Весела Люцканова
Вина за невинните

I

Минаваше два.

Навярно ме бяха събудили стъпките му. Прокрадваха се забързани по пътеката, която водеше към къщата. Надигнах се от леглото. Заслушах се, познавах ги добре, бих ги различила между хиляди други. Отново не искаше да го усетим и се промъкваше като крадец в собствения си дом. Вратата проскърца едва-едва, бях я оставила отключена. Той спря за миг, затвори я тихо зад гърба си, не превъртя ключа. Пак ли щеше да излезе? В два посред нощ? Спуснах крака към студения под, напразно търсех чехлите си, изправих се боса. От дишането му в антрето, шумно и на пресекулки, потръпнах цялата. Беше тичал. Погледнах тъмното лице на Христо, спеше или се правеше, че спи. И по-добре… Пристъпих нерешително към оскъдната светлина, очертала долния ръб на вратата. Можех да изчакам да влезе в стаята си, можех да избегна срещата ни, но и в неговото притаяване отвън долових безпокойство. И не издържах. Огън ни гори нас, майките! Толкова дълго го бях чакала, толкова дълго се безпокоях за него, дни наред, нощи наред, месеци… Откакто Ана го напусна, не знаех къде ходи, с кого се среща, как живее… И продължава ли да пие, или… Неизвестността ме блъсна в гърба, отворих внезапно…

Тогава извиках.

Не бях подготвена да видя кръв. Бе избила по палтото му на петна. Ръждивокафяви, тъмнеещи на светлия плат. Мокри петна… Загледах в тях като хипнотизирана. Внезапно онемяла. Той се изплаши от вика или от погледа ми, отстъпи назад, после протегна ръка, за да ме отстрани от пътя си. Дръпнах се, порязана дълбоко, ръката му кървеше и капките се оцеждаха една след друга върху мозайката. Навярно ме е докоснал, върху белотата на нощницата ми пламна ален кръг и пак съм извикала, а викът ми е бил тревожен и наситен с ужас. Усетих Христо зад гърба си, ръцете му ме подхванаха под мишниците. Нямах вече глас, светът се срина изведнъж в босите ми крака, до тях капеше и кръвта и аз гледах големите топли матови капки, които се сливаха, растяха, заплашваха да ме удавят! И още… дълбаеха бездната между него и мен. Не можех да я прекрача. Не можех и да вдигна очи и погледна лицето му. Навярно от него струеше омраза и точно тя ме парализираше. А трябваше да направя нещо, да изтичам за бинт, да превържа ръката му, да го попитам… Не помръдвах от мястото си. Страхувах се. Не за себе си, не! И Христо не помръдваше. И той ли се страхуваше? И кога, кога се натрупа този страх в нас? От собствения ни син? От детето, което бяхме родили, отгледали и възпитали в любов към всички и с толкова много любов? Кога?

Най-сетне вдигнах очи. Успях да затисна с длан вика си. Лицето, което пресрещна погледа ми, не беше неговото! А бях приемала с болка или радост различните му лица, с които ме бе изненадвал непрекъснато през последните няколко месеца. Усетих зад гърба си стената с цялата й грапавост, студ и твърдост. Слях се с нея. Поисках да съм мъртва като нея. И никога да не съм видяла това чуждо, озверено лице на човек, неочаквано попаднал в капан само на крачка от бърлогата си.

— Прибирайте се! — изхриптя зло.

И гласът не беше неговият! Изохках високо. Все още не мислех най-лошото, то задраска дълбоко вътре в мен малко по-късно, запълзя нагоре към сърцето, впи в него зъби и нокти, предусетило първо случилото се. Неназовано още от никого, то щеше да промени живота и на трима ни. Живота ли? Христо вече го питаше:

— Ранен ли си? Бил ли си се с някого? Какво си направил, човече?

Напрегнах се цялата да чуя отговора. Надеждата ме изгаряше, а гледах в кръвта, толкова много кръв, очертала пътека, лъкатушна и огнена. Неговата кръв, нашата… И някак на зигзаг, пак ли бе пил? Той мълчеше. Мълчеше и Христо. И аз мълчах. А трябваше да му помогна, за да каже истината! Нима не бе останало нищо от онова добро, обичливо и послушно момче, което някога, свито в прегръдките ми, признаваше всяка своя лудория? И най-глупавата. И най-лошата. Не… не е възможно и сега… Пристъпих към него, без да вдигам очи, протегнах ръце, улових се здраво за спомена.

— Стефчо, да те превържа!

— Махай се! — изкрещя към мен и сам стъпи в кръвта. — Махайте се и двамата! Каквото съм направил, направил съм… И връщане няма!

Последното, което видях, бе огненият отпечатък пред прага на стаята му. И съм загубила съзнание, преди да чуя трясъка на вратата.

 

 

Свестих се в леглото. Стаята тънеше в мрак. Настолната лампа неясно очертаваше Христо, приседнал на ръба до мен. Спокойно и тихо! Потърсих и Стефан с очи. И тогава ме връхлетя…

— Къде е той? — запитах без глас, едва раздвижила пресъхналите си устни.

Мъжът ми не знаеше.

— Не успя ли да го спреш?

— Как — отвърна ми и той без глас.

Държеше очите си приведени, без капка светлина в тях. Затиснати от клепачите, тежки от вина и от обида. Приличаше на изсечена тъмна скала, силно наклонена напред, заплашваше да ме затисне. Всеки миг… Нека! Нямаше да съмне никога! Колко ли е часът, запитах и потърсих ръката му. Тя остана каменна в моята. Разтърках я с пръсти, напразно. Пуснах я. Студът й ме изгори, пропълзя към лакътя ми, вдърви го. Извърнах очи към часовника, видях стрелките му, голямата и малката, разпънати върху белия кръг с цифри. Пропуснах в себе си времето и то премина като пулсиращ ток. В едната посока, в другата. В коя от двете? Връхлетя ме отново очакването, огромно, тъмно и безнадеждно. Разтреперих се от допира до него. От стиснатите ми клепачи се оцедиха сълзи. Навярно опариха ръката на Христо, тя трепна.

— Трябваше поне да го превържа! Къде ли е отишъл?

Христо мълчеше, съсипан и отпуснал ръце между коленете си. Подкопан целият! Мъж си, исках да му извикам, направи нещо! И се съвзех. Та кой друг освен жената държи мъжката сила в ръцете си? Нали тя е белязана от раждания и смърт? Нали тя е дълбана от времето и паметта на тези преди нея? И точно тя е дарена със зрение за тези след нея? Жилава и подвластна и на дребни, и на могъщи страсти. Вечно между любовта и омразата. Непредсказуема в издръжливостта си. Възкръсваща и от мъртвите. Заради син или…

Та ние дори не знаехме още какво се е случило!

Не знаехме ли?

— Да го потърсим! — предложих тихо и властно. Пламна надежда в очите му, аз се улових за блясъка им. — Сигурно е отишъл до поликлиниката! Не е далече…

И се изправих. Изправи се и Христо. Погледна ме само за миг. Ще можеш ли? Ще мога, отвърнах без глас. Облякох се трескаво, овладях треперенето на ръцете си. Омекналите колене ме послушаха, задържах се на тях, без да падна. И защо винаги ние, майките, мислим най-лошото? Кръвта върху палтото беше неговата, неговата, неговата… И аз вместо да…

Пристъпих първа в снега, той светеше синкав и хлъзгав. Някъде виеше куче. Почти затичахме по надолнището, подгонени от воя му, на няколко пъти се подхлъзвах, ръката на Христо ме удържаше да не полетя. Яркият прозорец на дежурната стая ме теглеше като магнит…

Вътре беше тихо и бяло, пейките — самотно подредени край стените. Заплаках, нещо в мен се счупи. Христо изчезна зад една от вратите. Когато излезе, го посрещнах вече успокоена и с бистър поглед. Разбрах без думи, не е идвал. И пак без думи поехме към работническата болница. Мокрото ми лице замръзна, замръзнаха и пръстите ми, цялата се вкочаних от студ, но продължих да вървя. Трябваше да има порядък поне в действията ни, нещо да вършим и това да ни спаси. На нощното небе светеха звезди, изглеждаха премръзнали и те, заковани там вовеки веков. А тръпнещата луна, млада и заострена, им се присмиваше с двата си рога и се плъзгаше бавно към тъмната линия на сградите. Само долният етаж на болницата грееше обилно в светлина и лъхаше на уют и сигурност. При дежурната този път влязохме заедно, тя четеше книга. Остави я до оголените си колене, загледа ни неразбираща, после се усмихна. Не, никой не е идвал. Отдавна не е имала такова леко дежурство. И с нетърпение се пресегна за книгата. Измъкнахме се тихо, в коридора само се погледнахме и тръгнахме към Пирогов. А трамваите не вървяха. И улицата ни пое, бяла, безкрайна и заснежена. Щяхме ли да стигнем някога?

Човек е склонен да се самозалъгва.

— Трябваше аз да го превържа! — изохках отново.

Христо не отвърна. Просто вървяхме един до друг. Колко време, не знаехме. Вече виждахме в далечината крехкия тъмен силует на сградата. И двамата никога не бяхме влизали в нея. Приближихме я, спряхме нерешително пред вратата, дълго трихме ръце, дълго отупвахме и крака. Около устните ни имаше скреж.

Милиционерът ни погледна със съчувствие.

— Със сина ни се случи нещастие… — отрони мъчително Христо.

Не ни спря, пропусна ни; изглежда, отчаянието е било изписано не само по лицата ни. А още от фоайето ни пое хаосът и ни обърка. Забързани сестри в бели престилки сновяха напред и назад. Пред строгите затворени врати чакаха млади хора. Тласкана от санитар, край нас безшумно се плъзна количка, а на нея лежеше мъж със синкави оттенъци по лицето и затворени очи. Мъртъв ли е, изплашена се притиснах към Христо. И заплаках открито. Една възрастна жена ме улови за лакътя.

— Кураж, другарко! Тук помагат на всички.

На всички ли, заклатих отчаяно глава. Христо ме остави на грижите й, изчезна някъде, напразно се опитвах да проследя къде влиза и откъде излиза. Жената до мен нещо говореше. Бе успяла да ме примъкне до една от пейките, да ме принуди да седна и да я слушам. Гласът й ромолеше, все едно какво ми казваше, ласката в гласа й бавно ме успокояваше. Бях попаднала като че ли в кладенец, а от високото едно добро лице ми напомняше, че мога да се измъкна от него. И ми казваше как.

— Защо си тук, майчице, за син ли, за щерка ли?

— За син — отвърнах на усмивката й, тя неочаквано ме стопли. — За син. Щерките са добре…

Христо изникна внезапно от ъгъла на коридора. Скочих на крака, тръгнах към него, забравих за жената. Погледнах го и разбрах, не е идвал и тук. Тогава? По-бързо към къщи, по-бързо! Никой от нас не отрони и дума, но и двамата мислехме, че той ни чака у дома и ние напразно сме загубили толкова много време. Надеждата ни подгони по улицата, по-бързо, по-бързо! Вятърът затласка гърбовете ни, а умората препъваше крачките ни.

 

 

И вкъщи го нямаше.

А бе идвал, идвал бе…

Стаята му ни заслепи преобърната. Захвърленото окървавено палто лежеше на пода, свито на топка. Гардеробът зееше с отворени врати, липсваха някои от дрехите му. Измъкнати бяха и нещата изпод леглото, кървав отпечатък от обувката му личеше и върху тях. И върху чаршафите имаше кръв, навярно бе полегнал за миг или два, колкото да ги бележи с кървавия си знак, изморен от лудешкото търсене на нещо, което едва ли е намерил. Чекмеджето на масата, стоварено върху нея, бе празно и с отчупени ръбчета, а съдържанието му — изсипано на пода, там държеше документите си. Христо коленичи и зарови пръсти в бележници, книжки, снимки, записки; документите ги нямаше. Вдигна очи към мен, в тях прочетох, че синът ни е тръгнал към собствената си гибел. И че е виновен и е побягнал, подгонен от собствената си вина. И че за него, а и за нас няма вече никаква надежда. Никаква…

Не е ли вината му и наша, нали ние го бяхме създали? Това бе последното, което ме изгори, преди да се свестя отново в леглото си. И преди да видя празните, далечни очи на Христо.

— Навярно ще дойдат… всеки момент!

Не попитах кои, знаех. И аз ги чаках още от мига, в който се върнах отново в съзнание. Щяха да дойдат… веднага, след час, с утрото… след седмина… Щяха да дойдат, а ние да ги чакаме тук, изтръпнали от неизвестното и от очакването, отчаяни и молещи се земята да се отвори и ни погълне, преди да са ни смазали вината или срамът…

— Може би най-добре ще бъде… да отида сам? — не издържа мълчанието ми Христо и явно бе го решил.

— Моля те, недей! Да помислим… — седнах в леглото и се улових за рамото му. Исках да го задържа, знаех, че няма да успея. Той се освободи от ръцете ми и се изправи тежко, целият му скелет проскърца от тежестта на тялото и от онова, което бе решил окончателно и без мен.

— Трябва! — каза тихо и се олюля, както се бе изправил, загубил за миг равновесие.

— Недей! — обгърнах кръста му. — Моля те! Син ни е, да помислим най-напред! Та ние не знаем дори какво е направил?

— Не знаем ли?

И двамата мислехме за Ана. И двамата едно и също. От което и на двамата ни причерняваше.

— Какво да мислим сега? — избухна внезапно той. — Трябвало е… преди. Сега… какво? Има само един изход…

Изхода го знаехме. Той бе събрал повече сила и го бе назовал, на мен не ми достигаше въздух. Давех се отново. Леглото се залюля наляво-надясно, после вихрено се завъртя и започна да потъва, навярно отново съм загубила съзнание. Когато дойдох на себе си, уплашените очи на Христо търсеха разум в моите, а аз погледнах открито в уголемените му от страх зеници, погълнали цялата синева на ирисите. И те ми се сториха чужди, враждебни, погубващи ме и стиснах клепачи, позовавайки мрака на безпаметството. Исках да отхвърля случилото се като сън, като кошмар, който изчезва с пробуждането. Не можеше да бъде действителност! Към мен вече тичаше Стефан, такъв, какъвто го помнех от детството му, малчуган в къси панталонки, с драскотини по коленете и издължени цепнатини, през които искри син пламък.

Тогава започна да звъни, звънецът на външната врата.

Отворих ужасена очи. Спогледахме се.

Ръката ми задържа ръката на Христо. Той се улови за моята като за спасение. Стискаше я така, че изпитвах болка. Чакаше. И аз чаках. Никой от нас не посмя да каже на другия: отвори! В очите и на двама ни имаше само уплаха — идват! Христо пръв вдигна очи към часовника. Пусна ръката ми и тръгна към вратата, а аз, примирена, тръпнеща, молеща се за някакво чудо, затворих очи и исках вече да съм мъртва…

 

 

Нещастието влезе в нашия дом заедно с Ана. Той я наричаше Ани и когато изчуруликваше името й и я гледаше със своите невинно сини, неземно влюбени, всеотдайни очи, като че ли забиваше нож право в сърцето ми и от раната изтичаше цялата ми кръв, отровена и зелена на цвят. Защо не я харесах още от първото й прекрачване на нашия праг? Бях погледнала над нея и бях видяла само лицето на Стефан, огряно от щастие и лудост, толкова много щастие и толкова много лудост, че не можеше да бъде на добро. А чак след това я видях и нея, обикновеното осемнайсетгодишно момиченце с най-обикновеното лице, което можеш да отминеш на всеки ъгъл, с най-обикновеното тяло под дрехите, облечено скромно, без претенции и без блясък, просто едно осемнайсетгодишно тяло и едно осемнайсетгодишно лице, просто младо и нищо повече. С какво бе предизвикало лудостта и щастието върху лицето на Стефан? Тя беше първото момиче, което прекрачваше нашия праг, и първото момиче, което Стефан ни представи като своя приятелка, а това можеше да означава… всичко. Видя ли той неодобрението в очите ми? Едва ли… Твърде заслепен, за да види и усети каквото и да било, той й търсеше най-удобното място, за да седне, поглади с длан Дамаската на дивана, върху който я постави, подреди възглавниците зад гърба й, Ана се отпусна на тях и се усмихна, а той се завъртя отново около нея, сочейки ми я като най-прекрасното създание на земята, дошло да ощастливи дома ни. Тя се смущаваше от мълчанието ми и от приковаващия ми поглед, а аз още тогава се измъчих да проумея защо сърцето ми отказа да я приеме и приласкае. Двете ни дъщери бяха отдавна омъжени и с напускането им ни бяха напуснали и нежността, и цялата атмосфера на смях и безгрижие, която създаваха те. Душата ми копнееше за топло момичешко присъствие, което да запълни зейналата пустота, твърде често споменавах пред Стефан, че искам да се ожени, че му е време, тогава бе на двайсет и три и изкарваше добре. Страхувах се за него да не се увлече по мъжки компании и лесни момичета, исках да се влюби, исках да свие гнездо, исках да има деца, които да запълнят дните и нощите ми от край до край без мисъл за наближаващата старост, която не отминава никоя жена, прехвърлила петдесетте. А и Христо копнееше за същото, целият му живот бе минал в труд и сега безделието го съсипваше бавно, постепенно, ден след ден, чудеше се какво да прави с времето си и с все още здравото си тяло, освободено от мината, която бе изцеждала мъжката му сила през всичките му ония силни мъжки години.

Бях погледнала и към него.

Видях същото обожание в очите му, одобряваше избора на Стефан. А аз настръхнах още повече, бързият му кос поглед към мен ме накара да скрия настръхването под кожата, да овладея лицето си, да намеря усмивка за собственото си нещастие и да му протегна ръка, да насиля гласа в гърлото си, който да изрече:

— Добре дошла! Драго ми е…

Те не останаха дълго двамата, бързаха да тръгнат нанякъде, не разбрах точно къде отиваха и имаше ли някакво значение, движех се като насън и думите им преминаваха през мен, без да оставят следа, но след като излязоха, Христо гневно се нахвърли върху ми. Само това липсваше!

— Ти какво, царкиня ли очакваше за сина си?

Само преглътнах. И повдигнах рамене.

— Не мога да ви разбера вас, жените… — започна да се разхожда нервно напред и назад из стаята. — Нали съм те чувал как му казваше, а сега… Момиче като момиче… изглежда скромно, прибрано, добро… Какво не му хареса?

Можех ли да му обясня на него, който толкова добре ме познаваше, с който бяхме делили повече от тридесет и пет години и недоимъка, и богатството, и грижата, и радостта, и всяка тревога, и всяко безсъние, и всеки празник, с какво не ми харесва момичето? И къде и как се роди у мен тази думичка нещастие, и убеждението, че момичето го мъкне със себе си и ще ни повлече и нас, всичките, във водовъртежа му и че измъкване няма да има, че ние ще тръгнем като слепци подире му, в началото Стефан, а след Стефан и ние? Защо, исках и сама да си отговоря, а и на него да отговоря…

— И да не си посмяла пред Стефчо… — продължи да нарежда Христо, — не виждаш ли, че целият е хлътнал… Никога няма да ти прости. Не искаш и него да го загубим, нали?

Наведох глава. Съгласих се. Дъщерите ми липсваха, но аз знаех още от раждането им, че те един ден ще ни напуснат, така е било и така щеше да бъде, всяка от тях да тръгне по пътя на мъжа си и с него да гради дом другаде, докато синът… синът… Господи, колко дълго го бях чакала! И каква болка ми бе причинило неговото раждане, едва не умрях тогава. И какво безмерно щастие, когато го вдигнаха високо над разкъсаното ми полумъртво тяло, над замъглените ми от болка очи с вика: „Момче! Честито!“

 

 

Бях млада тогава и бях глупава. И всеотдайна бях. Но не само заради Христо го бях чакала толкова дълго това момче. И заради себе си. Жената трябва да роди поне един син през своя живот. За да помни винаги, че тя е, която създава и мъжете, за да възвърне загубеното си самочувствие, за да забрави преглъщаните през годините огорчения. И да се изправи силна след това и да продължи.

Колко много се промених след раждането на Стефан! Всички го забелязаха. Христо бе щастлив не толкова от идването на бял свят на сина ни, а от моето ново подмладено аз, което изпълни стаите с песни, с топъл, извиращ от най-дълбокото в сърцето ми смях, от нежността, която усети отново в пръстите ми, от излъчващите ми само обич очи, от новата ми походка, от атмосферата на щастие, която създадох около него. Така бе много дълго, после нещо го разтревожи. И все по-често очите му следяха как се движа из къщата, как поемам сина ни и се забравям над него, как двете ни момичета, едното на пет, другото на осем, се свиват умърлушени в някой от ъглите и стават все по-мълчаливи. Не ме упрекна, а като че ли насочи усилията си към тях. Стефан растеше с часове, бързо се научи да ходи, бързо се научи да говори и още по-бързо се научи да изисква от всички ни обич, внимание, изпълняване на всяко от желанията му. Голямата ни дъщеря, Светла, се разбунтува първа. Тя не се втурваше към него, когато паднеше, а само гледаше към мен как захвърлям каквото и да правех в момента и се впусках да го взема в прегръдките си. Какво разчитах в очите й тогава? Завист? Омраза? Презрение? Какво? Наведена над разплаканото лице на сина си, нямах време да се замисля. Един ден и Христо не издържа:

— Ти забравяш, че имаме още две деца…

— Но те са големи! — изненадах се аз. — И не се нуждаят толкова много от мен. По-скоро аз се нуждая…

— Лъжеш се — поклати загрижено глава. — Те винаги ще се нуждаят от обичта ни. И нали не искаш и двете да намразят братчето си? Един ден ние ще си отидем, те ще останат тримата и трябва да живеят в разбирателство…

— Да — съгласих се с него.

Казах да, но не се опомних веднага, не поделих обичта си поравно между тримата, само някак потулих влудяващата си обич към Стефан от наблюдаващите ме очи на Христо и двете ни дъщери, те не ме изпускаха нито за миг. Светла отказваше да ми помага, оправдаваше се все с уроците си в училище. Не виждах нищо тревожно в това. По-малката, Рая, с неохота отиваше за мляко в близкия магазин и се бавеше, докато започнех да я викам от балкона, и тя, закачила мрежата с бутилките мляко на някоя от оградите, се обаждаше неохотно и бавно залюляваше стъпки към дома. Понякога я молех да разходи детето, тя не отказваше направо, улавяше ръчичката му и го потегляше зад себе си, а още зад входната врата я чувах как недоволствува, че Стефан ходи бавно, че се заплесва, че непрекъснато й задава въпроси.

Не се опомних и в деня, когато тя го бе забравила в една от градините, просто се върна без него, а аз хукнах като луда да го търся, и Христо измъкнах от мината, и всички съседи вдигнах на крак, и чак след като го намерихме, застанах пред Рая, готова да я ударя, но Христо ме изпревари, улови ръката ми и ме отмъкна насила в кухнята. И се опита отново да ми отвори очите: Светла и Рая не обичаха братчето си и нямаше да го обикнат, ако аз продължавам така. Как, запитах, нали и те са мои деца, а той ми отвърна, че с тях съм се държала като мащеха, че не са малки, че виждат разликата, че… По-късно се затворих само с Рая в стаята и я заразпитвах защо е забравила братчето, а тя се разрева, притисна се у мен и нещо забърбори през сълзи, от което нищо не разбрах, но повече не го поверих на нея, въпреки че сама предлагаше. Сама излизах, сама отговарях търпеливо на въпросите му, обяснявах му като на голям човек. Имаше един такъв дълъг период на „какво е това?“, последван от хилядите негови защо, но можех ли да се подразня? Гордеех се, че пита за неща, които още не познава и не е докоснал с пръстчетата си, че е някак очарован от непознатото и очаква изчерпателни отговори. Бях щастлива само със Стефан, далече от очите на другите. А Светла и Рая като че ли се съюзиха срещу него и мен, разменяха си иронични погледи зад гърба ми, хващала съм ги и да си намигат, внезапно обърнала се към тях, улавях ги и без да искам, избухвах и вдигах ръка, а те обидени побягваха. И все по-често изчезваха двете, докато се завърнеше баща им от работа. С него беше различно, Христо бръкваше бавно в джоба си, в който криеше лакомства и за тримата. Първо подаваше на Светла, после на Рая, те двете замръзваха в очакване на третото подаване… към Стефан. Вглеждаха се в ръката на Христо, изпреварваха сина ни, грабваха определеното за него, претегляха го в дланите си, прехвърляха си го, като че ли да се уверят, че е точно като тяхното, и когато Стефан неудържимо писнеше, подаваха му го със снизхождение: яж, малкия! Побеснявах, и от тях ли трябваше да го браня? Ожесточавах им се. А се нахвърлях и срещу Христо, как позволява, защо търпи, вместо да ги плесне и двете. Той само се смееше, остави ги, деца са още! Много си строга към тях, не бива…

После в леглото дълго и галено ме хокаше, че повече така не може, че трябва да ги върна и двете към себе си и те отново да ми се доверят, а аз се затварях като в черупка, мълчах, мълчах, не се съгласявах с него и все повече се обричах на сина ни.

— Той е момче — продължаваше Христо. — Него прекалено го глезиш… Така не си се отнасяла нито със Светла, нито с Рая…

— Не съм — не издържах в гнева си, — но те са момичета…

— И точно затова се нуждаят повече от нежност, а Стефан трябва да се държи изкъсо… Ще става мъж!

— Ще стане… някой ден. Сега е дете! И какво да правя, след като вие и тримата сте прекалено строги към него? Няма още и четири години…

— Слушай! — избухваше накрая и Христо и ние почти се скарвахме, за да си обърнем гръб в леглото. — Ако не се опомниш, ще берем горчиви плодове някой ден!

 

 

Горчиви плодове? Защо изведнъж си спомних тия думи на Христо, казани толкова отдавна и повтаряни съвсем пестеливо през годините? Той много бавно и много предпазливо отиваше сега към вратата, за да отвори на позвъняването. Заслушана в стъпките му, аз стисках очи и чаках, притаила дъх, притаила и небиещото в гърдите ми сърце. Те ли идваха? През останалата отворена врата на стаята нахлуваше студ и отново се вкочанясвах, трепереха не само ръцете ми, а и цялото ми тяло, свито под одеялото като в утроба. Когато най-сетне Христо се върна сам, той приседна на ръба на леглото. Постави тежката си ръка върху треперещото одеяло, но извърна очи настрани и потули въздишката си.

— Съседката — рече. — Свършила олиото. Дадох й. Пита за теб.

— Какво й каза? Да не е усетила нещо?

— Че не си добре пак със сърцето…

Набра кураж и ме погледна. За миг очите ни потънаха едни в други, неговите съвсем угаснали, изпълнени с пепел, а моите… Но той издържа и съвсем тихо и внимателно прошепна:

— По-добре е да отидем сами и…

— Не! — улових ръката му, вкопчих се цялата в нея и така съм го дръпнала, че падна отгоре ми. Повече не го пуснах. И не му позволих да продължи. Само стисках здраво ръката му, а пръстите ми този път бяха по-силни от неговите…

Той не се предаде, някак много бавно изрече:

— Когато видяхме палтото му цялото в кръв и хукнахме да го търсим по поликлиники и болници, изплашени, че е ранен тежко… по-добре той да е на мястото на…

— Не! — изкрещях. — Той поне е жив! Жив! — и се разплаках така неудържимо, за първи път истински през тази тежка нощ и това ужасяващо утро. Сърцето, скочило в гърлото ми, ме давеше и не можех да си поема въздух.

— Жив! — изхриптя Христо. — По-добре да беше…

Тогава аз затиснах с длан устата му, затиснах я силно, а тя се затопли от дъха му и от още нещо лепкаво и топло, което пропълзя по пръстите ми. Разпуканите му от напрежение устни кървяха и ги обагряха. Погледнах ги и изкрещях.

 

 

Идвах в мрака на себе си и бях млада. И още бях щастлива. Сънувах ли? Около мен се смееше Стефан. И цялото пространство бе изпълнено с детския му щастлив смях… Трептеше и въздухът… И слънцето, което светеше в зениците му… После… смехът му вече не бе детски, но той пак изпълваше цялото пространство около мен. Не бях щастлива. Нещо ми пречеше да бъда. Някаква ръжда, полепнала по кожата, по сетивата. Продължавах ли да сънувам? Да не се чувствувам добре от щастливия смях на Стефан? Защо? Пробуждах ли се? Неговият смях се сливаше с друг млад смях, те се догонваха, настигаха, боричкаха и отново се разделяха, за да зазвучат поотделно, единият по-дрезгав, по-плътен, другият — въздушен, крехък като докосване до кристал или като разпиляване на стъклени топчета по асфалта. А аз, в центъра на този смях, се топях като снежен човек и се превръщах бавно в кална локвичка. Защо? Нали синът ми бе щастлив, нали той се смееше с оня свой безгрижен смях от детството, който нищо не можеше да помрачи? Нищо ли? Изведнъж… тишина. Злокобна, тежка, вещаеща… Глупости! И тишината се взривяваше от гръмките звуци на тяхното радио и напразно се напрягах да чуя какво покриват те; любовна игра, плач, смях, укори или безмерно щастие, до което не искаха никой да се докосва. Колко ревниво пазеха своя свят Стефан и Ана! А преди… Нима с нещо се бях издала? Никога през живота си не съм била толкова лицемерна, никога не бях се усмихвала, когато ми се плачеше, никога не бях демонстрирала обич, когато бях изпълнена с омраза, както през тия месеци, в които той я доведе вкъщи, за да заживеят заедно… Къде бях сбъркала? Кога? Може би само в първия ден, когато…

 

 

— Ани ще остане у дома! — бе казал категорично тогава. — Ние ще се оженим.

Аз мълчах. Тя чакаше до рамото му. Не гледаше в мен.

— Вече две години сме заедно — продължи Стефан не така уверено, той добре ме познаваше. — Няма по-добро, по-умно, по-всеотдайно момиче. Не мога без нея…

Той хвърли в лицето ми най-неоспоримия си коз. А аз го знаех. Знаех, че не може без нея. И точно това ме плашеше, че той не може без нея… А тя? Погледнах я, все още се взираше някъде встрани и чакаше. Толкова обикновена, като сива полска мишчица! Незабележима, бледа, попрегърбена до него, се губеше. А може би тя му е нужна такава? Не… заслужаваше нещо много по-добро. Моят син! Добрият ми син! Плачеше ми се, но предусещах, че каквото и да кажа, той няма да ме чуе, ще я хване за ръка и просто ще я отведе… другаде. И аз ще остана и без него.

— Кога ще се ожените? — успях само да попитам.

Стефан се поколеба, хвърли бърз поглед към нея, после още по-бързо се надвеси над мен:

— Щом се върне баща й, ще направим сватбата. Той е на работа в Коми. Някъде през септември…

— Сега е април — казах аз и допълних, без да се замислям: — Ти имаш две сестри, и двете отидоха да живеят другаде, но след като бяха подписали.

Навярно тонът ми е бил ужасен. Строг. Неприязнен. Суров. Или кой го знае какъв, но Стефан се наежи. Не оцених веднага това, а продължих дръзко:

— Щом тя е толкова добра, колкото казваш, и толкова порядъчна, бихте могли малко да почакате. Докато подпишете.

— Сега времената са други. Ние сме решили и не виждам причина, за да чакаме…

— А какво трябва да казвам на съседите? На роднините? На приятелите ти?

— Истината, естествено! — засмя се той. — Нямаме причини да се срамуваме. Ще подпишем, щом се върне баща й.

— Подпишете сега! — не отстъпих и аз. — А като дойде баща й, ще направим само сватбата.

— Ех, мамо — разсмя се още по-силно и неочаквано Стефан с онзи негов, покорявал ме винаги смях, омекнах внезапно и той го разбра, — не очаквах да си толкова старомодна!

И за да не ме засегнат думите му, ги изпревари, като метна небрежно ръка през раменете ми, а вече гледаше над мен и лицето му пак се променяше. Без да се обръщам, знаех, че е влязъл Христо и е разперил широко ръце към Ана. Точно така беше.

— Настанявайте се! — навеждаше се към нея, за да вземе огромната чанта от ръцете й, която не бе посмяла да пусне дори на пода. — Другото е формалност. Щом сте решили… Това е важното!

— Не мислеше така нито за мен, нито за дъщерите си! — изстрелях в гърба му, той се огъна под тежестта на чантата или на думите ми, но не се обърна, а я поведе към стаята на Стефан, като че ли тя и сама не я знаеше. Малко ли пъти се бяха затваряли там и радиото поглъщаше всеки звук от гласовете и смеха им, от ласките им, толкова продължителни и ненаситни. Да не би пък…

Погледнах към Стефан, той разбра въпроса ми и без думи и поклати отрицателно глава.

Тогава отново набрах кураж, бяхме само двамата, и изтърсих:

— И Жоро не я харесва! — и не свалих очите си от него.

— Зная!

Бях улучила, Стефан помръкна. Помръкването му продължи по-дълго, значи… още държеше на него, и то много, и то въпреки нея. Зарадвах се.

— Но аз ще се женя за нея, нали? Не той. И запомни, дори целият свят да не я харесва, за мен тя е…

— Да, да, най-добрата, най-умната, най-хубавата! — казах злъчно. — Дано един ден прогледнеш! И какво толкова порядъчно има в нея, щом идва по този начин в къщата ни?

— Мамо! — Стефан можеше и да ме удари. Усетих го и се дръпнах назад. Исках невъзможното. Сляп бе той, глух бе, изпълнен с нея до върховете на ноктите си, и нищо друго нямаше значение освен тя. И на мен не ми оставаше нищо друго, освен да я приема. И да се правя, че я харесвам. И дори, че я обичам. След като той не можеше без нея, а аз не можех без него.

Бях го разбрала много отдавна.

Веднъж се бяхме разделяли. И още веднъж, но много по-късно. Христо бе отвел Стефан на село при родителите си, оправда се с тежкия пубертет на Светла. Ожесточена срещу мен, срещу него, срещу целия свят, тя изпращаше стрели, напоени със злъч, които улучваха всеки. И раняваха. И причиняваха сълзи и недоумение. Неуязвена оставах единствено аз. Защото мъката по Стефан ме поболя. И бе толкова силна, че не усещах нищо друго. И толкова видима за всички около мен, че именно Светла настоя пред баща си да върне Стефан. И Рая я подкрепи. Тогава за първи път и в очите на двете се сблъсках със съжалението им. Те вече знаеха, че съм обречена. И един ден ще платя. С най-високата цена за една майка.

Затова ли побързаха да се омъжат, преди да са навършили осемнайсет? И едната да се запилее толкова далече, а другата почти да не идва вкъщи? И да ме накажат?

Наказали ли ме бяха? Наказва истински само онзи, когото обичаш най-силно. Отдадена изцяло на Стефан, аз достигнах до същото — че не мога да се боря нито за него, нито за обичта му, че той е неуязвим и далечен, и пак по интуиция, не по разум, ме връхлетя внезапно предчувствието за нещастие, което крие всяко голямо и всеотдайно чувство към един-единствен човек. И ако той се окаже недостоен, ще хвръкнеш взривен във въздуха. И не само ти, а и всички свързани с теб, които те обичат…

Как можех да спася сина си? Как можех да го опазя? Гневът ми към Ана набъбваше, омразата втасваше в зениците ми и чакаше своя час. Признавах, че тя е по-силната. Но днес. А утре?

Мятах се в нощите, бдях през деня, като претеглях всяка своя дума, внимавах за всеки свой жест, дори за всяка своя мисъл, която биха издали очите ми. Държах ги приведени. А как се живее така? Кажете ми!

Аз и този негов приятел Жоро не го обичах.

А израснаха заедно от деца. Играеха непрестанно в нашия двор или в техния, на улиците или в близките градинки. Бяха и от една банда. Гледала съм ги дълго от балкона как не се отлепят един от друг, колко им е трудно да се разделят дори за краткото време за обяда или вечерята, нетърпението на сина ми да изскочи по-бързо навън ме обиждаше. Сравнявах ги, без да искам. Жоро изглеждаше по-високият, по-умният, а и по-находчивият в игрите и оттам и по-търсеният. Трудно е за една майка да признае това, но щом го е признала, то е истината. Макар че боли от нея. Исках да проумея магнетизма у Жоро, за да го неутрализирам, и не можех. Той събираше около себе си децата без всякакво усилие. И без да го изисква от тях, те го избираха за свой водач, на когото тайно подражаваха. Хващала съм го и Стефан пред огледалото да стои като Жоро, небрежно пъхнал ръце в джобовете и с онова негово изражение върху лицето без усмивка, а усмихнато цялото. И после да закрачи към приятеля си като него нехайно, отпускайки тяло ту на единия крак, ту на другия. Понякога успяваше дотолкова да се вживее, че да ги объркам в тъмното. И на мен пак не ми оставаше нищо друго, освен да прилаская чуждото момче, да отворя вратите на дома си за него, за да влезе и синът ми, неговият най-предан роб, с когото оня можеше да постигне каквото си поиска. А аз не можех. Моето време още тогава бе свършило. Влиянието на Жоро бе толкова силно, че Стефан почти не се задържаше вкъщи, все тичаше нанякъде с него. Напразно се опитвах да го заключвам в прегръдките си, той се измъкваше от тях, щом чуеше пронизителния индиански вик на Жоро, и те отново се запиляваха двамата. Ходеха все около реката, Жоро го научи да плува и за Стефан плуването се оказа страст, с която не искаше да се раздели. А един ден си дойде посинял, треперещ и изплашен до смърт, едва не се удавил. Спасил го Жоро, който го водеше и стоеше като виновен малко по-настрани. Забраних му да влиза във водата, Стефан се засмя. Ще се науча да плувам като него, дори по-добре, за да мога и аз един ден да го спася. Бях го погледнала с недоумение, нещо в лицето му ме сепна. Завиждаше ли на приятеля си, че го превъзхожда? Или просто искаше да го догони, да стане добър като него и дори по-добър? Само че нямаше игра, в която Стефан да е по-добрият, и аз го открих първа и се изплаших. А после забелязах, че и Стефан се дразни от същото, но умело го прикрива. И още нещо забелязах, все още виждах през него като през стъкло. Стефан ревнуваше. Имаше ли с тях и други деца, все така правеше, че да ги отстрани. Обичаше да седят само двамата, скрити зад храсти или барака, и там да се спотайват, да люпят семки в краката си и да си говорят с часове. За какво, питах понякога, стаила тревогата си, след като твърде дълго го бях чакала. За какво, търсех път към сърцето му. Стефан дълбокомислено ми отговаряше с думите на Жоро — за живота, мамо. А какво бе животът за тях? Едно безкрайно скитане из местностите на градчето, поставяне капани за птиците, ловене на риба, плуване, чакане пред входа на мината излизането на бащите им, мятане на прашки по дърветата, игра на апаши и стражари — някаква лудост, празник, който не свършваше. Остави го, шепнеше Христо, сега му е времето, скоро ще тръгне на училище. И аз се предавах. Често Стефан водеше Жоро вкъщи, но внимаваше да ме няма, влизаха на пръсти, вмъкваха се в кухнята, режеха си дебели филии хляб, мажеха ги с масло и мармалад, излапваха ги набързо и оставяха след себе си следи от босите си крака по пода, много трохи и петна по покривката. И аз изливах яростта си в коритото, в което перях вечно продраните му ризки, скъсаните от качването по дърветата панталони, изцапаните от пръстите и на двамата покривки. Петната от маслото не излизаха.

Жоро бе единствено дете. Ходеше и по-добре облечен, и повече играчки имаше, и спеше сам, в отделна стая. А Стефан делеше стая със сестрите си, те не му прощаваха нищо, нощем го измъчваха. Често търсеше убежище в нашето легло, с мъка го отпращах обратно. Намирала съм го на балкона, свил глава между коленете си и така прекарал нощта. Или пък в кухнята, събрал няколко стола и опънал се върху тях. Бихме могли да сложим там кревата му, но понякога баща му се връщаше посред нощ от мината, смените му бяха различни, а и често работеха извънредно и щеше да го буди шумът от стъпките му, тежката струя вода, с която се миеше дълго, и потракването на приборите, докато се храни. Знаех, че иска самостоятелна стая. И още — че се отдалечава от мен, усетил омразата на сестрите си. Пред тях не ми позволяваше да го докосна дори по косата. Отвръщаше ми грубо. Ако имахме още една стая… Но поне футболна топка като на Жоро можехме да му купим. Той се заглеждаше по нея, въпреки че все двамата я ритаха. Искаш ли такава, питах го, а той махваше с ръка, една стига, ние не можем да си го позволим. Защо да не можем, казвах му и ми се доплакваше, искаш ли, и ще я имаш. Но тогава ще трябва да купите и костюмчето за Светла, което тя си харесва, а и за Рая поне китара, иначе… Искаше да ги умилостиви ли? И веднага добавяше: моята топка да е по-голяма и по-хубава от Жоровата! Когато Христо един ден донесе и костюмчето за Светла, и китарата за Рая, и топката за него, същата като на Жоро, той не я докосна, преживя го едва ли не като бедствие, а баща му дълго се оправдава, че само такива се продавали по магазините, ходил и до окръжния град, но Стефан побягна, без да го изслуша. Продължиха да играят с топката на Жоро и чак когато тя се спука, Стефан извади своята и го видях щастлив.

Аз ли не разбирах сина си? Аз ли не усещах тайната, дълбоко скривана, завист към добродушното, едро и лъчезарно момче, което Стефан искаше да превъзхожда на всяка цена? Как можех да го харесвам тогава? И как можех да поощрявам приятелството им? Канех се да го запиша в друго училище, само че те двамата ме изпревариха и се оказаха неочаквано в един клас. И седнаха на един чин. Тревогата сви отново сърцето ми, ами ако и в учението Жоро се окажеше по-добрият? Стефан залегна над учебниците и точно тук, в учението, изведнъж осъзнах, че за първи път в нещо надмина приятеля си. И се успокоих. Станах по-снизходителна към Жоро. Казвах на Стефан да му помага и той му помагаше с охота. Учеха заедно вкъщи. Стефан беше щастлив. А и аз. Щом влезеха, двамата окупираха кухнята и дъщерите ми не можеха да се доберат до нея, не ме допускаха и мен, но аз не настоявах, движех се на пръсти, прислонявах се до вратата, за да се опия от тихия, прилежен глас на сина си, който държеше грубата ръка на Жоро и го учеше да пише. Още едно ченгелче, още едно… И най-сетне Стефан бе по-големият, по-силният, по-умният и Жоро му се подчиняваше. Най-сетне се установяваше някакво трайно, стабилно равновесие в отношенията им, Стефан стана неочаквано още по-щастлив, а и ние с него… Но докога? Мечтаехме вечер с мъжа ми и трите ни деца да завършат висше образование и да се подредят добре. Само че Светла ни изненада, в последния клас на гимназията се омъжи, без дори да ни каже, просто доведе вкъщи мъжа си и ни съобщи, че заминават надолу, по Родопите, заедно. Заседнаха едва в Смолян, направиха си там къща и останаха. Заловиха се и двамата на работа, народиха деца, заживяха добре и като че ли най-сетне тя ми прости, защото писмата й бяха живи и наситени с хумор, не се оплакваше вече от нищо, надсмиваше се над неудачите си, споделяше радостите си и накрая не забравяше и по един поздрав за малкия. А Рая се затвори след нейното заминаване в себе си, някак настрани от нас, и когато завърши, също не пожела да продължи, а се омъжи и избяга в София.

По-късно и ние се преместихме.

Ето го спасението, казах си тогава, разстоянието ще сложи точка на приятелството, аз не успях. Прекалено далече остана малкото миньорско градче с красивите заоблени хълмове, с тежката река, която ги обгръщаше в ниското, със съборените гнезда и хлапашките лудории. Въздъхнах с облекчение. Стефан възмъжаваше. Можеше да запише каквото поиска. Той сам предпочете техникума. Бяхме разочаровани. Влечеше го техниката, дълго оставаше в класните стаи и учебните кабинети по физика. Не завърза нови приятелства. Не водеше никого вкъщи. Нямах много време, работех в близката детска градина, след края на работното време тичах у дома, вмъквах се в стаята му, най-сетне имаше своя, той се навеждаше прекалено съсредоточено над учебниците и като че ли пред очите ми захлопваше врата.

Докато един ден заварих там… Жоро.

Знаех, че му липсва. Знаех…

Сърцето ми замлъкна изведнъж, а после се разбесня. Те и двамата приеха вцепенението ми като радостно вълнение. Можех ли да отрека? Прегърнах Жоро, главата му стърчеше над моята, бе израснал и той. И аз отново се изплаших. Бяха вече в онази трудна възраст, когато момичетата откъсват дългите им томителни погледи, събуждат копнежа им по тях, предизвикват ги да откъснат ябълката на Ева. А можеха да се пристрастят и към цигарите или към пиенето. Или към всичко заедно. Въртях се все около тях, те ме отпъждаха като някога, издебваха отсъствията ми, отбягваха ме. Имаха тайни, в които не ме допускаха. И пак оставах извън юношеството им, както някога… извън детството им. Все заради Жоро.

Двамата започнаха да закъсняват.

Един ден разгледах внимателно снимката на Жоро, поставена в рамка на бюрото на сина ми. Привлякоха ме внезапно някак присвитите присмехулно очи наболият мъх над красиво очертаната уста, високо изрязаното чело под тъмните, свободно разпилени коси. Това негово лице задържаше погледа като магнит. За кого бе заплаха? Можеше ли да бъде заплаха за някого? За мен? За Стефан? Или за някое подрастващо девойче, което вече се преобръщаше неспокойно в чаршафите, без да може да заспи? И не беше ли точно това девойче избраното от Стефан? Нямаше отговор.

Христо се сепна от закъсненията им.

