите от кризата икономически проблеми. Той прекарваше ден след ден в парламента, за да подкрепи правителствената политика. И той като Саймън едва успяваше да отдели малко време и да се прибере вкъщи, но за разлика от Елизабет неговата жена оставаше до обяд в леглото. Когато беше у дома, Чарлс прекарваше цялото време с Хари, и го наблюдаваше с голямо възхищение.

Британският флаг отново се издигна на Фолклендските острови, а бюджетът стана закон.

28.

„Министър-председателката си отива през ноември“ и „Ще издържи ли Маги до юни?“ бяха двете заглавия във вестниците, които Андрю прочете в първия ден от новата парламентарна сесия.

Всеки, който защитаваше периферно място, беше изнервен, защото задължителните пет години приближаваха към края си. Новите депутати на социалдемократическата партия и Андрю не правеха изключение.

Той работеше упорито, за да докаже, че заслужава мястото си в групата, която лидерът на социалдемократическата партия беше започнал да оформя в камарата. Когато Рой Дженкинс състави правителство в сянка, Андрю бе определен да отговаря за отбраната и се наслаждаваше на предизвикателството да опонира на двете основни партии в периода до изборите. Но знаеше, че след Фолклендската криза истинските му проблеми няма да са в Уестминстър, а в Единбург и започна да отива по-често там. Хеймиш Рамзи му телефонира и го попита дали може да помогне с нещо.

— Бъди ръководител на предизборната ми кампания — каза просто Андрю.

Рамзи се съгласи без колебание и след две седмици четири души напуснаха лейбъристкия комитет и се присъединиха към него. Андрю получи подкрепа от най-неочаквани места, включително и от Джок Макфърсън, който даде дума, че шотландските националисти няма да се състезават за мястото на Единбург Карлтън, защото нямат желание да видят Франк Бойл в парламента. Сър Дънкан Фрейзър с нищо не показа какви са намеренията на консерваторите, докато не оповестиха, че техен знаменосец ще бъде Джейми Ломакс.

— Ломакс, Ломакс — повтори Андрю. — Ние бяхме в едно училище с него — каза той на баща си. — Наричаха го Лудия Ломакс. Вие сте избрали най-големия идиот от неговия випуск.

— Това е позорно петнене на един интелигентен мъж — каза сър Дънкан и се опита да сдържи усмивката си. — Трябва да те уверя, че ми отне доста време да убедя комитета да го изберем.

— Как го направи?

— Да ти призная, не беше лесно. Имахме доста добри кандидати, но успях да елиминирам всички и да внуша колко важно е неопетненото политическо минало на Ломакс — каза сър Дънкан, намигайки.

— Така значи, несъществуващата му политическа кариера минава за неопетнена — каза Андрю и избухна в смях.

— Да, страхувам се, че един-двама от комитета го забелязаха. Но трябва да се съгласиш, че Ломакс има страхотна фигура — добави баща му.

— Какво общо има фигурата? — попита Андрю. — Ти не си търсил манекен за кандидат на партията ви.

— Зная, но това ми помогна да накарам дамите от Женския комитет да възприемат моя начин на мислене.

— Това е мошеничество, татко.

— Не, не е. Няма консерватор в Шотландия, който да не предпочете теб в парламента пред Франк Бойл и тъй като нямаше шанс да спечелим мястото, защо да оставим той да влезе в парламента?

Луиз и Клариса прекараха коледната ваканция в Единбург. Сър Дънкан предупреди Луиз, че ако Андрю изгуби на тези избори, няма никакъв шанс да се върне в парламента.

През 1983 година Маргарет Тачър упорито отстояваше финансовата си политика и свали инфлацията под четири процента, докато в някои райони на Шотландия безработицата стигна до петнайсет процента. Тя постепенно задуши всякаква опозиция от страна на „грешниците“ и до края на първия си мандат тотално ги победи с изкусните си ходове. Но истинската причина за високия процент, който получаваше при изследванията на общественото мнение, беше преодоляването на Фолклендската криза. През целия април пресата спекулираше с датата на предстоящите избори и след успех на консервативната партия в допълнителни избори на пети май министър-председателката реши да поиска аудиенция с кралицата. Скоро след това Маргарет Тачър обяви пред нацията, че се нуждае от още пет години, за да продължи политиката си и да докаже, че е успешна. Девети май бе определен за ден на следващите общи избори.

 

 

Като започна сериозната изборна кампания, Стюарт интервюира и тримата кандидати за „Скотсмен“ и каза на Андрю, че има план как да му помогне.

— Няма да можеш — каза Андрю. — Длъжен си да останеш неутрален и да отделяш еднакво място във вестника на тримата кандидати по време на кампанията.

— Съгласен съм — каза Стюарт. — Но знаем, че Франк Бойл има хаплив език и физиономия на каторжник, Джейми Ломакс прилича на филмова звезда, но от устата му се сипят само глупости.

— Е, и? — каза Андрю.

— Ще изпълвам политическите страници с най-грозните снимки на Бойл и с тъпите изказвания на Ломакс. Те ще получават еднакво място във вестника и ще губят еднакво гласове.

— Ще се усетят и ще се оплачат на главния редактор.

— Съмнявам се — каза Стюарт. — Не съм срещал политик, който да се е оплакал, че снимките му излизат във вестника, или да е недоволен, че вижда лудите си идеи излагани пред по-широка публика, отколкото някога си е представял.

— За мен какво си предвидил?

— Ти си ми проблем — призна Стюарт, смеейки се. — Изглежда, колонката за теб трябва да остава празна. Това е един начин да не губиш гласове.

Всеки път, когато агитираше от врата на врата, Андрю виждаше ясно разцеплението между тези, които продължаваха да го подкрепят, и тези, които смятаха, че не е лоялен към лейбъристката партия. Когато връщаха листовете с резултатите от агитацията в новата главна квартира на Андрю, от пръв поглед се виждаше, че му предстоят тежки избори.

Андрю бе преживял няколко мръсни кампании в миналото, особено срещу шотландските националисти, но само след няколко дни спомените за Джок Макфърсън му се струваха мили, той беше като малката червена шапчица в сравнение с Франк Бойл. Андрю можа да преглътне приказките, че бил изхвърлен от лейбъристката партия, защото бил мързелив депутат, дори че ги е изоставил, защото му било дадено да разбере, че няма да му бъде предложено министерско място. Но когато му казаха, че от лагера на Бойл разпространяват слухове, че Луиз загубила говора си, когато родила черно бебе, той се вбеси.

Ако беше срещнал Бойл този ден, Андрю сигурно щеше да го удари. Сър Дънкан го посъветва да обуздае гнева си. Увери го, че всякакви други действия само ще навредят на Луиз и Клариса.

Една седмица преди изборите в „Скотсмен“ публикуваха резултатите от изследване на общественото мнение. Бойл водеше с трийсет и пет процента, следван от Андрю с трийсет и два. Консерваторите имаха деветнайсет процента, останалите четиринайсет процента не бяха сигурни за кого ще гласуват. Джок удържа на думата си и в списъка на кандидатите не влезе представител на шотландските националисти.

Последния петък преди изборите Макфърсън отиде още по-далече, като прикани своите привърженици да подкрепят Андрю Фрейзър.

Когато Андрю се обади, за да му благодари, той му отговори:

— Аз ти го дължа.

— Не си спомням да съм правил нещо за теб — каза Андрю.

— Ако само беше споменал, че съм ти предлагал да станеш лидер на шотландските националисти, щяха да ме удавят в първото блато.

През последните пет дни симпатизанти от двата избирателни района на Единбург, които нямаха кандидат социалдемократ, се притекоха на помощ и Андрю започна да се надява, че може да победи. Два дни преди изборите в „Скотсмен“ писаха, че последните прогнози за изборите са трийсет и девет срещу трийсет и осем в полза на Бойл, но се посочваше също, че лейбъристката партия има по-добре смазана машина, на която Бойл ще се опре в деня на изборите.

В посланието си вечерта преди изборите Андрю направи ясно изявление защо неговите възгледи се различават от тези на опонента му от лейбъристката партия и как вижда бъдещето на страната, ако съюзът между либерали и социалдемократи спечели достатъчно места, за да държи в свои ръце политическото равновесие в парламента. Той напомни на избирателите, че без изключение прогнозите в цялата страна са за равенство между социалдемократическата и лейбъристката партия в предизборната борба.

Франк Бойл също направи изявление вечерта преди изборите. Неговото послание бе разнесено във всеки дом на избирателния район заедно със снимка на Андрю и Клариса под заглавие: „Казва ли цялата истина вашият депутат?“. В текста не се споменаваха Клариса и Луиз, но инсинуацията бе напълно ясна. Андрю не беше видял листа до сутринта на изборите, когато вече беше късно да направи нещо ефективно и да опровергае двусмисленото заглавие. Завеждане на дело би отнело седмици, а дотогава изборите ще са минали вече.

Двамата с Луиз работеха до последния момент от седем сутринта до десет вечерта. Идваха помощници от най-неочаквани места, сякаш да опровергаят мнението на „Скотсмен“ за машината на лейбъристката партия, но Андрю не можеше да не забележи червените розетки, където и да минаваше.

Към края на деня дори сър Дънкан дойде на помощ и започна да превозва с ролс-ройса си симпатизанти на социалдемократическата партия до изборните пунктове.

— Примирихме се с факта, че нашият кандидат ще загуби и затова идвам на помощ — откровено каза той.

Когато часовникът на Градския съвет удари десет, Андрю седна на стълбите пред последния пункт. Знаеше, че повече нищо не може да направи. Бе положил всички усилия, не бе агитирал само членове на Камарата на лордовете и лунатиците — тези две групи нямаха право на глас.

Една стара лейди му се усмихна на излизане от избирателния пункт.

— Здравейте, госпожа Блоксам — поздрави Андрю. — Как сте?

— Добре съм, Андрю — усмихна се тя. — За малко да забравя да гласувам и това щеше да е много лошо.

Той повдигна уморената си глава.

— Не се ядосвай, момче — продължи тя, — никога не съм бъркала, винаги съм гласувала за победителя — петдесет и пет години, а това е повече, отколкото ти си на този свят. — Тя се засмя и го остави на стълбите.

Андрю стана с мъка и тръгна по павираните улици към главната квартира на социалдемократическата партия. Посрещнаха го с възгласи и председателят му предложи едно малко уиски.

— По дяволите — каза Андрю. — Сипи повече.

Той се опита да обиколи стаята и да благодари на всички, но Хеймиш Рамзи го предупреди, че е време да тръгват към Градския съвет за преброяването. Малка група привърженици придружи семейство Фрейзър до Градския съвет, за да присъстват на процедурата. Когато влезе в съвета, първия човек, когото видя насреща си, беше Франк Бойл, усмихнат до уши. Андрю не се обезкуражи от усмивката му, докато следеше малките бюлетини, изсипвани от кутиите. Бойл тепърва щеше да научи, че първите са от централния район, където живееха повечето от ангажираните социалисти.

Докато двамата обикаляха около масите, започна сортирането на малките листчета — първо на десетици, след това на стотици, накрая поставяни по хиляда и предавани на шерифа. С напредване на времето усмивката на Бойл постепенно премина в хилене, от хилене в гримаса и накрая в безпокойство, когато купчините се изравниха по брой.

Повече от три часа продължи изпразването на кутиите. Контрольорите провериха всяка бюлетина, преди да предадат протоколите си. В един часа и двайсет и две минути след полунощ шерифът направи сбора и помоли тримата кандидати да го придружат.

Той им съобщи резултата.

Франк Бойл отново се усмихна. Андрю не реагира видимо, но поиска проверка. Над един час обикаля нервно около масите, докато преброителите провериха и препровериха всяка купчина — промяна тук, грешка там, намерена изгубена бюлетина, на една от купчините името най-отгоре не беше същото с деветдесет и деветте под него. Най-накрая преброителите предадоха протоколите си. Още веднъж шерифът събра цифрите и помоли кандидатите да дойдат с него.

Този път Андрю се усмихна, а Франк Бойл изглеждаше изненадан и поиска нова проверка. Шерифът се съгласи, но каза, че ще е за последен път. Двамата се съгласиха в отсъствие на кандидата на консервативната партия, който спокойно спеше в един ъгъл, сигурен в третото си място независимо от броя на проверките.

Още веднъж направиха двойна проверка и откриха пет грешки — в 42 588 бюлетини. В три и двайсет след полунощ, когато преброители, контрольори и кандидати вече бяха клюмнали над масите, шерифът помоли още веднъж Бойл и Фрейзър да го придружат. И двамата се изумиха от резултата. Шерифът каза, че ще има още една проверка сутринта, след като комисията по преброяването дремне малко.

Всички бюлетини бяха внимателно поставени в черните кутии, заключени и прибрани на отговорно пазене в полицейското управление. Кандидатите бавно тръгнаха към домовете си.

Андрю спа на пресекулки, сепвайки се в съня си. Бледа от изтощение, но усмихната, Луиз му донесе чаша чай в осем часа. Той си взе студен душ, избръсна се бавно и пристигна в общината няколко минути преди да започне преброяването. На входа на съвета го посрещна батарея телевизионни камери и журналисти, които бяха чули слуховете за причината за отлагане на резултата за следващата сутрин и не можеха да си позволят отсъствие от финала на драматичната развръзка.

Преброителите изглеждаха нетърпеливи, когато шерифът, проверявайки часовника си, даде знак да започват. Кутиите бяха отключени и поставени пред екипа за четвърти път. Още веднъж малките бюлетини растяха от десетици на стотици и след това на купчини по хиляда. Андрю сновеше между масите по-скоро от нервно напрежение, отколкото от желание да следи преброяването. Той имаше трийсет свидетели, регистрирани като преброители, които следяха да не загуби в резултат на нередност, хитруване или неволна грешка.

След като свършиха, преброителите и контрольорите седнаха пред купчините си и зачакаха да вземат бюлетините и да ги занесат на шерифа. Когато направи за последен път сбор на колоните от цифри, шерифът видя, че се получават същите резултати.

Той обясни на Андрю и Франк Бойл процедурата, която смята да приложи предвид получения резултат. Той им каза, че е разговарял с лорд Уайлн в девет сутринта и главният прокурор му прочел съответната точка от избирателния закон, в която се обяснява как да се постъпи при такъв случай. И двамата дадоха съгласие за един от двата възможни начина.

Шерифът излезе на сцената с двамата кандидати от двете страни — и двамата развълнувани от създалото се положение.

Всички в салона се бяха изправили, за да следят по-добре процедурата. Когато скърцането на столове, кашлянето и нервните шушукания престанаха, шерифът започна. Първо почука по микрофона пред себе си, за да се увери, че работи. Скърцащият метален звук се чу в целия салон. Доволен от пробата, той започна:

— Аз, надзорника по извършване на парламентарните избори в Единбург Карлтън, декларирам тук, че крайният резултат за всеки кандидат е както следва:

Франк Бойл	18 437
Джейми Ломакс	5 714
Андрю Фрейзър	18 437

Привържениците и на двамата кандидати започнаха да викат с всички сили. Минаха няколко минути, преди гласът на шерифа да се чуе отново.

— В съответствие с параграф шести на Държавния избирателен закон от 1949 и правило петдесет на Парламентарните избирателни правила във втората таблица на този закон, съм задължен да избера между двамата кандидати с хвърляне на жребий — съобщи той. — Разговарях с главния прокурор на Шотландия и получих потвърждение за решаване с жребий — теглене на клечка или хвърляне на ези-тура ще решат окончателно равния резултат. Двамата кандидати се съгласиха на втория начин.

Отново се вдигна невъобразим шум, докато Андрю и Бойл стояха, без да мърдат, очаквайки съдбата да определи кой да отиде в парламента.

— Аз взех назаем от Кралската банка на Шотландия — продължи шерифът, съзнавайки, че двайсет милиона зрители го гледат по телевизията за първи и може би последен път в живота му — една златна лира. От едната страна е образът на Крал Джордж III, от другата — женската фигура Британия. Ще поканя настоящия депутат, господин Фрейзър, да каже коя страна на монетата избира.

Бойл кимна в знак на съгласие. Двамата мъже разгледаха монетата.

Шерифът постави монетата върху нокътя на палеца си, Андрю и Бойл продължаваха да стоят от двете му страни. Той се обърна към Андрю и каза:

— Господин Фрейзър, ще кажете, когато монетата е във въздуха.

Цареше такава тишина, като че тримата на сцената бяха единствени в салона. Андрю чувстваше ударите на сърцето си в гърдите, когато шерифът подхвърли монетата високо над себе си.

— Тура — каза той ясно, когато монетата беше в най-високата точка. Монетата тупна на пода, отскочи и няколко пъти се превъртя, преди да се озове пред краката на шерифа.

Андрю се втренчи надолу към дамата и въздъхна звучно. Шерифът прочисти гърлото си и съобщи:

— Следвайки резултата от жребия, обявявам господин Фрейзър за депутат на Единбург Карлтън.

Поддръжниците на Андрю нахлуха на сцената, вдигнаха го на раменете си, изнесоха го от салона и го понесоха по улиците на Единбург. Андрю потърси с поглед Луиз и Клариса, но не успя да ги открие в тълпата.

На следващия ден Кралската банка на Шотландия подари златната монета на депутата, а главният редактор на „Скотсмен“ му се обади по телефона и го попита имал ли е някаква специална причина да избере тура.

— Разбира се — отговори Андрю. — Джордж III изгуби Америка. Не исках да изгубя Единбург.

29.

Реймънд прочете заглавието „С хвърляне на жребий“ в „Дейли Мейл“ и се усмихна.

Беше изненадан от решението на Андрю да напусне лейбъристката партия, независимо че се радваше на завръщането му в камарата. Реймънд се радваше и за това, че Франк Бойл не беше от неговия район. Често се питаше дали не е така, защото Джойс държеше под око хората от неговия комитет.

Втората победа на Маргарет Тачър му дойде като лош удар, независимо че не беше изненадан. Полученото мнозинство за консерваторите в парламента бе по-голямо, отколкото се предвиждаше, докато социалдемократическата партия спечели само шест места — съюзът между либерали и социалдемократи получи два процента по-нисък резултат от лейбъристите. Реймънд беше достатъчно реалист, за да прецени, че нищо не може да спре торите да управляват през следващите пет години.

Той се върна още веднъж към адвокатската практика. Когато председателят на Камарата на лордовете, лорд Хейлшам, му предложи да стане съдия във Върховния съд с място в Камарата на лордовете, той доста време обмисля предложението, преди да поиска мнението на Джойс.

— Ще ти омръзне до болка след първата седмица — каза тя.

— Сигурно е, че няма да ми е по-скучно, отколкото сега.

— Пак ще дойде твоят ред.

— Джойс, аз съм почти на петдесет и в момента съм само председател на Комисията по търговията и промишлеността. Ако партията не спечели на следващите избори, вероятно никога вече няма да вляза в правителство. Не забравяй, че последния път, когато загубихме толкова тежко, останахме в опозиция тринайсет години.

— Веднъж да сменят Майкъл Фут, и партията ще има друго лице. Готова съм да се басирам, че тогава ще ти предложат едно от първите места в правителството в сянка.

— Зависи кого ще изберем за лидер — каза Реймънд. — Освен това не виждам голяма разлика между Нийл Кинок, който ми изглежда непобедим, и Майкъл фут — освен че е с десет години по-млад.

— Тогава защо не се кандидатираш? — попита Джойс.

— Много е рано за мен — отговори Реймънд.

— Защо не почакаш поне да видиш кой ще стане лидер — каза Джойс. — Винаги можеш да бъдеш съдия — те умират толкова често, колкото и министрите от кабинета.

Когато се върна в адвокатската колегия следващия понеделник, Реймънд послуша съвета на Джойс и съобщи на лорд Хейлшам, че няма намерение да бъде съдия в близкото бъдеще, и започна внимателно да следи Сесил Паркинсън, новия министър на промишлеността и търговията.

Само след няколко дни Майкъл Фут съобщи, че няма да бъде лидер на партията след предстоящата партийна конференция. Когато Майкъл фут обяви намерението си пред кабинета в сянка, няколко лица светнаха при мисълта за предстоящата битка през октомври в Брайтън. Нийл Кинок и Рой Хатързли първи се кандидатираха. Седмици преди конференцията няколко профсъюзни лидери и депутати се обърнаха към Реймънд с предложение да се кандидатира и той. Реймънд отговори на всички със „следващия път“.

Изборът на нов лидер се състоя в неделя, преди началото на конференцията. Както предполагаше Реймънд, победител излезе Кинок, а Хатързли стана заместник.

След конференцията Реймънд се върна в Лийдс с надеждата да му предложат важен пост, независимо че не беше поддържал победителя. Веднага след края на приемното време се прибра вкъщи и обикаля около телефона, очаквайки новият лидер да му се обади. Пропусна дори мача срещу Челси. Не му се искаше да бъде във второто разпределение.

Най-накрая Нийл Кинок се обади и шокира Реймънд с предложението си. Реймънд му отказа, без да се колебае. Разговорът беше много кратък.

Джойс влезе в дневната, когато Реймънд вече сядаше в любимото си кресло.

— Какво ти предложи? — попита тя.

— Транспорта. Явно понижение.

— Какво му отговори?

— Отказах, разбира се.

— На кого е раздал основните постове?

— Не попитах, а и той не каза. Ще трябва да изчакаме сутрешните вестници. Не че кой знае колко ме интересува — продължи той, загледан в пода, — защото мисля да заема първото вакантно съдийско място. Изгубих толкова много години.

— Аз също — тихо каза Джойс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Реймънд, поглеждайки към жена си за пръв път, откакто беше влязла в стаята.

— Ако си решил напълно да скъсваш, мисля, че е време и аз да направя същото.

— Не те разбирам — каза Реймънд.

— Не сме били близки от много отдавна, Рей — каза Джойс и го гледаше право в очите. — Ако смяташ да се разделиш с избирателния район и да прекарваш повече време в Лондон, предлагам и ние да се разделим. — Тя се обърна настрани.

— Имаш ли някой? — попита Реймънд с променен глас.

— Никой специален.

— Но все пак имаш?

— Да, и иска да се ожени за мен — каза Джойс, — ако това имаш предвид. Учили сме в едно училище в Бредфорд. Сега е счетоводител и не се е женил.

— Обичаш ли го?

Джойс помисли, преди да отговори.

— Не, не мога да се преструвам, че го обичам. Но сме добри приятели, той е много мил и разумен и най-важното — ще бъде при мен.

Реймънд не можеше да се помръдне.

— Ако се разделим, ще можеш да предложиш на Кейт да се откаже от работата си в Ню Йорк и да се върне в Лондон. — Реймънд беше изумен. — Помисли и ми кажи какво си решил.

Тя излезе веднага от стаята, за да не види сълзите й.

Когато остана сам, Реймънд се замисли за годините, прекарани с Джойс и Кейт, и разбра точно какво иска да направи, сега, когато всичко беше излязло наяве.

Взе последния влак за Лондон още същата вечер, защото трябваше да е в съда преди десет часа на следващия ден. Спа неспокойно през нощта, защото мисълта как ще прекара остатъка от живота си не му даваше спокойствие. Преди да отиде в съда на следващия ден, поръча дузина червени рози чрез „Интерфлора“. Позвъни на главния държавен адвокат. Ако беше решил да промени живота си, трябваше да го промени във всички насоки.

Когато съвещанието в съда свърши, Реймънд провери разписанието на самолетите. В наши дни се пътува толкова бързо. Той си направи резервация и взе такси до Хийтроу. По време на полета, който му се стори безкраен, се молеше да не е станало твърде късно. Щом пристигна, взе такси от аерогарата.

Когато позвъни на вратата, Джойс онемя от изненада.

— Какво правиш тук в понеделник следобед?

— Опитвам се да те спечеля отново — каза Реймънд. — Боже, колко сантиментално звучи! — добави той.

— Това са най-хубавите думи, които си ми казвал — каза тя, когато той я прегърна.

Реймънд видя през рамото й розите на масата в хола.

— Хайде да отидем да вечеряме някъде навън.

В ресторанта Реймънд й разказа за плановете си да приеме предложението на главния държавен адвокат, но само ако тя се съгласи да дойде да живее с него в Лондон. След втората бутилка шампанско, която Джойс неохотно прие да изпият, се върнаха вкъщи.

На входа чуха, че телефонът звъни. Реймънд отключи вратата и политна напред, докато Джойс заопипва стената за ключа за осветлението.

— Рей, цяла вечер се опитвам да се свържа с теб — казаха му отсреща на завален уелски акцент.

— Свърза ли се сега? — каза Реймънд с надебелял език, опитваше се да държи очите си отворени.

— Звучиш, като че се връщаш от приятно забавление.

— Празнувахме с жена ми.

— Празнувал си, преди да си чул новината?

— Каква новина? — попита Реймънд и се свлече на най-близкия стол.

— Направих размествания в новия екип и се надявам да се съгласиш да влезеш в него като…

Реймънд набързо изтрезня и внимателно заслуша новия лидер.

— Можеш ли да почакаш малко?

— Разбира се — отговори изненаданият глас отсреща.

— Джойс — извика Реймънд и тя се показа от кухнята с две пълни чаши много черно кафе, — ще дойдеш ли да живееш с мен в Лондон, ако не стана съдия?

На лицето й светна щастлива усмивка. Тя се зарадва, че първо се допитва до нея, и кимна няколко пъти.

— Приемам с най-голямо удоволствие — каза той.

