Кристин Юрукова
Един камък, обвит с мъх

Разказват —

разкъсали са го

вакханките,

неутолимите,

на парчета.

 

Още — че

се е самоубил —

да се съедини

в смъртта

с Евридика.

 

Това са слуховете,

които жужат край

ушите му,

той обаче

не иска да ги знай.

Те му дават

твърде лесен

път за спасение.

 

Смъртта обаче е

за него, обитаващия

в празните пространства

на безсмъртието,

недостижима.

 

Да стоиш на стража

пред подземното

жилище на миналото си.

Да си готов да изчакаш

края на времето,

когато горният

и долният свят

ще станат едно.

 

Да събираш само мелодиите,

да играеш с техните линии,

докато границите на всички игри

са преминати, докато и ти

се превърнеш в една абстракция —

човекът на изкуството

като творба на изкуството.

Скрит в облака музика

да се носиш в небето,

открит за всеки полъх.

 

Когато любовта или любимата

се срутят в мрака,

да сплетеш от мелодиите стълба,

за да я пуснеш между деня и нощта.

Ти само можеш да си им водача

по пътя за обратно.

 

Внимание: съмнението

не бива да те спъва.

Един поглед назад.

Гледките се разпадат

като сухи цветя.

Подозрението, че те

следва само полъх дим

е убийствено.

Ще ти остане само

отпечатъка и от стъпката —

знак на движение.

 

Ти — повелителят

на граничната област

между деня и нощта.

Светът те измъчва като

представата за тяло,

което не можеш да притежаваш.

 

Ти упорстваш в свиренето.

Само с музика можеш

да откупиш сянката си от Хадес,

да дадеш на силуета и

реални черти.

 

Орфей тече обратно

към своите спомени.

Дните отминават

в марша на хилядолетията.

Покрива го мъх.

Лирата му се счупва,

той продължава да свири —

на крушови листа,

на животински кости.

В хралупите на пещери,

в лабиринта на Хадес.

Когато Евридика се появи,

тя ще намери само музика.

Един полъх, който къса

шепота на горите и

пълни меха на кожата с тръпки.

И един камък,

едва различим под мъха.