Бурята не закъсня. Разрази се при първия им сериозен разговор. Опитаха се да разговарят като мъже и аз се притисках към стената, останала незабелязана и от двамата. Стефан се срамуваше от баща си, държеше очите си приведени, а по все още по детски очертаните му страни пълзеше издайническа червенина. Защо не се въздържах тогава, а се намесих, защо?

— Той възприема най-добре от своя учител Жоро — подхвърлих внезапно и онемях под стрелналия ме косо поглед на сина ми. В него видях падането на бариера. Окончателна. Между двама ни.

Напуснах стаята.

Вече нямаше закъснения, Стефан се заключваше в стаята си. Никъде не ходеше и никой не идваше при него. Скарали ли се бяха с Жоро? Разкрих загадката, когато късно една вечер, прибирайки се от сестра ми, видях Жоро с момиче. Прислонени до една от оградите, той нещо му говореше, а смехът на момичето, кръгъл като топка, се търкаляше по надолнището на улицата. Както носех пълните мрежи, заковах се на място. Гледах лицето на момичето в кръга светлина от уличната лампа, то излъчваше обожание. Светлина проблясваше и в искрящите от смях, а и не само от смях очи. Вкъщи не издържах, казах веднага на Стефан.

— Какво пък, те сами му се натискат. И му се предлагат. От тях човек не може да се види с Жоро… — В гласа му долових огорчение.

Исках да му разкажа как по времето на моята младост момичетата… но той махна с ръка. Пренебрежително, присмехулно. Вие… времената се менят. Сега е друго. И се прибра в стаята си, без да вечеря, прикрил от мен обидата си.

Стефан страдаше. Обръщах вече с надежда очи към предстоящото им дипломиране и отиването и на двамата в казармата.

Човек е склонен да се самозалъгва до края. И особено за хората, които най-много обича.

Не му донесоха удовлетворение нито много добрата му диплома, нито дипломата на Жоро, едва прекрачваща границата на завършването. Нима вече не го измъчваше жаждата му за превъзходство? И бе започнал да приема и себе си, и приятеля си такива, каквито са? Без съперничество и без завист? И бе достигнал сам до някаква хармония в отношенията им, зародила се в дългите му самотни вечери? Обърквах се.

Заминаването на Жоро за едно далечно гранично поделение го разстрои истински. Преболедува го през цялата седмица до неговото собствено заминаване. Изглеждаше изнервен и вътрешно съсипан. Противопостави се решително на събирането на роднините. Настоя да се види единствено със сестрите си. Дойдоха и двете, дистанцирани и някак отчуждени. На Светла бе пропътувала триста километра дотук, а и бе оставила две деца на грижите на мъжа си и това трогна Стефан, той не забрави да й благодари. Светла се разплака, прегърна го и захлупи глава на рамото му. Изглеждаше крехка и уязвима до него, силния, лицето й — леко повехнало от недоспиване, около очите се очертаваха бръчици, ъглите на устните тежаха от отговорност. Сама отглеждаше децата си и ги учеше на справедливост, която на мен ми бе убягнала. Даваше ми урок, дълъг и заслужен, а умееше да прощава. Сърцето ми преля от милост към нея. Особено когато заплака. Заплаках и аз. Рая извърна очи. Но помогна за събирането на багажа му, научи го как да пришива якичките си и накрая констатира, че въпреки израстването лицето му е по детски закръглено, че има учуден поглед, нежен мъх по бузите и деликатни устни на момиче, а косата му е като копринена, в различни оттенъци. Върви, каза накрая почти строго, там ще те направят мъж. И изглеждаше толкова сигурна, толкова спокойна и несмутима от нищо, че й завидях.

За мен двете дълги години на войниклъка му бяха страдание. Но в тях имаше и мъничко щастие. Разчитах на новите мъжки приятелства, които щяха да отклонят пътищата на Стефан, и на Жоро. Той почти не пишеше, а малкото му писма бяха кратки и сухи. Не се и оплакваше. Опитвах се да си представя ежедневието му, дългите занимания, чистенето на оръжието, залягането в прах, кал и сняг. Не успявах. Често ходех да го видя и всеки път се заричах да не го притеснявам. Защото той се оглеждаше неспокоен на портала, предпазваше се от ласките ми, раздаваше храната, която му носех, и пак нищо не казваше, а на въпросите ми харесва ли му в казармата той повдигаше рамене, не е до харесване или не, просто трябва да се мине и през нея. Справял се добре. Само веднъж ме помоли да пусна писмо до Жоро, то тежа в джоба ми дълго, пареше пръстите ми при допир, изкушаваше ме да го отворя и най-накрая наистина го отворих. И няколкото гъсто изписани с некрасивия му почерк странички ме блъснаха в гърдите. Трудно възприех тъгата му по онова малко миньорско градче, в което непременно щял да се върне, удави ме болката му по Жоро, признанието му, че без него е самотен и уязвим, че старите войници го измъчват, но не биха посмели, ако са двамата. Искаше му да си обещаят, че съберат ли се, нищо няма да ги раздели. Възроптах цялата срещу това писмо, посегнах да го скъсам, въздържах се, все едно, не получеше ли отговор, щеше да пише отново. И отново. А мен не би ме погледнал.

Пуснах писмото.

А когато Стефан се завърна, само захвърли багажа в стаята си и хукна по надолнището на улицата направо при Жоро. И в мен умря илюзията да ги видя един ден разделени.

Можех ли да предположа тогава, че по-късно, и то не много по-късно, това ще се удаде на друга жена? И то… на тази! На тази…

 

 

Ние чакахме.

Времето се точеше на тънка сребърна нишка. През стъклото влизаше слънчев лъч, зимен слънчев лъч, отражение на слънце, а самото слънце го нямаше никакво. Всичко в мен крещеше за милост. Никога не бях вярвала в бога, единствено в човека, не знаех кому да се моля, само повтарях наум — Стефан да е невинен. Къде ли скиташе в този момент като вълк единак, търсещ най-тъмното и най-самотното кътче по земята ни? Нямаше къде да отиде, знаех. Преди да загубя съзнание в оня най-страшен миг, когато изкрещя и на двама ни с неузнаваемо страшно лице и чужд хриптящ глас, чух и възгласа на баща му: „Предай се!“ Или го бях измислила, както и всичко останало? Не приличаше на реалност. Свестих се, а Стефан вече го нямаше.

— И къде е сега?

Христо не знаеше, както не знаех и аз. Представях си го сам, залутан по пътищата или по непознатите гари, премръзнал, подгонен, измъчван от съвестта си, та той бе чувствително момче, лесно уязвимо, ранимо от всяко нещо и през целия си толкова млад и крехък живот не бе вдигнал ръка срещу някого един паяк не смееше да смаже в къщата ни, а винаги виках баща му, защото и аз… Трябваше нещо да се направи, но не знаех какво. Христо предложи… не само това не! Какво ни оставаше, освен да чакаме. Какво да чакаме? Да дойдат тук, за да го изведат с белезници на ръцете? Но той бе избягал и ние нямахме дори представа къде може да е.

Не смеехме и да се погледнем, смазани и двамата от вина. Като че ли и ние двамата бяхме вдигнали ръка заедно с неговата. Срамът привеждаше очите ни към земята, тежките въздишки ту на единия, ту на другия режеха въздуха на ивици. Христо неочакван предложи:

— Да отидем в стаята му!

Какво имаше предвид? Да скрием някои от вещите му? Или да открием следа, по която бихме могли да стигнем до него? Преди другите? За да го убедим да се предаде сам?

— Ще го намерят… където и да е — бавно каза мъжът ми. — За него ще бъде много по-добре…

— По-добре? — изхълцах аз. — По-добре ли? Смъртта трябва да се наказва със смърт, винаги си бях мислила. Дори когато има смекчаващи вината обстоятелства… Дори когато има предизвикателство… Дори…

— Мълчи! — скара ми се Христо. — Мълчи! Нима нищо не забелязваше през последните месеци? И какво направи, за да се опомни? А аз… На теб поне ти се доверяваше повече, отколкото на другите. И винаги беше вкъщи.

— Глупости! — избухнах и аз. — Доверявал се е… Откакто тази влезе в дома ни, той… нито дума… за нищо. А тя, тя… знаех си, от първия миг усетих, че ще донесе нещастие!

— Момичето беше добро — не се предаде Христо, — не прехвърляй вината! Малко ли изтегли и то?

— Ако не беше му изневерила…

Той ме погледна строго, зло. Тъжно поклати глава.

— Ти я мразеше, нали? И мислиш ли, че тя не го е усетила?

— Мразех я… дори и мъртва ще я мразя! Тя е виновна наравно с него! Тя го е подбудила несъзнателно, с постъпките си и го е тласкала натам… Срещу себе си! А той… като луд беше по нея, как само я гледаше! Луд беше, заслепи ли се някой така, не може да не свърши зле!

Хълцах, плачех, крещях, нервите ме разпъваха на кръст. Ръцете ми се свиха в юмруци, цялата ми омраза към Ана ме задуши, едва си поемах въздух.

— А тя се измъкна, нали? Цели два месеца не сме й виждали очите. Заради нея го викаха, настояваха да не й досажда… той съвсем откачи. Обичала го! Щом го е обичала, мястото й беше до него. И тогава нищо нямаше да се случи!

— Ти никога не си била обективна, ставало ли е дума за Стефан. За Светла и Рая можеше, за него — нито веднъж!

Крещяхме вече и двамата, после внезапно и двамата се опомнихме. И Христо заплака. Целия си живот бе изкарал в труд, в най-тежък, мъжки труд, там долу, в мината, където грешките се заплащаха със смърт, където недоглеждането на другаря до теб се заплаща със смърт, където всяко невнимание може да коства живота на много хора, и затова… Трийсет години в мината! Повече. Дробовете му се циментираха постепенно, дишаше все по-тежко, а когато надигнеше глас, дъхът му пресекваше, отрязан в основата, и Христо отваряше само уста, за да го изтласка навън и да поеме въздух, но вълнението го задушаваше заедно със силикозата.

— Да не бях доживявал… Хиляди пъти предпочитам Стефан да беше пострадалият!

Не извиках „не!“ този път, задържах вика зад зъбите си, но още по-неудържимо заплаках, а той ме прегърна и така прегърнати, тръгнахме към стаята на сина ни, най-хубавата стая в къщата.

 

 

Бях я подреждала още преди години, за да му създам уют, с месеци висях по магазините, за да избера най-доброто по цвят, по десен, по форма и стил съчетавах тъкани и колорит, дори за картини бях помислила и за хилядите дреболийки, които допринасят за атмосферата на спокойствие и предразполагат към отдих. В началото Стефан се сърдеше, искаше сам после махна с ръка… Та нали го познавах толкова добре, знаех какво обича, аз бях изграждала вкуса му ден след ден, аз го учех да бъде естет, аз му внушавах непрекъснато, че… Къде и в какво бях сбъркала?

Оглеждах внимателно тапетите, мокета, библиотеката с най-ценните книги, грижливо подбирани и насочващи го в живота му, ето лавиците с томовете на Достоевски и Чехов, ето и томчетата на съвременните чужди и наши писатели, повечето от тях неразтворени от ръцете му, Ана ги четеше, та нейната работа бе толкова по-лека! Тя не се катереше по покривите да поставя изолации на такава огромна височина, тя си седеше тихо и кротко все зад щанда, усмихваше се с безличната си усмивка и вечер само търсеше книги вдигаше крака върху диванчето и потъваше в страниците, за да ги поглъща една подир друга. А той, капнал от работа, се прибираше с нетърпението да я види, с въпросите кога си е дошла, ходила ли е някъде, с кого се е срещала, с кого е разговаряла, кой е бил при нея в магазина, нещо ново, нещо различно и я гледаше в очите, докато му отговаряше, за да открие има ли промяна, обича ли го, чака ли го с неговото нетърпение. После се къпеше дълго, чувах свистенето на душа в банята и знаех, че ще се измъкне оттам, увил хавлиена кърпа върху бедрата си, за да се вмъкне направо при нея, гол, чист, всеотдаен. Какъв беше този бяс, с който го държеше тя, чувах гургуличещия й смях, после музиката от радиоапарата покриваше и смеха й, и неговия глас, и ласките им, а аз слагах бавно масата за вечеря и се тревожех, че яденето ще изстине, присядах на стола до печката и чаках, като се улавях за плетката, куките играеха в ръцете ми, Христо се криеше зад вестника си, а вдигнеше ли за миг очи към мен и усетеше ли настръхването зад очакването ми, се усмихваше:

— И ние бяхме същите. Не помниш ли? Вечерята все изстиваше.

— Същите? — възмущавах се. — Аха, същите… Ти забравил ли си? Тичах на работа, готвех, чаках те, раждах, сама приготвях всичко и въпреки умората… Същите, а?

— Младост, младост! — не чуваше съсъка на думите ми или просто не им обръщаше внимание. — А вече остаряваме! — и поглеждаше часовника си, ей така, за да се надигне и излезе за малко в градината, откъдето долиташе тежката му кашлица, опитваща се да изхвърли циментовия прах, бетонирал дробовете му.

Пръв се появяваше Стефан, като че ли току-що роден, навлякъл панталон и риза на голо, целият разгърден и излъчващ щастие, силен и млад, отхлупваше тенджерата, в която къкреше яденето, и все казваше едно и също:

— Умирам от глад! — навеждаше се и вдъхваше дълбоко мириса на месото с подправките.

Бях готова да напълня веднага чинията му, да извикам Христо, но той се бавеше да седне на мястото си, ослушваше се усмихнат към вратата на стаята им, чакаше появата й. Тя не бързаше. Идваше тържествена, сякаш плуваше към нас, извиняваше се за нещо, навела скромно очи, зачервена, отпочинала, смущаваща се от всеки мой поглед и жест, а аз я приканвах като гостенка, побутвах нетърпеливо стола й към масата.

— Хайде, че Стефчо е умрял от глад…

— Не трябваше да ме чакате… — измънкваше тя и се скриваше над чинията си, разравяше яденето с вилицата, бодваше като кокошка едно-две парченца и не хапваше повече.

А гладният ми син разтревожено се привеждаше над нея, спрял сам да се храни, и й шепнеше:

— Още мъничко, още съвсем мъничко, Ани!

Намираше най-голямото парче в своята чиния, подаваше й го на върха на вилицата си като на злоядо дете, а мен нещо ме прерязваше под лъжичката и бързах да се наведа и аз. Тя пламваше цялата, смутено ни поглеждаше, срещаше усмихнатите очи на Христо аз го сбутвах под масата и не издържах:

— Какво, пак ли не ти харесва?

Тя се оправдаваше, извиняваше се, бързаше да стане и първа да започне да прибира, а Стефан ме стрелваше с неодобрителен поглед, измъкваше от ръцете й чиниите, сам връзваше престилка над панталона и се залавяше да мие. Скарвах му се, казвах, че това е женска работа, той се смееше, няма женска и мъжка работа, нека не пълня главите им с глупости. Принцесата улавяше кърпа, поемаше чиниите една след друга, бършеше ги до блясък и ги поставяше на местата им.

— Ти, мамо, си почини! Къщната работа край няма.

Мамо, каква майка й бях, още не бяха подписали и когато ме питаха в махалата, казвах, че чакат баща й, на няколко пъти му отлагали отпуската, все някакви обекти трябвало да предават, а те се опъвали, но и това ще стане.

Ще стане… Знаех, че ще стане. При толкова много любов и заслепление от страна на сина ми, при толкова всеотдайност нищо не можеше да го отдели от нея, освен ако тя самата, ако тя самата… Не смеех и да си помисля искам ли го, или не. Ненавиждах я, но се боях да го поискам, бях вече разбрала, че каквато и да е тя, синът ми не може без нея, и разчита единствено на времето, радвах се, че баща й е зает и все отлага пристигането си, а с неговото закъснение се отлагаше и сватбата им, Стефан можеше и да прогледне. Но и тази моя надеждица се крепеше на косъм, дните минаваха, той не й се насищаше, обратно като че ли съвсем полудяваше, тя тръгваше към кухнята, и той подире й, тя влизаше да се къпе, а той чакаше пред вратата на банята с кърпа в ръце сам да я увие около нея, дори веднъж видях как я вдигна и пренесе на ръце до стаята им, а после… е, да… пуснаха силно радиото.

Това тяхно радио дълго време ме заблуждаваше. Винаги го свързвах с мисълта, че се любят и го пускат нарочно силно, за да не чуваме въздишките им, ласките им, думите им. И по-късно, когато вече нещата съвсем не стояха по този начин, аз се пълнех със злоба, щом го чуех да свири високо, и шепнех уж на себе си, но така, че и Христо да чуе:

— Ще го съсипе… Ще му вземе здравето! Насита няма… Веднъж да забременее, че…

— Млади са още. Да се порадват един на друг.

— Млади… — не се предавах. — На колко бях, когато родих Светла? А?

— Времената сега са други — не се предаваше и Христо.

— Други… — продължавах мърморенето настръхнала. Сляп ли беше и Христо? Защо непрекъснато я защитаваше? С какво го бе пленила и него тази малка сива полска мишка? Нима не виждаше, че ще погуби момчето ни? Не, тогава не предполагах нито за миг това, което се случи, никога не бих могла да го предположа, та Стефан на мравката сторваше път, бе по-кротък и от момиче, аз мислех само, че тя ще му вземе здравето, ще го откъсне от работа и приятели, ще застане между нас и него, ще го подчини на себе си и собствените си желания, като му отнема неговите едно по едно, неусетно, незабелязано и докато разбере… — Какво толкова намери в нея?

— Че попитай го де! Ще ти каже.

— Ще каже зер. То ако и той знаеше!

— Ако знаеше — се смееше Христо, — нямаше да я обича толкова. Ти, вместо да се радваш…

Радиото им пак свиреше силно. Идваше ми да заудрям с юмруци по стената и да викна през нея, по-тихо! Не сте в гора! Съседите! Но съседите ни бяха през оградата на градината, делеше ни не само нашата градина, а и тяхната, не само нашите стени на къщата, а и техните стени, солидни и дебели, както са ги строили някога майсторите, и едва ли до тях достигаше звук.

Изведнъж и двамата дочухме вик. Спогледахме се. Викът не се повтори, навярно ни се бе сторило. Сърцето ми подскочи от надежда или от тревога, навярно и от двете.

— Не чу ли нещо? — реших се да запитам първа.

— Като че ли извика тя! — сепнато се обади Христо. — Не съм сигурен.

И аз не бях сигурна. Заслушахме се. Само звуците на музиката, дори засилена, а може би така й се струваше в мълчанието ни. Христо се зачете отново във вестника, аз заплетох пуловера. Ходеше Стефан все с едни купешки, тънки, мериносови, твърдеше, че му топлят, но не вярвах. Преждата бе дебела домашна, с естествения цвят на вълната, исках да го загърна с топлина и грижа, след като тя за нищо не се сещаше. Но се вслушвах непрекъснато натам, зад стената, откъдето идваше музиката. Изпълнена с очакване за повторен неин вик. А възможно е да е извикала от щастие? Надеждата ми се стопи, освен музиката нямаше нищо друго. Времето се точеше бавно, силен мъжки глас зачете новините, чувах какво се е случило по света през изтеклия ден, а какво ставаше зад стената, не чувах.

После се отвори врата. Тяхната! Влезе Стефан. Нарочно като че ли застана с гръб и към двама ни. Изправих се от стола, оставих настрани плетката. Масата чакаше, сложена за четирима.

— Вечеряйте! — каза с помръкнал глас син ни. — Ани не е добре. Аз ще изляза. Ще ям по-късно.

— Но, Стефчо… — исках да надникна в лице му, този негов нов глас ме изуми и ме преряза отново, аз се превих над себе си, а той вече захлопваше вратата на кухнята.

Изтичах подире му. Видях го да затваря зад себе си и градинската врата и да се стапя в мрачината на улицата. Върнах се, погледнах към Христо, той много съсредоточено четеше вестника си. Посегнах към плетката, ръцете ми трепереха. Оставих я отново върху стола и се отправих към стаята им. Почуках. Никакъв отговор.

Отворих тихо вратата, застанах в процепа, за да я видя легнала на леглото по корем, обгърнала с ръце главата си, с разпилени коси върху възглавницата. Беше гола, а чаршафосаното одеяло я покриваше до кръста. На плешката на едното й рамо видях червена ивица, навярно тя бе извикала, докато се бяха любили, в своята невъздържана страст към нея Стефан й бе причинил болка. И сега му се сърдеше или… съсипана от любовта му, си почиваше. Стиснах зъби. Не я извиках, както смятах в началото. Върнах се бавно оттатък, затраках ядно с приборите, сипах ядене в чинните, седнах мълчаливо на мястото си и започнах да се храня. Христо се присъедини към мен.

После мълчахме пред телевизора, аз плетях и се заслушвах в тишината навън, в тишината в стаята им, а Христо внимателно следеше събитията по света. Идваше ми да му кресна, че къщата се е запалила под краката му, а той… Но стисках зъби и плетях. Стигах до края на реда и обръщах плетката. Отново стигах до края на реда и обръщах плетката. На два пъти погледнах към него, той се сви в креслото и не отмести очи от екрана. Времето се влачеше. Свърши и филмът, който даваха, без да разменим и дума. Мъжът ми затътри чехли към спалнята ни. А Стефан все още го нямаше. Повъртях се като безпаметна в кухнята. Притоплих яденето, преди да си легна. Затворих очи в леглото, Христо вече спеше или се правеше, че спи, а аз се страхувах дори да дишам, за да не пропусна стъпките на сина ни. Най-сетне, безшумни и промъкващи се, те поеха към кухнята. Станах, заметнах жилетката над нощницата и отидох при него. Стефан ядеше направо от тенджерата, изглеждате пиян.

— Стефчо! — не издържах.

Той не ме чу. Продължи да яде прав, твърде лакомо, с бързи и резки движения. Стоях до вратата. Не смеех да помръдна. Зъзнех в тънката си нощница, зъбите ми тракаха, нещо в него ме плашеше. Усети ме изведнъж, обърна се внезапно. Спря върху ми очите си, дълго премисля коя съм, очите му бяха присвити и зли, зачервени и проблясващи. Като на хищник! Сравнението ме стъписа, бе толкова неочаквано за самата мен.

— Защо не спиш? Какво чакаш? — сопна ми се.

— Чаках те…

— Мен има кой да ме чака — каза ми остро и пак се обърна към печката и продължи да яде направо от тенджерата.

Христо бе седнал в леглото си още сънен и неразбиращ, когато влязох. Скара ми се.

— Не е вече дете! Какво толкова! Лягай си!

Тази вечер ли беше началото?

 

 

След като оправих стаята му, затворих вратите на гардероба, прибрах всичко в чекмеджето и го пъхнах в масата, събрах изцапаните чаршафи и заредих пералнята, скрих палтото в килера. Бях седнала на леглото, когато се позвъни отново и ние с Христо се спогледахме. Той се надигна.

— Не отивай! — извиках подире му, но гласът му прозвуча вяло и не помръднах, за да го спра.

А той ме погледна и само поклати примирено глава. Бе остарял неузнаваемо в тия няколко часа, прегърбил се целият, превил се над болката ни. И едва ли щеше някога да се изправи. А нямаше още шейсет и пет. Животът ни внезапно бе свършил. И за двама ни. Къде да избягаме ние? И как? Човек не може да избяга никъде от себе си, от собствения си съд. От собствения си ад. И от никого не можехме да се скрием. Щяхме да понесем съдбата на сина ни, каквато и да е тя, като наша собствена. За кой ли път го проумявах. Христо бе прав. Трябваше да отвори. И ние щяхме да отговаряме. Сега? По-късно? Още по-късно? Колкото по-рано, толкова по-добре. Нищо не ни оправдаваше. А още нито един от нас не бе произнесъл думата вина. И не бе се замислил ще имаме ли сила да я понесем заедно с отговорността и страданието, с неговото и нашето. Какво ни оставаше, освен да го понесем? Многократно утежнено, че сме можели да предпазим сина ни. Можехме ли? И кога? А сега трябваше само да чакаме. И да дочакаме… Неговото наказание. Собственото си наказание.

Бях готова за него, но исках милост за Стефан. Молех единствено за спасението на Стефан. През целия си живот смятах, че съм го подготвяла за най-хубавото и то му принадлежи по право, Ана разби тази моя илюзия. Ана ли? Преди Ана не беше ли Жоро? Споменът ме отнесе като лавина в детството им, в което Жоро обираше най-доброто без всякакво усилие, просто… по същото неписано право. И по-късно… при съзряването им, момичетата винаги предпочитаха Жоро, защо, не разбирах. И Стефан явно не разбираше… Един ден бях подслушала оня негов разговор с Рая, който ме огорчи и ме принуди да се замисля. Дори и тогава долових огорчението в гласа на сина си, защо все Жоро, обясни ми, защо все Жоро, нали и ти си жена, кого би предпочела? Рая се бе засмяла и лекомислено му бе отвърнала, разбира се, че би предпочела Жоро! Но защо, защо, настоя Стефан, ти би могла да ми обясниш! Тя не му обясни, отвърна му „не знам“ и малко след това, навярно докоснала се до болката му, вече доста по-меко, добави, та ти си ми брат, зная те от бебе, как бих могла точно аз… винаги бих предпочела другия, който и да е, няма база за сравнение. Тогава чух пестеливата му изповед и научих, че момичетата винаги го харесвали, докато се запознаели и с Жоро, изглежда, нещо в него изведнъж ги привличало, а Жоро дори не забелязвал. И дори не можел да го обвини, че го прави с умисъл, но от това му ставало още по-зле. И все по-упорито търсел обяснението. И се разделял с момичетата. Не им прощавал, въпреки че те се овладявали след оня един-единствен миг, в който като че ли се устремявали изцяло към Жоро. После се опомняли, завръщали се при Стефан. Разбираш ли, Рая? Рая не бе разбрала, а и аз не разбрах. И много по-късно не разбрах огорчението му, когато вече ме запита самата мен: Защо пак Жоро се уреди да пътува, а аз оставам тук? Нали бях по-добрият в техникума? Знаеш дипломата му, с какво ме превъзхожда? Ще обиколи целия свят, ще бъде навсякъде, ще се среща с какви ли не хора, докато аз… Тогава го срязах, ти направи своя избор — Ана, той е свободен и сам, светът за теб е Ана, а за Жоро… Стефан млъкна, погледна ме косо, завъртях се на погледа му като на шиш, секна и дишането ми от болка, която дълго не прегоря, а ме обви с нагар цялата. И се почувствувах застрашена повече от всякога. През целия ми живот ме бяха грозили три възможни загуби, усещах истински само едната. А нали и тримата се бяха откъснали с мъка от моята утроба и бях бдяла над тях от раждането им до днес? Дъщерите ми отдавна нямаха нужда от мен, животът на Стефан едва сега започваше. И защо трябваше да свърши, преди да е започнал.

Заради една никаквица!

Добрият ми син… Да посегне на нея?

За мен тя бе една никаквица, за него тя бе любовта.

 

 

Влязоха двама.

Христо ги въведе в нашата стая. Млади, цивилни сериозни. Виждах ги за първи път. А казаха, че са от бригадата му. Искаха да знаят къде е, цяла седмица не се явявал на работа. Молбата му за отпуска не била още подписана и ако и днес не отиде… ще последва дисциплинарно уволнение. На всяка цена да му предадем.

Кому беше нужен този театър?

— Как? — повдигна рамене Христо.

Единият от двамата, по-ниският, учудено го погледна.

— Не знаете ли къде е? Заминал ли е?

Мъжът ми усилено кимаше с глава. Отново го бе задавила неговата суха зловеща кашлица.

— Ама наистина ли не знаете? — по-ниският вече питаше само мен, другият бе изтичал за чаша вода, а водата нямаше да помогне.

— Не зная — успях само да отвърна и излязох да донеса от лекарствата на Христо, пристъпът на кашлицата бе ужасен.

Когато се върнах от кухнята, те още стояха в средата на стаята и се чудеха как да помогнат. Христо продължаваше да кашля и щеше да кашля още дълго въпреки хапчетата. Той ги погълна наведнъж, без да вижда какво изсипвам в дланта му. Младежите смутено го гледаха, чувствуваха своята безпомощност.

— Ако трябва да повикаме лекар? С кола сме…

— Не! — замаха с ръка мъжът ми. — Ще мине.

Успокояваше се бавно, те приседнаха насреща му. Опитваха се да поведат разговор, аз само кимах, гледайки в Христо. Говореха колко е добре, че работят навън, че от високото се вижда целият град и там се чувствуват като птици. По-ниският вече вадеше някаква снимка от джоба си, сложи я в скута ми, погледнах я и занемях — лицето на сина ми ме погледна с усмивка. Огряно от слънцето, то изглеждаше като лице на дете. Заплаках, просто не можах да удържа сълзите си. Ръката на Стефан бе преметната през рамото на Жоро, на същия този Жоро…

— Снимката е стара, още преди Жоро да замине… Стефчо много тъгуваше за него и се промени, затвори се, помрачня, а бе… Нали са приятели от деца и все си помагаха. Понякога получаваме картички от Жоро. Откъде ли не, от Лос Анжелос, от Владивосток, от Лисабон… Стефчо ги събира…

Те бъбреха безгрижно, не е театър, мислех и не всичко чувах. Христо не кашляше и младежите се надигнаха, а аз стиснах снимката в пръстите си. По-ниският ме погледна, ще ви я оставим, по-високият отваряше вратата. Бяха дошли като приятели на сина ни. Още нищо не знаеха. Още можеха да му бъдат приятели. А по-късно? Когато всичко се разбере? На коя страна ще застанат? Ще защитят ли моя Стефан, или що го нападнат и те с обвинения? Как ще бъде по-късно?

Най-хубаво щеше да бъде и за двама ни с Христо да няма никакво по-късно!

А за Стефан? Не биваше да го изоставим точно сега! Точно сега, когато…

 

 

Часовникът сочеше седем и половина.

Утрото бе дошло. Безвъзвратно. Какво чакахме още? Светлината нахлуваше все по-ярка през стъклото. В нея виждахме ясно лицата си. Бяхме вече по на хиляда години. Превити от тежестта им. Очите на Христо бягаха встрани, той се бе решил. Аз… не! Не го изпусках от погледа си, страхувах се, че бавно ще облече палтото си и ще тръгне към районното. И знаех, че няма да мога да го спра. А ако вече е бил? Докато съм лежала в безсъзнание? Бил ли е? Затова ли е толкова отчаян? Той усети погледа ми, забит в гърба му. Обърна се. Прочетох в очите му, че и него го е страх от потвърждението, че така все още има надежда, а докато е жива надеждата, сме живи и ние. Но не може и да чака повече! Аз мога ли? Не, кимнах. Тогава? Защо още се бави? Да тръгне ли? Не, кимнах отново. Млякото зад него изкипя, заля печката, вдигна се дим точно зад гърба му, все едно че той самият гореше с тежък зловонен пушек.

— Може би се е скрил при Рая? — каза неочаквано Христо и се обърна, вдигна кипящото мляко, постави го настрани, изключи нагорещената плоча, бавно забърса разляното, но под кърпата остана тънък черен пласт. Аз го гледах, трябваше да се изстърже с тел. А Христо вече миеше ръцете си на мивката, много дълго и много старателно ги ми. После отсипа мляко в канчетата, не откъсвах очи от овъгления пласт върху печката, можеше да се изстърже и отново да блесне. Набирах смелост.

— Той… призна ли ти какво е направил? Докато аз… — и все едно че сама застанах под гилотината и зачаках падането на ножа. — Каза ли ти, или ние само… предполагаме? Може би нищо не е, а?

— Ох! — простена Христо. — А палтото? — и се обърна отново. Нямаше нужда да говори. Подаде ми една от пълните чаши, над нея се виеше пара. — Изпий го, ще те сгрее. Цялата нощ трепереше.

— От нерви — казах, — не от студ. Трябва да знам истината. Кажи ми я! Каквато да е! Палтото не е достатъчно.

Той мълчеше и гледаше в ръцете ми, те се тресяха неудържимо. Чашата с мляко седеше недокосната по средата на масата.

— Да не е заминал тогава при Светла?

— Едва ли — поклатих глава обезсърчена. — Нито при Рая, нито при Светла. И не бива да ги безпокоим. Те имат деца, мъже…

— Като че ли за първи път се плашиш и за тях! — със злъч ми подхвърли Христо, но не ме погледна, само посочи млякото. — Изпий го, ще ти е нужна сила. Оттук нататък. — Млъкна за миг и продължи да гадае. — Да не би тогава да е при леля си?

Защо ли искаше да знае къде е синът ни? За да отиде сам?

— Едва ли — казах отново. И се разплаках. — Готвеше се да започне живота си отново. Имаше като че ли някакво друго момиче, с което нещо се уговаряше. — Вече измислях.

— Хм… — усъмни се Христо. — Защо би отишъл при нея, ако е посегнал на живота на…

Уплаши се да назове името й, та той винаги я бе защитавал, а правата се оказах аз, наистина донесе нещастие в дома ни. Тази малка сива полска мишчица! Аз трябваше, аз… не той!

— Посегнал ли е наистина? Каза ли ти?

Христо поклати глава в знак на отрицание. В мен лумна надеждата, тя ме зашемети, цялата кръв нахлу в главата ми. Улових Христо за реверите на сакото и го разтърсих, веднъж, два пъти, до безпаметство.

— Върви, върви при нея! Да я видиш, че е жива и здрава! Че й няма нищо! Два месеца, откакто го е напуснала, и той твърди, че нито веднъж не я е потърсил. Изглеждаше, като че ли е надживял раздялата. Не казваше нито дума за Ана.

— Точно това ме разтревожи! Изглеждал! — сопна се неочаквано Христо. — Преструваше се, умело се преструваше, явно дълго го е замислял. И не ми се вярва да не я е търсил! Никой не посяга, щом е преживял!

И той се боеше от точността на думите и ги заобикаляше. Но се освободи от ръцете ми, готов да излезе. И вече не можех да го върна. И не исках. Трябваше да я намери.

Той излезе.

Вървеше с наведена глава по пътеката, без да поглежда ни наляво, ни надясно. Всеки би си помислил, че избира къде да стъпи в тази хлъзгавица, но аз знаех истината, боеше се да среща очите на хората. Той, който нямаше от какво да се срамува. Честният, трудолюбивият, отдал цялата си сила на мината и децата си, не излъгал никого, не откраднал никога, само помагал на всеки, който се е нуждаел от помощта му, раздавал се винаги, без да се щади, без да мисли за себе си… И точно той се боеше да вдигне очите си към хората! Вървеше с наведена глава дори по пътеката, на която нямаше никой! Чувствуваше се виновен, може би дори по-виновен от сина ни! И неочаквано се изплаших за Стефан. Нямаше надежда, за да побегне, бе убил! Бягството доказваше вината му! Повече от кръвта, повече от палтото! Каквото и да му бе сторила Ана, дори наистина да му бе изневерила с този негов Жоро, нима трябваше да й посегне? Малко ли изневеряваха днес? Ако всеки убиваше за това… И нали Жоро отдавна бе заминал? Защо? Защо, синко? Ако толкова си я обичал, трябваше да й простиш!

И отново изтръпнах от лудостта му по нея. То не беше любов, то беше умопобъркване, пълно загубване на представата за реалността, цялостно потапяне в единственото чувство, без което няма свят, други хора, задължения извън нея. Светът е тя, тя е светът, извън нея няма нищо! И нали точно това така ме бе изплашило? Нали точно затова аз се боях да поискам дори в мислите си тя да го остави? И когато усетих, че между тях има недоразумения, не посмях да се зарадвам… Той се промени неузнаваемо от оня миг, когато…

 

 

След нощта, в която се върна пиян, не мигнах до сутринта. Отново радиото гърмеше с пълна сила и покриваше всичко. Сдобряваха ли се по най-сигурния начин за сдобряване между мъж и жена? Без думи? Без обяснения? Нищо не чувах. И като внимавах Христо да не ме усети, аз станах, промъкнах се тихо и залепих ухо до вратата им. Те разговаряха тихо и звуците на радиото покриваха гласовете им. Приведох се. Надникнах през ключалката. Ана бе седнала на леглото, дългите й крака опираха пода. Обгръщаше с длани голите си рамене, сякаш зъзнеше. Лицето й изглеждаше измъчено, тя нещо отричаше, като въртеше енергично глава. Стефан седеше на стол насреща й. Имаше нещо обвинително в стойката му, приличаше на съдник, задаващ все едни и същи въпроси. Ана отричаше все по-енергично. Той се изправи, разперил към нея ръце, тя се хвърли в тях. Дръпнах се от вратата, скрих се в антрето, полека се върнах и отново залепих око на ключалката. Стефан бе коленичил в краката й, а тя милваше косите му, приведена над главата, положена в скута й, и плачеше, голите й рамене нервно потръпваха. Въздъхнах, реших, че няма причини за безпокойство, и си легнах. А сутринта, когато се събудих, Ана бе отишла на работа, Стефан също, Христо копаеше в градината. Погледна ме засмян.

— Цяла нощ не мигваш, а вече е обяд. Кога ще сколасаш да сготвиш? — бе разперил ръце, но упрек нямаше в гласа му.

Разбира се, че сколасах и дори приготвих нещо по-специално, не издържах да гледам сина ни нещастен. Постлах нова покривка, накъсах от цветята, избрах най-хубавите, натопих ги и ги поставих на масата, извадих и новия сервиз, който пазех за сватбата им, измъкнах и кристалните чаши, оставих бирата да се изстудява на чешмата. И все поглеждах към часовника. Стефан не се прибра по обичайното време, нито пък Ана, часовете се търкаляха бавно, любимото им задушено тихо вреше на печката, а аз седях на пейката в градината, уж плетях, а се надигах нетърпеливо, за да виждам улицата до самия й край. Най-сетне се зададоха! Вървяха бавно, леко раздалечени един от друг, с приведени надолу глави, говореха си нещо и поспираха, тръгваха и поспираха, размахваха ръце в непривични жестове и мина цяла вечност, докато приближат. Не изглеждаха щастливи. Забих очи в плетката, започнах да броя бримките, обърквах ги. Пред очите ми се завъртя нощната сцена, видях ясно положената му глава в скута й, ръцете й, които я милваха, потръпващите й голи рамене. Поуспокоих се. Но когато застанаха пред мен, тревогата ме блъсна отново, кръвта удари в слепоочията ми, разбрах, че успокоение няма, че между тях се е случило нещо сериозно и двамата са еднакво нещастни. Еднакво ли? Стефан изглеждаше съсипан.

Преглътнах мъчително, задавих се, опитах се да им се усмихна и да ги приканя на масата, тя неочаквано загуби празничния си вид, багрите на покривката потъмняха, цветята ми се сториха изкуствени, чинните нащърбени, а кристалните чаши — като пластмасови. Стефан и Ана минаха край тях и без да забележат нищо, отминаха. Били вечеряли.

И веднага се прибраха в стаята си.

Навярно съм изглеждала много зле, защото Христо рязко спря водната струя, изключи яденето и леко ми се скара:

— Не прави трагедии, че са хапнали навън. Нормално е.

Заплаках. Какво ли виждат мъжете, помислих си тогава. Защо идват на този свят без капчица интуиция и не предусещат като нас нещастието? И са по-спокойни, по-сигурни? Христо настоя да отидем до сестра ми на гости, имала съм нужда и аз да се поразсея, а на мен не ми се ходеше никъде, като магнит ме влечеше единствено вратата на стаята им, захлопната под носа ми. И сега не посмях да я отворя, а викнах през нея:

— Ние излизаме. Ще се приберем късно. До леля ти Ружа сме!

— Добре — отвътре се обади гласът на Стефан и той отново ме порази с нещо тъмно и властно, което не познавах.

— Какво ли става между тях двамата? — по-скоро запитах себе си на път към сестра ми.

— Какво? — сопна се Христо. — Не помниш ли каква беше ти, като се позабавех малко в мината? Хиляди обяснения трябваше да ти давам и да ги повтарям, а ти ги наслагваше едно до друго и следеше няма ли някъде мъничка разлика. Синът ти се е метнал на тебе. Все жени ти се мотаеха тогава в главата. Като че ли в мината…

Така беше. Ревнувах го ужасно. Не зная защо. Христо бе хубавец, а аз — или бременна, или с малко дете, не мръдвах никъде от къщи. Когато започнах да работя в детската градина, нещата се промениха, но често се завъртах около мината, пазех мъжете да не отмъкнат моя към кръчмата. Христо ми се сърдеше тогава, за една-две чашки ли съм правела въпрос или за приказката им. Отдавна отношенията ни се успокоиха и дотолкова не можем един без друг, че все се търсим из къщата и градината.

— Стой настрани! — продължи да ми говори Христо. — Не им се бъркай на младите, ще улегнат. А и доверието идва с годините… Снахата още е почти дете.

— Снахата — сопнах се аз, — каква снаха ти е тя…

— Щом Стефан си я е избрал, снаха ни е! — не се предаде и той.

В сестра ми седях на тръни, давах зор да си тръгваме. И тя ме упрекна, нека младите се видят и малко сами. По цял ден на работа, а вечер — ние вкъщи. Че какво им пречехме ние?

— Ти не си живяла със свекърва, не знаеш.

— Което си е право — защити ме Христо, — тя много се грижи за тях.

— Грижа! — не се съгласи сестра ми. — Грижа, ама съвсем друго е да са си сами. И отговорността им един към друг е различна, и отношенията…

Те се наложиха, останахме до късно. Може би минаваше дванайсет, когато тръгнахме да се прибираме. Вървяхме по нашата улица, а на мен очите ми в техния прозорец, още светеше. Ядосах се, няколко часа ни нямаше, не им ли стигнаха? Радиото не свиреше, но с отварянето на външната врата то гръмна изведнъж. Усетиха ни.

— Какво толкова има да крият от нас? — сопнах се, но мъжът ми само ме погледна.

Много по-късно, вече в леглото, ми каза:

— Като подслушваш все на вратата им? Мислиш ли, че и те не са те забелязали?

 

 

На другия ден Ана ми каза:

— Мамо, Стефан много се е променил. Моля те…

Прекъснах я:

— За да се промени той, си се променила явно и ти?

Тя се извърна, навярно сълзи са бликнали от очите й, покри ги с клепачите, но те се откъснаха бавно по страните. Видях как покапаха по яката на ризата й. Не я пожалих, как можех да я пожаля, нали преди това видях неговото лице, почерняло от мъка и някаква изгризваща го тъмна мисъл.

— Ти да не би нещо… с някой друг? — застанах така, че да я виждам добре.

Тя нищо не ми отвърна, но така яростно отрече с глава, че аз си спомних, Стефан седеше срещу нея, а тя отричаше категорично със същото завъртане на главата. Значи това било! Осени ме неочаквано прозрение, не му се зарадвах, побеснях. Още не бе подписала, и вдигна опашка! Горкият ми син, стисках устни. Всичко в мен се надигна за удар, едва удържах ръката си. Тя побърза да излезе, доловила настръхването ми. Отиваше на работа, бе втора смяна в магазина.

Целия ден не ме свъртя на едно място. Прекопах градината, изскубах всичките плевели. Стефан си дойде рано, само се изкъпа, отказа да хапне, облече най-новия си костюм и най-хубавата си риза и излезе. Къде, попитах го на вратата, не ми отвърна, но знаех, отиваше да я чака. А до края на смяната й имаше цели три часа! Видях го да тича по надолнището на улицата, един от съседите се опита да го спре, той махна с ръка, бързам. Някога, когато все още Христо работеше в мината, имахме куче, Янко му викахме, държахме го на двора и в началото го връзвахме, но щом наближеше да засвири сирената, то неистово се теглеше и аз го освобождавах от нашийника, за да хукне и приседне до изхода на мината и там да дочака стопанина си, а после да се приберат заедно. Един ден закъснях, то прегриза въжето. И пак ги видях да се завръщат заедно, то завъртяло от щастие опашка, Христо горд с обичта му. За това куче ми напомни сега собственият ми син, и той би прегризал всяко въже, за да приседне до изхода на магазина и там да дочака стопанката си. Никога не обикнах кучето, един ден някой му сложи отрова в храната, сама не посмях. Не исках да деля обичта на Христо с никого, той много страда по кучето, после се примири и не го спомена повече. И сега не исках да деля обичта на Стефан с никоя. Ако той не беше толкова хлътнал по тази Ана, може би… би било друго, нея да защитавам, нея да пазя, сама да пращам сина си да я чака. Нали и тя бе жена като мен и един ден щеше да роди синовете или дъщерите му, нашите внуци, и тогава и тя щеше да бъде от нашата кръв, нейната вече смесена с нашата, дала продължението ни?

— Не се заблуждавай, която и да е на нейното място, ти щеше да бъдеш същата — каза Христо със смях, когато веднъж споделих с него мислите си. — Ти просто не можеш да го делиш с никоя. А и той… прилича на теб. — И неочаквано добави: — Помниш ли Янко?

За първи път след толкова години споменаваше кучето. Потръпнах. Знаеше ли кой бе поставил отровата? Или ме бе обвинявал мен и бе мълчал? Цяла вечност?

— Ти ли беше? — ме нападна изведнъж и впи очи в моите. — Сега вече можеш да си го признаеш. Преживял съм го. Нали беше ти?

— Не! — отрекох яростно, изумяла от недоверието му. — Не, кълна се в децата си!

— И в Стефан?

— И в Стефан, разбира се! — и се разплаках. Толкова години бе живял с мен и ме бе подозирал!

Той ми повярва, но лицето му помрачня.

— Предпочитам да беше ти! — каза неочаквано и побърза да излезе, а аз се загледах неразбираща в гърба му.