— Благодаря, Реймънд. Вероятно ще можем да се срещнем в моя кабинет в камарата и да поговорим за работата ти в новата област.

— Да, разбира се — каза Реймънд. — Довиждане до утре. — Той пусна телефона на пода и заспа моментално на креслото.

Джойс затвори телефона и не разбра до следващата сутрин, че съпругът й е министър на социалните грижи в новото правителство в сянка.

 

 

Реймънд продаде апартамента и двамата с Джойс се преместиха в малка викторианска къща на улица „Каули“, само на неколкостотин метра от парламента.

Реймънд наблюдаваше как Джойс подреди най-напред неговия кабинет, преди да се заеме с останалите стаи в къщата, с енергичност и ентусиазъм, присъщи на млада булка. След като приключи със спалнята за гости, родителите на Реймънд дойдоха да им гостуват през почивните дни. Той се засмя, като се ръкуваше с баща си на вратата, хванал с другата ръка плик с надпис „Месарница Гулд“.

— Да не мислиш, че в Лондон няма месо — каза Реймънд.

— Не като моето, сине — отговори бащата.

Вечеряха най-крехкото телешко печено и Реймънд наблюдаваше как приятно бъбреха Джойс и майка му.

— Слава богу, че се събудих навреме — гласно каза той.

— Какво каза? — попита Джойс.

— Нищо, скъпа, нищо.

 

 

Независимо че отделяше по-голяма част от времето си за цялостната стратегия на бъдещото лейбъристко правителство, като всички политици и той имаше своя идея, която го човъркаше. От съзнанието му не изчезваше мисълта за песните на войниците от войната, още от времето, когато живееше в една стая с баба си. Спомняше си удара, който получи малко след завършване на университета, когато разбра, че баба му е изкарала трийсет години от живота си със седмична пенсия, която едва би покрила обяд в сносен лондонски ресторант.

Още от времето, когато беше при бекбенчерите, непрекъснато бе пледирал за обезщетение на военните бонове и за по-високи пенсии на вдовиците от войната. Седмичната му поща недвусмислено показваше колко остър беше станал проблемът. През годините в опозиция упорито се бореше за постоянно нарастващи малки повишения и се беше зарекъл, ако стане министър на социалните грижи, да прокара по-радикална мярка.

Джойс бе оставила на бюрото му изрезка от „Стандарт“, за да я прочете, когато се върне вечерта от камарата. Тя беше написала напряко: „Това може да отиде на първа страница на всички национални вестници“.

Реймънд беше съгласен с нея и на следващия ден се опита да наложи своите възгледи на неподатливото правителство в сянка, което изглеждаше повече ангажирано с планираната серия стачни действия на йоркширските миньори, отколкото със случая на госпожа Дора Бенсън.

Реймънд направи щателно проучване и откри, че случаят не се различава много от тези, които бе разглеждал през изминалите години, освен присъствието на кръста за храброст „Виктория“, най-високото военно отличие. От всяка гледна точка Дора Бенсън доказваше каузата на Реймънд. Тя беше една от малкото живи вдовици от Първата световна война. Съпругът й, редник Албърт Бенсън, бил убит в атака срещу немските окопи. Девет немци били убити, преди той да падне мъртъв, и затова бил награден посмъртно с кръст за храброст. Неговата съпруга продължила да работи още петдесет години като чистачка. Единствената по-сериозна надежда била военните й облигации, но без фиксирана дата за изплащане. Те сменяли притежателя си за двайсет и пет паунда на облигация. Случаят с госпожа Бенсън можеше да мине незабелязан, ако в отчаянието си тя не бе помолила да продадат на търг в Съдъби ордена на съпруга й.

След като се въоръжи с всички факти, Реймънд записа въпрос към министъра дали най-накрая ще уважи отдавна даденото от правителството обещание за такива случаи. Дремещата, но препълнена зала на камарата чу отговора на Саймън Кързлейк в качеството му на министър на отбраната, че неговото министерство още веднъж обмислило проблема и той ще съобщи заключението от обсъждането в най-близко бъдеще. Саймън седна на мястото си доволен, че това ще успокои Реймънд Гулд. Но допълващият въпрос на Реймънд го изуми и събуди цялата камара.

— Осъзнава ли достопочтеният джентълмен, че тази осемдесет и четири годишна вдовица на воин, убит в акция и награден с кръст за храброст „Виктория“, има по-нисък доход от този на шестнайсетгодишен кадет, току-що постъпил в армията?

Саймън се изправи още веднъж, решен да сложи край на въпроса, докато не се занимае обстойно със случая.

— Господин председателю, аз не съм запознат със случая и уверявам достопочтения джентълмен, че ще обмисля най-внимателно всички аспекти, които той засегна.

Саймън тръгна към мястото си, сигурен, че председателят ще мине към следващия въпрос. Но Реймънд отново се изправи, пришпорван от опозицията.

— Знае ли освен това достопочтеният джентълмен, че един адмирал с подлежащ на индексиране доход се надява да завърши кариерата си с над 500 паунда седмична пенсия, докато госпожа Дора Бенсън остава на постоянните 47,32 паунда седмично.

Последваха възклицания на изумление дори от банките на консерваторите.

Саймън отново се изправи, чувстваше болезнено, че е неподготвен за атаката на Гулд, и разбираше, че е необходимо да я отклони колкото може по-бързо.

— Аз нямах представа, че разликата е толкова драстична, но още веднъж уверявам достопочтения джентълмен, че незабавно ще се занимая със случая.

За ужас на Саймън Реймънд се изправи за трети път. Той виждаше, че лейбъристките депутати се наслаждават на необичайния спектакъл, притискайки го до стената.

— Знае ли също достопочтеният джентълмен, че за кръст за храброст „Виктория“ се плаща по 100 паунда годишно без никакви добавки към пенсията, произтичащи от ордена? Ние плащаме на четвърторазредни футболисти повече, а държим госпожа Бенсън в групата с най-нисък доход.

Саймън изглеждаше явно обезпокоен, когато стана да отговаря за четвърти път, и направи нетипична забележка, за която съжали още докато я изказваше.

— Разбирам позицията на достопочтения джентълмен — започна той доста бързо — и съм трогнат от неочаквания му интерес към случая с госпожа Бенсън. Ще бъде ли цинично от моя страна, ако предположа, че интересът му е провокиран от широката публичност, която националната преса предизвика към случая?

Реймънд не направи опит да отговори, а остана седнал със скръстени ръце и вдигнати върху масата крака, докато неговите бекбенчери крещяха обиди към Саймън.

На следващия ден националната преса откликна със снимка на болната от артрит Дора Бенсън с метла и кофа в ръка редом със снимката на симпатичния й млад съпруг във военна униформа. Много от вестниците описваха как Албърт Бенсън е спечелил ордена, а някои от сензационните издания си позволиха значителни волности. Но всички подеха изказването на Реймънд, че госпожа Бенсън беше в категорията с най-нисък доход плюс патетичните 100 паунда за ордена „Виктория“.

Един предприемчив и безкомпромисен журналист от „Гардиън“ разгледа историята от друг ъгъл, който другите вестници възприеха във второто си издание. Той разгласи, че Реймънд Гулд е поставял въпроса за пенсиите на войнишките вдовици четирийсет и седем пъти, откакто е в парламента. Изказвал се е по този въпрос от мястото си при бекбенчерите на три обсъждания на бюджета и на пет на социално слабите. Това е темата на първата му реч в парламента преди двайсет години. Но когато журналистът съобщи, че Реймънд внася по 500 паунда годишно в болницата за пострадалите във войната „Ърскин“, всеки депутат знаеше, че Саймън Кързлейк ще трябва да оттегли думите си и да се извини на Реймънд пред парламента.

 

 

Председателят се изправи в три и половина и каза пред пълната камара, че министърът на отбраната иска да направи лично изявление.

Саймън Кързлейк стана от първите банки и нервно се изправи пред трибуната.

— Господин председателю — започна той, — с ваше позволение и това на парламента искам да направя лично изявление. При отговор на въпрос, поставен ми вчера, аз оспорих честността на достопочтения джентълмен — депутата на Северен Лийдс. Беше ми дадено да разбера, че съм бил несправедлив, и сега предлагам моите искрени извинения пред камарата и уверявам достопочтения джентълмен, че за трети път няма да поставя под съмнение неговата честност.

Докато новите депутати бяха озадачени от загадката в края на изявлението, Реймънд само се усмихна.

Като знаеха каква рядкост са персоналните изявления в парламентарната кариера на всеки депутат, всички с нетърпение чакаха реакцията на Реймънд.

Той бавно отиде на парламентарната трибуна.

— Господин председателю, приемам любезния начин, по който достопочтеният джентълмен се извини, и се надявам, че няма да забрави по-важното — привилегиите на войнишките вдовици и по-специално съдбата на госпожа Бенсън.

Саймън изглеждаше облекчен и кимна учтиво.

Много депутати от опозицията обвиниха Реймънд, че не е атакувал Саймън по време на неговото отстъпление, а Том Карсън продължи да му крещи дори след като минаха на следващата точка от дневния ред. Водещ журналист на „Таймс“ ги опроверга на следващия ден, като писа: „По време на нападателни, активни искания отляво парламентът и лейбъристите откриха нов Клемънт Атли на първите си банки. Англия няма да се опасява за човешките права и достойнство, ако Реймънд Гулд заеме по-висок пост, отколкото заема сега“.

Когато вечерта се върна от камарата, намери изрязани за него всички коментари от вестниците. Джойс бе успяла да прегледа и нарасналата кореспонденция.

Оказа се, че тя чувства същественото в политиката по-добре, отколкото цялото правителство в сянка.

 

 

Алек Пимкин организира парти за колегите си от консервативната партия, които бяха влезли в парламента през 1964 година „за да отпразнуваме първите двайсет години в парламента“, както той обясни повода в края на импровизираната реч след вечерята.

По време на коняка с цигара оплешивелият и закръглен Пимкин се облегна и огледа колегите си. Много бяха отпаднали по пътя, но от тези, които останаха, само двама бяха над останалите.

Пимкин спря погледа си първо на Сеймор. Въпреки че бе оглеждал отблизо финансовия министър, не бе успял да открие бял косъм на главата му. От време на време виждаше Аманда, която отново работеше като манекен, рядко оставаше в Англия и Чарлс сигурно я виждаше по-често по кориците на списанията, отколкото в дома си на „Итън“. Пимкин се изненадваше колко много време отделя на малкия Хари. Чарлс беше последният човек, когото би си представил като предан баща. Разбира се, нямаше признаци за отслабване на амбициите му и Пимкин подозираше, че остава само един достоен съперник за лидерство в партията.

Погледът му се премести на Саймън Кързлейк, увлечен в оживен разговор за работата си за подготовката за предстоящата среща по въпросите на разоръжаването между Тачър, Горбачов и Рейгън. Пимкин внимателно наблюдаваше министъра на отбраната и си мислеше, че ако бе надарен с неговата външност, нямаше да се страхува от намаляващото им мнозинство. Слуховете за финансова криза отдавна бяха отминали и сега Саймън изглеждаше готов за блестящо бъдеше.

Партито беше към края си. Гостите един по един идваха при него да си вземат довиждане и да му благодарят за „прекрасната“, „незабравима“ вечер. Когато и последният си отиде, Пимкин допи останалото в тумбестата чаша бренди и угаси цигарата си в пепелника. Въздъхна при мисълта, че никога няма да стане министър-председател, и реши поне да направи някого, тъй като не му оставаше нищо друго, с което да спекулира през следващите двайсет години.

 

 

Реймънд отпразнува своите двайсет години в парламента с Джойс. Отидоха да вечерят в ресторант „Гвинея“, недалеч от площад „Баркли“. Той много хареса дългата официална рокля, която Джойс бе избрала за случая, и дори забеляза, че тоалетът й направи впечатление на жените от околните маси.

Реймънд също направи равносметка на изминалите двайсет години и по време на брендито каза на Джойс, че се надява през следващите двайсет да прекара повече време в правителство, отколкото в опозиция. 1984 година не се оказа добра за консерваторите и Реймънд се готвеше да направи 1985 още по-неприятна.

Няколко седмици по-късно Тони Бен, който беше загубил мястото си на общите избори, се върна в парламента като депутат на Честърфийлд. Консерваторите изгубиха още две места на допълнителни избори в началото на 1985 година. Дори пресата започна да признава, че лейбъристката партия отново изглежда сериозна алтернатива за ново правителство.

 

 

Зимата на 1985 донесе ново увеличение на безработицата и рейтингът на лейбъристката партия при изследванията на общественото мнение се повиши. След оставките на двама министри от кабинета, свързани със скандал около малка компания за хеликоптери в Уест Кънтри, и загуба на още две места в допълнителни избори, консервативната партия зае трето място за първи път след пет години.

Падането на цената на петрола от 22 на 10 долара за барел в разстояние на шест седмици не помогна на бюджетните разчети на финансовия министър. След дългото горещо лято Маргарет Тачър реши да направи нови размествания в кабинета и да вкара нови личности, които да определят политиката до следващите избори. Средната възраст на членовете на кабинета спадна със седем години и пресата го нарече „младо попълнение за обичайните реконструкции на госпожа Тачър“.

30.

Андрю пътуваше към камарата, когато чу по радиото първото съобщение. Нямаше нищо в сутрешните вестници, значи се бе случило през нощта. Започна с кратко съобщение на фактите. Корабът на Нейно Величество „Бродсуорд“ бил окупиран от група наемници край залива „Сърт“, между Тунис и Бенгази. Те се качили на борда под претекст, че са брегова охрана, и го завзели в името на полковник Кадафи. Говорителят съобщи, че подробности за случая ще бъдат предадени в новините в десет часа.

Андрю пристигна в кабинета си точно в девет и половина и веднага се обади на лидера на социалдемократическата партия, Дейвид Оуен, за да обсъдят заедно политическото съобщение. Когато се разбраха за начина на действие, Андрю занесе в кабинета на председателя написано на ръка писмо, в което настояваше за спешни дебати веднага след питанията същия следобед. Той изпрати копие от писмото на министъра на външните работи и на министъра на отбраната.

Андрю остана до радиото почти цялата сутрин и узна, че корабът на Нейно Величество е в ръцете на над сто наемници. Те искаха да бъдат освободени всички либийски затворници от английските затвори срещу освобождаването на кораба и екипажа му от 217 души, задържани като заложници в машинното отделение.

До дванайсет часа депутатите неотлъчно следяха телекса в коридора, надвесили над него глави, а столовете бяха толкова препълнени, че много депутати не успяха да се нахранят.

Времето за задаване на въпроси бе посветено на положението в Уелс и камарата започна да се пълни след три и петнайсет, макар че в парламента непрекъснато прииждаха новини. Политическите кореспонденти дебнеха като ястреби из коридорите да чуят мнението на изтъкнати политици за кризата. Някои от тях изказаха прибързани мнения, които можеха да бъдат тълкувани погрешно в утрешните вестници.

Като влезе в камарата, Андрю седна на мястото си до Дейвид Оуен на първите банки на опозицията. Тъй като представляваше своята коалиция по въпросите на отбраната, той трябваше да говори от името и на останалите двайсет и двама депутати. В три и двайсет и седем министър-председателката, следвана от външния министър и министъра на отбраната, влезе и зае мястото си. И тримата изглеждаха угрижени. Последните два въпроса за положението в Уелс имаха най-широк отклик след нещастието в Абърфан през 1966 година.

В три и половина председателят, господин Уедърил, стана и помоли за тишина.

— Следват изявления — съобщи той с бодър военен маниер. — Ще има две изявления във връзка със задържането на кораба на Нейно Величество „Бродсуорд“ преди дебатите за Уелс.

И даде думата на министъра на отбраната.

Саймън Кързлейк се изправи и прочете предварително приготвено изявление.

— Господин председателю, с ваше позволение и с това на Камарата искам да направя изявление във връзка със задържането на фрегатата на Нейно Величество „Бродсуорд“. В седем и четирийсет по Гринуич „Бродсуорд“ минавал край залива „Сърт“, между Тунис и Бенгази, група наемници се представили за брегова охрана, качили се на кораба, арестували капитан Лорънс Пакард и задържали екипажа. Капитанът и екипажът се опитали да дадат отпор, но поради голямото превъзходство на наемниците — три пъти повече на брой — опитът им излязъл неуспешен. Наемниците, които се представили за борци от Народоосвободителната армия, затворили капитана и целия екипаж в машинното отделение на кораба. Доколкото нашето посолство в Триполи е могло да установи, човешки жертви няма, но капитан Пакард бил тежко ранен при съпротивата и не сме сигурни за неговата съдба. Няма сведения, че корабът е вършил нещо незаконно. Този варварски акт може да се определи като пиратски съгласно Женевската конвенция за мореплаването от 1958 година. Наемниците поставили условие всички либийски затворници да бъдат освободени от английските затвори, за да освободят „Бродсуорд“ и екипажа. Моят приятел, достопочтеният министър на вътрешните работи, ме информира, че доколкото му е известно, в момента има само девет либийци в английски затвори: двама осъдени на три месеца за многобройни дребни кражби, двама с по-голяма присъда по обвинение за търговия с наркотици и петимата, които се опитаха да отвлекат Боинг 747 на „Бритиш Еъруейс“ миналата година. Правителството на Нейно Величество няма право и не би се месило в работите на правосъдието, затова няма намерение да освобождава когото и да било от тези затворници.

От всички краища на камарата се разнесе „Правилно, правилно“.

— Моят приятел, достопочтеният министър на външните работи, ясно изрази позицията на правителството на Нейно Величество пред либийския посланик, а именно че не може да се очаква правителството на Нейно Величество да приеме такова отношение към британски поданици и британска собственост. Ние настояваме и очакваме незабавни действия от страна на либийското правителство.

Саймън седна, съпровождан от бурни, продължителни ръкопляскания, след което лидерът на опозицията се изправи и обяви, че опозицията безрезервно подкрепя становището на правителството. Той попита дали на този етап има планове за освобождаването на „Бродсуорд“.

Саймън отново стана.

— В момента търсим решение по дипломатически път, но вече съм насрочил съвещание на Генералния щаб и предвиждам за утре ново изявление пред парламента.

— Господин Андрю Фрейзър — съобщи председателят.

Андрю заяви от място.

— Бих искал да уведомя достопочтения джентълмен, че нашата коалиция също е съгласна с мнението му, че това е пиратски акт. Но може ли да каже достопочтеният джентълмен колко време ще разреши да продължат преговорите, когато в дипломатическите кръгове много добре се знае какъв майстор на протаканията е Кадафи, още повече, когато се разчита и ООН да вземе решение.

От раздвижването, което предизвика въпросът на Андрю, се разбра, че мнозинството в парламента споделя неговото мнение.

Саймън отговори на въпроса.

— Разбирам опасенията на почитаемия джентълмен, но той знае много добре, тъй като е бил министър на външните работи, че аз нямам право да давам информация, която би могла да навреди на сигурността на „Бродсуорд“.

Въпрос след въпрос се сипеха към Саймън. Той се справяше толкова добре, че слушателите от галерията за гости трудно биха повярвали, че е министър само от пет седмици.

В четири и петнайсет Саймън отговори на последния въпрос и седна на мястото си, за да чуе министъра на външните работи. Още веднъж настъпи мъртва тишина, когато министърът на външните работи се изправи и заразглежда изписаните страници пред себе си. Всички погледи бяха устремени към високия, елегантен мъж, който за първи път след назначаването си правеше официално изявление.

— Господин председателю, с ваше позволение и това на камарата аз също бих искал да направя изявление за задържания военен кораб на Нейно Величество. След като тази сутрин новината за съдбата на кораба „Бродсуорд“ се получи във Външно министерство, незабавно изпратих остра нота до либийското правителство. Посланикът на Либия вече е повикан и аз ще разговарям с него веднага щом направя изявлението си и отговоря на въпросите.

От мястото си в първите редове на опозицията Реймънд погледна към галерията за посетители. Като ирония на съвременната дипломация либийският посланик седеше там и си водеше бележки, докато министърът на външните работи правеше своето изявление. Реймънд не можеше дори да си представи, че полковник Кадафи би допуснал английския посланик в шатрата си, когато разговаря с привържениците си. Реймънд остана доволен, като видя, че един от присъстващите му прави забележка. Забраната да се водят бележки датираше от времето, когато парламентът ревниво пазеше тайните си. Реймънд отново се съсредоточи върху думите на Чарлс Сеймор.

— Нашият представител в Обединените нации е внесъл днес следобед резолюция за обсъждане от Общото събрание и се е обърнал с призив към всички представители да подкрепят Великобритания срещу това скандално нарушение на Женевската конвенция за корабоплаването от 1958 година. С увереност очаквам подкрепата на свободния свят срещу този пиратски акт. Правителството на Нейно Величество ще направи всичко възможно за постигане на политическо решение, като има предвид, че животът на 217 британски военнослужещи е в опасност.

Лидерът на опозицията за втори път попита в какъв случай министърът на външните работи предвижда скъсване на дипломатическите отношения с Либия.

— Естествено, не бих искал да се стигне дотам и се надявам либийското правителство да вземе бързи мерки и да се справи със своите наемници.

Чарлс продължи да отговаря на многобройните въпроси, които валяха отвсякъде, но можеше само да повтаря, че в момента разполага с оскъдни сведения. Реймънд наблюдаваше внимателно двамата си колеги. В изявленията им се чувстваше натрупаният двайсетгодишен опит в парламента. Той се замисли дали след тези разисквания не ще е възможно един от тях да наследи поста на госпожа Тачър.

Когато в четири и половина председателят се убеди, че вече нищо ново не се казва, даде думата на парламентарните групи за по още един въпрос, преди да преминат към следващата точка от дневния ред. Гласът на Алек Пимкин прозвуча на Реймънд като „образец на съвременен генерал-майор“. След него Том Карсън каза, че много често британската преса представя полковник Кадафи в невярна светлина. След като Карсън седна на мястото си, председателят вече много лесно премина към следващата точка от дневния ред.

Той се изправи и благодари на почитаемия джентълмен, депутат на Единбург Карлтън, за любезността му да го информира, че ще подаде искане в съответствие с точка десета от правилника за спешно провеждане на извънредни дебати. Председателят каза, че е обмислил внимателно предложението, но иска да напомни на камарата, че правилникът му дава право да не обяснява причините за решението си, а само ще съобщи дали то ще мине преди точката от дневния ред. В момента решава, че съобразно точка десета от правилника не е уместно въпросът да се поставя на обсъждане.

Андрю поиска да възрази, но понеже председателят продължаваше да стои, той трябваше да седне.

— Това не означава — добави председателят, — че няма да удовлетворя искането за по-късна дата.

Андрю съобрази, че Чарлс Сеймор и Саймън Кързлейк искаха да се отдели повече време за разисквания. Но той нямаше намерение да им даде повече от двайсет и четири часа. Секретарят на Камарата гръмко обяви почивка и гласът му заглуши шума на излизащите депутати. Председателят извика министъра на Уелс и му препоръча да направи предложение за отсрочка на дискусията по проблемите на минната промишленост в Уелс. В заседателната зала останаха само трийсет и петте уелски депутати, които от седмици чакаха дебатите по техните проблеми.

Андрю отиде направо в кабинета си и се опита да систематизира последните новини, преди да започне да се готви за заседанието на следващия ден. Саймън се върна в Министерството на отбраната, за да продължи разискванията с Генералния щаб, а Чарлс побърза да отиде в своето министерство.

Когато влезе в кабинета, постоянният заместник-министър му съобщи, че либийският посланик чака в приемната.

— Има ли какво да ни каже? — попита Чарлс.

— Право да кажа, нищо. Изглежда, не сме единствените, които не можем да се свържем с полковник Кадафи.

— Поканете го да влезе.

Чарлс угаси цигарата си и застана до камината под портрета на Палмерстън. Той не беше виждал посланика досега, защото бе поел министерството само преди пет седмици.

Господин Кадир, висок метър и петдесет и пет сантиметра, с черна коса, облечен безупречно, влезе в кабинета и заприлича на немирен ученик от долните класове, когото директорът се готви да смъмри.

В първия момент Чарлс се сепна като видя, че посланикът е с връзка на колежа „Итън“, но бързо се съвзе.

— Господин министър на външните работи — започна посланикът.

— Правителството на Нейно Величество иска вашето правителство ясно да разбере — започна Чарлс, без да даде възможност на посланика да довърши изречението, — че гледаме на задържането на кораба „Бродсуорд“ като на пиратски акт в международни води.

— Мога ли да кажа…? — започна господин Кадир.

— Не. Не можете — отсече Чарлс. — Докато корабът не бъде освободен, ние ще правим всичко, което е във възможностите ни, да предизвикаме дипломатически и икономически затруднения за вашата страна.

— Но може ли само да кажа…? — опита отново господин Кадир.

— Моята министър-председателка настоятелно иска да говори с вашия държавен глава възможно най-скоро, тъй че очаквам да ми се обадите до един час.

— Да, господин министър, но мога ли да…

— И освен това можете да предадете, че си запазваме правото да предприемем всякакви действия, които сметнем за подходящи, ако не осигурите освобождаването на екипажа и кораба на Нейно Величество до утре, дванайсет часа на обед, по Гринуич. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да, господин министър, но бих искал да попитам…

— Приятен ден, господин Кадир.

Едва когато отпрати либийския посланик, Чарлс се запита какво ли всъщност е искал да каже.

