Кристин Юрукова
Апокриф

По небето се носели облаци

пепел и пратъмнина,

още несъединени със слънцето.

Събраните на едно място води,

които се били отдръпнали

от определената за суша земя,

издували сребърен корем и

заплашвали да се излеят обратно.

Реките чертаели гневно коритата си

и се учели да текат в една посока.

Дърветата, вече вкоренени,

пускали корони от листа и от птици.

Въздухът бил раздвижен от крила,

рога и бягащи гърбове на животни,

които нямали още свое име

/всичко било едно Творение/.

Тогава Адам поверил

реброто си на бога.

Реброто попило влагата

от първите дъждове,

растяло като дърво

в ръката на бога.

Клоните се преплели,

покрили се с цветове от плът,

изгряло слънцето на сърцето,

изляла се на мозъка магмата.

Една капка от праокеана

започнала да кръжи в тялото,

следвала приливите и отливите на океана.

В капката се мятали

отраженията на рогати луни и

на птици с пеещи човки,

на димящи облаци

с лоно от звезди.

Отгоре се спуснала

мъглата на кожата

и скрила всичко.

Змията откъснала

ябълка с опашката си,

която се търкулнала

в ръцете на жената.

Сокът на плода капел

между пръстите на Адам и Ева,

до самото дъно на телата им.

 

Капката от праокеана в тях

започнала да бушува като при буря.