 

 

Чаках да се прибере Стефан, а това означаваше, че я чакам и нея. Отскоро той не се прибираше сам. Когато и да свършваше работното й време, Стефан отиваше да си я вземе, като че ли тя не знаеше и сама пътя към дома ни или… някой би я откраднал на улицата. Ако Ана бе първа смяна, Стефан явно напускаше обекта още по обяд, изкъпваше се там и тръгваше към магазина й. Плашех се, че ще го уволнят, щом така… всеки ден в продължение на цяла седмица… Но през следващата явно си доработваше, защото пак не се прибираше вкъщи, а си идваха заедно и той ухаеше на сапун, стегнат в джинсите и якето, докато работните си дрехи държеше на строежа. И така… вече почти месец.

Късно вечерта се прибраха двамата, и пак вървяха на разстояние един от друг, и отново за нещо спореха и оживено жестикулираха, поспираха и тръгваха, и ме отминаха в градината, без да ме видят, но вече тихи и помръкнали. Не изглеждаха щастливи, а някак още по-отчуждени и по-тъжни. Къде бе изчезнал неговият смях, който се препокриваше с нейния и избухваше на изблици? Кога изгасна светлината в очите им? Вмъкнаха се отново направо в стаята си, като че ли преследвани от жажда, измъчвайки се взаимно да си докажат колко се обичат. Обичаше ли го тя? От предната вечер се питах непрекъснато, преди този въпрос не ме измъчваше. И ако все още го обичаше, кога и как му бе дала повод да ревнува? И защо? Та тя не беше от красавиците, по които мъжете се заплесват и заради тях са готови да преобърнат света! А може би неговата лудост към нея разпалваше любопитство в другите? И те решаваха да открият в какво се състои магията, с която властно задържаше Стефан, превъзхождащ я във всичко? Трябваше да намеря отговора, търсех го…

Един ден не издържах и реших да отида до нейния магазин. Избрах да е рано, за да не се засече със Стефан пред входа. Бях дочула вечерта от нея, че на техния щанд докарали китеници. Можех да им купя един. Но не заради китеника исках да отида, нали, ако й кажех, тя щеше да избере най-красивия двамата щяха да го донесат вкъщи. Не… търсех отговора. А за да го намеря, трябваше да я видя и там как работи, как общува с другите, какви хора отиват при нея, върти ли очи към мъжете и изобщо…

Вмъкнах се в мнозинството и не се отделях от него, скрита между непознатите. Веднага открих щанда й. Пред него се трупаха хора, повечето жени, и те я закриваха от погледа ми. От време на време само я мярвах ту в профил, ту в анфас, ту в гръб. Виждах ръцете й, които разгъваха, сгъваха, показваха, смъкваха, прибираха, увиваха неуморни, сръчни, услужливи. Приближих, за да чувам и думите й, гласът звучеше топло, приканващо, търпеливо, внимателно към всеки, без да отделя купувачите един от друг. На лицето й светеше тиха усмивка, тя озаряваше пространството около нея, озари ме и мен, пристъпих напред, Ана ме видя. И замръзна. Купувачите се обърнаха да ме погледнат, толкова явна бе промяната. Пропуснаха ме напред. Ана се напрегна, почти се вцепени, някакъв мъж я питаше за нещо съвсем незначително, а тя, изглежда, не разбираше и не смогваше да му отговори, загледана все още в мен. Усмихнах й се, не се усмихна, гледаше ме някак тревожно, а после, понадигнала се на пръсти, се взря зад гърба ми. Обърнах се и аз. Зад мен нямаше никой.

— Стефан ли те прати? — бе първият й въпрос.

— Защо Стефан? — изненадах се аз. — Пазарувах наблизо. Исках да видя къде работиш. И ако нещо ми хареса…

Вече бях свела поглед към китениците, не издържах напрегнатия израз на лицето й. Тя раздипли пред мен още, ръцете й трепереха, имаше съвсем малки ръце с добре оформени пръсти. Помислих си внезапно, че са красиви. Може би най-красивото у нея. И после бавно вдигнах очи към лицето й. То продължаваше да е напрегнато, а на лявото слепоочие пулсираше тънка синичка вена. И изглеждаше цялата някак безпомощна, объркана, смутена. Пожалих ли я, та докоснах ласкаво ръката й. Тя трепна под моята.

— Избра ли си нещо? — запита ме с пресекващ глас. — Аз бих могла да го донеса.

— Не — отново й се усмихнах, на дете приличаше, на изплашено дете. — Ще дойдат и друг път хубави… Сама ще ми кажеш.

— Да — кимна уморено тя и се обърна към нетърпеливия купувач, който ни чакаше да свършим. — А вие избрахте ли?

Тръгнах си с усещането, че нещо не е наред, че в отношенията между нея и сина ми нещо се е пропукало, но какво? Тя нямаше вид на момиче, което е склонно към авантюри, не можех да не си го призная. И освен това… си обичаше работата, колкото и обикновена жена да беше. Прибрах се вкъщи неспокойна, изплашена и аз от нещо, което не разбирах.

 

 

Звънеше се, да, звънеше се!

Изпаднах в паника, Христо още го нямаше. А ако бяха те? Какво можех да направя? И какво трябваше да им отговарям? Тревогата ме насече на парчета, уж бях разделена на части, а се усетих, че се надигам цяла от мястото си и тръгвам към вратата. И вече отварям.

На прага стоеше момиче. Усмихваше ми се.

— Вие сте майката на Стефан, нали? Познах ви.

Но аз не я познах. И въпреки че усмивката й вдъхваше доверие и предразполагаше, стоях на прага, без да се отместя.

— Стефан го няма, нали? — продължи момичето, също без да се отмести. Неочаквано добави: — Но все пик няма ли да ме поканите?

Трябваше ли да я поканя? Дръпнах се, като измърморих някакво извинение, момичето не ме чу, тръгна към отворената врата на хола право към стаята на сина ми. Аз вървях подире й.

— Неговата стая, нали?

Настани се на леглото му и като дете, без да се обляга, само опряла длани върху матрака, се опита да се друсне, но остана неподвижна. Изплаши се да не я помисля за хлапачка. А си беше хлапачка. Гледаше в мен и се усмихваше с най-милата усмивка, която съм виждала. Исках да отвърна на усмивката й, не можех, устните ми тръпнеха като пред удар.

— Ама защо не седнете и вие? — запита ме непресторено, аз ли бях отишла при нея, или тя при мен и имаше ли значение? — След като Стефан го няма, мога да ви погостувам на вас, нали? Както виждам, сте сама, тъкмо ще ви правя компания.

Коя си ти, исках да запитам, а се чух да се извинявам несръчно и с чувство на неудобство:

— Мъжът ми излезе… за малко.

Защо си дошла, гледах я. И тя ме гледаше, без да се смущава, и продължаваше да се усмихва. Усмивката топеше моето подозрение, правеше ме достъпна, стопляше измръзналите ми сетива. Момичето не бързаше да проговори, не бързах и аз. Но все още не смеех да й се зарадвам.

— Не ме питате коя съм — не издържа първо момичето. — Нито защо съм тук. Ако бях на ваше място, да съм ви засипала с въпроси. А вие мълчите. И не можете да си ме спомните, нали?

— Познавам ли ви? — запитах с надежда.

— Не, разбира се — засмя се момичето на глас. — От приятелките на Стефан вие познавате само Ани.

— Той не е имал други приятелки! — смръщих вежди.

И неочаквано пред мен се завъртяха дните и нощите през последните два месеца, захлопваха се като врати под носа ми, за да скрият всичко зад тях. Какво знаех за живота на сина си? Нищо… Той бе чезнал непрестанно, губейки се в някаква привидност на съществуване, нереален, чужд, променящ се, трошлив и крехък при всяка дума, избягващ всеки допир, като че ли можеше да се разпадне под него на късове. Нима бе допуснал някоя до себе си? Като това момиче. Като момичетата, с които се разминавах по улиците. Непознати, обещаващи. И се бе доближавал или се бе отдръпвал от тях, ужасен да не го наранят или да излекуват болката му. Нали клин клин избива? Не е възможно да не е опитал. Поне веднъж. Или всяка вечер е бил с различна, стихийно, в несвяст, в шемет някакъв, за да забрави, а може би да се забрави в илюзията, че някоя от тях ще му върне Ана. Въртяха се различни предположения, докато, смръщила вежди, не изпусках от поглед момичето.

— Сигурна ли сте? — засмя се тя.

— В какво? — запитах остро. — И защо сте дошла, щом вече знаете, че Стефан го няма?

Тя усети настръхването ми, връхлетялата ме внезапно враждебност, свиването ми в топка, готова да отскочи и да я удари. Вдигна към мен в недоумение очи, навярно рязката промяна я зашемети и загуби опора, клепачите примигнаха смутено, видях натрошени кристали в ирисите й, малките пръстчета потънаха в матрака, леките ботушки докоснаха пода, тя се изправи. Усмивката угасна, лицето бързо я попи, ъгълчетата на устните трепнаха. Обичаше ли го това момиче? И дали би имала сили да го обича, ако знае, че е вдигнал ръка… Изведнъж приседнах насреща й. Каквото и да ми отговореше, нямах сили да го посрещна права, краката ми странно омекнаха.

— Дойдох, за да се убедя, че е заминал… сам. — Гласът й прозвуча тихо, но твърдо. — Трябваше заедно, така се разбрахме… Но щом е заминал…

Не беше хлапачка въпреки поведението си, въпреки малкото на брой години, въпреки миловидното лице и слабичкото тяло под палтото. Силата в нея се пробуди внезапно и заблестя. Изглеждаше вече излята от метал и цялата се покри с отблясъци, стана неуязвима и за настръхването, и за недоверието ми, които бе усетила и отразила веднага, за да се изправи ненаранена и да тръгне към вратата. Дори намери усмивката си и я насочи към мен като фар с едно последно довиждане, произнесено като сбогом, а аз вече исках да я задържа, да я разпитам, но все още запленена, не помръдвах от стола, на който бях приседнала. Тя почти ме прекрачи.

— Къде трябваше да заминете? И кога? — се откъснаха с мъка думите от устата ми и паднаха умоляващо в краката й.

Тя прекрачи и тях.

— Щом не е намерил за нужно да ви каже… — и затвори вратата пред мен.

Не я захлопна, а трясъкът ме оглуши.

В него не чух бягащите й стъпки по пътеката.

Видях я едва по надолнището на улицата. Тичаше към трамвайната спирка, без да се обръща назад, дългите й крака се разтваряха като ножица и поглъщаха разстоянието. Изчезна, като че ли никога не е била тук, в стаята на Стефан, и ако не усещах парфюма й, нямаше да вярвам, че е идвала. Защо не успях да я спра? Защо не я разпитах? Гледах през прозореца, опряла на него стиснатите си юмруци, идваше ми да удрям с тях, докато стъклото се натроши и вреже в кожата ми. Идваше ми и да крещя, за да я върна назад и засипя с въпросите, които ме изгаряха.

Щом той не е намерил за нужно да ви каже…

А имаше време, когато ми доверяваше и сънищата си, знаеш ли, малката, и всички свои ценности, които не би рискувал заради никого. Събираше ги в дървена кутия. Най-предпочитаните от него стъклени топчета лежаха в нея, книги, хвърчила, калейдоскопи, изсушени бръмбари, пеперуди, цветя. Държах кутията скрита от очите на сестрите му. А те ме дебнеха. И един ден, преди да мога да ги спра, разпиляха всичко обезумели, изпотрошиха топчетата, накъсаха хвърчилата, стъпкаха бръмбарите и пеперудите, стриха цветята; цялото му богатство изчезна изведнъж и той преглътна, без да им каже и дума, без да обвини нито мен, нито тях, само очите му станаха празни и далечни. За дълго. После… дойде другото време, различното… Ценностите му се преобразиха, никой вече не можеше да му ги отнеме, защото нямаха нищо общо с разрушимото и нетрайното и тях той ги бранеше сам, вътре в себе си, заключени с мълчание. Една от тия ценности бе приятелството му с Жоро, никоя от нас не допусна до него.

А теб допусна ли те? Не, нали?

Защо не успях да те предразположа към откровение?

Ти дойде, готова да ми се довериш.

Не бях ли отблъснала по същия начин и Ана, само че тя не бе имала силата да си тръгне веднага или прекалено много бе обичала Стефан? Или се бе надявала да промени отношението ми към нея? А какво се получи? Техните отношения се промениха…

Не ми ли показа само преди миг това момиченце колко лесно може да се пресече едно приближаване, колко са важни в началото и жестът, и погледът, отправен към другия, и думата или тонът, с който е произнесена? Познавах ли своите приближавания и отдалечавания до собствения си син, който пазеше от мен повече, отколкото от всеки друг всичко, което най-много обичаше? И не посягах ли аз точно към него като към някаква опасност, която може да ми го отнеме?

Полудявах.

Христо се бавеше.

Обещавах си да намеря път към Стефан. Само Ана да беше жива! Обещавах си и към нея да намеря път. И към всички…

Откъснах се от прозореца и зарових пръсти в чекмеджето на масата, преди малко бях напъхала разпиляното по пода в него, а сега исках да разгледам нещата, които Стефан бе съхранил в годините. Намерих карти на София и на страната, винаги бе обичал да пътува. Намерих и ученическата му карта, от нея ме погледна едно четиринайсетгодишно момче, слабичко, с щръкнали уши, моето. Припомних си изведнъж, току-що бе изкарал скарлатина и невероятно бе отслабнал. Докато боледуваше, по цели нощи прекарвах, до леглото му. Температурата застрашително не отстъпваше пред лекарствата. Коленичила до Стефан, сменях кърпите с оцет. Четях на глас любимите му книги, разказвах му всичко, което се случваше извън стаята, той сам ме разпитваше. Стисках потната му ръка в своята и се молех, а в апартамента ходеха на пръсти. Шепнеха. Карантината не допускаше никого, държеше на разстояние и Жоро, и Светла, и Рая. Избягваше да влиза и Христо. Стефан бе само мой. Но когато бълнуваше, ми се изплъзваше, настойчиво викаше Жоро и го молеше да дойде. Сама монтирах стълбата под прозореца му, сама я придържах, докато приятелят му се изкачи и притисна лице до стъклото. Гледах отдолу какви знаци му правеше, не разбирах езика му, но когато се върнах в стаята, Стефан изглеждаше по-добре. Един ден стълбата се счупи и Жоро падна, нищо не му стана, но се изплашихме всички, а Стефан пребеля. После състоянието му се влоши, а Жоро му изпрати куп атласи, книги с приключения и пътешествия, морски и звездни карти. Стефан сам късаше връзките със земята и като че ли скачаше в друга действителност, в непознатото четвърто измерение. Настъпиха усложненията. Лекарят заговори за болница. Откарахме го една сутрин с Христо, мъжът ми губеше надежда. Аз не. Дори когато лекарят ме предупреждаваше, че е възможно… Не, затиснах с длан устата му, не, няма да го дам. Малко по-късно се разболях и аз и сега ми се струва не от заразата, а от желанието да бъда до него. В болницата можехме отново да се виждаме. Но бяхме разменили местата си. Стефан се оправяше, моето положение се влошаваше. И той идваше в стаята ми все по-често, а аз го отпращах да излиза навън, на слънце, на въздух. Не, мамо, не отстъпваше, при теб ми е най-добре. Ти се разболя заради мене. Съпротивата ми отслабваше, усмихвах му се. Дори да бях умряла тогава, щях да умра щастлива. Болните ни наблюдаваха през спуснатите си клепачи, не изпускаха нито една разменена дума, нито една ласка. И когато бях най-зле, ми напомняха — заради момчето трябва да оздравеете, толкова ви обича! Толкова е добро!

Това ли бе времето на най-голямото ни приближаване?

А можех наистина да умра, усещах го. И чух веднъж как лекарят каза на Стефан, заровил пръсти в косите му: „Майка ти прескочи трапа, момче. Но ще трябва да я пазите! Сърцето й…“

Ръцете ми трепереха, докато се навеждах все по-ниско към снимчицата от ученическата карта.

Вече плачех.

Така ме свари Христо. Вдигнах очи към него, откъсвайки се с мъка от миналото, все още неразбираща къде съм, назад във времето или… Осъзнала настоящето със заплахата в него, ми стана зле. Отново ми причерня. Христо се втурна към мен, подкрепи ме да не падна, притисна пръсти в пулса ми. И ме отведе внимателно до леглото на сина ни. Помогна ми да легна. Навярно се бе променил цветът на лицето ми, защото усетих мириса на Стефан от одеялото, с което ме зави. Усмихнах се, исках да запитам Христо намерил ли е Ана, а нямах глас, думи, вече не съществувах, лежах отново в болницата, а Стефан, приседнал на столче до мен, ми говореше, говореше, говореше…

Христо извика по телефона „Бърза помощ“.

Дойде цял екип с апаратура. Направиха ми кардиограма, биха ми някакви инжекции. Задържаха се дълго.

Страхуваха се да не се повтори кризата ли? Или да не получа инфаркт? Чаках по-скоро да си отидат, тревогата им ме уморяваше. Възрастният седеше до мен на леглото с ръка на пулса ми. Най-сетне си тръгнаха. Разговаряха с Христо на вратата, даваха му някакви нареждания, той кимаше уморено с глава. Обърнах им гръб.

И все пак накрая останахме сами. Преди да запитам Христо каквото и да било, той ме изпревари с въпроса идвал ли е някой. Обясних му накратко. И зачаках да заговори. Той мълчеше.

— Кажи ми… — улових се за рамото му и се надигнах с мъка — намери ли я? Или… ходи там?

Той замислено поклати глава.

— Тя е напуснала магазина още преди два месеца. И никой не знае къде работи сега. Нито къде живее. Или не поискаха да ми кажат…

— Скрила се е! — изсъсках и усетих, че омразата преля и през стиснатите ми зъби. Сърцето яростно заудря в гърдите ми, готово да се пръсне. — След като знае какви ги е забъркала… Но поне да се е скрила така, че той да не я е намирал…

— А палтото? — смълча се Христо и се сепна. — Ти по-добре разкажи за момичето. Да не е от… Не я ли запита къде работи?

Нищо не я бях запитала. И защо да я питам? Не виждах ли и сама, че е още дете, едва ли имаше и осемнайсет. Дете, загрижено кимаше Христо, а откъде се познават със Стефан, откога, той никога не е споменавал за нея. Нищо не забелязваше и никоя освен Ана.

— Да! — надигнах се от леглото. — Да! Ако не беше тази… — преглътнах думата и ме заболя — ако не беше тази… — пак я преглътнах — той щеше да си е тук!

— Не започвай отново! — и ме притисна с две ръце към възглавницата.

И аз наистина млъкнах, Христо ме бе погледнал с ужасен поглед. Спрях да говоря за нея, напразно виках в съзнанието си светлия образ на момичето да ми се притече на помощ, мислите ми неудържимо потекоха назад към идването на Ана в нашия дом, към нещастието, което донесе със себе си, но го усетих само аз, а другите се прехласнаха. И още… към онази първа вечер, когато синът ми се напи и постави началото на последвалите дълги и кошмарни вечери с приглушени, откъслечни викове, в които се заслушвахме изтръпнали и не правехме нищо.

 

 

А бях нащрек и имаше защо. Лицето на сина ми все повече помръкваше, то се издължи, очите се присвиха още и проблясваха застрашително. Онзи израз на щастие отдавна бе само спомен, заменен от друг, чужд и напрегнат и отново налудничав. Какво ставаше с момчето ни? Не се ли нуждаеше вече да бъде спасяван насила от самия себе си и от тази жена, която с нещо го предизвикваше и измъкваше наяве най-лошото в него? И не бе ли именно любовта онова велико чувство, което разкрива в човека прекрасното, истинското, хубавото? Най-истинското и най-хубавото? Как можех тогава да вярвам в нейната любов, която го превръщаше пред очите ми в хищник? Той беше добро дете някога, примерен младеж, аз съм свидетел на това! И не само аз! Къде отиде добротата му?

Върху лицето на Ана усмивката светваше и гаснеше, плаха като зимно слънце, за миг изскочило зад облаците. Наблюдавах я внимателно. Тя бързаше да прекоси антрето и да изскочи на улицата с едно кратко довиждане, подхвърлено през рамо. След онзи наш разговор, че ако Стефан се е променил, значи се е променила и тя, избягваше да влиза в кухнята, а и в хола. Не поспираше дори в градината, забележеше ли ме наблизо. Срамуваше ли се от нещо? Стоеше все затворена в стаята зад плътно прилепналата врата и аз я виках през нея, без да влизам, за закуска или за обяд, тя нещо ми отвръщаше и нямаше ли го Стефан, изобщо не се явяваше. Бе станала кожа и кости. За работа тръгваше винаги в последния момент, точно изчислен до секунда, и почти притичваше край нас, а опиташе ли се Христо да я спре за една дума, тя му посочваше ръчния си часовник. Телефонът мълчеше, не се обаждаше никому. Дори на майка си, дори на брат си. Изглеждаше подозрително. Навярно им звънеше от магазина, а възможно е и изобщо да не им звънеше. Те също не се обаждаха и това съвсем засилваше подозренията ми. Мълчаха, навярно възмутени от нейното поведение. С кого ли бе изневерила на сина ми? В изневярата й не се съмнявах — ей тия, тихите води, от които беше и тя, са най-опасните. И как ли Стефан бе научил? Още преди брака им? А какво остава след него? Вече все по-малко вярвах, че ще се оженят, но се молех раздялата им да бъде по-безболезнена за него. Намразих я още повече. Толкова много страдание щеше да причини на детето ми! Но нали и преди не я обичах, а той изглеждаше толкова щастлив? Крайните състояния винаги са ме държали нащрек. Не започнах ли да я следя от първия миг, за да се добера до истината, която все ми се струваше привидна? И излезе привидна! Да… излезе привидна!

 

 

Подозрението ми се превърна в увереност в деня, в който се приготвяха да отидат на сватбата на негов приятел. Нещо се разправяха дълго в стаята си, Ана все с нещо не се съгласяваше, синът ми упорствуваше. Бяха забравили да пуснат радиото и аз се заслушвах в гласовете им, но долавях само отделни думи, не викаха, по-скоро шепнеха и не можех да свържа думите в изречения, които да добият определен смисъл. Най-накрая се показаха, Стефан изглеждаше чудесно в костюма, бе възмъжал през тия месеци, загубил детската мекота на лицето си. До него тя се губеше в широката рокля, събрана около кръста й с ластик в прекалено силен набор. Не умееше и да се облича, отново си помислих колко е незначителна до сина ми и стиснах устни. Тя видя. Завъртя се пред огледалото в антрето, в него се отразиха и двамата. Ана се стресна, дръпна се назад изплашена. И се скри в стаята, за да се появи след миг преоблечена в бяла разкроена пола и тъмновишнева блуза, до мургавото й лице цветът на блузата бе ужасен и Стефан доста грубо й каза:

— Смени я с друга!

Тя го стрелна с поглед и се скри отново, за да се забави вътре и да излезе в небесносин костюм, който я източваше още повече. Приличаше на леко прегъната върлина. Горкият ми син! Тръгнаха с неохота и двамата, не биха тръгнали, ако женихът не беше от най-добрите приятели на Стефан. Нямаше как да не отидат. Насилих се, към усмивката на Христо прибавих и моята измъчена и крива усмивка, към неговите пожелания да прекарат добре измънках и моето — скоро и те да канят по същия повод. Избрах момента да я улуча и я улучих, тя отскочи напред, полетя към вратата, а Стефан ме погледна смръщено:

— Може и да не се стигне до там…

Радост ли трепна в мен през оня кратък миг, уплаха ли, но ме разтърси цялата като електрически ток. Опомняше ли се синът ми? Проглеждаше ли? Винаги е мъчително и свързано с болка. Но и тя е като родилната, нужна е и минава. Христо се сепна неразбиращ.

— Случило ли се е нещо между тях? — запита ме, като ги гледаше как се отдалечават в дъното на улицата, Ана няколко стъпки преди Стефан, не го изчакваше, а и той не се опитваше да я догони.

— Не зная — вдигнах рамене.

— Не е възможно да не знаеш! — не ми повярва и не отлепи поглед от лицето ми.

— Е, добре… — нека научеше и той, стига я е боготворил и все за нея, все против мен, — тя му е изневерила.

— Какво? — подпря се Христо до оградата и остана с широко отворени очи. Леко прежълтя и потърси опора и за ръцете си. — Не е възможно!

— Да! — наблегнах аз. — Да. И то точно тя, тая дъска, от която и ти толкова се възхищаваше! Добричката, милата, внимателната!

Злъчният ми глас го свести, неговият доби увереност.

— Нещо измисляш! — поклати глава усмихнат. — Нали я виждам, или е на работа, или си е вкъщи. А че го обича, обича го, от пръв поглед се вижда.

— Виждало се! Една жена може да изневери при всякакви обстоятелства!

— Не говори глупости! Или знаеш от личен опит? — възмути се мъжът ми, а аз още повече се ядосах. — Момичето е добро, не го натоварвайте с грехове! Ако синът ти нещо си е въобразил, поне ти… Вместо да му отвориш очите…

— И той, и аз, добре. Ще се увериш и сам.

— Не ти вярвам нито дума!

Скарахме се. Той се прибра в къщата и се скри зад вестника, аз съзнателно се разтраках с тенджерите, захванах се да ги лъскам, за да изкарам някъде яростта си. И все поглеждах през прозореца. Знаех, че няма да се приберат рано, по-рано от вечерта, но все поглеждах. Имах предчувствието, че нещо ще се случи и аз трябва да се притека на помощ на сина ни. Щом и собственият му баща не искаше да разбере, аз трябваше да бъда нащрек и заради двама ни.

Денят изтичаше мъчително бавно, вечерта бе много топла и ние седнахме на пейката пред пътната врата. И Христо се оглеждаше неспокоен, стремеше се да не го показва, но аз го познавах, много отдавна ние се разбирахме и без думи, усещах неспокойствието му с кожата си по нервните му, с мъка уравновесявани жестове. Минаваха съседи, присядаха при пас, разговаряхме за делнични неща, но очите ни бяха вперени към ъгъла, от който трябваше да се зададат те. Мина осем, вечеряхме, мина девет, тях още ги нямаше. Христо седна пред телевизора, а аз се защурах в двора, разкопах в тъмното алеята с цветя, после ги полях, после застанах до вратата с лейката. Колко време съм седяла, не зная, Христо на няколко пъти излиза, за да ме вика да си лягаме.

— Лягай си! — казах му накрая. — Аз имам още малко работа.

— Зная я твоята работа! — сопна ми се и се прибра.

Повече не се показа.

Да, нещо се бе случило, защото в тъмното видях самотната светла дреха на Ана. Тя вървеше бързо, почти тичаше към дома. На вратата едва не се блъсна в мен, но аз ходех все в тъмни дрехи, така бях научена още от млада, така бе ходила майка ми, и нейната майка, и майката на нейната майка. А Ана обичаше светлите, все нещо бяло избираше, или светлосиньо, или лила. А и Стефан й подаряваше такива светли, той непрестанно й мъкнеше подаръци. Не че и на мен не ми носеше, носеше ми, но нейните бяха винаги избрани специално, с много обич, докато…

— Защо си сама? — запитах я разтревожено. — Къде е Стефчо?

Тя не очакваше да ме види, нито да я питам. Смути се, огледа се и чак след това нещо измърмори.

— Той ще се прибере по-късно, запиха се.

— Но той никога не пие! — улових я за рамото аз.

— Не пиеше — каза тя през стиснатите си устни. — Сега пие.

— За това вероятно има причина? — не бързах да я пусна, а тя направи опит да освободи рамото си.

— И причината съм аз, нали? Аз, не той, нали? — изведнъж не издържа и се разплака, като обърна лице встрани.

Не я пожалих в този миг, пада й се, мислех си, не погалих косите й, не я приласках, а ако бях го направила, вероятно тя би ми казала всичко. На мен? Едва ли…

— Мамо — каза изведнъж, — защо и ти не ми вярваш? И не ме обичаш? Какво съм ти сторила?

Тя търсеше откровеност, можех ли да й кажа онова, което бях усетила с влизането й? Можех ли да й кажа за изпепеляващата ме ревност, за щастливите очи на сина ми, които ме разполовиха? Можех ли да й кажа, че бях мечтала за Стефан момиче много по-красиво, по-умно, по-впечатляващо и с по-добра професия? Какво можех да й кажа, нападнала ме така изведнъж с прямота и упрек?

— Когато между двама души нещо се случи — рекох бавно, прикривайки се зад думите, — то и двамата имат вина.

— Аз нямам никаква! — бързо отсече Ана, гласът й бе станал твърд като метал и като се отскубна от пръстите ми, влезе вътре, чух я как превъртя ключа на стаята им. За първи път.

 

 

Нямала вина! Хайде де!

Затова ли Стефан не се прибра цялата нощ? Затова ли го изгризваше подозрението и страданието бе избило и по лицето му? Затова ли се мяташе като ранен в къщата ни и не си намираше място? И аз с него. Нямала вина…

На сутринта Ана отиде на работа с подути от безсъние очи. Бе първа смяна. Навярно и Стефан бе отишъл направо на работа. Сърцето ми се свиваше от лоши предчувствия. Тръпнех да не би там, на сватбата, Ана да му е показала отново предпочитанието си към някой друг. За да го уязви, за да го изкара от релси. А горе на покривите, на които поставяха изолации, е хлъзгаво и опасно, само малко разсеяност или малко невнимание, при едно залитане… Представях си Стефан полетял от високото, с разперени ръце и ужасяващ вик. Не издържах. Облякох се за излизане, закъде, запита ме Христо. И той беше неспокоен, през цялата нощ се мята и тихо въздиша насън. Ще се поразходя, нещо не ме свърта тук… Да дойда и аз, предложи, но отклоних предложението му, исках да съм сама, знаех обекта, на който работеше бригадата на Стефан, бях решила да отида направо там. Нужно ми бе да го видя, да се убедя с очите си, че е жив и здрав. Нищо друго нямаше значение за мен, само той да е добре. И да не се хвърли от високото заради тази… тази кучка. Думата дойде сама и аз се сепнах, а ако все пак се оженеха някой ден, как щяхме да продължим да живеем заедно?

Измъкнала се от погледа на Христо, почти тичах по улицата. Прекосих неправилно, едва не ме блъсна кола. На светофара вече се оглеждах, но не забавих крачките си, заобикалях хората или ги отмествах от пътя си. Не взех никакво превозно средство, те прекалено се бавеха по спирките, а и не можех да търпя хора около себе си, имах нужда да вървя, да вървя, да вървя, като че ли вървенето ме успокояваше донякъде, но истинското успокоение щеше да дойде по-късно — когато видех сина си жив и здрав и го погледнех в лицето. Не исках да страда, съзнавах, че Ана държи в ръцете си и щастието, и страданието му. Как можех да я обичам? Не бе по силите ми!

Най-сетне стигнах. От покрива не се виждаше нищо. Трябваше да се изкача по стълбите на отсрещната сграда и от последния етаж да погледна нагоре. Тичах, спрях на площадката без дъх, сърцето ми биеше в гърлото. Улових го с ръка, поех дълбоко въздух и вдигнах очи. Покривът се очерта бавно с острата си стръмнина към улицата, видях осемте човека от бригадата, преброих ги, все още не отличих сред тях сина си. Всички изглеждаха почти еднакви в сините си работни дрехи, с ниско нахлупените каски. Поставих длан над очите си като козирка, напрегнах ги, ето го Стефан, почти на ръба! Стефане, извиках без глас и той не трепна, до него се смееше Жоро, познах го и него, Стефане, извиках отново, но пак не се чу звук, Жоро продължи да се смее, наведе се да повдигне някакво руло, синът ми леко се наклони към него, имаше нещо напрегнато в стойката му, като че ли замисляше нещо недобро. И пак се изплаших, политнах напред, опрях ръце на стъклото на таванския прозорец на стълбището, видях дръжката пред очите си, с неистово движение завъртях ръкохватката и извиках, но отново без глас. Жоро вече мъкнеше сам рулото съвсем по ръба, а синът ми вървеше след него и не го изпускаше от очи. Като че ли го дебнеше и му оставаше само да скочи върху му. Жоро внезапно се обърна, нещо каза, пак се разсмя, Стефан се приведе, бавно повдигна рулото от задния му край и двамата тръгнаха един след друг, а на раменете им тежеше навярно онази покривна мушама със странното име юта, която поставяха. Преглътнах с облекчение, но не ги изпусках от погледа си. Те се завъртяха, синът ми изчезна по-навътре, на по-безопасното, Жоро остана пак на ръба и приведен, започна да размотава рулото все по ръба, все по ръба, докато приведената фигура на Стефан се губеше навътре. Видях го да приближава, като отупва ръцете си, Жоро не гледаше в него. Спря на крачка от приятеля си и пак онова напрегнато, диво, хищно — нещо се появи в стойката му. Като че ли размисляше да посегне или не, само при едно негово движение Жоро би полетял надолу. И всеки би помислил, че е нещастен случай. А Жоро нехаеше, смееше се, поглеждаше го и пак се навеждаше, сигурен, спокоен, неуязвим, опъваше ютата и се крепеше като фокусник на самия ръб. И тогава… да, точно тогава бях сразена от светкавичната мисъл, че Ана и… Жоро… и затова Стефан… Изпотих се. Изкрещях името му. Синът ми се сепна, погледна надолу, не ме видя. Отново изкрещях, напразно ме търсеше с поглед в ниското, Жоро ме забеляза пръв и ме посочи. Стефан ми махна с ръка, като че ли викът ми го бе събудил от сън, от лош сън. Слязох долу, коленете ми бяха омекнали. След малко и той слезе. Не ме запита защо съм дошла, не ми се и зарадва, избягваше да ме гледа, но около очите му имаше виолетови кръгове, в тях погледът му тъмнееше. И аз, изнемощяла от напрежението, от видяното, се чудех какво да му кажа.

— Минавах наблизо…

— Дошла си специално, познавам те! Не съм малък и ще се прибирам, когато си искам!

— Безпокоях се. Трябваше да видя, че си добре…

— Е, видя ли?

Щях да отвърна: видях, но преглътнах, Жоро идваше към нас. Той покри рамото му с ръка, Стефан се сви под нея. Ръкувахме се, отдавна не се бяхме виждали. Сега го погледнах с други очи. И пак ме сряза болка под плешката. Хубав беше проклетникът! Никоя жена не би устояла пред него, прозрях го внезапно. И внезапно си припомних оня откъслечен разговор между Рая и Стефан. Защо все Жоро, защо все Жоро? Защо, запитах се и аз и открих отново магията му, чара на усмивката му, блясъка в очите му, цялото му излъчване, което покоряваше, без да забележиш. Бе раснал пред очите ми заедно със Стефан; и никога, и сега не можех да не призная, че от двамата… И някога, и сега се бях бояла от превъзходството му, и особено след като пораснаха. С какви ли момичета не го бях виждала, от хубави по-хубави, а той все не им обръщаше внимание, нехаеше за тях, те сами тичаха подире му. И навярно затова, след като се появи Ана, Стефан започна да го избягва, Жоро го търсеше и недоумяваше, Стефан отклоняваше срещите, страхуваше се да се събират тримата. А Жоро явно не съзнаваше какво впечатление прави на момичетата, Стефан пък явно е очаквал да се случи неизбежното. Въпреки всички предпазни мерки.

И въпреки тях беше ли се случило нещо? И кога?

Разговарях и с двамата, а не ми излизаше от ума как видях Стефан там, до ръба на покрива… Очакваше гибелта на Жоро и би я предизвикал? Или сам би помогнал? Все едно… Не измислях ли? Не преувеличавах ли значението на видяното след прекараната безсънна нощ? Бях съхранила всичко в паметта си, за да го преосмисля на спокойствие, когато остана сама. Стефан се поотпусна, засмя се на една от шегите на Жоро, опря рамо до рамото му. Гледах в доближените им рамене и реших, че съм сънувала с отворени очи, бях се излъгала. От толкова далече и гледани отдолу! Слязоха и другите момчета, сключиха кръг около мен, весели, безгрижни, сърдечни, Стефан изглеждаше добре между тях.

— Неразделни са — подхвърли един и ми ги посочи.

— А Жоро все на най-опасното, не дава на Стефан да се доближи, пази го… Вие трябва да сте доволна!

Да съм доволна? Ако оня миг беше истина? Но можех ли да твърдя, че е истина? Сега, когато ги гледах един до друг? И слушах думите на другите от бригадата? Та те не са слепи! И всеки ден са заедно! И защо продължавах да се тревожа? Не беше ли онова, което видях, желание на Стефан да помогне на приятеля си, а той го е отпращал по-настрани? Само ако можех да повярвам! Прекалено лесно беше да повярвам! Бих могла да дръпна Жоро настрани и да му кажа: това момиче не ти е притрябвало, би могъл да имаш всяка друга, а за Стефан тя е единственото, но знаех, че Жоро ще ме погледне с недоумение и не би ме разбрал. Толкова абсурдно беше да го заподозра дори за миг, та аз го познавах добре, немислимо беше. Виж, с Ана беше друго! Тогава? Не се ли нуждаеше синът ми от лекар? Или Ана измисляше, за да ги раздели двамата? Или за да нарани Стефан? Или пък за да вдигне цената си, която и сама знаеше, че е никаква, но ако е ухажвана от човека, на когото Стефан толкова държи… Побърквах се, не мислех трезво и го съзнавах. Но тревогата не ме напускаше и аз седях, гледах ги, слушах ги и не си тръгвах.

Накрая Стефан не издържа:

— Моля те, мамо, върви си вкъщи! — и смекчи гласа си, като се засмя: — Заради теб няма да си изпълним нормата. Всички слязоха. След работа ще мина, ще взема Ани и ще се приберем.

— Вие да не би нещо двамата…

Той ме изгледа напрегнато.

— Тя какво ти е казала?

— Нищо — повдигнах рамене, — че си допивате… Много дълго си допивахте.

Очаквах да избухне, но той само въздъхна. Жоро гледаше встрани, но заслушан в думите ни. Изпратиха ме двамата, нищо повече не можахме да си кажем. А може би и не трябваше? Поне пред Жоро.

Вкъщи Христо веднага забеляза, че не съм на себе си. Завъртя се край мен, нищо не запита, чакаше сама да започна. А аз мълчах. Бързо отмествах погледа си от него, защото не издържах да го гледам. Ако бях споделила тогава с него всичко, ако бях му намекнала поне! Но как? Все още пред очите ми бе Стефан, притаил се като хищник, готов да скочи върху жертвата си. Върху Жоро, с когото години не беше се разделял? Сторило ми се е, не можеше да бъде истина, та синът ми и на мравката сторваше път. Нещо не бях добре с нервите, Ана ме побъркваше и мене.

И все пак, когато в края на месеца Жоро замина за своето дълго презокеанско пътуване, аз си отдъхнах.

 

 

Нищо не се промени.

Отношенията между двамата се изостряха непрекъснато. Ана започна да носи тъмни очила, оплакваше се, че не е добре с очите, но бях видяла случайно синините под тях. Стефан я биеше… Радиото в стаята им свиреше гръмко до среднощ и когато замлъкнеше към два или три, а понякога и към четири часа, къщата се изпълваше с гробовна заплашителна тишина. И в нея не можех да заспя. Оттук нататък нощите ми станаха безсънни и щяха да бъдат все такива. Унасях се в кошмарни сънища едва на разсъмване. Отворех ли очи, чувах въздишките на Христо, и той се въртеше в леглото, без да мигне и без да търси съчувствие. Топеше се, кашлицата му стана по-мъчителна, а бях свикнала отдавна с нея. През последния месец вече не приличаше на себе си. А аз? Изправех ли се пред огледалото, не можех да се позная. Бях остаряла поне с десетина години. Тук-таме белеещата ми коса внезапно побеля цялата. Видът ми се промени дотолкова, че всеки който ме видеше, не смееше да запита случило ли се е нещо и какво е то. А ако ме запитаха? Всичко вървеше уж постарому, младите излизаха заедно и се прибираха заедно, радиото гърмеше по цели нощи… Вече почти не ги виждахме, все бързаха да се затворят в стаята си. Или да излязат. И двамата ни избягваха. Нещо предстоеше да се случи, тревогата насищаше въздуха в целия ни дом, смълчан и настръхнал. Казвах на Христо: стегни се! Той ме поглеждаше с тъга: а ти? И аз, отвръщах му. Опитах се да пооправя външния си вид. Боядисах косите си. Но как да прикрия дълбоко врязалите се бръчки около очите и устата, горчивината им: Как да изтрия тревогата от лицето си? Как да върна усмивката си?

Започнах да избягвам хората.

Започнах да причаквам Ана, да бъда внимателна с нея, но тя ме поглеждаше подозрително и бързаше да се скрие от мен. Намираше оправдания.

Започнах да дебна Стефан, да го уловя за миг в антрето, да се опитам да надникна в очите му, той ме отблъсваше грубо и не отвръщаше на въпросите ми. И все по-малко се застояваше вкъщи.

Ставаше все по-зле.

Ана не смъкваше тъмните очила нито за миг.

Радиото не спираше да свири нощем.

Понякога се стряскахме с Христо, като че ли доловили вик. Заслушвахме се, нищо. Христо не издържаше:

— Не намираш ли, че синът ни прекалява? Дори да е виновна, неговото прилича на инквизиция. А може би има нужда от лекар?

Защо не се вслушах в думите на Христо тогава? Защо не извикахме наистина лекар? Душата на Стефан боледуваше. В душата му властвуваха демони те го разкъсваха, варяха го в казаните си, дебнеха го, раздираха го с върховете на вилите си, не го оставяха ни денем, ни нощем. Отслабна неузнаваемо, стопи се пред очите ни. Почерня. Косата му, мека и лъскава като коприна, оставаше на валма по гребена. Не се бръснеше редовно. Не се хранеше. Движенията му станаха резки и категорични. Непредсказуеми. Вмъкваше се вече безшумно като котка във всички помещения, стряскаше ме и аз отскачах встрани, това го забавляваше. Защо не се вслушах в думите на Христо, а реших да го уязвя, като му отвърна с неговите думи? Нека се оправят сами! Нека се оправят…

— От лекар ли? — настръхнах тогава. — Има нужда от вярност… И можеш ли да твърдиш какво правят там те двамата? Кога се бият, кога се любят… Не казваше ли точно ти да не им се бъркаме? Сами щели да се оправят… Да се оправят!

 

 

Те не се оправиха.

Една вечер, връщайки се с Христо от Рая, заварихме в дома си майка й и брат й. Багажът на Ана бе събран в две пътни чанти. А пристигна с една! Те лежаха в краката й. Всички седяха в кръг около масичката, вратата на стаята им за първи път от много време бе широко отворена, явно ни чакаха нас. Майката на Ана се надигна и ни повика. Ето, започва се, побледнях, а Христо се разкашля и дълго не можа да се успокои. Когато кашлицата му секна, майка й се обърна към него и строго каза:

— Прибираме си Анчето. Това тяхното не е живот. Стефан е настръхнал срещу нея. Познавам дъщеря си, тя не е способна да извърши онова, в което той я обвинява. Вие нищо ли не забелязвахте?

Христо повдигна рамене. И погледна към Ана.

— Ани не се е оплаквала. Ако беше ми казала…

Аз мълчах. Гледах в сина ни, който седеше смазан, навел ниско глава, а пръстите му, преплетени едни в други, се движеха, разместваха, побеляваха от усилие. Той страдаше. Тайно се надявах, че Ана ще си отиде, че след това нещата ще се променят, че… ще надживее чувството си към нея, но като гледах сега пръстите му, разтворените му тръпнещи колене, главата му, която почти потъваше между тях, тика на веждата, отчаянието, което излъчваше, аз не можах да издържа, преместих се до него, протегнах ръка към косите му, погалих ги, а той се отдръпна, опарен от допира. И сам се премести до Ана. Пое ръката й в своята, забравил за мен, за майка й, за баща си, за брат й, наведе се към нея, целуна я, поиска прошка. После погледна към майка й, само към майка й.

— Ани знае, всичко е от любов… Може да съм бил груб, зъл, жесток, но не мога без нея. И ще се променя, обещавам ви…

Тя го гледаше строго, после погледна към нас.

— Господи, чудя се как е могла да изтърпи това… шест месеца! И да ни каже едва сега! Не съм съгласна… — обърна се към Стефан, мразеше го, видях омразата в очите й, потръпнах и аз от нея, стана ми зле от толкова много омраза, но само за миг си помислих, че и тя е майка, че и нея я боли за детето й, че най-добре е наистина да се разделят, Стефан не би й простил. Усещах го дълбоко с майчинската си интуиция, както го бе усетила и тя със своята. — Ти, Стефане, няма да се промениш!

И в гласа й изби омразата, Ана вдигна глава и я стрелна с поглед. Обичаше го, въпреки всичко го обичаше, и двете разбрахме. Щом още бе способна да се самозалъгва. А Стефан разбра от вика й, с който се опита да я спре:

— Мамо!

Изведнъж той се промени, изправи се, застана зад Ана, обгърна раменете й, като че ли да я предпази от нещо, което я заплашваше, не от самия себе си, а от целия заобикалящ ги свят, дланите му потънаха в блузата й, пръстите му се впиха в плътта, навярно под тях щяха да останат белези, но всички видяхме, че той се изпълни със светлина, с обещания, с нежност, с решимост да се промени, да бъде добър, да бди за нея, да я обича, без да я измъчва, и беше толкова искрен, че дори майката на Ана, която го гледаше стресната, се изправи гневно, хвърли поглед към дъщеря си, подчинена от ръцете му и изпълнена с покорство, завъртя гърба си, с властен жест повика брат й и процеди през зъби:

— И да не си посмяла пак да дойдеш и да ми хленчиш! Не си малка! Или тръгвай с мен, или…

Знаех продължението, и тя го знаеше, но затисната от ръцете на Стефан или повярвала в обещанието му, защото тя най-лесно можеше да повярва заради собствената си обич към него, Ана не помръдна от мястото си.