— Какво да правим сега? — попита Чарлс постоянния заместник-министър, който се беше върнал, след като бе изпратил господин Кадир до асансьора.

— Ще играем най-старата дипломатическа игра на света.

— Какво имате предвид?

— Ще седим и ще чакаме. Страшно сме добри в тази игра — каза постоянният заместник-министър, — нали я играем повече от хиляда години.

— Добре, но нека, докато чакаме, се свържем по телефона. Най-напред с Къркпатрик във Вашингтон, а след това с Громико в Москва.

 

 

Когато Саймън пристигна в Министерството на отбраната, му доложиха, че Генералният щаб го очаква за съвещанието. Щом влезе в кабинета си, всички се изправиха.

— Добър ден, господа — поздрави Саймън. — Моля, седнете. Можете ли да ме осведомите за последния развой на събитията, сър Джон?

Адмирал сър Джон Филдхаус, началник на Генералния щаб, оправи очилата си и погледна своите записки.

— През последния час са настъпили незначителни промени — започна той. — От кабинета на министър-председателката все още не са успели да се свържат с полковник Кадафи. Страхувам се, че трябва да разглеждаме задържането на кораба като терористичен акт, подобен на окупацията на американското посолство в Иран от студенти, поддържащи покойния аятолах Хомейни преди седем години. При такива обстоятелства можем или „да си чешем езиците“, или „да действаме“, ако трябва да цитирам Чърчил. Ето защо до довечера ще ви представим подробен план за действие, защото предполагаме, че Министерството на външните работи е с по-добра квалификация в „чешенето на езици“. — Сър Джон погледна министъра си.

— В състояние ли сте за толкова кратко време да подготвите такъв план, за да го представя на кабинета?

— Разбира се — каза сър Джон, намести очилата си и отвори синята папка пред себе си.

Саймън внимателно слушаше, докато сър Джон излагаше условната си стратегия. Около масата седяха осем висши военни от армията, флотата и военновъздушните сили. Първият проектоплан носеше особеностите на тристагодишния военен опит. Не можеше да не му мине мисълта, че неговият военен чин е само младши лейтенант. В продължение на един час им задаваше въпроси — от елементарни до такива, които показваха ясен усет към проблемите. Докато стана време да тръгне за съвещанието на кабинета на „Даунинг стрийт“ 10, Генералният щаб успя да дообработи плана си.

Саймън потегли бавно с личната си охрана от Министерството на отбраната през Уайтхол към „Даунинг стрийт“. Улицата беше изпълнена с хора, любопитни да наблюдават как влизат и излизат министрите, обвързани с решаването на кризата. Саймън се трогна, че го аплодират чак до входа, където журналисти и телевизионни екипи причакваха всеки пристигащ. Когато приближи, телевизионните прожектори светнаха, поднесоха му микрофон, но той не направи никакъв коментар. Саймън се изненада, че много журналисти, обикновено цинични, започнаха да викат: „Върнете момчетата у дома“.

Входната врата се отвори и той влезе направо в коридор, водещ към залата, където двайсет и двамата негови колеги вече бяха насядали. Малко след като седна, министър-председателката влезе и зае мястото си в центъра на масата срещу Чарлс и Саймън.

Мисис Тачър започна със съобщението, че не е успяла да се свърже с полковник Кадафи и следователно трябва да вземат решение за такъв начин на действие, който не предполага неговото съгласие. Тя покани министъра на външните работи да се изкаже пръв.

Чарлс разказа за постъпките по дипломатически път на Министерството на външните работи. Докладва за срещата си с господин Кадир и внесената за гласуване резолюция в ООН, която вече е била разгледана на спешно заседание на Общото събрание. Причината да поискат подкрепата на Обединените нации на основание резолюция 12/40, каза той, цели да се спечелят симпатиите на целия свободен свят посредством дипломатическа инициатива. Чарлс продължи да обяснява, че очаква гласуването в Общото събрание тази вечер да покаже, че целият свят подкрепя Обединеното кралство и че то печели морална победа. Той със задоволство съобщи на кабинета, че външните министри на Съединените щати и Русия са готови да подкрепят дипломатическите инициативи на Обединеното кралство, стига да не се стигне до наказателни действия. Накрая Чарлс напомни на колегите си колко важно е да се разглежда случаят като пиратски акт, а не като действие на либийското правителство, което уронва престижа му.

„Дипломатически тънкости“, си каза Саймън, като наблюдаваше лицата на колегите си около масата. Те очевидно бяха впечатлени от обстоятелството, че Чарлс бе осигурил подкрепата на двете суперсили. Изражението на министър-председателката оставаше неразгадаемо. Тя покани Саймън да изложи своите виждания.

Той съобщи, че след последното съвещание на кабинета корабът е бил изтеглен на буксир и закотвен в залива Сърт. Единственият достъп до кораба е откъм морето. Капитан Пакард и екипажът му от 216 души са арестувани в машинното отделение. От потвърдени през последния час данни бе уточнено, че хората от екипажа са в машинното отделение със завързани ръце и крака, със запушени уста и при изключена вентилация. „Капитан Пакард — информира той — е отказал да сътрудничи по какъвто и да е начин с наемниците и не знаем нищо за неговата съдба. — Той поспря за малко. — Ето защо предлагам — продължи Саймън — да проведем спасителна операция с цел да избегнем протакане при преговори, които могат само да завършат със сериозни последствия за духа на въоръжените сили на страната. Колкото по-дълго отлагаме такова решение, толкова по-трудна ще стане задачата ни. Генералният щаб довършва план с кодово название «Магазинен крадец», който по негова преценка трябва да се изпълни през следващите четирийсет и осем часа, ако искаме да спасим кораба и екипажа.“ Саймън добави, че се надява дипломатическите преговори да продължат до приключване на спасителната операция, така че тя да се ползва от най-голямото предимство — изненадата.

— Но какво ще стане, ако планът не успее? — прекъсна го Чарлс. — Ще провалим не само връщането на „Бродсуорд“ и екипажа, но и ще загубим доброжелателството на целия свят.

— Няма военнослужещ в британския флот, който да ни бъде благодарен, ако оставим „Бродсуорд“ в либийски води, докато преговаряме, и в най-добрия случай получим кораба, когато това стане удобно за наемниците — да не говорим за унижението на флота. Кадафи спокойно може да се присмива на Обединените нации, щом в ръцете му е един от най-модерните военни кораби и щом вижда името си в заглавията на световната преса. Както направи аятолах Хомейни в Иран. Такова положение може само да деморализира съотечествениците ни и да доведе до загуба в следващите избори, каквато претърпя Картър след окупацията на американското посолство в Техеран.

— Ще бъде много глупаво да поемем такъв ненужен риск, когато имаме подкрепата на целия свят — възрази Чарлс. — Дайте ни поне още няколко дни.

— Страхувам се, че ако почакаме — каза Саймън — екипажът ще бъде преместен във военни затвори, в резултат на което ще трябва да провеждаме две операции — по спасяването на кораба и на екипажа, а в това време Кадафи ще си седи необезпокояван и ще разполага с колкото си време пожелае.

Саймън и Чарлс взаимно оспорваха доводите си, докато министър-председателката водеше бележки за мнението на останалите членове на кабинета, за да прецени на чия страна е мнозинството. След три часа, когато всеки бе изказал становище, тя записа в бележника си „четиринайсет на девет“.

— Господа, аз смятам, че вече изчерпахме въпросите — каза тя. — След като изслушах мнението на всички около масата и направих равносметка, мисля, че трябва да възложим на министъра на отбраната да даде ход на операция „Магазинен крадец“. Ето защо предлагам министрите на външните работи, на отбраната, на правосъдието и аз да съставим подкомитет, който заедно с професионалисти да обсъди плана на Генералния щаб. Трябва да се запази абсолютна секретност през цялото време до представяне на плана в окончателен вид пред кабинета. Ето защо с изключение на подкомитета всички министри ще се върнат по местата си и ще продължат да изпълняват всекидневните си задължения. Не трябва да забравяме, че страната трябва да се управлява. Благодаря ви, господа.

Министър-председателката помоли Чарлс и Саймън да я придружат в кабинета й.

Още щом се затвори вратата след тях, тя се обърна към Чарлс с думите:

— Моля да ми съобщите веднага когато разберете резултата от гласуването в Общото събрание. Сега, след като дадохме ход на военната инициатива, ще бъде особено важно да се вижда, че продължаваме да търсим дипломатическо решение.

— Да, разбира се — отговори спокойно Чарлс.

След това госпожа Тачър се обърна към Саймън.

— Кога ще можем да разгледаме подробно плана на Генералния щаб?

— Предвидили сме да работим през цялата нощ и ще мога да го представя утре в десет часа.

— Не по-късно, Саймън — каза министър-председателката.

— Следващият ни проблем са предложените за утре спешни дебати. Андрю Фрейзър сигурно ще внесе ново предложение съгласно десета точка от правилника, а председателят даде да се разбере, че ще им даде ход. При всички положения не можем да избегнем едно политическо изявление без реакция от страна на опозицията, вероятно и от наша страна. Ето защо реших да се заемем енергично с трудната задача; трябва да сме готови да понесем остри нападки.

Двамата мъже се спогледаха раздразнени, че ще губят време в камарата.

— Чарлс, вие трябва да се приготвите да откриете дебатите от името на правителството. Саймън, вие ще ги закриете. Хубаво е, че са в четвъртък след обяд, по това време някои от колегите може да са заминали в провинцията за седмичната почивка, въпреки че се съмнявам. Ако имаме късмет да спечелим морална победа в ООН, ще можем да задържим вниманието на опозицията върху нея. Саймън, когато обобщавате, придържайте се към поставените вече въпроси, без да предлагате нова инициатива. — След това тя добави: — Дръжте ме в течение на всичко ново, аз няма да лягам.

Чарлс се върна в своето министерство, доволен, че поне Аманда е някъде в Северна Америка.

Саймън отиде направо в Генералния щаб. Голяма карта на либийската екватория бе закачена на черната дъска. Генерали, адмирали и маршали от военновъздушните сили изучаваха контурите на бреговата линия и дълбочините като деца, които се готвят за контролно по география.

Когато Саймън влезе, всички станаха. Гледаха като мъже на действието, недоверчиви към приказките. Като им каза, че кабинетът поддържа предложението на Министерството на отбраната, едва уловима усмивка се появи на лицето на сър Джон.

— Вероятно това ще е най-трудната ни битка — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички.

— Да прегледаме отново плана — каза Саймън, като пренебрегна коментара. — Трябва да го представя утре в десет на министър-председателката.

Сър Джон посочи с върха на дървена показалка мястото на кораба „Бродсуорд“ в обсега на добре охранявания залив.

 

 

Когато пристигна в своето министерство, Чарлс намери натрупани върху бюрото телеграми и телекси от цял свят в подкрепа на дипломатическото решение. Постоянният заместник-министър доложи, че дебатите в Обединените нации били напълно единодушни и че той очаква поразително мнозинство при гласуването. Чарлс се страхуваше, че е с вързани ръце, но трябваше да даде вид, че продължава да действа в полза на политическото решение, дори пред своя персонал. Все пак не беше престанал да се надява, че ще може да подкопае плана на Саймън. Имаше твърдо намерение епизодът да завърши с триумф на Външното министерство, а не на „тези войнолюбци“ от Министерството на отбраната.

След като се посъветва с постоянния заместник-министър, Чарлс назначи либийска група със специална задача. В групата влизаха няколко по-възрастни висши служители, които добре познаваха Кадафи, и четирима от най-амбициозните млади служители на министерството.

Отпускът на господин Оливър Майлс, бивш посланик в Либия, бе прекратен и той бе настанен в малък кабинет на най-горния етаж на министерството, така че Чарлс да ползва услугите му по всяко време на денонощието, докато трае кризата.

Чарлс помоли постоянния заместник-министър да го свърже с английския представител в ООН.

— И продължавайте да търсите Кадафи.

 

 

Саймън слушаше сър Джон, който премина на последния вариант на операцията „Магазинен крадец“. Трийсет и седем елитни служещи от Специалните военноморски сили, участвали в обсадата на площад „Сейнт Джеймс“ през 1984, чакаха в Росайт на шотландския бряг, готови да се качат на военния кораб „Брилянт“, двойник на „Бродсуорд“.

Те трябваше да бъдат спуснати с подводница на миля от пристанище Росайт и да преплуват последната миля и половина под вода, за да стигнат до кораба. Трябваше да се качат на „Брилянт“ и да го превземат от мнимия либийски екипаж точно за дванайсет минути. След това „Брилянт“ щеше да отплава на една морска миля от шотландския бряг. Цялата операция трябваше да протече за шейсет и пет минути. Беше запланувано екипът по спасяване на „Бродсуорд“ да повтори операцията с „Брилянт“ три пъти до разсъмване, докато успеят да изпълнят операцията за шейсет минути.

Саймън беше потвърдил заповедта да се изпратят две подводници от Средиземно море по посока към Либия. Останалата част от флота трябваше да се държи очебийно спокойно, а Министерството на външните работи да продължава да търси пътища за политическо решение на кризата.

Генералният щаб не се изненада от искането на министъра и го изпълни незабавно. Саймън се обади на Елизабет, за да й съобщи, че няма да се прибере. Един час по-късно той се качи на военен хеликоптер и замина за Росайт.

 

 

Чарлс следеше на живо по сателитната телевизия заседанието на Общото събрание. След края на дебатите представителите гласуваха. Генералният секретар на ООН съобщи резултата: 147 гласа в полза на Великобритания, три против и двайсет и двама въздържали се. Чарлс се питаше дали чувствителната разлика в гласовете няма да накара министър-председателката да промени решението си. Той прегледа внимателно листа с гласовете. Русия заедно със страните от Варшавския договор и Америка бяха удържали на думата си и бяха гласували в полза на Обединеното кралство. Само Либия, Южен Йемен и Джибути бяха гласували против. Чарлс се свърза с „Даунинг стрийт“ и предаде новината. Макар че остана доволна от дипломатическия триумф, министър-председателката отказа да промени набелязания план, докато не се чуе с Кадафи. Чарлс затвори телефона и каза на постоянния заместник-министър да повика посланика на Либия.

— Но сега е два часа след полунощ, господин министър.

— Много добре зная колко е часът, но не виждам причини ние да не спим, а той спокойно да спи в леглото си.

Когато въведоха господин Кадир в кабинета, Чарлс се подразни, че вижда дребния либийски посланик свеж и елегантен. Очевидно току-що се бе избръснал и бе облякъл чиста риза.

— Изпратили сте да ме повикат, господин министър? — попита любезно посланикът, като че са го поканили на следобеден чай.

— Да — каза Чарлс. — Искаме да се уверим, че знаете за гласуваната преди един час в ООН резолюция 12/40 в подкрепа на Великобритания.

— Да, господин външен министър.

— … с която представителите на деветдесет процента от населението на земята заклеймяват вашето правителство. — Тази цифра бе съобщена на Чарлс от постоянния заместник-министър няколко минути преди пристигането на господин Кадир.

— Да, господин министър.

— Моята министър-председателка все още очаква да се чуе с вашия държавен глава.

— Да, господин външен министър.

— Свързахте ли се с полковник Кадафи?

— Не, господин външен министър.

— Но нали имате директна връзка с главната квартира на държавния глава?

— Значи вие много добре знаете, господин външен министър, че не съм разговарял с него — каза господин Кадир с иронична усмивка.

Чарлс видя как неговият заместник-министър сведе поглед.

— Ще ви се обаждам на всеки кръгъл час, господин Кадир и недейте да прекалявате с гостоприемството на моята страна.

— Не, господин външен министър.

— Лека нощ, посланик — каза Чарлс.

— Лека нощ, господин външен министър.

Кадир се обърна и си тръгна, като прокле достопочтения Чарлс Сеймор. Не можеше ли да разбере, че от четиригодишна възраст се бе връщал в Либия само за да види майка си? Полковник Кадафи го избягваше толкова, колкото и британската министър-председателка. Той погледна часовника си, беше два и четирийсет и пет.

 

 

Хеликоптерът се приземи в Шотландия в два и четирийсет и пет. Закараха Саймън и сър Джон незабавно на пристанището, след това с ферибот през мъглата — до кораба „Брилянт“.

— Първият министър на отбраната, който се качва на военен кораб без фанфари — каза сър Джон, когато Саймън, накуцвайки и почуквайки с бастуна, с мъка се изкачваше на кораба. Капитанът не можа да прикрие изненадата си, когато видя неканения гост. Сър Джон пошушна нещо в ухото на капитана, което Саймън не успя да чуе.

— Кога е следващото учебно нападение? — попита Саймън, взирайки се от мостика, без да може да вижда на повече от няколко метра пред себе си.

— Ще напуснат подводницата точно в три часа, сър — каза капитанът, — и трябва да стигнат „Брилянт“ точно в три и двайсет. Надяват се да овладеят кораба за дванайсет минути и да бъдат на миля извън екваторията за по-малко от час.

Саймън погледна часовника си. Оставаха пет минути до три часа. Помисли си за момчетата, които се готвеха да изпълнят задачата си, без да подозират, че министърът на отбраната и главнокомандващият Генералния щаб в този момент са на борда на „Брилянт“ и ги чакат. Той си вдигна яката.

Изведнъж го повалиха на палубата, мазни черни ръце запушиха устата му, преди да е успял да издаде звук. Почувства, че му извиват ръцете назад и ги връзват, завързаха му очите и здраво му затиснаха устата с кърпа. Той опита да се съпротивлява, но почувства силно ръгане с лакът в ребрата. След това го повлякоха надолу по тясна стълба и го хвърлиха на дървен под. Той лежа вързан като кокошка около десет минути, сетне чу двигателите и усети движението на парахода. Министърът не можа да се помръдне още петнайсет минути.

— Отвържете ги — нареждаше някой отдалеч с оксфордски изговор.

Отмотаха въжетата от китките свалиха кърпата от очите му и му отпушиха устата. Над него се беше надвесил водолаз от подводницата, черен от глава до пети, само зъбите му светеха. Саймън, все още изумен, забеляза, че развързват и главнокомандващия.

— Трябва да ви се извиня — каза сър Джон веднага след като му отпушиха устата. — Наредих на капитана да не предупреждава командира на подводницата за нас. Щом ще рискувам живота на 217 мои момчета, искам да съм сигурен, че тая сган знае с какво трябва да се справя.

Саймън се дръпна настрани от едрия мъж, който стоеше до него и продължаваше да му се усмихва смутено.

— Добре че не взехме министър-председателката с нас — каза сър Джон.

— Имаш право — каза Саймън, поглеждайки нагоре към десантника. — Тя щеше да му счупи врата. — Всички се засмяха с изключение на десантчика, който изведнъж престана да се усмихва.

— Какво му стана? — попита Саймън.

— Ако издаде и най-малък звук през първите шейсет минути, няма да го включат в екипа за освобождаване на „Бродсуорд“.

— Консерваторите могат да се възползват от идеята и да я приложат на бекбенчерите в парламента — каза Саймън, — най-вече утре, когато трябва да се изправя пред парламента, за да отговарям за бездействието си.

В три и четирийсет и девет „Брилянт“ беше на миля от териториалните води. Заглавията на сутрешните вестници варираха от „Дипломатически триумф“ в „Таймс“ до „Пиратът Кадафи“ във вестник „Мироу“.

На съвещанието на вътрешния кабинет в десет часа Саймън докладва пред министър-председателката за резултатите от първото учение „Магазинен крадец“.

Чарлс се обади пръв:

— Но след този резултат от гласуването в ООН смятам, че е разумно да отложим всичко, което може да се сметне за военен подход.

— Ако не тръгнат утре, ще трябва да чакаме още месец — каза Саймън, обръщайки се към министър-председателката.

Всички погледи около масата се впериха в него.

— Защо? — попита госпожа Тачър.

— Заради Рамазан, тогава мюсюлманите постят и не могат да пият през деня. Той свършва утре. По традиция най-голямото ядене и пиене става на следващия ден, тогава ще имаме най-голям шанс да изненадаме наемниците. Аз присъствах на цялата операция в Росайт. Екипът сигурно вече е на път към подводниците и е готов за нападение. Операцията е така добре разчетена, че ще е глупаво да пропуснем такова стратегическо предимство.

— Това е сериозен довод — призна госпожа Тачър. — Дано след почивните дни всичко да е свършило благополучно. Ще трябва да изиграем убедително ролите си днес в камарата, че продължаваме да разчитаме на преговори. Очаквам да се представите добре, Чарлс.

 

 

Този четвъртък в три и половина Андрю взе думата, за да поиска за втори път спешни дебати съгласно точка десета от правилника. Председателят удовлетвори искането му. Той потвърди, че важността на проблема е достатъчно основание за неотложни дебати и ги насрочи за седем часа.

Залата се изпразни бързо, депутатите се пръснаха, за да приготвят изказванията си, макар да знаеха, че по-малко от два процента от тях ще имат възможност да се изкажат. Председателят напусна камарата и се върна в седем без пет.

В седем часа Чарлс и Саймън влязоха в камарата. По същото време всичките трийсет и седем десантчици бяха в подводницата „Конкърър“, легнала на морското дъно на около шейсет морски мили от либийския бряг. Втората подводница, „Кърейджъс“, беше на десет мили зад нея. Всяка от тях бе запазила абсолютно мълчание през последните дванайсет часа.

Министър-председателката все още не бе разговаряла с полковник Кадафи, а оставаха по-малко от осем часа до операция „Магазинен крадец“. Саймън се огледа около себе си. Атмосферата му напомняше за деня, когато се приемаше бюджетът. Бе настъпила странна тишина, когато председателят покани Андрю Фрейзър за обръщение към парламента.

Той започна с обяснение защо според точка десета от правилника повдигнатият въпрос е специфичен, важен и изисква спешно обсъждане. След това бързо призова министъра на външните работи да потвърди, че ако не се стигне до преговори с Кадафи или те се проточат, министърът на отбраната трябва да не се колебае, а да предприеме необходимите действия за освобождаване на „Бродсуорд“. Саймън седеше навъсен на първите банки и кимаше с глава.

— Кадафи е чистопробен пират — каза Андрю. — Защо трябва да търсим дипломатическо решение?

Парламентът приветстваше всеки отрепетиран израз в речта на Андрю. Когато седна, го аплодираха от всички краища на залата. Минаха няколко минути, преди камарата да утихне и председателят да въдвори ред. Господин Кадир седеше в галерията за видни гости и гледаше безучастно надолу, опитвайки се да запомни основните неща от обръщението и от реакцията на камарата, за да може, ако има шанс, да ги предаде на полковник Кадафи.

— Министърът на външните работи — обяви председателят и Чарлс се изправи. Той постави листовете с речта пред себе си и изчака да настъпи мълчание. Още веднъж в камарата се възцари тишина.

Чарлс подчерта най-напред знаменателното значение на резултата от гласуването в ООН, което можеше да послужи за основа на истинско разрешаване на кризата чрез преговори. След това увери, че негова първа грижа е да запази живота на 217-те души на борда на „Бродсуорд“ и че е решил да не щади сили за тази цел. Генералният секретар на ООН се надявал да се срещне лично с Кадафи и да го запознае с отношението на колегите си в Общото събрание. Чарлс наблегна, че всяко друго разрешение на въпроса може да разколебае доброжелателството на целия свободен свят. Когато си седна, той разбра, че възбудената камара не е удовлетворена от речта му.

Реакцията на бекбенчерите затвърди увереността на министър-председателката и на Саймън, че правилно са преценили чувствата на нацията, но нито един от двамата не даде и най-малък израз, който можеше да подхрани надеждите на привържениците на военната намеса.

Докато дойде ред за заключителната реч на Саймън в девет и половина, той вече беше слушал два часа и половина препоръки, за това, което вече се вършеше. Саймън подкрепи сдържано министъра на външните работи в преследваното от него дипломатическо решение. Камарата стана неспокойна и когато часовникът удари десет, Саймън седна на мястото си сред виковете „Оставка, оставка“ на някои свои колеги и дясноориентирани лейбъристки депутати.

Андрю внимателно проследи как Кързлейк и Сеймор напуснаха камарата. Питаше се какво ли всъщност става в бившето му министерство.

Щом се прибра у дома след дебатите, Луиз го поздрави за речта и добави:

— Не можа да предизвикаш реакцията на Кързлейк.

— Мъти се нещо в неговото министерство — каза Андрю — и много бих искал да съм в неговия кабинет тази вечер, за да разбера какво е.

 

 

Когато пристигна в своя кабинет, Саймън се обади на Елизабет и обясни, че и тази вечер няма да се прибере у дома.

— Някои жени загубват мъжете си заради незнайни метреси — пошегува се Елизабет. — Между другото, по-малкият ти син иска да знае дали ще имаш време да го гледаш в събота на мача за купата на Оксфорд.

— Кой ден сме днес?

— Четвъртък. И ти отговаряш за националната сигурност! — пошегува се тя.

Саймън знаеше, че операцията по спасяването така или иначе ще е приключила до обяд на следващия ден. Защо да не отиде да погледа как синът му играе хокей?

— Кажи му, че ще отида — каза той.

Независимо че нищо не можеше да се прави между полунощ и шест часа сутринта, нито един член на Генералния щаб не напусна работното си място. Подводниците не изпращаха никакви сигнали и през нощта Саймън се опитваше да запълни времето си, като подреждаше в червени кутии материали по други належащи задачи, които чакаха разрешение. Той се възползва от присъствието на сътрудниците си, за да реши стотици въпроси, които иначе щяха да му отнемат месеци.