Майката излезе и тресна вратата. Братът покорно излезе след нея. Аз тръгнах също подире им, последвана от Христо, за да ги придружим до изходната врата. Майката вече плачеше. Обърна се към Христо, не към мен, към мъжа ми, улови го за ръцете, събра сили да каже:

— Моля ви, моля ви… ако продължава така… И вие имате дъщери! Не бихте искали да ги видите на мястото на Ани, нали?

Христо кимна. Кимнах и аз. Тя не ме удостои с поглед, нито с жест, просто затича напред, беше все още млада и хубава, едва ли имаше четиридесет и две, момчето не бе на повече от седемнайсет. Защо ли бе заминал мъжът й толкова далече? Дали нещо и там… И защо той все отлагаше пристигането си, защо? Преди да отвори градинската врата, жената се извърна отново.

— Баща й ще се върне всеки момент… няма да оставим нещата така! Ние имаме само една дъщеря!

— Но той обеща! И аз обещавам… Те се обичат! — замънка смутено Христо.

— Не е достатъчно само да се обичат, трябва и да си вярват! Да си вярват! — извика високо и улови момчето, за да го пусне пред себе си. И пак погледна само към Христо, а аз побеснях, крушата не пада по далече от корена си. — Довиждане.

Христо й протегна ръка, тя не я видя в тъмното и закрачи напред, следвана от момчето. Обърнах се към мъжа си с всичко онова, което бях премълчала до този момент:

— Какво, хареса ли ти… сватята? Май ще съжаляваш за нея, ако…

Той не ме разбра и аз се засрамих, бързаше обратно към къщата, влезе пръв, спря пред все още отворената врата. Надигнала се на пръсти зад гърба му, видях, че Стефан и Ана се целуваха. Не зная облекчение ли изпитах, завист ли, или разочарование, но Христо пристъпи и затвори вратата под носа ми.

 

 

Минаваше вече девет и двамата с Христо се щурахме из къщата, той ту излизаше на двора и гледаше надолу по улицата, ту се връщаше в кухнята, където аз най-сетне седнах на един от столовете и повече не помръднах, подпряла глава с ръцете си, вцепенена от студ и очакване. Виждах как мъжът ми не издържаше, как всеки момент можеше да грабне палтото си и да тръгне към… Нямаше да успея да го задържа. Колкото повече минаваше времето и никой не идваше, толкова повече в мен се възраждаше надеждата, навярно същото ставаше и с него. Но ако надеждата излезеше лъжлива, щеше да ни погуби и двамата. Той погледна часовника, сложен върху бюфета, после към мен.

— Аз ще вървя…

Не каза къде, знаех. Не се хвърлих върху него да го спра, не помръднах, дори кимнах с глава, върви, върви! Изтощителните часове на очакване ме бяха довършили. Бяха ме довършили и отделните, безразборно връщащи се в паметта ми картини от това, което е било и вече няма да бъде. Виждах ги като че ли осветени отзад, светлината проникваше през тъканта на спомените, оставаше само скелетът, неустойчиво свързващите го прешлени, които всеки миг можеха да се разпаднат. Колко различно изглежда миналото, осветено така от ярката светлина на една-единствена нощ! Тя прекара раздела в живота ни, от едната страна остана смисълът на съществуването ни, от другата — безсмислието, от едната страна — оправданието, от другата — вината или… с две думи, от едната е животът, от другата — смъртта.

Чух как Христо затръшна вратата зад себе си. Надигнах се за миг, за да го видя как прекосява градината, как затваря и градинската врата, как почти се затичва по надолнището на улицата. Свърши се, оставям се в ръцете на съдбата, която нямах власт оттук нататък да променя. А дотук?

 

 

Кой от нас двамата можеше да помисли, след като ги видяхме да се целуват в светлината на отворената врата, че агонията им ще продължи? Не бяха ли те щастливи поне първите няколко дни? И не приспа ли нашата бдителност това тяхно измамно щастие, което размахаха пред нас като знаме? Стефан се усмихваше отново, Ана смъкна тъмните очила. Събирахме се четиримата около масата, говореха за работата си, смееха се, улавяха ръцете си под покривката, радиото свиреше отново до среднощ, виждахме ги как се прибират прегърнати през градината, усещахме нетърпението им да останат сами в стаята си, отново се заговори за сватбата им, насрочваха се дати, свързани с предстоящото пристигане на баща й, и аз като че ли се бях примирила с нея, опитвах се да бъда ласкава и успявах, като че ли се подмладих отново, нощем се молех Ана да забременее и очакването на детето да ги свърже веднъж завинаги, да изглади недоразуменията, ревността, дрязгите, да стопи горчилката между тях… Молех се искрено, след като бях видяла и отчаянието на Стефан и за сетен път бях разбрала, че не може без нея, че е луд по нея и лудостта ще го държи дълго, вероятно до края му… Вярвах, че всичко, направено от любов, е добро. Вярвах… А сега вярвам ли?

Но аз още не знаех какво е сторил синът ни, къде е бил, само негова ли е кръвта, избила на петна по палтото му, кой е разрязал ръката му, от която се очерта разделната пътека върху мозайката между него и нас… И ако в началните месеци имах вина и към двамата, озлобена от собствената си ревност, то после… измъкнах най-доброто от себе си, похлупих всичко и го затиснах здраво, за него и дори за нея, нищото в ръцете й бе щастието му, можех да направя всичко, дори да дам похабения си от труд и грижи живот… И пак бях готова да го дам, стига той да не е вдигнал ръка над нея, стига той… да е невинен!

А и да беше виновен… стига да можех да го спася!

 

 

Часовникът изглеждаше спрял, стрелките не помръдваха. Надвесих ухо над него, за да чуя тиктакането. Чух го. Ако продължавах да чакам така, седнала на стола и вперила очи навън през прозореца, можех и да откача. Надигнах се бавно, усетих парализа в крайниците си, раздвижих ги, пръстите ми се бяха втвърдили. Пуснах топлата вода върху тях, от нея те започнаха да се разпускат, извадих една тенджера, отворих хладилника, взех парче шол, посегнах да го нарежа и те отново се втвърдиха, отказаха да ме слушат, а очите ми се вкопчиха в яркия кървав цвят, без да се откъснат от него. Започна да ми се повдига. Избягах от кухнята, затворих се в спалнята ни и сълзите рукнаха неочаквано, разтресоха ме хълцания, вопли ме задушиха, слабост ме смъкна върху леглото. Сърцето ми затупа във възглавницата. Ударите бяха толкова начесто, че отказах да ги броя. Трябваше да лежа така и да дочакам Христо, той можеше да се върне с надеждата, сега не биваше да умирам… Точно сега не! Надеждата грееше в мен като пламъче на свещ, духано от вятър, напразно го защитавах с длани; опърлени от него, дланите ме боляха. Времето бе спряло. И по-добре, то не ми се подчиняваше, то ме дърпаше все назад, назад към миналото, към агонията им, която, колкото и да прикриваха, в един момент блесна като острие на нож.

 

 

Викът на Ана!

Нечовешки, силен, пробил грохота на радиото. Ние с Христо скочихме от леглата си едновременно. Едновременно изтичахме към стаята им, той пръв улови дръжката и я натисна, тя не поддаде. Той заблъска по нея, заудря, едва не я изкърти, но гласът на Стефан ни блъсна назад.

— Прибирайте се и двамата! — гласът му бе тих, нетърпящ обяснения и наситен със заплаха.

Ние се спогледахме. Ще я убие, каза ми погледът на Христо, ще я убие, каза му и моят поглед. Не отстъпихме. Чухме приглушени стенания, Христо заудря отново по вратата.

— Махайте се! — изкрещя този път Стефан. — Махайте се! Щом се приберете в стаята, ще отключа!

Отдръпнахме се назад, влязохме в стаята си, прилепихме се до вратата, за да чуем превъртането на ключа. Превъртя го, въздъхнахме едновременно. Посегнах да отворя, но Христо ме спря, недей, може да заключи отново. Някой изтича край вратата ни, беше Ана, нейните леки и бързи стъпки на сърна профучаха по пътеката. Надвесена от прозореца, я видях, тичаше, без да се обърне назад, изплашена и превита на две. Извиках я, тя затича още по-бързо. Христо отново ме спря, недей! Зачакахме. Радиото бе млъкнало, в къщата цареше зловеща тишина. Престраших се и тръгнах към стаята им, Христо тръгна подире ми. Леко отворихме вратата, Стефан седеше на разхвърляното легло почти гол, само по гащета, бе подпрял главата си, вдигна поглед, усетил като животно стъпките ни… В очите му гореше отчаяние.

— Тя си отиде! — каза много тихо.

— Какво й направи? — строго запита мъжът ми. — Защо така изкрещя? Какво й направи?

Стефан само повдигна рамене. Вече плачеше.

— Този път си отиде завинаги!

Христо го разтърсваше за раменете.

— Какво й направи? Защо така изкрещя? — и започна да се оглежда. И аз с него. Нямаше нож, нямаше кръв, нищо обезпокоително… Две чаши недопит чай, чайникът до тях, разляна вода върху леглото и пода… — Опомни се, Стефане! Нима искаш да свършиш в затвора?

— Все ми е едно — отвърна той с мъртъв глас, — след като тя си отиде, все ми е едно… По-добре и мен да ме няма!

 

 

След като тя си отиде, той се превърна наистина във вълк единак. Не го виждахме. Прибираше се посред нощ и излизаше сутрин по тъмно. Само чувахме стъпките му. Аз се боях за живота му, Христо се боеше от нещо друго. След десетина дни дойде призовка от едно далечно районно, Христо я остави на леглото на Стефан с кратка бележка: „И да не си посмял да не отидеш!“ След това го провери, като не си легна цялата нощ. И го дочака. Беше ли? Бях. За какво те викаха? За да обещая, че няма да я търся повече. А ти търсеше ли я? Търсех я. Не мога без нея. Но вече не можеш и с нея, нали? Стефан само бе повдигнал рамене. Ще го преживееш, отвърна му Христо, след като тя не иска… след като и ти се държиш като… Има и други жени. Няма, категорично му бе отвърнал Стефан. Насила хубост не става, категорично бе завършил разговора и Христо.

Какво правеше през тия два месеца, откакто Ана си бе отишла? Втори път не получихме призовка, значи… бе я оставил на мира. Ходеше ли на работа? Ходеше, Христо бе проверил. Срещаше ли се с приятели? Не, те го търсеха в началото, после престанаха… Жоро бе далече, да му се притече на помощ. И все още не се връщаше от онова свое далечно презокеанско плаване. Пиеше ли? Пиеше, но никой не го бе виждал пиян… Правеше ли скандали? Не, само нощем съм го чувала да плаче. Идвало ми е да вляза при него, да го утеша, но не смеех. Бягаше от нас, криеше се, отблъскваше и най-леката проява на нежност. Ще се оправи, казваше Христо, ще срещне някоя друга, всичко ще си дойде на мястото… Няма да стане изведнъж… Ще мине време, ще се успокои… Аз треперех за него, страхувах се да не посегне на себе си, не мигвах по цели нощи, чаках завръщането му, чудех се как да облекча болката му. Никак, казваше Христо, раната трябва да заздравее, процесът е дълъг… Един ден отдалече го бе видял с момиче. Ето, виждаш ли, имай търпение. Търпение и време. Сторило ти се е, казах аз, сторило ти се е… След като заспи на разсъмване, винаги бълнува името на Ана!

 

 

И тази нощ, тази нощ… изведнъж…

Бях гледала на филм, не помня заглавието, бой между двама… Единият извади нож, заби го в гърлото на другия, кръвта плисна на фонтани, изпръска го целия, върху дрехата му останаха такива големи мокри петна, огнени на цвят; убиецът свали палтото и побягна, но и върху сакото му, и върху ръцете му имаше кръв… Толкова много кръв!

Стефане, нима би могъл ти…

 

 

Христо се връщаше.

Видях го да тича по нагорнището на улицата ни, задъхал се от усилието и стръмнината, като че ли възроден, с щастливо, греещо лице. Вълнението ме улови за гърлото. Хванах се с две ръце за облегалката на стола, напрегнах се да се изправя, полетях навън. Пресрещнах го пред градинската врата, той отвори уста да ми каже и изведнъж се задуши от пристъп на кашлица. Вече знаех, но чаках и думите му, толкова много се страхувах да повярвам. Той кашля дълго, мъчително, облегнат на рамото ми, тялото му се тресеше от кашлицата, а тресеше и моето. Нямаше как да му помогна. Сълзи течаха от очите му, от кашлицата или от облекчението, което носеше и за двама ни, не знаех. Поведох го внимателно към къщата, пригаждах крачките си към неговите, поставих го в кухнята на същия стол, на който бях чакала завръщането му, подадох му хапчетата и вперих поглед в лицето му. Най-сетне се успокои и заговори:

— Ана е жива…

— Поред, поред… — казах му аз.

— Да… — съсредоточи се той. — Казах им за кръвта, за палтото, за уплахата ни… Сбили са се някъде, момчешка му работа, та нали познаваме сина ти, бай Христо…

— Видя ли, а ти все… Разказвай!

— Аз им казах и за Ана, те ме изслушаха, после… проверяваха някъде, позвъниха, говориха дори с нея. Той не я е търсил, жива е, здрава е, нищо й няма… Не го е виждала. Успокоих се…

— Видя ли, видя ли, а ти все… Разказвай!

— Провериха и по всички районни, тази нощ никъде не е имало произшествия, нито убийства, нито дори ранени… Било е спокойно навсякъде…

— Видя ли, видя ли… а ти все… Горкото момче, дори не го превързах, къде ли се скита сега? Защо ли бе настръхнал толкова срещу него? Не виждаше ли, че страда, че не е на себе си… Ако не му помогнем ние, кой?

— Другарите ме успокоиха, бяха много внимателни, а аз тичах насам, за да ти кажа по-бързо…

— Може би наистина е отишъл при Рая?

— Казаха ми, че ако го видят, ще го изпратят да се прибере вкъщи… А аз и там като се разкашлях, в чудо се видяха…

— А може би е заминал при Светла? Ако не го намерим при Рая, ще позвъним и там…

— Слава тебе, господи, нищо сериозно не е направил!

За първи път чувах от неговите уста името господно и то ме втрещи, през всичките тия тридесет и кусур години, в които бяхме живели заедно, в които бе затрупван в мината, бе преживял операции, и свои, и на децата ни, за първи път го чувах… Прегърнах го, заплаках, замилвах косите му, усетих слабостта му, тревогата му, обичта му, безкрайното му чувство за отговорност, всичко онова, което винаги го правеше за мен най-скъпия човек, най-нужния след… Стефан, а преди да се роди той, не беше така, не беше, но нали за майката е съвсем нормално на първото място да са децата й? Децата да, но не само едно от тях! И той ме упрекваше именно за това, ако нареждах и Светла, и Рая, и Стефан пред него, нямаше да ми се сърди.

— Слава тебе, господи! — промълвих и аз, откъснах се от него, тръгнах към телефона, но се обърнах, те биха се зарадвали повече да чуят баща си. Запитах ли ги аз за Стефан, щяха да измърморят нещо, а на Христо щяха да му обяснят надълго и нашироко. — Ти им звънни и на двете, аз ще отида да изпера палтото му…

Христо се надигна изведнъж.

— Не! — почти извика. — Казаха да не го пипаме…

— Но нали… — замръзнах, както бях поела вече към стаята му, и гласът ми се прекъсна в гърлото, не можах да продължа, някаква ръка ме стисна за него и аз усетих отново онова задушаване, онова присвиване в сърцето, като че ли прободено и завъртяно на шиш. Улових се за него.

— Спокойно де! — скара ми се Христо. — Не че ще дотрябва, но за всеки случай.

Безшумно излязох от кухнята, отидох в градината, седнах на пейката пред къщата и се опитах да успокоя сама ударите му, те продължаваха да бият в ушите ми като палки върху тъпан. Трябва да се чака още, трябва да се чака още, трябва да се чака още… Докога? До изясняване на случая, каза Христо. А аз го запитах: кой случай? Какъв случай? Нали случай няма? Ана е жива!

 

 

Времето изгуби внезапно всичките си измерения.

Колко съм седяла така върху пейката не знаех, Христо дойде, приседна до мен, обгърна раменете ми. Нищо не казваше, свързал ли се е с дъщерите ни, не е ли, но ако Стефан бе при тях, щеше да ми обади. Облегнах глава на гърдите му, чух и неговото сърце, което се блъскаше там и се задушаваше. Беше дяволски студено, бях се вкочанила цялата, той пое ръцете ми и започна да ги затопля с дъха си, първо едната, после другата.

— Да влезем вътре, а? — предложи.

Поклатих глава. Гледах надолу към улицата и той погледна, бе безлюдна, всички, които ходеха на работа, бяха отишли отдавна, децата тичаха по детски градини и училища, а старите дремеха до печките. Само ние…

— Да влезем вътре! — настоя Христо.

Пак поклатих глава и той се изправи, скри се във вътрешността на къщата, за да се появи с кожухчето си, с което ме загърна цялата. И ме стопли. Зъзнех и под него. Зъбите ми тракаха.

— Ще се разболееш, майко, а имаш деца, внуци и мене, стареца, на кого ще ни оставиш? — опита се да ме подхване с добро, да ме повдигне и едва ли не да ме пренесе вътре на топло.

Не помръдвах, опряла здраво крака в земята, изчистена от снега пред пейката.

— Колко време ще изкараш така? — и се надигна. И както се надигна засмян, внезапно замръзна с поглед, вперен в самото подножие на улицата, откъдето започваше стръмното. Изправих се, за да погледна и аз. Стефан ли се връщаше? По нагорнището се качваха трима; колкото и да бяха далече, различих униформата на единия.

Те идваха към вас.

Тогава съм извикала отново и отново съм се отпуснала безжизнена в ръцете на Христо. И последната ми мисъл беше това да е краят.

II

Истински осъзнах правотата в думите на баща ми едва когато пристъпих към първото си следствие за убийство.

Преди него бяха другите, разследванията на кражби, на злоупотреби, на няколко самоубийства, на един-два опита за убийства. Докато пиехме кафе в стаята — както всяка сутрин, в която липсваха произшествия, — колегите отново разговаряха за доброто и злото, заложени във всеки човек; за порока като за незарастваща рана; за трагичното и необяснимото в него, по които можеш да го откриеш и своевременно да предотвратиш нещастието; за превъзбудата и пренапрежението; за опасностите, които ни грозят на всяка крачка, вътре в нас и извън нас; за безотговорността, прекалената алчност и равнодушието на съвременниците ни; за нашия стремеж към хармония и повече искреност и честност в отношенията. Аз мълчах. Отпивах замислена от кафето си и пресмятах, че съм вече на двайсет и седем и в мен непреодолимо набъбва желанието да имам дете, свое дете, което да отгледам, да възпитам и направя човек, поучена от натрупания опит. Все по-често го сънувах това свое дете, дори наяве виждах очите му, отправени към мен с обич и доверие, усещах чистотата на обичта му, потапях се в нея и забравях всичко, с което се бях сблъсквала през последните три години, осъзнаваща до болка най-голямата човешка отговорност — да създаваш деца. Мислех за Кузман и за любовта, защо не се омъжвах за него, а все отлагах, навярно моето чувство и любовта не се препокриваха, защото никога не свързвах жаждата да имам дете с бащинството на Кузман. Нали жената иска да има дете само от мъжа, когото наистина обича? Тогава? Разговорът на колегите за постигането на вътрешната свобода, за себеопознаването и за намирането на ключ за общуване с другите някак странно оцветяваше мислите ми; уж не участвувах в него, а го долавях като вихрово движение, което единствено в мен добиваше образ, осезаем, крехък, чуплив. Устремена изцяло към него, иззвъняването на телефона ме намери неподготвена. Сопнах се.

Изведнъж разговорът секна по средата на думата. Най-младият се пресегна към слушалката. Само след миг ми я подаде, за тебе е.

Добре познатият глас на началника заговори бързо в мембраната. Преди да стане началник на следственото като един от най-добрите следователи, дълго се бе занимавал с обучението ми. А и не само с моето. Извършено е убийство, усетих слабост в коленете си и приседнах на стола, убитият е млад, двадесет и пет годишен, току-що завърнал се от далечно плаване, намерили го родителите му в собствената му стая в десет сутринта, те спели в съседната и не са чули нищо, убийството е извършено през нощта, с нож, от неизвестен извършител. Възлага ми следствието, притежавала съм вече достатъчно опит, за да се заема вместо колегата Антов, който не е излизал в отпуска от години. Имам ли възражения?

— Не! — казах решително.

Чудесно. И продължи в делови порядък: получил сведения от дежурния офицер и местопроизшествието вече е посетено от дежурна следствено-оперативна група, към която е включен и лекар по съдебна медицина. Апропо, да не забравя, там е и инспекторът от криминалния отдел към Софийското градско управление Беров, той смята, че убийството е дело на садист, а ти като жена, и при това млада и неопитна, е, не съвсем, припомних му за последното ти следствие и му отвърнах, че точно защото е млада, би могла да стигне най-добре до причините и до престъпника; не е обир, и валутата, и ценностите не са взети. Колегата Беров отново напомни, че не е целесъобразно ти да отидеш, но аз настоях. Иди веднага на местопроизшествието, групата е още там… Затворих слушалката след още едно кратко и решително „да“.

Всички ме гледаха с очакване. Обясних набързо, докато обличах палтото си. Следствието изглеждаше трудно и объркано. Пожелаха ми успех, увериха ме, че ще се справя. Първото тежко следствие е винаги най-решаващото за пътя на един млад следовател.

Излязох. Трябваше да се действува бързо.

 

 

Докато се спусках надолу по стълбите, все още не мислех за убития, а за лицето на баща ми, което щеше да ме погледне смръщено и да не ме изпусне, докато и сама свърша с огледа. И ако, не дай боже, трепнех пред тялото на убития или доловеше ужаса ми от гледката на кръвта и нанесените рани, лекото повдигане, което неминуемо се получава в началото, или лекото изменяне на цвета на кожата, което също неминуемо се получава в началото, нашият прекъснат спор щеше да продължи вкъщи с натрупването на още доводи против, още по-ожесточено отпреди, и да завърши както винаги с кавга. Съсредоточавах се, втвърдявах чертите на лицето си, устойчивостта на пръстите си, те не биваше да издадат разтърсването ми от смъртта и насилието, укрепвах и гласа си, който да прозвучи ако не спокойно, то поне твърдо и решително.

Макар че инспекторът Беров би трябвало да си тръгне в мига, в който аз се явя на местопроизшествието и поема следствието в свои ръце.

Долу ме чакаше кола. Още щом ме видя, Ванката запали мотора. Само след пет минути щяхме да стигнем, увери ме той. Чакали ни. Подготвях се да се изправя отново лице срещу лице с проявеното насилие.

 

 

Още отдалече видях нашите коли, спрели пред триетажната сграда. Омекналите ми крака ме понесоха към партера, вратата беше широко отворена, баща ми стоеше в коридора, като че ли чакаше точно мен, защото ми каза:

— Може и да не влизаш, не е за жени! Ние свършихме всичко, което е необходимо.

— Добре, много добре, колега Беров — казах и го заобиколих, за да прекрача прага и се вмъкна в стаята, в нея още работеше оперативната група. Дежурният следовател ме видя и кимна, познавахме се. До мен приближи съдебният лекар, веднага открих съсипаните родители, бащата със смъкнато, отчаяно лице и вцепенената майка, която все още не бе повярвала. И едва ли щеше да повярва някога.

Тялото на убития бе покрито с бял чаршаф. С жест помолих да го открият. Изпискването на майката ме стресна, тя се изви и опря на стената. Наредих да я изведат, бащата само сведе поглед. Аз прехапах вика си, колкото и да се бях стегнала вътрешно; онова, което се разкри под белотата на чаршафа, ме изуми. Красивата бледа глава на мъртвия, силно отметната към рамото, венецът тъмни коси, прерязаната шия със съсирената кръв, многобройните рани от нож по гърба… Беше само за миг, дежурният отново дръпна чаршафа и го покри. Нищо по-абсурдно не бях виждала. Като че ли цялото човешко омерзение се бе събрало в острието на един-единствен нож. И защо? С какво го бе предизвикал? И имаше ли оправдание, каквото и да е било? В какво бе съгрешил този млад, силен, красив мъж и толкова непоправима и фатална ли е била грешката му, че да бъде убит по изключително зверския начин? Съгрешил ли е изобщо? И кой си е присвоил правото на съдник и отмъстител? Безбройните рани от нож, шейсет, каза дежурният до мен, показваха не само убийство, а нагон за разрушение, заслепение и лудост, дълго скърцане на зъби и изпепеляваща злоба, която е искала не само да убие тялото, а и душата. Не е ли бил садист убиецът, шизофреник, изтърван от болница, луд, скрил в пазвата си нож, който свободно се разхожда и заплашва мирните граждани с измамната си и ехидна усмивка? Как е проникнал в дома, без да разбие вратите, без да прекрачва и счупва стъклото, без да го усети никой? И защо убитият не се е съпротивлявал? Можел е да се защити и не го е направил? Изненадан ли е бил, опит с нещо, или… Имаше някаква загадка. Събрала най-сетне сили и възвърнала донякъде равновесието си и възможността не само да усещам, а и да мисля, се огледах внимателно. Видях масичката с почти изпитата бутилка уиски; на експертиза, казах, двете чаши, на експертиза, казах, двата пепелника с различните угарки в тях, на експертиза отворената кутия с бонбони, липсваше само един, наркотик ли е имало в него, на експертиза. Видях скъпия часовник, сложен на библиотеката, портфейла със зелените банкноти в него, не бяха докосвани. А иначе стаята бе преобърната, нещо е търсено, намерено ли е, не е ли, още не се знаеше. На пода, целият в кръв, се виеше като пепелянка колан от черно-бяло пепитено палто. Ако знаехме чий е този колан, щяхме да знаем и убиеца… Видях и забравената кутия цигари, на експертиза, казах. И кутията кибрит с написаните на едната й страна шест цифри на някакъв номер. Записах го. Другарите от оперативната група бяха иззели вече дактилоскопни следи от всякъде. Бяха огледали цялото жилище, разположението на стаите, убийството е било извършено без нито един вик! Бяха огледали и местността около жилището. Следи от насилие върху вратите и прозорците нямаше. Налагаше се изводът: проникналият вътре убиец е бил добре познат на убития, той го е пуснал сам. А може би е бил и негов приятел? Приятел? При тия шейсет рани от нож? Невъзможно… Но липсата на самозащита разкриваше или сляпо доверие, или неочаквано нападение, или… опиат, погълнат от убития…

Тялото щеше да проговори. И експертизите.

Нямаше да ми бъде лесно.

Внесоха носилка, за да изнесат с нея мъртвия. От съседната стая се чуха приглушени стенания. Преглътнах, гърлото ми бе сухо и тръпчиво. Гадеше ми се.

Прибраха всички веществени доказателства, за да бъдат подложени и те на щателна съдебномедицинска експертиза.

Давах нарежданията си. Точно и сухо.

Около мен внасяха, изнасяха, говореха, обсъждаха полугласно, аз седях в центъра на стаята и само посочвах. И родителите на убития не се върнаха от другата стая. Чувах през стената все по-силните хлипания на майката, успокояващия я глас на бащата. Чувах звъна на чашите, които прибираха. Видях как взеха кутията с бонбони. Пред мен стаята се оголваше, събличаше следите от престъплението, заприличваше отново на нормална стая, в която продължава да живее млад човек и той я е напуснал за малко. Бях изгубила нещо важно, нямаше да го намеря. Една ръка легна на рамото ми, допирът ме накара да настръхна и да отскоча назад. Сепнато се обърнах, бях ли се изплашила? Баща ми ме гледаше загрижено.

— Тук свършихме, да си тръгваме. Ще хапнем някъде наблизо, после ще продължиш!

Подчиних се.

 

 

— Е? — седяхме вече един срещу друг в уютния ресторант, а пред нас димяха чиниите с поръчаните ястия. Не можех да посегна към ножа, нито към вилицата, държах ръцете си под масата и все още ми се повдигаше. — Не е като в учебниците, нали?

— Не е — съгласих се с него.

— Мислиш ли, че ще можеш да продължиш? — той се хранеше спокойно, а аз го гледах удивена, възможно ли е след всичко… Изглежда, разбра и се засмя насреща ми. — Трябва да свикваш! Иначе се отказвай овреме.

— Няма да се откажа! — посегнах към приборите под присмехулния му поглед, насилих се докрай и започнах да се храня, добре, че беше поръчал постно, ако имаше месо, колкото и да се насилвах, нямаше да успея. — И не вярвам всеки ден да има такива случаи! — изстрелях изведнъж думите и се задавих.

Той ме потупа по гърба, докато се успокоих.

— Разбира се! Но ако си мислиш, че ще бъде кой знае колко по-различно, се лъжеш… Тая работа не е за жени.

Казваше ми го за стотен път, за хиляден път. Години наред. Знаех го. И му се противопоставях. Системно, ден след ден, всяко мое усилие бе насочено натам, да му се противопоставя. Да му докажа, че бих била по-добра от него дори в собствената му професия; че за нея не са нужни само сила, стръв и гонитба като в джунгла, грубост и примитивизъм; че насилието пуска корени доста време преди да се прояви като насилие, и за него са нужни сетива, да го изтръгнеш, преди да е станало късно; че на човека можеш да обърнеш душата като ръкавица, да докоснеш болката и страданието му, да ги излекуваш, да му се притечеш на помощ, когато има нужда; но и той ще поиска помощ само от тоя, който няма да му откаже и няма да му се надсмее, и няма да го отблъсне, за да не накърни собственото си спокойствие, само от тоя, на когото има доверие. А не е ли важно да вдъхнем доверие у всекиго? И на онзи, който търси защита от другите, и на този, който търси защита от самия себе си? Пак му го казах и той пак не се съгласи с мен. И аз продължих: ако възпитаме във всеки от нас бдителност, ако разбудим задрямалия самодоволен свят за признаците на насилието и всеки от нас го изтръгва от корена му и ако не успее сам, да бие тревога навреме, не да мълчи, не да му обръща гръб и да казва, че не го засяга, защото не заплашва нито него, нито майка му, нито сестра му и да продължи равнодушно по пътя си, ако всеки от нас внимателно се вглежда в поведението на другите, то винаги бихме могли да предотвратяваме нещастието, ето, вероятно и това е могло да не се случи…

— Хайде де, това е патология, ти и сама видя!

— Видях! — и внезапно се изправих. Ръката на баща ми ме притисна към стола. — Но и убиецът е бил някога дете, нали? И е живял години наред като нас сред хора, които са го обичали. И в него е имало нещо добро, което постепенно е загубвал, за да стигне, за да стигне… — гласът ми затрепери и се загуби, овладях го с мъка. — И това не е останало незабелязано от никого, нали? — Пак се изправих, решена да тръгна отново към партера на онази триетажна сграда, да се гмурна в отчаянието на родителите, колкото и болезнено да е, с мен да споделят те всичко от живота на сина си, за да ми помогнат и с общи усилия да намерим убиеца; трябваше да ми покажат първата следа, по която да тръгна, колкото мъчително и разрушително да е за тях, колкото мъчително и разрушително да е и за самата мен. — Ние ще продължим този разговор.

— Зная — каза баща ми. — Все пак за теб много по-подходяща бе длъжността на юрисконсулт във външнотърговското. Мястото още е свободно. Ще видиш целия свят…

Погледнахме се, всеки от нас не отстъпил нито сантим от позицията, която заемаше с години. Дожаля ми за него, вече остаряваше, наближаваше петдесетте и с нищо не бе заслужил непокорството ми. Помнех го от детството си безразсъдно смел и много силен, той още тогава показваше на мен и на сестра ми различни хватки в борбата, учеше ни на джудо, искаше да сме силни и независими и с каквито и трудности да се сблъскахме в живота, да ги преодоляваме. Защо се сърдеше тогава? Нали точно той, който е толкова против работата ми, пръв пробуди любопитството ми и любовта към нея, а и не само моята, и на по-малката ми сестра, която твърдо заявяваше, че щом завърши гимназия, ще запише право. Баща ми още не знаеше. Намерих сили да се усмихна.

— Благодаря ти за обеда, татко!

И коравият мой баща намери сили за усмивка, в нея имаше и обич, и тревога за самата мен. Отвърна ми почти нежно:

— С каквото мога, ще ти помагам!

— Зная — наведох се да го целуна по побелялото слепоочие, то леко се изпотяваше. В този студ? Страхуваше се, че няма да се справя? — Ще се справя, ще видиш. Та аз съм твоя дъщеря.

И излязох, без да се обръщам, за да не усети несигурността в собствените ми думи, насилието над самата себе си, за да вляза отново в трагедията на дома, който бяхме напуснали заедно.

 

 

— Синът ми нямаше неприятели — разказваше бащата, като преглъщаше мъчително, — всички го обичаха. Където и да отидеше, ставаше душата на компанията, умееше да създава около себе си атмосфера на спокойствие, на ведрост, имаше чувство за хумор, пееше… Да, всички го обичаха — и мъжете, и жените…

— И все пак… припомнете си! Поне един…

Бащата се напрягаше, съсипаното му лице се осветяваше от спомени, паметта му търсеше, ровеше, затваряше кръг около живота на сина си, разширяваше кръга, пак го затваряше и никъде не откриваше врагове, по-скоро се докосваше до възторга на младежа да приема света като вълшебство. И всички хора като приятели. Бащата безпомощно повдигна рамене и скръсти ръце в скута си. Показах му телефона върху кибритената кутия, не го знаеше.

— Разкажете ми пак как го открихте сутринта…

Той ми го бе разказал веднъж. И втори път… Нищо ново не допълни. Вечерта двамата монтирали новата пералня, после синът му се прибрал в стаята си. Легнал си сравнително рано. Когато майка му се завърнала някъде около единайсет и половина, заключила външната врата, заслушала се в дишането му, вече спял, и веднага си легнала. От втората смяна се връщала винаги много уморена. На сутринта той отишъл да купи мляко и се изненадал, че вратата не е заключена. Друго не забелязал. Върнал се и направил забележка на жена си да внимава. А тя му отвърнала на смях — като отваря компоти, да не ги разлива по мозайката, наистина по нея имало петна, загледал се в тях, също и по бравата на външната врата имало. Но и двамата не се усъмнили. Поискал да събуди сина им, но тя го спряла, нека си поспи момчето, нали сега е в отпуска, кой ги знае по моретата дали изобщо им остава време да спят. Сварила млякото, приготвила закуската и тогава му казала: върви! Той влязъл, като не го видял в леглото, се зачудил. И тогава, пристъпвайки по-навътре, го забелязал… Все още не заподозрял нищо. Пристъпил още и…

— Разкажете отново…

Явно се измъчваше, но се подчини. Разказа същото.

— А кой беше най-добрият му приятел? — запитах. — Вие и сам разбирате, щом вратата е била отключена, а жена ви си спомня ясно, че…

Той назова някакво име, записах го. Изправи се.

— Ще отида за малко при жена ми. Преди много години загубихме първото си дете, беше само на три. Тя едва не полудя. Но се роди Жоро и се спаси. А сега…

Кимнах, той излезе. Останала сама в стаята, се приближих до прозореца, тръпки лазеха по гърба ми от онова, което се бе случило. Въображението ми се развихряше без ограничения. Пресметнах разстоянието до рамката на прозореца, беше високо и все пак никой не бе скачал през нея. Убиецът бе влязъл през вратата като свой, нямаше съмнение. И бе излязъл през вратата, затова е останала отключена. Но преди да влезе, навярно дълго е чакал отдолу, за да се увери, че всички спят. Може би е дошъл още преди връщането на майката, спотайвал се е, докато и тя си легне. И за да бъде сигурен, е постоял поне още половин час. Колкото и да е бил късен часът, не е възможно никой да не го е забелязал. Огледах сградите наоколо. Спрях се на прозорците, които гледаха към стаята на младежа. Трябваше да се срещна и с хората, които живееха зад тях, да ги разпитам. Бащата можеше да ми помогне, ако ги познаваше.

Да, той ги познаваше, но тръгнах сама.

 

 

След като разпитвах дълго, звънила поред на няколко звънеца, попаднах на една женица на средна възраст, която си бе легнала късно, гледала постановката по телевизията. Да, когато изгасила лампата, забелязала някаква висока тъмна фигура да се върти там, около Жорови. Не могла веднага да заспи, станала и отново погледнала, фигурата продължавала да стърчи в сянката на сградата и тя се разтревожила, все си мислела за крадци, чудела се дали да не позвъни по телефона, но късният час я спрял. След малко пак станала да си налее чаша вода, не видяла повече никого, но в стаята на Жоро светело, тя се успокоила. И най-сетне заспала. Днес по обяд като научила, хиляди пъти се проклела, че не звъннала. И вината не я оставила на мира.

— Ако сега мога с нещо да помогна? — тя наистина бе ужасно притеснена. Разбираше и сама, че онова малко нейно действие, пред което бе спряла, е можело да промени събитията. Поне през тази нощ. Осъзнавах бавно за кой ли път, че истинското възмездие не е съдът на хората, а собствената им съвест, която ще продължи да ги измъчва. Като се вайкаше непрекъснато пред мен, жената се самонаказваше. Бях убедена, че няма вече да посмее да погледне в очите нито един от двамата родители. А нима е предполагала какво ще се случи? И без да й мине през ума, сега се разпъваше на кръста на вината. Бях убедена, че оттук нататък и при най-малкия сигнал за опасност тя ще удря с юмруци по вратите на заплашения и ще изисква бдителност. Записвах думите й, а в тях нямаше кой знае колко информация. Било е тъмно, чакащият изглеждал млад, притулвал се в сянката на сградата, бил облечен с палто, като че ли пъстро, много време стоял и че не е искал да го видят, е сигурна, защото забележел ли някого, почти се залепвал за стената.

— Ако го видите, ще го познаете ли? — запитах я аз.

— Не зная — повдигна рамене. — Може би така отдалече, ако е облечен по същия начин, по някой жест, по стойката… Но как бих могла да бъда сигурна?

Естествено.

Записах имената й. Казах й къде да се яви при повикване. Щях да имам нужда от нея.

 

 

Още един човек открих от същата сграда, който бе успял да види извършителя на престъплението. Прибирал се късно, малко преди дванайсет, и като завил с колата, за да я остави на паркинга, осветил с фаровете си тъмната висока фигура, а тя веднага се скрила зад ъгъла на блока. Заключил добре, огледал се, дори тръгнал след мъжа, но го забелязал да се отдалечава по другата улица. Все още неспокоен, нали има и такива, които обират коли, той изпушил една цигара, като прикривал огънчето й с шепа. Било студено, краката му замръзнали и най-сетне се прибрал. На няколко пъти поглеждал през прозореца на кухнята, оттам се виждал само паркингът… И като не открил нищо обезпокоително, си легнал.

— За един миг като че ли го видях. Беше висок, млад, с кожена шапка, прихлупена ниско над очите, и пъстро палто. Изглеждаше напрегнат, като че ли чакаше някого. Но бързината, с която се скри, събуди подозренията ми. Ако съм знаел, можех да го настигна. Мислех дори да звънна в районното, скоро вдигнаха колата на съседите, ама жената ме разубеди, чакал е сигурно някое момиче, каза. И аз… колко пъти съм се заричал не по женски акъл, ама… — мъжът разпери широко ръце.

— Ще го познаете ли, ако го видите? — запитах и него.

— Може би… Видях лицето в светлината на фаровете. Бих казал, симпатично лице, сега ми е трудно да го кажа. Не се отличава от много други. Ако е пак с нахлупена ниско шапка и го осветя с фаровете, може би… Но как да съм сигурен?

Записах и неговото име, той обеща да помогне. Бях вече тръгнала, когато ме настигна по стълбите.

— Струва ми се, че го бях виждал и преди. Заедно с Жоро. Не съм напълно сигурен, но имаше нещо познато в него. Да, да, виждал съм го и преди. Беше един от приятелите му. Само че… отдавна е било, още преди да замине… — той ме наблюдаваше внимателно, докато ми говореше. И изглеждаше загрижен от нещо. — Жалко за момчето! — добави неочаквано. — Много го обичахме всички. На всеки гледаше да помогне, я ще преведе някоя от бабите на пресечката, я ще помогне на жените за покупки, а и от техника отбираше… Колко пъти, завра ли се под колата, ще се завърти около мен, ще каже: я да видя аз, бай Симо, ще пипне нещо и тя ще тръгне пущината. Златни ръце имаше. А и умееше да се шегува! Аз тоя… да го докопам, ама на, де да съм знаел… — пак замълча и пак ме огледа някак загрижено. — Абе, момиче, това е мъжка работа! Свършиха ли мъжете, че ти? Закъде си тръгнало с тая крехка физика престъпници да ловиш? Ами ако те срещне и ръгне и тебе, а? То аз, я какъв съм бабанко, дето трудно ще ми се опре някой, ще си помисля… И Жоро какъв беше, и як, и смел, ама ето на! Как ще се оправиш ти? Ти родители нямаш ли, да те спрат? А и другите професии свършиха ли?

— Бай Симо — почти го докоснах по рамото аз, — то за тая работа не трябва само сила, а и акъл. И логика…

— Да взема да те придружа, а? Чувал съм, че престъпниците все се завъртали около местопрестъплението. Я си представи, че е някъде наоколо? — и той слезе преди мен, огледа навсякъде, паркингът беше тих и спокоен, нямаше жива душа на него, повечето коли покрити с платнища, само една-две в движение, той пристъпи към едната. — Я да взема да те закарам! Докъде си?

 

 

В управлението изготвих постановление за образуване на предварително следствие за неизвестен извършител. Прегледах внимателно представената докладна записка от дежурния офицер.

Признавах, че не съм се придвижила кой знае колко напред.

Разпоредих се да доведат най-добрия приятел на убития, посочен от бащата. И докато го чаках, крачех напред и назад в кабинета си, обмислях случилото се, губех се в догадки, търсех изход от лабиринта, допусках възможности, изключвах ги, придържайки се към думите на бащата и внеслите още малко светлина думи на жената и на мъжа от съседната сграда. Всичко изглеждаше заплетено и сложно. Обаче бях стигнала вече до някакви изводи. Фактите недвусмислено сочеха, че убиецът е бил близък на убития. Много близък, за да го приеме посред нощ и по пижама. И му е гласувал пълно доверие. Бяха разговаряли дълго. Между дванайсет и два, когато е настъпила смъртта. Без нито един вик от страна на жертвата, който да разбуди спящите родители. Без никакъв опит на жертвата да се защити! А е можел, можел е този Жоро, укрепвал мускулите си в спорт и физически труд, як и силен. Значи не е очаквал… Не е допускал нито за миг! Възможно ли бе убиецът да е закоравял престъпник, толкова сигурен, че ще избегне наказанието, та оставя всички улики зад себе си? Или по-скоро бе дилетант, който за първи път посяга на човешки живот и внезапно изтрезнял и изплашен, побягва, забравил за следите, който ще ни отведат до него? Първият би изчезнал зад граница, втория би трябвало да го върнат назад угризенията му и да се предаде. Още днес. Най-късно утре? Не вярвах съвестта да му остави повече време, повярвах ли в това, би следвало да се откажа от професията си и да дам право единствено на баща ми. И да се съглася, че гибелта и заплахата е навсякъде около нас. Ако знаех поне повода? Ако знаех за какво бяха разговаряли през тия два дълги часа? Щеше да ми просветне изведнъж… Но обикновено поводът се изясняваше едва накрая, старателно прикриван или незабелязан от другите. Какво бе търсил убиецът в стаята? След като не бе взел нито часовника, нито парите на убития? Тогава? Наркотици? Някакъв предмет? Касета с изключително ценни записи? Едва ли… Припомнех ли си нанесените рани с нож, потръпвах. Най-лесно бе да обясня всичко като дело на садист, на шизофреник, на луд… Най-лесно, но… едва ли е било точно така.

Всяка нова среща щеше да хвърля по малко светлина.

А и колкото повече се доближавах до личността на убития, щях да стигам и до личността на убиеца.

Телефонът, записан на кибритената кутия, продължаваше да дава свободно. Нито една от експертизите не беше приключена. Дори протокола от аутопсията още го нямаше.

Оставаше само да чакам.

 

 

Младежът, наречен от бащата Андрей, влезе след половин час. Поканих го да седне. Изглеждаше изплашен и объркан. Предложих му цигара, той я пое с треперещи пръсти. Дълго не успяваше да я запали, а после глътна дим, разкашля се и почервеня от усилието да спре кашлицата. Не бързах да започна разговора. Докато задавах стандартните въпроси, го разглеждах внимателно. Имаше открит поглед, сини очи под гъсти тъмни вежди, русолява, почти избеляла от слънцето коса, която небрежно падаше по челото, а то бе високо, интелигентно, с издадени рогчета и вена, която го разсичаше на две, набъбнала от напрежение. Усмихнах му се, той не отговори на усмивката ми. Чакаше оня мой въпрос, който да му разкрие защо е повикан тук, след като няма за какво. А може и да има?

— Ще ви помоля да ми разкажете за Жоро.

— За Жоро? — изненада се той, но не запита за кой Жоро.

— Да — потвърдих, — нали сте приятели? Кога се видяхте за последен път, къде сте ходили, какво сте правили, с кого, всичко… Поред и без да пропускате подробностите!

Младежът донякъде се отпусна, явно не знаеше още нищо. И това доказваше категорично невинността му. Започна да говори бързо, припряно, как му се обадил веднага щом се завърнал, колко му се зарадвал след шест месеца раздяла, как се срещнали в… „Кристал“, били само двамата и имали толкова неща да си кажат, че не знаели откъде да започнат, и говорил повече Жоро, защото бил изпълнен с впечатления, къде ли не бил по света, но навсякъде му липсвал, и още, още, още… нищо съществено не можех да отделя от думите му, нищо, за което да се хвана, а той продължаваше да говори и вървеше към другия ден, когато се събрали в дома му, имало и момичета, те винаги му се лепвали на Жоро, всички го харесват, майка му и баща му все Жоро му дават за пример, такъв един, добра дума ще им каже, ще ги зарадва с малко подаръче, ще целуне дори ръка на майка му, а тя ще цъфне цялата от вниманието му, и към всички еднакво любезен, внимателен, без да пренебрегва никого, готов да помогне, да утеши, да разсмее, щастлив и от дребните неща, хармоничен, цялостен, притежаващ неуловим чар… Той говореше, говореше, говореше, рисуваше като художник образа му и го правеше с обич, която надхвърляше очакванията ми, а аз се питах непрестанно, добре де, защо точно той е убитият, защо, защо, и отговорът си оставаше далечен и забулен в мъгла.

Поставих въпроса пренасял ли е наркотици.

— Той? — изненада се Андрей и скочи от стола.

Поставих въпроса обещавал ли е някому да му донесе предмет с особена стойност, който тук не се намира или струва скъпо.

Андрей повдигна учуден рамене. Не знаеше.

— Да е засегнал някого, да се е карал с някого, да знаете някой да не го обича?

— Той да засегне някого? Него да не го обичат? — младежът срещу мен се засмя, все едно че бях казала страхотна глупост. — Не. Никого. С никого. Та кой него може да не го обича? Иска или не иска… невъзможно е! — и впи очите си в моите, целият превърнат в тревога, в страх за приятеля си, когото не бе виждал само от вчерашния ден и нищо не подозираше. Някак несъзнателно погледна към телефона и потули погледа си под клепачите. Навярно му се искаше да грабне слушалката и веднага да навърти номера. Дори протегна към нея ръка.

Поколебах се само за миг да му кажа ли, или не. Щеше да научи веднага щом напуснеше сградата, от първия уличен апарат. Казах му бавно, като не изпусках от очи лицето му. Пребледня, улови се за дръжките на стола, преглътна, помълча и извика:

— Не е вярно! Не може да бъде вярно! Вие не го познавате! Той е толкова силен, че може да се справи с трима наведнъж. Тренирал е карате, бокс… Кажете, че…

Знаех какво искаше да му кажа. Не можех.

— Вярно е — казах. — И сама го видях.

Дадох му време да се съвземе, да дойде на себе си. Дълъг, мъчителен процес, извършил се пред очите ми. Остаряваше бавно и се изпълваше освен с мъка и с гняв.

— Кой може да е? — запита се на глас, въпросът не бе отправен към мен, а към самия него и към света, който ни заобикаляше. — Кой може да е? — и ме погледна безпомощен като дете.

— Ако знаех, нямаше да сте тук! Вие трябва да ни помогнете! Съсредоточете се, разкажете всичко за него, изредете приятелите му, приятелките му, враговете му, които всички вие твърдите, че няма! Не пропускайте нищо! Сам разбирате колко е важно, нали? Вие също искате да заловим убиеца му?

— И да го накажете! Със смърт! — каза го глухо и категорично, както могат да говорят само младите.

— Дори и да се окаже друг ваш приятел, когото също обичате?

Той потвърди отчаяно с глава. Посегнах към листите, придърпах машината към себе си, съсредоточих се и започнах да пиша. Андрей вече не ме забелязваше. Изреждаше имена едно след друго заедно с адресите, телефоните и всичко, което си спомняше за отношенията му с тия хора. Повечето от тях навярно бяха и негови приятели, но той не се поколеба пред нито едно име. Отдалечих се към прозореца, загърбих го, за да го оставя сам със спомените му и да измъкна на повърхността и най-незначителното от тях, което можеше да се окаже важно за нас. Може би повече от час писах. Когато му подадох листите за подпис, ме погледна в очите и добави:

— По всяко време може да ме извикате. И мъртъв ще дойда.

Усмихнах му се още веднъж. Хубаво е човек да има поне един приятел като този младеж. Благодарих му и го изпратих. Жоро е бил щастливец. Щастливец ли, потръпнах отново. А онзи, другият, който е таил дълго ножа в пазвата си и е любезничил дълго с жертвата си, преди да пререже сънната й артерия? И пак блесна въпросът, защо? Защо?

Бях убедена, сред изредените от младежа имена незабележимо още за очите ми се таеше и името на убиеца.

 

 

Началникът ме извика, а още не бях подготвена с пълнотата на версиите за извършване на престъплението. Едната — за закоравелия престъпник, и другата — за дилетанта. Предполагаема причина за убийството — в първия случай: наркотици, шпионаж или внесена отвън ценност, навярно скъп предмет на изкуството, във втория — лична причина за отмъщение: ревност, вражда в миналото, отнемане на нещо скъпо за убиеца, стремеж за възвръщането му. И още една версия бе възможна, която сама изключих — убийството е дело на луд, измъкнал се случайно на свобода. Какво бях свършила дотук? Всички веществени доказателства са изпратени на експертиза, очаквам всеки момент снимките, заснети на местопроизшествието и при извършване на аутопсията. Оставаше да се допълни и съобщението до всички районни в столицата и страната за издирване на висок мъж, някъде около един и осемдесет — един и осемдесет и два, млад, възраст около тази на убития, без особени белези. Необходимо е да се предупредят и граничните постове, вероятна посока на бягството — към границата.

Началникът ме слушаше усмихнат.

— Оттук трябваше да започнете. С районните. Предадохте ли допълнено съобщение?

Не, още не бях. Тъкмо съм го подготвила, и ме повиква.

— Загубили сте доста време. През тази нощ патрулиращите коли в някоя част на столицата са могли да забележат нещо необичайно, което да изглежда невинно, а на вас да ви свърши работа. Предупредете и всички гари и автобусни спирки. А знаете ли колко млади хора има някъде около двадесет и пет годишни и високи около един и осемдесет и два? Облеклото не значи нищо.

Повдигнах рамене. Навярно много. Издирването щеше да прилича на търсене на игла в купа сено. Носех със себе си списъка с имената, дадени ми от Андрей. Измъкнах листа и го подадох на началника си. Той ме гледаше строго.

— Един от написаните тук вероятно е убиецът.

— Сигурна ли сте? — погледна ме с любопитство началникът, навярно някаква прекалена убеденост в гласа ми му направи впечатление. — И как можете да бъдете сигурна?

— Само дотолкова, доколкото убийството не е дело на луд. Проверих, избягали от психиатричните болници в последните десет дни няма.

— Кое ви кара да гласувате такова доверие на написаното от разпитвания младеж?

Изпотих се. Всеки факт трябваше да се подкрепя с доказателство. А аз не разполагах с такива. Освен с алибито на разпитвания — през тази нощ той бе ходил до годеницата си в Пазарджик. И се бе върнал едва на обяд през деня. Преди да изпратя за младежите, с имената на които разполагах, бях говорила с бащата на убития, той потвърди за всеки един, че е бил приятел на сина му, кой по-близък, кой по-далечен. Не можеше да каже с кои от тях Жоро се бе срещал през трите дни от завръщането си, нито да посочи някого като подозрителен. А у дома им бе ходил само Андрей. Съобщих и това.

— Добре, добре — усмихна се окуражаващо началникът. — Продължавайте! И ме дръжте в течение. Ще ви помогна при нужда. Не забравям, че това е първото ви сериозно следствие. — Той погледна часовника си. — Не губете време.

Повдигнах неопределено рамене. Бяха ми дали най-опитната оперативна група, в която бе и баща ми. За да се получи някакво равновесие. При моята неопитност…

— Имате данни да станете добър следовател. Дори много добър. Не се плашете от интуицията си. Но и не й се доверявайте прекалено. Само когато се допълва с фактите. А сега сте свободна! Да, не пропускайте граничните пунктове.

Той ме изпрати до вратата. Пожела ми отново успех. И ми припомни да го държа непрекъснато в течение. И при най-малко колебание от моя страна да търся съвета му. Приличаше по нещо на баща ми, само че въпреки дългите години практика той винаги твърдеше, че човек се ражда и с доброто, и със злото в него, зависи кое ще отключиш за другите. Не бях ли научила точно това от него? И не противопоставях ли на баща си неговата теория, подкрепяна от дълбокото ми вътрешно убеждение? Внезапно се усетих окрилена. Благодарих му отново. И се върнах в кабинета си, за да продължа своята работа.

 

 

Разбира се, че най-напред изпълних нареждането на началника да сигнализирам до всички районни и столицата за извършеното престъпление и за издирването на неизвестния извършител. Предадох и малкото данни, до които се бях добрала. Те можеха да помогнат. Докато чаках появата на извиканите от мен младежи, се заех да подредя албума със снимките от огледа на местопроизшествието. Следвах логическия ред на мисълта си, стремях се към прегледност в реда им, така че изведнъж да се получи нагледна представа за събитието. И да не ми се изплъзне нито една подробност. Чак след това пристъпих към подреждане на другия албум със снимки. От аутопсията. Ръцете ми се разтрепериха. Жестокостта на извършеното, документирано от фотоапарата, отново ме разтърси. Чувствувах как и сама се ожесточавам, как в мен расте необходимостта на всяка цена да заловя убиеца, посегнал на този млад живот по неописуемо зверски начин. Стисках зъби. Нищо не можеше да го оправдае! Нищо! Ожесточението ражда ожесточение. Човек, посегнал по този начин, ще посегне отново. Той е заплаха за обществото, разрушил най-напред себе си и посягащ да разруши най-близките около себе си. В мен се затвърждаваше убеждението, че убиецът е от най-близките на убития. И след като не е Андрей… Гледах първото име от списъка. Очаквах младежа, който го носи. Съобщиха ми, не бяха го намерили нито у дома му, нито на работното му място. Бил поискал отпуска точно за тоя ден. Не знаели къде е. Да се намери, отсякох кратко. Поисках описанието му. Оказа се дребничък, мургав, непрестанно боледуващ. С мек характер. Разколебах се. Описанието не съответствуваше, махнах с ръка. Следващият. Той чака отвън, да влезе ли? Да влезе, кимнах.

 

 

Ожесточението още ме държеше, когато влезе. Погледнах го косо. Доста висок. Облечен в работния си комбинезон, облеклото още не значи нищо. Поставих въпросите си кратко и отсечено: така ми отговори и той, кратко и отсечено. И точно. Разтворих албума със снимките от аутопсията, и то на тази, на която голото тяло на мъртвия показваше и лицето му, наклонено към рамото с дълбокия разрез на шията. Не откъсвах очи от лицето на разпитвания. Търсех шока, получих го. Младежът отскочи назад и пребледня силно. А моят глас прозвуча любезно и хладно като добре наточено острие.

— Какво ще кажете за това?

Разпитваният започна да заеква. Чак позеленя, олюля се. Не му предложих стол, ръката му сама потърси облегалката, за да се подпре. И да се впие в дървото.

— Ж-ж-ж… Жо-ро-о! Н-е-е-н-н-е е въз-з-зможно!

— Прилича ли ви на монтаж?

— Н-н-не! — Той вече хълцаше. И наистина се нуждаеше от помощ.

Посочих му стола. Седна. Затвори очи. Внезапно пребледня съвсем. Тропнах чаша вода пред него. Сърцето ми бавно се умилостивяваше. Младежът изглеждаше почтен, един от най-уважаваните работници в бригадата. А как е изглеждал другият? По същия начин? Той се съвземаше бавно. И аз се съвземах бавно. Не биваше да губя контрол над нервите си. Добре, че нямаше никой от колегите. Овладях се. И седналият се овладя.

— Разкажете ми всичко. За него. За вас. За другите му приятели! Всичко! За вражди, за неприязън, която е събудил, за ревност или превъзходство над някого, с което също е събудил омраза…

— Та той ни превъзхождаше всички! — откликна спонтанно разпитваният. — Значи ли това, че…

Тогава позвъня телефонът. Подскочих и аз от позвъняването, столът зад гърба ми се прекатури и се чу трясък в слушалката. Началникът ме викаше при себе си. Веднага. Позвъних на дежурния да влезе в стаята при разпитвания, докато аз се завърна.

 

 

Изправих се пред него, смутена от собственото си неовладяно поведение. Очаквах да ми се скара. Той ме погледна и аз потръпнах, щеше да ми каже нещо много важно. И хубаво, очите му светеха.

— Колежке, на вас ви върви… Имате невероятен късмет. Нещата идват на мястото си. Вече се знае кой е, до причините ще стигнете и сама. Оттук нататък залавянето му няма да е проблем.

И ми подаде листа, на който бе записано името на убиеца и адресът му. Погледнах към тях, познати ми бяха. Макар и написани с друг почерк. Не знаех още зарадвах ли се, или се усетих като куче, на което са отнели кокала. Началникът се засмя. Полюбопитствувах как е стигнал до… това, посочих листчето. А и бях убедена, че и аз сама, без неговата помощ, само след час или два щях да се добера до името на убиеца. Нишката, която бях поела, водеше право към него.

— Много сте емоционална! — засмя се отново той. — А в нашата работа място за емоции няма. И не се сърдете, че ви изпреварих. Дълбоко съм убеден, че вие и сама щяхте да стигнете… Въпрос на време. А и стана случайно.

Наострих уши. Напрегнах се цялата. Отричах случайностите в нашата работа. И той ги отричаше. Тогава…

— Или не точно случайно… — продължи той, — а отговорността на един човек помогна. Въпреки че никак не му е било леко да се реши. Бащата на убиеца. Много добър и честен. Стар миньор. От най-здравата работническа класа. Когато през нощта синът му се върнал целият в кръв, той се изплашил, че е извършил убийство. Синът побягнал, без да признае нищо. Търсили го по поликлиники и болници, напразно. На сутринта отишъл до районното, разказал всичко, другарите проверили, убедили го, че през нощта не е имало никакви произшествия в столицата, и старият се прибрал успокоен, като обещал все пак да не пипа палтото на сина си. Доста по-късно, след като бяха сигнализирани районните, наши другари отишли у тях, иззели и палтото, и сакото, и други окървавени вещи на сина. Предадоха ги тук. Искате ли да ги видите? Онова черно-бяло пепитено палто и… — Той разтвори голяма найлонова торба, опряна до бюрото му.

Надникнах в нея и се отдръпнах. Нямаше вече никакво съмнение. Палтото и коланът бяха идентични. Вдигнах очи, Ради Петков ме наблюдаваше, смръщил леко вежди.

— Нашата работа не се нуждае от тщеславие, запомнете!

Не беше тщеславие, не беше!

И все пак… би трябвало да изпитам облекчение, а странното е, че не го изпитвах. Веднага последваха въпросите ми: какъв е, колко е годишен, бил ли е приятел на убития, от най-близките ли, с какво се е занимавал, каква е причината, къде е сега той… Знаех какво трябва да направя оттук нататък — да издам постановление за вземане мярка за неотклонение, а после…

— Бих могъл да отговоря на всичките ви въпроси, но предполагам, че вие сама по-задълбочено и по-цялостно ще стигнете до тях. Така че, колежке, отново ви пожелавам успех… — И накрая реши да се пошегува: — Ако още веднъж имате такъв шанс за разкриване на престъпления, то всички заплетени случаи ще ги поверявам на вас! Шансът също е важен! А сега се захващайте за работа! Въпреки всичко ще имате много работа, уверявам ви!

Благодарих и напуснах кабинета му. В своя кабинет сверих списъка от имена, даден ми от младежа, с новото единствено име върху листчето. Имаше го, то заемаше някъде около десетото място между другите.

И чак след това вдигнах лице към разпитвания, който ме бе чакал с нетърпение.

Разговорът ми с него започна отначало и в съвсем друга посока.

Освен баща ми още един човек бе против моята работа, Кузман. След като завърши биология, той постъпи в научен институт и потъна в изследвания. Но колкото и да го поглъщаха те, винаги намираше време да ме причака пред управлението, за да ми отдели цялата си вечер, за да сподели с мен проблемите си и да изслуша моите. И не само да ги изслуша, а и да ме успокои, да ми даде ценен съвет, да ме разсее с блестящото си чувство за хумор, да ме отведе на гости при приятели или на театър. Те с баща ми се разбираха много добре, а и майка ми гледаше на него като на бъдещ член на семейството. Единствено аз… защото при моите двадесет и седем знаех, че отношението ми към него не е любов, а само жажда за общуване, необходимост да бъдем заедно, искреност и доверие, нежност и обич като към брат. И още сигурност, че мога да се облегна на рамото му в трудни мигове. И че винаги ще ми се притече на помощ, когато и да го повикам, за каквото и да го повикам.

Кузман ме чакаше долу и в този най-тежък и дълъг за мен ден, а аз му се усмихнах още щом го видях. Тръгнахме по улицата, без да бързаме да заговорим, той усети вътрешния ми смут. Седнахме да пием кафе в едно полупразно заведение, Кузман все още мълчеше, и аз мълчах, но неговото очакване прозираше и дори личеше нетърпението му, изглежда, баща ми го бе предупредил, че ми е трудно. Поставих ръката си върху неговата, погледнах го открито в очите, долових изостреността на сетивата му, той очакваше от мен да направя видим за него своя малък ад от днешния ден и ако е възможно, да внесе порядък в мислите ми.

— Ти си на двайсет и седем — казах му и Кузман се сепна, най-малко бе очаквал тази моя констатация, — аз също — продължих, винаги бяхме избягвали да охарактеризираме нашите отношения и най-вече докъде ще ни отведат те, до раздялата или до брачната зала. — Хората, с които предстои да се срещам през тия дни, са от нашето поколение. Извършителят е почти на моята възраст, чух за него великолепни неща. Характеристиките, които получих, са превъзходни, произхожда от работническо скромно семейство, има две сестри. Завършил е техникум с много добър успех. Образован е, с добър интелект, отбил е редовно военната си служба. Бил е добър син, поне до средата на предишната година, добър и влюбен в момичето, което си е избрал за съпруга. И все пак не е посегнал на момичето, а на най-добрия си приятел, с когото били неразделни от детството… Защо?

— Гатанки ли ми поставяш? Отговорът ми е ревност — бързо каза Кузман.

— Ти би ли убил от ревност? — бързо го попитах и като го гледах право в очите, зачаках отговора. — Ако ти кажа, че съм била с твоя най-добър приятел, например… Асен, ти…

— Свободна си да постъпваш, както искаш — отвърна също бързо, — макар че това би ми причинило невероятна болка и дори си мисля, че няма да издържа, не бих го преживял… — повдигна рамене. — Но знае ли човек? Невинаги чувствата ни са такива, каквито сме си ги представяли. Мислим, че няма да преживеем, а преживяваме, мислим, че ще отсечем като с брадва, а стигаме до убийство или до самоубийство. В своята привидност собствените ни чувства ни изненадват. В случая ми се струва по-важно да не отсечем контакта си с другите, да се затворим в чисто субективните си тълкувания и те да бъдат в грубо противоречие с истината…

Ако можех да говоря и аз като него!

— Въпросът ми беше… — прекъснах го.

Прекъсна ме и той:

— За себе си мога да отговоря твърдо, не! Въпреки че те обичам отдавна и не съм убеден в същото за теб. Зная, че потребността да отговориш на чувството ми е невероятно силна и го знаеш и ти. Една раздяла с теб би преобърнала живота ми и би ме поставила на ръба на съществуването, но… това не е повод, за да посегна нито на теб, нито на… Не е ли любовта акт на вътрешна свобода? Светът не започва с мен и не свършва с мен. Доброто и злото са заложени в кода на всеки човек, кой не го знае, и в училището вече се учи. Но не знам ще ти стигнат ли на теб силите да измъкваш на повърхността доброто у всеки и да се бориш със злото? Искат се много търпение, много усилия, много справедливост и отговорност към света! И ако не успееш, няма ли да се усетиш измамена, предадена от собствения си стремеж и погубена от вина, че не си успяла? Истински може да се помогне само на някого, с когото си постигнал такава близост и си проникнал толкова дълбоко в него, че споделяш съдбата му, не само интелекта и емоциите му. И то без чувство за притежание, чувството за притежание би развалило всичко. Без изискване на благодарност, че си спасил…

— Доколкото разбирам от философия, ти, ти би могъл да помогнеш единствено на мен? И към всеки друг да останеш безразличен?

— Ето че не ме разбра — усмихна се тъжно Кузман. — Не става дума за мен, а за теб самата… Следствия като днешното ще те съсипят. Едно е да обичаш Достоевски и да се възхищаваш от творчеството му, покорило те още от дете, друго е в живота да се срещаш лице в лице с престъплението, с хората, които са го извършили, да разнищваш подбудите им, все едно какви…

— Все едно ли? — изправих се аз. — Никак не е все едно… И освен това аз съм убедена, че всяко престъпление може да се предотврати, стига всеки от нас да притежава чувство за отговорност към съдбата на човека до него и да те боли от страданието му, и да не пожалиш себе си, за да му помогнеш. Равнодушието у някои хора ме ужасява, егоизмът им, алчността им, собствената им представа за превъзходство над другите, неуважението, грубостта, дилетантщината… И още инерцията обществото да решава вместо теб… — бях превъзбудена, гласът ми ме издаваше. Надигнах се от стола си.

— И с всичко това ти ще се пребориш? — клъвна ме иронията в гласа му. Ръката му ме придърпа и аз седнах отново.

— Сама наистина не бих могла — казах някак уморено, — но с твоя помощ и най-вече с помощта на всички — ръката ми посочи малкото насядали в кафенето, — с помощта на колегите ми и дори с помощта на престъпниците, които да ги предизвикваме, за да обърнат душата си и да си поставят сами въпроси, какво направих аз със себе си, със своя единствен и неповторим живот?

Говорех високо, и говорех разпалено, така че няколко души се обърнаха към масата ни, сниших глас, приближих глава към Кузман и вече почти зашепнах:

— Това е моята отговорност към теб и към другите, и към света и аз няма да се откажа, дори това да струва живота ми… Дори сега да ме наречеш идеалистка и нещо повече, няма да се откажа, защото ако се отказваме един след друг от същността, заложена в нас, ако се отказваме от най-дребните крачици за подобряване на самите себе си и на другите, то докъде ще стигнем? И ако не е имало такива хора, които са се борили срещу подкопаването у самия човек и срещу ония, които прерязват не само живота на някого, а и неговия свят… — бях се разгорещила още повече, лицето ми пламтеше не само от думите, а и от погледа на Кузман, който не се отлепваше от мен.

— Знаеш ли — каза тихо, — от теб някога би излязъл чудесен проповедник, а сега… учител.

— За да учиш другите — казах тъжно, — трябва да си изградил себе си или поне да живееш в мир със себе си. А аз…

— Какво ти? — засмя се Кузман. — До теб се чувствувам друг… Не си ли забелязала, че ме правиш по-добър? И се харесвам повече. А и баща ти в твое присъствие е някак различен.

— Баща ми е видял много и това го е променило, аз няма да позволя да ме променят.

— А аз няма да се отделя от теб, докато сама не го поискаш. И то твърде настойчиво.

Погледнах го, един такъв предан, влюбен, свой, с отнесените му от възхита очи, с усмивката му, бе ми нужен и на мен, имах потребност от увереността му, дори от философствуването му, те ми даваха сила. И дали точно заради нея не можех все още да понеса мисълта да се разделим? Не, не беше възможно, бях такава, каквато съм, защото той винаги заставаше до мене. А не е ли това любов? Или повече от любов?

Показах му и снимката на убиеца, същата вечер щяха да я излъчат по телевизията, за да помогнат всички граждани за залавянето му. Той дълго я гледа, не можеше да проумее нещо, навярно симпатичното лице на младежа го изпълваше с недоумение. Той ли е наистина, запита без думи и след като кимнах утвърдително, отново втренчи очи в снимката. И няма никакво съмнение? Кимнах отново, беше му трудно да повярва. А на мен? Накрая я остави замислен на масата, аз я скрих в чантата си. И я усетих как внезапно натежа.

— И все пак… била ли си с Асен? — запита ме неочаквано Кузман, а аз се вцепених насреща му.

 

 

Новият ден започна с купища задължения. На оперативната група бе възложено залавянето на извършителя. Размножената му снимка чакаше изпращането си до всички районни в страната, гранични пунктове, автобусни спирки и гари. А се чувствувах потисната, обезверена и несигурна. Накъдето и да се обърнех в кабинета, усещах в гърба си очите на младежа, те излъчваха лека усмивка, доброта и някакво сияние. Преди колко време е направена, попитах вчера бащата, който я донесе. О, въздъхна тежко той, от щастливия му период, тъкмо бе довел вкъщи Ани… И се сви върху стола, замря неподвижно, затвори очи. Като че ли вече живееше в тих и постоянен кошмар, трудно можех да го измъкна от него и въпреки всичко намери сили да разкаже пестеливо, вярно и точно и малкото, което знаеше. Само за миг ме погледна, ще разпитаме ли и жена му, чувствувала се много зле. Отвърнах му, че на основание член 46, алинея първа от Наказателния кодекс тя има право да се откаже от свидетелствуване. Той кимна разбиращо. Щяла да дойде, просто… моли за малка отсрочка. Възхищавах му се. Опитвах се да си представя, ако отгледам син един ден… изобщо ако съм на неговото място, бих ли имала смелостта и невероятната му честност сама да дойда и… Той бе облекчил много работата ми. Благодарих му. На въпроса ми къде би могъл да отиде… Стефан, повдигна само рамене, и сам го търсил, за да го убеди да се предаде. Бил сигурен, че ще се предаде. Навярно много се е изплашил, но той е убеден, познавал го… Отиде си смазан, както и бе дошъл, като се опитваше да потули кашлицата, нападнала го изведнъж. Попитах, наследство от мините ли, той само кимна с глава.

След като останах сама, дълго не можех да дойда на себе си. Този кротък, добър и честен човек не заслужаваше съдбата на сина си, тя щеше да го довърши. Едва ли ще намери сили на тази възраст да се изправи отново и да гледа хората в очите. Жалост сви сърцето ми, трябваше да я прогоня и да се уловя за фактите, да бягам от въображението и собствената си емоционалност, която можеше да ме подведе, да бъда обективна в толкова субективно заобикалящия ме свят. За да не сгреша. Никога не бях отричала поправимите грешки в потока на живота, те неминуемо съпровождат познанието ни. И са възпитателни, от тях е създаден горчивият ни опит. Но в случая нямах право да греша. Та нали и убийците имаха своя максима, искаха да изглеждат справедливи в собствените си очи и в очите на другите, като твърдяха, че наказват чуждия грях, който може да се изкупи единствено с кръв. Търсеха и те свое оправдание за единственото нещо, за което не са съществували никога оправдания. Животът е дар, никой няма право да посегне на него.

Предстоеше ми среща с момичето. Тя бе разпалила не само любопитството ми да видя жената, заради която привидно бе извършено убийството, надявах се и да ми даде ключа към загадката, чрез нея да стигна до пълния разпад на момчето, когото всички бяха познавали като добър и честен преди и малко след като са заживели заедно… От личен опит знаех, един човек събуди ли у теб най-доброто, измъква го пред другите така, че да блесне и всеки да се стопли от светлината му, а друг, ако те предизвика към злото, което дори и не си подозирал, че носиш в себе си… Чаках и се изнервях от предстоящата ни среща, тя трябваше да дойде в десет, а дотогава поставях снимките една след друга в пликовете и всеки път настръхвах от мисълта каква бездна е човекът. И още потръпвах от мисълта с каква садистична злоба ножът се е забивал в тялото. Повече от шейсет пъти. Прилошаваше ми. Прибрах албума в шкафа, на бюрото оставих само предполагаемата рисунка на ножа, с който е било извършено убийството. Поставих я така, че като седне тя срещу мен, да я види добре. И се заех да се стегна физически, да се подкрепя с кафе, да успокоя разлюлените си нерви. А също така да хвърля и един последен поглед в огледалото, от което ме погледна собственото ми строго, доста тъжно и озадачено лице.

Тя дойде. Точно в десет. Седях зад бюрото, посочих й стола. Разглеждах я бавно и внимателно, огледът ме разочарова истински. Знаех вече, че не е красавица, но очаквах да открия магнетична привлекателност, необясним чар, нещо, с което да покорява изведнъж. Срещу мен седеше сковано, грозновато, младо наистина, но толкова обикновено същество, че аз потръпнах отново. Не, не е възможно тя да е причината. Ана все още не поглеждаше рисунката, вперила очи в мен. След обичайните въпроси за установяване на нейната самоличност, име, възраст, професия я оставих да говори, в началото неуверено, смутено, но гласът й все повече набираше инерция, като се опитваше да нарисува точно връзката си с младежа от запознанството им до мига на напускането. Споменаваше дати, имена, случки, подкрепяше ги с имена на свидетели, които могат да ги потвърдят. Слушах я внимателно, записвах всичко, почти не я прекъсвах, върнах я назад, към подозрението на Стефан, как се е зародило то, как се е затвърдило във времето и как се е превърнало в повод за измъчването й. Вече не беше така уверена, усетих облекчението й, че се е спасила, преди да стане късно, че отдавна се е освободила и от чувството си към извършителя (ако изобщо го е имала!), че никога не е харесвала приятеля му. Защо?

— Че и той не ме харесваше, говореше на Стефан непрекъснато, че заслужавал нещо по-добро, по-красиво, по-интелигентно… И искаше на всяка цена да му докаже, че и грозните жени изменят, че и аз като тях… Държеше да му отвори очите за другите.

Бе добила някакво самочувствие и дързост. Като че ли ми казваше с цялото си поведение: ето заради мен, грозната, един мъж е убит, а другият ще бъде убит. А вие като сте хубава? Предизвикваше ме. Беше ли предизвиквала по същия начин и мъжа, убил заради нея?

Не я прекъсвах. Тя разказа за отиването на Жоро до магазина, за срещата й с него при закупуване на китеници, за няколкото думи, които тогава бяха разменили пред очите на всички и после… завръщането й вкъщи, лудите безкрайни разпити на Стефан, ама какво му каза, а той какво, а ти какво му отговори, изпрати ли те, ами… не е възможно, тя говореше, а аз почти се докосвах осезаемо до бурно завладяващата го мисъл за изневярата й, до потъването му в мъчителния свят на собствените му интерпретации за нея, до всяко нещо, свързано болезнено с Жоро, до всяка негова дума, жест или проява, която центростремително се е насочвала в съзнанието му към неговата свръхценна идея за тази мнима и с нищо не доказваща се нейна изневяра с Жоро, който непременно е искал да я прелъсти и му докаже своята правота в разсъжденията си за жените. В продължение на четири месеца Стефан я изтезавал с ежедневни мъчителни разпити, с жестоки побоища и настойчиви искания да признае измяната си, и то като разкаже всичко с най-големи подробности. А признаела ли, нещата щели да бъдат отново като преди, щял да се опита да забрави, да й прости. И един ден тя, наплашена, изтормозена и пребита, решава да измисли изневярата си, да я предаде правдоподобно и да сложи край. Дори назовава деня, когато се е забавила по-дълго в магазина. Той я изслушва внимателно, затваря се в себе си, дълго премисля разказаното, открива неточности, явно не й вярва, но я моли да му прости за мъченията, ласкав е, а на другия ден, когато тя е втора смяна, я причаква пред магазина и още докато се прибират по пътя, започва същия разпит, още по-мъчителен от преди, който завършва в дома им с побой. А приятелството им с Жоро продължило, как да го обича, заедно отивали на работа, заедно работели през целия ден, заедно се завръщали, като почти не говорели за нея, но тя е убедена, че Стефан го дебнел да го улови в дума, в жест или нещо друго, което да го доведе до истината. Веднъж се наложило да закъснее в магазина цели четиридесет минути, посрещнал я с убеждението, че отново са имали среща. И бил още по-жесток, а на сутринта приятелят му уж го подпитал по особен начин защо го е излъгал, че имал среща с нея, когато тя… И Стефан стигнал дотам, че я накарал да изгори дрехите, с които е била облечена по време на изневярата. Тя ги изгорила покорно, но отношенията им не се променили, той нямал сила нито да повярва в измяната й, нито да повярва в невинността й, мятал се между двете, плачел, измъчвал се, измъчвал и нея, нощем се будел от кошмари, събуждал и нея все със същия въпрос, измени ли ми с Жоро, кажи ми, признай, признай, все същото, и да признае, и да не признае, все същото… мъчения, бой, въпроси, ходела като сянка на работа, колегите й забелязали, съветвали я да го напусне, но как, тя все още го обичала… Обичала ли го е наистина? Разприте се задълбочили, той започнал вече да говори за убийство, казвал, че трябва да убие съблазнителя, и то с нейно участие, и че само по този начин може да бъде измит позорът й…

— Какво направихте тогава? Защо не се обърнахте към някого за помощ? Та вие не сте били сама в този дом? Там са и баща му, майка му?

Тя ме погледна сепнато, но погледът й премина през мен, без да ме види, и продължи, че майка му явно не я е одобрявала, а баща му, какво можел да направи баща му, вярно е, че я посрещнал добре, че бил щастлив, докато и те са щастливи, но после… като че ли и двамата нищо не забелязвали, предпочитали да излизат и да ги оставят сами, да не се намесват, а и наистина не знаели какво става в стаята им, разпитите били само през нощта и винаги заглушени от силно свирещото радио, така че и да извика за помощ, викът й да потъне в звуците на музиката.

— А защо не потърсихте помощта на вашите родители? На брат ви? На майка ви? На приятели?

Тя повдигна само рамене. Не искала да ги тревожи, все смятала, че ще се оправят сами. Все още вярвала, че той ще се опомни, преди бил толкова добър и искрен, и мил към нея, а и Жоро заминал, явно се е досещал какво става между тях и се е махнал, за да не дразни Стефан с присъствието си, да го остави сам с нея, и тя пак си помислила, че отношенията им след заминаването му ще се изгладят, но… нищо не се променило, обратно, заминаването на Жоро засилило подозрението на Стефан и той съвсем озверял. Тогава тя наистина се обърнала към майка си и брат си, те дошли и събрали малкото й вещи, присъствували и неговите майка и баща, пред всички Стефан обещал, че ще се промени, и тя повярвала отново, колко му е да повярваш, когато още обичаш… но отношенията им издържали около десетина дни, в които той се насилвал да бъде добър и вече не можел, тя го усещала как се насилва. А след като тези десетина дни изтекли, предишните мъчителни дни и нощи се върнали с разрушителен грохот…

А защо не се обърнахте към лекар?

Към лекар?

Явно никой от тях не бе и помислил за лекар, нито тя, нито родителите му, нито нейните родители. А навярно той се е нуждаел от лечение, от избавление някакво, от стигане до самия себе си. Малко ли хора днес изпадат за подозрително кратко време в една от двете крайности — на възторга и на отчаянието. И се мятат в подозрително кратко време между тях. Кой, истински замислил престъпление, ще говори месеци наред, че ще го извърши? Той е заплашвал, изнудвал е, искал е да бъде спрян! Има толкова много сигнали, за които оставаме слепи. Нарушаване на душевното равновесие независимо по какви причини, измислени или действителни, е първият тревожен признак, по който се отличава човекът, заплашващ обществото, а и самия себе си. А при Стефан месеци наред е гърмяла сигналната система за опасност! И никой не се е отзовал. Вече за кой ли път преценявах, че това убийство е можело да бъде предотвратено, ако същата тази Ана (странно, че макар да говореше истината, аз оставах хладна към нея и я обвинявах посвоему!), която седеше на стола срещу мен и обилно се потеше от ужаса на преживяното, бе потърсила помощ… или от родителите му, или от нейните родители, или от лекаря, или от… нашите органи. Кое й бе попречило да проговори? Мнимата й изневяра? Та кой разумен човек би повярвал? А може би страхът й, че някой наистина би повярвал, който не я обича и иска да я нарани в най-светлото й чувство? Или залегналото от възпитанието, изграденото в нея дълбоко убеждение, предавано дори чрез генетичната памет, че жената трябва да изтърпява мъжа, каквото и животно да е, робската психика на поколения жени преди нея, но не и на нейното поколение, на нашето поколение? Или собствената й вяра в любовта му, която ще съумее да обуздае, осъзнаването, че той най-сетне ще повярва в нейната невинност, та нали е първият мъж в живота й? Или страхът й, че утре няма да се омъжи, след като веднъж… Или просто е престанала да обича и колкото да го е прикривала, е излизало на повърхността, поне пред Стефан, най-точно долавящ промяната? А може би и съзнателно го е предизвиквала с поведението си, за да преодолее комплекса за малоценност, натрупван през годините, и засегната от изтъкваните негови превъзходства, е искала да издигне собствената си цена в неговите очи? Изпотявах се от напрежение, от мисълта за чудовищното отдалечаване на това момиче, все едно съзнателно или несъзнателно, от тези, които са можели да й помогнат. А и на Стефан. И още… от липсата на изграденото в нея чувство за свобода, което всеки човек трябва да притежава. И още… от осъзнаването си като личност. И тогава не би се стигнало до омерзението, до абсурда, до безсмисленото заплащане с жертви. Как нито един от хората, които са я заобикаляли, не е осъзнал в обичта си към Стефан, не към нея, истината, че положението е ненормално? Че е нужен скалпел, за да не се стигне до нож! И откъде толкова търпение за болката в теб и за болката в другия, която надхвърля всякакви граници на човешката търпимост и свършва единствено със смърт?

— След като вече е заговорил за убийство, вие сте била длъжна да се обърнете към органите на МВР…

— Длъжна? Та аз не можех да повярвам!

— Сега вече повярвахте!

— Две години бяхме все заедно, толкова хубави неща преживяхме. Когато изпищявах от някой паяк в стаята, той викаше баща си да го убие! Ако бях повярвала наистина, бих се обърнала… И се обърнах, след като побягнах от дома му не като опарена, а наистина попарена от врящата вода в чайника, който изля отгоре ми. Има и протокол, има и освидетелствуване от лекаря за изгарянията по тялото ми… Можете да го видите!

— А пред другарите разказахте ли за идеята му да убие приятеля си и дори вие да му помогнете?

Бях го научила от нея самата.

Тя се разтрепери пред очите ми, може би разраних отново незараснала рана, може би и тя видя в нещо вина за себе си, не знаех, но се разтрепери и се огледа безпомощно.

— Не помня… Може и да съм разказала, може и да не съм… Не бях на себе си. Знаех, че повече никога няма да се върна, дори да ме заплашва или да ме убие… То беше такъв кошмар, сега наистина се питам и сама, как съм изтърпяла толкова време! Все се стряскам нощем, сънувам го да върви подире ми, да ме моли да се върна, да ми обещава какво ли не… Много време мина, докато се убедя, че всичко е свършило! Вие ще вземете протокола, ще прочетете… Не помня!

Но в гласа й ясно долових и облекчението, че се бе измъкнала, че нямаше да отговаря с него на подсъдимата скамейка, че отношенията й с обвиняемия са прекъснати от два месеца. И облекчението й ме отхвърли пак на дистанция, защо не се тревожеше за човека, когото бе обичала, защо нямаше съчувствие в очите й, наистина ли го е обичала, или примирена от грозотата си, бе отишла с първия, който я е поискал? И неочаквано в един миг е разкрила пред него, без да разбере и сама, истината? А оттам се е започнало… Все по надолнището, неудържимо по надолнището до… гибелта на онзи, който я е обичал?

Обърквах се в предположения.

Тя назова районното, в което се бе оплакала и в което го бяха викали и него, за да обещае, че повече няма да я потърси и по никакъв повод няма да я безпокои. Потвърди, че не я е потърсил, само веднъж или два пъти питал нейни приятелки за нея. Но тя била все още уплашена и сменила както жилището си, така и магазина, в който работела. И помолила и колегите си да не казват къде е… Не искала изобщо да мисли за него, колкото по-бързо го забравела, толкова по-добре.

— А не се ли страхувахте за него? — запитах я неочаквано, тя се смути. — Може би все пак сте можели да му помогнете?

— Аз? И как? Не успях месеци да го убедя в очевидното… Как? — повтори. — Как? Никога не спомена, че ще убие себе си, защо трябваше да се страхувам за него? Само заплашваше мен или приятеля си, или и двама ни. Когато купи ножа преди три месеца, той вече не се раздели с него и само го размахваше пред очите ми… — тя най-сетне сведе поглед към бюрото и видя рисунката пред себе си. Бях чакала дълго този момент. Аз гледах в нея.

— Така ли изглеждаше? — запитах я и поставих до ръката й друг бял лист. — Опитайте се да го нарисувате.

Момичето отстъпи назад, като се изправи от стола.

— Не, не мога!

— Седнете! — казах строго. — Ще опитате, важно е. И ще напишете всичко, което ми разказахте. А още и имената на приятелките, при които ви е търсил…

Тя се подчини. Седна отново. Видях я как подпря глава с ръцете си. Има красиви ръце, отбелязах неволно. Изстрадала е много, пред закона е невинна. И все пак бе сгрешила и носеше вина. Заради мълчанието си, дори заради търпението си, все още необяснимо за мен, и заради предразсъдъците, от които не беше се освободила. Ако бе имала смелостта да се оплаче, да извика за помощ, да бъде искрена докрай с някого не толкова неопитен, колкото е била самата тя, живял повече и по-мъдър за човешките отношения, за последствията от нещастието в неговия чист или измислен вид и отражението му върху отделния човек… един младеж с прерязана сънна артерия щеше да е жив, а друг младеж щеше да продължи, белязан от най-жестоко разочарование след първата голяма любов, но нямаше да стане убиец… Нямаше ли?

Можех ли да бъда сигурна?

Все още не биваше да избързвам със заключенията.

Дълбоко в себе си бях убедена, че Ана е само поводът, а до причината още не съм се докоснала. Както откъртването на един камък можеше да повлече другите в сипей, нарушил лабилното им равновесие.

 

 

Онова, което научих за Ана от нейните приятелки и колежки, надхвърляше очакванията ми. Завършила гимназия с отличие, искала да следва медицина, но не успяла да се класира. Веднага след това се заловила за работа. Все още не се е отказала да продължи и дори е амбицирана на всяка цена да успее. Била прекъснала подготовката си, докато живяла със Стефан. Той бил първият мъж в живота й. Знаела, че не се харесва, и минало много време, за да се убеди в чувствата му. Трудно се решила на стъпката да заживее у тях, преди да са сключили брак. И това се оказало фатално за нея. Веднъж пристъпила прага на условностите, не можела да се върне назад. Какво щели да кажат другите? Дори когато отношенията им се влошили невероятно много, пред хората Стефан продължил да се държи добре, все едно че нищо не се е случило. В привидността на отношенията им виновната щяла да бъде тя. И всички да я осъдят. Никой не забелязвал промяната. И тя мълчала, срамувала се да очерня човека, когото обичала. Смятала за свой дълг да прикрие временната му слабост, докато дойде отново на себе си. Твърдо вярвала, че всичко ще си легне на мястото, след като се убеди във верността й и истината възтържествува.

Слушах ги внимателно, но мислех за мъртвия.

Човек винаги мери другите със собствените си мерки. Ако сам е искрен, вярва и в тяхната искреност. Ако не е склонен да вдигне ръка да убие, дори при самозащита, не вярва, че и другите не са като него. Чистотата трудно ще проникне в лицемерието, лицемерието трудно ще възприеме чистотата, ще сваля пластовете й един след друг и макар че ще открива все повече чистота, пак няма да й повярва и ще я държи под око. Лесно е да се имитира чистота, обобщава лицемерието. Гибелното доверие белязва хората жертви. Жоро е бил от тях. А Ана? Може би е просто твърде млада, за да открие, че всеки се променя непрекъснато, че сигурността ти в другия е само представа, която търпи развитие. Надолу или нагоре. Да успееш да я коригираш навреме. Не успееш ли, всичко е загубено. Тогава няма да те спаси и обичта.

Всичките й приятелки стигнали сами до извода, че нещата вървят зле. И я съветвали да напусне Стефан. Насила смъкнали тъмните й очила. Сложили пред очите й огледало да се види, посочили и синините, които минавали бавно и се обогатявали непрекъснато с нови. Ще те убие, казвали й. Тя им отвръщала, обича ме, ако знаете колко сам се измъчва. Няма да си отида, докато не го убедя, че и през ум не ми е минавало… А убедя ли го, тогава няма за какво да си ходя, ще бъде както преди! Злото е истерия, убеждавали я, колкото повече търпиш, толкова повече се развихря! Покорството ти само го засилва, той смята вече, че може да прави с теб каквото си поиска! И ще бъде все по-зле, ще видиш! Върви си, докато не е късно! Тя не искала и да чуе. Казали на майка й. Майка й се потресла, вдигнала се веднага до магазина, достатъчен бил един-единствен поглед. Изчакала да свърши смяната й, тръгнала с нея. По пътя говорила само тя, Ана мълчала. Повикала и брат й. Осъждала я, че търпи. Трябвало още веднага, при първата дума… Къде отишла гордостта й? Човек, когато обича, тихо й отвърнала Ана, няма гордост. Няма ли, засегнала се майката, сама събрала багажа й пред очите на Стефан, а той само я гледал, прежълтял от болка, и не се намесвал. Като че ли нямал нищо против. Но когато дошли и неговите родители, събрал сили да каже, че не може без нея и всичко ще се оправи, обещал твърдо и тя пак му повярвала.

— А вие защо не се намесихте? Защо отстъпихте? — попитах най-добрата й приятелка Виолета.