В полунощ му донесоха първите сутрешни вестници. Саймън забоде на дъската заглавието на „Телеграф“. „Кързлейк лежи в хамака си и чака да пристигне непобедимата Армада“. В статията питаха защо героят на Северна Ирландия е толкова нерешителен, когато нашите моряци лежат вързани и със запушени усти в чужди води… и завършваше с думите: „Спокойно ли спиш, капитане?“. „Не съм мигнал“ — промърмори Саймън. „Оставка“ беше заглавието от една-единствена дума на „Дейли експрес“. Сър Джон се надвеси над рамото на министъра и прочете началния абзац.

— Никога няма да разбера защо някои искат да стават политици — каза той, сетне му докладва съобщението на разузнаването, че двете подводници са се придвижили до целта.

Саймън взе подпрения отстрани на бюрото бастун, за да отиде на „Даунинг стрийт“. Качи се в личния си асансьор и слезе в сутерена, след това мина през тунела под „Уайтхол“, който директно го свързва с кабинета на министър-председателката, избягвайки журналистите и любопитните наблюдатели.

Саймън завари министър-председателката сама в кабинета.

Той докладва детайлно последния план, каза, че всичко е готово и че ще свърши до сутринта, когато повечето хора сядат да закусват.

— Осведомявай ме за всичко веднага, колкото и маловажно да ти изглежда — каза тя и се залови отново с последната песимистична студия по икономика от екипа на Уини Годли, в която се предсказваше, че лирата и доларът ще се изравнят през 1988 година. — Един ден и на теб може да ти дойде това до главата — посочи тя книгата.

Саймън се усмихна и се запъти към тунела за кабинета си от другата страна на „Уайтхол“.

Той взе асансьора от сутерена за шестия етаж, където беше кабинетът му. Въпреки че беше полунощ, никой не изглеждаше уморен, всички споделяха нощното бдение на другарите си на 2000 мили оттук. Те си разказваха истории за Суецкия канал, за Фолклендските острови и често избухваше смях. Но не минаваше много време и погледите им се връщаха на часовника.

Когато Биг Бен удари два часа, Саймън пресметна, че в Либия е четири часът. Той ясно си представи скачащите гърбом през борда водолази и плуването им дълбоко под водата към „Бродсуорд“.

 

 

Когато телефонът иззвъня, нарушавайки тайнствената тишина като пожарникарска сирена, Саймън моментално вдигна слушалката и чу гласа на Чарлс Сеймор.

— Саймън — започна той — най-накрая се свързах с Кадафи и той е съгласен да преговаряме. — Саймън погледна часовника, десантчиците сигурно бяха на неколкостотин метра от „Бродсуорд“.

— Много е късно — каза той. — Не мога да спра операцията.

— Не ставай глупак, нареди им да се връщат. Не разбираш ли, че направихме дипломатически преврат?

— Кадафи може да преговаря с месеци и накрая да ни унижи. Не, няма връщане назад.

— Ще видим как ще реагира министър-председателката на твоята арогантност — каза Чарлс и тресна телефона.

Саймън седеше на бюрото и чакаше телефонът да звънне. Той се чудеше дали може да се измъкне, като го остави отворен. Представяше си, че е съвременен Нелсън, поставил далекогледа на сляпото си око. Трябваха му няколко минути, но телефонът иззвъня само след секунди. Той вдигна слушалката и чу гласа на Маргарет Тачър.

— Саймън, можете ли да ги спрете, ако наредя?

За момент помисли да излъже.

— Да — каза той.

— Но искате да продължите, нали?

— Имам нужда само от още няколко минути, министър-председателю.

— Разбирате ли последствията, ако не успеете, като се има предвид, че Чарлс претендира за дипломатически триумф?

— Ще получите оставката ми най-много до час.

— Предполагам, че моята ще трябва да върви заедно с вашата — каза тя. — И Чарлс несъмнено ще стане следващият министър-председател. — След кратко мълчание продължи: — Кадафи е на другия телефон и ще му кажа, че съм съгласна да започнем преговори. — Саймън се почувства сломен. — Може би това ще ви даде достатъчно време и да се надяваме утре Кадафи да мисли за оставка.

Саймън едва не извика от радост.

— Знаете ли кое беше най-тежкото за мен в тази операция?

— Не, министър-председателю.

— Когато Кадафи позвъни посред нощ, трябваше да се преструвам, че спя, за да не разбере, че седя до телефона.

Той се засмя.

— Късмет, Саймън. Аз ще се обадя на Чарлс и ще му обясня.

Часовникът показваше три и половина.

Като се върна в кабинета си, адмиралите различно изживяваха напрежението — едни стискаха юмруци, други барабаняха по масата или нервно я обикаляха и Саймън започна да разбира как са се чувствали израелците, когато са чакали новини от Ентеб.

Телефонът пак иззвъня. Той знаеше, че този път не може да бъде министър-председателката, защото беше единствената жена във Великобритания, която никога не променяше решението си. Беше Чарлс Сеймор.

— Искам да сме наясно, Саймън, съобщил съм ти за съгласието на Кадафи да преговаря в три и двайсет. Това е документирано, значи само един министър ще трябва да си подава оставка утре сутринта.

— Аз много добре зная позицията ти, Чарлс, и съм сигурен, че каквото и да стане, ти ще излезеш от собственото си бунище ухаещ на рози.

Той тресна телефона точно в четири часа. Всички в залата се изправиха, но минутите се нижеха бавно и те отново седнаха.

В четири и седем минути мълчанието беше прекъснато от радиосъобщение: „Магазинен крадец“ арестуван, повтарям „Магазинен крадец“ арестуван.

Саймън гледаше как всички от Генералния щаб викат и се радват като ученици, спечелили победния гол на футболен мач. „Бродсуорд“ плаваше в неутрални води. Той седна на бюрото си и поиска връзка с „Даунинг стрийт“. Министър-председателката веднага вдигна телефона.

— „Магазинен крадец“ арестуван — каза той.

— Поздравявам ви, продължавайте както се уговорихме — бяха единствените думи, които тя произнесе.

Следващата задача беше да освободят в Малта всички либийци, взети на борда на „Бродсуорд“, и да ги изпратят невредими у дома. Саймън чакаше нетърпеливо следващото радиосъобщение, уговорено за пет часа.

Капитан Пакард се обади, когато Биг Бен удари пет. Той направи пълен рапорт за операцията:

— Един либиец убит, единайсет ранени. Няма нито един убит англичанин, повтарям, нито един убит англичанин, само няколко с леки рани. Трийсет и седемте десантчици се върнаха на подводниците „Конкърър“ и „Кърейджъс“. Два от двигателите на „Бродсуорд“ не работят и в момента корабът прилича на арабски базар, но продължава да плава към дома. Бог да пази кралицата.

— Поздравявам ви, капитане — каза Саймън.

Той се върна на „Даунинг стрийт“, без да го е грижа вече, че не използва тайния тунел. Като накуцваше по пътя, журналисти, които очакваха новини, се трупаха пред сградата с номер десет. Още веднъж не отговори на никакви въпроси. Когато влезе в кабинета на министър-председателката, завари Чарлс вътре. Той им предаде последните новини.

— Много добре, Саймън — каза госпожа Тачър.

Чарлс не даде никаква преценка.

Разбраха се госпожа Тачър да направя изявление пред камарата в три и половина следобед.

 

 

— Трябва да ти призная, че мнението ми за Чарлс Сеймор се промени — подхвана Елизабет в колата на път за Оксфорд, където щяха да гледат Питър в хокеен мач.

— Какво имаш предвид? — попита Саймън.

— Даде интервю по телевизията. Каза, че през цялото време, докато те е поддържал, се е преструвал, че търси дипломатическо решение. Изказа много интересна мисъл — за първи път в живота си се гордеел, че лъже.

— Мирише на рози — остро се пошегува Саймън.

Елизабет не разбра реакцията на съпруга си. Той й разказа всичко, което се бе случило между тях през последните часове.

— Ти защо не каза нищо?

— Да призная, че сме се карали с външния министър през цялото време на операцията? Това само би навредило на правителството и би дало материал в устата на опозицията.

— Никога няма да разбера политиците — примирено каза Елизабет.

На Саймън му бе забавно да гледа как изкаляният Питър чака в дъжда на тъчлинията. Само часове преди това той самият се страхуваше, че Кадафи ще направи същото с него.

— Лесно ще ги победят — каза той на директора на Питър, когато в първото полувреме им вкараха четири гола.

— Може да се е метнал на вас и да ни изненада в последния момент — отговори директорът.

Следващата събота в осем часа сутринта Саймън седеше в кабинета си, когато чу по радиото, че всички двигатели на „Бродсуорд“ работят на пълни обороти и се очаква корабът да пристигне в Портсмут в три часа, точно една седмица след като колежът на сина му загуби с 8 на 0. Второто полувреме не се бе оказало по-добро от първото. Саймън се бе опитал да успокои сина си, но не бе успял, нали той пазеше на вратата.

Саймън се усмихваше, когато секретарят прекъсна мислите му и му напомни, че е време да тръгва за Портсмут. Когато стигна до вратата, телефонът иззвъня.

— Кажи, че вече съм закъснял — нареди той.

Секретарят възрази:

— Не мисля, че е възможно, сър.

Саймън се обърна озадачен:

— Кой е? — попита той.

— Нейно Величество кралицата.

Саймън се върна на бюрото, взе слушалката и чу гласа на кралицата. Когато тя свърши, й благодари и каза, че ще предаде съобщението на капитан Пакард.

По време на полета Саймън гледаше от хеликоптера задръстените пътища от Лондон към пристанището. Хората отиваха да посрещнат „Бродсуорд“.

Хеликоптерът кацна след час.

Министърът на отбраната стоеше на кея и успя да разпознае кораба с бинокъл. Той беше на около час разстояние от пристанището, но вече заобиколен от цяла флотилия по-малки кораби.

Сър Джон му каза, че капитан Пакард е сигнализирал и поканил министъра да го придружи на мостика, когато влязат в пристанището.

— Не, благодаря — отказа Саймън. — Победата е негова, не моя.

— Добре че външният министър не е с нас — каза сър Джон. Прелитащите над тях самолети „Торнадо“ заглушиха думите му.

Когато „Бродсуорд“ влезе в пристанището, целият екипаж беше в парадни униформи, строен мирно на палубата. Самият кораб светеше като ролс-ройс, току-що излязъл от поточната линия.

Докато капитанът слизаше по стълбичката, множество от най-малко 500 000 души го поздравяваше толкова бурно, че Саймън не можеше да чуе думите си. Капитан Пакард отдаде чест, когато министърът на отбраната се наведе и му пошепна съобщението на кралицата:

— Добре дошъл у дома, контраадмирал сър Лаурънс Пакард.

31.

Случаят „Бродсуорд“ се задържа в съзнанието на избирателите много по-кратко от Фолклендския триумф и каузата на консервативната партия не бе подпомогната много от прекратяването на преговорите по разоръжаването между Рейгън, Горбачов и Тачър.

Руснаците обвиниха Тачър за „агресивната реакция“ по повод кораба „Бродсуорд“, след като бяха подкрепили решението на ООН. За шест месеца рейтингът на консервативната партия намаля с три процента в националните проучвания на общественото мнение.

— Истината е — отбеляза Реймънд на съвещание на кабинета в сянка, — че госпожа Тачър е почти осем години на „Даунинг стрийт“ 10, а нямаме премиер, служил два пълни последователни мандата, да не говорим за три — освен лорд Ливърпул през 1812 година.

Госпожа Тачър, изглежда, изобщо не искаше да знае за лорд Ливърпул и за историческия прецедент, защото обяви общи избори в края на юни, вярвайки, че месецът, който досега бе добър за нея, ще се окаже и този път победен.

— Време е нацията да реши кой да я управлява през следващите пет години — заяви госпожа Тачър по телевизията в „Панорама“.

— Разбира се, това няма нищо общо с покачването на процента на привържениците й напоследък — язвително забеляза Джойс.

— Покачване, което ще се стопи през следващите няколко седмици — добави Реймънд.

Той отиде в Йоркширското графство само за три дни през време на кампанията. Като един от водещите говорители на партията трябваше да пътува из страната и да говори от митинг на митинг в районите с периферни места. Много журналисти внушаваха, че ако Реймънд е лидер на партията, позицията й в борбата за власт ще е далеч по-добра. Всеки път в Лийдс той агитираше с удоволствие, но за първи път в живота си се чувстваше така добре сред избирателите си и за първи път осъзна предимството на своята възраст, като разбра, че Норт, кандидатът на консервативната партия от Лийдс, е роден през 1964 година. В същата година той бе влязъл в парламента. При запознаването им му стана неловко, когато младият мъж се обърна към него със „сър“.

— Моля ви, обръщайте се към мен на малкото ми име — каза Реймънд.

— Реймънд… — започна младият мъж.

— Не, нека бъде Рей.

 

 

Чарлс и Саймън също прекараха малко време с избирателите си, защото също обикаляха районите с периферни места. По време на кампанията консерваторите започнаха мощна атака срещу коалицията на либерали и социалдемократи, защото изследванията показваха постоянна загуба на техни места, докато традиционните лейбъристки поддръжници оставаха верни.

Андрю трябваше да остане в Единбург по време на цялата кампания, за да се изправи още веднъж срещу Франк Бойл. Но този път, както Стюарт Грей писа в колоните на „Скотсмен“, Франк Бойл беше без зъби. Все пак Андрю почувства на няколко пъти, че нещо бе останало от тези зъби, но не се наложи Кралската банка на Шотландия да жертва втора златна лира в своята тристагодишна история. Андрю запази мястото си с мнозинство от 2 000 гласа и се завърна за осми път в парламента. Луиз твърдеше, че мнозинството на съпруга й са двете хиляди обожатели на тринайсетгодишната буйна красавица Клариса, която беше изпълнила предсказанието на баща си и всеки недодялан петнайсетгодишен шотландец се изчервяваше в нейно присъствие.

Крайният резултат от изборите не стана ясен до петък в четири часа следобед, защото се наложи да се правят по няколко проверки на няколко места в страната.

— Животът на парламента ще виси на косъм — каза Дейвид Димблъби на зрителите същия следобед в предаването на Би Би Си „Специално за изборите“. Той повтори резултатите за тези, които се връщаха по-късно от работа:

Консервативна партия	313
Лейбъристка партия	285
Либерал и/СДП	31
Ирландци/привърженици на единството на Обединеното кралство	17
Председател и други	4

Димблъби подчерта по-нататък, че не е необходимо госпожа Тачър да дава оставката си, защото тя продължава да е лидер на най-голямата партия в камарата. Но едно нещо стана ясно, а то е, че СДП може да поеме ролята на уравновесител на политическите сили в следващите избори.

Министър-председателката направи твърде малко промени в своя екип от първите редове, защото искаше ясно да проличи сплотеността на кабинета независимо от незначителното мнозинство в изборите. Пресата нарече кабинета „козметичен“. Чарлс се премести в Министерството на вътрешните работи, а Саймън стана министър на външните работи.

Всички в Уестминстър бяха благодарни, когато след няколко седмици парламентът излезе в лятна ваканция и политиците си заминаха по домовете.

 

 

Бе минала само една седмица, когато като гръм от ясно небе Тони Бен обяви, че на конференцията през октомври ще се кандидатира за лидер на лейбъристката партия.

Бен твърдеше, че наивността на Кинок и недодялания му подход са единствените причини лейбъристите да не се върнат на власт. Много социалисти, които бяха съгласни с тази преценка, чувстваха, че ако той стане лидер, ще е още по-зле за партията.

Съобщението на Бен все пак направи претенциите на другите евентуални кандидати по-приемливи. Рой Хатързли и Джон Смит се наредиха след Бен и Кинок в първия тур на изборите за лидер на лейбъристката партия. Много депутати, профсъюзни лидери и активисти на партията настояваха Реймънд да се кандидатира.

— Ако не се кандидатираш сега — предупреди го Джойс, — няма да имаш шанс в бъдеше.

— Точно за бъдещето мисля — отговори Реймънд.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Искам да се кандидатирам за заместник-лидер срещу Майкъл Мийчър и Джон Кънингам. Така ще си осигуря добра основа, която да ми даде по-добри шансове следващия път.

Реймънд изчака още една седмица и заяви своята кандидатура. Той съобщи на пресконференция, че се кандидатира за заместник-лидер.

Листата се състоеше от четирима кандидати, без ясен фаворит. Повечето предположения бяха, че Бен ще поведе в първия тур. Хатързли се споразумя със Смит победителят в първия тур да продължи и във втория, а другият да се откаже и да го подкрепи във финалния тур.

Когато преброиха гласовете, Бен се оказа пръв, както се предполагаше, а Кинок трети. За изненада на всички Кинок се отказа, но посъветва поддръжниците си да не гласуват за Бен, защото по негова преценка това ще им донесе още дълги години опозиция.

Няколко часа по-късно председателят на Изпълнителния комитет съобщи, че Тони Бен е изгубил. Лейбъристката партия имаше нов модерен лидер.

След това се проведоха избори за заместник-лидер и независимо че новият лидер ясно изрази предпочитания към Реймънд, всички предричаха малка разлика в гласовете между кандидатите. Джойс прекара последния час в тичане от делегат на делегат, докато Реймънд се мъчеше да изглежда спокоен. В единайсет часа вечерта същата неделя, председателят на Изпълнителния комитет съобщи, че Реймънд е спечелил само с три процента и е новият заместник-лидер на лейбъристката партия.

Новият лидер веднага определи Реймънд Гулд за министър на финансите на правителството в сянка.

Между многото поздравителни писма и телеграми, които получи, беше и една от Кейт: „Честито. Прочел ли си точка 5(4) на партийния правилник?“. Реймънд отговори: „Не бях, но я прочетох. Да се надяваме, че е добро предзнаменование“.

През първите дванайсет месеца новият лейбъристки тим изглеждаше свеж и новаторски, докато госпожа Тачър сякаш бе уморена и изолирана. Не помогна на каузата й избирането на Гари Харт в Белия дом през ноември 1988 година. Президентът Харт заяви, че ще намали процента на безработните и ще изразходва повече средства от националния бюджет в помощ на „Истинските демократи“, оставяйки Великобритания с шепа нови проблеми. Лирата заякчи позициите си спрямо долара в една нощ и много експортни поръчки останаха да събират прах в пристанищата и по складовете.

Най-много икономическите предвиждания на госпожа Тачър объркаха наскоро избраните правителства на Бразилия и Аржентина, които отказаха да изплащат отпуснатите от Великобритания заеми по време на предишните военни правителства и оставиха Английската банка с нещо, което може да се нарече единствено превишен кредит.

През дългата студена зима на 1988 година консерваторите изгубиха на няколко пъти при гласуване в камарата и много пъти при гласувания в комисиите. Министър-председателката изглеждаше доволна, че наближава Коледа.

Спокойствието не продължи дълго, защото двама възрастни консерватори починаха преди камарата да се събере през януари. Пресата кръсти кабинета „фалирало правителство“.

Допълнителните избори се проведоха през май. Консерваторите се представиха по-добре, отколкото се очакваше и запазиха едното от двете места. Неочаквано госпожа Тачър поиска за трети път избори през юни.

Реймънд чувстваше, че след цяло десетилетие начело с госпожа Тачър настроението клони към промяна. Месечните данни за безработицата, инфлацията и цифрите на вноса и износа, съобщавани през еднакви интервали по време на кампанията, бяха лошо предзнаменование за консерваторите.

Многократните твърдения на госпожа Тачър, че не трябва да се съди по данните от един месец, звучаха неубедително и през последната седмица вече единственото спорно нещо оставаше дали лейбъристите ще постигнат достатъчно голямо, работещо мнозинство.

Когато Реймънд стана в петък сутринта след изборите, Джойс му каза, че компютърните предвиждания показват лейбъристко мнозинство с четири места. Двамата обиколиха района, преди да отидат да обядват у родителите на Реймънд. Когато си тръгнаха от малката къща на баща му отдолу с месарския магазин, отвън ги посрещнаха много привърженици, които радостно ги поздравяваха за успеха, докато колата се изгуби от погледите им. Реймънд и Джойс заминаха за Лондон и пристигнаха навреме на улица „Каули“ тъкмо когато първият лейбъристки министър-председател след 1979 излизаше от Бъкингамския дворец, съпровождан от телевизионни камери по целия път до резиденцията на „Даунинг стрийт“ 10.

Този път на Реймънд не му се наложи да чака дълго телефонът да иззвъни, защото първото назначение, потвърдено от новия министър-председател, беше това на министъра на финансите. Реймънд и Джойс отидоха още същия следобед на „Даунинг стрийт“ 11. Преди това предложиха на няколко агенции къщата си на улица „Каули“ за даване под наем с подновяване на договора на всеки шест месеца. Джойс оглежда с часове новия дом, смени някои от вещите, оставени в наследство от Даяна Бритън, а Реймънд събра екипа си за изготвяне на първия бюджет и изхвърли повечето от нещата, които Лион Бритън бе оставил.

Вечерта прегледа стотиците поздравителни писма и телеграми, пристигнали през деня. Едно от Америка го зарадва особено. Отговори с пожелания за щастие на госпожа Кейт Уилбърхоф.

 

 

Андрю победи Франк Бойл за трети път. Левите в партията, привърженици на Бойл, обявиха, че повече няма да издигат кандидатурата му.

През почивните дни Андрю обиколи района, за да благодари на избирателите си. Когато в понеделник отиде в камарата, намери бележка, оставена за него на дъската за съобщения.

На обяда в столовата за депутати Дейвид Оуен го уведоми, че няма да се кандидатира за лидер на СДП в следващите избори, седем години му били достатъчни. Независимо че партията бе подобрила позициите си в камарата съвсем малко, той смяташе, че им предстои петгодишен парламент, и искаше Андрю да поеме лидерството.

Още щом Оуен направи официално изявление в пресата, Джефри Паркхаус от „Глазгоу Хералд“ телефонира на Андрю и го запита: „Кога ще се кандидатирате за лидер на СДП?“.

 

 

Напускането на Министерството на вътрешните работи дойде като голям удар за Чарлс. Престоят му в това министерство беше съвсем кратък и чувстваше, че е направил твърде малко. Държавните служители протакаха по-важните решения, защото очакваха нови избори и пълен мандат. Той уведоми Аманда по време на закуската, че в понеделник след изборите се връща в банката и че заплатата му ще бъде пак достатъчно голяма, за да й дава същата сума, както беше уговорката им. Аманда само кимна и стана от масата точно когато влизаше Хари.

Този ден беше важен за Хари, защото щяха да го заведат на училище в Хил Хаус, за да тръгне по предначертания от баща му път. Чарлс се опита да го насърчи, че го очаква блестящо бъдеще, но Хари изглеждаше изпълнен с опасения. След като остави сълзливото осемгодишно момче на първия му директор, Чарлс продължи към Сити, доволен от перспективата, че отново ще работи в областта на банковото дело.

Когато пристигна в „Сейморс“, секретарката на Клайв Ренолдс го посрещна, поведе го веднага към заседателната зала на борда и го попита дали ще пие кафе.

— Да, благодаря — отвърна Чарлс, свали ръкавиците си, остави чадъра на стойката до закачалката и зае президентското място на масата. — Бихте ли съобщили на господин Ренолдс, че съм тук.

— Разбира се — каза секретарката.

След малко влезе Клайв Ренолдс.

— Добро утро, господин Сеймор. Много се радвам, че ви виждам отново след толкова време — каза той и се ръкува с Чарлс.

— Добро утро, Клайв. Аз също се радвам. Трябва първо да те поздравя за начина, по който ръководеше банката в мое отсъствие.

— Много любезно, че го казвате, господин Сеймор.

— Особено съм впечатлен от сделката с Дистилъс, беше голяма изненада за Сити.

— Да, почти като преврат, нали? — усмихна се Ренолдс. — Още една е на път.

— С нетърпение ще чакам да чуя подробности.

— Страхувам се, че ще трябва да остане в тайна за момента — каза Клайв, сядайки на мястото до Чарлс.

— Разбира се, но сега, като съм се върнал вече в банката, добре е по-скоро да науча.

— Страхувам се, че притежателите на дялове нямат право на такава информация, докато сделката не приключи. Не можем да си позволим евентуални слухове да навредят на шансовете ни.

— Но аз не съм обикновен акционер — остро отговори Чарлс. — Аз се връщам като президент на банката.

— Не, господин Сеймор — спокойно възрази Ренолдс. — Аз съм президент на банката.

— Имаш ли представа на кого го казваш? — каза Чарлс.

— Да, мисля, че имам. На бившия министър на външните работи, бивш министър на вътрешните работи, бивш президент на банката и притежател на два процента от акциите й.

— Но ти много добре знаеш, че бордът прие да ме възвърне на президентското място веднага щом консерваторите излязат в опозиция — напомни му Чарлс.

— Съставът на борда значително се промени след вас — каза Ренолдс. — Вероятно сте бил много зает с управлението на министерствата, за да забележите промените в банка „Сейморс“.

— Ще свикам заседание на борда.

— Нямате такова право.

— Тогава ще искам да се свика извънредно общо събрание — закани се Чарлс.

— И какво ще кажете на акционерите? Че имате право да станете президент когато си пожелаете? Това не ми звучи много убедително.

— Ще те изхвърля от банката за двайсет и четири часа — продължи Чарлс, повишавайки тон.

— Не мисля, че ще го направите, господин Сеймор. Госпожица Тръбшо сега е в пенсия и няма да загубите много време, за да откриете, че нямам сметка в швейцарска банка, нито скъпоплатена метреса.

Чарлс почервеня от яд.

— Ще те уволня! Ти изобщо не можеш да си представиш докъде се простират връзките ми.

— За ваше добро се надявам да не го правите — спокойно отговори Ренолдс.

— Заплашваш ли ме?

— Разбира се, че не, господин Сеймор, но ще ми бъде много неприятно, ако се наложи да обясня как банката загуби над 500 000 паунда заради Недъркоут само защото искахте да съсипете кариерата на Саймън Кързлейк. Може би ще ви е интересно да научите, че единственото, което банката спечели от това фиаско, е доброжелателство и го получихме само защото убедих Морган Гренфел да поеме компанията.

Чарлс не можа да сдържи усмивката си.

— Когато го направя публично достояние, ти си свършен — заяви тържествуващ той.

— Възможно е — спокойно отвърна Ренолдс, — но ще ви попречи да станете министър-председател.

Чарлс се обърна, взе чадъра, нахлузи ръкавиците си и тръгна. На вратата едва не се блъсна в секретарката, която носеше две кафета. Чарлс я отмина, без да каже нито дума, и затръшна вратата.

— Ще имам нужда само от едно кафе, госпожице Бристоу.

 

 

През първата седмица след речта на кралицата Андрю с радост установи, че мнозинството от колегите са му писали, че ще го подкрепят, ако постави кандидатурата си за лидер на СДП.

На седмичното парламентарно заседание на партията главният организатор помоли кандидатурите за лидер да се представят в неговия кабинет в седемдневен срок. Всеки кандидат трябваше да бъде предложен и подкрепен от депутати в парламента.

През следващата седмица популярните вестници се опитваха да внушат, предизвикат или измислят съперник на Андрю. Луиз, която вярваше безрезервно на вестниците, започна да чете „Морнинг Стар“ — единственият, който не проявяваше интерес към изхода от предстоящите избори. Но в пет часа на седмия ден стана ясно, че Андрю е единственият кандидат.

На следващото парламентарно заседание на СДП той бе повече притесняван, отколкото избиран. На следващия ден, след като бе назначен за таен съветник на кралицата, трябваше да се обърне към съпартийците си в препълнената Албърт Хол. Речта му бе приета с въодушевление и пресата единодушно предрече възраждане на коалиция между социалдемократи и либерали. Един-двама журналисти побързаха да изкажат мнение, че ако балансът на силите се окаже в ръцете на достопочтения Андрю Фрейзър, вероятно ще му е трудно да реши кой път да поеме: от една страна, баща му бе изтъкнат тори, от друга — дългогодишното му членство в лейбъристката партия; коя от двете злини щеше да предпочете? На този въпрос Андрю винаги отговаряше, че ще мисли, когато му дойде времето, защото СДП може изобщо да не постигне споразумение с либералите.

Всички вестници и списания поместиха статии за новия лидер на СДП. Всички те писаха за опитите му да спаси сина си, за постепенното възстановяване на жена му след смъртта на сина им Робърт, за осиновяването на Клариса и преизбирането му в парламента чрез жребий със златна лира.

Цялата тази публичност стана причина Клариса да се почувства като филмова звезда и тя се похвали на баща си — станала бе най-популярното момиче в училище, така че той трябвало да стане министър-председател. Андрю се смя от сърце. Продължи да ръководи партията решително и енергично. За него се говореше толкова, колкото и за лидерите на двете основни партии.

Още преди да спрат да пишат за новия лидер на СДП, вестниците започнаха да спекулират с вероятността госпожа Тачър да отстъпи мястото си на по-млад лидер.

 

 

— Не знаеш ли друг ресторант?

— Да, но те не ме знаят — отговори Рони Недъркоут, когато влизаха в Риц за първи път от две години.

Щом разпознаха Саймън, посетителите започнаха да се обръщат.

— Какво правиш сега? Не вярвам да си прекалено зает, откакто сте в опозиция — попита Рони, докато сядаха на масата.

— Всъщност не съм. Могат да ме смятат за един от четирите милиона безработни — отговори Саймън.

— Ето за това съм те поканил да поговорим — каза Рони. — Но първо ти препоръчвам да си поръчаш зеленчукова супа и…

— Специалитета от количката — прекъсна го Саймън.

— Ти си спомняш.

— Това е единственото нещо, за което винаги си бил прав.

Рони се изсмя по-високо, отколкото хората обикновено се смеят в Риц, и каза:

— Сега, когато нямаш на разположение въоръжените сили на страната или посланици, които да те наричат Ваше Превъзходителство, защо не влезеш в борда на компанията ми?

— Много любезно от твоя страна, че ме каниш, Рони, но отговорът ми е не.

И двамата замълчаха, за да може оберкелнерът да вземе поръчката им.

— Мястото е с 20 000 паунда годишна заплата.

— Не бих могъл да кажа, че нямаме нужда от пари, сега, когато Питър е в Оксфорд и Майкъл започна да учи актьорско майсторство. Изглежда, банковата ми сметка винаги ще си остане на червено.

— Тогава защо не приемеш? — попита Рони.

— Защото съм обвързан политик — каза Саймън — и не искам повече да се ангажирам с каквато и да е комерсиална дейност.

— Защото може да ти попречи да станеш министър-председател?

Саймън се поколеба пред този прям въпрос и след това отговори:

— Откровено казано, да. Аз имам много добри шансове и не искам да ги проигравам.

— Но всички знаят, че щом Маргарет си събере багажа, ти ще станеш лидер. Това е пределно ясно.

— Не, Рони, никога не е пределно ясно.

— Тогава кажи ми кой би могъл да те победи?

— Чарлс Сеймор например.

— Сеймор? Той е само едно конте с вирнат нос — каза Рони.

— Той има много приятели в партията и е с благороднически произход, което все още има значение за торите. Сър Алек си остана най-обичаният от последните министър-председатели.

— Да, но лидерството му беше дадено от магическия кръг — каза Рони. — Докато ти ще победиш Сеймор, като всеки избран от партията депутат даде своя глас.

— Времето ще покаже — каза Саймън, отегчен от темата, на която говореше много често с приятели напоследък. — Разкажи ми какво правиш? — нарочно смени темата той.

— Скъсвам се от работа, готвим се да станем държавна компания след около година, затова исках да влезеш в борда.

— Ти никога не се отказваш.

— Не, и дано не си се разделил с твоя един процент.

— Елизабет го е заключила някъде.

— Трябва да намериш ключа.

— Защо? — попита Саймън.

— Защото, като пусна едновременно на борсата един милион акции по три суверена, твоето първоначално дялово участие от един процент ще се равнява на 100 000 паунда основен капитал. Зная, че не си бил финансов министър, но това прави 300 000 паунда.

Саймън беше изумен.

— Нищо ли няма да кажеш? — подкани го Рони.

— Честно казано, съвсем бях забравил — успя да каже накрая той.

— Вижте, мисля, че спокойно мога да кажа — Рони изрече пародийно една от любимите фрази на госпожа Тачър, — че е добра инвестиция на един паунд. Инвестиция, за която никога няма да съжаляваш.

 

 

Когато дебатите по бюджета наближиха, Реймънд разбра, че и двайсет и четири часа на денонощие няма да му стигнат. Той обсъди промените, които искаше да направи, с началниците от министерството, но с течение на времето ставаше все по-ясно, че ще трябва да се реши на отстъпки. Призляваше му от предупреждения, че винаги ще има отложени неща за следващата година. Чувстваше, че прекалено дълго е чакал. Той ходеше често в „Транспорт Хаус“, за да обсъжда приоритетни обещания от манифеста с екипа по проучванията. Реймънд беше доволен от решението на партията, взето наскоро след изборите, да напуснат „Улуърт Роуд“ и да направят „Транспорт Хаус“ своя главна квартира.

След няколко седмици постигнаха компромисно решение, но Реймънд успя да наложи промените, на които най-много държеше. В петък сутринта висшите чиновници на министерството му предадоха доклада, който се състоеше от 143 страници, и бяха пресметнали, че четенето ще трае два часа и половина.

Във вторник сутринта, преди представянето на бюджета, той уведоми кабинета за промените в данъчната система. По традиция кабинетът се запознаваше с подробностите по бюджета няколко часа преди внасянето му в парламента.

 

 

Разглеждането на бюджета е по традиция голямо събитие в парламента. Посланици, дипломати, банкери, членове на Камарата на лордовете седяха рамо до рамо с публиката от галерията. Опашката за места често се проточваше на четвърт миля, от „Сейнт Стефанс“ до Уестминстър Бридж, но само половин дузина от първите успяваха да чуят речта на финансовия министър, защото всички други места бяха запазени още преди да е започнала да се оформя опашката. Камарата бе пълна към два и половина, независимо че министърът щеше да говори един час по-късно. Галерията за представители на печата също бе препълнена с кореспонденти, готови да се втурнат към най-близкия телефон, щом чуят за някоя промяна в данъчната политика. Бекбенчерите, които поради размерите на камарата не могат да заемат нормалните си места, обикновено са седнали преди два и двайсет и пет. Консерваторите можеха да запазят местата си, като попълнят малки картончета сутринта и ги оставят на седалките, на които искат да седнат следобед. Социалистите смятаха тази система за недемократична и стремглаво се надбягваха в два и половина. Атеистите отляво и отдясно изчакваха свещеникът да свърши молитвата и се втурваха с надежда да намерят свободни местата, на които обикновено сядаха.

Този ден е традиционен и по отношение на облеклото. Можеха да се видят цилиндри на главите на някои консерватори и странни миньорски шлемове на главите на някои лейбъристи. Том Карсън пристигна с железничарска униформа и с ливърпулски шал около врата. Алек Пимкин се беше задоволил с червена копринена жилетка и бял карамфил на ревера на сакото.

Зелените кресла на първите два реда не се виждаха от хора доста преди три часа, а дотогава всеки закъснял бекбенчер трябваше да седне на пода или да отиде в галерията за депутати, където липсваше атмосферата на камарата и депутатите не можеха да вземат думата или да прекъсват.

В три и десет Реймънд тръгна от сградата на „Даунинг стрийт“ 11 с прословутата червена кутия, която Гладстон беше използвал пръв. Вдигал я бе високо над главата си, за да могат да я снимат репортерите, преди да е стигнал в камарата.

Министър-председателят започна да отговаря на въпросите в три и петнайсет. Камарата приличаше на „Уест Енд“, когато се открива театралният сезон. На депутатите им предстоеше да участват в истински театър.

Реймънд влезе в залата в три и двайсет и пет и съидейниците му го посрещнаха с ръкопляскания. Всички места с изключение на неговото бяха заети. Той погледна нагоре, видя Джойс и й се усмихна. В три и половина министър-председателят свърши с отговорите на въпросите. Председателят на бюджетната комисия по традиция зае мястото на председателя, който се смята за служител на кралицата и не може да председателства, когато се разглеждат финансови въпроси. Той обяви следващата точка от дневния ред:

— Представяне на бюджета от министъра на финансите.

Реймънд се изправи и постави доклада пред себе си. Той започна с кратък преглед на световното икономическо положение и продължи с философията, залегнала в основите на първия му бюджет, а именно да свали процента на безработицата, без да се покачва инфлацията. През първия час и половина той не спомена нищо за финансовите промени, които смяташе да направи, за да предотврати, пак по традиция, вземането на неотменими решения, преди да затвори борсата, и в същото време предизвикваше камарата със странни загатвания и внушения.

Реймънд пийна за първи път вода от чашата пред него, когато прелисти страница седемдесет и осма. Той свърши с теорията и се готвеше да започне с практическата част.

— Пенсиите ще бъдат повишени с рекорден процент — заяви той, — също издръжката на семействата с един родител и помощите за инвалиди. — Реймънд спря за малко, извади избелял лист от вътрешния си джоб и прочете извадка от първата си публична изява. — Нито една жена, чийто съпруг е жертвал живота си за отечеството, няма да страда повече заради неблагодарната нация. Пенсиите на вдовиците от войната ще се повишат с петдесет процента и военните бонове ще бъдат изплатени по номиналната им стойност. — След тези думи ръкоплясканията не стихнаха доста дълго. Когато настъпи тишина, той продължи: — Данъците върху бирата, цигарите, бензина и парфюмите ще се увеличат с пет процента. Данъкът върху годишните доходи, по-големи от 30 000, ще бъде осемдесет и пет процента, а таксата върху доходи от капитал — петдесет процента.

Някои консерватори помръкнаха, като че са им потънали гемиите. По-нататък министърът на финансите разясни програмата за стимулиране на трудовата заетост в райони с висок процент безработица. Той обясни обстойно плана за всеки район поотделно и бе аплодиран от различни страни на залата.

Реймънд завърши с думите:

— Моята цел като първи лейбъристки министър на финансите от десет години насам е не да ограбя богатите и да дам на бедните, а по-скоро да накарам тези, които живеят сравнително охолно, да плащат данъци, които да облекчат съдбата на живеещите в истинска нужда. Позволете ми да кажа на почитаемите депутати, които са против, че това е само една пета от всичко, което възнамерявам да направя в този парламент, и когато успея, Великобритания ще може да се радва на по-справедливо и равноправно общество. Имаме намерение да създадем поколение, в което понятието „класа“ да е толкова старомодно, колкото и затвор за длъжници. Общество, в което талантът, упоритият труд и честността да се възнаграждават — социалистическо общество, което е мечта както на Изтока, така и на Запада. Този бюджет, господин председателю, е архитектурният план на тази мечта. Ще работя за превръщането му в реалност.

Когато след два часа и двайсет минути седна на мястото си, депутатите зад него дълго ръкопляскаха.

Лидерката на опозицията бе изправена пред почти невъзможната задача да отговори незабавно, макар че не бе успяла да забележи повече от едно-две слаби места във философията на финансовия министър. Депутатите в камарата не задържаха вниманието си върху всяка нейна дума.

32.

След успеха на първия бюджет на Реймънд лидерката на опозицията внесе промени в кабинета в сянка толкова бързо, колкото дипломацията позволяваше, финансовият министър стана министър на външните работи, Саймън оглави Вътрешното министерство, а на Чарлс остави трудните проблеми на Министерството на финансите, повдигнати от Реймънд Гулд.

Съвсем скоро Реймънд усети колко по-трудно стана прокарването на законопроекта, когато към значителния си финансов опит Чарлс прибави и ентусиазма на новия екип.

Успехът на Реймънд продължи, но с по-бавни темпове, отколкото очакваше. Лейбъристите спечелиха допълнителните избори в два избирателни района след смъртта на депутатите им. Това даде повод за нови слухове: Денис Тачър настоявал жена му да си подаде оставката.

Чарлс Сеймор знаеше, че такива решения обикновено са неочаквани, всички сякаш са неподготвени и се колебаят как да постъпят. В очакване госпожа Тачър да подаде оставка, той вече от няколко месеца работеше по сформиране на свой предан екип.

Бившата министър-председателка изпрати писмо до сър Кранли Онзлоу, новият председател на Комитет 1922, в което му съобщаваше, че няма да се кандидатира в следващите избори. Обясняваше, че тогава ще бъде над шейсет и пет години, че вече е водила партията четиринайсет години, най-дълго след Чърчил, и била готова да отстъпи мястото си на по-млад лидер.

Всички в партията изричаха обичайните думи за излизащата в пенсия лидерка, а именно че е най-великата министър-председателка след Чърчил, и в същото време пристъпиха към търсене на нов Чърчил.

Само часове след оставката Чарлс Сеймор и Саймън Кързлейк получиха съобщения и отговориха на телефонни обаждания на около петдесет-шейсет свои поддръжници. Водещи журналисти веднага се свързаха с тях. Чарлс започна кампанията си методично и решително, така както подхождаше към всичко. Назначи лейтенанти, които да се заемат с всички депутати, влезли в парламента от 1964 година. Саймън покани Бил Травърс да организира неговия екип. Травърс като всеки фермер ставаше сутрин рано да прибира реколтата.

Двамата кандидати бяха предложени в първите двайсет и четири часа на седемдневния срок за издигане на кандидатури. До края на седмицата нито един от тези, за които се говореше, не се появи в листата на кандидатите, което убеди пресата, че ще отразява състезание само между двама души. „Файненшъл Таймс“ отиде по-далеч от останалите вестници. Неговият политически коментатор, Питър Ридъл, се опита да се свърже с всички 289 депутати тори. Той успя да говори с 228 и можа да съобщи на читателите, че 101 от тях са за Саймън Кързлейк, деветдесет и осем за Чарлс Сеймор, а останалите двайсет и девет отказали да дадат мнение. Статията беше озаглавена: „Кързлейк води с много малка разлика“. По-нататък пишеше, че на обществени места двамата кандидати се държат любезно един към друг, но нито един от тях не дава вид да са приятели.

В понеделник във вестник „Сън“ излезе статия със заглавие: „Кралят Кързлейк“. Политическият коментатор предричаше победа за Саймън със 116 срещу 112 гласа за Чарлс. Саймън подозираше, че не са направили нищо повече, освен да разделят на две непожелалите да дадат мнение във „Файненшъл Таймс“. Саймън остана скептичен към всички прогнози, защото от горчив опит знаеше, че не бива да подценява достопочтения депутат на Съсекс Даунс. Елизабет се съгласи с него и след това му показа малко съобщение във вестника, което той не бе забелязал. Рони обявяваше, че новата му компания става държавна и акциите щели да бъдат пуснати на цена доста над записаната.

— Виж, тази прогноза излезе вярна — засмя се Саймън.

 

 

Дванайсет часа преди изтичането на срока за подаване на кандидатури се появи нов кандидат. Това беше шок за всички, защото до този момент широката публика изобщо не бе чувала за Алек Пимкин. Някои от колегите му дори изразиха учудване, че изобщо е успял да намери кой да издигне кандидатурата му. Предполагаше се, че поддръжниците на Пимкин са хора, които щяха да подкрепят Чарлс, а сега вероятно щяха да се противопоставят, макар че мнозинството капацитети се съмняваха, че Пимкин може да събере повече от седем-осем гласа от всичките 289.

Чарлс започна да увещава Пимкин да оттегли кандидатурата си, но той упорито отказа, признавайки пред Фиона, че истински се наслаждавал на краткотрайната си слава. Пимкин даде пресконференция в камарата, безброй интервюта по телевизията, радиото, националната преса и откри, че получава за пръв път след дебатите за Общия пазар такава широка политическа популярност. Дори се възхити от комикса в „Дейли Телеграф“ за тримата кандидати, представени като състезатели на 100 метра. Чарлс бе нарисуван като зелен фасул, Саймън като подскачащо бобено зърно и Алек като изпяло песента си поклащащо се бобче, доста по-назад от другите две. Александър Далглиш продължаваше да недоумява защо въобще се е кандидатирал.

— Мнозинството ми в Литълхамптън падна като отвес. От 12 000 при първото ми избиране на 3 200 при последните избори и, честно казано, социалдемократите са твърде близко до мен, за да мога да съм спокоен. Това неуморно момче Андрю Фрейзър идва всеки месец в Съсекс и изнася речи в подкрепа на техния кандидат, въпреки че до изборите има още четири години.

— Но колко гласа мислиш, че ще успееш да събереш? — попита Фиона.

— Много повече, отколкото този драскач от вестника си представя. Аз вече имам девет сигурни, без да смятам себе си, а до края сигурно ще успея да ги увелича на петнайсет.

— Толкова много? — попита Фиона, схващайки моментално нетактичността на въпроса.

— Мило невежо същество — отговори Пимкин. — Някои депутати от нашата партия не искат да бъдат водени нито от напорист буржоа, нито от аристократ или от арогантен сноб. Като гласуват за мен, те ще изразят много ясно позицията си.

— Не мислиш ли, че е безотговорно от твоя страна? — попита Фиона, подразнена от „елементарния“ сарказъм.

— Може да е безотговорно, но ти изобщо не можеш да си представиш колко много покани получих през последните няколко дни и сигурно ще продължавам да получавам най-малко още една година след избирането на лидера.

 

 

Много рядко в Камарата на общините избухват бомби, може би защото лошият късмет трябва да се съчетае с подходящ момент. Това понякога се появява във вестникарско заглавие, а друг път минава незабелязано. В четвъртък, преди изборите за лидер, заседателната зала на камарата беше пълна. Предстоеше да се задават въпроси на министъра на финансите. Реймънд и Чарлс водеха нормалната си словесна престрелка с лек превес за Чарлс. Тъй като финансите не бяха неговата сила, Саймън можеше само да седи, вдигнал краката си, и да слуша, докато неговият съперник набираше точки.

Том Карсън беше много нетърпелив да се включи с допълващи въпроси към всеки записан въпрос. Между два и половина и три и пет той скочи от мястото си не по-малко от десет пъти. Електронният часовник показваше три и дванайсет минути, когато излезлият от търпение председател покани Том Карсън да зададе допълващ въпрос към невинния на пръв поглед въпрос за непостоянните доходи.

Точно когато министър-председателят трябваше да започне да отговаря на въпросите, Карсън се обърна към пълната зала и препълнената галерия за журналисти. Той замълча за момент, преди да постави въпроса:

— Какво ще бъде отношението на достопочтения министър на финансите към депутат, който е инвестирал един паунд в някоя компания и след пет години е получил чек за 300 000 паунда, независимо че не е бил член на борда и не е бил въвлечен в дейността на компанията под каквато и да било форма.

Реймънд беше озадачен, защото изобщо нямаше представа за кого говори Карсън. Той не забеляза, че Саймън пребледня.

Реймънд стана:

— Ще напомня на почитаемия си колега, че съм повишил данъка върху доходите от капитал на петдесет процента, което може да поохлади възторга му — каза той.

През тази година това беше единственият опит на Реймънд да бъде духовит. Вероятно затова няколко депутати се засмяха. Когато Карсън се изправи за втори път, Саймън предаде бележка и Реймънд набързо я прочете.

— Мисли ли министърът на финансите, че този човек би бил подходящ за министър-председател, дори за лидер на опозицията? — продължи Карсън.

Депутатите започнаха да шушукат помежду си, опитвайки се да отгатнат към кого е адресиран въпросът, а председателят се въртеше нервно на мястото си, нетърпелив да сложи край на такива размирни въпроси. Реймънд отново стана и каза на Карсън, че такъв въпрос не заслужава отговор. Сигурно всичко щеше да спре дотук, ако пък Чарлс не беше проговорил.

— Господин председател, има ли представа министърът на финансите, че тази персонална нападка се отнася за моя приятел, достопочтения депутат на Пъкълбридж, и позорно петни личността и репутацията му?

Консерваторите поздравиха с одобрителни викове великодушието на колегата си. Саймън продължи да мълчи, разбирайки много добре, че Чарлс успешно поставя случая на първа страница на националните вестници.

 

 

Саймън прочете вестниците още на закуска и не се изненада, че бе отделено такова място на фалшивото застъпничество на Чарлс. Неговата сделка с Рони Недъркоут беше разгледана хронологично до най-малки подробности. Не звучеше никак приятно, че за инвестиция от един паунд е спечелил от „спекулант с недвижимо имущество“ 300 000 паунда. Някои вестници се чувстваха задължени да попитат какво очаква Недъркоут от сделката? Изглежда, никой не искаше да знае, че цели пет години Саймън е бил в борда на предишната компания на Недъркоут, че беше инвестирал 60 000 паунда собствени пари в тази компания и съвсем наскоро бе приключил изплащането на превишения си кредит.

Саймън направи пълни изявления в пресата, за да изясни истината, и повечето от вестниците проявиха справедливост. Обаче редакторът на „Сънди Експрес“, сър Питър Маккей, в популярната колона за работата на парламента не помогна с коментара си:

Нито за миг не бих предположил, че Саймън Кързлейк би направил нещо нечестно, но когато вниманието е насочено толкова определено към него, може би някои депутати ще се поколебаят да тръгнат на избори след склонен да рискува лидер. Господин Сеймор, от друга страна, съвсем ясно изрази позицията си. Той не е правил опит да се върне във фамилната банка сега, когато са в опозиция, и се надява да оглави бъдещо консервативно правителство.

В понеделник вестниците направиха своите прогнози за вероятния изход от гласуването, което щеше да се състои на следващия ден, и предвещаваха, че сега Сеймор ще има предимство. Някои журналисти отидоха по-далеч и предрекоха, че Алек Пимкин може да спечели от инцидента, защото някои депутати може да почакат да им се даде втори шанс и тогава да направят окончателната си преценка.

През седмицата Саймън получи няколко писма от симпатизанти, включително едно от Реймънд Гулд. Реймънд уверяваше Саймън, че изобщо не бил подготвен за допълващия въпрос на Карсън, и се извинява за неудобството, което е предизвикал с първия си отговор.

— Сигурен съм, че не е знаел — каза Саймън, като подаваше писмото на Елизабет.

— Бяха прави в „Таймс“ — каза тя след няколко минути. — Той е изключително достоен мъж.

След малко Саймън й подаде друго писмо.

15 май 1989

Сейморс Банк,

202 Чийпсайд,

Лондон, ЕС 1

 

Уважаеми Мистър Кързлейк,

Пиша това писмо, за да коригирам един факт, към който пресата много често прибягваше в последните дни. Господин Чарлс Сеймор, бившият президент на тази банка, искаше да се върне на предишното си място, когато партията ви излезе в опозиция. Той се надяваше да получава 40 000 паунда годишна заплата.