Вдигнали ръце, предали се. Ана била упорита, тя сама трябвало да узрее за решението си. Когато наистина се убеди, че връщане няма. Чувствувала, че е неин дълг да остане до него, загубил човешкия си облик, че и тя има вина за това. Непрекъснато си е задавала въпроса как е възбудила подозрението му, къде и в какво е сбъркала, че да предизвика такава ревност. В началото ревността му я поласкала. После… преобръщала всеки свой ден, всяка своя дума. И когато Жоро заминал, тя се зарадвала, че ето… най-сетне нещата ще се оправят. Отговорността й към Стефан се засилила, бил като дете. След заминаването на приятеля му можела да се страхува единствено за своя живот, а тя не се страхувала. Но накрая не издържала, изплашила се, че ще я осакати. И още… била убедена, че за него ще бъде най-добре, ако я забрави…

Ана има добри приятелки, помислих си. Те са искали да я спасят. И са я спасили. А къде са били добрите приятели на Стефан? Или той е бил твърде прикрит? И твърде мнителен, за да споделя? И не го ли е отделила Ана от тях? За да бъде всеки миг с нея?

Тя е видяла първа гибелния знак върху челото му и не го е разчела, не го е осмислила. Дисхармонията е признак на агресивността, или обратното… агресивността създава дисхармония. За да стигнеш до този извод, трябва да познаваш вътрешния свят на човека, който е до теб, да имаш сетива за него. Ако го обичаш, сетивата са изострени. И бият тревога. Не е нужно да се подготвяш с години, да си трупал опит.

Трябваше да я разпитам втори път. Надценила ли беше представата за своята власт над него, или бе решила, че благородството й ще го спаси на всяка цена? И остава под един покрив с него, докато е вярвала… А после е престанала да вярва. Преценила е, че няма смисъл. Имало е. Лудият се подлага на лечение, престъпникът се озаптява. Затова сме ние.

Трябваше да изискам и онзи протокол.

Позвъних.

Обещаха ми го. Помолих да го донесе дежурният от онази нощ, същият, който го е съставил. Обещаха ми и това.

 

 

Отвън чакаха приятелите на убития.

 

 

Прочетох отново и доклада на оперативната група.

Всеки от разпитите завършваше с въпроса ми, къде предполагате, че може да е сега? Разпитваните вдигаха рамене, не знаеха, искаха да помогнат, назоваваха имена, адреси… Стефан не се оказваше на нито един от тях. Скиташе някъде из страната и стремежът му да се опази и укрие засилваше омерзението му и го превръщаше с всеки изминал ден във все по-голяма заплаха за честния и открит живот около него.

Трябваше да се бърза.

 

 

Почти не се прибирах вкъщи, толкова много работа ме чакаше. Кузман звънеше по телефона, ще се видим ли? Отлагах непрекъснато. Не днес, позвъни утре. Усещах в гласа му ревност, недоверие и тъга. Липсвах му. И той ми липсваше. На последното му обаждане отвърнах, добре, чакай ме днес…

 

 

Когато ми говореха за убития, сърцето ми се свиваше. Неговата доброта, слънчевият му характер, красотата му, която покоряваше и близки, и непознати, властното им привличане в неговия магичен кръг… ето кое ме навеждаше към причината на убийството. Той се бе стремил да помага на всички, да внася бодрост и жизнелюбие, да се раздава с щедрост, без да пресмята, да не подозира зло начало у никого. А у повечето от нас то се таи дълбоко приспано, неподозирано и чакащо своя миг. И не ни ли държи нащрек предполагаемата ни среща с него? В нас самите? И в другите? Да не го допускаш у никого, това е толкова опасно, прави те сляп, приближава те до смъртта…

Поставих пред себе си снимките на убития и на убиеца.

Двамата приятели. Още от деца.

И двамата на двайсет и пет.

Поставих до снимките и характеристиките им. И за двамата чудесни, изграждаха ги като положителна млади хора, отличаващи се с честност, трудолюбие и чувство за отговорност. За единия много по-лесно да се даде, бе мъртъв, а за мъртвите или добро, или нищо. За другия много по-трудно — вече знаеха, че е убил. И въпреки това… Губех увереност, би ми било много по-леко, ако някъде в тази трудна и дълго премисляна характеристика на убиеца уловях макар и намек, загатване някакво, предчувствие дори за онова, което го е превърнало от положителен млад човек в престъпник. Знаех, че истинската същност на човека се разкрива в критични ситуации, по време на война, земетръс, всеобщо нещастие, личен срив, че можеш да преживееш до някого дълго, без да се докоснеш до нея. И когато се докоснеш след двайсет, трийсет или повече години в един-единствен кратък миг, това за теб е вече овъгляване, изпепеляване, смърт. След която не можеш да се изправиш.

Лицата ми говореха.

Откритостта на едното, вперило очи в мен, готово да се усмихне всеки миг, и излъчваната доброта и мъжественост ме привличаха неудържимо. Другото ме караше да бъда нащрек, леко усмихнато, с присвити сияещи очи и твърде интелигентно изражение. Дали защото вече знаех? А ако трябваше аз като жена да избера един от двамата? Без да подозирам нищо? Само така! От снимките! Нали чарът идваше и от поведението, и от начина на общуване, и от хиляди други по-дребни и по-значими постъпки? Само така от снимките? Не бих се поколебала, и навярно всяка жена не би се поколебала като мен в избора си. Не го ли доказваше същото и животът им? Дали тук не се крие разковничето? Бяха расли заедно още от деца. Убитият е бил винаги предпочетеният от всяка група, от всяко общество. Най-напред в детството, после в юношеството. Сред децата, съучениците, момичетата… Завистта се е зараждала в убиеца още от най-ранните години, измъчвал го е непрекъснато въпросът с какво другият го превъзхожда. Държал се е винаги за него, търсел го е, искал е да разбере на всяка цена, да има неговия успех, неговия чар, неговото излъчване. Навярно го е повтарял във всичко. И не се е получавало. Само в училище уроците му са се отдавали по-добре, тук най-сетне го е превъзхождал… И за известно време е настъпило някакво измамно равновесие между тях. Единият е пръв в игрите и приятелствата, е, добре, другият е пръв в училище. Започнало е съзряването, онова тайнствено преминаване от едно състояние в друго. Разликата се увеличава и е по-болезнена, и нараства все повече, завистта, приспана за известно време, избухва отново с още по-голяма сила, около убития се завъртат момичета като пеперуди около светната лампа, никой не кръжи около Стефан, а и той се напряга да блести. По-ярко, по-силно, насилва се да бъде духовит и по нищо да не отстъпва от предпочетения. Но отстъпва. Защо? Въпреки положените усилия резултатът е същият. Ако двамата са двата полюса на магнит, белязани със знаците плюс и минус, единият привлича неудържимо, другият — не! Завършват училище и двамата, могат вече да се разделят и пътищата им да поемат в различни посоки. И навярно биха поели, ако… убиецът не пропада на приемните изпити. Това отново нарушава едно предполагаемо лабилно равновесие, постигано толкова трудно. Там, където би бил по-добър — висшето учебно заведение, — затваря вратите си за Стефан. Той остава отвън и се обръща назад. Какво прави другият? Тръгнал е вече на работа, готов е да го утеши, загрижен и той от неуспеха му, ще опита силите си отново, втория път ще успее, убеден е, щастлив е, че сам няма такива амбиции, него го влече широтата на света, топлотата на другарските отношения, чувствува се добре навсякъде, животът го мами такъв, какъвто е. Ако няма нищо против… би му помогнал да постъпи на работа в същата бригада, в която работи и той. Ще приеме ли? Чудесно! И Жоро се разтичва да уреди с най-чиста радост, че отново ще бъдат заедно, макар и само до другата година, когато него непременно ще го приемат, убеден е в това, подчертава отново. А как се е чувствувал Стефан? Превъзходството на приятеля му го съсипва. Завистта се стаява в сърцето му, той на всяка цена трябва да докаже поне пред себе си, че е повече. А и не само пред себе си. Пред всички. Но влиза отново в едно общество, където Жоро е по-обичаният и по-търсеният, център, магнит за мъжете, изкачили се на високото. Жоро е и по-силният, загорял от слънцето, открил сърцето си за всеки, вечно весел и подсвиркващ си някаква мелодийка, остроумен и находчив във всяко начинание, той му помага, върши по-тежката работа, оставя за Стефан по-леката. Хората от бригадата се радват на приятелството им и подхвърлят невинни закачки, те се забиват като стрели с отровни връхчета в сърцето на Стефан, който продължава да търси начин да се самоутвърди. Как? И ето че Ана влиза в живота му. Случайно ли я избира по-грозничка, по-незабележима от другите? Не е ли това начин да се самоосъществи поне в нейните очи, в нейната обич към него? Не доказва ли направеният му избор още веднъж ниското му самочувствие? И най-сетне увереността, че никой няма да иска да посегне на нея, че поне тя ще бъде само негова, благодарна му завинаги, че я е забелязал и предпочел пред толкова други, по-хубави и по-умни жени? А загрижеността на Жоро, който не одобрява този избор? Ти заслужаваш нещо много по-добро! Бил е честен и искрен, искал е той за приятеля си най-хубавото, убеден, че го заслужава. А ето че в сърцето на Стефан се е вляло отново омерзение. Какви са точните думи, които са си разменили те двамата, никой не знае. Казал ли му е наистина, че и грозните жени изневеряват? Търсел ли е начин да докаже думите си? Едва ли… Но, така или иначе, подозрението пламва. Стефан се бои и за Ана, или по-точно бои се, че едва ли ще остане единственият център, около който ще се върти, заслепена и тя от очарованието на Жоро. Едно случайно негово посещение в магазина, в който тя работи, го влудява и поставя началото на вътрешния му срив. Стремежът му да се изравни със съперника се е провалил, той ту се доближава до него, ту се разграничава, но вече двадесет години другият му доказва без всякакво усилие и без да насилва себе си, че навсякъде е предпочетеният, без да мръдне и малкия си пръст. Душевният му хаос безотговорно се разпростира и върху другите. Таил дълго едно омерзение, трупано в годините, той най-сетне минава към насилие. Към Ана, която доказва поредното превъзходство. С какво? Нали самата тя не го е харесвала и не е имала причини да го харесва? Но искрена ли е? Измислено или плод на разстроения му мозък, подозрението се разгаря, нищо не е в състояние да го разубеди. Нито дори уверенията й, че е невинна и все още го обича. Няма значение, тя се е превърнала в оръдие на другия, който за сетен път го уязвява, и то чрез най-скъпото, което има. Чувството за притежание е надхвърлило всяка разумна човешка граница. Той ще я накаже. Но в мигове на просветление и сам не е убеден в прегрешението й и иска потвърждение от нея, това му е необходимо, за да вярва в собствената си справедливост. Отрязаният му контакт с хората го тласка все повече към насилието. Започва да пие. Насилието поражда и плана за отмъщение, Стефан става все по-агресивен, все по-зъл. Поел отдавна по пътя на злото, той не изпуска нито един от жестовете на приятеля си, убеждава се, че отново го наранява, като сам успешно издържа изпитите по хладилна техника и се прехвърля да работи на кораб за далечно плаване. Точно когато той се е провалил за втори път на приемните изпити в института. Не се ли чувствува напълно унизен? И вече и пред момичето, на което държи да покаже, че е повече? А тя се е отдръпнала. Отдръпнали са се и заобикалящите го близки, той се мята в празното пространство около себе си, душата му се заселва с демони, те настояват за възмездие. Ана си отива… Остава му само да отмъсти. И той започва да чака завръщането на изкусителя, който е отравял непрекъснато вкуса му към живота, а вече го е и разбил окончателно.

Най-сетне стигах до някаква констатация.

Характерно поведение на себенеуверена личност, започваща да развива параноя, трудно поносима от когото и да било… Но най-близките му са го понасяли с месеци, без да усетят симптомите, които заплашват вече не само тях, а и обществото.

Но и това е все още само теза, която предстои да се докаже.

По-важно е другото!

Трябва да бързам, убиецът е на свобода. И в него е силен най-трудно умиращият инстинкт за самосъхранение. Докато аз търся причината, той върви сред нищо неподозиращите мъже, жени и деца, скрил окървавения нож в пазвата си, и няма да се спре пред нищо, ако някой надникне в хралупата му.

 

 

А ако все пак моята теза е истинската, убийството му е подействувало като електрошок, изкусителят е мъртъв и убиецът трябва да се върне, потресен от вина…

Нямам право да рискувам.

 

 

Предстоеше най-тежката ми среща с майката. Поканих я да седне, предложих й стол, припомних й, че има право да се откаже да даде показания. Седна с наведена глава. Не можех да видя лицето й, да срещна погледа й. Зачака въпросите ми. Не бързах да ги задам. Приготвих чай, налях й една чаша, налях и на себе си, нещо ме тресеше. Подадох й нейната, тя се отдръпна смутена, без да я докосне, като попарена. И изведнъж се опомних, чашата чай я връщаше към онази вечер, в която синът й бе залял Ана с врялата вода от чайника и тя бе побягнала. Видях я как се сви, как цялата се стегна и като че ли се вцепени, така би седяла следобеда, вечерта, нощта и до края на живота си. Ръцете й, похабени от труд, лежаха в скута й, възлести, подпухнали, с изпъкнали кокалчета на пръстите. И прошарени от вени и малки кафени петънца. Тя усети, че ги гледам, и ги скри, като се хвана здраво за рамката на стола. А за мен ръцете бяха важни, разкриваха ми характера повече от лицето. Все още не вдигаше очи. Как щях да я предизвикам към откровение? Защо всички майки на този свят си приличат? Защо?

— Нас, майките, огън да ни гори… Правиш всичко от едно парче месо да създадеш човек и много след това разбираш успяла ли си, не си ли. Ако знаете какво дете беше Стефан…

Не знаех.

— Ще ми разкажете.

Тя все още не вдигаше лицето си, като че ли притисната към стола от нещо, което не й позволяваше да се изправи. Заговори, придържайки се към фактите, но оцветени от болката и любовта й, тя последна щеше да се откаже от него, каквото и да е сторил. И най-вероятно никога нямаше да се откаже. Но се срамуваше, приемаше вината му за своя, ако имаше как, би приела и наказанието му. А нямаше ли да бъде наказана и тя заедно с него? И ако той трябваше да заплати вината с живота си, не заплащаше ли и тя със своя? А каква беше нейната вина?

— Виновна съм… — говореше и все по-ниско привеждаше погледа си. — Родих го късно, толкова дълго му се бях надявала, почти вече не вярвах, че ще се роди. Тогава и работата си прекъснах, и двете си по-големи дъщери пренебрегнах, все очите ми в него, какво ли не правех за Стефчо. Растеше силен и умен, радваше ни, учеше се добре, после се преместихме в София. От нищо не го лишавахме. А аз все му внушавах, че е по-добър от другите, че ще отиде по-далеч от тях, чертаех му такова бъдеще, а той ме слушаше внимателно. И ми вярваше… — тя говореше, говореше, говореше, аз не я прекъсвах, за въпросите ми имаше време, може би разказът й спонтанен и откровен, щеше да разкрие повече от отговорите й. Нищо не записвах, само я слушах и чаках да вдигне лице, а тя продължаваше да го държи ниско, почти опираше до плота на масата и приглушеният й глас ту стихваше, ту се извисяваше. — И за Ана съм виновна, от първия момент разбра, че не я харесах… И все не можех да я харесам. Колко се насилвах, все тая. Тя се опита веднъж да ми се оплаче, само веднъж, аз май я срязах твърде остро. Подозирах я. Вярно е, виждах, че не се разбират, и исках на Стефан да му помогна да прогледне, ама на него не моята помощ му трябваше, нея си искаше той… Разбирах, че страда. Мислех си, ще мине, на кого не му е минало от любов, не е само тя я, малко ли са и по-хубавите, и по-добрите! Лудост беше неговото, лудост, не любов… Ако бях я приласкала, ех, ама как да обърна сърцето си, само това насила не става, ако бях я приласкала, тя щеше да ми каже и да мислим заедно да му помогнем… Не зная какво му стана изведнъж, и добре работеше, и добре живееше, всички го знаят, за пример го сочеха в махалата, и не пиеше, и услужваше всекиму, и… — тук гласът й се скъса, тя заплака в шепите си, а раменете й се разтресоха, превити над болката, която я изгаряше отвътре. — А той все ни избягваше, криеше от нас и щастието, и мъката си, затваряха се само двамата или ходеха някъде само двамата. За да ги оставяме сами, и ние с мъжа ми на стари години тръгнахме, белким си изяснят отношенията, белким се разберат… ние можехме да попречим. А като го гледах как се топи, сърцето ми се късаше и като знаех накъде е тръгнал светът, как да не повярвам, че Ана… нещо там, та нали без венчило влезе в дома ни? Две дъщери имаме, нито една не е отишла така в чужда къща, а тя… Знаех, че ще донесе нещастие, усетих го още щом прекрачи прага ни. И не исках да го деля с нея, ето къде сбърках, трябваше да я приема като дъщеря, а него да го нахокам за подозрението му, зер не виждах ли и сама, че нийде не ходи без Стефан, че очите й все в него, ама аз, проклетия пуста, трижди се проклех, изгоря момчето ми! Заради тая никаквица изгоря! Ама и аз съм виновна, мисля, премислям, и аз съм виновна… Мен накажете, мен…

Подадох й чаша вода, тя я изпи на един дъх. Докато я пиеше, очите й бяха затворени, виждах разтрепераните й възлести пръсти, вдигнатата нагоре изострена брадичка с два-три тъмни косъма на нея, изсушените, свити навътре устни, кичура бяла коса над слепоочието. Бях записала, че е на петдесет и шест, приличаше на столетница, изтерзана от угризения. Имаше вина и сега се самобичуваше. Не се успокои дълго, само притисна гръб към облегалката на стола, без да отваря очи. Светлината навярно я подлудяваше, бе време за въпросите ми, задавах ги бавно един след друг, за да достигнат до нея, тя ги преосмисляше посвоему и отговаряше… Неволно си спомних за оная любов, която задушава в прегръдките си живота. Бе искала за сина си най-доброто от всичко, че коя майка не го е искала за детето си, бе му внушила, че го заслужава… Но има ли майка, която да не е убедена, че детето й го заслужава? Тогава? И за какво щеше да послужи сега разкаянието й?

Мислех си още, че когато една жена събужда в друга толкова ненавист, сигурно другата притежава и някакви качества. Защо не ги открих и аз в Ана, с какво ме задържа далеч от себе си?

Когато свърших с въпросите, майката най-сетне ме погледна. Протегна ръка и похлупи моята, не я отдръпнах.

— Нали няма да го затриете? Затворете го, дайте му още една възможност, той ще докаже, че е добър… Не го погубвайте! Моля ви, моля ви, моля ви!

Тя се свлече от стола и почти прегърна коленете ми. Вдигнах я бавно, почти не тежеше, поставих я внимателно отново да седне. И приведена над нея, я запитах, защо е побягнал, защо не се е предал, знае ли къде е сега?

— Ако знаех, сама щях да го доведа… Търсихме го и при сестрите му, и при моята сестра, къде ли не. Той ще се върне, аз го познавам най-добре, собствената му съвест ще го върне… Изплашен е все още, но ще се върне, повярвайте ми!

 

 

Вкъщи, докато вечерям, наблюдавам собствената си майка. Тя е сравнително млада, едва на четиридесет и осем, все още е хубава и го съзнава. Загрижеността й, че се преуморявам, че се разсипвам и се ровя в неща, които един ден неминуемо ще се отразят на психиката ми и ще променят женствеността ми, е изписана на лицето й. Тя се отнася с мен като с упорито и болно дете. Пристъпва тихо, сипва ми обилна порция от любимото ми ядене, поставя ми хляб колкото за едно поделение от гладници и най-накрая сяда насреща ми и ме гледа. От погледа й лъха жал. Преглъщам мъчително. Не искам да я обидя, но предпочитам да съм сама, да хапна набързо, да изпия едно горещо горчиво кафе, да изпуша цигара и се затворя в стаята си заедно с мислите, които кръжат в главата ми и не ме оставят на мира. Тя ме сепва с гласа си. Спирам да ям и я поглеждам изненадано.

— Снощи гледах предаването за този… Стефан. Нали не са възложили точно на теб следствието?

Навеждам се над чинията си, без да й отговоря.

Тя въздъхва.

— Ето, виждаш ли… Нищо не ми казвате. Нито ти, нито баща ти. Аз само се безпокоя. И гадая. Зле ти се отразява тази работа, дъще. Съвсем си се затворила. Не ми стига с баща ти толкова години, а сега и с теб! — тя придърпва своя стол към моя и ме поглежда съвсем отблизо. — Добре ли си, момичето ми? Сигурна ли си, че си добре? Не те ли измъчват нощем кошмари?

— Защо? — усмихвам й се. — Съвестта ми е чиста.

Но ме измъчват кошмари.

Първата нощ навярно съм викала. Събудих се обляна в пот и притихнах ужасена в тъмното, когато дочух стъпки. Нейните стъпки, познах ги и въздъхнах с облекчение. Тя влезе, без да светва лампата, приседна на леглото ми и се заслуша в моето дишане. Не трепнах. Исках да я убедя, че спя, че отдавна спя, и тя да си отиде. А й бях благодарна, че е при мен, че при първия ми вик е дошла, метнала халата върху нощницата си. Поседя повече от половин час и чак когато си тръгна, аз се изправих и запалих цигара. Дърпах с ожесточение горчивия дим, исках да ме зашемети. Исках да забравя. И забравих. А на сутринта тръгнах прекалено уверена към управлението.

— Вземи и се ожени, момичето ми. После се уреди някъде за юрисконсулт. Че както е тръгнало, ще си останеш стара мома. Един Кузман си имаш, но и той ще се откаже от теб. И днес те е чакал няколко часа, докато излезеш от работа.

— Можеше и да не ме чака.

Тя въздъхва.

— Кузман те обича. Иначе не би чакал. Само ние, жените, умеем така с часове, с години… Мъжете днес…

Поглеждам я, мисля за дните и нощите, в които бе чакала баща ми, залепила втвърденото си като маска лице до прозореца, изплашена за него, незнаеща никога къде е той, добре ли е, кога ще се върне. С ужаса, че може и да не се върне. А тя да получи кратко съобщение: „В изпълнение на служебния си дълг…“ Един ден го извикали, тъкмо се канела да изпържи яйца за вечеря, той й казал, докато се изпържат, и ще се върна. Върнал се след десет дни, но се провикнал още от вратата: „Жени, яйцата готови ли са?“

— Абе… — усмихвам й се и ми се иска да я развеселя, — ще се научи и Кузман да пържи яйца!

 

 

На сутринта дежурният от онази нощ ми донесе протокола.

Поканих го да седне, докато се запозная с написаното. Той остана да чака прав, навярно знаеше за случилото се или от колегите си, или от излъченото по телевизията съобщение за издирването на Стефан. Когато свърших с четенето, го погледнах строго, да имаше, да нямаше и той най-много двайсет и три-четири.

— Тук е записано, че си е купил нож. И се заканва да убие момичето. Какво направихте по случая? Какви мерки взехте? Или… мина към дело?

— Отбележете, протоколът е отпреди два месеца. Известно време го наблюдавахме. Държеше се разумно. А и оплакалата се не се обади повече. Сметнахме, че… Малко ли са хората, които, щом се ядосат, казват същите думи? Ако задържахме всичките…

— Да… — въздъхнах замислено, прав беше. — Но той е купил нож! Носел го е винаги със себе си. Таил е мисълта за убийство два месеца! И е чакал само завръщането на приятеля си! Нищо ли в неговото поведение не ви разтревожи, та да поискате поне консултация с лекар? Имали сте право! И да го задържите…

Дежурният от онази нощ повдигна рамене. Погледна към протокола, и аз погледнах, за да прочета името му. Лейтенант Станчев. Добре. Смутен, чувствуващ вината си, получил внезапно тик на едната страна, той все пак се опита да се оправдае:

— Тогава момичето говореше така объркано и на нас ни се стори, че преувеличава. А и кой в пристъп на гняв не виква, ще те убия! Ако всеки, изрекъл това, е убил… Когато дойде, гражданинът Стефан Христов изглеждаше толкова нещастен и смирен, че… как да повярваш! И толкова кротък. Веднага се съгласи с нас, разкая се. И обеща. А колкото до това, дали е изпълнил обещанието, което ни даде, казах ви, не я е търсил. — Замълча за миг и продължи: — Името на убития не е споменато в протокола. Нито дума, че и той е заплашен, сама ще се убедите. Как тогава да допуснем?

Много твърдят, че в нашата професия се получава деформация на психиката, че във всеки срещнат ние виждаме потенциален престъпник… Лейтенант Станчев оборваше това твърдение. И бе сгрешил. Бе повярвал. Веднъж, два пъти или повече. Попитах го откога работи, от две години, отвърна ми. Имал ли е друг път пропуски, не, отвърна ми. Казах му, че човешката душа е бездънна. Че много често обмисленото кротко поведение, което крие заплаха за другите, е много по-убедително от искреността. Че в него е премерен всеки жест, всяка дума, и най-незначителната постъпка, докато искреността е спонтанна, оголена, уязвима, тя няма какво да крие и смята, че всеки го забелязва. После млъкнах внезапно. И пак продължих. Една моя приятелка често ми казва, предпочитам сто пъти да ме излъжат и аз да повярвам, отколкото веднъж да ми кажат истината и аз да не повярвам и това да се окаже фатално за другия. Тя има право да постъпва както си избере, да повярва или да не повярва, да бъде излъгана или не, ние нямаме това право. В наши ръце е поставена отговорността и сигурността на съвременниците ни, ние не можем да рискуваме. Защото много често се заплаща с нечий живот. Както стана и сега!

Нещо в този дух говорех на младия лейтенант, изправен насреща ми. Дори му споменах, че любимият ми писател е Достоевски и също като него съм способна да се излъжа, но всеки път казвам „стоп!“ на чувствата и проверявам, проверявам, проверявам непрекъснато и за светеца, и за грешника. Въображението често ни създава клопки, трябва да се работи с фактите, понякога и извън събитието, но винаги грижливо събрани и премислени, с доказателствата, привидни понякога и изплъзващи се, с истината за конкретния човек, носител и на доброто, и злото, във вечна борба в него самия и с надмощието ту на едното, ту на другото.

— Благодаря ви! — каза той накрая, когато най-сетне замълчах, и си отиде.

А аз изведнъж се почувствувах като учителка, повтаряща отдавна известни неща. Лейтенант Станчев навярно имаше опит, много по-богат от моя.

 

 

Сведението от страната говореше, че все още никъде, нито в един град, в нито едно селище, нито на някоя гара, нито в някой хотел, нито в домовете на роднините, е забелязано търсеното лице. Издирването продължаваше. Бяха впрегнати в работа всички районни и в най-малките населени места, отрядниците, гражданството.

Трябваше да се бърза.

 

 

Убиецът нямаше къде да се скрие. Обръчът постепенно се затваряше отвсякъде. Всички бяха предупредени. По телевизията повторно излъчиха съобщението със снимката му. И то в часовете, в които все още всички седяха пред телевизионните екрани. Броят на разпитваните вече минаваше двайсет. И с всеки изминал ден ставаха все повече…

 

 

Днес предстоеше срещата ми с хората от бригадата, в която бяха работили и двамата.

Пръв застана пред мен бригадирът, някъде около четиридесет и пет — петдесетгодишен, сериозен, улегнал, с обветрено лице на човек, честен до мозъка на костите си, готов да тръгне и против собствените си интереси, стига това да помогне на хората му. Глава на семейство, създал и отгледал три деца, най-големият му син работеше при него и сега и той чакаше с другите. Бригадирът искаше да внесе яснота в отношенията между двамата приятели… Възхищавах му се. Светът е пълен с такива хора и на техните рамене се крепи неговата цялост. Приемаше все още живота като чудо, приятелството като вълшебство, дадено не на всеки, чуждото нещастие като свое. Навярно се отнасяше и към младежите от бригадата си като баща, загрижен за всеки един от тях поотделно. Наричаха го „татото“, защото ги е претеглял на дланта си, задържал е добрите и е отпращал другите, но всекиго е посрещнал с доверие, като свой син.

— Когато Георги заговори за Стефан, аз му казах, доведи го. Работата е тежка, винаги се нуждаем от хора, а и малко ли са тия, които не издържат и си отиват. Не искам никого насила, не е лесно на такава височина, на някои им се завива свят още първия път, тогава сам ги отпращам, дори да настояват да останат. По-добре да се приберат по живо, по здраво, отколкото… Окото ми е свикнало да ги разпознава преди още да се качат на покрива. Тя, нашата работа, не е за всеки. А и отговорна е, по-добре е в началото да направиш изолацията както трябва, отколкото да се качваш после и да поправяш. Тя, изолацията, не търпи поправките. Кърпеното си е кърпено. Та му рекох на Георги, ако човекът ти е подходящ, няма страх от високото, води го тук, на твоя отговорност. Че вече ми писна от такива, дето си играят на безстрашие, а пълнят гащите. Високото те иска истински, не можеш да се преправяш на такъв-онакъв. Свикнал съм всеки да го посрещна още от ниското, та още оттам да го претегля колко чини, опит съм натрупал, познавам ги людете. Стефан ми хареса, а де, оправно изглеждаше момчето, но и Георги много го прехвали. Качихме се, пуснах го пред мен, той не трепна, ама гледам, Гошо все около него се върти, това да му пренесе, онова. Наближи към ръба на покрива, Гошо го дръпне, дай на мен, ти още не си свикнал. Гошо си беше мъжко момче, от тия, най-мъжките, целият един такъв от мускули, кеф ти е да го гледаш, здравеняк, работата му иде отръки. Вдигаше по петдесет, а и повече кила наведнъж, и то с лекота. Стефан бе от по-хилавите, а де, интелигент, ама страх нямаше и у него. В началото приемаше Гошо да му помага, но лека-полека си пое сам и въпреки това Гошо гледаше да е наоколо. Идваха заедно, знаехме, че са си аверчета още от детството, че наблизо живеят, и не се изненадвахме много-много; Гошо си имаше кола и все с нея идеха, и все първи, преди другите. И преди другите започваха. Гошо запее, глас имаше за милиони, душите ни стопляше. А умееше Гошо и да говори, пет приказки да ти каже, като мед ще ти капнат. Всички го обичахме, всеки гледа да е около него, да закачи от приказката му, да му е весело, та да не усеща ни работата, ни времето. Където е най-трудно, него ще сложа, защото знам, че ще повлече другите. А Стефан бе друга направа, темерут, мълчи, оглежда се, сравнява. Ние и него искахме да го приобщим, нали бяхме като едно голямо семейство, ще осъмнем заедно, вечер ще замръкнем, на обеда залъка си ще поделим, кой каквото е донесъл, на общата софра го слага. Ама Стефан се цупи, ще придърпа Гошо настрани, Гошо ще го затегли към нас, ще седнат един до друг, Стефан ще хапне надве-натри, отбира, не всичко му се услажда като на нас, и ще слуша, и ще мълчи, и ще поглежда някак под вежди ту към един, ту към друг. Май това, че Гошо всички го обичаха, не му се много харесваше. А и много закачки се подмятаха, все Гошо го канеха на събирания, на сватби, на кръщенета, къде бива веселба без Гошо. И ей така ще му подхвърлят между другото, ако искаш, вземи и приятелчето си, ама Стефан се дърпа, момиче си имал някакво, бърза. То кой ли от младите си няма момиче, то така ако ги свикнеха… Вече знаехме, че Гошо не я харесва, и бяхме любопитни да я видим, ние така си живеем, скрито-покрито при нас да няма, а де… Един ден тя дойде в ниското, отгоре пръв я виде Кирата и като се провикна към другите, абе, ей тая, грозничката, черничката, какво ли тражи към нас, ние сме свикнали на по-готини. Гошо го погледна строго и той млъкна веднага, а Стефан захвърли ютата, както се опитваше да я пренесе към ръба, и погледна надолу, после го стрелна и той Кирата с поглед, ама тъй, че Кирата се разпищя, ой, ой, ой, ти какво бе, да не си решил и мен да ме хвърлиш, ама от ръба надолу. Смееше се, ама пак го сгледа Гошо със строгост, дето не познавахме, та Кирата се умълча. Когато Стефан вече го немаше, Гошо ни вика, със Стефчо по-кротко, грозна хубава, за него си е добра и помнете, че не носи шегата. Всеки си има слабото място, неговото е тя, та кротко, едва не ме намрази и мен, гдето сме неразделни от деца, че и аз като теб… в началото. Сега си трая. Всеки си гледа с неговите очи, а Кирата рече, много е ослепял горкият, що не се опиташ пак да му отвориш зъркелите, момчето е хубаво. Опитах, засмя се и Гошо, ама да не ви разказвам. Имахме още работа, на зор бяхме, един човек по-малко, я се справим, я не, разсърдих се аз, че бях обещал днес да свършим, ама Гошо идва при мен, спокойно, майсторе, спокойно, ще свърша и неговото… Стефан често взе да се чупи, не ми харесваше тая, а Гошо да му довършва, ама не само аз се дразнех, и другите от бригадата. Е, понякога оставаше да доработва, кое си верно, верно е, тръгнем ние да пийнем в близкото заведение, те двамата останат, после Гошо дойде сам. Къде изтърва аверчето, питат го, а той се смее, бърза, вика, да си посрещне неговата от магазина, че някои може да му я отвлече. А Кирата не мирясва, на мен, вика, и пари да ми дават, нема с пръст да я барна. Ама укротиха се после момчетата, разбраха, че не е шега. Или пък Гошо им поговори, не зная, на всеки поотделно, но вече не го закачаха. С жал го загледаха, а той се дърпа. Ние всички на една страна, Стефан на друга. Гледам го, взе да се умърлушва нещо, дойде със зачервени очи сутрин, недоспал, небръснат, на няколко пъти и сам го връщах, такъв не те искам, не ща да ходя по съдилищата за нещастни случаи, а проявиш невнимание, а се катурнеш отгоре. И го държа все под око. А той държи под око Гошо, лошо нещо го гледа, и Гошо сам усеща, шушнат си двамата, после излезе Гошо да се готви за изпитите, излезе и Стефан да се готви за изпити в института, Гошо издържа, Стефан не се класира, Гошо почерпи и каза, че се дига накрай света. Хем му завидяхме, хем му се зарадвахме. Само Стефан, гледам го, мълчи. Изпратихме го Гошо по живо, по здраво, олекна ми на мен, не знам защо, все си мислех, че нещо между тях двамата не е съвсем в ред. А де, нямало интуиция! Гледам го нашия, опитва се да се сближи с един от другите, Лефтера, той с Гошо бе най-близък. Мислехме, че тъгува по Гошо и затова. И може би наистина е тъгувал, ама Лефтера най-добре ще ви каже. Стефан стана нередовен, хич не ги обичам такива, виках си, ще мине време, пак ще стане, какъвто си беше, все не ми достигат хора, а и не всеки става за нашата работа, казах ви, та проявих пак търпение и разбиране. А и като закъснееше, и като си тръгнеше по-рано, на другия ден ще си довърши, Гошова школа, смееха се другите. Но не успяхме да го приобщим към нас, големееше се нещо, нарочно ли ни избягваше, така и не разбрах. Сега е ясно. Ще седнем ние да обядваме, той ще ни погледне и ще запраши надолу. Имаше една телефонна кабина срещу нас, често влизаше в нея или пък в най-близкото заведение. Гошо беше друг, с отворено сърце, без задни мисли. Ама още се чудя само едно, как е възможно Стефан да го убие, та Гошо с една ръка можеше да го победи. Пък и… обичаха се, ама знае ли човек, то може само Гошо да го е обичал, в сърдечните работи… Откакто Гошо предупреди за оная, неговата, никой не смееше да закачи Стефан за нея. Но Лефтера ще ви каже повече, те нещо дружаха, след като Гошо замина. Никой не се изненада, когато Стефан си взе отпуска и не провери подписана ли е заповедта, не е ли подписана, а се дигна направо. Говореше, че иска да работи на голям обект, че ще замине нанякъде, питахме ли го къде, повдигаше рамене, още не бил решил. Усещахме, че нещо му тежи, че не е съвсем в ред, искахме да помогнем, ама като не знаехме как, всеки наш опит опираше на камък. Затворил се като какавида в себе си, какво ще се излюпи от нея, никой не подозираше, а то… Точно в деня на убийството съм пратил Лефтера и малкия да го викат, много работа имаше, не можехме я свърши сами. Пък и зима, къде нови хора, несвикнали. И техническият рече, не съм подписал, викай си го, иначе уволнение, дисциплинарно. После научих. Да ви кажа, че съм плакал като дете, няма да повярвате, на моите години, ама си го обичах Гошо като син… И още не мога да повярвам! — погледна ме въпросително, аз мълчах. — Кажете, наистина ли го е надупчил с ножа си? И Гошо е мъртъв, а?

Кимнах с глава. Бригадирът бе от хората чистосърдечни и наивни като децата, сам си го каза, на него му носеха удоволствие простите неща — разговорът с приятел, песента, залезът, виното, изпито с близките на сърцето му, залъкът след умората. Той все още се учудваше на злото и трудно го приемаше. И го болеше жестоко от предателството, от лицемерието, от извършеното насилие. Погледът му не се откъсваше от мен и питаше, възможно ли е, кимнах отново. Та и Стефан изглеждаше добро момче, аз винаги съм си представял убийците съвсем различни, не като нас, не като него… Друга направа беше, но… Как ще посрещам сега новите, ако във всеки от тях откривам… или подозирам, че… При нас едно леко бутване и… край на човека! Как ще съм сигурен сега с… И не смееше да довърши мисълта си.

 

 

Другият, от когото научих повече, беше Лефтера. След заминаването на Гошо, не, още преди това, Стефан направил всичко възможно да се сближи с него. И се сближил.

— Не зная защо, от всички избра точно мен — мачкаше в ръце шапка с пречупена козирка и пристъпваше от крак на крак. Не бе поискал да седне. — Може би защото и Гошо от време на време ме бе предпочитал. Един ден ме покани да пийнем заедно, аз не отказах, интересен ми беше заради оная, неговата, канеше се да кандидатствува отново, влечало го инженерството. И от дума на дума завъртя някак нещата около себе си, докато се усетя, и около Ана, и около Гошо. Все му се струвало, че между него и нея е имало нещо, нищо ли не ми е споменавал, нали за всичко ми се доверявал? И защо не го поразпитам, на мен щял да ми каже, та аз съм познавал и други негови приятелки… Верно е, познавах ги, те се лепеха на Гошо като мухи на мед, но той смяташе, че му е рано да се обвързва, и не поемаше по-сериозни ангажименти към никоя, предпочиташе мъжките компании, мъжките разговори. Казах му го на Стефан, а и той не можеше да не го знае, казах му още да си го разпита сам, нали са приятели не от вчера, Гошо най-много си държи на него, всеки от бригадата го знае. Тогава той заговори за страданието си, за ревността, която го измъчвала. Ако Гошо имал нещо с Ана, то… те няма да се скарат, разбира се, би могъл да му я отстъпи и сам, заради една жена не си струва да се пожертвува приятелство като тяхното. Погледнах го смаян, бях я виждал неговата и като си спомнех какви момичета, като капки, се натискаха за Гошо, та за тая ли? Ама не посмях да река нищо, зер Гошо всинца ни предупреди, и като го видях, му рекох: „Абе, Гоше, добре ли е този твой приятел, да не е нещо…“, и показах с ръка, а той се засмя, нищо му няма, в ред си е Стефан, а защо ти така? Ей, да не му пуснете приказка на момчето, че ви утепвам за едното чудо. Признах му за разговора ни, той ме погледна озадачено, кой каквото ще да казва, сигурен съм, че не я е барвал и с пръст, ама тогава се замисли и май точно тогава взе решението да ги изкара ония изпити в морското и да се чупи по света. Той заради Стефан замина, на бас се хващам. За да избие налудничавите мисли от главата му, за да се оправят двамата както могат, ама… — въздъхна тежко, — явно не е било писано… Един ден Стефан пак ме подпитва, е, каза ли ти нещо Гошо, тя си призна. Смаях се, коя си е признала и какво си е признала? Не загрях изведнъж, а после реших, че и тя е откачена като него, и съвсем го пожалих, та взех да се държа много внимателно, като с болен. Ама май и тук оплетох конците, щото той реши, че за друго го жаля. Ако си приятел, вика, като ме срещнеш, ще кажеш. Абе ти луд ли си, мой човек, нямам какво да ти казвам аз на тебе, я се стегни, колчав мъж заради една женска си готов да хвърлиш бригадата във въздуха! Че като се нахвърли той отгоре ми, ти, рече ми, обичал ли си някога, а? Обичал съм, отвръщам му, обичал съм и цяла година я държах само за ръката, а тя… Какво тя? Изневери ли ти? Какво да ми изневерява, писнало й да мълча и да въздишам, ни насам, ни натам, ожени се за един по-намахан, та аз и една свястна дума не и бях казвал, отгде да се сети какви са намеренията ми! И, да ти кажа честно, зле ми беше, ама го преживях и поука някаква си извадих, те, жените, обичат да са наясно. Стефан ме гледа с подозрение, като че ли го лъжа. Абе ти му говориш истината, а той като те погледне, ти се струва, че си излъгал в нещо и се изпопритесниш, и целият плувнеш в пот. Казах и на другите да го държат под око, че май не е съвсем… И те като мен започнаха; по-рано, като закъснееше, някой ще му рече, не може така, а бригадирът ще се скара, сега се надпреварвахме да му помогнем, пък и внимавахме да не го засегнем, да не подхвърлим случайно някоя приказка, че ние сме си бая цапнати. Най избягвахме да говорим за мадами пред него. Така ще го извърти, като че ли всички сме лапнали по неговата. А тя? Виждахте ли я вече? Да не я описвам, че няма да ме бива довечера пред моята, а и тя е една усойница, не е за приказване. Мани, мани… Седнем да хапнем, Стефан пръв го викаме, ще отскочи някой за бира, редувахме се, него не го пращахме, като опре покривът до ръба, тато вика, без Стефан, друг да иде, че като го гледахме вечно недоспал и с онова ти изражение на обречен, на нас ни се свиваше под лъжичката. А той мълчи, страда, въздиша, отнася се нанякъде, ние го пазим, особено след като ми рече един ден, че оная, неговата, го напуснала. Е, тогава се изтървах и му ги наприказвах едни, че тя не го заслужава, че той може да има всяка, която си поиска. Що не се огледаш в огледалото бе, момче, светът е твой, а той само примига насреща ми и аз се изпотявам под погледа му, ей как съм се потил под погледа му, изглежда, не е случайно, а? Ама да е говорил за убийство, не е, и за нож никакъв не е споменавал. Чакаше само новини от Гошо, подпитваше има ли нещо, писал ли е някому, то дълго време нищо нямаше, после получихме картичка с няколко реда, до всички. После… още няколко. Откъде ли не. Нищо не пишеше кога ще се връща, а Стефан това чакаше, явно вече си е имал онова наум, да си отмъсти. За какво, да го питаш, като нищо не е имало! Затри Гошо за нищо, а и себе си затри. Ей, мърцина си отидоха и двамата! Заради една… — спря потока от думи, огледа се, видя лъснатия под, не посмя да се изплюе, преглътна слюнката си и смръщи вежди. — Душа човешка, може ли да надникне някой в нея? Пред очите ми е бил с месеци, минавало ми е през ума, че може да свърши със себе си, ама да вдигне ръка на Гошето… на Гошето да вдигне ръка, дето нямаше равен на себе си и дето заради него какво не направи, ей това нивга няма да го проумея. И няма да му го простя, да знаете! А аз у тях снимки подарявам, то майка му какво ли е виновна, горката!

 

 

След Лефтера минаха на разпит и другите. Нещата се повтаряха, никой не допълни нищо ново, долових общата загриженост на всички към Стефан, докато са работили заедно, и общата любов на всички към Георги. Двамата оживяваха пред очите ми, добиваха плът, жестове, оцветяване, виждах отношенията им един към друг и контактите им с останалите, толкова различни. Момчетата изглеждаха изплашени, че не са прозрели нещастието, измъчваха ги угризения, че не са го предотвратили, а е можело, нали, питаха погледите им. Сигурно е можело нещо да се направи, не отстъпваха и удвояваха вината си. А бяха внимавали и те да върнат равновесието на Стефан.

 

 

Измина вече цяла седмица, отникъде никаква вест. Като че ли бе потънал в земята. А всеки ден се получаваха сведения от различните краища на страната. Нямаше нарушения по границата, в нито един от градовете и селата не бе забелязан младеж, който да прилича на излъчената по телевизията снимка. Издирването се затягаше. В него бяха включени най-опитните, най-смелите, най-находчивите от всички районни. Надеждата ми, че престъпникът ще се предаде сам, бавно угасваше. В какво грешах? Къде би могъл да намери убежище? Кой би имал неразумността да му го даде? Много близък или много далечен, който и не подозира какво е извършил? Или грешката тръгваше още от характеристиката на Стефан, в която бяха изпуснати съществени неща за личността му, навярно старателно прикривани от самия него пред всички?

Под наблюдение продължаваха да бъдат домовете на роднините му, все отнякъде щеше да подири помощ. Оперативните работници докладваха, не се е връщал…

— Не се тревожи, момичето ми! — казваше баща ми. — Най-много още няколко дни. Няма къде да се скрие.

 

 

Когато по-късно докладвах на Ради Петков, и той повтори: няма къде да се скрие. А ако все пак има? Няма, отсече рязко. Увереността му ми вдъхна надежда. Кимнах утвърдително. Дотолкова се окуражих, че се впуснах да говоря за издирването на веществените доказателства. Той ме запита за ножа, намерен ли е? Не, отвърнах. Искаше и да ме посъветва, но телефоните непрекъснато звъняха и Ради Петков се предаде, като разпери широко ръце.