Бордът на Сейморс не удовлетвори искането му.

Искрено ваш

Клайв Ренолдс

— Ще го използваш ли? — попита Елизабет, когато прочете писмото.

— Не. Само ще привлече повече внимание.

Елизабет погледна съпруга си, който продължаваше да чете писмата, и си спомни за папката с картона на Аманда Уолас, която още стоеше в кантонерката й. Тя никога не би разкрила съдържанието му пред Саймън, но вероятно беше дошло време да накара Чарлс да се поизпоти малко.

В понеделник вечерта Саймън седеше на първия ред и слушаше финансовия министър, който разглеждаше клаузите на финансовия закон. Чарлс не би позволил на екипа на Реймънд Гулд да се измъкне лесно, ако е забелязал някаква празнина в обосновката, и опозицията се наслаждаваше на всеки миг. Саймън седеше и гледаше как му се изплъзват гласове, без да може да спре този ход на нещата.

От тримата кандидати само Пимкин спа спокойно през нощта преди избора на лидер.

Гласуването започна точно в девет, в залата на комисията по провеждане на избори в Камарата на общините. Партийните организатори изпълняваха роля на преброители. В три и десет всички, имащи право, бяха гласували с изключение само на един. Джон Коуп, главният организатор, стоя на пост до черната метална урна, докато Биг Бен удари четири часа, когато стана ясно, че госпожа Маргарет Тачър е решила да остане неутрална.

В четири часа урната беше занесена в кабинета на главния организатор, където изсипаха бюлетините и за по-малко от десет минути ги преброиха два пъти. Когато Джон Коуп напусна кабинета, кореспондентите го следваха като панаирджийски музиканти, надявайки се да разберат резултата, но той нямаше намерение да разкрива каквото и да било, преди да отиде при комисията, където го чакаха с нетърпение.

Залата на комисията беше изпълнена с около 280–289 консерватори. Техният председател, сър Кранли Онзлоу, поздрави с добре дошъл главния организатор и го покани да се качат на издигнатия подиум. След това му подаде сгънато листче. Председателят на Комитет 1922 разгъна листчето и повдигна очилата си. Той се поколеба като видя цифрите.

— Резултатът от проведения избор за лидер на консервативната партия е както следва:

Чарлс Сеймор	138
Саймън Кързлейк	135
Алек Пимкин	15

Депутатите ахкаха и шушукаха, докато забелязаха, че председателят продължава да стои на подиума и чака да настъпи някакъв ред, за да се обърне отново към колегите си.

— Нямаме победител в този тур — продължи сър Кранли Онзлоу, — ще се проведе втори тур следващия вторник, без участието на господин Алек Пимкин.

Журналистите наобиколиха Пимкин, когато той излизаше от камарата същия следобед. Те искаха да разберат за кого ще посъветва да гласуват неговите привърженици на следващия тур. Пимкин очевидно се наслаждаваше на всеки миг и обяви малко високопарно, че има намерение да поговори и с двамата кандидати в най-близко време и да им зададе по един-два въпроса. Телефоните в дома му и в кабинета не преставаха да звънят. Независимо какво си мислеха Чарлс и Саймън, те се съгласиха да се срещнат с Пимкин, преди да е осведомил поддръжниците за кого ще гласува във втория тур.

Елизабет седеше сама на бюрото в кабинета и събираше смелост да изпълни решението си. Погледна надолу към избелелия картон, който не бе отваряла след последното посещение на Аманда. Тя си глътна от тумбестото шише с бренди, което намери преди малко в шкафа, докато търсеше картона. Дългогодишната й практика и Хипократовата клетва бяха против това, което беше решила да направи. Докато Саймън спеше спокойно, тя лежеше будна и мислеше за евентуалните последствия. След това взе окончателно решение. Кариерата на Саймън стоеше на първо място. Тя вдигна слушалката, набра номера и зачака. Едва не затвори, като чу гласа му.

— 730–9712. Чарлс Сеймор на телефона.

— Елизабет Кързлейк се обажда — каза тя, опитвайки се да звучи нормално.

Последва пауза, през която нито един от двамата не проговори.

След като глътна от брендито за смелост, тя добави:

— Не затваряйте, мистър Сеймор, защото съм сигурна, че ще ви интересува това, което искам да ви кажа.

Чарлс продължи да мълчи.

— Тъй като ви наблюдавам от разстояние дълги години, бях абсолютно сигурна, че реакцията ви на въпроса на Карсън в камарата не беше спонтанна.

Чарлс прочисти гърлото си, но продължи да мълчи.

— И ако се случи още нещо, което да попречи на съпруга ми да спечели, бъдете сигурен, че няма да стоя безучастно настрана.

Пак не последва отговор.

— Тук пред себе си имам картона на госпожица Аманда Уолас и ако искате цялото му съдържание да остане в тайна, съветвам ви да не прилагате непристойните си номера. Пълен е с имена и жълтите издания с месеци биха се ровили в него.

Чарлс не каза нищо.

Увереността на Елизабет растеше.

— Не си правете труда да ме предупреждавате, че такова действие ще ме заличи от медицинския регистър. Това би било твърде малка жертва за удоволствието да ви наблюдавам да страдате така, както съпругът ми страда тази седмица. — Тя замълча. — Приятен ден, мистър Сеймор.

Чарлс не проговори.

Елизабет затвори телефона и пак пийна от шишето. Молеше се да е била убедителна, защото знаеше, че никога не би изпълнила заканата си.

 

 

Чарлс заведе Пимкин на обяд в Уайтс, където Алек мечтаеше да стане член. Придружиха ги до западния салон на първия етаж.

Чарлс не чака много, преди да подхване:

— Защо играеш на криеница? Не разбираш ли, че щях да спечеля още при първото гласуване, ако не беше се кандидатирал?

Пимкин не бързаше с отговора.

— Без съмнение, но отдавна не бях се забавлявал така добре.

— Кой, по дяволите, ти осигури мястото в парламента?

— Много добре си спомням — каза Пимкин. — Но си спомням и цената, която поиска от мен. Сега е мой ред да давам тон и този път аз ще поискам нещо съвсем различно.

— На какво се надяваш? Да станеш министър на финансите в първия ми кабинет? — каза Чарлс, едва сдържайки сарказма си.

— Не, не — каза Пимкин, — зная си възможностите, не съм толкова оглупял.

— И така, какво искаш? Членство в Уайтс? Може би ще успея да го уредя.

— Нищо светско. В замяна на подкрепата ми ще очаквам да ме преместиш в Камарата на лордовете.

Чарлс се поколеба. Можеше да му даде дума и кой освен него ще забележи след три години, че не я е удържал?

— Ако ти и твоите петнайсет гласувате за мен следващия вторник, ще ти осигуря място при лордовете — каза Чарлс. — Имаш думата ми.

— Добре — каза Пимкин. — Още нещо, стари приятелю — добави той, като сгъваше внимателно салфетката си.

— Господи! Какво още? — възропта Чарлс, излязъл от търпение.

— И аз като теб го искам писмено.

Чарлс отново се поколеба, но този път беше победен.

— Съгласен съм — склони той.

— Добре, разбрахме се — каза Пимкин, оглеждайки се за келнер, и добави: — Мисля, че случаят изисква шампанско.

Когато след два дни направи същото предложение на Саймън Кързлейк, той доста дълго мисли, преди да отговори:

— Това е въпрос, над който мога да помисля по същество, когато и ако стана министър-председател.

— Какъв дребнобуржоазен маниер — каза Пимкин, като напускаше кабинета на Саймън. — Аз му предлагам ключа за „Даунинг стрийт“ 10, а той се държи с мен като с обикновен ключар.

Чарлс напусна тази вечер камарата, след като цял ден бе обикалял привържениците си, които го уверяваха, че са твърдо на негова страна. Където и да отидеше, по дългите готически коридори го спираха депутати, сами или на групи, и му даваха дума, че ще гласуват за него. Наистина придобитите от Кързлейк 300 000 паунда бяха вече стара история, но Чарлс вярваше, че достатъчно бе изстискал цирея, за да си подсигури победа на финала. Той продължаваше да проклина Пимкин, че бави отговора си. Една анонимна бележка с всички необходими данни, изпратена на подходящ лейбъристки депутат, се оказа много резултатна. Чарлс изруга, като се сети, че Елизабет Кързлейк е сложила край на прикритите атаки.

Когато се прибра вечерта, с ужас видя, че Аманда го чака в дневната.

— Мисля, че те предупредих да стоиш далеч до средата на следващата седмица.

— Промених намеренията си, Чарли — каза Аманда.

— Защо? — попита подозрително той.

— Реших, че заслужавам награда за това, че съм послушно момиче.

— Какво искаш? — попита той и застана до камината.

— Справедлива компенсация.

— За какво?

— Срещу правото на света да научи историята на моя живот.

— На твоя какво? — невярващ попита Чарлс. — Кой би проявил и най-малък интерес към твоя живот?

— Не от мен се интересуват, Чарли, а от теб. „Дъ Нюс ъв дъ Уорълд“ ми предложи 100 000 паунда, за да издаде без съкращения „Историята на моя живот с Чарлс Сеймор“. Или може би — драматично добави тя — „Какво значи да живееш с втория син на един граф, който не се спира пред нищо, за да стане министър-председател“.

— Не говориш сериозно — каза Чарлс.

— Абсолютно сериозно. Водех си бележки през цялото време. Как си се отървал от Дерек Спенсър, но не успя да приложиш същия номер на Клайв Ренолдс. До какви крайности прибегна, за да съсипеш кариерата на Саймън Кързлейк. Как първата ти съпруга е заменила оригиналния портрет на първия граф на Бриджуотър от Холбайн. Но историята, която ще предизвика най-голямо любопитство, е тази, в която разкривам кой е истинският баща на Хари Сеймор, защото в публикуваната преди две години в „Пийпълс“ история на баща му този епизод бе пропуснат.

— Кучка! Много добре знаеш, че Хари е мой син — каза Чарлс и тръгна към нея.

Но Аманда не се изплаши.

— Може би ще трябва да включа и как биеш жена си в тихия си дом на „Итън“.

Чарлс се спря.

— Какво искаш?

— Ще мълча до края на живота си, ако ми дадеш 50 000 паунда сега и още 50 000 паунда, когато станеш лидер.

— Ти си се побъркала.

— Не аз, Чарли. Винаги съм била с ума си. Виж, аз не страдам от параноя да изработя скъпия ти безвреден брат Рупърт. В „Дъ Нюс ъф дъ Уорълд“ много ще се зарадват, като разберат, че всъщност той е петнайсетият граф на Бриджуотър. Мога да си го представя на снимка във вестниците и с украсена с хермелин роба, с диадема на главата.

— Няма да я отпечатат.

— Ще го направят, като разберат, че е странен като банкнота от два паунда, и съответно нашият единствен син ще наследи титлата, въпреки че не му принадлежи по право.

— Никой няма да ти повярва, а и докато излезе, аз ще съм вече избран — каза Чарлс.

— Няма страшно — възрази Аманда. — Моят агент ме увери, че истинската причина за оставка на лидер на консервативната партия ще има много по-голям ефект от оставката на политик, участвал в състезание за лидер.

Чарлс потъна в най-близкото кресло.

— Двайсет и пет хиляди — каза той.

— Петдесет — повтори жена му. — Съвсем справедливо е. Всъщност споразумението е двойно: няма истории в пресата и ти ставаш лидер на консервативната партия.

— Добре — прошепна Чарлс, запътвайки се към вратата.

— Почакай, Чарли. Не забравяй, че съм си имала работа с теб.

— На какво още се надяваш? — каза Чарлс, като се извърна.

— Само на автограф от бъдещия лидер на торите — отговори тя и му поднесе чек.

— Откъде си успяла да вземеш това? — попита Чарлс, сочейки листчето.

— От чековата ти книжка — простодушно отговори Аманда.

— Не се опитвай да си играеш с мен.

— От най-горното чекмедже на бюрото ти.

Чарлс го грабна от ръката й. Почти бе готов да се откаже от уговорката. Но изведнъж си представи как брат му седи в Камарата на лордовете, как единственият му син няма да наследи титлата и как проваля своето бъдеше. Извади писалката и подписа чек за петдесет хиляди. Тя провери внимателно датата и подписа.

 

 

Саймън и Елизабет прекарваха спокоен уикенд в къщата си в Пъкълбридж, а в това време фотографи опъваха палатки на „Итън“. Те бяха получили сведение от „авторитетен“ източник, че Пимкин ще подкрепи стария си училищен приятел.

— Страхотен ход — каза Елизабет на закуска, възхищавайки се на прекрасния портрет на първа страница на вестник „Обзървър“.

— Още една снимка на Сеймор. Дал е изявление за намеренията си, ако стане министър-председател? — каза Саймън, без да вдига поглед от вестник „Сънди Таймс“.

— Не, не може да бъде — възкликна Елизабет и подаде на мъжа си вестника през масата.

Саймън се взря в портрета на първия граф на Бриджуотър под заглавие: „Подарък за нацията“.

— Господи — каза Саймън. — Няма ли мяра този човек?

 

 

— Скъпа моя, по всички стандарти ти нанесе последния смъртоносен удар — каза Пимкин на Фиона на обяда в неделя.

— Вярвах, че ще го оцениш — каза Фиона, наливайки му още една чаша от любимото му бордо.

— Разбира се, най-много ми хареса коментара на директора на Националната галерия, че жестът на Чарлс да подари безценния портрет на нацията е безкористен.

— Разбира се, след като историята е на страниците на печата, Чарлс няма друг избор — каза Александър Далглиш.

— Съгласен съм — Пимкин се облегна на стола — и бих дал дузина бутилки от най-хубавото си бордо, ако можех да видя лицето му в момента, когато е разбрал, че първият граф на Бриджуотър се изплъзва завинаги от лапите му. Ако беше опровергал, че подарява безценната картина на нацията, шумът, който щеше да последва, със сигурност щеше да му отнеме победата във вторник.

— Независимо дали ще спечели или не, няма да посмее да признае, че е направено без негово съгласие — каза Александър.

— Страхотно, страхотно — каза Пимкин. — Казаха ми, че принцеса Даяна ще открие портрета от името на нацията и аз непременно ще отида на официалната церемония.

— Чарлс дали ще присъства? — попита Фиона.

 

 

Братът на Чарлс телефонира от Съмърсет в понеделник сутринта, за да го попита защо не се е консултирал с него за дарението.

— Картината беше моя и правото да разполагам с нея е мое — му напомни Чарлс и тръшна слушалката.

До девет часа във вторник, когато се състоя последното гласуване, двамата съперници бяха говорили с всеки депутат най-малко по два пъти. Чарлс обядва с колегите си в столовата за членове на камарата, а Саймън заведе Елизабет в „Локетс“, на улица „Маршам“. Тя му показа няколко цветни каталога за пътешествия с Ориент Експрес, може би най-хубавият начин да се види Венеция. Саймън почти не споменаваше за гласуването, което в този момент се извършваше в камарата, но всъщност то не им излизаше от ума.

Гласуването свърши в три и петдесет, но главният организатор не изнесе черната урна до четири часа. В четири и петнайсет знаеше кой е победил, но не съобщи името му, докато Комитет 1922 не се събра в пет часа. Той уведоми председателя в пет без една минута.

Още веднъж сър Кранли Онзлоу застана на издигнатия подиум в залата на комитета, за да съобщи резултата. Нямаше нужда да пита дали всички чуват добре.

— Дами и господа — каза той и думите му екнаха, — резултатът от втория тур на избора за лидер на консервативната партия е следният:

Чарлс Сеймор	130
Саймън Кързлейк	158

Повече от половината присъстващи се изправиха и започнаха да ръкопляскат, а Бил Травърс тичешком отиде в кабинета на Саймън, за да му съобщи пръв новината. Когато пристигна, Саймън се обърна и го погледна.

— Ти като че си участвал в маратон.

— И аз като Фийдипидес нося новина за велика победа.

— Надявам се, че няма да паднеш мъртъв на земята — отговори усмихнат Саймън.

Новият лидер не каза нищо повече. Очевидно Пимкин бе подкрепил него. По-късно още няколко депутати признаха, че са променили мнението си през последната седмица, защото не харесали демонстративния жест на Чарлс да подари безценния портрет няколко дни преди съдбоносното гласуване.

На следващия ден Фиона телефонира на Пимкин, за да го пита защо е постъпил така.

— Моя скъпа Фиона — отговори той, — реших, че е добре веднъж в живота си да постъпя достойно.

 

 

За една седмица малкият дом на Саймънови на улица „Бофорт“ бе преобразен. Саймън не можеше да обърне глава, без да бъде сниман. Където и да отидеше, след него вървеше взвод журналисти. Изненада се, че много скоро това стана част от ежедневието му, независимо че Елизабет свикваше трудно. Впрочем тя беше толкова претрупана, колкото и той, и отново се виждаха само вечер. Първите две седмици Саймън бе зает с подбор на членове на кабинета в сянка, с който да се яви на следващите общи избори. Беше готов да обяви екипа си в пресата четиринайсет дни след като го избраха за лидер на консервативната партия. Той направи само едно сантиментално назначение — това на Бил Травърс за министър на земеделието. Когато го попитаха на пресконференцията защо победеният съперник не участва в екипа му, Саймън обясни, че е предложил на Чарлс Сеймор да стане заместник-председател на партията или да поеме министерство по негов избор, но той отказал и заявил, че в този момент предпочита да се върне при бекбенчерите.

Още същата сутрин Чарлс замина за Шотландия на почивка край река Спей за няколко дни. Взе със себе си своя син. Независимо че се чувстваше потиснат почти през цялото време заради неуспеха си в борбата за лидерство, усилията на Хари да хване риба го разсейваха и притъпяваха болката му. В края на кратката си ваканция Хари улови най-голямата риба.

Аманда от своя страна, като разбра колко малки са шансовете й да измъкне още пари от Чарлс, поднови преговорите си с „Дъ Нюс ъв дъ Уорълд“ за публикуване на записките.

Когато ги прочете, главният редактор Ник Лойд реши да ползва анонимен редактор и да намали наполовина първоначално предложения хонорар.

— Защо? — възмути се Аманда.

— Защото няма да можем да публикуваме по-интересната част от твоята история.

— Защо да не можете?

— Никой няма да повярва.

— Но всяка дума от това тук е истина — настоя тя.

— Не се съмнявам в истинността на фактите — каза Ник Лойд, — а в способността на читателите да ги преглътнат.

— Как повярваха на мъжа, който се беше покатерил по стените на Бъкингамския дворец и бе влязъл в спалнята на кралицата?

— Така е — отговори Лойд, — но само след като кралицата потвърди, че е истина. Не съм сигурен, че Чарлс Сеймор ще бъде толкова откровен.

Аманда не каза нищо повече, докато нейният агент подписваше договора.

Разводнената версия на „Моят живот с Чарлс Сеймор“ се появи след няколко месеца заедно с отзвуците за шумния развод на Аманда и Чарлс, но предизвика само незначителни коментари сред политическите кръгове. Сега, когато Чарлс бе изгубил всякаква надежда да стане лидер на партията, цялата тази публичност се посрещна като стара новина.

Аманда получи още 50 000 паунда след развода и загуби попечителството над сина си, а това беше единственото нещо, на което Чарлс особено държеше. Искаше му се нейните безотговорни подмятания, че Хари нямал право на титлата, да се забравят бързо.

Рупърт се обади от Съмърсет и помоли Чарлс да се срещнат.

След седмица седяха един срещу друг в дневната на „Итън“.

— Съжалявам, че трябва да обсъждаме толкова неудобен въпрос — започна Рупърт, — но чувствам, че е мой дълг да го направя.

— Дълг, глупости — каза Чарлс, нервно гасейки цигарата си. — Казвам ти, Хари е мой син и ще наследи титлата. Той е откъснал главата на прадядо ни и това е достатъчно доказателство.

— При нормални обстоятелства аз бих се съгласил с теб, но след цялата шумотевица в „Дъ Нюс ъф дъ Уорълд“ се чувствам задължен да обърна внимание.

— На тази булевардна преса! — прекъсна го със саркастичен тон Чарлс. — Сигурно не поставяш тяхната дума над моята?

— Разбира се, не — каза Рупърт, — но ако се вярва на думите на Аманда, Хари не е твой син.

— А как искаш да го докажа? — попита Чарлс, опитвайки се да сдържа гнева си. — Не съм записвал в дневник кога съм спал с жена си.

— Изглежда, Аманда е записвала. Ето защо трябваше да потърся юридическа консултация — продължи Рупърт — и бях информиран, че кръвна проба би могла да послужи за потвърждение на правото на Хари върху титлата. Ние двамата имаме рядка кръвна група, както дядо ни и прадядо ни, и ако Хари има същата кръвна група, аз никога повече няма да повдигна този въпрос. Ако не, тогава титлата ще наследи евентуално нашият втори братовчед в Австралия.

— А какво ще стане, ако не се съглася да подложа сина си на такъв абсурден тест?

— Тогава ще възложим въпроса на семейните ни адвокати — каза авторитетно Рупърт — и те ще се произнесат как би трябвало да постъпим.

33.

Първата година като лидер бе за Саймън година на неизчерпаема енергия и безброй идеи, които дадоха своите плодове. На допълнителните избори в три района мнозинството на управляващата партия намаля. Печатът вече предричаше, че лейбъристите няма да изкарат целия си мандат и Саймън бе в непрекъсната готовност за общи избори.

Реймънд продължи да печели уважение, защото финансовата му политика започна да дава резултати. Наложи се да ограничи някои от по-смелите си планове, тъй като мрачните му предвиждания за американските лихвени проценти и за намаляване на добива на петрол от Северно море с всеки изминат ден се оказваха все по-точни. След втория му бюджет финансовата преса отбеляза, че е направил всичко, което е било възможно при сегашното положение в света. Когато броят на безработните падна под два милиона, а стачките бяха на най-ниското ниво след Втората световна война, някои депутати нарекоха Реймънд профсъюзен месия, докато други твърдяха, че бил хитър и в отсъствие на Чарлс Сеймор обсебил някои от заслугите на опозицията за понижаване на инфлацията.

Когато Реймънд започна третата си година като министър на финансите, изследванията на общественото мнение сочеха, че двете основни партии са отново почти на едно и също ниво и учудващо голям процент хора отговарят, че ще гласуват за коалицията либерали — социалдемократи.

Либералите все още имаха шестнайсет места в парламента, но бяха решили да се състезават за четвърти път под едно знаме със социалдемократите.

Двете партии знаеха, че когато времето за следващите общи избори наближи, те трябва да обявят решението си да имат общ лидер, ако коалицията между либерали и социалдемократи спечели като балансьор на силите в парламента. По-задълбочените проучвания на общественото мнение показаха, че Андрю Фрейзър е най-популярният политически лидер в страната, независимо че го подкрепят само четирийсет и двама депутати в камарата.

Андрю прекарваше много време по митинги из страната и се опитваше да убеди гласоподавателите, че на следващите избори политическото равновесие ще се промени. Той го казваше толкова често, че сам започна да си вярва, а и последователите му повярваха след двете победи в допълнителните избори в началото на 1990 година. Печатът започна да гледа сериозно на тези претенции, когато в местните избори през май коалицията спечели 102 консулски места за сметка на двете основни партии.

 

 

— Татко, татко, виж бележника ми.

Чарлс остави сутрешната поща и вдигна Хари на ръце. Той знаеше, че вече нищо не може да ги раздели, но се ужасяваше да не би Хари да разбере, че той може да не му е истинският баща.

— Моля те, отвори го — молеше Хари и се дърпаше, за да се освободи.

Училищният лекар бе помолен да вземе кръвна проба на Хари и на още шест деца от неговия клас, за да не му се стори подозрително. Дори лекарят не бе посветен в тайната.

Хари измъкна от купчината плика с емблемата на училището в горния ляв ъгъл и го подаде на баща си, който не можеше да скрие възбудата си. Чарлс беше обещал на брат си, че ще му се обади веднага щом излезе резултатът от кръвната проба. През седмицата стотици пъти се бе канил да телефонира на лекаря, но го възпираше мисълта, че може да събуди подозрението му.

— Хайде, татко, разгледай бележките и ще видиш, че е вярно.

Чарлс отвори плика и извади бележника с резултатите от обучението на Хари през срока. Той прелисти страниците — латински, английски, история, география, рисуване, аритметика, физическо възпитание. Накрая подпис на класния ръководител и директора. Той стигна до последната страница — малко жълто листче със заглавие: „Медицински прегледи“. Хари Сеймор, години — единайсет, височина — 144 см — „доста е пораснал“, помисли си Чарлс, тегло — 33.5 кг. Той погледна Хари, който изглеждаше изпълнен с гордост.

— Истина е, татко, виждаш ли?

Чарлс четеше, без да му отговаря. В края на страницата училищният лекар пишеше — Чарлс прочете два пъти написаното, преди да осъзнае истинското му значение, след това още веднъж: „Аз взех, както ми бе поискано, кръвна проба на Хари и я анализирах. Резултатът показва, че Хари има рядката кръвна група…“.

— Нали е истина, татко?

— Да, сине, истина е.

— Нали ти казах, тате, знаех си, че ще съм пръв. Това значи, че аз ще съм председател на класа през следващия срок. Точно като теб.

— Точно като мен — каза баща му, като вдигна слушалката и започна да набира номера на брат си в Съмърсет.

 

 

Когато министър-председателят постъпи в болница за лека операция, вестниците веднага започнаха да спекулират с вероятността да подаде оставка. Когато след десет дни излезе от болницата и изглеждаше по-добре от всякога, слуховете моментално стихнаха. Като заместник-лидер Реймънд председателстваше съвещанията на кабинета, а вместо министър-председателя отговаряше на въпроси в камарата. Това даде повод на журналистите да предскажат като цезарови гадатели, ровещи се във вътрешностите на принесените в жертва животни, че Реймънд ще бъде primus inter pares^[3].

Реймънд с удоволствие председателстваше кабинета, но бе изненадан от това, че държавните служители очакват от него във вторник и четвъртък по цяла сутрин да подготвя отговори на въпросите към министър-председателя.

Саймън Кързлейк и Андрю Фрейзър си спечелиха славата на трудни опоненти. Ето защо тези петнайсетминутни срещи изискваха повече усилия от една заключителна реч след важни дебати. Реймънд беше доволен, че по такъв начин се подготвя за високия пост. Парламентарните кореспонденти бяха единодушни, че Реймънд се справя достойно и че Саймън Кързлейк го е подценявал.

Следващата седмица министър-председателят се върна на „Даунинг стрийт“ и увери Реймънд, че операцията му е успешна и според хирурга вероятността болестта да се повтори, била минимална. Той призна, че се надява да изведе партията към втора изборна победа, когато ще му остават няколко години до седемдесетия рожден ден и когато ще бъде готов да се оттегли. Министър-председателят сподели с Реймънд, че се надява той да го наследи. Но Реймънд вземаше предвид и факта, че Нийл Кинок е с осем години по-млад от него.

Реймънд се върна в Министерството на финансите вероятно за последния си бюджет преди следващите избори. Той беше решил да поотпусне кесията, защото знаеше, че предстоят избори. Това отпускане нямаше да бъде повече от един-два процента, както увери той кабинета, тъй като няма да позволи три години упорит труд да отидат на вятъра заради една бъдеща изборна победа. На много от колегите му се искаше да не е толкова непреклонен.

Винаги когато беше на обиколка из страната, хората го питаха защо не се кандидатира за лидер на партията. Той им благодареше любезно, и им обясняваше, че продължава да бъде лоялен към министър-председателя.

Саймън и Андрю също прекарваха съботите и неделите си по самолети, автомобили и влакове. Те произнасяха речи из цялата страна преди партийните конференции през октомври. Андрю увери делегатите, че на идните избори СДП може да спечели позиции, които да й осигурят роля на балансьор между двете основни партии. За пръв път, каза той, нейните представители ще имат шанс да участват в правителство и изпрати делегатите с предупреждение да се готвят за избори през следващите дванайсет месеца. След изборите ще могат да поздравят депутати на СДП, които ще играят съществена роля в управлението на страната. Привържениците на Андрю си тръгнаха от конференцията, настроени за битка.

Конференцията на лейбъристите започна една седмица по-късно в Брайтън и Реймънд се изказа за финансовото състояние на страната. Той призова профсъюзите да поддържат правителството и занапред, за да се запазят на приемливо ниво двете злини — инфлацията и безработицата. „Нека не допуснем упоритият тригодишен труд да бъде пропилян от правителство на торите — каза той на аплодиращите го делегати. — Братя, аз очаквам още пет години да представям бюджети на лейбъристко правителство, които да не позволяват на торите дори да мечтаят за бъдеща изборна победа.“ Делегатите аплодираха Реймънд, станали на крака, както не бе аплодиран никой друг министър от кабинета. Те никога не се бяха съмнявали в неговите способности, но с годините започнаха да ценят също честността и преценките му.

Седем дни по-късно и Саймън се изказа на конференцията на консервативната партия в Блекпул. По традиция присъстващите ръкопляскаха на лидера от четири до шест минути на крака след речта му при закриване на конференцията.

— Ще му ръкопляскат четири минути дори и да прочете нещо от „Капиталът“ — каза Пимкин на седящия до него колега.

Саймън се беше готвил за събитието шест седмици и бе сигурен както Андрю, че това е последната конференция преди изборите. Приятно бе изненадан, че Чарлс Сеймор предлагаше нови идеи за реформи в данъчната политика, като същевременно разчиташе, че лидерът ще се изкаже по тях в речта си.

Напоследък Чарлс бе участвал успешно в споровете по финансови въпроси в камарата и Саймън очакваше да го види скоро на първите банки. Чарлс бе свързан с бекбенчерите и много негови приятели мислеха, че се е отказал от амбициите си да оглави правителство и че вероятно нямаше да се кандидатира на следващите избори. Саймън се надяваше това да не е вярно, защото страшно се нуждаеше от човек с неговите способности, който да се противопоставя на Реймънд Гулд по финансовите въпроси. Саймън се застъпи за предложенията на Чарлс в речта си и му изпрати благодарствено писмо.

Този петък в Блекпул, пред 2 000 делегати и милиони телевизионни зрители, Саймън представи завършена до най-големи подробности програма за работата на консерваторите, когато се върнат на власт.

— Ние искаме власт и се стремим към нея — каза той на смаяните делегати, — защото без власт не можем да служим.

След като Саймън свърши заключителното си слово, присъстващите станаха и възторжено го аплодираха шест минути. А когато шумът стихна, се чу коментарът на Пимкин:

— Мисля, че решението ми е правилно.

 

 

Конференциите приключиха и депутатите се върнаха в Уестминстър. През първата седмица председателят Уедърил, вече в напреднала възраст, получи лек сърдечен удар и пожела да се оттегли в Камарата на лордовете. Това силно обезпокои всички. Правителството имаше само два гласа мнозинство и главният организатор на лейбъристката партия се страхуваше, че ако изберат новия председател от техните редове, а консерваторите си запазят сигурното място на стария председател, управляващата партия ще загуби мнозинството си.

Саймън неохотно се съгласи председателят да бъде избран измежду техните депутати и помоли своя главен организатор да подбере подходящ кандидат.

34.

Прокламацията на Нейно Величество мина през Камарата на лордовете и Камарата на общините без гласуване.

След първоначалната изненада нацията насочи вниманието си върху изборите. Първите проучвания сочеха на първо място консервативната партия, с два процента пред лейбъристката. Пресата обясни това с факта, че широката общественост не познава новия лидер, но до края на седмицата торите изтърваха един процент и вестниците решиха, че Реймънд Гулд започва добре.

— В политиката една седмица е дълъг период — подхвърли той.

— А има още две седмици — напомни Джойс.

Политическите наблюдатели изтъкваха, че Реймънд е увеличил популярността си през първата седмица благодарение на неговата реч след избирането му за лидер. Но самият той предупреди пресцентъра на Транспорт Хаус, че това може да се окаже най-краткият регистриран досега меден месец и не бива да се очаква, че до края на трите седмици ще се отнасят към него като към младоженец. Първата заплаха за брака дойде, когато Министерството на труда съобщи, че инфлацията се е покачила след деветмесечен застой.

— И кой е министър на финансите през последните три години? — настоятелно питаше Саймън в речта си в Манчестър.

Реймънд се помъчи да не обръща внимание на цифрите, но на следващия ден Саймън заяви, че има и други лоши новини.

Когато Министерството на търговията оповести най-високия дефицит от четиринайсет месеца насам, Саймън бе признат за пророк и торите минаха напред, но заедно със социалдемократите, които грабнаха по един процент от двете партии.

— Меден месец, разбит брак и развод, всичко в разстояние на четиринайсет дни — иронично отбеляза Реймънд. — Какво ли ще настъпи през последните седем?

— Помирение, може би? — предположи Джойс.

По време на кампанията тримата лидери успяха да посетят голяма част от стоте странични депутатски райони, където резултатът се узнава на самите избори. Нито един от тях не можеше да си позволи да губи много време в тревоги за всяко едно от онези 550 от всичко 650 места, които не можеха да сменят победителя без промяна на съотношението най-малко с осем процента.

Андрю реши да направи изключение от правилото за осемте процента с мястото на Алек Пимкин в Литълхамптън, което от известно време насам смяташе за уязвимо. Социалдемократите бяха избрали за свой кандидат един способен млад мъж, който се грижеше прилежно за района през последните три години и нямаше търпение да измести Пимкин.

Алек Пимкин накрая посети Литълхамптън, само че след като местният председател го откри в лондонския му апартамент и го уплаши, че положението е безнадеждно.

— Жълтите линии на коалицията върху листовете с резултатите от агитацията са почти толкова, колкото и сините на консерваторите — каза му той.

— Не разбираш ли, че имах сериозни ангажименти в камарата? — заяви Пимкин. — Никой не би могъл да предположи, че депутати могат да бъдат извикани за специалната прокламация на монарха.

— Всеки знае за това — каза председателят. — Но законът на кралицата мина на трите четения миналата седмица без гласуване.

Пимкин прокле наум деня, в който бяха разрешили на телевизията да влезе в парламента.

— Не се тревожи — успокои го. — Ще дойде часът и избирателите ще си спомнят, че аз имам дълга, забележителна парламентарна кариера. По дяволите, стари приятелю, забрави ли, че бях кандидат за лидер на партията?

„Не съм забравил също колко гласа събра“, помисли си председателят, но не каза нищо, само пое дълбоко въздух и повтори настоятелното си искане Пимкин да замине в най-скоро време за Литълхамптън.

Той пристигна седем дни преди изборите и както в предишните кампании, се настани в уютния бар „Суон Армс“ — единственото свястно място в целия избирателен район, уверяваше той хората, които си правеха труда да дойдат при него и да искат мнението му по някои въпроси.

— Но кандидатът на коалицията посети всички барове в района — възропта председателят.

— Можем да кажем, че си търси оправдание, за да обикаля кръчмите — отговори Пимкин, смеейки се гръмогласно.

От време на време Пимкин отиваше до главната квартира и на консервативната партия. Там заварваше предани сътрудници да лепят пликове и да сгъват агитационни материали. Единственият път когато се осмели и излезе на главната улица, с ужас видя Андрю Фрейзър, покачен на обърнат сандък, да възхвалява добродетелите на техния кандидат. Пимкин се приближи, за да чуе какво казва, и не остана никак доволен, като разбра, че никой от натрупаните хора около Андрю не го позна.

— Измамник — изкрещя Пимкин.

Андрю махна с ръка.

— Литълхамптън има нужда от депутат, който живее в района — вметна той и продължи речта си.

Пимкин тръгна обратно към уютното си убежище. Та нали, както го беше уверил собственикът на „Суон Армс“, и магаре със синя лента да издигнеш за кандидат на консервативната партия в Литълхамптън, пак ще го изберат. Пимкин не беше много възхитен от сравнението.

Шест дни преди изборите Андрю имаше среща с либералите, за да обсъдят тактиката си.

Когато Чарлс поиска среща със Саймън, той веднага прие.

Чарлс пристигна в кабинета му следващата сутрин. Това беше първата лична среща на двамата след битката им за лидерство. Къдриците на Чарлс бяха започнали да се прошарват и дълбоки бръчки омекотяваха изражението на лицето му. Саймън не можеше да не забележи леко прегърбената му стойка. Ако човек ги погледнеше отстрани, никога не би допуснал, че са били съперници. Искането на Чарлс изненада Саймън. Той нито за миг не беше допускал, че най-големият му съперник ще се кандидатира за такъв пост.

— Но аз бих искал да се върнеш на първите банки и да станеш мой министър на финансите — каза Саймън. — Трябва да знаеш, че искрено желая да се върнеш в екипа.

— Много мило от твоя страна — каза Чарлс, — но бих предпочел спокойния живот на арбитър пред този на участник в спорове. Изгубих желание да бъда винаги в атака. Повече от двайсет години до твоето рамо са Елизабет и двамата ти синове и те са твоята здрава опора. А аз съвсем отскоро имам Хари.

 

 

Всеки депутат има велик момент в кариерата си. За Алек Пимкин такъв бе настоящият. Избирането на председател в Камарата на общините е забележително събитие. По стара традиция никой не трябва да показва, че желае тази чест. Рядко са били предлагани повече от един кандидат за длъжността. По време на Хенри VI за една година били обезглавени трима председатели. В по-нови времена често тежките задължения са причина за преждевременна смърт. Тази традиция на съпротива срещу краля е вековна и по тази причина председателят често не узнава с чия подкрепа е спечелил избора.

Облечен в елегантен син костюм, с червен карамфил на ревера и любимата си розова папийонка на бели точки, Алек Пимкин се изправи от мястото си при бекбенчерите и обяви, че достопочтеният Чарлс Сеймор ще заеме поста председател на камарата. Неговата реч беше задълбочена, остроумна, информативна, ярка. Пимкин задържа вниманието на камарата в продължение на девет минути.

— Накара стария си приятел да се гордее — тихо каза един депутат на своя колега през пътеката, когато Пимкин сядаше.

Наистина изражението на Чарлс не остави съмнение, че се гордее. Той бе одобрен. По традиция трябваше да повлекат избрания към председателския стол. Тази обикновено комедийна сцена, съпровождана от дюдюкания, смехове и подвиквания, се превърна в още по-голям фарс, когато дребният, топчест Пимкин и лейбъристкият представител повлякоха високия метър и деветдесет и три сантиметра Чарлс от последните банки към председателското място.

Той огледа залата от новото си място. След това благодари за високата чест, с която камарата го удостояваше. Щом се изправи с целия си ръст, на всички депутати стана ясно, че са избрали най-подходящия човек за парламентарен ръководител. Нямаше го вече острият му език, но бяха останали стегнатата му реч и вроденото му достойнство. Може би заради тях никой не се съмняваше, че председателят — господин Сеймор, имаше намерение да се грижи за „реда“ още дълги години.

Консерваторите запазиха мястото си след допълнителните избори в Кройдън Норт Ийст и спечелиха едно второстепенно място шест седмици по-късно. Вестниците писаха, че торите трябва само да се обединят с коалицията между социалдемократи и либерали, за да изравнят гласовете на правителството и опозицията и да оставят седемнайсет ирландски депутати да решават съдбата на парламента. Реймънд бе решил правителството да удържи още няколко седмици, за да представи третия си бюджет, който по негово мнение щеше да послужи за стартова площадка на изборната борба.

Андрю отчиташе значимостта на следващия лейбъристки бюджет за изборната победа и побърза да предложи официална среща на опозицията, на която да се обсъди предложение за гласуване на „недоверие“ на правителството в парламента.

Саймън се съгласи с предложението на Андрю и поиска дебатите да се насрочат за края на март. Ако спечелят, това ще им осигури предсрочни избори преди представянето на следващия бюджет.

Реймънд прие поканата да произнесе реч пред голям лейбъристки митинг в Кардиф една седмица преди дебатите за гласуване на „недоверие“. Той взе влака от Падингтън, настани се в купето и започна да преглежда речта си. Когато влакът спря в Суиндън, служител от железниците влезе в купето и поиска да поговори насаме с министъра на финансите. Реймънд внимателно го изслуша, прибра речта си в куфарчето, слезе от влака, прекоси перона и се върна обратно в Лондон с първия възможен влак.

По пътя той се опита да пресметне всички последствия от току-що получените новини. Когато пристигна в Падингтън, трябваше да си проправя път между чакащите го журналисти и фотографи, без да отговаря на въпросите им. Изпратена за него кола го закара в болницата „Уестминстър“. Заведоха Реймънд в стаята на министър-председателя. Завари го седнал в леглото и облегнат на възглавницата си.

— Виж, не се стряскай — каза премиерът, преди Реймънд да отвори уста. — Аз съм в чудесно състояние, като имаш предвид, че прехвърлих шейсетте и че миналата година бяхме подложени на страшно напрежение.

— Все пак какво е състоянието ти? — попита Реймънд, сядайки на стола до леглото.

— Старата работа се повтори, само че този път операцията ще бъде сложна. Ще изляза от болницата след месец, най-много след шест седмици. Казаха, че след операцията съм щял да живея колкото Харолд Макмилън. Сега за по-съществените неща. Искам отново да поемеш моите задължения, което значи да говориш вместо мен, когато ще се обсъжда вотът на „недоверие“ на правителството. Ако изгубим при гласуването, ще подам оставка.

Реймънд се опита да възрази, защото вече бе преценил последствията от боледуването на лидера. Но министър-председателят го спря, като му даде знак с ръка, и продължи:

— Нито една партия няма да тръгне на избори с лидер, който ще бъде на легло шест седмици, въпреки че може да е много добре, когато излезе от болницата. Ако ще има избори, избирателите имат право да знаят кой ще води партията в парламента. В такава екстрена ситуация съгласно точка пет/четири от устава на партията — продължи министър-председателят — изпълнителният комитет на партията се събира и автоматично избира теб за лидер на партията.

Реймънд вдигна глава.

— Да. Обърнаха ми внимание на тази точка и подточка.

Министър-председателят се усмихна.

— Джойс, без съмнение.

— Всъщност името й е Кейт.

Министър-председателят сякаш се озадачи и след миг добави:

— Трябва да свикнеш, струва ми се, с мисълта, че вероятно ти ще се състезаваш за министърпредседателското място след три седмици. Защото ако изгубим в сряда при гласуването на вота на „недоверие“, аз нямам друг избор, освен да посъветвам кралицата да поиска общи избори.

Реймънд продължаваше да мълчи.

— Мога да те уверя, че Изпълнителният комитет няма да иска вътрешни драматични сътресения три седмици преди избори. Нищо не би гарантирало по-сигурна изборна победа на торите. Ако обаче спечелим при вота на „недоверие“, положението ще е друго, защото аз ще се върна и ще поема кормилото много преди великденската ваканция. Така ще имаме достатъчно време да обявим избори, след като ти представиш третия бюджет. Затова гледай да спечелиш в сряда.

— Не бих могъл да изразя колко много ще липсва твоето лидерство на всички — искрено каза Реймънд.

— Понеже всеки депутат в камарата освен ирландците ще знае в кое фоайе ще гласува много преди да започнат дебатите, моето лидерство може да се окаже по-маловажно от всеки отделен глас. И не забравяй, че телевизионни камери ще влязат за първи път в парламента, така че Джойс да ти избере една от модерните ризи, които понякога обличаш.

Последните няколко дни преди гласуването на вота на „недоверие“ Реймънд писа речта си. Той отмени всички срещи, които бе записал в дневника си, с изключение на вечерята, която председателят даваше по случай шейсет и пет годишния рожден ден на кралицата, на която трябваше да присъства вместо министър-председателя.

В понеделник и вторник главните организатори на правителството и опозицията питаха всеки депутат поотделно дали ще бъде в камарата в сряда, десет часа вечерта. Политическите журналисти подчертаваха, че ако резултатът е равен, председателят, господин Сеймор, както съвсем ясно е дал да се разбере, ще остане верен на вековната традиция и ще даде решаващия си глас за управляващата в момента партия. Чарлс знаеше за такива прецеденти още от времето на председателите Адингтън през осемнайсети век и на Денисън през деветнайсети век, които в такива случаи са постъпвали по същия начин.

Саймън трябваше да открие дебатите от името на опозицията, докато на Андрю бе разрешено да ги закрие. Това бе единствената отстъпка, която Саймън направи на социалдемократите и либералите, за да осигури подкрепата им. Нийл Кинок щеше да ги открие от името на правителството, а Реймънд да ги закрие.

Във вторник вечерта Реймънд прочете речта си пред Джойс. Четенето отне двайсет и четири минути, но той й обясни, че с неизбежния шум и прекъсванията в залата, ще се проточи най-малко половин час. Всъщност може би трябва да съкрати някой и друг ред през нощта.

На следващия ден депутатите започнаха да пристигат часове преди започването на дебатите. Галерията за гости бе запазена дни по-рано от посланици, дори от тайни съветници на кралицата, на които не бяха успели да осигурят места. Галерията за журналисти беше препълнена и много редактори стояха прави до бюрата на политическите си кореспонденти. Самата камара беше като трибуна на стадион, когато се играе за световната купа и са продадени двойно повече билети, отколкото са местата. Единствената разлика от дните, когато се обсъждаше бюджета, бяха ярките осветителни съоръжения, проверени десетина пъти от сутринта.

Между два и половина и три и половина, във времето за въпроси към министъра на образованието Мичър, председателят — господин Чарлс Сеймор, не успя да въдвори тишина, но в три и половина той призова за внимание.

— Лидерът на опозицията ще открие дебатите.

Саймън се изправи и неговите привърженици в залата го поздравиха с радостни възгласи. За миг яркото осветление го заслепи, макар да го бяха успокоявали, че едва ли ще го забележи. И наистина скоро свикна. Той говори петдесет минути, без да ползва записки. В един момент се нахвърляше срещу правителството, в следващия преминаваше към политиката, която смята да превърне в живо дело. В заключение нарече лейбъристката партия „партия с пропилени възможности“, след това, насочвайки поглед към Реймънд, добави, че ще бъде подменена от партия с идеи и идеали.

Той седна, аплодиран продължително от своите бекбенчери, които мислеха, че едва ли не са спечелили следващите избори. Шумът продължи още известно време, докато Чарлс успя да въдвори ред и да обяви следващия оратор.

Нийл Кинок винаги се превъзнасяше по уелските си предци и често по-старите депутати го сравняваха с Анюрин Беван. Той се нахвърли като див звяр върху лидера на опозицията. Обясняваше, тълкуваше убежденията си и предизвика одобрителните викове на своите, когато каза, че торите ще бъдат разгромени и години наред ще съжаляват за този „трик“ с недоверието.

— Достопочтеният джентълмен — каза той и посочи Саймън — има дързостта да ни нарече партия с пропилени възможности. През последните две години той е лидер на партия от опортюнисти и ще води опозицията, докато не дойде време да го подменят.

Когато Кинок седна, телевизионните режисьори имаха чувството, че заснемат сцена, в която лъвове разкъсват християни. Отново минаха няколко минути, докато залата се успокои.

Бекбенчерите също взеха думата — бивши министри цитираха прецеденти, а млади реформатори настояваха за промени, едни се стремяха да затвърдят стари позиции, други да си създадат репутация. Тази вечер камарата остана препълнена до девет часа, когато председателят покани Андрю Фрейзър да произнесе заключителната реч от името на опозицията.

Андрю засягаше болезнено и двете основни партии и трябваше да надвиква протестите от двете страни на залата.

— Съвсем скоро ще дойде време двете партии да потърсят един честен посредник — каза той накрая.

Когато в девет и половина сядаше на мястото си, четирийсет и двама депутати го аплодираха с все сила.

Дойде ред Реймънд да произнесе заключителната реч от името на управляващата партия. Всички се чудеха как ще успее да надвие шума от аплодисментите, с които го поздравяваше неговата страна. Той застана на трибуната сериозен, с наведена глава и почти шепнешком произнесе първите си думи:

— Господин председателю, зная, че целият парламент не би имал нищо против да започна речта си с това, колко много съжаляваме, че министър-председателят не е в състояние да присъства тази вечер тук. Сигурен съм, че всички депутати ще се присъединят към мен и ще изпратим на него, на съпругата и семейството му нашите най-добри пожелания за успешна операция.

В залата мигновено настъпи тишина. Като усети настроението, Реймънд вдигна глава и за единайсети път произнесе реч, която много прилежно бе подготвил. Като видя, че Саймън произнася импровизирана реч, Реймънд скъса листовете си. Той съвсем точно съобщи данните за постиженията на правителството през изминалите две и половина години и увери камарата, че е изкарал само половината от мандата си на министър на финансите.

— Не успях да постигна равноправие за три години, но съм сигурен в едно нещо, че ще представя трети бюджет независимо какъв ще бъде резултатът от гласуването тази вечер. Няма да има опортюнистично правителство на консерватори или на коалиция с нареклите се „честен посредник“. И наистина, поглеждайки коалицията, бих казал, че не съм виждал по-малко честен или по-безнадеждно фалирал посредник. Господин председателю, всички ще сме свидетели на завръщането на лейбъристкото правителство за пълен петгодишен мандат.

Реймънд седна, когато часовникът показваше десет часа. И той като ораторите преди него бе мокър от пот, заради мощните прожектори.

Председателят се изправи и думите му потънаха сред викове, когато постави въпроса:

— Този парламент няма доверие в правителството на Нейно Величество. Тези, които са на това мнение, да кажат „да“, които не са, да кажат „не“. Аз смятам, че „да“ ще победи.

— Не — викнаха от правителствените банки.

— Освободете кулоарите — надвика председателят гласовете в полза на Реймънд Гулд.

Депутатите се запътиха към определените за гласуване фоайета. Ирландските депутати изненадаха всички, като се разделиха по пътя към урните. Четиринайсет минути по-късно преброителите се върнаха в шумната зала, за да съобщят на чиновниците резултатите от гласуването, а той ги вписа в листата. Четиримата преброители застанаха един до друг и едновременно тръгнаха към трибуната. Те се спряха и се поклониха. Един от организаторите на опозицията прочете високо резултатите: с „да“ са гласували 323-ма депутати, с „не“ 322-ма — след това предаде листчето на председателя и той се опита да преодолее шума. Много малко депутати чуха думите:

— „Да“ победи, „да“ победи.

Реймънд седна на мястото си. Наблюдаваше как торите доволни скачат от радост като деца. Ако министър-председателят беше присъствал и гласувал, правителството щеше да е спасено — помисли си той.