— Явно, ще поговорим друг път.

Усмихна ми се, вдигна слушалката и ме загърби. Излязох.

Защо не намирахме ножа, с който бе извършено престъплението? А в ръцете на извършителя той продължаваше да бъде заплаха.

 

 

Преглеждах внимателно всички протоколи от разпитите, набелязвах и имената на тези, които предстоеше да разпитам, и тъкмо посягах към телефона, за да дам нареждане да ги повикат, когато дежурният влезе. Отвън чакало някакво момиче. Неповикано от никого, дошло по собствена инициатива. Държало на всяка цена да го приема. Казах да я пуснат.

Пред мен застана синеока хлапачка и аз се удивих, какво търсеше тук? Погледнах я строго и въпросително, тя само ми се усмихна, забеляза стола срещу бюрото ми, притегли го към себе си и седна, без да поиска разрешение. Заговори първа, дързостта й шокираше.

— Видях съобщението по телевизията… — и млъкна.

— Е? — настръхна всичко в мен и продължих да я разглеждам внимателно. Би минала за ученичка, ако не се държеше така самоуверено. И някак свойски, за което исках да й се скарам и не успях. Тя не се смути нито от погледа ми, нито от краткия ми въпрос, белязан с едно „е?“, а зачака другите, тежките, сериозните, както си му е редът. И също ме разглеждаше внимателно. Аз мълчах.

— Не сте ли много млада за мястото, което заемате?

Нахалството й ме изуми, бе спонтанно и искрено и затова и ми хареса. Засмях се.

— Въпросите в този кабинет задавам аз.

— Че задайте ми ги! — засмя се и момичето, имаше заразителен, направо детски смях, сините очи заискриха, а на страните й се появиха трапчинки. — Нали затова съм дошла? Не че мога да ви кажа кой знае какво, но през последните два месеца Стефан разчиташе на мен. Дори трябваше да заминем заедно.

Всичко в мен се изопна. Леко се приповдигнах от стола си. Ето я най-сетне нишката, която щеше да ме отведе при него. Толкова неочаквано бе, че дълго не можах да проговоря.

— Да! Не вярвате ли? — леко трепна нещо и в момичето, изглежда, помисли, че наистина не й вярвам. — Само че на уговорения ден… той не дойде. Бях ужасно нещастна, дори плаках. После… видях съобщението по телевизията и… разбрах защо. Дори се зарадвах…

— Не ви разбрах?… — вече посягах към звънеца, пръстът ми легна върху него, но си наложих да изчакам още малко. Винаги можех да извикам дежурния. Лудо ли беше това момиче? Или просто не съзнаваше какви ги разправя?

— Да, зарадвах се… — повтори тя и усетила с някакво свое шесто, седмо или десето сетиво настръхването ми, допълни бързо, много бързо, почти не доизричайки докрай думите, за да обясни: — че не съм заминала с него. Ако беше се обадил, сега щяхме да бъдем някъде заедно, нали? И за да го предам, което бих сторила, без да се замисля, и то след като той откаже да го стори сам, бих заплатила с… А кой ли знае какво да ме е сполетяло вече? Не е ли трябвало да се зарадвам? Та аз съм само на осемнайсет!

Внезапно се приведе през бюрото, като впери блестящите си сини очи в моите. В тях нямаше страх за нея самата, страхът лумна в мен, собственото ми въображение ме взриви отвътре, не можах да издържа толкова много застрашен блясък, затворих очи и се дръпнах назад.

— А на вас не ви ли се е искало някой да ви обича така, както той е обичал своята Ана? Не станаха ли чувствата ни прекалено вяли напоследък?

— Момиченце… — сепнах се и я погледнах строго, как можеше да не осъзнава опасността и сама да я предизвиква и в същото време да не свежда невинните си изгарящи ме очи, пълни с упрек към мен? — Да не би да оправдавате и вие всичко, направено от любов? Дори убийството?

— О, не! — засмя се отново тя. — Но можех ли да зная, когато се запознах със Стефан и се зарекох да излекувам страданието му, че е способен дори да убие? Той беше просто нещастен и аз исках да го утеша. Не смятате ли, че това е дълбоко заложено в нашата женска същност?

Нашата женска същност! Да ражда, да създава, да възпитава, да се жертвува, да лекува и утешава, да спасява и неспасяемото. Какво разбираше това дете от нея? А и аз самата? Може би един ден… да, един ден!

— Въпросите тук задавам аз — повторих строго, като се овладях. — И, моля, без детинщини! Започнете от началото! Всичко! С подробности! Нещо може да се окаже важно. Само фактите… доколкото можете да прецените!

Гласът ми прозвуча като при даване на заповед.

А присъствието й внезапно ме бе разведрило. Като че ли ме огря внезапно слънце. Само че трябваше да овладея положението, за миг го бях изтървала. Това момиче приличаше донякъде на сестра ми. Същата самоувереност. Никакъв страх от нищо. Никакви предразсъдъци. Неоправдана с нищо смелост и още — жажда непременно да бъде героиня в драматична история, от която да излезе с чест и победа.

— Много мога да преценя — гневно светнаха очите й, — има една поговорка, не питай старило, а патило…

Поговорката я знаех. Премълчах да коментирам, нямаше да спечеля от детското й раздразнение.

— Не е много приятно да бъдеш с един младеж — продължи момичето и в гласа й за първи път долових огорчение, — който ти харесва, а през цялото време ти говори за друга, нали? Но бях решила да изтърпя, докато открие саможертвата ми и желанието ми да го изправя на крака. Защо не успях? Трябваше на всяка цена да успея! Правехме планове да заминем далеч от София, някъде из Родопите, и да работим там заедно, да се оженим и да имаме много деца. Но той все отлагаше, а аз проявявах търпение. Като че ли чакаше някого, сега разбирам, чакал е Жоро, той държеше да проведе някакъв разговор и едва след това… Изведнъж ми каза да си приготвя багажа, беше някак странен, но не се изплаших. Насрочихме датата, на пети сутринта да го чакам на гарата, за да вземем първия влак за Пловдив. Нищо не казах на родителите си, те щяха да бъдат против, нали ги знаете всички родители? — Аз кимнах изплашена, стресната, онемяла от нейния стремеж да решава сама и сама да тръгне към… — Сутринта се измъкнах по-рано, зачаках на гарата да се появи, но той не дойде. Тогава отидох у тях. Майка му ми каза, че е заминал, аз едва го преживях. И до съобщението не знаех нищо, просто си страдах. А снощи го видях по телевизията и днес идвам… Спомних си, че ми говореше за някаква своя братовчедка от Димитровград, тя щеше да ни бъде свидетел на сватбата, били не само роднини, но и много близки приятели… Може би това единствено ще ви заинтригува?

— Имате ли още нещо да ми кажете? — запитах я. — За него, за разговора, който е искал да проведе с Жоро, за Ана? За някои други негови приятели, при които би могъл да се скрие?

Тя повдигна рамене, не знаеше. Даде с готовност името и адреса си, настоя да свидетелствува, когато го заловим, а аз все още не можех да си обясня поведението й. Нали уж го беше обичала? И я попитах направо, както тя би ме попитала.

— О, да! — погледна ме с капчици светлина в очите, те се оцедиха в сълзи. — Само че той не искаше и не можеше да ми повярва и знаех, че ще мине много време, докато наистина ми повярва. Така много исках да го направя щастлив. И мисля, че бих успяла, ако… ако… на този негов Жоро не бе му хрумнало да се върне точно сега, една година по-късно щеше да е различно, нали?

Нейната самоувереност беше трогателна. И лекотата, с която си въобразяваше, че е можела да оправи всичко. А може би и би могла, ако разполагаше с повече време? И… с повече опит. Изведнъж изпитах страх за нея, по-голям от предишния. Какво дете е още, доверчиво, невинно и точно затова изложено на по-голяма опасност! Изпратих я загрижена, като настойчиво й припомних, позвъни ли той отнякъде, да каже, че ще отиде при него, и вземе адреса му. А после веднага да ни съобщи. Да внимава по улиците, да се пази…

— Ще го направите ли, или звънне ли ви, ще предпочетете да заминете? — запитах я с тревога, преди да затворя вратата зад гърба си. И зачаках притихнала отговора й.

Тя рязко се обърна:

— Разбира се, веднага ще позвъня. Да не съм луда!

 

 

Онова, което непрекъснато отлагах и за което все още не се чувствувах готова, бе да се срещна и с майката на убития. С бащата бях разговаряла още там, на местопроизшествието, а по-късно и в кабинета си, веднъж, два пъти, той успяваше да овладее скръбта си. Но майката? В ушите ми още звучаха хлипанията от съседната стая, докато бащата пестеливо ми разказа и за рано починалото им дете. Едва я спасили тогава. А сега? Колкото пъти посегнех да попълня бланката за повикването й, толкова пъти се отказвах. И отново днес… ръката ми спря по средата на името й. Е, добре. Разпоредих се да се издирва най-щателно в района на Родопите и в Димитровград, посочих точния адрес на братовчедката, помолих да бъде разпитана и веднага да ми се изпрати протоколът. И още… да се обръща сериозно внимание на новопостъпващите по строителните обекти, да се удвои бдителността у всеки. Не пропуснах и курортните селища, твърде удобни за укриване. Докато разговарях по телефона, влезе баща ми. Настани се тихо във фотьойла до прозореца, уж гледаше навън, а изведнъж не издържа и скочи. Аз ще ти го доведа, още тази вечер ще замина… Опитах се да го спра. Недей, ти участвуваш в издирването тук, не е изключено никъде да не е заминал, а да се крие наблизо. Не, не се съгласи с мен баща ми, не е тук, проверили сме навсякъде, къде ли вече не бяхме. Нито един от приятелите му не му е дал подслон. И няма да му даде. Трябва да е някъде, където никой и не подозира какво е направил… Непознат сред непознати или сред малко познати. Не бях ли мислила и аз същото? Имаше логика. А и баща ми бе натрупал толкова голям опит при различните издирвания, че не можех да не му повярвам. И изведнъж си припомних, с каквото и да се заловеше той, винаги завършваше с успех. Всички му го признаваха… Имаше онзи необясним нюх на ловджийска хрътка, хванеше ли следа, не я изпускаше. Не приличах на него, а и не бе нужно. Пожелах му успех. Той излезе.

Малко по-късно по телефона звънна майка ми:

— Баща ти замина. Няма ли по-млади, та все него пращат… — тя се завайка в слушалката. — Моля те, прибери се навреме, нещо не се чувствувам добре… — и прекъсна внезапно, както и внезапно бе заговорила.

А когато закъснях вечерта, тя демонстративно си бе легнала. Демонстративно рано. Но все пак бе оставила вечерята както винаги върху масата, покрита с бяла кърпа, а до нея лежеше както винаги листът с имената на тези, които ме бяха търсили през деня. Между тях открих отново името на Кузман. Замислих се дали да му се обадя, навярно и той ми се сърдеше. Повдигнах рамене, нямах сили за повече обяснения. За днес ми стигаха. И все пак му позвъних. Никой не вдигна слушалката. А и Юлка още не се бе прибрала. Странно! С нея поне бих могла…

Вмъкнах се тихо в стаята си и без да светвам, се изправих до прозореца. Само след минута майка ми нахлу при мен и щракна ключа на осветлението. В обилната светлина примигнах виновно насреща й.

— Защо не си вечеряла? На всичкото отгоре искаш и да се разболееш ли? Ех, дете, дете! — прегърна ме и заплака на рамото ми. — Не издържам от безпокойства по вас! — разтърси ме здравата. — Можеш ли поне това да проумееш?

Навярно все още не проумявах достатъчно. Защото вечерите ни бяха все едни и същи. И разговорите ни — все едни и същи.

— Да беше мъж, както и да е — нареждаше майка ми, зарадвана от ранните ми прибирания, и слагаше на масата всичко, което бе приготвила, — а ти, момиче, и отсега още да се срещаш само с престъпници…

Прекъсвах да се храня, помолвах я най-сетне да седне и тя, а не да се щура наоколо ми, оставях приборите и след като седнеше, й казвах:

— Все още не съм се срещнала с престъпника. Видях жертвата, разговарях с около тридесетина души, които са го познавали. И нито един от тях не го е заподозрял поне за миг, че…

Майка ми пак скачаше и тръгваше напред и назад по права линия или ме обвиваше в кръгове. Един, два, пет, докато ми се завие свят.

— Страхувам се от момента, в който ще застане срещу тебе. Нали не си сама на разпитите? Трябва да внимаваш! Тия хора…

Засмивах се.

— Не знаех, че професионалната деформация се предава и на съпругите! Ако татко говореше така, бих разбрала, той отдавна подозира всекиго… Но ти! Ти!

Майка ми се засягаше. Умърлушваше се в някой от ъглите. Скръстваше ръце. Сянка падаше върху лицето й, но пак си оставаше хубаво. Винаги съжалявах, че не приличам на нея, и я гледах с възхита. Годините не само че не й влияеха зле, а обратно, обогатяваха я, омекотили странно чертите и. Страданието, радостта, очакването, щастието и нещастието, всичко преживяно досега се излъчваше от нея с една приглушена, галеща светлина. Тя се привеждаше над мен като слънчоглед, от който лъха топлина и живот.

— Баща ти е от хората, които прочистват нашето общество от плевелите. Светец е той. И да не съм те чула да говориш за професионална деформация. — Внезапно и гласът й омекваше и леко се усмихваше. Усмивката я правеше още по-хубава. — Знаеш ли, той никога не ме е заподозрял в изневяра. А е отсъствувал с месеци. И доверието му в мен ме е задължавало. Дори и да съм имала мигове на слабост, не можех да го измамя. Трябваше аз да му връщам изгубената чистота, да укрепвам вярата му в човека, тук, в нашия дом да се изпълва със сила и обич. Защото тая работа, неговата де, и твоята, не се върши, ако не обичаш и не чувствуваш отговорност към другите. И никак не ми е било лесно. А сега… още повече. И заради теб. Познавам негови колеги, които ги опропастиха жените им и не вярват в нищо. Но баща ти…

— Той е имал невероятен късмет с теб! — засмивах се и изведнъж усещах колко съм гладна.

— И ти имаш невероятен късмет с Кузман, само че… не си дозряла още за късмета си. Ние с него си приличаме.

Поглеждах я озадачена, между нея и Кузман можех да изброя безброй отлики. Замислях се, идваше ми да я попитам какво има предвид, но исках сама да стигна до приликите им. Само че сестра ми се завръщаше, метнала гръмко чантата си още в антрето. Вдигаше невероятен шум, засвирваха чешми, самата тя започваше да си подсвирква, докато се появи, зачервена от студа навън и искряща от младост и смях.

— Господи! — изненадваше се от присъствието ми и ме нападаше откъм гърба, като сключваше ръце на шията ми почти като в хватка и аз вдигах неволно глава. — Да не би вече да сте заловили убиеца? И скъпият ми татко ли е тук?

Мама скачаше, за да й сложи и на нея, само че Юлка излизаше по-бързата, хайде, хайде, подвикваше й ласкаво, мога и сама. И като препълваше чинията си с ядене, сядаше до мен, като обръщаше очи и ме поглеждаше дяволито, косо и някак изотдолу, все още бе по-ниската от двете ни. Не бързаше да задава въпроси, първо трябваше да се нахрани, апетитът надхвърляше любопитството й. Спомнях си за синеоката хлапачка и някак изведнъж се изплашвах за Юлка. Облягах се назад на стола и чаках да утоли вълчия си глад, а после да я питам къде е била, с кого, за какво са разговаряли и какво са правили. Само че трябваше дълго да чакам.

— Искаш ли да ти помагам? — стрелваше ме неочаквано с въпрос, а още не бе погълнала десерта си.

— А, не! — почти й се сопвах и тя се стряскаше. — Стига ми една помощница като теб!

— О-о-о! Я виж ти, става интересно!

— Интересни за теб трябва да са уроците ти.

— Учебниците не могат да ни предложат дори наполовина онова, което ни предлага животът. Ще разкажеш ли нещо, потайнице? Всички в класа ме питат, а аз все отговарям, че ти мълчиш като риба…

— Не се шегувай със сериозни неща! — скарваше й се мама, но някак прекалено топло, през целия ни живот сестричето обираше любовта и ласките в семейството ни. Странното е, че не ревнувах, а участвувах и аз в тази надпревара за обич наравно с майка си и баща си. А татко държеше първенство, надминаваше ни с изобретателност, той толкова много трепереше над Юлка и така я вардеше от всичко, че заради нея и аз се понаучих как да се предпазваме в трудни моменти, как да се изплъзваме при тежки обстоятелства и ако някога татко се ядосваше, че сме момичета, то бе точно за това, че сме изложени на повече опасности. Достатъчно бе да погледна към Юлка, за да рухнат всичките ми теории за татко. Какво ли не правеше той, за да я съхрани такава, каквато е. И все повече разбираше своята немощ. Животът е най-добрият учител, но понякога уроците му са жестоки, отпускаше се да ми каже и на мен. Внезапно ми домъчняваше за него и страшно ми се искаше да е тук, до нас. Липсваше ми ужасно, та дори и да спорехме с часове и да стояхме на различни позиции. Представях си колко трудно поносим удар ще бъде за него и желанието на Юлка да ни последва в професията. Но нямаше ли вина и той? Та нали винаги бе разказвал с такова вълнение и страст, с такава ярост подхождаше към всеки от отделните случаи, с такава болка и настървение? Обичаш ли толкова много работата си и всеотдаен ли си в нея, неминуемо заразяваш и другите около себе си.

Татко нямаше да си дойде и тази вечер, бе се обадил по телефона, че е попаднал на следа — щом е попаднал, щеше да я следва до края. Без отдих. А Кузман го чакахме всеки момент! И той наистина пристигна с огромен букет рози за мама. Цветята бяха винаги за мама, тя ги обичаше и се грижеше за тях, като ги разпределяше в различни вази, редеше ги дълго, редовно сменяше водата им и какво ли не им поставяше ту аспирин, ту лъжичка захар, ту капки лимонтузу, и те й се отплащаха, оставаха свежи със седмици. Никога нямаше да се науча да се грижа за цветята като нея. А така бях свикнала с тях в дома ни, че един ден помолих мама да ми даде някаква саксия за кабинета. Тя се засмя и ми връчи най-хубавата. Едва не я погубих. Добре, че чистачката пое грижата за нея. И сега всеки мой поглед към перваза на прозореца ме кара да се усмихвам, дори в кабинета си усещам закрилата и обичта на мама. Какъв стимул може да бъде тази обич! И колко осакатени и бедни са ония, които никога не са я изпитали. А тези, които са я имали и не са я оценили? Да притежаваш такъв дар на съдбата и да го погубиш!

Уж нямаше да говорим по работа, а всеки завъртя разговора около собствените си проблеми — Кузман за своите изследвания в лабораторията, мама около някаква колежка, която не вършела нищо, но началникът й, неин любовник, не давал дума да се каже срещу нея, Юлка се жалваше от някакъв даскал, който не можел да предаде урока си, ако не поглеждал в листчето с формули, а аз някак неусетно се замислих за онова осемнайсетгодишно момиче, което е можело да бъде следващата жертва и, слава богу, че… Изведнъж забелязах, че всички мълчат и ме гледат: Юлка — ококорила ей такива очи, мама, настръхнала от страх за мен и за малката си дъщеря, Кузман, и той разтревожен от нещо. Не му харесваше моята работа, да, определено не му харесваше, но вече бе осъзнал, че не е в състояние да ме отклони от нея.

Само че тази вечер мама пое инициативата.

И следващата. И по-следващата.

Разделихме се отново на две, от едната страна аз и Юлка, от другата мама и Кузман. И пак се получи такова стабилно равновесие от „за“ и от „против“, че можехме и да осъмнем, беше се случвало досега не веднъж и не два пъти. И кой знае дали нямаше да осъмнем и сега, ако неочаквано и за четирима ни не се върна татко. Ние бяхме толкова увлечени в спора, че не усетихме откога е застанал на вратата и колко време ни е слушал с усмивка. Изглеждаше уморен и щастлив, когато се прокашля дрезгаво.

Първа Юлка се хвърли на врата му.

— Татенце, къде зачезна пак?

— Заловихме го! — прошепна над рамото на Юлка татко и се отпусна заедно с нея в един от фотьойлите.

Мама веднага скочи, гладен си, нали? Махнах с ръка да ги отстраня и тримата, да остана насаме с баща ми, те не помръднаха.

— Трябва да поговорим! — казах строго.

— Остави го човека най-напред да хапне! — почти се развика мама. — Милост нямаш ли? Не го ли виждаш, капнал е!

Татко объркано се огледа, видя нетърпението в очите на Юлка и това реши въпроса, нищо друго нямаше значение — какво искаше мама и какво исках аз, — молбата в очите на Юлка, без да бъде дори изречена, реши спора в моя полза. Присъствието на Кузман не го смути, отдавна и той го смяташе за член от семейството ни.

— И сам бил решил да се предаде — започна баща ми.

— Наистина ли? — прекъснах го, за мен това бе страшно важно, а навярно и за него, щом с това започна. Но чаках доказателството.

— Така поне каза — обори ме той, — върнал се в София, за да се предаде. А аз с групата все след него. Отиде при леля си да се измие и да хапне най-напред и после… Видяхме го, като отвори вратичката на градината й. Зачакахме, те се бавеха вътре. Мина половин час, не излиза, минаха още петнайсет минути… същото. Един от нашите не издържа, какво чакаме, да го изтървем ли, десет дни вървим подире му! И позвънихме. Отвори леля му, облечена за излизане. Тъкмо щели да тръгнат към районното… Ако бяхме почакали още, или щяхме да се убедим в думите й, или…

— А как изглежда? — не издържа Юлка.

Баща ми замислено я погледна.

— Не си ли видяла снимката му? Точно ти? Странно ли ще ти се стори, че е като нас? Момче, високо, слабо и ако не знаех, бих казал… симпатично… — обърна се и към мен. — Трябва да ти призная, че като го поведохме, и аз изпитах жалост към него…

— А, не! — успях само да кажа и се хванах за дръжките на фотьойла.

— Жалост ли? Никаква жалост! — развика се мама, скочила зад гърба ми. — Към такива никаква жалост! — Не бях я виждала толкова разтреперана и яростна, толкова разгневена. Сложи ръка на рамото на баща ми. — Остаряваш, Иване, време е да те освободят. Предал си щафетата, и то на по-високо ниво, на теб ти стига!

— Дай да хапна! — отмина без вълнение думите й татко, погълнат напълно от свои невесели мисли. Наистина изглеждаше остарял. Но само след секунда внезапно реагира, събуди се в него и младостта, и силата му. — Не ми стига! — надигна глас. — Не ми стига! — и погледна към мен. — Доволен съм, че не ме послуша и че не ги послуша и тях! — посочи към мама и Кузман. — Професията ни е благородна и се нуждае от хора като теб, мислещи и можещи, и незаслепени от омраза.

— Но, татко! — извиках аз.

Юлка реши, че най-сетне е настъпил благоприятният момент и за нея. Престраши се:

— Татко, и аз като завърша тази година…

— Ти не! — властно я отстрани от пътя си татко. — Ти не! Ти си екзалтирана. Нужен е хладен ум, логика, никакви емоции и безкрайно чувство за отговорност. А аз няма да се откажа! — пак се обърна към мама и пое към кухнята. — Докато все още мога, няма да се откажа… Остарял съм бил, хайде де!

Останахме в хола тримата, Юлка, Кузман и аз, не ме свърташе във фотьойла, искаше ми се да скоча и да тръгна веднага към управлението, знаех, че тази нощ няма да мигна от вълнение и че оттук нататък, каквото и да говореха, нямаше да взимам участие. Юлка се разплака, Кузман пое да я утешава. Той галеше нежно косите й, а аз се загледах в ръцете му, не зная защо, човешките ръце най-силно са ме привличали и сега властно задържаха погледа ми. Те още не знаеха, че излъчват обич! Милото ми сестриче! Изпитвах странно облекчение от думите на татко, от властния жест, с който я спря, и точно намерената дума — „екзалтирана“, вярна беше за нея. Юлка наистина трябваше да насочи усилията си другаде. Приличаше на мама, такава красива, подвижна и стремглава, на нея всичко можеше да й се прости. Би станала великолепна актриса, помислих неочаквано. Тя и сама се готвеше, но със съвсем различна цел…

— Юлка — казах й, — защо все пак не станеш актриса? Само актриса! И защо плачеш сега, след като много добре знаеш, че татко е прав! Не изпита ли облекчение и ти, признай си!

— Откъде разбра? — вдигна тя разплакания си поглед към мен и се усмихна с цялото си мокро лице, то заблестя под лампата. Кузман се загледа в него и примижа, като че ли бе погледнал с незащитени очи към слънцето.

— Не е толкова трудно. Нали сме разговаряли? А и така добре имитираш всички ни. Защо не покажеш на Кузман как поднася цветята на мама или… как проучвам документи, или пък… как татко се подготвя, за да тръгне с групата си…

Тя пое играта. Колко му е да развеселиш едно дете. Неочаквано се превърна в щастливо осемнайсетгодишно момиче, каквото си и беше, пред което е целият му живот, с всичките му там радости и възможности за изява. Но не пропусна и да ме възнагради.

— Ти имаш блестяща интуиция!

И се преобрази в Кузман. Скри ръка зад гърба си, леко кимна с глава, бавно изтегли скритата си ръка напред и пристъпи към мен с усмивка, все едно че ми поднасяше всички дарове на земята. А после започна да пристъпва от крак на крак, да се оглежда смутено, да помръдва с рамене, като удължаваше шията си, и да се стреми да разхлаби въображаемата вратовръзка.

Кузман изненадан гледаше в нея.

Той я откриваше. За първи път… А ръцете му, излъчващи обич? Тя го погледна и прихна в смях. Прихна и той, чувството му за хумор надделя и му помогна да се измъкне с достойнство. Сега трябваше да последва лекция по философия. Но не последва.

— Утре цветята ще бъдат за теб! — продължаваше да се смее. — Не знаех, че съм изглеждал толкова… смешен!

— Смешен ли? — прегърна го Юлка откъм гърба, както ме прегръщаше и мен в хватка. — Трогателен, трогателен… И безпомощен. Ти никога ли преди не си поднасял цветя?

Те се сборичкаха в средата на хола, строгият научен работник се преобрази до нея, заприличаха ми на две малки заиграли се кученца. Забравиха за присъствието ми, аз предупредително се изкашлях. И си помислих, че на мен Кузман никога не ми е поднасял цветя. И няма да ми поднесе. И че никога до мен не се е преобразявал така. Навярно строгостта на професията ми някак го респектираше. Не, не беше това! И още нещо си помислих, че той ще стане член на семейството ни, но не аз ще съм го въвела в него. Моята блестяща интуиция, а? Номер ли ми кроеше, или… Внезапно усетих пристъп на тъга, но и някакво облекчение. Само че не можах да заплача, а и никой не би ме утешил.

— Каквото и да се случи — се обърнах към него с усмивка, — ние с теб ще си останем приятели, нали?

Той ме погледна изумено, не ме разбра. Намести смутен очилата си, отупа сакото си, пооправи кривнатата си връзка. Още сам не бе открил в себе си онова, до което аз вече се бях докоснала.

— Какво може да се случи? — но видя Юлка вцепенена до стената, почти не дишаща и бавно почервеня.

 

 

Най-тежкият ми ден, шестнайсети януари…

Усетих, че ми премалява, още щом прекрачих прага на зданието. И в същото време една част у мен очакваше срещата с жив интерес и нетърпение. Можех да позвъня веднага, не го направих. Разтворих протокола за личния обиск на обвиняемия, отбелязано бе, че не е носил нож у себе си. И експертизите бяха пристигнали. Разлистих ги, почти не ги виждах, освен че доказват… И те! Съсредоточих се, дори пробвах гласа си, звучеше спокойно и ниско. За първи път щях да се срещна очи в очи с човек, убил друг човек. Спомних си внезапно думите на баща ми, веднага ги изтрих от съзнанието си, спомних си и лицето от снимката, и него се опитах да изтрия, не успях. Разперих пръстите на ръцете си, опънах ги напред, не потрепваха. Едва тогава позвъних за дежурния.

Въведоха го веднага. Нарочно не вдигнах очи от експертизата. Усещах го, че е вътре, въпреки че и въздухът остана неподвижен, и стъпките му не долових. За мен бе важно да науча причината, поради която е посегнал на живота на приятеля си. Не повода, причината! Щеше ли да ми я каже? Беше ли я осъзнал и той самият? Разкайваше ли се, или… Вдигнах бавно очи. Младежът седеше на стола в най-отдалеченото ъгълче на кабинета ми, отпуснал ниско глава. До него прав чакаше дежурният. Кимнах му да ни остави сами, той се поколеба, но излезе. Не виждах още лицето на Стефан, само протегнатите му ръце, които висяха между разтворените колене. Поза на отчаяние? На примирение? Или самото отчаяние? Самото примирение, седнало насреща ми? Правете с мен, каквото искате! Виновен съм! И все ми е едно! Никакви емоции, заповядах си. Без пристрастност и без въображение, те могат да ме подведат! Строгост в гласа! Получи се. Зададох въпросите, които се задаваха винаги в началото на разпита, кратко въвеждане към същността, така давах време и на него, и на себе си за мъчителното навлизане към престъплението.

— А сега разкажете подробно за нощта между четвърти и пети януари. Кога излязохте от дома си, къде ходихте, в колко часа застанахте пред дома на убития, как влязохте при него и… докрай, всичко! С подробности. Точно!

Той преглътна, усетих как подскочи адамовата му ябълка над замърсената яка на ризата. Все още държеше главата си надолу, но отпуснатите му ръце се разиграха, опита се да ги успокои, като ги стисна една в друга, пръстите му бяха дълги и с изгризани нокти. Най-сетне дигна очи и ме погледна, ако не беше го сторил, щях да го поискам, въпреки че точно от това се страхувах най-много, да срещна погледа му. Но издържах, въпреки че ме опариха разкаянието, болката, отчаянието, целият срив на съществуването му, събрано в този единствен поглед. Не свалих своя, чаках. Той заговори с приглушен глас, с големи паузи между думите, да, всичко щял да разкаже, без да жали себе си, точно както си го спомня, макар че някъде подробностите му се губят, има празнини между отделните постъпки, сам се е опитвал да ги запълни и не е успял. Излязъл както винаги към осем, празната стая както винаги го потискала, знаел вече, че Жоро се е прибрал в София, преди няколко дни говорил с майка му, тя назовала точната дата на прибирането и тази вечер той позвънил отново, чул гласа му в слушалката, искал да му каже, че ще отиде при него, но не могъл, затворил, твърдо решен да го види и за последен път да внесе яснота в отношенията му с Ана, тя вече два месеца не живеела с него, но не можел да я забрави, въпреки че сам се свързал с друго момиче, нали клин клин избива, надявал се то да го спаси, да, надявал се, бил й обещал вече да се оженят и да заминат някъде заедно, където непременно ще забрави и ще заживее нормално с новата обич, която била като лек за него. Ето защо трябвало да се види непременно с Жоро, за да приключи веднъж завинаги с миналото и започне на чисто, на другата сутрин щели да заминат. Дълго не се решавал, скитал по улиците, затворили магазините, а той продължил да скита безцелно, най-накрая се престрашил, влязъл в денонощния, купил бутилка уиски и кутия бонбони и с ножа, който носел отпреди, тръгнал към дома на приятеля си. Бил му се заканвал многократно наистина, но не бил сигурен, че ще го убие, всичко зависело от самия Жоро. Приятелството им било дългогодишно и ако не била тази натрапчива мисъл за изневярата на Ана, която ден и нощ не му давала покой, никога не би му минало и през ум, че ще стигнат дотук. А и нейното напускане го озлобило невероятно към него, направил, каквото направил, и се вдигнал да скита по света, а той останал сам, нито с него, нито с нея, заради една-единствена вечер, в съществуването на която и сам не бил убеден, но Ана ту признавала, че му е изменила, ту отричала, а това го подлудявало и той се държал все по-лошо и по-лошо с нея, докато тя го напуснала. И така, навярно било към единайсет, когато се озовал пред дома му. Във всички стаи било тъмно. Не искал никой да присъствува на разговора им, тайно се надявал, че Жоро е излязъл някъде с приятели и ще го забележи да се прибира по някоя от уличките, но от Жоро нямало и следа, видял майка му да се връща от работа, навярно била втора смяна, той се скрил в сянката, тя добре го познавала и винаги го посрещала с радост, и винаги му казвала да идва, да идва, нали Жоро си няма нито брат, нито сестра, та той му е вместо брат; прибрала се жената, бързо утихнал отново домът им, поизчакал още малко и замятал камъчета към прозореца на стаята му, веднъж, два пъти, тъкмо смятал да си тръгва (ох, защо не си тръгнал!), и прозорецът светнал, Жоро го изпълнил с фигурата си, един такъв едър, силен, свой, отворил го, като го видял, истински му се зарадвал и му извикал, влизай, влизай, отключил му и го пуснал пред себе си. Бил по пижама, явно го вдигнал от сън, но не се разсърдил, а лицето му светело от щастливата изненада. Стефан извадил кутията с бонбони, сложил и бутилката на масата, Жоро пък подредил чашите, налял, чукнали се за добрата среща, отпили. Заговорили за какво ли не и най-вече говорел Жоро, къде бил, какво е видял, какво е преживял през време на раздялата им, говорел интересно и образно, а през същото време той си наливал и пиел и събирал кураж да поведе разговора около Ана и него, но все така ставало, че не можел да прекъсне приятеля си, а през това време уискито го хващало, пиел той, а Жоро говорел, пушили един срещу друг, той слушал внимателно и чакал да зададе единствения въпрос, който го вълнувал. Най-сетне Жоро го попитал какво става с него, той му казал, че Ана го е напуснала, и Жоро му отвърнал, по-добре, тя не те заслужаваше, и тогава той настръхнал и задал въпроса си, а Жоро махнал небрежно с ръка и рекъл, каквото било, било… Прозвучало му като признание, причерняло му, тогава скочил ненадейно отгоре му, не помнел как е измъкнал ножа и го ударил наслуки, а Жоро паднал и той продължил да удря, където свари, без да мисли, без да усеща, в безпаметство някакво. Изправил се, задъхан, изплашен, не се обърнал дори, побягнал през вратата, не помнел как е тичал до дома си, където го е чакал приготвеният от преди багаж за отпътуването му с момичето, но в антрето нахлула внезапно майка му и извикала, ужасена от кръвта по палтото му. Чак тогава видял, че е целият в кръв, тя плиснала изведнъж на тласъци още при първия удар с ножа, толкова много кръв, миризмата го ударила и му прилошало и в прилошаването си съвсем озверял. Станал и баща му, той се скрил в своята стая, за да вземе сака си и побегне, преоблякъл се разтреперан и го затърсил. И тъй като не помнел дали го е носел със себе си и при Жоро, измъкнал се от дома си и се върнал обратно. Вратата била отключена, както я оставил, погледнал към лежащия си приятел, мъртъв бил, връщане назад нямало, грабнал дрехите му от стола, тъй като не намерил своя багаж, а там били и парите, и документите му, и побягнал към гарата. Вече почти съмвало, взел първия товарен влак към Пловдив, оттам към Димитровград, преспал при братовчедката си, която му се зарадвала, но не посмял да остане при нея, тъй като щяло да бъде много лесно да го намерим, и продължил към Пампорово, където бил на почивка през декември и имал познати, които временно да го приютят. Скрил се при тях, продал на някакъв дрехите на Жоро, вече имал пари, те бързо свършвали, а той не можел нито да се хване на работа, нито да отиде някъде, знаел, че вече го търсим. И за съобщението знаел, защото когато се обадил на братовчедка си, за да преспи отново при нея, тя само го запитала откъде се обажда и той затворил телефона. По цели нощи се мятал в кошмари, не намирал спокойствие никъде, разбирал и сам абсурда на извършеното, Жоро му се явявал насън и го упреквал, че ей така за нищо го погубил, но погубил и себе си. Осъзнавал бавно и думите му, било каквото било, сега ги насищал с друг смисъл, но тогава… На няколко пъти решавал да се предаде, тръгвал и се връщал обратно в Пампорово. Най-накрая, съсипан от угризения, недоспиване и глад, се престрашил, нарочно не отишъл в дома си, а при леля си, майка му нямало да издържи, познавал си я, а баща му веднага би отишъл в районното, но той искал да се измие, да се приготви, да чуе поне една добра дума и да тръгне сам… вече разбрал, че никъде не може да избяга от собствената си съвест, дори през няколко граници. Безкрайно съжалявал за извършеното, разбирал безумството си и сега чака своето наказание, готов за него. Дори то да е смърт. И нека да е смърт, друго не заслужава.

Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Слушах го внимателно, върнах го назад към някои моменти, помолих да повтори, дадох му листи и на него, да запише всичко и да отбележи имената на хората, с които се бе срещал през време на криенето си, адресите, преживяното…

Застанах с гръб до прозореца и го оставих да пише.

Казаното трябваше да се провери. Да се тръгне назад във времето и да се документират фактите, само фактите, нищо друго. Обърнах се за миг, погледнах приведената над листите фигура, потръпнах от устрема и яростта, с които описваше собственото си престъпление и поемаше вината, наистина без да се жали и да търси оправдания за себе си. Ако в смъртта виждаше единствения изход като край на терзанията си, като заслужено наказание за вината си, като облекчение, трябваше ли да умре?

Не аз щях да го съдя.

Но се изплаших за себе си, в сърцето ми нямаше капчица жалост към него.

След разпита, когато го изведоха и отново прехвърлих всичко написано, без да усещам присъствието му в ъгъла на кабинета, отбелязах къде и как трябваше да продължи следствието. Обадих се на оперативната група, помолих другарите от Димитровград и Пампорово да разпитат посочените лица и веднага да изпратят показанията им. На мен ми оставаше да разпитам лелята, при която бе заловен, да направя очна ставка между Ана и него, която да ми доразкрие истината и за двамата, да предам подсъдимия за освидетелствуване на живо лице и да изчакам съдебномедицинската експертиза, да се погрижа за служебен защитник, както си му е редът, и още… да привлека психиатър за съдебнопсихиатричната експертиза. Беше ли необходимо последното, та нали можеше да отговаря и сам за постъпката си? Преди да изведат обвиняемия, се обърнах към него с въпроса:

— А защо не се обадихте на момичето?

Той се изненада, спря внезапно, обърна се изцяло към мен, учудваше се навярно, че не съм разбрала, а аз чаках отговора му.

— Как можех да й се обадя след… — преглътна, не продължи, а остана до вратата, загубил контрол над себе си, дежурният до него чакаше. Стефан се усмихна тъжно, като че ли само на себе си, вероятно за миг си представи другата възможност за своя живот, ако не беше посегнал над…

— Уплашихте се да не ви предаде ли?

Поклати тъжно глава.

— Не съм и помислил за това, с нея трябваше да започна нов живот. Можех ли, след като… след като… — пак прекъсна и само след миг допълни: — Нямах право повече да се докосвам до момиче като нея! — и въздъхна. Не разбрах как се откъсна от устата му: — Моля ви да не говорим за това!

И едва тогава също като баща ми аз за първи път изпитах жал към него. Бях убедена вече, че и всяка дума от написаното е истина. С изключение на едно, в което и той не бе убеден, но го бе измъчвало и тласнало към престъпление.

Не вярвах във връзката между Ана и Жоро.

Човекът не е животно и не е ангел, спомних си една средновековна мисъл. Дълбоко в него е скрито съзнанието за сътворението и за разрушението. И той намира и осъществява себе си единствено в света на другите хора. Отсече ли пътищата си към тях, вече е отсякъл и корена си. А осъзнае ли това, е осъзнал и своята самотност, и предстоящата си гибел. Може ли отново да бъде приобщен? Какво казват древните философи? С цената на какви усилия? С какъв риск за обществото? След като се е озовал вече отвъд чрез едно свое престъпление? Би ли могъл да се прероди отново и да постави ново начало, без да е заплаха за другите? Кой може да отсъди точно, без и той сам да сгреши? Не казват ли същите тези философи, че същността на човека не му позволява да бъде такъв, какъвто вече е бил? Как да ги разбираме? И когато отлъчилият се попадне в задънена улица или се изроди, или се отчужди дори от себе си, да му се притечем ли на помощ, с много търпение и много разбиране и с насочване към верния път, който е пътят на човешкото общуване? Нали миналото ни е дарявало с опита и представите за хора, които са били спасявани? Кога? На крачка преди престъплението или на крачка след него? И как са били спасявани? И чрез кого? Само чрез хората, които са обичали и чрез желанието си да заприличат на тях? (Стефан не е обичал Жоро, само му е завиждал! Обичал е Ана!) Но тя е трябвало да бъде достойна, нали? И благородна, благородството винаги е спасявало. (Ако беше обичал Жоро без завист? Ако Ана е била достойна?) Убиват само постъпките, заради които започва самопрезрението. (Къде започва при Стефан? При нощните разпити? Или още назад? При възникналото подозрение?) А това е вече граница. И е нужно мъжество, за да се прекрачи с отворени очи и ясен разсъдък. Не всеки може да го направи. Нужна е още и надежда, и вяра в самия теб, че не си загубил докрай човешкото, че осъзнаваш и сам вината си, че си готов да я изкупиш и отново да се преродиш… Но ако си заплатил вече с нечий живот?

Стефан искаше да умре.

Той нямаше нито силата, нито желанието да продължи да живее след извършеното от него. Осъзнаваше, че е загубил всичко — жената, която е обичал истински и го е тласнала към гибел; приятеля, който го е обичал истински и е погинал. С онова безкрайно доверие, което е съхранявал към него винаги и то не му е позволило да го заподозре нито за миг. За да бъде готов и да се защити. И е имал само един грях към Стефан, и то неосъзнат от самия него — че го превъзхожда.

 

 

Бях се докоснала до нещо в края на моето следствие, което все още не можех да облека в думи. И да изградя теория за извършеното престъпление. И не трябваше, увличах се. Нужно ми бе само да се придържам здраво за фактите, „стоп!“ на интуицията, която ми напомняше за обречеността на обвиняемия. Човешкият съд нямаше да го оправдае, както не го оправдавах и аз, но по-важното бе, че той се осъждаше сам. И искаше за себе си най-тежкото наказание. А това доказваше…

Какво доказваше? Липсата на друг изход? Загубата на най-скъпото, след което всичко е загубило смисъла си? Какво още?

Можеше ли някой да поиска да го спаси? Аз… не се наемах. Бях твърде млада и неопитна, за да предложа такъв риск на когото и да било. Трябваше само да си свърша работата докрай. Добросъвестно, безпристрастно, с всички „за“ и „против“ вината му.

И все пак можех да назова един човек, който би направил всичко, за да го спаси, но той бе… мъртвият!

Веществените доказателства се съхраняваха добре. Експертизите бяха приключени. Очаквах допълнителните протоколи от разпитите на колегите в провинцията. Предстоеше и очната ставка между Стефан и Ана.

Защо ли изпитвах страх от нея? Нямаше ли тя да събуди отново агресивността на Стефан? И да се нахвърли върху Ана като първоизточник на сполетелите го беди? Изпратих със свито сърце призовката на Ана, тя трябваше да се яви дори страхът й да бъде по-голям от моя. След два дни, когато щях да съм приключила и с прочита на проведените разпити. И с разпита на лелята. И с разпита на майката на убития. Насрочила ги бях в един ден, а през цялата нощ, която ги предхождаше, сънувах кошмари. И се стрясках насън.

 

 

На следващия ден мама ми поднесе силно кафе, а Юлка вдигна палеца си, което на неин език означаваше успех. Какъв успех, помислих си, следствието вървеше към своя край. Тя излезе преди мен, а мама отново ме оплака, на тия години с такава работа, колко са вече разпитаните, над четиридесет, нали? Вместо да се ожениш и имаш деца…

— Сватба ще има — казах й, — вероятно след нея и деца, Юлка ще ме изпревари…

— Глупости! — настръхна мама. — Тя е още дете. И около нея няма никого. А теб всяка вечер те чака тук Кузман. Само че ти все забравяш да се прибереш… — тя седна срещу мен и подпря глава на ръцете си, в очите й прочетох загриженост. — Много ли ти е трудно? — И като не получи отговор, добави: — Не съм си представяла нито за миг така живота ти…

Знаех как си го представя, изгълтах кафето горещо и тръгнах, обличайки палтото си на стълбището, исках час по-скоро да остана сама. Но срещнах татко, който едва сега се прибираше. Той ми се усмихна уморено, поколеба се дали да ми каже нещо, но само махна с ръка и продължи нагоре. Обърнах се след него, вървеше попрегърбен и шубата висеше на раменете му. Изглеждаше невъзмутим, поне външно, но явно остаряваше, насила остаряваше… Тежко му беше и на него, но за почивка не даваше и да се издума. А аз? Все си обещавах, че свърша ли веднъж с обвинителното заключение за съда, ще си взема отпуска, ще грабна ските и ще изчезна сама някъде, където няма много хора и е пълно с мои връстници, ще се шляя с тях, ще си пилея времето по планинските пътеки, вечер ще танцувам по дискотеките и после, затворена в стаята си, ще чета всички ония удивителни книги, в които животът е по-малко вероятен от действителността, но в тях ще се разказва за любов и щастие, за приятелства без измяна, за красиви и добри хора, които да изместят от паметта ми случилото се.

И докато бързах към кабинета си и се усмихвах, отсега още си знаех, че всичко това ще остане в сферата на мечтите, че работата отново ще ме завърти, а вкъщи ще седи и ще чака Кузман, който все повече ще се влюбва в малката ми сестра, а и тя в него. И мама ще получи своята сватба с очакването за внуци, а татко ще продължи да се губи все в неизвестни посоки, където злото се е озъбило срещу някого. А аз, аз ще разследвам друг случай, молех се само да не е като този, а след него — отново друг, и пак се молех да не е като този, в който се сблъскват любовта и омразата, дълго прикриваната завист от превъзходството на някого и унищожаването на това превъзходство с унищожаването на човека, който го излъчва. И в резултат на всичко щяха да останат две нещастни майки, и двете загубили синовете си.

 

 

Отвън ме чакаше жена с черна кърпа.

Поканих я веднага. И внезапно усетих, че загубих гласа в гърлото си, че нямах какво да я питам, че дори думи за утешение нямах, защото такива думи не съществуват. Насилих се да й направя чай, изведнъж ме връхлетя споменът за другата, но тя веднага се улови за чашата и се спаси в нея, като долепи устни до ръба й. Вероятно се бе въоръжила с цялата си смелост в очакването да изтръгна наяве болката и отчаянието й. Знаех, нямаше да й олекне, колкото и да излизаха на повърхността, вътре в нея щеше да бере и тя да продължи с жилото, впило се в нея. Все още нито тя, нито мъжът й бяха предявили граждански иск. Защо? Улових се за своята чаша, потръпвах цялата, не биваше да позволим повече да има майки като нея.

Тя заговори първа.

Почти не чувах думите й, докосната от страданието в гласа й. Все още съм убедена, че хората могат да умират и от отчаяние. Разбира се, когато чувството е могъщо, а сривът му е изгорил корена на едно съществуване. Но кое чувство е по-могъщо от майчинското? Имаше скептици, те ми бяха говорили, че то е мит, че се срещат майки, които, едва погребали синовете си, се втурват в авантюри и приключения. Че има и по-лоши, които използуват сполетялото ги нещастие, за да спечелят симпатиите на другите, да ги използуват и да живеят по-леко. Не отричах, имаше и такива, слава богу не съм ги срещала до днес, но те бяха изключението, а не правилото, залегнало в основата на женската същност. Аз самата не бях още майка, съдех по своята и по майките на приятелките си, те всичките бяха като че ли от един калъп, готови да се жертвуват, само и само ние да бъдем добре. И никоя от тях не би се поколебала нито за миг да заплати за нас с живота си. Не знаех готова ли съм един ден да поема разпятието на майчинството, или и за него жената трябва да зрее дълго във времето. Но сега се задушавах от гласа, белязан от болка, и станах, за да отворя прозореца.

Жената ме погледна изумено, но не реагира.

Отвън нахлу жесток студ.

Продължи да говори. Чух я, че определи Стефан като неуверено дете, което се опитвало във всичко да подражава на Жоро. На нея това й харесвало, защо да крие, не знаела, че оня, който не достигне избрания идол, един ден може да го разруши. Тя и Стефан приемала като свой син, приласкавала го, искала Жоро да има другар, многобройните му други приятелства я плашели, не ги познавала. И когато Стефан започнал да изглежда безкрайно нещастен, тя сама настояла пред Жоро да му помогне, но не знаела как и помолила сина си да не го изоставя, все щял да намери някакъв начин. И той направил, каквото могъл, заобиколил го с още повече внимание и грижи, опитвал се да го води със себе си навсякъде, само че… Стефан бързал винаги за вкъщи и на нея и това й харесвало, харесвало й, че обича с такава страст и такава болка едно-единствено момиче, за което искал да се ожени, дори го давала за пример на сина си, вече и на него му било време да направи своя избор, но Жоро се смеел, рано е, рано е… Рано, тя преглътна и замълча. Бе изсъхнала от сълзи, около очите й тъмнееха кръгове и в тях чезнеха ирисите с уголемени черни зеници. Бе се интересувала предимно от духовния живот на сина си, бе се старала да изгради от него свободен, хармоничен човек без предразсъдъци, без претенциозност и с уважение както към себе си, така и към другите. С укрепено мъжество, с доверие към хората, което се награждава също с доверие, със знания, които да го водят напред. Била толкова щастлива, че синът и е добър, готов да се притече на помощ на нуждаещите се, честен и безкористен, с такъв характер, че озарява всичко около себе си, че е обичан и няма врагове. Когато заминал, къщата им някак онемяла и ослепяла без присъствието му, без песните му, без смеха му. А сега… идвало й да я подпали като огромна тържествена клада, в която да изгори и тя самата. И би я подпалила, ако над тях не живеели други семейства с техните синове и дъщери, а тя се скитала безутешна по улиците, продължила да работи, страхувала се да остане сама, страхувала се да погледне и мъжа си, не могла да си прости, че през онази нощ е спала и не е чула нищо, трябвало е да бди над него, както е бдяла в детството му. И не е ли виновна и тя, че не е отворила навреме очите му за лицемерието, за измамата, за злото, дремещо във всеки от нас, а е заложила само на обичта и доверието? Единствено на обичта и доверието! И тя като другите не е видяла опасността, трябвало е да я усети с непогрешимия си инстинкт на майка, трябвало е да заостри вътрешната му съпротива към злото, да го държи винаги нащрек, да му разказва непрекъснато оная приказка, която той толкова обичал в детството — за дуела между доброто и злото, — и накрая, когато нито едното победило, нито другото, те разменили пелерините си и така тръгнали по света… И да му напомня всекичасно, че трудно се разпознават, че вървят заедно, че в човека надделява ту едното, ту другото, че довчерашният приятел утре може да се превърне във враг, и да му напомня поговорката: „Господи, пази ме от приятелите ми, от враговете аз сам ще се пазя!“ И пак да му припомня, че често зад усмивката се крие острие, че твърде често прекалената любезност към някого означава само набелязване на жертвата.

Жената в черно се самобичуваше пред очите ми, самонаказваше се, осъзнала, че е късно и за едното, и за другото, страданието я въртеше като на шиш, нищо вече не можеше да се промени, за нея бе късно да има и други деца, така някога се бе спасила, но сега вече не можеше да се спаси. И го съзнаваше. Виждаше живота си оттук нататък в черно, обърнат единствено назад към миналото, към съхраняване на един образ, който не бива да изчезне… Заедно с нея, заедно с мъжа й. И точно затова тя нямаше да посегне на себе си и би намерила път да продължи в живота.

Можех ли да й посоча такъв път?

Душата й бе почерняла като кърпата, като дрехите, едва ли щеше да ги смени някога, а бе сравнително млада, нямаше дори петдесет; но все още не я изгаряше омерзение, то може би щеше да дойде по-късно и да я доразруши. Попитах я защо още не са предявили граждански иск, а тя ме погледна така, че ми идваше да потъна в земята от срам.

— Това ще върне ли сина ми? — и болката в гласа й ме овъгли, изпепели ме цялата, дълго мълчах, преди да се реша да й предложа:

— Защо не осиновите едно дете, което да отгледате като свое? То би ви върнало към живота…

Тя не се изненада, нито настръхна от предложението ми.

— Мислили сме и за това, но се страхуваме. Първото ни дете беше болнаво и слабичко, не можахме да се преборим за живота му. Жоро израсна силен, никога не боледуваше, уравновесен, весел и… А ако възпитаваме трето дете като резултат от сполетелите ни нещастия, не бихме ли създали от него егоист, загрижен единствено за здравето и самозащитата си, не по законите на обществото, а по законите на джунглата, където, за да оцелееш, трябва да си винаги нащрек? Не, такива хора не бива да се създават. Дори и да не искаме, ще почерним не само детството, а и душата му. Децата трябва да се отглеждат в радост, в щастие, във вътрешна хармония с двамата родители… Ние вече не можем да предложим това на никого.

Тази жена беше светица.

Тя не спомена думата възмездие, не поиска от мен да предложа най-тежкото наказание за убиеца, струваше ми се, че ако бях я попитала, би ми отвърнала да го оставим жив на съда на собствената му съвест, а това отново означаваше, че продължава да вярва в живата съвест у всеки.

Тя вярваше при своите ненавършени четиридесет и шест години, при двете смърти на двамата си сина, единият загинал от ножа на приятеля си, а аз?

Очната ставка между Стефан и Ана може би щеше да залегне в основата на съдебнопсихиатричната експертиза. Когато Ана влезе в кабинета ми, без обвиняемият да бъде предупреден, видях за първи път в очите му огън, който го вдигна от стола и почти го хвърли към нея, тя се отдръпна ужасена, въпреки че дежурният го задържа навреме.

— Кажи ми, моля те, ти все пак измени ли ми с Жоро? Знаеш, че за мен е важно!

Може някога и да го е обичала, а напълно възможно бе и никога да не го е обичала, просто да е нямала избор (това окончателно се затвърди в мен!) и изплашена от собствената си непривлекателност и от очертаващата се перспектива да остане сама, да е приела предложението на Стефан, а това не е като при любовта — да посветиш живота си на някого и да споделиш съдбата му, добра или лоша. Но Стефан е копнял за чудото някоя да го обича с неговото чувство и в продължение на много години да се нуждае единствено от него, да иска да го вижда непрекъснато и всеки свободен миг да се търсят и да бъдат заедно. За да се усети човек със значение. За да се самоутвърди и получи най-сетне сигурността в самия себе си. Защото точно тя му е липсвала.

Какво доказваше викът му към нея? Нейната вина към него? Не е ли истина, че когато една жена обича, тя е в състояние да убеди мъжа в силата на собственото си чувство и да разсее всякакво съмнение? Ана не само не бе успяла да го разсее, тя го бе затвърдила. Дори не изясняваше пред него вината или невинността си. И оттук е започнал необратимият срив в неговата и без това неуверена в себе си същност. Убеждаван години, че е по-добър от всички, повярвал в това, а животът ден след ден му е доказвал обратното и той не е можел да го понесе. Ана е дошла, за да бъде негово спасение или негова гибел. Ако поне в нейните очи той се бе огледал такъв, какъвто е искал да бъде…

Или просто вината търсеше вина? И на него би му било по-лесно, ако е уверен, че и тя е виновна? По-леко е да бъдеш мръсник, когато и тези, които те заобикалят, са мръсници. И да кажеш, и те са като мен!

Не знаех, не бях сигурна. Но с безпогрешната си женска интуиция разбирах, че нейната любов (ако е имало такава!) е била по-незначителна и в никакъв случай достатъчна за него. Тя просто се е оставяла да бъде обичана и той внезапно го е разбрал. Но защо тогава толкова дълго е търпяла да бъде измъчвана? Обяснимо е и необяснимо същевременно. Осъзнавала е страхотната сила на чувството му, което е укрепвало и издигало собствената й значимост в нейните очи и в очите на другите. И за нея е било необходимост. При нейната външност! А допълнително са я възпирали предразсъдъците й, страхът й какво ще кажат хората, ужасът й от самотата. И е търпяла, докато не се е усещала сериозно заплашена. Ревността му в началото дори я е ласкаела, така е с повечето жени, неуверени в себе си, на тях им е нужно да я подхранват изкуствено с ей такова безумство… И затова не се е обърнала към никого за помощ. А ако го е обичала наистина, тя първа е щяла да види, че отношенията им излизат извън тях, че сполетялата го криза ще предизвика нещастие… И е можела да го предотврати! (Не го е направила. В оня протокол в районното нямаше нито дума за заплахата към Жоро. Единствено към нея!)

Вярвах на интуицията си.

С изострените си сетива аз усетих и още нещо, което другите пропускаха. Невероятно нарасналото й самочувствие. На какво се дължеше? На провинението на Стефан, извършено заради нея. И което щеше да заплати с живота си. И на смъртта на Жоро, убит заради нея. Двама привлекателни младежи, известни сред хората като добри, почтени и трудолюбиви, загиваха заради нея. Не бе ли придобила вече магическа загадъчност за другите мъже? Навярно около нея се тълпяха поклонници. И не й оставаше нищо друго, освен да посочи един от тях. Зад привидната й грозота те търсеха тайна, невидима за очите. И гадаеха. Надпреварваха се.

Ана изглеждаше предизвикателна и дръзка до смазания Стефан. Ето какво бяха направили един за друг! Тя го беше убила, той я беше възродил! Облечена с вкус. С лек грим на очите. С някакви пламъчета в тях. С подчертана уста, алчна за живот, неуязвима и далечна, неспособна дори за съчувствие.

Докато ги наблюдавах двамата, изправени един срещу друг, Стефан, все още изгарящ в безумието си, а тя, спокойна и властна, аз си отбелязах някъде в мисълта, че ще проверя как живее сега Ана. Това не влизаше към следствието. И каквото и да се окажеше, нямаше да допринесе с нищо за него. Освен за моето собствено познание.

Човешките чувства — „обичам“, „не обичам“ — не са подвластни на никакви закони. А те хвърлят своите отражения върху хората, подкопават ги или ги издигат, тласкат към добро или зло, нарушават вътрешния мир и населяват земята с последствията си. Рождество или смърт. А и дори да нямаше физическа смърт, оставаха духовно мъртвите, опустошените, смазаните.

Очната ставка между двамата трая само няколко минути, а на мен ми се стори толкова продължителна и така трудно я издържах, че веднага след като прочетох и подписах протокола, излязох навън и се смесих с хората.

Безсмислието на смъртта на двадесет и пет годишния, пълен с живот и привлекателен младеж ме влудяваше. Ожесточаваше ме. Не можех да си намеря място. Вървях, вървях, вървях, успокоението не идваше.

 

 

Най-сетне хлътнах в едно кафене. По това време на деня полупразно и спокойно. Тук и там по някоя заета масичка с по двама влюбени или студенти, които обсъждат знанията си пред предстоящите изпити. Очите ми неусетно обходиха човешките лица и се задържаха на момче и момиче, вероятно първокурсници. Млади и хубави, като че ли дошли от друг свят, те мълчаха и само държаха ръцете си, без да откъсват погледи един от друг. Нищо за тях не съществуваше. Разгледах внимателно момичето. Наистина изглеждаше красиво с оная детска миловидност, която задържа погледа на всеки и поражда желание за присвояване, но момчето не забелязваше това, нали момичето не откъсваше очи от него? Дори целият свят да му каже, че то му изменя, момчето нямаше да повярва, докато очите на момичето го гледаха с предания си и влюбен поглед. Те станаха малко след моето влизане, тръгнаха си, уловени за ръце, група младежи от съседната маса ги изпрати с въздишка, един дори подхвърли, ох, да ми падне това маце, момчето, не се обърна, явно не чу. А и да беше чуло, те щяха да продължат да вървят така, хванати за ръце, към университета, към бъдещия си дом, към потребността си един от друг, към изумилото ги и тях самите чувство, което ги правеше едно цяло.

Въздъхнах. Почти бях изпила кафето си, когато нова двойка привлече вниманието ми. В първия миг не ги познах, от светлото на улицата те се вмъкнаха в полумрака на заведението, но аз вече се надигнах от мястото си безкрайно изненадана. Юлка и Кузман бъбреха оживено като добри приятели и приближаваха, без да ме виждат. По това време и тук? Усмихнах се, те ме забелязаха изведнъж и ако не бяха се смутили от присъствието ми, всичко би било нормално, но те почервеняха ужасно и започнаха да се оправдават, докато неочаквано Юлка пристъпи и към нападение, такава ли е моята заетост, така ли си провеждам следствията… Уж бил най-тежкият ми ден! И се разсмя. Не се чувствувах виновна, аз нямах за какво да се оправдавам и не намерих за нужно да отвърна на нападките й, просто се засмях и им казах и на двамата:

— Хайде да не играем повече на криеница! Та аз отдавна го допусках! Питайте мама.

Погледнаха се, Юлка се отпусна бързо на свободния стол до мен, а Кузман запристъпва от крак на крак и издайническата червенина не се смъкваше от лицето му. Сестричето ми го придърпа да седне до нея.

— Това е да имаш сестра следователка, нищо не можеш да скриеш от нея! Кузман искаше да ти кажем, но аз…

Той трудно се удържаше на ръба на стола. И се въртеше неспокойно, уж оглеждаше заведението, а всъщност се боеше да срещне очите ми, толкова дълго ме бе убеждавал, че без мен… И в крайна сметка не бе успял да ме убеди. Вместо това… Защо не бе успял? Пак се усмихнах, знаех защо. И сега, внезапно обиден и едва ли не заловен в измяна, на него му се искаше да потъне в земята от неудобство. Сложих ръката си върху неговата, погледнах го открито и смело.

— Ти и сам разбираше, както и аз, че не мога да ти дам това, което Юлка би ти дала, така че се радвам за вас. Любовта търси любов и я намира. Нашето е друго, приятелство…

Станах, пожелах им приятно прекарване, освободих ги от себе си и отново се смесих с хората на улицата. Всеки бързаше за някъде. Делови мъже с чанти и папки под мишниците. Угрижени жени, натоварени с покупки. Безгрижни деца, които тичаха, завръщайки се от училище. Влюбени, уловени за ръце. Старци, които си придаваха вид, че ги чакат някъде, изплашени от безкрайното време пред тях, което не знаеха какво да го правят. Единствено аз не бързах. Нито към дома, нито към кабинета си. Нужно ми бе отново да повървя, да осмисля всичко на спокойствие. А къде по-добре от улицата? На нея си никой и всеки те отминава. Студът ме ободряваше, тръгнах и аз бързо, изравних крачките си с другите, макар че за първи път нямах цел, а просто вървях, за да избистря главата си.

 

 

От протоколите за разпитите, които получих, тръгнах отново по пътищата на обвиняемия. Сравнявах с онова, което вече той сам ми бе казал. Нямаше почти нищо ново, с изключение на подробности, които не се оказваха от значение. Проследявах внимателно как лъкатушеше решението му да се предаде. Днес не, утре… Не утре, вдругиден… Навярно уплахата му го бе подгонвала все по-далече от мястото на престъплението. И никъде не бе намерил спокойствие, макар че хората го посрещали навсякъде с доверие, осигурявали му подслон и храна, нещо в лицето му ги привличало, а той лъгал убедително за липсата на документи и пари, преспивал за по една нощ, за по две, тук и там, и потеглял отново, за да осъзнае, че дълго не може да продължава така, че вината не му дава покой, където и да отседне, и точно тя го подгонва обратно, надмогнала страха. И много бавно и мъчително стига до извода, че няма място за него сред тия добри и нищо неподозиращи хора, че за да стане отново като тях, трябва да се върне и изтърпи наказанието си. И колкото повече обич и грижа срещал, толкова повече искал да си признае. Едва се удържал. Само към жените изпитвал неприязън и недоверие, макар че някои от тях настоявали да му помогнат.

Никъде не могъл да се скрие от себе си.

Разпитваните, които му бяха давали подслон и храна, твърдяха, че не са видели съобщенията ни по телевизията. И аз им вярвах, защото най-малкото страхът би ги спрял да го приютяват в домовете си. Да знаеш, че ще преспиш с убиец, не е като да посрещнеш непознат и да му помогнеш… Но те се изненадваха, трудно свързваха човека, когото бяха приютявали, с човека, нанесъл шейсет рани с нож, едната от които е била смъртоносна. И си излизали от кабинетите на следователите помръкнали и странно умълчани.

Възможно ли бе и Стефан да е разбрал едва в София, че ние го търсим?

 

 

В следващия разпит той заяви, че нито за миг не се е надявал да не стигнем до убеждението, че точно той е убиецът. Ако бил го замислил сериозно, а не като вътрешен взрив, който го разрушавал месеци наред, би се погрижил да скрие следите си, толкова разточително оставени навсякъде. Но той вярвал, че разговорът му с Жоро ще мине спокойно, че премълчаваното с месеци ще се изясни, и затова се уговорил с момичето да заминат, не искал повече нито за миг да остава в София, където всичко го връщало към Ана. Защо взел ножа ли? Бил го купил отдавна, не се разделял с него и толкова бил свикнал да го чувствува до себе си като средство за отмъщение, че и тогава, в решителната нощ, преди да тръгне към дома на приятеля си, проверил на няколко пъти дали е в него. Те разговаряли спокойно повече от два часа, вече мислел, че е скъсал с миналото веднъж завинаги и само оная реплика „било, каквото било!“ го извадила от равновесие, прозвучала му като признание, и то толкова неочаквано и за самия него, че… много неща сега му се губят и не може да ги възстанови… Всичко останало се повтаряше, повтаряше се…

 

 

А в по-следващия разпит той каза нещо ново:

— Жоро беше по-добрият от двама ни. Сега бих дал живота си да е жив. А и, честно казано, никога не съм вярвал, че ще мога да го убия, той би ме спрял само с едно извиване на ръката, бе доста по-силен от мене… Как така изведнъж стана… не помня, той дори не успя да извика… Свестих се над него с ножа и изумен видях безбройните рани, които… Наведох се с надеждата, че е само ранен… И когато видях, че е мъртъв, побягнах изплашен и съм тичал по улиците като луд… Захвърлил съм някъде ножа, ако е бил в ръката ми, сигурно не бих се прибрал вкъщи, а сам… бих свършил този кошмар. И сега чакам да свърши. Колко време може да продължи едно дело?

Повдигнах рамене.

А после наредих да проверят помещението, в което бе затворен, като че ли бе възможно в него да има нещо, с което да свърши със себе си.

 

 

Съдебнопсихиатричната експертиза пристигна късно следобед и тя беше последното, което ми бе нужно, за да пристъпя към своето обвинително заключение. Бе направено от най-добрия психиатър, професор във Висшия медицински институт, и съдържаше четиридесет страници, изписани на машина. Четох, без да прекъсвам, без да усетя глад и жажда, заключена сама в кабинета си. Когато затворих последната страница, започнах отново. Четях бавно, внимателно и се връщах непрекъснато към отделни пасажи. Подчертавах ги. Касаеше се, казваше обобщението, за дълбоко ревностно съмнение, което започва без някакъв обективен повод и израства по пътя на интерпретациите и фиксациите от свръхценностно мислене и допускане до убеждение, свързано с болезнената потребност да се верифицира с всички възможни средства (терор срещу момичето, план за отмъщение на набедения „подъл изкусител“). Циркус вициозус (порочен кръг) на чисто субективни тълкувания, които остават в грубо противоречие с истината както по отношение на поведението на момичето, така и по отношение качествата и морала на пострадалия. Паранойно развитие у сезивно-мнителна и себенеуверена личност.

Задачата на експертизата е да бъде изяснено психическото състояние на обвиняемия в близо шестмесечния период до произлизане на престъплението, по време на извършване на самото деяние и след това, тъй като в „механизма“ на изживяванията на субекта и неговата мотивация се съдържат крайно неадекватни основания, преситени с „високоволтажни“ афективни напрежения, които обуславят както умисъла, така и ефективното изпълнение на решението под въздействието на голямо количество концентриран алкохол — за правилно решаване на въпроса на вината и вменяемостта. А целият низ от доказателства (продължавах да чета, проследявайки с върха на молива си всяка дума и вниквайки и зад нея) се спират на обстоятелства, които, свързани в единство, будят подозрения за психично разстройство, респективно за психопатологични интерпретации, които излизат от регистъра на издържаните психологически закономерности…

И по-нататък, след като следваше проучването на личността на освидетелствувания за целите на експертизата, се казваше, че характеровите особености не могат да бъдат добре изяснени, но във всеки случай данни за психопатия не се разкриват. И все пак се отчита относителната му дистанцираност, затаяваща в себе си изживяванията си, мнителността и чувствителността му към шегите на другите, и в крайна сметка професорът психиатър отнасяше характеровите му особености към шизоидния кръг (в смисъла на Кречмер, трябваше да го открия този Кречмер и да се опитам да го разбера), но без особена акцентуация. И като продължаваше да изследва нататък връзката му с момичето, приятелските му отношения с убития, очертан отново със светъл характер, съвършено коректен и етичен, професорът се спираше на лайтмотива в престъплението — ревността на обвиняемия и бурно завладяващата го мисъл за изневярата на момичето с пострадалия. И макар без никакъв приемлив повод от когото и да било, той потъва в мъчителния свят на интерпретациите и всяко нещо, свързано с пострадалия, всяка негова дума, жест или проява центростремително се насочва в съзнанието на обвиняемия към неговата свръхценна идея за тази мнима и с нищо не доказваща се изневяра на момичето, „прелъстено“ от харесващия се на всички Жоро. Тук психиатърът подкрепяше тезата си с думите на убиеца, който заявил, че оставал с впечатление, че Жоро имал явното желание да прелъсти Ана и да му докаже, че има право в разсъжденията си за жените. Във връзка с мнимата „вина“ в продължение на четири месеца той изтезава момичето с ежедневни мъчителни разпити, жестоки побоища и настойчиви искания да признае измяната си. Но това е само едната страна на патологичната му ревност, по-съществената е другата, която се отнася до механизма на разгръщането на нищо не коригируема свръхценностна фиксация за убийството.

При очната ставка въпросите към Ана звучат най-малко неуместно, но те отново разкриват мощната доминанта в съзнанието му и за потребността му от любовта на Ана, и за ревността, и за убеждението в тяхната измяна.

И така нататък, задълбочено, изследващо, все по-надълбоко, докато се стигне до извода, подчертах го с дебели прави линии, които го отделиха от останалия текст:

„Убийството е предумишлено, но мотивацията по нейната характеристика е болестна, тоест психопатологична, тъй като е неадекватна, защото е безповодна и възниква по интерпретационен механизъм, чужд на каквото и да било обективно и критично обоснование.

По всички данни — ярко открояващата се психопатологична мотивация на деянието, разкриваща се в ескалиращото развитие на несъответственото поведение на обвиняемия — патологична ревност и мисъл за изневяра в грубо противоречие с каквото и да било доказателство: състояние, отговарящо на категорията «паранойно развитие» в смисъла на предстадия на същинската душевна болест «ревностна параноя», от юридическа гледна точка няма основание за пълно екскулпиране, поради което освидетелствуваният следва да носи наказателна отговорност при признаване на вменяемост.“

И като смекчаващи вината обстоятелства професорът препоръчваше да се вземе под внимание нерегламентираната у нас „намалена вменяемост“ по юридическа компетентност при преценка степента на вината.

 

 

Когато вечерта късно професорът ми се обади, добре запозната вече с експертизата му, аз го запитах:

— Вие пишете за предстадий на същинската душевна болест, можела ли е тя да бъде предотвратена? И видими ли са признаците й за неспециалистите, просто за хората, заобикалящи субекта?

— О, да — засмя се глухо в слушалката професорът, — ние в клиниката много бързо щяхме да се оправим. И да го върнем на близките му такъв, какъвто е бил… А колкото за признаците… — той само за миг замълча и продължи — човекът се променя дотолкова, че не може да не предизвика тревога у хората, които го обичат, и да не прибегнат до лекаря специалист… Особено когато е заговорил за убийство…

— Благодаря ви, професоре! — и затворих тихо слушалката.

 

 

Оставаше да приключа и с последното нещо от това следствие, да напиша обвинителното заключение, след което обвиняемият щеше да бъде приведен в Софийския затвор. Разполагах с веществените и писмените доказателства, с протоколите от разпита на четиридесет души свидетели, с характеристиките на обвиняемия и пострадалия, със свидетелствата им за съдимост, със сведения за единия и другия, с протоколите от разпитите на обвиняемия, в които признаваше вината си, с протокола от очната ставка, с различните видове експертизи. Всичко старателно подредено в две папки, които ме изненадваха и мен с дебелината си.

И с обвинителното заключение щях да приложа и протокола за предявяване на предварително производство, в който обвиняемият да бъде подведен по член 116, т. 6 и 9, и член 251 от Наказателния кодекс.

Оттам нататък щеше да се произнесе съдът.

 

 

Няколко дни след като предадох папките на своя началник в следственото управление, той ме повика в кабинета си. Следствието в двете си дебели зелени папки лежеше разтворено на бюрото му и оттук-оттам стърчаха листчета, с които си бе отбелязвал най-важното. Той ми се усмихна, покани ме да седна, предложи ми цигара. Не пушех.

— Добре, много добре, не сбърках, като ви го дадох на вас, нали? Доволна ли сте от себе си?

И тъй като само кимнах, без да кажа нито дума, той повтори, но вече потвърдително:

— Трябва да сте доволна от себе си. Справихте се като опитен следовател с голяма практика. Не ви уличих в никакъв пропуск, по-скоро в обратното. Но защо мълчите? — разтревожи се неочаквано.

— Другарю Петков — събрах аз смелост, след като и сам ме бе запитал, — това дело е можело да не съществува при една по-голяма бдителност от страна на обществото. Ето кое ме разтревожи в него — равнодушието, инерцията на хората, които са заобикаляли убиеца. Той можеше и да не стане убиец, а и убитият да е жив. И обществото да не се лиши от двама свои млади членове. Всеки трябва да се възпитава в чувство за отговорност към другия до него, да го боли от болката му, да се притича на помощ, когато…

— Да, да! — потупа ме той окуражително по рамото. — Затова сме привлекли кадри като вас. Един ден всички ние ще бъдем възпитатели, не следователи. И вие, по-младите, ще трябва да си потърсите друга работа, а ние, по-възрастните, да се оттеглим в пенсия. Добре ли ви разбрах? Защото тогава, когато хората бъдат такива, каквито вие ги искате, няма да има нужда от нас, следователите, нали? Но това няма да бъде скоро, колежке! За съжаление дори в нашето общество, защото човекът носи и доброто, и злото в себе си, не е ли така? — и той тежко въздъхна, без да свали ръка от рамото ми, а аз кимнах утвърдително.

Епилог

Елена Берова продължи своята работа в следствения отдел. Тя бе успяла да се наложи като задълбочена, сериозна и търсеща личност, да спечели уважението и на началници, и на колеги и преди успешното приключване на първото й следствие за убийство. А след приключването му доверието в нея неимоверно нарасна. Вече й възлагаха все по-заплетени следствия, в сравнение с тях първото изглеждаше само като подготовка, като плахо навлизане към същността. Но като всяко първо нещо в живота на човека, не го забравяше, а често се връщаше назад към ония тревожни дни на неувереност, на съмнения, на тревоги, на болка по всички нервни центрове и на жалост към съдбите и на Жоро, и на Стефан.

А колко по-лесно би й било да продължи нататък, лишена от състрадание?

Елена не се срамуваше от него и не се опитваше да го прикрива. Вървеше напред една такава крехка, на пръв поглед уязвима и безпомощна, а всъщност силна и устойчива като излята от най-висококачествена сплав. Стараеше се да приема сигнали отвсякъде, отвън и отвътре, от другите и от себе си. Посрещнеха ли я някъде с недоверие, съумяваше още в началото да го разпилее с решителни действия, които недвусмислено я доказваха. Ако някъде помисляха, че е прекалено емоционална, изненадваше бързо с логичността на търсенето. Не пропускаше никога случаите да разтърси и престъпниците, да ги притисне до стената и да изправи всеки един от тях пред въпросите: „Какво направи от живота си? Къде загуби и защо човешкото и достойнството си? Как смяташ да живееш оттук нататък?“ И търсеше в различни посоки причините, за да изтръгне от корен злото в различните му проявления. Не се отказваше от нито една следа дори когато изглеждаше измамна и не отвеждаше никъде. И независимо от огромната си заетост не преставаше да се вълнува и по-късно от хода на гражданските дела и от наложените наказания. Защото бе убедена, че свършената от нея работа е облекчила работата на правосъдието.

И наистина я облекчаваше.

Не мина и месец от първото разглеждане на гражданското дело на Стефан Христов, когато неочаквано за всички Елена заяви, че се омъжва. И то не за Кузман. А за Кирил, в когото се бе влюбила от пръв поглед. Кой е, какъв е, откога го познаваш, какво работи, тя само се усмихваше на въпросите на близките си. Не отговаряше. Срещнаха се с него едва на сватбата й, която мина скромно и набързо. Без тържественост. Елена пожела на Юлка да я последва, на Кузман да не изтърве и Юлка, а на баща си и майка си — да се радват на внуци. Те мълчаха, трудно идваха на себе си от изненада. „Не очаквах това от теб“, каза майка й вместо пожелание, „така да зарежеш Кузман!“ „Не очаквах това от теб“, каза и баща й, „ти, която и сама знаеш каква бездна е човекът, да се хвърлиш ей така, презглава…“ „Не съм, отрече Елена, ти поне знаеш…“ „Откъде мога да знам?“ — настръхна баща й, а Кузман и Юлка я гледаха смълчани, но открито допрели рамене.

Нямаше сватбено пътешествие, нито дълги отпуски, просто и двамата се върнаха на работа и тя ги завъртя. И в нея Елена пропусна да забележи огорчението на родителите си, отдръпването им, сватбата на Юлка и Кузман, приемането на сестра й във ВИТИЗ, пенсионирането на баща й, разглеждането и на второто дело на Стефан. Случайно научи от адвокатката му. Как се държи подсъдимият, бе я запитала набързо, още ли настоява и сам за най-тежкото наказание? Да, забързано й отговори и адвокатката, да. И Елена продължи по пътя си, защото вече чакаше дете и само това имаше сега значение за нея — това толкова отдавна жадувано свое дете, и то от мъжа, когото обича… Очакването я изпълваше, всичко друго оставаше извън нея. И колкото повече наближаваше мигът това жадувано дете да се появи на бял свят, толкова повече Елена се обръщаше навътре единствено към себе си с огромното щастие, което криеше, и с огромната й тревога за бъдещето.

Изведнъж се оказа много свободна. Настъпи и времето на отпуската по майчинство. През деня се подготвяше, като купуваше различни необходими неща за детето, и дълго се разхождаше, замислена и усмихваща се на очакването си, а вечерите, да… вечерите бяха най-хубави от цялото денонощие. Кирил се прибираше и внимателно я прегръщаше, после надълго й разказваше как е минал денят му, тя знаеше за всичките му проекти и хода на реализациите им. Понякога излизаха. Отбиваха се често ту при нейните родители, ту при неговите и топяха леда, получен при женитбата им. Майка й бе забравила обидата си и все плетеше дрешки за детето, баща й, някак странно подмладен, кроеше планове за бъдещата си работа и не ги споделяше; Юлка се губеше по репетиции; Кузман крачеше намръщен по диагонала на хола и поглеждаше към Кирил — с какво бе спечелил любовта на Елена, и то така изведнъж? Не говореха за нищо друго, освен за детството на Елена и Юлка и за проблемите, свързани с отглеждането на децата. Избягваха всичко друго като невралгична точка, докосването до нея можеше да пробуди и болката, и обидата в Кузман. Семейството, мислеше Елена, щастливото семейство дава толкова много, то е школа за любов и за отговорност към другите…

Въпреки че всяко движение вече й тежеше, Елена продължаваше да се грижи сама за Кирил — като се върне, да отнеме умората му, да му предложи топло ядене и чиста риза; и да не позволи на майка си да я отменя. Аз съм толкова свободна сега, казваше й, едва ли ще бъда друг път толкова свободна. Много четеше и все подбираше хубавите книги, които бе пропуснала. Обичаше да чете и философия, много често Кирил я намираше обградена от две или три едновременно отворени книги и я питаше озадачен, коя от тях четеш сега? Тя му отвръщаше, всичките. И видяла недоумението в очите му, допълваше: преди малко тази, сега си почивам с тази, пак ще се върна към Монтен или към „Възхвалата…“ на Еразъм, а той поклащаше глава и се усмихваше. Обичаше да го гледа, имаше гръцка глава с много правилни черти, високо чело с една пулсираща вена по средата, която винаги издаваше състоянието му, колкото и да го криеше той. Тя набъбваше и го прорязваше на две като ръб на дреха, а понякога бе незабележима, тънка и нежна като драсната с избеляло мастило. Искаше детето да прилича на него, не мислеше дали ще е момче или момиче, достатъчно страх щеше да има, каквото и да е то — знаеше, че светът е пълен с опасности и за момчетата и, за момичетата; само някога, преди време, е било различно. Замислеше ли се за тях, за момчетата и момичетата, усещаше болка някъде под сърцето; болката нарастваше постепенно и бавно. Отдавна бе прозряла, че не е във властта и на най-добрите родители изцяло да предпазят децата си. Винаги имаше някаква граница, дотук. Каквото и да сте заложили в тях, дотук! Оттук нататък те сами… без вас. Но Елена бе прозряла и друго — че тяхната сила се корени предимно в онова, което са успели да им дадат с възпитанието, с любовта и щастието, с отворените им очи за доброто и злото, с доверието и с проверката на доверието, с отворените очи и за чудото на живота.

Майка й се стремеше да я подготви за събитието. Като я гледаше така загрижена и някак наплашена, Елена осъзнаваше, че има добра майка; в периода на пубертета незаслужено се бе отдръпвала от нея и незаслужено я бе наранявала; добре, че по-късно всичко си дойде на мястото. Обичаше и баща си, наблюдаваше го и него тайно, скрита зад страниците на някоя разтворена книга; той все още носеше силата и сигурността, така необходими за един баща. Не би позволил никому и сега, когато не е беззащитна, да я обиди или нарани, но не би си позволил и да остави Елена ненаказана при грешка и сега, когато е голяма и самостоятелна. Бе я ударил един-единствен път. Тогава, четиринайсетгодишна, го излъга, че отива да учи, а всъщност отиде да гледа някакъв забранен филм. Не помнеше филма, но ударът от плесницата му изгаряше още кожата й, макар че бе успяла да преглътне обидата с осъзнаването на своята вина и неговата правота.

Улучила съм с родители, това е такъв шанс, но съвсем не е нейна заслуга, осъзнаваше и това. Гордееше се с тях, въпреки че нито майка й, нито баща й бяха постигнали кой знае какво в йерархията на обществената стълбица, нито бяха натрупали богатство. Живееха скромно в не обширното си жилище, бяха се опазили чисти и честни (толкова рядко в днешния живот!), възпитали бяха добре децата си. Бяха й дали професия, която не одобряваха, но с времето се примириха и с нея. Особено след като им доказа и на тях, че се справя добре. В момента даваха професия и на Юлка, въпреки че пак особено не я одобряваха. Все още ги плашеше лекотата, която предлага животът на актьора. Елена бе убедена, един ден щяха да се гордеят и с Юлка, тя имаше всички данни за много добра актриса.

Не би имала основание да се оплаква на когото и от тях да прилича детето й. И предците на Кирил с нищо не го заплашваха, бе слушала много за тях, бе разглеждала оцелели фотографии, достолепни и избелели във времето, притиснати в албуми с метални закопчалки. Неговите родители много приличаха на нейните и двете семейства лесно се разбраха. Често си гостуваха и си говореха как ще й помагат. Но Елена осъзнаваше, че иска сама да отгледа и възпита детето си, без да го поверява нито на едните, нито на другите.

Събитието наближаваше.

Майка й разтревожена звънеше през час.

Звънеше и майката на Кирил.

Звънеше разтревожен и самият Кирил.

Тя увеличи разходките си. Обикаляше сама един квадрат от няколко километра, всеки ден го разширяваше и вървеше бавно, внимателно, изцяло обърната навътре към себе си. Улавяше се, че вече разговаря с бъдещото си дете, че му измисля най-ласкави, най-гальовни названия. И че го обича още преди да го е видяла, преди да се е докоснала до него.

Нищо не я заплашваше.

Беше все вътре в себе си, сама с детето.

Докато един ден видя насреща си позната черна фигура. Опита се да я избегне, да я заобиколи, не осъзнала още откъде я познава, но в нея зави оглушително сигналната система за опасност.

Жената я бе видяла. Вървеше точно срещу нея, отрязала пътищата и за бягство.

Елена спря. Напрегна се. Споменът още не идваше, когато я нападна от всички страни чувството й за вина. И я заби в тротоара. Стоеше неподвижна, вцепенена, очакваща. Жената приближаваше бавно, с очи, вперени в нейните. Отчаянието в очите й върна спомена и той я заля като вълна, покри я. Спря да диша. Погледна назад, улицата зад гърба й блестеше от светлина, дори дърветата нямаха сенки. Погледна напред, черното в дрехите на жената поглъщаше всичко, денят бе престанал внезапно да бъде само светъл, само радостен. Жената спря точно пред нея.

Тогава тя я позна.

— Познахте ли ме?

Елена кимна, намери сили и да се усмихне, дори протегна ръка към нея. Жената я пое отривисто с двете си ръце, които я захлупиха. Заплака. Сълзите потекоха свободно по хлътналите й страни, черните краища на кърпата й ги попиваха. Елена преглътна, те я пареха, без да се е докоснала до тях. Искаше да попита защо е в траур, дори Върховният съд да е потвърдил за сина й смъртната присъда, има време, докато се потвърди и в последната инстанция… Не запита нищо, преглътна въпроса си. Разбрала неочаквано силно какво е скръб по дете. И изстина.

Жената в черно проговори сама:

— Самоуби се… Има месец оттогава! — изхълца високо, неприкрито, пусна неочаквано ръката й и скри лице в своите. — Не изчака… не понесе собствения си съд… Знаех си аз!

Край тях минаваха хора. Поглеждаха ги за миг и като че ли се отдръпваха в посоките си, недостъпни за тях. Отминаваха ги. Елена стоеше, изпънала кръст под непосилната тежест, която я влечеше надолу. Болката я пресече внезапно, видя я и в уплахата на вдигнатите към нея разплакани очи. Навярно бе изохкала тихо. Зачака, болката не се повтори. Тя избърса с длан челото си, дланта й се намокри. Жената проговори бавно:

— Вие направихте толкова много за него, разбирам и ви благодаря… Повече от това не можеше… Разбирам… Винях целия свят, винях и себе си, и него, и Ана… Не че не е виновна и тя, но най-виновната съм аз. Не прозрях, не се намесих, омразата ме слепеше… Една майка трябва да е винаги нащрек, очите й да са широко отворени и денем, и нощем… И за щастието, и за нещастието на детето си… — Тя се вторачи в нея, бавно смъкна погледа си надолу, Елена прегради погледа й с ръка, поставила внезапно длан на корема си. Изплаши се, а никога не е била суеверна. — Когато станете майка, скоро ще е, съвсем скоро, не внушавайте на детето си, че е най-доброто и заслужава по неписано право най-доброто от живота… За толкова много неща ще трябва да внимавате! — тя преглътна. — Но вие сте умна и добра, разбрах го, вие няма да сбъркате като мен… Заслужавате го, моля се да бъдете щастлива! Убедена съм, че ще бъдете щастлива…

Жената се свлече навътре в себе си, главата й хлътна между раменете в черното на дрехата, скри очи под козирката на кърпата и направи опит да тръгне. Елена я задържа. Разкажете, след като му дадоха присъда от двайсет години… Тази присъда беше обжалвана от родителите на Жоро и на второто гражданско дело… Всички свидетели ли дадоха показания, прекъсна я Елена, изпитала внезапно угризения, че не знае нищо. И Ана? Да, да, и Ана, закима бързо с глава майката. И Ана дойде, една такава дръзка, вече омъжена, със самодоволно и щастливо лице… Аз припаднах, изнесоха ме на носилка и ме откараха в болница. Като се свестих, най се страхувах Стефан да не е научил… Научил беше, същата вечер се опитал да разбие главата си в килията. А на второто дело вече му дали смъртна присъда, той й се зарадвал като на… освобождаване… Разбирате ли?

Елена мълчеше. Ето, това е съдът на собствената съвест, мислеше тя, никой друг съд не може да бъде по-страшен от него…

Майката смъкна съвсем кърпата на очите си и отмина Елена в посока на градината. Видя я да присяда омекнала върху една от пейките и се сви на нея като юмрук, навярно плачеше. Поколеба се дали да я последва и да й каже нещо такова, от което… Такива думи нямаше. Две деца се завъртяха любопитно около нея, премериха я с очи, у, каква е дебела. Тя ги погледна с невиждащ поглед, те побягнаха. Скриха се зад една от сградите и оттам продължиха да я наблюдават. Главите им ту се подаваха, ту изчезваха зад ъгъла. Елена стоеше неподвижна и натежала, твърде объркана, срещата я бе разтърсила.

Непозната жена я бе докоснала по рамото.

— Да ви помогна? Нуждаете ли се от нещо? Да не би…

— Не, не! — бързо я отпрати Елена, жената продължи пътя си, но се обърна веднъж-два пъти, дори се забави, замислена дали не трябва да се върне.

Отмина.

Елена направи първата крачка. Като че ли пренесе само на метър огромен товар с камъни. Болката я пресече отново. Този път премина като острие през цялото й тяло и я разполови. Извика високо, не удържа вика си. И замря.

Улицата беше безлюдна.

Непознатата отдавна бе отминала. Главите на хлапетата се скриха зад ъгъла и повече не се показаха.

Майката от пейката улови вика й. Вдигна глава, видя я там, където я бе оставила. Скочи. Почти затича към нея, за да я прихване навреме.

— Не се бойте — зашептя, — не се бойте! Минава… Три деца съм родила, страшното не е в раждането… — навярно искаше да каже още нещо, което преглътна със сълзите си. — Болницата е съвсем наблизо; ще ви помогна, ще позвъня на мъжа ви… Не се бойте.

Внезапно бе забравила собствената си болка, причинена от смърт, за да помогне на жена, на която предстоеше да роди. Вече не помнеше къде я е срещала, какви са били отношенията им преди, а и това оставаше без значение. Елена се опря на ръката й. До болницата имаше няколко крачки.

Благодари и се разплака. Заплака не за себе си, а за всички майки по света, за които не раждането бе страшно, а онази тъмна неизвестност какво ще стане по-късно с децата им и с тях, къде и как ще се разминат по собствените си жизнени пътища. А трябваше да се овладее и така да прекрачи прага на болницата. Новата болка я намери неподготвена, още по-силна от първата. Елена си пое с усилие въздух, благодари още веднъж, накъсвайки въздуха от усилието да стиска зъби, и се остави в ръцете на сестрата, появила се някак изведнъж и странно забързана, без да обръща някакво внимание на мокрото й лице. Скришом от нея го избърса с длан.