 

 

Кралицата посети министър-председателя двайсет и четири часа след операцията. Той я посъветва да разпусне незабавно парламента и я помоли да определи датата 9 май за провеждане на избори. Обясни на кралицата, че ще подаде оставка на следващата сутрин, веднага щом станат известни резултатите от изборите, и ще напусне кабинета.

Преди да си тръгне от болницата, кралицата обсъди един личен въпрос с министър-председателя. Той й предложи следващият лидер на партията също да си даде мнението по него.

 

 

Изпълнителният комитет на лейбъристката партия се събра на тайно съвещание в Транспорт Хаус на площад „Смит“ в десет часа на следващата сутрин, за да избере нов водач.

Три часа и половина по-късно оттам предадоха на медиите съобщение от един ред: „Мистър Реймънд Гулд е поканен да води партията към следващите избори“.

Разбира се, никой не се съмняваше, че са се водили разгорещени спорове, но пресата получи кратко съобщение за единодушното мнение след края на съвещанието.

Бившият министър-председател, лорд Бродстеърс, писа в политическата страница на вестник „Сънди Експрес“: „В стремежа си да засвидетелства своето единство, лейбъристката партия напомня старомодния магически кръг на лорд Роузбъри“. Единствената изтекла информация от съвещанието беше, че речта на Реймънд при поемане на лидерството е впечатлила всички присъстващи.

По-нататък лорд Бродстеърс посочваше, че ако лейбъристката партия изгуби изборите, Реймънд Гулд може да се окаже най-кратко служилия лидер в историята на партията, защото съгласно точка пет/четири от устава й неговото назначение трябвало да се потвърди от делегатите на следващата партийна конференция през октомври.

Минаха два часа преди Реймънд да успее да се измъкне от Транспорт Хаус и да избегне срещата с представители на печата. Той отиде направо в болницата да види министър-председателя. Стори му се видимо състарен след операцията. Не беше в добро настроение и се радваше, че не му предстои изборна кампания. Като поздрави Реймънд за новия му пост, той попита:

— Тази вечер ще вечеряш с кралицата, нали?

— Да, по повод шейсет и петия й рожден ден — каза Реймънд.

— Има още нещо — каза министър-председателят и го осведоми за разговора си с кралицата предишния ден.

— Решението й ще се повлияе ли от мненията на четиримата на вечерята?

— Мисля, че да.

— Какво е твоето мнение?

— То няма значение вече, защото ще подам оставката си веднага след изборите, така че е важно какво мисли новият министър-председател, че е най-добре за страната.

За първи път Реймънд се почувства лидер на партията.

35.

Елизабет оправи бялата връзка на Саймън и отстъпи крачка назад, за да види как изглежда.

— Поне приличаш на министър-председател — усмихната каза тя.

Саймън погледна часовника. Оставаха няколко свободни минути, за да отиде в личния апартамент на председателя на камарата. Не че искаше да рискува да закъснее за тази тържествена вечеря. Елизабет му помогна да си облече палтото и след като потърси в джобовете, се увери, че е загубил още един чифт ръкавици.

— Дано да се грижиш по-добре за държавата, отколкото за личните си вещи — въздъхна тя.

— Сигурно ще ми е трудно да изгубя цяла държава — пошегува се Саймън.

— Помни, че Реймънд Гулд ще се опита да те отмени в това отношение — подметна Елизабет.

— Да, права си. Бих предпочел да се състезавам с Кинок.

— Защо? — попита тя.

— Защото Гулд се е родил за друга партия — каза Саймън, целуна жена си и тръгна към вратата, — голяма част от избирателите са стигнали до същото заключение.

Полицаят на вратата на Ню Палас Ярд отдаде чест, когато колата на Саймън спря на входа за членове на парламента. Той погледна отново часовника си, оставаха му десет минути. Никога не можеше да устои на желанието да надникне в камарата, за да види колко хора има, или да погледне последните новини от телекса.

Саймън надзърна в пушалнята. Няколко депутати се бяха пръснали из салона. Пимкин, заобиколен от старите си приятели, го поздрави високо. Лицето му светна, като забеляза, че Саймън е с официален костюм:

— Келнер, моят джин да бъде двоен.

Приятелите му се засмяха. Саймън поръча двоен джин с тоник за господин Пимкин.

Той мина от група на група и поприказва няколко минути за изборите в техните избирателни райони. Пимкин увери Саймън, че торите ще се върнат победоносно на власт.

— Много бих искал всички да са убедени като теб — каза Саймън и тръгна към апартамента на председателя.

Той мина по коридора с библиотеката, облепен от пода до тавана с най-интересните стари протоколи от заседанията на парламента. По този коридор депутатите отиваха в личните помещения на председателя. На огромното стълбище с големия портрет на председателя Адингтън той бе посрещнат от лакея на Сеймор, облечен в черен фрак и бяла връзка.

— Добър вечер, господин Кързлейк — поздрави лакеят и го поведе по коридора към преддверието, където Чарлс Сеймор посрещна госта.

Колко по-добре изглежда от предишната ни среща, мина през ума на Саймън.

Андрю Фрейзър вече беше пристигнал и тримата водеха оживен разговор за предстоящите избори, когато пристигна третият гост.

— Достопочтеният Реймънд Гулд — съобщи лакеят.

Чарлс се запъти да посрещне госта.

— Поздравявам те с избирането ти за лидер — бяха първите му думи. — Сигурно се чувстваш много изтощен, седмицата беше адски тежка.

— По-скоро въодушевен, ако трябва да призная истината — отговори Реймънд.

Той тръгна към Саймън, който също го поздрави. Двамата мъже си стиснаха ръцете и заприличаха на средновековни рицари, свалили за миг шлемовете преди края на турнира. Настъпилото мълчание бе прекъснато от Андрю.

— Добре. Надявам се борбата да бъде честна — каза той и двамата се засмяха.

Лакеят приближи до председателя и му съобщи, че кралицата е тръгнала от Бъкингамския дворец преди няколко минути.

Чарлс се извини и остави гостите, които продължиха разговора си.

— Някой каза ли ви какъв е истинският повод за тази вечеря? — попита Реймънд.

— Не е ли по случай шейсет и петия рожден ден на кралицата? — попита Саймън.

— Не. Това е само претекст, за да не стане срещата съмнителна. Мисля, че ще ви бъде от полза да знаете, че Нейно Величество ще постави много деликатен въпрос.

Саймън и Андрю научиха по същество за състоялия се в болницата разговор между Реймънд и министър-председателя.

 

 

Чарлс чакаше кралицата в двора пред входа на дома.

Минаха няколко минути и видя двама конни полицаи от ескорта на кралицата да влизат през входа на Ню Палас Ярд, следвани от познатия червено-кафяв ролс-ройс без номера, със слаба мигаща бяла светлина на покрива. Колата спря, моментално изскочи лакей и отвори задната врата.

Кралицата слезе и човекът, определен от историята да стане служител на монарха, я поздрави. Беше облечена в обикновена рокля за коктейл. Единствените й бижута бяха перлено колие и малка брошка с диамант. Чарлс се поклони, после се ръкуваха и поведе кралицата по застланото с пътека стълбище към личния си апартамент. Лидерите на трите партии бяха застанали един до друг в очакване на кралицата. Тя се ръкува най-напред с новоизбрания лидер на лейбъристката партия, поздрави го с избирането му, после го попита за състоянието на министър-председателя. След това се ръкува с лидера на опозицията и попита как се чувства съпругата му в централната болница в Пъкълбридж след последните съкращения в бюджета за здравеопазването. Саймън винаги се изненадваше колко много неща си спомня кралицата от минали разговори, продължили не повече от няколко минути. Накрая се ръкува с Андрю и се пошегува за последната реч на баща му, в която казал, че слабото място на социалдемократите било ръководството на партията.

— Той е много стар, Ваше Величество — оправда го Андрю.

— Не колкото Гладстон, когато сформира последния си кабинет — отговори тя.

Кралицата взе от сребърния поднос предложения й джин с тоник и огледа великолепната стая.

— Със съпруга ми сме големи почитатели на готическата архитектура, макар че като редки посетители на Уестминстър обикновено сме принудени да се възхищаваме на по-видни образци на този стил, като фасадите на железопътни гари или вътрешния вид на някои катедрали.

Четиримата мъже се усмихнаха. След няколко минути Чарлс ги покани в столовата, където върху овална маса бяха наредени прибори за петима души. Четиримата мъже изчакаха кралицата да седне начело на масата.

Чарлс постави Реймънд от дясната й страна, Саймън от лявата, а той и Андрю седнаха на останалите две места.

Когато сервираха шампанското, Чарлс и колегите му се изправиха и вдигнаха тост за кралицата. Тя им напомни, че до рождения й ден остават още две седмици, че й предстоят двайсет и четири официални ангажимента през месеца по този повод, без да се смята честването в семеен кръг.

— Аз бих капитулирала, но кралицата майка присъства на повече чествания миналата година по повод нейния деветдесети рожден ден, отколкото ние планираме за моя шейсет и пети. Не мога да си представя откъде черпи тази енергия.

— Може би ще се съгласи да ме замести за предизборната кампания — пошегува се Реймънд.

— Не й предлагайте — прие шегата кралицата, — ще хукне моментално, без да се замисли.

Готвачът бе приготвил обикновена вечеря от пушена сьомга, агнешко задушено в червено вино и желиран дивеч. Единственият пищен жест беше тортата за рождения ден с форма на корона.

След вечерята поднесоха коняк и прислугата ги остави сами. Четиримата мъже бяха приятно отпуснати, докато кралицата не им постави без предисловие деликатния въпрос, който изненада само Чарлс.

Нито един от тях не проговори.

— Вероятно трябва да попитам първо вас — каза кралицата, обръщайки се към Реймънд, — защото вие замествате министър-председателя в момента.

Реймънд не се поколеба.

— Аз съм „за“, мадам — тихо каза той. След това се обърна към Саймън.

— Аз също бих подкрепил такова решение, Ваше Величество — отговори той.

— Благодаря ви — каза кралицата и се обърна към Андрю.

— Дълбоко в себе си аз съм традиционалист, Ваше Величество, но трябва да ви призная, че съм мислил много по този въпрос през последните няколко години и съм решил да поддържам така наречения модерен подход.

— Благодаря ви — повтори тя и накрая обърна поглед към Чарлс Сеймор.

— Против, мадам — каза той без колебание, — както е известно, аз никога не съм бил модерен човек.

— Това не е лошо, господин председателю на камарата. — Тя спря за малко и след това добави: — Преди години бях помолила бившия председател на Камарата на лордовете да приготви необходимите книжа. Той ме увери тогава, че ако водачите на основните партии са съгласни по принцип, законът може да мине, докато двете камари са в сесия.

— Точно така, мадам — каза Чарлс. — Ще са необходими от два до три дни, ако подготвителната част е свършена. Това ще бъде прокламация пред двете камари на парламента. Вашето решение не подлежи на гласуване.

— Отлично, господин председателю. Значи въпросът е приключен.

36.

Прокламацията на Нейно Величество бе приета единодушно както от Камарата на лордовете, така и от Камарата на представителите.

След като нацията преглътна първоначалния шок, тръгна предизборна кампания. Първите проучвания показаха преднина от два процента на торите. Пресата я приписа на факта, че народът не познава новия лидер на лейбъристите, но към края на първата седмица торите бяха отстъпили един процент, а пресата беше решила, че Реймънд Гулд е започнал добре службата си на обществото.

— В политиката една седмица е много време — цитира той.

— И ти остават още цели две — напомни му Джойс.

Политическите коментатори издигнаха теорията, че Реймънд е увеличил популярността си през първата седмица заради изключителната подкрепа, която беше получил като нов лидер на лейбъристите. Той предупреди отдела за връзки с обществеността на Транспортното министерство, че това може да се окаже най-краткият меден месец в историята и че едва ли могат да очакват отношение като към младоженец през всичките три седмици. Първите признаци на несполучлив брак станаха явни, когато Министерството на заетостта обяви, че инфлацията е тръгнала нагоре за пръв път от девет месеца насам.

— И кой беше канцлер през последните три години? — попита Саймън в нощната си реч в Манчестър.

Реймънд се опита да не обръща внимание на данните и реши, че са случайно колебание за месеца, но на другия ден Саймън прогласи, че лошите новини тепърва предстоят.

След като Министерството на търговията обяви най-големия дефицит в платежния баланс за последните четиринайсет месеца, Саймън наметна пророческата мантия и торите се сдобиха с една здравословна преднина, въпреки че социалдемократите откраднаха по един процент и от двете партии.

— Меден месец, несполучлив брак и развод, всичко това в разстояние само на две седмици — каза кисело Реймънд. — Какво още ме чака в следващите седем?

— Може би сдобряване — предположи Джойс.

По време на кампанията и тримата лидери успяха да посетят по-голямата част от стоте провинциални избирателни окръга, в които се решаваше изходът от всички парламентарни избори. Нито един от тримата не си позволи да прекара прекалено много време в тревоги за другите 550 от общо 650 избирателни окръга, които не променяха раздадените ръце, защото като цяло определяха едва осем процента.

Андрю беше склонен да направи изключение от осемпроцентното правило за избирателния окръг на Алек Пимкин в Литълхамптън, защото от известно време го мислеше за уязвима точка. Социалдемократите бяха избрали един способен млад кандидат, който за последните три години беше увеличил сериозно поддръжниците си и нямаше търпение да се изправи срещу Пимкин.

Алек Пимкин все пак се появи в Литълхамптън — чак след като местният председател го издири в лондонския му апартамент, за да му каже, че нещата вървят на зле. В диаграмите на агенциите за проучвания жълтите линии на алианса догонвали сините на консерваторите, предупреди го той.

— Не разбираш ли, че нося тежки отговорности към Камарата на общините? — заяви Пимкин. — Никой не очакваше монархът да ни събере на извънредно заседание.

— Всички го знаем — каза председателят. — Но и трите заседания, председателствани от кралицата, още миналата седмица приключиха без възражения.

Пимкин прокле наум деня, в който бяха допуснали телевизията в парламента.

— Не се шашкай — успокои го той. — Ще настъпи часът, ще дойде човекът и избирателите ще си припомнят дългата ми и бляскава парламентарна кариера. Дяволите те взели, дядка, да не си забравил, че бях кандидат за председател на партията на торите?

„Не съм забравил, ама колко гласа получи?“ — искаше да попита председателят, но вместо това пое дълбоко дъх и повтори спешната си молба депутатът да посети окръга си възможно най-скоро.

Пимкин дойде седем дни преди изборите и както при предишните кампании заседна в частния бар на „Лебедовите ръце“ — единствената свястна кръчма в избирателния окръг, както уверяваше онези, които си бяха дали труда да наминат и да потърсят мнението му.

— Но кандидатът на алианса посети всички кръчми в окръга — проплака председателят.

— Значи е глупак. И си търси оправдание, за да прави серийни запои — каза Пимкин и се изсмя гръмко на остроумието си.

От време на време Пимкин наминаваше през местните комитети, в които неколцина лоялни поддръжници лепяха пликове и сгъваха предизборни брошури. Единствения път, когато мина по главната улица, погнусен откри Андрю Фрейзър, който се беше качил на един обърнат палет и превъзнасяше достойнствата на алианса пред внушителна тълпа. Пимкин се повъртя наоколо, да чуе какво толкова им говори Андрю, и му стана неприятно, когато разбра, че почти никой от събралите се не го позна.

— Мошеник — изкрещя с пълно гърло Пимкин.

Андрю му помаха.

— Литълхамптън се нуждае от представител, който живее в избирателния си окръг — заяви благо Андрю и продължи речта си.

Пимкин се оттегли пред топлата камина в „Лебедови ръце“. В крайна сметка, както го увери съдържателят, и магаре със синя лента да издигнеха консерваторите, Литълхамптън щеше да го избере. Пимкин не остана очарован от аналогията.

В оставащите шест дни Андрю проведе срещи с кандидата на либералите, за да обсъдят тактиката си. Алиансът набра повече от двайсет и два процента, докато либералите и консерваторите си дишаха във вратовете с по трийсет и осем процента всеки. Безспирните уверения на Андрю, че ще стане балансираща сила в следващия парламент, бяха подложени на сериозен анализ от „Обзървър“ и „Сънди таймс“ през последния уикенд от предизборната кампания и повечето политически коментатори бяха съгласни с него. Би Би Си и Ай Ти Ви вече се опитваха да уредят интервюта с него за след изборите. Андрю не коментираше.

В понеделник преди изборите той замина от Ливърпул за Лондон, а след това изчезна в Шотландия. До пристигането му в Единбург в сряда вечер по петите му вървеше орда журналисти.

Същата вечер Саймън пристигна в Пъкълбридж, за да произнесе в салона на общината последната си предизборна реч. Четиристотин и осемнайсет души присъстваха, седнали в салона, още четиристотин стояха навън на студа и слушаха речта му от високоговорител. Последното послание на Саймън гласеше: „Гласувайте всички, защото всеки глас може да бъде решаващ“.

Тези негови думи се оказаха най-точни от всичко, което тримата лидери изрекоха през трите седмици на кампанията.

Вечерта Реймънд отиде в Лийдс. На гарата го посрещнаха кметът и почти цялата община. Отведоха го с кола в Градския съвет, за да отправи последния призив към избирателите пред аудитория от 2000 души. Успя да събере сили и да произнесе още една реч. Аплодисментите, с които бе приветствано идването му в Градския съвет, стана причина да забрави, че е спал само по четири часа на денонощие през последния месец. Като представяше лидера на лейбъристката партия, кметът на общината каза: „Рей си дойде у дома“.

Реймънд произнесе речта си така вдъхновено, сякаш беше реч, с която открива кампанията.

Когато след четирийсет минути седна, почувства, че краката му не го държат вече. Щом салонът се изпразни, Джойс и Фред Паджет заведоха изтощения водач в дома му. Той заспа по пътя в колата и двамата трябваше да му помогнат да изкачи стълбите, съблякоха го и го оставиха да спи до шест часа на следващата сутрин.

В деня на изборите лидерите на трите партии бяха на крак още от шест часа сутринта, за да се приготвят за интервю по двата сутрешни телевизионни канала. Следваха задължителни снимки на всеки от тях заедно със семействата им пред избирателния пункт.

Андрю се радваше, че отново е в Единбург. Имаше няколко свободни часа и си припомни предишните избори и проверките на бюлетините, видя се с много стари приятели, които бяха направили възможно връщането му в парламента. Вечерта, когато отново стъпи на стълбището на главния избирателен пункт, градският часовник удари десет. Нямаше я госпожа Блоксам, за да му напомни, че винаги е гласувала за победителя. Тя беше починала една година преди това. Андрю, Луиз и Клариса, хванати за ръце, отидоха в главната квартира на социалдемократите, за да гледат по телевизията заедно с активисти на партията обявяването на резултатите.

Реймънд и Джойс останаха да спят в Лийдс, а Саймън и Елизабет се върнаха веднага, за да чуят резултатите в централния офис на площад „Смит“. Реймънд не можа да си спомни кога за последен път беше гледал телевизия три часа без прекъсване. Първият резултат дойде в единайсет и двайсет от Гилфорд. Показваше два процента превес на консерваторите.

— Не е достатъчно — каза Саймън.

— Може и да не е достатъчно — прецени Реймънд, когато със следващите резултати от два района съотношението остана същото. Първият шок дойде няколко минути след полунощ, когато кандидат на социалдемократите спечели лейбъристко място в Ръгби, а след по-малко от трийсет минути отнеха едно място на консервативната партия в Билрикей. Когато обявиха първите сто места, политическите наблюдатели бяха сигурни в едно нещо, че не могат да предскажат крайния резултат. Мнения, експертни и аматьорски, продължаваха да се сипят до един часа след полунощ. Дотогава бяха получени резултатите от 200 избирателни района и продължаваха да идват до два часа, когато вече бяха избрани депутатите в повече от 300 избирателни района.

Реймънд си легна, когато водеха с 236 на 191, но знаеше, че предстояха изненади в някои райони. Андрю спечели четири места, изгуби едно и събра за коалицията трийсет и две места през тази нощ.

В шест часа на следващата сутрин коментаторите бяха отново в радиото и телевизията. Всички бяха съгласни със заглавието на „Дейли Мейл“: „В задънена улица“. Реймънд и Джойс пътуваха с ранен влак за Лондон. В това време селските райони доказваха традиционната си вярност към консервативната партия. Саймън се върна в Пъкълбридж, за да присъства на отчитането на рекордното си досега мнозинство. Искаше му се да подари две хиляди гласа на страничните райони, които не бяха тръгнали в тяхната посока. Реймънд пристигна на „Даунинг стрийт“ в два часа и трийсет и три минути. Местата за лейбъристите бяха паднали на 287, а за консерваторите — на 276, коалицията бе спечелила до този момент четирийсет и четири места.

В дванайсет часа журналисти от четирите телевизионни канала бяха в Единбург, където се обяви завръщането на Андрю Фрейзър в парламента с мнозинство от 7 000 гласа. Камерите се спряха на победителя, който стоеше вдигнал ръце високо над главата си. В диаграмата на социалдемократическата партия броят на местата се бе повишил на четирийсет и пет. В един часа социалдемократите спечелиха четирийсет и шестото си място. Резултатът изненада Саймън.

— Камарата няма да е същата без Алек Пимкин — каза той на Елизабет.

Между два и двайсет и три следобед двете основни партии имаха по 292 места. Оставаха за обявяване още две сигурни места за консерваторите. Саймън задържа първото, но Андрю взе второто, след като бюлетините бяха преброени три пъти.

В четири часа лорд Дей оф Лангам оповести крайния резултат от изборите през 1991 година от Студиото на Би Би Си:

Консервативна партия	293
Лейбъристка партия	292
Социалдемократи-Либерали	47
Ирландска партия	17
Председател	1

Лорд Дей каза след това, че за първи път става свидетел на такива избори в трийсет и шест годишната си кариера на политически журналист. Той се извини на зрителите, че не е успял да интервюира Андрю Фрейзър, който сега държал ключа на въпроса коя партия ще управлява страната.

Андрю се обади най-напред на Саймън, след това и на Реймънд. Той изслуша двамата лидери, за да разбере какво са готови да предложат, после им съобщи, че ще събере депутатите от коалицията в събота, за да чуе мненията им. Обеща да предаде решението своевременно, за да може в понеделник да се сформира правителство.

Андрю и Луиз пристигнаха в събота сутринта със самолет, пълен с журналисти, но Андрю успя да се измъкне, без да даде интервю.

Сър Дънкан беше казал пред журналист на „Скотсмен“, че синът му естествено ще подкрепи консервативната партия, а бившият министър-председател обяви от болничното си легло, че Андрю винаги е бил социалист по душа и няма нищо общо с каузата на капиталистите.

В събота Андрю се срещна неофициално с някои депутати от коалицията, за да си изясни позициите на новите и старите колеги. Когато си лягаше, той все още не беше наясно и когато новинарите съобщаваха, че не са сигурни за кого ще гласува коалицията на съвещанието следващия ден, Андрю добави на глас: „И аз не съм“. Въпреки че след като прецени качествата на двамата лидери и идеите, които защитават, бе решил за себе си коя партия трябва да сформира правителство.

На следващата сутрин депутатите — социалдемократи и либерали, трябваше да си пробиват път през тълпа журналисти и фотографи, за да влязат в камарата. Те се събраха в добре охранявана стая на третия етаж. Главният организатор нарочно беше избрал трудно достъпно място и бе помолил да се провери дали няма подслушвателни устройства.

Андрю започна съвещанието с поздравления към колегите си за избирането им в парламента.

— Но е толкова важно да кажем — продължи той, — че нацията никога няма да ни прости, ако се отнесем безотговорно към новите си пълномощия. По-важно е да не си позволим да кажем, че ще подкрепяме една партия, а след няколко седмици да си променим мнението и да предизвикаме нови избори. Трябва да покажем, че сме отговорни, защото в противен случай при следващите избори със сигурност ще изгубим местата си.

Той обясни по-нататък какво е отношението на двамата лидери на основните партии към генералната линия, която според него правителството трябва да следва. Той докладва, че и двамата лидери са се съгласили в бъдещия кабинет да влязат двама от депутатите на коалицията. Двамата ще проведат едно допитване до народа за прилагане на пропорционалната избирателна система. Три часа депутатите от коалицията излагаха вижданията си, но Андрю все още не бе успял да ги насочи към консенсус и се наложи да се премине към гласуване. Самият Андрю не участва в гласуването и остави главните организатори да преброят гласовете и да обявят резултата.

Получи се равен резултат — по двайсет и три гласа за двете основни партии.

 

 

Главният организатор предложи лидерът на коалицията да вземе окончателното решение, тъй като благодарение на него се връщат в парламента със сравнително голям брой гласове и след двайсет и седем години в парламента сигурно най-добре би могъл да прецени кой лидер и коя партия е по-способна да управлява страната.

Когато главният организатор седна на мястото си, всички около дългата маса произнесоха „съгласен“ и съвещанието свърши.

Андрю се прибра и сподели с Луиз кого е решил да подкрепи. Тя като че ли се изненада. Късно вечерта отиде на вечеря с личния секретар на кралицата. Малко след единайсет часа секретарят се върна в Бъкингамския дворец и информира кралицата за основните моменти от разговора.

— Господин Фрейзър е против скорошни избори и съвсем ясно даде да се разбере коя партия ще подкрепя коалицията в камарата — каза й той.

Кралицата кимна, благодари на секретаря си и се оттегли в своя апартамент.